Роби Лийч изравни резултата на „Охълвю“. Сн. queensparkfc.co.uk
В първия сблъсък от полуфиналните плейофи „Куинс“ гостуваха на „Стенхаумюър“ на „Охълвю“ и успяха да стигнат до заслужено реми. Интересен факт беше, че почти половината от настоящия състав на домакините беше попълнен от „бивши“ играчи на „Куинс“, оставили добра следа в близката история на глазгоуския клуб.
Макар гостите да започнаха мача по-активно, „Стени“ поведе в резултата в 27 мин. Попадението отбеляза Мартин Скот. Резултатът се запази непроменен до почивката. Още в първите минути на второто полувреме обаче Роби Лийч изравни за 1:1. Срещата продължи равностойно.
В 79 минута „Куинс“ претърпяха сериозен удар. Един от най-стабилните им изпълнители и голмайстор през сезона Адам Къминс получи директен червен картон и остави отбора с 10 човека в последните 13 мин. Домакините не можаха да оползотворят численото си превъзходство и логично мачът приключи нерешен 1:1.
Докладът има част (77-89), посветена на свободата на изразяване, която започва така:
Драстичното влошаване на свободата на изразяване в България продължи със стремглави темпове и през 2017 г. Годината беше белязана най-вече от безпрецедентен политически натиск, атаки и заплахи към журналисти и медии. Отвъд това нивата на автоцензура останаха тревожно високи, много медии продължиха да играят ролята на пазители на комфорта на властта и „бухалки“ срещу опонентите ѝ; а властта продължи да им „плаща“ чрез договори за реклама и медийно отразяване. За поредна година наблюдавахме непрозрачна собственост и финансиране, масово потъпкване на базови етични правила, липса на ясно разграничение между редакционно и платено съдържание. Речта на омразата тържествуваше, а фалшивите новини достигнаха още по-абсурдни и свърхпритеснителни размери.
На този фон звучи още по-притеснително, че България е на последно място от страните в ЕС по медийна грамотност според сравнителен анализ за нивото на медийна грамотност и способността на държавите да се справят с „постистината“, изготвен от Институт „Отворено общество“ – София, се казва в доклада.
В изпълнение на Търговския закон от 1974 г. американското правителство публикува доклад – т.нар. Доклад 301 – за наличието на адекватна и ефективна защита на правата на интелектуалната собственост по света – в държавите-търговски партньори на САЩ.
Сега е оповестен Доклад 301 за 2018 година (2018 Special 301 Report on Intellectual Property Rights).
За миналата година 11 държави са в т.нар. Priority Watch List, между тях Китай, Индия, Русия, Украйна, и 23 – в Watch List, между тях България. Тази година България е извадена от Watch List – с обяснението на стр. 28, че България през март 2018 г. е приела изменения на закона за авторското право, участвала е в операция ЕВРОПОЛ срещу голяма пиратска мрежа в региона, отделила е допълнителни ресурси на звеното за разследване на онлайн пиратството, а Главна прокуратура се е ангажирала да предприеме допълнителни стъпки за подобряване на прилагането. Според доклада проблемите, свързани с прилагането на законодателството, продължават да се отнасят до високите нива на онлайн пиратството, недостатъчното съдебно преследване, недостатъчно възспиращото действие на наказателните санкции.
Министерството на външните работи е отбелязало новия доклад 301 с отделно съобщение, в което се казва, че “в резултат на дългогодишните усилия на посолството на Република България във Вашингтон и българските институции страната ни вече е изключена от т.нар. „черен списък“ за защита на интелектуалната собственост на САЩ.”
Няма съмнение, че напускането на Watch List е изисквало усилия. Все пак съобщението е можело да бъде по-прецизно по отношение на т.нар. в съобщението черен списък, защото – както се вижда, има черен, има и по-черен.
Критично отношение към доклада изразява EFF: “Някои доклади и публикации от американските правителствени агенции имат репутация на задълбочени, актуални и основани на факти[…] Специален доклад 301, чието последно годишно издание е публикуванo миналата седмица, не е такъв.” Според EFF докладът разкрива законите, политиките и практиките, които не осигуряват адекватна и ефективна защита на интелектуалната собственост, но няма последователна методология за оценка кое е адекватно и ефективно.
На днешната годишнина от Априлското въстание, ще отидем до града, дал първия изстрел в най-кървавия и ефективен български бунт – Копривщица. Наш водач ще бъде Нели. Приятно четене:
Копривщица
Копривщица е едно от любимите ми места в България
– това е град с интересна история и хора, красива природа, дух и едно особено очарование, което можеш само тук да усетиш. Има магия в този град и колкото повече го опознаваш, толкова повече разбираш, че това е едно много, много специално място.
която се намира близо до центъра на града. В къщата е запазена автентичната атмосфера, но има и всички удобства, от които се нуждае съвременния човек.
Хаджи Иванчовата къща
Таванът на хотелската ни стая
Хаджи Иванчо бил родом от Копривщица,
търгувал в Близкия изток и Африка, човек видял и преживял много. Натрупал богатство и решил да си построи къща в Копривщица. След като къщата била построена, човекът решил да я украси подобаващо и я изрисувал отвън с красиви разголени жени-русалки, каквито може би е видял при своите пътешествия в странство. Местното общество обаче било възмутено от тези своеволия, а хаджи Иванчо се ядосал на тяхната реакция и заличил рисунките, като боядисал цялата къща в черно. Сега разбира се, къщата не е черна, просторна, красива и удобна е.
Черешово топче в двора на Хаджи Иванчовата къща
След като се настанихме и пихме кафенце се отправихме към центъра на града. Купихме си общ билет за всички музеи в града, който бе придружен с карта и тръгнахме по калдъръмените улички. Първо посетихме Лютовата къща.
Магазин/купчийница, тук си купихме билети за музеите
Лютовата къща
Лютовата къща
Петко Лютов бил богат търговец и търгувал чак в Александрия – даже в рисунките по тавана на голямото помещение на втория етаж могат да се забележат стените на екзотичен град, иззад които надничат камили. В Лютовата къща можете да видите плъстените килими и постелки, изработени от овча вълна, която не се тъче, а се разстила равномерно, залива се с топла вода, навива се на руло и се удря с тояги. Плъстените килими са се използвали за сватби като сватбена постеля. Всяка мома трябвало да има в чеиза си поне една такава, на която младоженците започвали да спят от първата брачна нощ.
След Лютовата къща се разходихме по тесните улички, изкачихме един хълм и се озовахме пред
църквата „Успение на пресвета Богородица“,
построена с дарение от Хаджи Ненчо Палавеев. После се отправихме към Каблешковата къща, която е изключително красива. Толкова ме впечатли, че в два поредни дни влизах в нея: стоях притихнала в стаите, седях в двора, любувах се на гледките, които се откриват от тук.
Църквата „Успение на пресвета Богородица“
Каблешковата къща
Каблешковата къща
Каблешковата къща е строена по еталон на пловдивските къщи от Лулчо Каблешков, бащата на Тодор Каблешков. Още с влизането в къщата си личи, че това е бил богат дом. Качвайки се по дървените стълби на втория етаж попадаш в просторен красиво остъклен салон с изящно дърворезбовани тавани, долапи и врати.
Каблешковата къща, втори етаж
В Каблешковата къща
Самият Каблешков е бил изключително образован за времето си – посещавал освен пловдивското и копривщенското класно училище и Цариградския френски лицей. Владеел е три езика, притежавал богати познания и култура и доста млад става началник на жп гарата в Белово. През 1876 год. той е избран за председател на местния революционен комитет и дава началото на събитията около Априлското въстание. Каблешков е авторът на знаменитото „Кърваво писмо” и слага край на живота си, когато е само на 25 г. веднага след залавянето си.
Ослековата къща
Ослековата къща
Ослековата къща е строена по време на Кримската война през 1856 г. за богатия абаджия Ненчо Ослеков. Много красиви са външните колони, изработени от твърдо кедрово дърво, докарано чак от Ливан специално за строежа на къщата, които държат изрисувания със стенописи кьошк. Тук освен предмети от ежедневието са показани и копривщенски женски накити и прекрасна колекция от плетени чорапи и кенета.
Дантела кене
Кенето е вид фина дантела, изработвана върху основа от конски косми, които заздравяват дантелата, а освен това конският косъм задържа дантелата да не се огъва и да стои винаги опъната. Ненчо Ослеков бил човек със завидно материално и обществено положение, но и родолюбив българин. Участвал в подготовката на Априлкото въстание – в неговата къща са изработени дрехи и наметала за копривщенските въстаници и заради тази своя дейност след разгрома на въстанието е заловен и обесен.
От прозореца на Ослековата къща
Палавеевата къща
Палавеевата къща
Хаджи Ненчо Палавеев
Хаджи Ненчо Палавеев е най-крупният дарител на града,
на практика всички важни обществени сгради в Копривщица са издигнати с негови средства: църква, училище, оздравителен пансион , читалище, чешми, мостове и др. Той е бил търговец от международна величина, живял дълги години в Египет и Близкия изток. Роден е през 1859 година в Копривщица и още малък е изпратен в Цариград да се учи за абаджия. Овладява обаче и търговията и още като младеж основава самостоятелно дружество, поддържащо търговски връзки с Англия. Магазинът му за английски стоки бил нечувано за времето си събитие. Като далновиден човек той разбира, че най-важен е личния контакт с търговските партньори и затова говори английски, немски, руски, арабски, индийски и езиците на балканските ни съседи. Живее в Египет, където строи палат, участва с акции в строежа на Суецкия канал, купува ценни книжа. „Благодетелят на Копривщица“, така е изписано името му върху входната порта на родната му къща.
Гр. Копривщица бул. Х. Н. Палавеев 96, 2077 Копривщица, България
На излизане от тази къща се чувствах наистина замаяна, като че ли излизах от някакъв друг свят, от една невероятна история за уникален българин. Копривщенци не са го забравили, кръщават на него централния си булевард, но не са много българите (и аз също), които въобще са чували името на Ненчо Палавеев, който може би е най-богатият и благороден българин за всички времена. Още за историята на този уникален човек можете да прочете тук.
Къщата на Димчо Дебелянов
Къщата на Димчо Дебелянов
Срещу Палавеевата къща е къщата на друг именит българин –
Димчо Дебелянов
Къщата е била „къща близнак”, където са живеели семействата на бащата и чичото на поета. Още с влизането през дървената порта попадаш в красив двор с вековни борове, цветя и статуя на вечно чакащата майка, приседнала на прага, в която е вдълбан стих: „И в кротък унес чака тя, да дойде нейното дете“. В къщата са подредени детската люлка на Дебелянов, куфарчето му, ръкописи, снимки и писма. Тук те обзема едно лирично настроение, за което допринася и озвучителната уредба, по която върви запис на важни факти от живота на поета и негови стихове, които познаваме от учебниците по литература.
Статуя на чакащата майка
Къщата на Георги Бенковски
Къщата на Георги Бенковски
Георги Бенковски
В тази къща през 1843 г. се ражда Гаврил Хлътев (Георги Бенковски) – не знаех, че това не е неговото истинско име. Когато е на пет години, баща му умира и майка му трябва сама да изхранва семейството. За да й помогне, момчето напуска училище и започва работа като чирак. На двадесет и три години той вече се е превърнал в известен търговец, който търгува в цялата Османска империя. И докато си изкарва хляба с търговия, той обмисля начини за освобождаването на българския народ. По време на Априлското въстание Бенковски сформира легендарната Хвърковата чета. След неуспеха на въстанието той попада на турска засада и при р. Костина в Тетевенския Балкан намира своята смърт – в местността Костина ежегодно се прави възстановка на това събитие.
Тук е подредена експозиция за живота и дейността на Георги Бенковски, както и личната му пушка, с която е стрелял срещу турците. Къщата се намира в подножието на един стръмен хълм, на който е построен
паметник на Бенковски
Поредица от стълби водят до паметника, а от там се открива наистина прекрасна гледка към целия град.
Копривщица
Къщата на братя Каравелови
Това е едно от последните места, които посетихме – намира се в центъра на града, край реката. Дворът на къщата на братята Любен и Петко Каравелови е доста голям – тук се намира даже круша, която лично Любен Каравелов е засадил през 1854 г. Има три постройки: зимна къща, селскостопанска постройка и лятна къща. Тук може да се види печатарската машина, на която Любен Каравелов е печатал своите вестници, както и негови лични вещи. В друга част на къщата е подреден кът на Петко Каравелов (по-малкия брат на Любен Каравелов), който е бил три пъти министър-председател на България, министър на финансите и един от строителите на съвременна България. Неговата дъщеря Лора е съпруга на Пейо Яворов.
Класното училище
Класното училище
В класното училище
В края на нашата обиколка в този чуден град заваля кротък дъждец. В такова мрачно и дъждовно време посетихме първото класно училище в Копривщица, което се намира също в центъра на града и станахме свидетели на сватба пред сградата на общината. Обаче магията на Копривщица така ме хвана, че връщайки се назад към това пътешествие не спирам да се удивявам на славните му жители. По-добър урок по история и родолюбие никога не съм имала.
Отново 1 победа, допълнена с 1 равенство през април бяха прибавени в актива на „Куинс Парк“. Битката за избягване на директното изпадане между тях и „Албиън Роувърс“ беше сведена до последния кръг на сезона в Лига 1. „Куинс“ имаха по-лоша голова разлика и изоставаха 2 точки преди края. Развръзката дойде на 28 април в 36 кръг. Тогава „Роувърс“ гостуваха на борещия се за промоция „Еър“ и загубиха с 2:0, което означаваше, че само победа на „паяците“ срещу „Арброут“ на „Хемпдън“ може да ги изведе на 9-то място. С пределна мотивация „Куинс“ постигнаха хубава чиста домакинска победа с 3:0, с голове на Роби Лийч и Люк Донъли (2). Това даде още един шанс на борбените „паяци“ да останат в дивизията в плейаут с 4-я от Лига 2 „Стенхаусмюър“.
Дейвид Слейтър оставя оборудването си в джунглата и маймуната се е заснела сама. Организацията за защита на животните ПЕТА твърди, че Слейтър е нарушил авторските права на маймуната, като е издал книга за фотография “Wildlife Personalities”.
Решението: Животните нямат право на защита на права по Закона за авторските права.
Европейската комисия публикува Съобщение COM(2018) 236 final Борба с дезинформацията онлайн: европейски подход.
Съобщението очертава цели, принципи и мерки за справяне с дезинформацията.
В частност препоръчва се
да се подобри прозрачността по отношение на произхода на информацията и начина, по който тя се създава, финансира, разпространява и насочва, за да даде възможност на гражданите да оценят съдържанието, до което те имат достъп, и да разкрие възможни опити за манипулиране на мнение.
да се насърчава разнообразието на информация, за да се даде възможност на гражданите да вземат информирани решения въз основа на критично мислене, чрез подкрепа за висококачествена журналистика, медийна грамотност и ребалансиране на връзката между създателите на информация и дистрибуторите.
да се насърчи надеждността на информацията, като се означава достоверната информация, проследяват се каналите за разпространение до източниците на информация и се верифицират влиятелните доставчици на информация.
в дългосрочен план да се работи за повишаване на осведомеността, медийна грамотност, широко участие на заинтересованите страни и сътрудничество между държавните органи, онлайн платформи, рекламодатели, експерти по незаконното съдържание, журналисти и медийни групи.
Мотивите са любопитни, особено частта, в която се обяснява, че законопроектът ще въвежда регламент в националното законодателство, регламентите не се въвеждат, но в случая ще се приемат национални мерки.
В анализите се твърди например, че балансът между защитата на данните и свободата на изразяване е предоставена на държавите: Балансът между защитата на данните и свободата на изразяване е деликатен: ако е в полза на защитата на данните, лесно можем да си представим сценарии, при които публични личности използват закона, за да ограничават критика. Ако е в полза на свободата на изразяване, е възможно журналистите да пренебрегват правото на личен живот. Правилата в тази област ще се различават в отделните държави-членки. Доколкото Хартата е правно обвързваща, съдебната практика на Съда на ЕС ще играе важна роля при определянето на този баланс.
Таз‘годишният се падаше 13 и по ред, така че традицията не е толкова стара, колкото може да се предположи, още повече имайки предвид историческия факт, че лалетата идват в Европа точно от Османскат империя.
И както казва един колега „Да им дадем на холандците идея, те да станат милионери с нея, а ние да гледаме отстрани“ (изобщо турците страдат от по-тежки комплекси за национална незначителност от нас. Но за това ще си говорим друг път)
Та, както казах, съвсем наскоро, турците решават, че могат да се похвалят с един от приносите си към европейскара култура – лалето, и започват да организират Фестивал на лалето.
Всъщност идеята не е никак лоша, даже е красива – а води и до увеличение на туристическия поток.
Основното място на фестивала е в парка Емирган, както и в парка Гьозтепе (в Кадъкьой)
И т.к.и двете места са сравнително далеч от обичайните туристически места на Стария град (Константинопол) и Таксим, то Общината се е погрижила за мързеливите туристи, като е направила килим от лалета и в района на Синята джамия и Света София. Така де – няма да карат драгия турист да се гърби да ходи до Емирган, я
Така че, ако през април сте в Истанбул, и лалетата на Султан Ахмед (както се казва района на Синята джамия) ви стигат като естетическо изживяване, или пък просто нямате времето, за да търсите двата парка – тогава и показаното в Константинопол (т.е.Фатих и Султанахмет), ще ви даде достатъчна представа за разнообразието от любимото цвете на султаните.
Моя милост обаче, отдавне не е турист в Истанбул, а най-обикновен „данъчен резидент“ („гурбетчия“ на български ;), така че може да си позволи лукса да утрепе един ден, за да види пълния блясък на лалетата.
Изборът ми беше парка Емирган, докъдето се домъкнах миналата неделя, по време на най-големия цъфтеж
Reşitpaşa Mahallesi, Парк „Емирган“, Emirgan Sk., 34467 Sarıyer/İstanbul, Турция
Паркът Емирган
се намира на брега на Босфора, зад гърба на Музея Сакъп Сабанджи, на север от втория мост, в една от богаташките общини на Истанбул – Саръйер. Не знам дали схванахте от това описание, че става дума за място, което честно трябва да бъде наречено – на гъза на географията, докъдето се стига или с кола, или само с един автобус (ок, два са – но с общ маршрут), или с метро, но прудружен с долмуш (маршрутка), а последното даже след година и нещо живот в Истанбул не мога да свикна да ползвам.
Колата отпада като вариант, така че остана автобуса от Таксим. 40Т и 42Т са двата автобуса, с които директно можете да стигнете от Таксим до Музея Сакъп Сабанджи, а оттам вече ще намерите входа на парка. (Музеят е едно от нещата, които тепърва имам да посещавам. Само като характеристика – да знаете за какъв музей става дума: Изложбата на импресионистите Моне, Мане и т.н., която гостува в Истанбул преди години, беше именно в Музея Сакъп Сабанджи)
Алтернативният маршрут (отново от Таксим) е с метрото М2 до Хаджиосман (последната му спирка) и оттам с маршрутките. Но гугълът беше толкова неубедителен за този маршрут (няколко прекачвания), че реших да не рискувам
(По този повод да ви кажа: гугъл мапс работи прекрасно в Истанбул и, за разлика от София, съдържа реалните данни за движението на градския транспорт – когато чакате автобус на спирка, реалното време за чакане се отличава с не повече от 30 секунди от показаното в гугъл мапс. Да не ви казвам колко е полезна навигацията заради наистини актуалните данни за задръстванията – колеги го ползват всекидневно с колите си именно заради точността на данните за трафика. А това тук е информация от жизнено значение)
Автобусът бързо слиза от Таксим до Бешикташ, а после продължава по брега на Босфора в посока Черно море – даже само заради гледките си заслужава това пътуване. Стига да няма задръстване – събота и неделя трафикът към всяка зелена площ е чудовищен. Но пък бая подремнах. Улицата минава между двата моста на Босфора, като преди втория, вляво се пада крепостта Румели хисар, която е строена от османците като част от обкръжаването на Константинопол. Днес е музей, който също се намира в списъка ми за посещения.
Като подмине втроия мост остават още 3 – 4 спирки, но там можеет да слезеете и предварително – крайбрежнаат алея е приятно място за разходки, а и гледката си я бива
Там някъде ще видите и табела „Емирган корусу“, която ако послдвате, ще стигнете до входа на парка. Казах ли, че паркът е ограден с висок каменен зид? И се влиза през специален вход?
Него ден беше такава навалица, че за да влезе група от 20 – 30 човека, трябваше да изчака излизането на подобна по размер група – входът е доста тесен.
Но пък вътре беше яко – цветя., цветя, цветя…
и огромна навалица от местни жители, излезли на пикник. Турците обожават пикниците в почивните дни (спомнете си сцената, в която се споменава „Зелен листец“ от втората част на Бай Ганьо – мисля, че отношението на автора към подобни забавления са отказали умната и красива част от нацията ни да се откаже от пикник на открито за в бъдеще. А останалата част от нацията – не знам защо не ходи на пикник, но фактът е налице: в Истанбул на пикник се ходи на всяка възможна зелена площ, вкл.и затревените странични части на магистралат)
Пикник
Паркът беше пълен с народ. Огромна част се снимаше с цветята, друга част седеше на постлано одеяло по полянките, а булките си правеха сватбени фотосесии – тук явно не съществува суеверието, че една булка не бива да вижда дурга булка: бяха буквално на всеки ъгъл.
А наоколо – лалета! От нормални червени до почти прозрачни, сини, черни, червени, жълти, оранжеви, с форма на лале и с форма на турска чаша за чай (тя всъщност е точно това), големи, малки, пембени – на килим, и на фигури… каквито се сетите. А народа щрака, щрака, щрака…
Някъде в горната част на парка (всъщност това е доста стръмен хълм) имаше сцена с програма, един пазар със стоки, свързани с лалета (мърчандайзинг), даже има и място за молитва. Последното не знам доколко ви засяга, но месджид-ът (може би „параклис“? както се наричат тези места за молитва) беше пълен с молещи се мъже на открито, а жените седяха отстрани и буквално гледаха сеир. На мене ми стана малко смешно, но и неудобно – та се изнесох.
Молитва насред парка
Някои неща са странни тук: досега не ми се е случвало да виждам в града молещи се по улиците, но тук – в парка – беше пълно, но по-потресаващо беше поведението на околните: наистина гледаха сеир. А наоколо, освен себе си, не забелязах други чужденци от не-мюсюлмански произход.
Както и да е – там някъде се намираше и магазинът, от който можеше да се купи разсад за всеки от видовете в парка.
Стана време да си ходя. Намерих изхода и се прибрах по същия път.
На другия ден бях болен – бях се изтощил от пътуването през деня, а беше кучи студ със слънце, а в рейсовете – врящо отопление, от което се потиш, та така… цяла седмица после го отнесох. Но пък поне си струваше: освен, че беше красиво, открих и пътя до Румели хисар и до Сакъп Сабаджи музея, които, живот и здраве, ще разгледам след време.
За протокола:
до парка Гьозтепе (в кв.Кадъкьой), където също има килими от лалета, се стига с автобус 16D от Кадъкьой. А до Кадъкьой можете да стигнете с Мармарай (метрото под Босфора) до последната спирка в азиатската част, и оттам за една спирка с нормалното метро до центъра на Кадъкьой (то е и пристанище, и център, и даже има театър)
Другият вариант за Кадъкьой е с ферибота от Еминьоню или Каракьой.
Като слезете, както от метрото, така и от ферибота – автобусите се виждат от къде тръгват: спирката е начална за огромен брой автобуси, а вие търсите 16D (той пък пътува по брега на Мраморно море, така че отново иа какво да гледате през прозореца.
До Емирган има и ферибот от Юскюдар. Обаче толкова на рядко, че не знам дали си заслужава да се рискува с него. Иначе си е перферктен Bosphorus tour, но на цената на градския транспорт
Тазгодишното издание на надпреварата за Купата на Глазгоу завърши по традиция в края на месец април. Отново участие взеха само 4 клуба. Този път обаче имаше нетрадиционен победител в сравнение с последните 4 години, в които „Селтик“ U17 печелеше купата. За първи път от 2013 г. насам „Рейнджърс“ победиха на финала, като още от 12 минута играха с човек повече, заради червен картон на играч на „Селтик“, Юношите на „Куинс“ останаха пак на 3-то място в груповата фаза.
За разликата от миналата година обаче сега тимът на „Куинс Парк“ U17 направи по-успешно участие, при което могат да се отбележат равенствата на „Малкия Хемпдън“ – 2:2 срещу „Селтик“ на 8 ноември 2017, последвано от 1:1 с „Рейнджърс“ на 24 януари 2018 г. Последни завършиха „Партик Тисъл“, които този път записаха сензационна победа с 2:1 като гост над „Рейнджърс“.
