Journalism Trust Initiative (JTI) е инициатива за саморегулиране на медиите, предназначена да насърчава качествената журналистика в новата информационна екосистема. Това е идея на Репортери без граници съвместно с партньори като Агенция Франс Прес (АФП) и Европейския съюз за радио и телевизия (EBU).
В рамките на инициативата ще бъдат създадени система от стандарти, след което ще може да се провежда сертифициране.
Очакваното значение на стандартите – според първоначалните текстове, свързани с инициативата:
ново средство за борба с дезинформацията и защита на надеждната и качествена информация;
ползи за доставчици на съдържание, които се присъединят към инициативата и прилагат стандартите;
повече прозрачност по отношение на доставчиците на съдържание;
по-добра видимост онлайн за качественото съдържание;
повече рекламни приходи, тъй като рекламодателите ще могат да разпознават качествени медии;
обществена подкрепа за качествените медии;
основа за знак за качество и доверие.
Стандартите ще бъдат разработени за период 12-18 месеца със сътрудничество на френския орган по стандартизация AFNOR и германския орган за стандартизация Deutsches Institut für Normung (DIN).
Компанията Google е информирала Репортери без граници, че е взела решение да участва в инициативата.
Сутринта ставам рано, още към 7. Багажа съм го събрал още предната вечер, така че половин час по- късно съм готов за път.
Днес трябва внимавам с батериите на телефона и апарата, защото в контакта на стаята ток нямаше. Ще трябва минимум час да загубя някъде за зареждане, защото поне на телефона ще ми трябва.
Правя снимка на хотела и още не съм свалил апарата, съдържателката се показва случайно на вратата и изплашено се скрива. Успокоявам я, че не е на снимката. Култура. Сещам се за индианците, които са мислели, че така се улавя душата на човек и ми става смешно.
Решил съм кафе да пия поне след 30 – 40 км, така че се качвам на колелото и потеглям.
В първият момент не можах да повярвам – алея за колела? Много ясно че не, просто те задължават да караш по асфалтираният банкет. Не че колите и моторетките не го ползваха…
Въртя си аз педалите, измъкнал се най сетне от този грозен град, навсякъде около мен пустиня, но гледам някакъв разлом насред пустинята, в близост до пътя.
В първия момент помислих, че е старо корито на някоя река, избутах колелото по-далечко от пътя и се приближих да погледна. А то –
красив оазис
В далечината виждам заведение и решавам – има ли гледка към оазиса, то ще пия кафе. Голяма работа, че не съм минал и 30 км.
Заведенийцето беше приятно, собственика му, Мохамед, говореше свободно английски и испански.
Седнах да попиша малко в тетрадката, че предният ден бях позанемарил. За съжаление не можех да заредя батериите – токът се осигуряваше от слънчеви панели, но не достатъчно, че да се зарежда телефон или камера.
Половин час по- късно отново бях на пътя, който плавно се спускаше край оазиса.
Всъщност самият той се оказва огромен…
…в продължение на километри въртях педали край кичести палми и малки селца.
Изобщо цареше някакво невероятно спокойствие. По късно си дадох сметка, че има път, който пресича през самият оазис, но на картата го нямаше, т.е. не го ли знаеш предварително…
На тези тераси оставят да се сушат вкусните фурми, които нагъвам здраво от вчера.
Още с навлизането си в оазиса се срещнах с нов асфалт, няма такъв кеф просто. Колелото вървеше само нагоре даже. Кара се с лекота.
В едно от селцата спирам да се заредя с вода и виждам някакви сладки, питам колко струва, а то 1 дирхам – няма и 10 цента. Викам дай да го опитам. Прилича на бутер тесто с бяла глазура и малко шоколад, а в тестото нещо сладко, докарва ми на мед с нещо. Наричат го
мюфий и си остана любимото ми сладко нещо,
което ядох в Мароко. Просто е страхотно!
Пустиня или не – на хората им се играе футбол
Няма игрище? Ще си изметат! Дори и пътечка са си направили. То и през този камънак е много трудно да се върви.
Постепенно изоставям оазиса зад гърба си и край мен започват да се точи тягостна, камениста пустиня. Колкото и да ми разправят, че има своята си красота /не че не съм съгласен принципно/ предпочитам да си карам край оазиса.
Пресичайки река Зиз
осъзнавм, че карам край нея от поне 2 дни. Тя е която дава живот на последният оазис, както и пълни големият, грозен гьол над Ерачидия, че захранва и Er Rich, ако не греша.
Наблегнал съм здраво на педалите, защото времето си тече, но пък и по новият асфалт се кара добре, така че и километрите се топят. Въпреки това не храня големи надежди да мога да посетя този безплатен музей. Не че смятам, че не е поредният туристически капан, но пък кой знае, може да остана и приятно изненадан.
отново съм заобиколен от палми. Отново цари невероятно спокойствие, сещам се за спокойствието царящо в малките български села към 2 – 3 часа след обяд, когато слънцето напече…
Хммм…кой е казал, че колелото не е товарно превозно средство? Тоя пич тук явно не го е чул…
В Ерфоуд спирам да пия чай.
Минава 3 след обед, а ми остават още 50 км. Въпреки това съм уморен и имам нужда да си взема въздух. В крайна сметка спането е уредено, така че дори и през нощта да стигна, то нямам проблеми. Освен, че ще трябва да карам по- тъмно, което никак не е приятно тук.
Половин час по-късно, заредил малко батериите /и моите и на телефона/ се възсядам вярното магаре и продължавам. С хубавият асфалт е свършено, скоростта ми пада, но съм обграден от малки палмови горички и въпреки, че пътя е тесен, се чувствам спокоен.
Преминавайки
през Рисани
изпреварих отново големи групи ученици, прибиращи се с колела. Спирам да снимам тази порта и до мен спира микробус, пригоден за каравана. Видях я и в Ерфоуд, направи ми впечатление колко добре си я е направил човека. Оказа се норвежец. Пътува с малкият си син вече от два месеца, планира поне година да са по пътищата.
На излизане от Рисани задминавам пистов велосипед. Усещам че момчето се амбицира и се движи плътно зад мен. Уморен съм, но не се давам, поддържам 25 км/ч. Държа се доста време, но накрая ме задминава, няма начин. Карам доста време зад него, а той си балансира с това…дългото дето го носи. Благодарен съм му, ако не беше той щях да се движа по- бавно навярно. Отбива се на 5км след градчето, подпира колелото и ми маха за поздрав. Махам му и аз.
Отново съм сам.
До Мерзуга остават около 30 километра –
едни от най- тегавите по време на цялото пътуване.
Обграден съм от всякъде с
каменна пустиня,
не се вижда нищо освен камънак. Асфалта е кофти, движа се доста бавно, хапвам малко хляб в движение за да заредя. Много нарядко ме подминава някоя кола или каравана. Чувствам как ми писва да въртя педалите.
Пред мен виждам спряла каравана, снимат се един друг на фона на пустинята и на ниските скали в далечината. Спирам и им предлагам да ги снимам заедно. Мъжа е като гръмнат – тъкмо се е канил да ме помоли същото. Германци са. Мъжът посещава Мароко за втора поредна зима, жената е кацнала преди 5 дни в Маракеш и още не може да се осъзнае. Мдааа, познат ми е този налудничав поглед в очите, още го виждам сутрин в огледалото /където има такова../.
Така и така съм спрял, моля ги да ме снимат и мен. Питат за разрешение да ме снимат с тяхната си камера – никой от познатите им в Германия нямало да повярва, че някакъв пътува из Мароко с колело… /За протокола – ниските „скали“, на заден фон, се оказаха пясъчни дюни. Блажено е невежеството…/
Говорим си поне 10 минути и се разделяме.
Продължавам надпреварата със слънцето. Кратката почивка ми се е отразила много добре, но бавно и славно губя надпреварата.
Час по- късно съм в
Мерзуга
Тук и заковах 1 000 км от началото на тази авантюра.
Намирам Мохамед лесно. Седнал е и пие чай заедно с един испанец. Казва се Хуан и не, не е онзи, повярвалият в Бог.
Канят ме да седна при тях и ме черпят чай. С Хуан са стари семейни приятели. Посещава Мароко от години и редовно се отбива насам. В последствие разбирам, че Хуан е помогнал да се съберат малко средства и да се построи малко училище, както и болница /по-скоро амбулатория/ в близкото селце. Сега е тук за да следи как са нещата, да осигури учебници и в търсене на нов терен за ново училище. Опитва се да помогне със съвети и развитието на туризма в района. Мохамед ми сподели, че под негово влияние доста от къщите вече имат бани и топла вода.
Отиваме към къщата и се запознаваме с Катя на живо,
до този момент се знаехме само по интернет. Качваме се на терасата да погледаме звездите и да поговорим. Хладно е. Решаваме да се облечем и да идем да хапнем нещо, а после и на нощна разходка до самите дюни.
Небето отново е невероятно, чувствам се като в приказка. А и да говориш на собственият си език с някого, след като последните 10 ни едвам си се оправял да си поръчаш хляб…безценно!
Прибираме се късно, Мохамед ме предупреди, че тази нощ в стаята ще спи една двойка – полякиня и мароканец. Влизам тихо в стаята, взимам хавлията и отивам да се изкъпя. Тръшкам се в леглото и просто умирам.
Сутринта се чувствам отпочинал като пич /Парично Изостанал Човек значело май/. Леглото е много удобно, наспал съм се и няма следа от очакваната мускулна треска. Идеално.
Тъкмо ставам и на вратата се чука. Гореспоменатата двойка се прибира, били са на сутришен тур с джип да посрещат изгрев от дюните. Извиняват ми се, ако са ме събудили сутринта, когато са излизали. Да бе, да. Спал съм като умрял.
Изпирам набързо дрехите на ръка и щраквам няколко снимки на дюните от терасата. Катя още не е станала, така че решавам да пия кафе в снощното заведение.
Кафенето е приятно и спокойно. Съдържателят му говори и испански. Изобщо в това село много народ говори испански, оказа се, че има голям прилив на испански туристи.
Мерзуга, Мароко
Сядам да си запиша впечатленията от предният ден и после просто си седя и релаксирам. Радвам се, че Катя ме отклони от пътя, усещам че съм имал нужда от почивка.
По- късно се запътваме към
дюните
Всъщност те са единствената атракция, привличаща туристите, тук.
Erg Chebi е малка пясъчна пустиня
насред огромна каменна такава.
Не знам
колко е висока дюната,
но си е бая. Освен това е доста изморително да се изкатери. Пясъкът е супер фин и краката затъват дълбоко в него. Налага ни се да спрем на 4 – 5 пъти преди да достигнем върха. Дори така имам усещането, че ще ми се схване прасеца.
Гледката отвисоко си заслужава усилията
обаче. А когато духне вятъра,
пясъкът се спуска като нежен воал по склона на дюните…
а той си духаше достатъчно, за да ти напълни всички отверстия с прах. Ама пак беше хубаво.
Засичаме се с пет местни момчета. От Ерфуд са, следват в Мекнес. Много са забавни, любопитни и се забавляват страхотно. Носят си и 5 литрова туба вода, която споделят с нас.
От високото може да се види и
един от известните туристически капани – разходка с камила
до берберски лагер в пустинята и пренощуване там. Истински бербери-скитници в Мароко надали съществуват, но доста хора се изръсват бая пари за това.
Повъртяхме се около час горе, понаснимахме се и решихме, че е крайно време да си ходим. Още повече, че ни гонеше глада.
Дачия
Тоя пич е цар – всичко наоколо чакъл и камънак, а той е успял да бухне колата в единствените 20 тина квадратни метра пясък… Ама имам сериозни подозрения, че зад волана е била жена, да не се обиждате, просто като я избутаха, жена слезе от колата. Ама може да е била вътре само докато мъжете бутат, де да знам.
Мерзуга е много малко селце,
но си има своята главна улица с 15 – 20 заведения и магазинчета. Седнахме на същото заведение от предната вечер и си поръчахме. Проблем беше, че вече печеше слънце, а имаше само един чадър, под който се беше подслонил възрастен германец. Питах собственика дали може да преместим масата на сянка, а той ми вика – премести я, ако искаш, по алеята между уличните платна /имаше палми/ я премести, няма проблеми. Ако някой дойде да каже нещо – аз съм те пратил, няма ядове.
Щом няма ядове – да ни е сладко. Хапнах с удоволствие, а после просто си седяхме и приказвахме. Откарахме така 2 – 3 предполагам, защото по едно време слънцето си тръгна към залез и позахладня достатъчно, за да си наметна якето.
Правим си кратка разходка и се прибираме. Слушаме музика, лафим си и релаксираме. Време е за сън. Хиляди благодарности за прекрасният ден Катя.
Събота (10.05) – станахме рано, много рано. Беше валяло цяла нощ. С изключително старание натоварихме багажа в Sandero-то така, че провизиите (разните плодове и зеленчуци, ядки и вода) да са точно зад малката падаща задна облегалка, за да можем хем да имаме лесен достъп до тях без да се налага да спираме, хем да не ни пречат в купето през
предстоящите над 1 800 км до София. Потеглихме от пред хотела точно в 5:55.
На излизане от Батуми
пак имаше RomPetrol или както се разбрахме რომპეტროლ. От предишния რომპეტროლ в Тбилиси бях изминал само 408 км и бяха изразходвани само 2 деления от резервоара, но предвид какво ни предстоеше, реших да сложа всичката останала (25%) отвара от Joro 01 и успях да наблъскам цели 24+ литра – много ме кефи колко се разтяга резервоара на Sandero-то. Въпреки, че уж е 50 литра, спокойно може да побере 62 – 63 литра. Разбира се, може и грузинците да ме лъжат с количеството. Всъщност, тук не бяха намесени само грузинци.
ОК, намирахме се в Грузия, ама по-точно Аджария
Бензиностанцията беше румънска, но надписите на колонката си бяха на чист български език, дори сумата се изписваше в лева. Горивото (efix diesel) не беше чак толкова евтино, колкото в Армения, но за тези 24,23 литра дадохме 44,51 лева или по 1,83 лв/литър. Платихме си с дебитната карта (Visa Electron) като пичове.
От Батуми до турската граница
има 20 километра покрай стръмното черноморско крайбрежие. Грузинците нямаше просто как да не изпъкнат с най-безумната граничарска сграда ever:
Опашка практически нямаше (много беше рано още), но успяхме да си купим малко закуски и да обменим 30 грузински лари за 33 турски лири, което са 25 лева (25 лева през 2017 са 63 лири – бел.Ст.) Направиха ни по една прощална снимка, никой не прояви интерес към багажа и ни изпратиха към турските си колеги.
Ееееей Боже, или по-точно –
Ееееей Аллах! Егати и заядливите турци!!!
Първо, всички пътници слизат от колите и преминават границата пеш, по отделен коридор – все едно не влизаш в светска държава, а в затвор да му се не знае. Колкото и нелогично да е, пешеходната опашка беше 5 пъти по-дълга и вървеше 50 пъти по-бързо, съответно Таня и родителите и минаха за 10 минути и след това се наложи да ме чакат един път 20 минути и след това още половин час. Защо ли?
Ами … подавам си аз с усмивка документите на Осман Бей (Първи), а той ме гледа лошо. Значи, колкото беше ведър турския граничар на влизане от Турция в Грузия преди една седмица, толкова този граничар беше, все едно съм му ял от купичката на закуска. Два пъти излиза от гишето и ме караше да му отварям багажника, ама така – не съвсем любезно. И двата пъти въобще не го погледна този багаж, само гимнастика си правихме.
След физзарядката ми искаше зелената карта – човек, аз в Нагорни Карабах влезнах без да ми искат зелената карта, ти тук в 6:30 сутринта ми се правиш на дръж ми феса.
Да не решите, че тук можеш да се оправиш на английски или руски, не – само турски. Моите познания по турски език са несъществуващи, така че от словесните указания на турския мустак, аз разбрах, че мога вече да си ходя да си прибирам пътниците, които ме чакаха от другата страна на бариерата.
Стигам аз до бариерата (на 1,40 м от Таня и родителите и) и между нас застава следващия Осман Бей (Втори). Пак ми обяснява нещо на неговия си език и ми сочи наобратно. Ръгам задна и се връщам при Осман Първи. Той ми се скара (това го разбрах) и пак ми сочи напред. Кво да правя, отивам при Осман Втори. Той се успокои малко и ми посочи ей тази сграда:
Паркирам аз отпред, чакам, чакам – няма никой. С риск за живота си чукам на вратата излиза Осман Трети. Сочи ми багажника – отварям. Погледа малко и се хвана за корема – викам си, край! Оказа се, че се опитва да ми каже или по-скоро да ми покаже нещо. Брех сигурно 3 – 4 минути си сочи корема, докато най-накрая не се сети да ми покаже тази табелка:
Е, в този миг ми просветна какво е искал и Осман Първи, и Осман Втори, че дори и стоящия пред мен Осман Трети.
Ще ми сканират колата с рентген
А соченето в корема е означавало да извадя от колата всичко, което е за ядене, за да не се облъчи от рентгена храната. Абе, малоумна работа. Язък за старателно подредения преди около час багаж. Извадих всичко на земята (добре, че беше спряло да вали), вкарах колата в гигантския рентген, излезнах, спусна се вратата и след две минути отново товарих багажа в Sandero-то. Явно ако искаш да прекараш наркотици през тази граница, трябва да ги сложиш просто в багажа си – него го проверяват най-малко.
Ще се повторя, ама – малоумна работа
Осман Трети ми даде някаква хартийка, дадох я на Осман Втори, той вдигна бариерата и отново бяхме в пълен състав. Поздравихме майките на тримата Османовци и поехме по остатъка от пътя към София, който съставляваше 1809км.
Първото положително нещо, което ми се случи този ден, беше да си сложа най-накрая любимата ни навигация iGo 8.3 – просто песен. Песен бяха и пътищата на Осман Бей – за това спор няма. Хем почти магистрала, хем красивичко покрай морето, хем и слънчице изгря. А хората бяха станали рано и беряха чай по склоновете:
Само на 40 километра от Батуми минахме покрай бензиностанцията PO, при която на идване се отбихме към Ардахан и Грузия, в посока Армения. От тук нататък пътят вече го бяхме минавали, но в обратната посока.
Rize, Rize Merkez/Rize, Турция
Хванах си за бушон едно старо BMW пред мен, което караше с 160 км/ч. Возих се като негова сянка в продължение на 300 км, когато бушонът ми, разбира се, не видя паркираното бяло Renault Clio, което му засече скоростта, а 1км по-надолу по пътя го спряха явно за превишена скорост. Мен не, мухахаха ;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам този счупен трак от Батуми до 250 км преди Истанбул.
По брой жители, Германия и Турция са много близки – по около 80 000 000 жители. Сигурно всеки от вас е карал / се е возил в Германия и е забелязал, че там има както големи градове, така и голям брой малки населени места. Е, карайки през Турция, имам чувството, че няма малки населени места – непрекъснато минавахме през някакви доста мащабни градове.
След това си хванах нов бушон и пак си карах доста бързо – няма начин, като ни губят времето по границите. Съответно малко ми се вдигна и разхода на гориво. Навигацията и без това беше изчислила 19 часа път, без каквито и да било спирания за граници, зареждане или ядене. При положение, че тръгнахме в 6 сутринта, следваше да пристигнем в София към 1 – 2 през нощта, а ако добавим и две граници по един час и още един час за зареждания и турски винетки – не ми се пристигаше по първи петли.
След около 600 км от Батуми спряхме на една бензиностанция за тоалетна и по един турски сладолед. Тайната ми мисъл беше да си измия челното стъкло от размазаните насекоми, но както се казва тук – „йок“, нямаше с какво да измия. Вече съм карал почти 5 000км, аз ли няма да изкарам още 1 200… При Самсун се отделихме от крайбрежието на Черно море и навлезнахме към вътрешността на Турция, грубо в посока към Анкара. Релефът стана хълмист, но рядко се срещаха остри завои. Отново си хванах бушон и карах зад него пак с около 150 км/ч, но и този бушон ми го спряха полицаите по познатата турска схема. След това още един бушон изгоря. Единственият негатив, който трупах аз, беше леко повишеният разход. Практически се получи, че за цялото пътуване минахме над 6 000 км и не ме спряха нито един път полицаи, дори и за рутинна проверка. Всъщност като се замисля, май само един път са ме спирали за проверка в чужбина, и то с Ладата в Сърбия преди 10 – 15 години.
Много ме учуди как турците интегрират религията и светския живот. Покрай пътя не рядко се срещаха джамии, на чийто първи етаж имаше супермаркет:
В много от заводите, покрай които минавахме, се виждаха така да се каже „служебни джамии“, в които работниците да могат да ходят да се молят, вероятно за да не трябва да губят ценно работно време в път до джамията в центъра на града и обратно. Трудно се интегрира религията в технократския и капиталистически живот, който живеем, но Турция все пак е сериозна икономическа сила, така че явно доста добре се справя с този баланс.
Джамиите се комбинират и с бензиностанции, така че реших да се възползвам от минаретата на Shell и да заредя догоре (хванах 49 литра Shell V-Power Nitro+), с надеждата да стигна с това гориво до София. Това дори до момента (2017 та година) е най-голямото количество пари, което съм успял да набутам в резервоара на Sandero-то наведнъж – сметката за тези 49 литра при литрова цена от 2,93 лева беше 143,75 лева – платих с дебитната карта. Както и да е – при тази средна скорост, която бях подхванал, нямаше как да ми се получи да мина още 800 км до София. Нарочно не си купихме разни освежаващи напитки и боклучави храни от Shell, ами отидохме в джамийния супермаркет. Мушнахме по едно кисело мляко и едно пиде. Слава Богу/Аллах, но поне бира не продаваха в джамията, та бащата на Таня остана малко на … кисело мляко. Газ нататък.
До Истанбул имахме 200 км по супер магистрала. Колкото повече доближавахме Истанбул, толкова по-често виждахме огромни заводи, като не малко от тях бяха за автомобили на различни марки.
През Босфора
не е възможно да се мине без задръстване, независимо, че мостовете са с по 6 платна в посока:
Минахме моста и се озовахме отново в Европа, която ни посрещна с безпощаден дъжд, който ни валя практически до София. Малко преди да трябва да слезем от магистралата при Одрин, колата стана на 77 777км – много яко.
Имахме още една лека драма с турската бюрокрация де …
тъй като на таблата до тол-бариерите на магистралите пише само на турски език и не можах да се ориентирам колко депозит ми е останал в електронната винетка, реших преди да мина през последната бариера преди Одрин, да заредя още малко пари, да не стане някой сакатлък и да ми отрежат я пръста, я ръката за нарушение на закона. Влизам аз в сградата за техните винетки HGS и му подавам регистрационния талон на Осман Четвърти. Той ме пита някакси „Нова винетка?“, аз му казвам недвусмислено „Не!“ и … той ми направи нова винетка. Както и да е, не ми е за тия 37 лири (25 лева), които съставляват 1% от общия бюджет на пътуването, но ме издразни, защото получих документ за нещо, което струва 35 лири, а двете лири са бонус за това, че и Осман Четвърти не знае чужд език. Наложи се да разлепвам старата винетка и да лепя новата, което можех да си го спестя. Свиркай си. Ако не друго, си имам депозит в чисто новата си винетка, дето въобще не ми е ясно кога ще го изразходвам (три години по-късно все още не съм).
Преди границата имаше около 10км опашка от TIR-ове, но ние си профучахме покрай тях като стой та гледай. На самата граница Капикулепет пъти ни гледаха паспортите, дезинфекцираха ни срещу 5 лева, провериха ни отгоре-отгоре багажа, дадоха ми някаква бележка, пет гишета по-натам връчих бележката на следващия по бюрократичната верига и ни пуснаха да си влезем у дома. На бензиностанция ЕКО до Пловдив си сипах 10 литра нафта, да не взема на изгасна до София.
В 3 часа през нощта най-накрая пристигнахме в София
и директно се трупясахме в леглата. За 10 дена бяхме изминали 6 125 км (с 325 литра гориво, разход 5,31 л/100 км) и събрахме безброй впечатления за цял живот.
Надявам се да не съм ви отегчил с многословието си, а най-вече се надявам поне една част от вас да се запалят и да си организират пътуване до някое необичайно място.
Колкото до финансовата страна на пътуването – всички разходи, включително застраховки, добавки за гориво, туристически пътеводители, гориво (810 лева / 325 литра), ядене и спане, бяха 2570.32 лева или по 650 лева на човек. Колко изхарчихте последния път на морето за 10 дена? Където има воля, има и път!
В реванша, изигран след 4 дни в Глазгоу, нещата се развиха по още по-злополучен начин за „Куинс Парк“. Те доминираха над „Стени“, отправиха доста удари към вратата на Смит, но така и не съумяха да материализират своето превъзходство. Точно обратното, гостите откриха първи в 17 минута с гол на Макгуигън. Едва в 41 минута Джерард Маклохлан възстанови равенството, след фаул, изпълнен от Рос Милън.
„Паяците“ продължиха да са по-активния тим и през втората част, без да успеят да оползотворят ситуациите, които създаваха. В 80 мин. Макфърсън извърши офанзивна смяна, вкарвайки Мортимър вместо Маквей, с цел да се опита да реши всичко в редовното време. За съжаление, само минута по-късно гостите вкараха втория си гол чрез Макгуигън и поставиха „Куинс“ в тежка ситуация. Всички усилия да се изравни резултатът до края останаха напразни и „Стенхаусмюър“ продължиха към финалния плейоф.
Въпреки, че „Куинс Парк“ се измъкна от капана на директното изпадане в последния момент на първенството, борбеният тим на Гъс Макфърсън напусна Лига 1. В двата плейаута срещу „Стенхаумюър“ отборът от Глазгоу допусна да бъде надхитрен и отпадна с минималното 2:3, след двугодишен престой на третото ниво.
Между мен и медиите има коректен тон и нормални отношения. Моята любов с медиите не е платена. Давам на всички информация, но на никого не съм казал какво да пише. Докато любовта между тройната коалиция и медиите бе платена любов. Моята поне е без пари.
След като твърдението се повтаря – налага се и реакцията да се повтаря: не, не е без пари, платена е – дори ако не говорим за комуникационните бюджети по европейските програми – любовта на медиите към ГЕРБ е платена щедро: с уредено спокойствие на олигарсите над закона – това е цената.
Бойко се е предоверил, за да има едно спокойствие. Добре, получил е това спокойствие. Защото дайте да не се лъжем – всяка нормална партия иска да има някаква медийна подкрепа. Медиите са сила и няма защо да си затваряме очите. Медиите са страшна сила […] Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя… на Доган, парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха.
Пеевски “нямаше медии” въпреки изискванията на законите – банкер казва за Пеевски следното (преди сделките, с които той се легализира като собственик на медии):
Самият Пеевски няма фирми, защото няма право по закон. Ноторен факт е, че той е собственик на Булгартабак, пресгрупата и така нататък.
Красимир Гергов “нямаше медии” въпреки изискванията на законите:
относно предположенията, че имам участия в Би Ти Ви, Триада, Фокс лайф и др., ще кажа, че не мога да имам такива, понеже ми е забранено по закон.
ГЕРБ не просто го остави – ГЕРБ отмени законова забрана за вертикална интеграция, за да може Гергов да се легализира като собственик.
Цветан Василев “нямаше медии”, нито мултиплекси – министърът Московски дори не знаеше на кого са мултиплексите (ще проверя и ще ви кажа в понеделник – понеделникът, който не настъпи) – а в това време от средствата в банката се е плащало за въпросната любов – 300 милиона за ТВ Седем и още:
„След като толкова много цялото правителство се бори да връща парите, какво прави с вестниците на Тошо Тошев, т. нар вестник на Тошо Тошев и на Даниел Руц (Преса)? Какво прави с т. нар. вестници на Венелина Гочева(24 часа) и на Петьо Блъсков (Труд)? Какво прави с т. нар. вестник на Славка Бозукова и на Тодор Батков (Стандарт)? Да ги изреждам ли? (…) Всички дължат пари. Защо не работи държавата по връщането на тези пари? Защото обслужват тези, които са на власт”.
Докладът на Репортери без граници за 2018 г. казва именно това: преплитане на власт, олигарси и медии – което е несвобода (колкото и Йордан Цонев да твърди, че свободата е, ако той говори, без да го цензурират) :
Корупцията и тайните споразумения между медиите, политиците и олигарсите са широко разпространени. Най-прословутото въплъщение на тази аномалия е Дилян Пеевски, бивш шеф на ДАНС и собственик на Нова българска медийна група.
Отделна тема са обществените медии, които били антиправителствени и били оставени на мира – на мира? с две промени на закона, ясно защо, и след време със сглобяване на сегашното ръководство на БНТ (стил Митко, казах ти да не го питаш и Кошлуков с приятели).
И накрая – за чуденето на премиера “Какво да направим, за да спрем Пеевски и Прокопиев да воюват?”
Премиерът от години обяснява системни последици от липсата на върховенство на закона със сценария двама братя се боричкат и Пеевски и Прокопиев воюват. Това не е махалата, едни младежи се закачат – това е държава. Върховенство на правото е средството, иначе законите – и да ги има – ще продължават да не се отнасят до прословутото въплъщение и до обръчите на управляващите, както Доган вече ни обясни.
Днес Оги ще ни разкажа за планирането на Великденоското у пътешествие из половин Европа и Израел. Приятно четене:
Великденска епопея – идея, планиране, маршрут
или как не успях да посетя Чернобилската АЕЦ
Едно необичайно пътешествие от София към Тел Авив с еднодневка до Йерусалим, придвижване към Киев с преход към Чернобилска област и Прибирск за еднодневен тур в зоната на ограничен достъп до Чернобилската АЕЦ, последван от трите прибалтийски репубилки Литва, Латвия, Естония – техните столици и поглед към Русия за посещебие на Санкт Петербург и Ермитажа, Мурманск и далечния север със завършек в Москва и нейните грандиозни дадености. Предвиденият багаж бе само ръчен.
Три седмична обиколка с няколко полета и автобусни трансфера, за някои – тематично несвързани дестинации – за мен всичко си има причина и няма случайни неща.
Цялото планиране започна от
идеята да посетя Чернобилската АЕЦ
и ограничената зона за достъп около нея, родила се още при първото ми пътуване в Киев, Украйна през 2007. Последвах мечтите си, особено след като се докоснах до разказа на Vilian и неговото посещение в зоната, вече бях започнал да подреждам програмата.
Проучих възможностите за двудневен тур, допитах се до различни мнения и опит от познати, които са били там. Целта ми бе да използвам дните около Великден и празниците, за да ги комбинирам с отпуска – да имам пролетни гледки (тук се подведох) и времето да е по-меко.
Ориентирах се в предлагащите тур организации, огледах графика им и избрах двудневен такъв в първата седмица на април – сряда и четвъртък. Офертатата беше около 300$ с вкл. трансфер от/до Киев с храна, спане в хотел в Чернобил, Гайгер-Мюлеров брояч и англоговорящ гид.
Прип'ять, Київська обл., Украйна
Започнах да очертавам възможностите около направленията. Оглеждах нискобюджетните полети и връзки от/до Киев с директна връзка помежду.
Първото направление от София бе Тел Авив, Израел.
Полетът от София бе под 50 лева с ранно пристигане в събота. В последствие разбрах, че в събота няма работещ градски транспорт и влак преди 19 часа. Единствената възможност бе такси (~40$) на което аз не се зарадвах и имах намерение да ходя или на стоп (в последствие се намери добър домакин от CouchSurfing, който ме посрещна на летището и ме свали до хостела в центъра на града)
В последствие свързах Тел Авив с Киев.
Полет с ЕлАл (Израелските авиолинии).
От Киев се появи хубава възможност за полет
до Вилнюс, Литва
с WizzAir. Така се роди идеята да посетя Прибалтийските държави за сефте. Предвид близките разстояния избрах пътуване с автобусите на LuxExpress – 5€ до Рига, Латвия, после пак за 5€ до Талин, Естония.
От сайта на LuxExpress видях връзка
от Талин до Санкт Петербург, Русия
за 10€ и резервирах без да се замисля – чувал съм за Ермитажа много и ето, че времето му дойде. Чак после се досетих, че за Русия е необходима виза.
Дойде въпросът
накъде след Санкт Петербург
– бях на кръстопът. Огледах директните връзки – връзка с Исландия през Лондон или Тенерифе, Испания или Мадейра, Португалия. В последствие си дадох сметка, че като вадя Руска виза (120 лева) би било рационално да се задържа в Русия за по-дълго.
Мурманск ми хвана окото
– харесвам далечния север (макар този да е по-близък от Далечния).
От Мурманск възможностите бяха да се върна в Санкт Петербург
или да отида до Москва
Развълнувах се от мисълта, че ще мога да стъпя на Червения площад, да видя Кремъл и да …follow the Moskva, down to Gorky Park, listening to the wind of change…
Дните отпуска се подредиха точно и от Москва се прибирам директно в София.
Не всеки ден е Великден
Оформих свръзките между всички дестинации –
общата сметка за полети и автобуси
без визата се завъртя около 888 лева. Пет нови държави плюс Украйна – един часови пояс между 31 и 69 градус северна ширина.
Добрата новина дойде с обаждане от Vladi с желание да се включи по трасето след участието си на маратона в Рим. Това идваше точно на 11 април – деня на моето пристигане в Талин, Естония. От там се движим на пакет до края.
Междувременно в началото на март в Берлин се провеждаше голямо туристическо изложение, на което избраната от мен организация за тур в Чернобил участваше със свой щанд. Бързо се свързах с тях и поисках отстъпка от пакета с идея за взаимно сътрудничество в бъдеще. След успешни преговори договорих 20% отбив от цената и бързо предплатих посещението си.
Седмица преди уговорката за тура получих телефонно обаждане, с което бях информиран, че поради военно обучение, насрочено за 5 април (вторият ден от двудневният тур) няма да може да се реализира по план. Всички полети вече бяха потвърдени и нямаше как да правя промяна в плановете си. Така турът се промени в еднодневен и се премести в петък.
Всяко зло за добро – спестих някой лев (200$) и си дадох възможност с вратичка за бъдещо по-дълго посещение в зоната около Чернобил
;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам 
В реванша, изигран след 4 дни в Глазгоу, нещата се развиха по още по-злополучен начин за „Куинс Парк“. Те доминираха над „Стени“, отправиха доста удари към вратата на Смит, но така и не съумяха да материализират своето превъзходство. Точно обратното, гостите откриха първи в 17 минута с гол на Макгуигън. Едва в 41 минута Джерард Маклохлан възстанови равенството, след фаул, изпълнен от Рос Милън.
(сн.24 часа)
(сн. БТА)
(сн:Пик)
