Правителството на Папуа Нова Гвинея забранява Facebook за един месец, за да се справи с фалшивите профили и да проучи ефектите, които сайтът има върху населението.
Уникално: едновременно това е мярка – защото държавата ще филтрира – и експеримент – защото ще проучва.
Остава да видим дали тази практика ще се разпространи и извън Папуа Нова Гвинея.
“Времето ще позволи да се събере информация за идентифициране на потребители, които се крият зад фалшиви профили, потребители, които качват порнографски изображения, потребители, които публикуват невярна и подвеждаща информация във Фейсбук, за да бъде филтрирано и премахнато това съдържание”.
По време на изследователските си търсения за миналото на Черничево, преди години изчетох цялото течение на сп."Родопи", съхранявано в библиотеката в Хасково, намерих важна книга и в Народната библиотека "Иван Вазов" в Пловдив, стигнах по един повод и до Народната библиотека в София. Публикациите в този блог почт изцяло са плод на личните ми проучвания - на оригинални статии, книги на просветни и
Днес Мира ще ни води до Велико Търново. Приятно четене:
На Великден във Велико Търново
Имам сантимент към Велико Търново, защото това е градът, където преминаха студентските ми години и винаги с радост се връщам там /с повод и без:)/. Обичам тесните калдъръмени улички, виещи се нагоре /или надолу:)/, възрожденската архитектура на някои от кварталите, ромонът на Янтра, гледката към паметника „Асеневци“, приятното оживление и магията на старите занаяти по Самоводската чаршия, залезите над Вароша и изгревите над Царевец…
Сега поводът бе Великденското излъчване на
спектакъла „Звук и светлина“,
който никой от семейството ми не беше виждал на живо. За онези, които не са го съпреживели, мога само да ги посъветвам: Гледайте го. Това е уникално лазерно шоу на крепостта Царевец, което чрез лазери, драматична музика, камбанен звън и дори човешки стенания, пресъздава по неповторим начин историята на България, ужасът на битките, еуфорията на свободата. Докато наблюдавате, има опасност от сърцебиене, настръхване на косите, прилив на национална гордост в душата, но си заслужава.
Tsar Asen Square, 5000 Велико Търново, България
А сега, да дам и малко полезна информация, откъсвайки се от детинския си възторг по старата столица /който се надявам да извините/. Надписът пред портите на крепостта гласи следното:
„През ХІІІ и ХІV век, Търновград е сред най-значимите в архитектурно, художествено и културно отношение градове в европейски югоизток. Главната крепост се намира на хълма Царевец, в нея е разположен дворецът на българските царе. Върху най-високата точка се намира седалището на българската патриаршия. Патриаршеският замък е защитен с крепостна стена и бойни кули. В нея са разположени катедралния храм „Възкресение Господне“, патриаршеското жилище, канцелария, архив, библиотека. Второто основно ядро на средновековната столица е крепостта Трапезица. Тя е била плътно застроена с жилищни сгради, архитектурни комплекси, обитавани от българската аристокрация, църкви и манастири.“
Звук и светлина – една от снимките пред Художествения фактултет
А това прочетох на табелата пред първата порта, която за съжаление беше затворена /стигнахме твърде късно, а и затвориха по-рано заради шоуто/:
„Главният ход на Царевец се състоял от три последователно разположени порти. Първата, пред която се намирал подвижен мост, е възстановена през 1932 г.“.
И още малко за „Звук и светлина“ – това е уникална атракция за Европа, предизвикваща интереса на множество чужденци. Първото шоу е било през 1985 г. по повод 800-годишнината от въстанието на братята Асен и Петър. Излъчва се на празници, или по специална заявка. Най-доброто място за наблюдение е площада пред Царевец, носещ името на Иван Асен ІІ. От известно време, в близост до крепостта има и музей на восъчните фигури, който ще ви помогне да се потопите в атмосферата на средните векове и да видите интересни сцени от българската история, като пленяването на Балдуин Фландърски, или заседателна зала на Иван Асен ІІ, заедно със съпругата му.
По време на Звук и светлина
И една идея – бонус от мен, по пътя може да се отбиете в
Хотница и да се насадите на красотата на тамошния водопад
в защитената местност „Кая бунар“, разположена в карстовия пролом на река Бохот. Забележителността явно е популярна, защото сега бе пълно с ентусиасти, дошли да я посетят, някои май дори къмпингуваха там. За прежаднелите има и барче.
Е, това бе всичко от мен за днес, вашият виртуален гид. Която и дестинация да изберете за следващия уикенд, желая ви приятно пътуване:).
Автор: Мира Валентинова
Снимки: авторът
Ето къде можете да отседнете изгодно в района на Велико Търново:
Станаха известни новите изисквания за академично израстване, включително изискванията за научна продукция. Но научната продукция е свързана и с условията за научно творчество, вкл. системна промяна към отворена наука.
тези диалози укрепват свързаната технологична среда за отворена наука, която обхваща всички резултати от всички етапи на жизнения цикъл на научните изследвания (данни, публикации, програмно осигуряване, методи, протоколи и т.н.);
постепенно се постига системна промяна към отворена наука, която освен технологичната промяна и ефикасността включва също така принципа на реципрочност, изменения в културата сред изследователите, както и институционална промяна във връзка с научните изследвания в академичните институции и финансиращите органи в посока към отворена наука, в това число въпроси като морал и етика, когато е приложимо.
Държавите следва да информират Комисията в срок от 18 месеца от публикуването на настоящата препоръка в Официален вестник на Европейския съюз, а след това — веднъж на всеки две години, за действията, предприети в изпълнение на елементите, предвидени в настоящата препоръка. На тази база Комисията следва да извършва преглед на напредъка в рамките на Съюза, за да прецени дали е необходимо допълнително действие за постигане на целите, предложени в настоящата препоръка.
Продължавам е пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, a днес от граничния Базарган ще стигнем до средата на пустинята Дащ е Кявир.
Приятно четене:
От Базарган до пустинята Дащ е Кявир
част втора на
Из Иран
05 – 19.05.2017
Бях в
градчето Базарган
и вече бе тъмно. След кратка обиколка на главната улица спрях пред първия хотел, изпречил се на пътя ми, и попитах за стая и вътрешен паркинг. Имаха каквото ми трябваше, при това на приемлива цена, така че прибрахме мотора, занесох багажа в стаята си и опитах отново да подкарам телефона си. Възкръсна! Сензорният екран отново работеше. Йей! Вече бях измислил алтернативни решения, но се радвах ужасно много, че не ми се наложи да прибягвам до тях.
Малко по-спокоен излязох на разходка по улицата. Да си призная, все още не можех да се отърся от притеснението, което се породи у мен при преминаването през последната желязна врата. Страх от непознатото, явно. Нито езика знам, нито местните норми, при все че бях изчел доста неща по темата преди да потегля.
Сравнително лесно намерих една интернет зала, или „кафенет”, както ги наричат тук, за да се свържа с близките си. Момчето тъкмо затваряше, но все пак се смили над мен, а 10 минути по-късно, когато приключих, дори не пожела да ми вземе пари.
По-късно, докато хапвах в общото помещение на хотела, се появи едър пичага с каска в ръка, който също търсеше място да пренощува. Заприказвахме се, оказа се чех, връщащ се от Индия. Разказа ми малко за Иран, малко за прекосяването си на Пакистан и за това, че иска отново да иде в Индия, но не с мотоциклета.
Така приключи този ден, изпълнен с още повече дъжд и студ от предишния. През повечето време се намирах на над 1200 м.н.в., достигайки дори над 2000 на няколко пъти, затова и температурите варираха между 5 и 13°C. Дори не предполагах, че Турция има и такова лице, при това през м. май. Признавам си, въобще не бях подготвен психически за всичко това.
Веднъж за малко да остана без гориво. Имам предвид буквално без гориво, тъй като до онзи момент още не бях заредил тубите, които носех именно за тази цел, а на бензиностанцията, която си бях набелязал на навигацията, имаха само дизел. И така на още няколко бензиностанции след нея. Трудно бих описал екзалтацията си, когато най-после хванах отново пистолет за зареждане на гориво десетки километри по-нататък.
Между другото,
вече бях в друга часова зона – UTC +3½
Или по друг начин казано – час и половина напред спрямо нашето лятно часово време. Така или иначе не виждах никакъв смисъл да „сверявам“ часа на телефоните и фотоапарата.
Първите ми впечатления за Иран бяха смесени
Ако трябва да бъда честен – обзе ме лек страх от всичко толкова ново, различно и непознато за мен. Малко хора говореха английски, а униформените бяха мега незаинтересовани. Никой за никъде и нищо не бързаше и това трябваше да бъде нормално за мен, клетия европеец
На сутринта станах по график към 7, оправих си багажа и по най-бързия начин изхвърчах отново на главната улица. Най-после времето бе слънчево, топло и приятно. Първата ми работа за деня беше да си набавя местна валута, а именно ирански риали (IRR).
Лошото бе, че
обменните бюра и банките отваряха врати доста по-късно,
а аз нямах търпение да продължа по пътя си. Затова и приех предложението на човек от улицата да обменим пари. И за да не звуча чак толкова наивно, ще допълня, че за тази цел все пак влязохме в офиса му в една от близките сгради, където започнахме да се пазарим. На третия път вече стигнахме до оферта, която ме устройваше, и така срещу моите долари получих няколко милиона ирански риала. Така
най-после станах милионер!
Без да губя и секунда време се запътих обратно към хотела.
Набързо платих нощувката си, проверих маслото на двигателя и тъй като колегата от снощи още не се беше появил, потеглих.
Най-напред исках да разбера каква е
допустимата скорост за мен извън населените места
За тази цел мислех да заговоря първите полицаи, които срещна. Ако не ме лъже паметта, това се случи в следващото градче –
Маку
Историята накратко – полицаите не ме разбраха, предложиха ми да вляза в управлението с тях, колегите им също не ме разбраха, изкараха някакъв пандизчия, който говореше руски и ми каза, че ограничението е 95.
Малко след това думите му се потвърдиха частично и от тази табела:
Остана висящ единствено въпросът дали ограничението за двуколесни е същото, тъй като обикновено не е. Така или иначе нямах намерение да се движа много по-бавно от това извън населените места, доколкото инфраструктурата го позволява. А тя, повярвайте, позволяваше дори доста повече, особено ако вземем предвид и ниския трафик.
Бях си набелязал конкретен маршрут, по който да стигна до Чалус, откъдето започва един изключително красив проход към Техеран през планината Алборз.
В покрайнините на Табриз
за пръв път се качих на
магистрала в Иран
Истинска, гордо зовяща се „Motorway“, не просто „Highway“. Те са безплатни за мотоциклети, но някои са и забранени за такива. Така или иначе не мисля, че за нас, мото туристите от чужди държави, това би било проблем. Явно затова и на пунктовете за таксуване ми махваха с усмивка, правейки ми знак да продължавам без дори да спирам.
След Мианех
пътят започна да приема следния вид:
Така де, отново се прояви
нюхът ми към намирането на кофти пътища
За сметка на това пред мен започнаха да се разкриват гледки, които ме караха напълно да се абстрахирам от качеството на настилката. Доколкото поне я имаше.
При поредното спиране за снимка изгасих двигателя, а
когато опитах да запаля, не пожънах успех
Не и по тривиалния начин. Помислих си, че може да е от старт бутона, тъй като стартерът въобще не завърташе. Да, но пък имах пад на напрежение с половин волт при натискането му, така че свалих подозренията си от него. Както и да е, направих обратен завой, спуснах се леко надолу, за да запаля по инерция, и продължих по пътя си все едно нищо не се е случило.
Единствената карта за навигацията на английски, която бях намерил, явно бе доста стара, тъй като ме докара до това място.
Е, с питане на местните хора в близкото село бързо намерих правилния път.
Сенчестите склонове, намиращи се на 2 100 м.н.в., изглеждаха така:
Пътят отново бе асфалтиран, а удоволствието от преминаването по него – огромно.
Това всъщност е първият от трите пътя, които горещо бих препоръчал на всеки, дръзнал да прекоси иранската граница.
Представете си път в Родопите, който небрежно криволичи, докато през това време нетърпеливо се изкачва и спуска по склоновете на планината. Е, току-що придобихте бегла представа за релефа, който се опитвам да опиша, но не и за мащабите му.
От един момент нататък успоредно на пътя започна да се движи приказно поточе, но не видях „своя кадър“, който да ме накара да спра и сляза от мотора, затова продължих просто да се наслаждавам на момента.
И така докато не
бях изпреварен от двама абдали без каски,
огледала и мигачи на мотоциклета си, каращи като бесни. Вие ли, бе? Понечих да последвам темпото им, но много скоро се отказах засрамен. Нито познавах пътя така, както те, нито карах 100-килограмова моторетка, повратлива и лека като тяхната.
На някои места между пътя и поточето имаше хора, излезли на пикник. Замислих се дали да не бивакувам някъде наоколо, но все пак прецених, че мога да покарам още малко, преди да разпъна палатката.
Малко по-късно станах свидетел на този приказен залез над оризищата край пътя.
Спрях пред една пекарна за хляб,
където бях посрещнат повече от добре. Комуникацията ни бе ограничена заради липсата на общ език в лингвистичния смисъл на думата, но това не попречи да разбера, че единият пекар ме покани да му гостувам. Аз обаче все още исках да продължа напред, така че ме изпратиха с усмивки, но не и преди да ми дадат една питка, която категорично отказаха да платя.
Когато започна да се здрачава, взех да се оглеждам за отбивка от главния път, за да си потърся място за лагер. Така попаднах пред обширния паркинг на компресорна станция или нещо от сорта. Опитах да поговоря с охранителите там и да ги попитам дали мога да пренощувам някъде в околността. Отначало уж ми позволиха, но след това (по)казаха, че не може, така че продължих да карам още 5 – 10 минути, след което се шмугнах в запустяла портокалова градинка, която ми се стори достатъчно закътана. Така около 23 ч. вече дописвах записките си преди да се отдам на съня.
Днешните ми впечатления,
след като прекарах един цял един ден в тази страна и се отърсих от първоначалния си шок, са доста по-ясни и обективни. И
все позитивни
Тук всички хора са усмихнати, по пътищата постоянно ми махаха с ръка, когато се разминавахме или ме изпреварваха. Когато излязох извън Базарган, силно впечатление ми направиха най-напред огромните камиони, неспирно кръстосващи главните пътища. Най-вече стари американски Mack-ове, Mercedes-и и някое и друго Volvo за цвят. А автомобилите, които виждах най-често, бяха сини пикапи, марка Zamyad, пригаждани за какво ли не. Със закрита каросерия, с открита такава, за транспортиране на бутилки газ и т.н. Марката е иранска и се произвежда още от началото на 70-те. Имат ясно изразена американска визия, но ще ви ги покажа по-нататък.
Неприятното е,
че доста често ме изненадваха неозначени легнали полицаи из населените места, чиято маркировка отдавна се е изтрила. Такива, при това доста високи и стръмни, има и от двете страни на всички полицейски пунктове. Не че нещо, но съм с круйзър, все пак. Не е приятно
Интересно за мен бе как тук уж е арабски свят и никой за нищо не бърза, но в следващия момент всеки пори трафика така, сякаш е на последна обиколка на рали. Ако някого го е страх от шофиране в Истанбул или Грузия, то въобще да не си и помисля за Иран. В един момент просто ми писна да ме изпреварват постоянно, от двете страни, на по една боя разстояние. Автомобили, мотоциклети, само колоездачи дето не го правеха. А най-много ме е яд на мотористите. Чудя се колко ли смъртни случаи уплътняват черната статистика тук годишно, предвид че почти никой не слага каска.
Днес вече стигнах до 2 300 м.н.в. Ако не греша, не се бях качвал на такава височина никога през живота си.
Вторник.
Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран
ден втори
567 km
Сега вече можех да огледам малко по-добре къде точно се бях настанил неканен предишната вечер. Малко след като събрах лагера и се върнах обратно на пътя най-после видях и Каспийско море:
Това, което бях чел, че
всички парцели покрай морето са оградени,
уви, не бе лъжа.
Посоката ми, както вече бях казал, бе
към градчето Чалус,
откъдето започва пътят към столицата, често сочен за един от най-живописните в страната.
Очакванията ми бяха напълно оправдани! Нямам много снимки от тук, но пътят действително е уникално красив и приятно дълъг.
Все пак Иран си е Иран и мащабите тук са коренно различни от всичко, с което съм свикнал. Това е вторият маршрут, който Ви съветвам да следвате, ако дойдете насам.
Колкото по-близо бях до Техеран, толкова по-често започнах да виждам отстрани на пътя хора, държащи огромни табели или просто разрязана диня. Своеобразна реклама на това, което можете да си купите малко по-нататък по пътя. Всичко щеше да бъде наред, ако тези хора не носеха медицински маски, а някои дори кръгли очила, закрили напълно лицата им. Някои използваха и парчета плат, с които бяха увили напълно лицата си. Именно те изглеждаха като прескочили от някоя алтернативна дистопична реалност, в която не съм убеден, че бих желал дори да надниквам, колкото и да ми допада Wasteland вселената на Mad Max.
След като
заобиколих отдалеч столицата, продължих към Кум.
Изкуших се да спра до тази сергия, за да видя какво продават наоколо и на какви цени. Тъкмо когато слязох от мотора, изпод една сянка встрани от пътя се появиха и стопаните ѝ – за щастие неизглеждащи толкова страшно, колкото субектите, които опитах да опиша по-горе.
Запасих се с пакетче шамфъстъци и продължих към следващата си дестинация, а именно
стария пазар в Кашан
При едно спиране край пътя за почивка се оказа, че отново не мога да стартирам по нормалния начин. Няма значение, казах си, сваляйки страничния капак, прикриващ акумулатора. Окъсих стартерното реле, използвайки отвертката от оригиналния комплект с инструменти, съпътствал мотоциклета, който ми бе надлежно предаден от предишния му собственик. Стар трик, който бях научил при едно злополучно пътешествие из Турция преди няколко години. Докато се занимавах с това, един автомобилист дори спря, за да се увери, че всичко е наред и не съм изпаднал в патова ситуация. Приятно, дори не си спомням кога за последно някой, още повече пък шофьор на автомобил, е правил нещо подобно за мен.
Пристигнах пред пазара в
Кашан
в късния следобед, само за да разбера, че по това време на деня почти няма отворена сергия там. За сметка на това хапнах един сладолед, заприказвах се с момче и момиче, туристи от Аржентина и съответно Франция, а когато се приготвих за потегляне, при мен дойде Хюсеин.
Разказа ми, че също кара мотори и че често ходел с приятелите си в пустинята, за да се радват на звездите. За това ще ви разкажа повече малко по-нататък. Хюсеин ме успокои, казвайки ми, че пазарът ставал много по-оживен, но чак привечер, когато температурите приемали по-поносими стойности. Имах конкретни идеи за снимки тук, но не ми се чакаше толкова време, още повече че бях толкова близо до пустинята. Все пак това бе една от основните причини да тръгна насам. Освен това предпочитах да карам до мястото по светло, все пак не знаех какво ме очаква там.
Преди пустинята обаче бях планирал да мина набързо покрай този параклис, намиращ се в градчето
Аран ва Бидгол
Колкото повече излизах от града, толкова по-малко търпение имах. Най-после щях да видя истинска пустиня! От плът и кръв! Или поне от пясък и… пясък…
Почти неусетно минах последните 7 km по асфалт, за да стигна до това
място, където късат билетчетата
за нейно величество,
Пустинята
Да, именно! Късат билетчетата За Пустинята За да минете по този път и да стигнете до самия лагер.
Билети за пустинята
Оттам всъщност в тази посока тръгваха два успоредни пътя. След като спрях и се замислих по кой от тях трябва да тръгна, този човек ми даде знак, че трябва да ида при него, след което да продължа по пътя, който зорко е завардил.
По негови думи ми оставаха 40 километра до лагера. Без да се бавя излишно запрепусках напред по трошляка. Плавно увеличих скоростта до 70 km/h, която ми бе комфортна, и наум сметнах, че разстоянието би ми отнело около половин час. Да, ама не. Малко след това трошлякът се изгуби и скоростта ми намаля драстично. Нищо де, „яваш-яваш“ все щях да стигна.
По-нататък, след доста спускания и изкачвания, играта загрубя, тук-там се появяваше пясък по иначе трамбования път, както и някоя и друга по-голяма локва, запречваща пътя, с прясна кал покрай нея, но най-много ме притесняваха коловозите. Дори не знам колко пъти щях да падна, влизайки в тях, но когато видях тези камили, се почувствах като малко дете в сладкарница. Или зоопарк, само че без зоопарка, клетките и досадните надписи какво да не се прави с животните.
Продължавайки по пътя, настигнах и заобиколих машината, която също се движеше в посока лагера, за да разчиства и заравнява пътя.
След около 25 километра забавления стигнах до това място:
А именно
следващият пункт, на който само проверяваха билетчетата
Вече наистина не можех да карам повече по този път. Не и този мотоциклет, не и с този „идиотски ъгъл на предницата“, както го нарича на майтап същия Светльо, който ме изпроводи на тръгване. След като ми провериха билетчето, казаха, че ми остават 15 километра до самия лагер, но освен че вече бях доста изморен и времето беше напреднало, си давах ясна сметка, че ако не днес, дори утре да продължа нататък, после би се наложило да се върна обратно по същия път, което силно ме демотивираше.
Затова просто попитах хората дали би представлявало някакъв проблем да пренощувам някъде наоколо в палатката си. На първо време идеята ми не срещна особен ентусиазъм, предвид че били оставали само 15 километра до лагера, но в крайна сметка все пак се съгласиха.
Доволен паркирах мотора малко по-встрани, за да не преча на “интензивния” трафик, заключих всичко възможно по него, грабнах статива и чантата от резервоара и със сетни сили се втурнах като млада кобилка по пясъчните дюни, за да опитам да уловя последните слънчеви лъчи в обектива си.
Там горе имаше и други туристи. Неволно станах слушател на разказа на една девойка относно остров Кешм, който смятах да посетя след няколко дни.
Докато ги слушах, без да губя и секунда време разпънах статива, смених обектива на фотоапарата и закрепих неутралните градиентни филтри пред него. Като видяха всичко това, не пропуснаха да ме подканят допълнително, защото съм щял да закъснея за залеза.
Пустинята Dasht-e Kavir
Това е тя: пустинята Dasht-e Kavir,
или в буквален превод – „Ниските равнини”
По-голямата от двете пустини в Иран, както и 23-та по големина в света. Тук валежи падат само през пролетта и правят териториите ѝ непроходими. Явно все пак съм имал някакъв късмет, за да успея да стигна дотук.
Малко по-късно по двойки и поединично всички се разотидаха и там останахме само аз и една жена. Тя ми разказа, че е от Мексико и се занимава със скулптура. Решила, че иска да види Иран отблизо.
След като Слънцето се скри зад хоризонта, тя също тръгна, понеже приятелите ѝ я чакали за вечеря.
Останах сам. С цялата тази прелест пред себе си. Най-после можех да се насладя истински на това, заради което бях започнал цялото това пътуване. Едва когато всички наоколо си тръгнаха, усетих колко тиха всъщност е Пустинята. Философите в древността неслучайно са търсели уединение именно по такива места. Красиви, спокойни.
Бързането, за да изпратя залеза тук, си заслужаваше напълно и въобще не съжалих за пазара в Кашан.
Докато съзерцавах всичко това, в главата ми се прокрадна тази композиция на Irfan:
Тук светлинното замърсяване е много ниско. Ако навлезете навътре в пустинята е дори незначително. Такива места в Европа няма, както можете лесно да се убедите, хвърляйки бърз поглед на тази карта:
От нея можете да научите много и за просперитета, в най-общ смисъл, на човечеството по географски райони.
За съжаление въпреки всичко това за нощни снимки нямаше как да се впиша, предвид че оставаха само два дни до пълнолунието.
И все пак опитах да направя няколко кадъра преди да тръгна обратно към изходната си точка.
Челник въобще не се бях сетил да си взема от наличните в багажа три, затова пък видях добрата страна на това, че е почти пълнолуние. Когато се върнах при моите нови приятели, бях инструктиран да преместя мотора малко по-встрани и към контейнера, който бе оборудван за живеене. През това време единият от тях извади одеяло и го постла върху бетонната плоча. Аз от своя страна свалих палатката си от мотора, извадих я от калъфа и аха-аха да я разстеля, а той с равен, да не кажа отегчен, тон отсече:
– Later.
Кога лейтър бе, аркадаш!? Аз се напивам и си лягам, а основното правило на къмпингуването, научено още по времената, в които посещавах мото събори, гласи, че
палатките се разпъват преди да се започне с пиенето
Опа, размечтах се. И все пак една запотена халба, изпълнена до ръба с приятно охладена пенлива течност щеше да ми се отрази мнооого добре. Докато тези мисли кръстосваха стремглаво из съзнанието ми, върху одеялото бяха сложени питки хляб, от онези с вид на огромни палачинки, две бучки сирене и няколко краставици. Аз от своя страна добавих няколко домата и по една нашенска консерва риба. В следващия момент по-младото момче се зае да мие чиниите на мивката, намираща се на една ръка разстояние от одеялото. Добре де – замислих се – защо ги мие сега? Нима не са били измити след последното им използване? Както и да е, абстрахирах се някак от това.
След като похапнахме, дойде време за първото ми досега сервизиране на машината, ако не броим проверките на двигателното масло. Нивото на електролита в акумулатора не беше мръднало, но днес вентилаторът на охладителната система се включваше доста често, което никак не ми се нравеше. Затова се заех да изчистя старателно радиатора с вода и игла от всичката кал, която бе поел геройски, докато прекосявах дъждовна Турция. Тогава си дадох сметка, че тези дъждове от друга страна поне способстваха да стигна до тук с по-чист и от момина сълза въздушен филтър. Проблемът със стартерното реле отново се проявяваше няколко пъти, но при все че не бе приятно да паля с отвертка, не беше и чак такава болка за умиране. Пък и събирах погледите на всички свидетели около мен, хаха
Малко по-късно все пак стана време за сън. Предложиха ми да спя върху бетонната плоча на малката барачка, изградена сякаш само за да подслонява генератора, който допреди малко захранваше осветлението на пункта. Приех на драго сърце поканата, най-малкото защото това щеше да ми спести разпъване на палатката, а и кога друг път щях да спя в пустиня директно под звездите?
Това бе вторият ми ден в страната. И все още недоумявах как шофират тези хора и как все още не съм станал свидетел на нито една “зверска катастрофа“, както наричат нашите журналисти всеки случай на два одраскани автомобила. Освен това, тук карат малки мотоциклети. Има-няма 200 – 300 ccm. Ако им дадат правото да карат големи, т.е. нормални, сигурен съм, ще се заличат сами от лицето на земята. Ако знаех, че ситуацията с трафика тук е такава, със сигурност щях да се замисля доста повече. Преди все пак да потегля.
Полицаите, които виждах извън населените места, обикновено стояха отстрани на пътя до автомобилите си, засичайки скоростта на автомобилите с радар, монтиран на триножник. За щастие не ме спираха, но пък и аз карах с не повече от 100 km/h.
Очаквайте продължението
Автор: Борислав Костов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)
Квабисхеви – Вардзия – превал Годердзи при Кхуло – Кобулети
377 км
част девета на
Грузия: човек с мотоциклет
12-ти ден. 5-ти август
ано сутринта потеглих към
Ахалцикхе,
а от там щях да свия надолу на югоизток към Вардзиа
Поглед от центъра на Ахалцикхе
Църквата в Ахалцикхе и монумент на царица Тамара
От тук, както вече писах тръгнах към скалните жилища и църкви на Вардзия. Тук някъде по този път
бях свидетел на тежка катастрофа
Някакъв грузински състезател излизал с десен завой от второстепенен път перпендикулярен на главният. Явно е дал повече газ, не е успял да вземе завоя, за да застане на главният път, изскочил от пътя и се покатерил по склонът отсреща. Склонът не беше отвесен, но доста стръмен с поне 60 градуса наклон. Продължил с десният завой по склона, изкъртил пътьом няколко камъка и скали, смачкал тук там колата, и от там паднал на главният път по таван с гумите нагоре.
Аз, когато пристигнах на мястото колелата му още се въртяха във въздуха. Явно цялата тази работа беше станала минута – две пред мен. Спрях. Спряха и други коли.
Събрахме се 5 – 6 мъже, бутнахме колата и я обърнахме пак върху колелата и. Онзи беше вътре притиснат на седалката на шофьора. Вратата на шофьора се беше заклинила и не можехме от там да го извадим. От противоположната на шофьора врата също не можехме да го измъкнем, защото той беше притиснат от волана и от смачканият таван на колата. Самата кола беше някакъв Мерцедес с четири фара, автоматик. Интересно, че въздушните възглавници не бяха се надули. Нито една.
Изкъртихме задната врата зад шофьора и това ни позволи да отклиним шофьорската врата и да го измъкнем този състезател. Имаше тук там кръв, драскотини и натъртвания по него, но си стоеше на краката, и беше адекватен. Беше силно пребледнял, но това е в следствие на шока. За сега си стоеше на краката сравнително стабилно. Ако е имал някакви вътрешни травми, то това в последствие докторите щяха да кажат. Не беше някакъв тинейджър, а мъж поне на 40 години. Мерцедесът беше станал за скрап. От счупения двигател на пътя течеше масло и антифриз. Този ломотеше и обясняваше нещо на грузински, вероятно как е станала катастрофата, но аз нищо не разбрах от обясненията… Видях, че повече няма нужда от мен и от моята помощ, запалих мотора, и си тръгнах по пътя.
Към 9 и нещо сутринта по едно дефиле на река започнах да наближавам
Вардзия
Това е скален комплекс от 12 – 13 век.
Пред комплекса съм
Част от Вардзия
На паркинга под комплекса паркирах. Не ми дадоха да се кача с мотора до горе, защото някакви камиони сновяха наоколо и се извършваха някакви ремонтни работи. Освен това с едни други ранни посетители, като мен ни накараха да чакаме до 10 часа. Чак тогава отваряли комплекса. Стана 10 часа, купихме си билети по 3 лари и пеша започнахме да се катерим нагоре към скалите.
Началото на комплекса
Действаща скална църква още в началото на комплекса
Килии, скални жилища и други помещения
Голяма трапезария
Монашеска килия с олтар
Голяма съвещателна зала
Поглед отвън към главната църква на комплекса, която също е действаща. Не можахме да влезем вътре, защото беше заключено
Части от главната църква
Проходи и стенописи, около главната църква
Голямата трапезария до църквата
Склад до кухнята за жито, брашно, ориз и други насипни продукти
Апартамент мезонет сигурно за владиката
Изгледът от прозореца на монашеска килия
Страничен изглед на част от комплекса. Вижда се мястото на главната църква
От Вардзиğ тръгнах пак обратно пак към град Ахалкцикхе
От там смятах да продължа на запад към Аджария и да мина през прохода на Кхуло, който също е път с офроуд. Стигнах Ахалкцикхе и продължих нататък. След по-малко от 20 км слязох от асфалта и отново стъпих на черно. Започнах да изкачвам
прохода към Кхуло в Аджария
Някъде из прохода
Напредвам
В същност тук
градчето се казва Кхуло, а самият превал е Годердзи на 2 025 м.н.в.
Това е
Малък Кавказ
Аз специално тук се чувствах точно, както в нашите Родопи. Планината е почти същата, а и жителите и тук също ходят с такета, като нашите помаци. Пейзажите са подобни. Пътят е черен, и лош, но е много по-лек от този към Омало. Тук бръмчеха всякакви леки коли, бусове и камиони, и даже се разминах с един ТИР по едно време. Разбира се,
пътят е много грозен и е с много дупки,
на места коловози, и камъни, но си е път, шосе с нормални размери, и плавни завои, нормално стръмен. Много мръсен и прашен обаче. Напълниха ми се дробовете и въздушният филтър на мотора с пепеляци и прах. През този проход бяха минали Дъг Уотке и Митьо Питона с чопъри, а Ники Китанов и Силвия с туристически шосейни мотори. За Омало това не мисля, че е възможно.
Май, че това е въпросното населено място, Кхуло
Части от Кхуло
След известно време стигнах
превала Годердзи
на върха на прохода. От тук започваше спускането надолу.
Превал Годердзи – 2025 м н.м.в.
Гледка от върха на превала
Времето беше мрачно и даже се опитваше да пръска дъжд, така че стоях само няколко минути тука. От тук, както вече писах започваше спускането надолу.
Batumi-Akhaltsikhe, Грузия
До Батуми, от тука имах точно 212 км, като част от тях 60 – 70 км още бяха по черно.
А пътят беше все така грозен и прашен
След известно време минах и през
курорта Годердзи
Видях лифтовете и влековете, но не спрях да снимам. Имаше даже кабинков лифт с едни малки кръгли червени кабинки. Бързах да избягам от дъждът. Доста по-надолу вече ме огря слънце и спрях да снимам.
Аджария. Малък Кавказ.
Аджария
Вече бях на асфалта. В началото, когато свърши черното и самият асфалт също беше много грозен, и на дупки. И когато се стигнеше някакво населено място асфалтът пак изчезваше, и си ставаше, пак черен път в самото населено място. На тези с такетата, това явно не им пречеше. Подскачаха с колите си по дупките и вдигаха прах, а имаше, и доста кал на места. Защо не си оправят пътищата тези хора не мога да разбера? Какви управници са си избирали, и къде отиват парите от данъците им?
Лека полека пътят стана по-широк, а асфалтът все по-хубав, колкото повече се приближавах към Батуми. На 55 км преди Батуми се намира този стар мост
Мостът с арката пред Дандало от 11 век
Дължината му е 20 метра, широчината 3,3 метра, а височината му над водата е 14 метра
По някое време рано вечерта влязох в
Батуми
Лудница започна и жегата също. Зададох на навигатора
посока Кобулети,
за да си разпъна там палатката до плажа. Започваше вече да се смрачава, когато тръгнах по крайбрежната улица на Кобулети, за да търся място, където да спя. Преди това изядох една салата и един пилешки шашлик в едно заведение, че пак бях пропуснал яденето през деня. После подминах предишното място, на което бях разпънал по-рано и сега гледах да съм по-далече от дискотеки, и ресторанти.
Вече се мръкваше. Карах, до като излязох от града и продължих нататък към Поти. Вече беше тъмно. Тук с изненада установих, че ми е изгоряла късата светлина на фара. Сигурно от джаскането, около Кхуло. Имах само дълги и габарит. Неприятно. Страничните ми китайски фарчета също отдавана бяха изгаснали, някъде още преди седмица в Местия. Там проблемът сигурно беше в бушон, или в самият ключ.
Както и да е, сега имах само дълги, за да си избера място за спане. На габарит нищо не се виждаше. Дългите пък светеха малко на високо, поради багажът ми. Видях някакъв черен път да отбива в страни. Свих по него. Карах няколкостотин метра към плажа и изведнъж попаднах на мек пясък. Едва удържах мотора да не падна. Изрових се от пясъка и след няколко метра, пак стъпих на твърдо. Видях някакви големи дървета на 50 – 100 метра в страни от мен. Под много от тях имаше палатки и коли, а отпред беше плажът и морето. На 5-6 метра от мен имаше голямо дърво с поне 60 – 70 см диаметър, а около него нямаше никой. На близо не се чуваше думба-лумба от дискотеки и ресторанти. Реших, че тук ще разпъна.
Паркирах мотора на 50 см в страни от дънера на дървото, а до него светейки с челника си разпънах и палатката с входа към плажа. Устроих се. Това беше за днес.
Информационното табло е част от използвания от Комисията инструментариум за мониторинг на съдебните системи на държавите членки, заедно с европейския семестър, Рамката относно принципите на правовата държава, Механизма за сътрудничество и проверка и производствата за установяване на нарушения.
Първата кола от серията ID на Фолксваген се очаква да се появи още през 2019г. От компанията са обявили, че тя ще е много близо като пропорции и дизайн до прототипа, представен на Парижкото изложение през 2016г. А той е с размери, много близки до най-продаваната им кола Голф хечбек:
От април са започнали тестове на първите предпродуктови прототипи по пътищата. През ноември 2019г. се очаква да произведат първите бройки. Herbert Diess от VW казва, че цената ще бъде “сравнима с дизелов модел”. По-конкретен е бил Thomas Sedran, който отговаря за корпоративната стратегия на компанията. На автомобилен форум в Германия той посочва цена, която е от 7000 до 8 000 долара по-ниска от тази на Тесла Модел 3.
Колата ще използва системата на VW Module Electric Drive Kit – модулна система за всички ID електрически коли на компанията, която позволява различни варианти в зависимост от модела. Може да задвижва 2 или 4 колела, с различни конфигурации батерии и мотори. В случая електрически мотор с мощност от 168к.с., ще е разположен в задната част. Пробегът е обявен между 249мили (около 400км) и 373мили (около 600км).
VW са обявили, че ще започнат да представят и автономни характеристики за избрани модели от 2025г. До тогава компанията има планове да продава по 1 милион електромобила годишно.
Morris MacMatzen | NYT (Getty) 
