На 29 март 2018 г. в извънреден брой на Държавен вестник са обнародвани изменения в Закона за авторското право и сродните права. Приетите изменения отразяват разпоредбите на Директива 2014/26 /ЕС, която трябваше да бъде приета в българското законодателство до април 2016 г. През януари 2018 г. Европейската комисия отнесе въпроса до Съда на ЕС и поиска България да бъде глобена с по около 19 000 евро на ден за неспазване на законодателството на ЕС.
Директивата има за цел да предвиди координирането на националните правила относно достъпа до дейността по управление на авторското право и сродните му права от организации за колективно управление на авторски права, особеностите на тяхното управление и надзорната рамка (съобр.8), да определи изискванията, приложими за организациите за колективно управление на авторски права, за да се гарантира висок стандарт на управление, финансово управление, прозрачност и отчетност (съобр.9), а също да да се осигури необходимото минимално качество на трансграничните услуги, предоставяни от организации за колективно управление на авторски права, особено по отношение на прозрачността на представяния репертоар и точността на финансовите потоци, свързани с използването на правата, и да се улесни предоставяне на многотериториална многорепертоарна услуга (съобр.40).
Измененията са съществени и пространни, вероятно скоро ще има подробни анализи.
И нещо от ПЗР на ЗИД:
§ 27. В 6-месечен срок от влизането в сила на този закон министърът на културата представя на Европейската комисия доклад за състоянието и развитието на многотериториалното отстъпване на права в интернет на територията на Република България. Докладът съдържа информация за наличието на многотериториални разрешения, за спазването на глава единадесета „и“ от организациите за колективно управление на права, както и оценка на развитието на многотериториалното разрешаване на използването в интернет на музикални произведения от ползватели, носители на права и от други заинтересовани лица.
§ 28. Министърът на културата предоставя на Европейската комисия списък на регистрираните организации за колективно управление на права и я уведомява за промените в него в тримесечен срок от настъпването им.
§ 29. В Закона за електронните съобщения се правят следните допълнения:
1. В чл. 73, ал. 3 се създава т. 15:
„15. задължения за предоставяне на вярна и точна информация за броя на потребителите и абонатите на предприятията, предоставящи електронни съобщителни мрежи и/или услуги.“
2. В чл. 231, ал. 2 накрая се добавя „договорите с доставчиците на съдържание, както и актуална база данни за абонатите, при спазване на изискванията за защита на личните данни“.
§ 30. В Закона за закрила и развитие накултурата в чл. 31, ал. 1, т. 1 след думите „ал. 2“ се добавя „и чл. 98в1, ал. 6“.
§ 31. Законът влиза в сила от деня на обнародването му в „Държавен вестник“, с изключение на § 18 и 30, които влизат в сила 9 месеца след обнародването му.”
С Влади продължаваме из Дубай. Първия ден успешно кацнахме и разгледахме близката околност, на първата обиколка отидохме до Дубай, Мадинат Джумейра и Дубай Мол, и се качихме на Бурж Халифа. Днес сме в Абу Даби.
Приятно четене:
част четвърта на
Ден четвърти – 20.01.2018 г.
За днес имаме да пътуваме към
Пътува се около 90 мин. В едната посока. Но преди това закуската.
В зависимост от това колко рано ще тръгваме за дневните обиколки преценявам кога да слизам за закуска и колко храна мога да си взема. За днес тръгването е за 9:00 ч. Така че мога спокойно да си похапна от 7 до 8:40 ч, след това да си взема нещата за деня – видеокамера, телефони за снимки, таблет за навигация и бинокъл да гледам небостъргачите. Макар, че бинокъла съм ползвал съвсем малко време защото повечето неща за гледане остават под носа ми… И на една ръка разстояние…
Дрънкулките по волана и скоростния лост на шофьора на автобуса – пакистанец, с който обикаляхме
Минахме през периферията на Дубай – до края на линията на червеното метро. Тук са разположени офиси и представителства на корпорации и световни марки – Сименс, Майкрософт, на марки коли и т.н.
кацнало върху един остров в непосредствена близост до континента, известно с ловците си на перли.
се усеща като лежерна омая на бял пясък, тюркоазени води, подреденост и блестящи архитектурни постижения.
От тук е входа за пистата на Формула 1
Разглеждаме около входа за пистата на Формула 1
Преди да стигнем дотук, посещаваме мястото, където се намира
Тук някъде е и развлекателния парк (Ferrari World), но за него нямахме време. За малкото време, около 40 мин, през което сме при пистата на Формула 1 само виждам къде се намира. Наоколо има много места за похапване, за сладолед и кафе. Също на няколко места имаше ретро автомобили, които можах само да снимам.
По един сладолед, една бърза обиколка (без да се влиза навътре към същината на всичко това), защото за да се види всичко трябват поне три часа. Над сградата прелитат много ниско самолети със спуснати колесници, защото то е почти до летището в Абу Даби.
Следва посещение на
– За любопитните ето клип от интернет:
?
Тук са показани художествени занаяти и други интересни неща, свързани с поминъка на хората от онова време.
Разходка из Heritage Village
От тук се излиза на малък плаж на който има палми и на едно място през листата между две палми се вижда залива – от другата му страна е Абу Даби с големите небостъргачи.
Има един удивително наклонен небостъргач (с по-голям наклон от кулата в Пиза), който се вижда от магистралата по която минахме до тук като силует.
След това ни заведоха на един Мол Яс –
Тук имахме време за обяд, което мина много бързо. Докато обиколя мола, докато си избера къде да ям, докато си изям храната и то времето минало. Тук в единия край вътре в мола имаше концертна зала – със сцена, места за сядане и озвучителни уредби. И в този мол може да се загуби човек – от къде влиза, през къде минава и губи представа…
Концертна зала в мола Яс Марина
Зад мола имаше едно голямо виенско колело, за което също нямах време.
според мен би била така:
И на връщане по същия път да ни съберат обратно. Така всеки би могъл да види поне едно, но както трябва… А ние на тагадък – тук половин час, там час, на традиционното селище 40 мин, после в една работилница за килими 30 мин, където видяхме различни по форма и изработка килими със златни нишки, скъпоценни камъни и други произведения на изкуството на баснословни цени. Но разбира се аз нищо не си купих – само си загубих времето.
И чак накрая към 16 ч – отиваме в джамията
– за тогава имахме резервация. И там час и половина…
На входа пак скенери, проверки. Всички забулени и боси. Мрамора излъскан до блясък. Следва мястото, където си оставяме обувките на едни рафтове и запомняме на кой номер ги слагаме…. Ама си вземах само чорапите, да не ми стане студено бос по мрамора… (Тук се сетих за едно нещо, за което само при мисълта ми стана много смешно – От България си бях купил чисто нови обувки за топлото време тук. Но за трите дена дотук се измъчих с тях – заболяха ме краката. И си мислех дали не мога на връщане вместо моите обувки да си взема някои други – по-удобни – маратонки например…..). Така си мислех – кой ще разбере… Е, не го направих разбира се – моите си ми обувки си ме чакаха там на връщане.
Джамия Шейх Зайед в Абу Даби
Минахме навсякъде, стъпихме на най-големия килим в света.
е най-голямата в Обединените арабски емирства и осмата по големина в света. Храмът носи името на първият президент на ОАЕ шейх Зайед бин Султан Ал Нахаян, посветил живота си в изграждането ѝ и погребан в нея. За любопитните ето линк от интернет:
http://www.sunshine.bg/djamiya-abu-dhabi
http://bradva.bg/bg/article/article-23887#.WnMsG7xl-M8
Голямата джамия в Абу Даби е носителка и на няколко световни рекорда. Сред тях е за най-голям килим – 5 627 кв.м. Изтъкан е от около 1 200 тъкачи, 20 техници и 30 работници. Тежи 47 тона, от които 35 са вълна и 12 памук, а възелчетата в рамките му са приблизително 2 268 милиарда.
Най-тежкия полилей в джамията в Абу Даби ( тежал около 12 тона – аз не вярвам)
Видяхме и най-големия полилей – казват че тежи около 12 тона.
О, много приятно беше на бос крак по този мек килим. По цялата дължина на килима има нещо като прави ленти, под килима релефно изпъкващи. Все едно че килима е съставен от отделни части и по тези ленти е бил сглобен. Но ни обясняват, че това било направено с цел по тях молещите се да се ориентират така, че като се разположат там да бъдат подредени по права линия…
След всичко това, което видяхме бяхме свободни и аз бързах обратно към изхода, защото имах крещяща малка нужда – на бегом, бос по студения в сянката мрамор – даже нямах време да отида до обувките си. Направо през навалицата и към ескалатора надолу. Някъде там ме спря служител по чистотата и хигиената и ми показа от къде да си взема чехли с които да продължа напред. После чехлите се оставят на специално място и тогава отидох за обувките си.
Оттам към изхода през магазина за сувенири. И там разгледах набързо и си вземах една чаша за кафе за спомен от Абу Даби и чакам да се съберем за автобуса. И обратно в хотела, като не пропуснахме да се набутаме във
Седем – осем ленти натам, насам, пътни възли, детелини, както си трябва, а колите карат бързо, даже и катастрофи видяхме (това е общото с България – бързото каране и катастрофите).
На няколко места в Дубай на някои кръстовища има едни малки светофари, разположени по-ниско от нормалните. Питахме се защо това е така. Отговора, който получихме беше, че богатите емирати, които карат спортни коли, които са по-ниски от другите (колите де), да могат да виждат светофарите, без да се напрягат и да гледат нависоко…
Прибираме се. Търся си картата за стаята – няма я… Сетих се, че сутринта я забравих в асансьора… Дават ми друга…
Прибирам се в стаята, оставям си нещата, вземам си само таблета и телефона и отивам да
Отвън изглежда малък мол, ама и там може да се загуби човек. Първата вечер го обиколих отвън. Безкрайна редица от колони, оформящи в основата му паркинг, който на няколко нива стига п
очти до горе. А какво има в този мол, ще разберете следващия път…
Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът
Колкото и да е невероятно, в Абу Даби има и много изгодни възможности за преспиване:
Други разкази свързани със Абу Даби – на картата:
Абу Даби
А тук са възможности за нощувки в целите ОАЕ:
Публикуван е поредният доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на правата на човека през 2017 г.
Докладът има раздел за свободата на изразяване и медиите.
Законодателството предвижда съответните права, констатира се в доклада.
Но корпоративният и политически натиск, съчетан с нарастващата и непрозрачна концентрация на мрежи за собственост и разпространение на медиите, както и правителственото регулиране на ресурсите за медиите, сериозно засягат медийната свобода и медийния плурализъм.
Индексът за устойчивост на медиите на IREX за 2017 г. сочи нарастването на политическия натиск и използването на медиите от олигарсите за “упражняване на влияние, разрушаване на репутацията на политически и бизнес опоненти и манипулиране на общественото мнение” като основни заплахи за общественото доверие в медиите. IREX отбелязва, че правителството активно възпрепятства свободното медийно развитие. Съобщенията за сплашване и насилие срещу журналисти продължават.
Критика на правителството обичайно не води до репресии, но са докладвани и няколко такива случая (напр. Васил Коцев за разпит във връзка с постинг за министър-председателя).
Напомня се глобата на Икономедиа, наложена от Комисията за финансов надзор/Стоян Мавродиев – вкл. връзката му с фигура от организираната престъпност.
По отношение на речта на омразата се отбелязва, че присъствието на националистически партии в правителството оправомощава някои да прибягват до речта на омразата като норма, а не изключение.
Според “Репортери без граници” от 2017 г. пресата е “доминирана от корупция и тайни споразумения между медиите, политиците и олигарсите”. Докладът отбелязва, че липсва прозрачност при разпределянето от страна на правителството – което води до ефект на подкупване: да са снизходителни в отразяването на политиците или да се въздържат от отразяване на проблемни случаи.
Вътрешни и международни организации критикуват както печатни, така и електронни медии за липса на прозрачност на собствеността и финансовата прозрачност, както и за податливост на икономическо и политическо влияние.
На 21 март издателите на Прас Прес подават жалба до Комисията за защита на конкуренцията, като заявяват, че Националната дистрибуторска компания е злоупотребила с господстващото си положение на пазара за разпространение на пресата и е спряла първото издание на Прас Прес от продажба в неговите магазини.
Отбелязва се нападението над Иво Никодимов, БНТ.
Депутатът от управляващите Антон Тодоров казва в ефир на журналиста Виктор Николаев, че “би го уволнил” за въпрос. Вицепремиерът Валери Симеонов по подобен начин заплашва журналиста. По-късно Симеонов призовава (чрез сайта на правителството!) за извинение медиите, които интерпретират думите му като заплашване.
Журналистите продължават да отчитат автоцензура, редакционни забрани за отразяване на конкретни лица и теми и налагането на политически възгледи от корпоративни лидери. През март бизнесменът и издателят Сашо Дончев заявява на бизнес форум, че е бил поканен на частна среща с главния прокурор, където главният прокурор го обвинява в подкрепа за конкретна политическа партия и предупреждава, че комуникациите му се наблюдават. Главният прокурор излага друга версия – че Дончев иска влияние върху прокурорите, работещи по дело, свързано с него.
Правителството не ограничава интернет( 63,5% от домакинствата имат достъп до интернет през 2016 г. според ITU).
Продължаваме с пътуването на Вида и Павлина до Париж – започнахме с пътуването до Париж с влака, същинското посещение на Париж започна с Пале Роял и Айфеловата кула, и улиците на Латинския квартал. Днес сме в Марé и ще влезем в Операта.
Приятно четене:
част трета
А сега към
разположен на десния бряг на Сена. Името му идва от блатата, които някога са се намирали на това място. Тяхното пресушаване е започнало още през ХІІІ век от рицарите тамплиери, но наводненията са били чести и след това. Днес това е богат квартал с архитектура от ХVІІ век, с много музеи, галерии, църкви, градини.
На
най-старият в града, се е намирала резиденцията на френските крале – дворецът Турнел – преди прехвърлянето им в Лувъра. Сградите са били еднотипни, като само две са се различавали от останалите – тази от южната страна била за краля, а от северната – за кралицата. Казват, че Анри ІV собственоръчно начертал плана и заповядал дворците да не се делят между наследниците, а да се предават от баща на най-големия син. Може би това е помогнало ансамбълът да се съхрани в първоначалния си вид до наши дни. Градината в центъра на площада е оградена в липи, подрязани в идеална геометрична форма.
През началото на ХVІІ век са построени 36 големи къщи с аркади, които затварят цялото открито пространство. Днес под колонадите има изложбени зали, галерии, ресторанти.
живял на №6, който именно тук написва голяма част от „Клетниците“.
Каква компания!
Днес в Маре се намират центърът Помпиду, музеят на Пикасо, музеят на Виктор Юго, музеят на историята на Франция. По-голямата част от тях оставихме с думите: „следващия път“.
А след това така се загубихме, че разходката стана още по-приятна. Попаднахме на една от улиците на квартала, която беше с магазини за всякакви храни – плодове, сирена, риба, месо, сладкиши, хляб… кафенета, ресторанти с всякакъв вид кухня. Жалко че дните не са по-дълги!
През Маре минахме и на следващия ден.
Но първо
Този прочут площад получава името си от намиращия се някога тук дворец на Сезар дьо Вандом, извънбрачен син на Анри ІV и Габриел д`Естре. Заобикалящите го здания са построени в началото на ХVІІІ век
8221!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
В центъра на площада се издига колона, излята от пленените в битката при Аустерлиц оръдия и изпълнена по образец на Траяновата колона в Рим. Увенчана е с фигурата на Наполеон в дрехите на римски император.
Днес на площада се намира Министерството на правосъдието, хотел „Риц“, където са отсядали Грета Гарбо, Чарли Чаплин, Марсел Пруст, Хемингуей…
… офиси и магазини на едни от най-престижните фирми като „Ван Клийф & Арпелс“ (Van Cleef & Arples), „Шоме“ (Chaumet), „Бушрон“ (Boucheron), „Тифани“ (Tiffany), „Луи Вюитон“ (Louis Vuitton),
„Луи Вюитон“ (Louis Vuitton)
„Картие“ (Cartier)
„Ролекс“ (Rolex)
Площадът е бил терен за заснемането на много филми и ако искате да го „видите предварително“, можете да гледате „Следобедна любов“ с Одри Хепбърн и Гари Купър, или „Червеният кръг“ с Ален Делон, Бурвил, Ив Монтан, или „Площад Вандом“ с Катрин Деньов.
Наблизо е
с църквата Sainte Marie-Madeleine, която се вижда в дъното на кадъра.
Оттам, тръгвайки на север, стигате до булевард Хаусман и
фигурите на четирите сезона на фасадата си. На неговите седем етажа са разположени магазини за дамско и мъжко облекло, козметика, модни аксесоари, обзавеждане, но най-хубавото е, че с асансьора можете да се качите на покрива му и да погледате Париж от високо.
Наблизо е и
Спускайки се на югоизток, стигаме до
Там през деня може да се влезе с екскурзовод, но ние решихме да отидем като зрители.
Парадното стълбище, водещо към фоайетата и балконите. В основата му има бронзови фигури, държащи букети от светлина. Само колко филми са снимани тук!
Над него, на тавана, са изобразени различни музикални алегории.
Оникс, мрамор, стенописи, картини, медни фигури… В едно от страничните фоайета, така нареченото „танцувално“, някои от балетистите загряваха, така както са го правили преди 150 години. Това също е част от представлението.
Пет нива в червени и златни тонове и кристални полилеи. И почти 2000 седящи места.
Залата
рисуван през 1964 г. За да се изследва тази удивителна стенопис се изисква време, добро зрение или поне бинокъл. Разделен е на пет сектора – бял, зелен, син, жълт, червен. Всеки един е със сюжет от класическа опера или балет, като сред тях са вмъкнати и емблематични за Париж паметници – Триумфалната арка, Айфеловата кула, Операта.
Таванът
От нея се излиза за балконите с изглед в посока Лувър. Таванът е изписан със сюжети от музикалната история, а огледалата и прозорците дават усещане за още по-голям простор.
Залата с огледалата или наричана още Театралното фоайе
Поглед назад с пожелание да се върнем пак.
Очаквайте продължението
Автор: Павлина Д.
Снимки: авторът
Къде да отседнет изгодно в района на Операта:
Други разкази от Париж или писани от Павлина Д.– на картата:
Париж и Павлина Д.
Франция ви очаква!
Приятно четене и помнете, където и да се намирате оставете името си за хубав спомен – всеки от вас представя нас, нека бъде с добро:
– наумял ли си нещо го преследвал до край, независимо какво това струвало на всички и всичко около него. Отгоре на това бил бездарен финансист и заварената в началото на царуването му пълна държавна хазна се топяла скоростно и неумолимо под напора на кралските му прищевки, обратно пропорционално на личното му тегло. Чудел се денем и нощем как да убие две птички с един камък – куршумите още не били на мода, та да убие с един куршум два заека, а и бил англичанин и не знаел куршумно-заешкия български идиомен израз, за това се наложило да приложи английския еквивалент с птички и камъни. На личния фронт след 18 г. брак и никакви синове му било безобразно додеяло от Катерина Арагонска и искал да се отърве от нея, а и Ан Болейн била вече неудържимо напориста и си била заложила главата, че ще стане кралица (внимавай за какво се молиш, че може и да се сбъдне). На служебния кралски фронт Хенри пък съвсем бил изчерпал и без това нескопосаните си идеи от къде да намира средства за нуждите на държавата (т.е предимно собствените си такива). Не му се щяло да узакони пиратството (т.е. да обложи с данъци) на безбройните англичани, които кръстосвали моретата, кураж за това събрала чак щерка му Елизабет I, та направила Велика Британия това, което е (Елизабет I е английския Симеон, нейното царуване е златния век на острова, браво на пиратите и данъците им). Въртял-сукал Хенри и му дошла (или представители на надигащото се протестантство му подсказали) гениалната идея да сложи ръка на пре-богатите църкви и манастири. Парламентът го подкрепил единодушно, защото на всички било омръзнало папата да събира духовен данък от британците и безнаказано (без данъчно облагане) да изнася паричките към Ватикана. А и морала в тези „духовни“ места бил с лицемерно-пожелателен характер и по-скоро отблъсквал миряните (нищо ново под слънцето, ех?). Хенри бръкнал смело в торбата с осите и през 1534 г. се обявил за глава на новата Англиканска Църква, отнемайки цялата власт над духовния живот на острова (с прилежащите му финансии) от ръцете на папата. Започнала масова „приватизация“ на огромните имоти на църквата и закриване на манастирите с поголовно разпускане на братствата през 1539 г. И до днес из цяла Великобритания се срещат полу-разрушените манастирски сгради, станали туристическа атракция.
Както знаем обаче още от брилянтната формулировка на Хераклит, аксиомна истина в живота е, че „Всичко тече, всичко се променя“. Минали векове и както в наше време вчерашните табута са днешни морални норми, така и тогава вчерашните забрани станали постепенно правила и закони. Монасите, особено католическите, постепенно намерили отново мястото си в обществото на острова, но обикновено живеели в къщи или към църкви.
Има едно много старо и много красиво абатство, което след отслабване на религиозната хватка монаси заселили отново през 1882 г.
За него има на български статии и филмчета. Това е
мястото, където е живял големия пчелар брат Адам. Моля следвайте дадените в предните две изречения линкове, за да научите повече за него. В този пътепис искам да остане място за отразяване на нашето посещение и състоянието на пчеларството в манастира в момента. Накратко – брат Адам дошъл в абатството на около 12 г. възраст и прекарал живота си тук, както и пътувал по света на места, които да помогнат в работа му за създаване на съвършената пчела. Починал 1996 г. на 99 г. възраст. Негови снимки и кратък разказ за живота му можете да видите на сайта на абатството на английски тук.
Манастирът се намира между Екзетър и Плимът, на ръба на Национален Парк Дартмур. Можете да видите сами на картата, която направих от гугъл за вас, абатството е точно на границата между шосе А 38 и парка, до градчето Ashburton.
Мястото е прекрасно, ако деня е слънчев. Има много посетители, манастирът е действащ. Бенедиктинските монасите работят и пазат мълчание, особено по време на хранене, което само по себе си е под 15 минути (ако не сте бърз в яденето – не сте за това място). Може да се преспи в манастира, ако сте мъж. Има и няколко сгради за спане наоколо, за всеки джоб – от туристическа спалня до самостоятелни апартаменти. Ние лично спахме на друго място, в близък град.
Buckfast Abbey, Buckfastleigh TQ11 0EE, Великобритания
Ето
те са компактни и кокетни, с пейки и ниши за усамотяване и размисъл, заградени от високи храсти, по английски квадратни, с арки и сводове зеленина, много грижовно поддържани, пълни с хора почти през цялото време.
В прилежащите сгради има зали за конференции, както и големи площи
на която сякаш никой никога не е стъпвал. Няма табели „Не гази тревата“. Никой не я гази, макар понякога някой да стъпва, за да се снима или поседне. Проблеми няма, сортът е такъв, че сякаш нищо не се е случило.
В
цари тишина и ред.
Купелът за кръщение
Патронът на църквата Дева Мария
На маса до входа, определена за каса, са наредени брошури и книги, които да си заплатите сами. Касиери няма. Аз си закупих брошурата за пчеларството в абатството, снимах ви я:
Навсякъде има пейки, има няколко тоалетни, барче, малък ресторант, малка изложбена зала, всичко е много чисто и уютно.
В манастирският магазин има много сувенири на прилични цени, но по-ценното е, че има продукция на братята от манастира. Прави впечатление обаче, че всички пчелни продукти са от кошер на бенедиктинска бъкфаст пчела майка, но не са произведени в манастира.
Сапун с мед, на въженце.
Тестери на кремове. Не миришеха никак добре, което говори, че са без консерванти.
Балсам със зехтин и пчелен восък за лечение на напукана и суха кожа. Сигурна съм, че го има и в България, вероятно под друго име.
Компоти и сиропи от абатството.
Подправки, летен и есенен мед
Полен
Смучещи бонбонки с мед, мед и евкалипт или мед и джоджен
Фъдж приготвен от братята в абатството
Фъдж приготвен от братята в абатството
с някаква работа. Самият брат Адам се е трудил неуморно, особено що касае пчеларството. Изминал 100 000 мили през живота си, за да търси и подбира пчели, успял е в начинанието си и създал
много добронамерена и спокойна, отличен производител на мед и отличен събирач на полен. Успехът на брат Адам в самото абатство обаче не бил какъвто бихме очаквали. Той написал 4 книги, грижел се за над 400 кошера до 93г. възраст, но си отишъл огорчен, че няма кой от монасите да наследи изкуството му (никой не е пророк в собственото си село, нали…).
а в самото абатство в момента от предишната слава са останали по-малко от 30 кошера разположени на 4 различни места наоколо. Производството на мед не носело нужния доход, според ръководството на манастира. Аз лично мисля, че макар и бенедиктински монаси по призвание и начин на живот – завистта не им е била чужда…
Така или иначе след брат Адам за пчелите се грижел срещу заплата иракския доктор Тхавер Бехнам. Той имал богат опит в поддържането на голям пчелин още от Ирак, а освен медицинското си образование имал и специализация от Германия по патология на пчелите.
обаче няма много високо мнение за начина му на работа. Тя работи в манастира от девет години насам и е останала да поддържа пчеларството след като са прекратили масовото производство на мед за продажба, освободили са доктора и са оставили кошери само за нуждите на манастира и с образователна цел.
Ние имахме среща с Клеър, за да отидем
Тя е много мила жена, бивша учителка по изобразително изкуство, сега води курсове по пчеларство за любителите в района, както и работи с деца от всички училища наоколо.
Чакаше ни на вратата, много щастлива, че някой проявява такъв интерес към пчелите на манастира.
Първо разгледахме учебния кошер в офиса. Клеър се вижда наполовина на снимката, опитва се да намери майката, за да ни я покаже.
Това са дупките отстрани, от които Клеър каза, че диша по няколко минути всяка сутрин за здраве.
Ето ви и кратко видео за учебния кошер:
Правилата са такива, че трябваше
за да имаме правото да я придружим до мястото, където се грижи за пчелите.
Денят беше доста горещ, но поне на пчелина не печеше много. Там е много спокойно, пълно с ниски, млади овошки. Особено ми хареса една натежала от плод малка мушмула. Не я опитахме, защото не бяха готови, в Англия всичко узрява малко по-късно, но беше много симпатична. Останалите са ябълка, круша, слива, черница и аз лично смятам едното за кайсия (съдейки по листата). Клеър каза, че не знае какво е, може и да е кайсия, но за сега не е давало плод, за да твърди със сигурност.
Тя практикува много внимателно пчеларство, с голяма любов и нежност към всички пчели.
Не нарани нито една пчела по време на нашето пребиваване и беше ужилена само веднъж от една заблудена работничка.
беше много интересно преживяване за нас.
Клеър си е наименовала кошерите според това от къде е майката или кого е наследила. Първият кошер се казва Рози. Клеър остана много доволна от Рози.
Ето две видеа за Рози:
Клеър си сложи малко мед на пръста, за да ни покаже как се хранят
Наблюдавахме възторжено излюпването на нова пчела. Клеър каза, че новата пчела ще се учи няколко дни как да бъде пчела, ще се храни и ще контактува с другите. Тази пчела е момиче и е работничка.
А това е люпилня за момчета. И от тях има нужда в кошера
Клеър каза, че тази година април е бил студен, май и юни много влажни. Повечето кошери са се опитали да се роят, но тя не им е разрешила. Рози се отчете много добре, но втория кошер, който видяхме, Сузи, не беше на висота и се наложи Клеър да го подхранва. Поинтересувах се с какво ги храни и тя ми каза, че ще ми покаже после в офиса палето с бутилки от Германия. Купува храната на едро, за да излезе по-евтино.
Ето две видеа за храненето:
Последен отидохме при кошера от другата страна, който беше сам и безименен.
Безименният кошер
Клеър каза, че не знае още как ще го кръсти, защото бил поръчан от един от приятелите на манастира – пчелар, но тя толкова го харесва този кошер, така добре се справя, че иска да си го остави и да даде на човека някакъв друг. Кралицата на кошера е дъщеря на един от другите кошери, на Емили, така че според традицията на Клеър трябвало името и на този да е нещо, което да показва близостта и приемствеността. Аз се позакашлях ненужно и споменах, че освен очевидните деривати Ема, Ейми или Емилия, може да се избяга от рутината и да се започне наново, да се изгради едно цяло южно крило на този пчелин с ново име…например…Йорданка (съвпадението с моето име е истинска случайност… просто така ми дойде на ума, кехук, кехук, кхм, кхххммм….). Клеър се усмихна под мрежата, но нищо не каза. Е, стуваше си поне да опитам…
Едно наистина кратко видео за този кошер:
Преди да си тръгнем, някак естествено и без да го обсъждаме, Клеър отиде до колата и донесе неизтриваем фулмастер. Отвори го, наименова кошера „Yordanka“, надписа го и даже го загради в сърце.
Снимахме се заедно – за моя пътепис и за материалите на пчеларското училище на Клеър. Безценен подарък, направи ме много щастлива. Начало на новото българско пчелно крило „Йорданка“ в един от пчелините на Бъкфаст Аби. Честито на печелившите!
Върнахме се в офиса доволни и въодушевени от прекарания с Клеър следобед. Тя ни направи билков чай с мед и бисквити, поседяхме, приказвахме си. Подари ни едно бурканче с мед от кошерите на пчелина, на който бяхме.
Ние направихме малко, но прилично парично дарение, което не се изисква при такова посещение. То бе неочаквано за Клеър и посрещнато с голяма благодарност от нейна страна –
и всеки пенс им е от полза. Тя каза, че с парите ще купят храсти и ще ги засадят около кошерите. Клеър има още един колега Мартин, който идва само два дни в седмицата и не се запознахме с него. И двамата работят предимно от любов към пчелите, реално не печелят особено в парично измерение.
Настоящият игумен е разрешил да има уебсайт на манастира, но не разрешава да се направи фейсбук или туитър страница специално за пчелините. Работят по въпроса да го убедят в силата на социалната медия. Не можахме да преценим – не обича мед, не обича пчеларите, известността на брат Адам още го тормози или някакъв неизвестен мотив го кара да има такова неадекватно отношение. Каквато и да е причината – всичко е временно, ще мине и това, ще се оправят нещата – Клеър е оптимистка.
Освен в манастира – хората биха могли да идват тук на посещение като място на изключителна история на пчеларството. Ние самите трябваше да си уредим това посещение с няколко предварителни имейла, телефонни разговори и специална уговорка. Такива посещения обаче могат да станат постоянна практика и най-важното – срещу заплащане, което да подпомогне дейността. Всичко е въпрос на организация, каквато за момента някак си се потиска. Стискаме им палци нещата да се отпушат и да тръгнат в правилната посока след тези години на стагнация за пчеларството в манастира.
Снимахме всичките пчеларски вещи в офиса, както и храната.
Храната:
И съдържанието от близо:
Много сме доволни от посещението си в Бъкфаст Аби. Особено ни се услади следобеда на пчелина. Мисля, че създадохме едно прекрасно приятелство с Клеър и нейните пчелички. Дано кошер „Йорданка“ се рои, множи и преуспява, дано стане шампион в събирането на мед в района. Дано пуснем български корени на това място. Дано всеки хареса меда ни и ни говорят само с добро. Дано това допринесе за доброто ни име.
Българският мед заслужава това. Независимо къде е направен.
Новини от юни месец
Говорих с Клеър и тя ми каза, че кошер „Йорданка“ е най-добрия им кошер през този сезон! Много е доволна как се развива и ми изпрати снимки, които качвам, за да видите и вие.
Браво, кошер „Йорданка“, само така, представяй ни отлично на Бъкфасткия пчелин за много години напред!
Автор: Йорданка Трон
Снимки: авторът
А ето къде можете да пренощувате изгодно в района на абатство Бъкфаст:
Други разкази свързани с Другата Англия – на картата:
Другата Англия
А ето и къде можете да пренощувате другаде във Великбритания:
Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. После помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, обиколихме Ереван, а последно влязохме в Грузия, за видим Тбилиси.
Днес сме в Гори и Батуми.
Приятно четене:
част девета на
Петък (09 май) – ставаме в 7, закусваме набързо и напускаме TiflisLux Boutique Hostel.
Booking.com
Натоварихме багажа в Sandero-то и потеглихме по пустите булеварди на Тбилиси – не са много ранобудни тук хората. Уж въведохме богаташкия квартал Ваке в навигацията, но за пореден път Garmin-ът ни издъни. Кварталът на богатите грузинци не го видяхме, но много удачно попаднахме на бензиностанция RomPetrol или по-точно რომპეტროლ.
Цената на по-скъпия дизел беше 2,27 грузински лари (1,82 лева) за литър. Сипах половината на това, което ми беше останало от отварата на Joro 01, и добавих още 34 литра от грузинско-румънската нафта. Тук нямаше проблем да си платя с картата, и дори си поговорих с бензинджията, който беше едно старче, което беше много гордо, че е учил електротехника в Москва. В този ред на мисли, грузинците говорят за Русия, както ние говорим за Германия – голяма работа, всичко е хубаво там, ако си се докоснал до този свят, значи си голяма работа.
Докато излезем от Тбилиси минахме покрай няколко много интересни стари сгради с просто невероятно големи еркери:
Минахме и покрай нови сгради, които се оказаха супер характерни за грузинската архитектура, нещо като запазена марка:
Като цяло,
дори си спомням, че си говорихме, че си заслужава човек да дойде със самолет на туризъм тук – има билети на смислени цени от Истанбул. Оставяме столицата зад нас и потегляме към най-религиозния град в Грузия – Мцхета. Пътят между настоящата и първата столици на Грузия е нещо като магистрала, макар и разстоянието да е само 20 км нагоре по течението на река Кура (не се смейте, казах!). По географското си положение
ми напомня на Белград. При Белград се влива Сава в Дунав, а при Мцхета Авагви се влива в Кура. Последната река си има и друго име – Мтквари, ама Кура се изговаря по-лесно просто.
Самият град Мцхета го наричат още „втория Йерусалим“. Много са смешни тия сравнения. Чувал съм, че на Русе казват „малката Виена“. Чудили сме се дали на Виена и казват „голямото Русе“. Както и да е, причината за „втория Йерусалим“ са не само множеството църкви в Мцхета, но и това, че има поверие, че ризата, с която е бил облечен Христос преди да го разпънат на кръста, е заровена в основите на
Причината една от най-тачените реликви на християнския свят да е попаднала баш тук е, че местен монах е присъствал на разпятието, после е гепил ризата и се върнал вкъщи. Дал ризата на сестра си и тя се гътнала на място. Така и не могли да изтръгнат ризата от ръцете на покойната жена, затова я погребали заедно с ризата, а по-късно върху гроба възникнал въпросния Свети Цховели през май 4-ти век. Тази история ми я разказа един гръмогласен поп в двора на църквата. Отвън църквата си беше характерна грузинска, но отвътре отчасти напомняше на нашите изписани и притъмнени църкви:
храм Свети Цховели
Странно беше, че вътре в голямата църква имаше по-малка каменна църквичка – малко като матрёшка беше.
Поговорихме си още малко с попа – той разказа, че грузинската православна църква била много близка по убеждения с българската такава – сигурно е така. Даде ни няколко листчета, на които да напишем имена, които след това да спомене в молитвите си – много мило.
Иначе самият
и е яко туристически. Всички къщи и улички в центъра са реставрирани, все едно някой европейски проект е минал от тук. Ние си харесахме една старомодна хлебопекарна и закусихме доста вкусен топъл хляб с още по-странна форма. И тук, както в Армения, хлябът се пече като се залепва на вътрешната стена на пещта.
Нямаше начин да не се объркаме на излизане от града – затова прекръстихме навигацията от Garmin -> Гарминядзе, по грузински. Та господин Гарминядзе ни прекара през едни тучни планини с много пасторални пейзажи.
Излезнахме пак на нещо като магистрала, на която имаше табела за Истанбул на 1715км – утре щяхме вече да сме там. Малко след отбивката за Владикавказ (за да се стигне до там, се минава през Чечня – не благодаря) действително се зарадвах, че послушах таксиджиите вчера и минахме през по-качествения път, а не през Аджария. Като за начало, пътят си беше направо магистрален, макар и настилката да беше от бетонови панели – напомняше на магистралата в Чехия между Бърно и Прага, но тук снадките бяха по-меки и приятни – да не повярва човек. В случая Сталин се е справил по-добре от Хитлер.
Стриктно си спазвахме ограничението от 110км/ч (ето го тракът за деня, апропо), защото буквално на всеки километър дебнеше по някоя лъскава полицейска Skoda. Движихме се точно в подножието на северен Кавказ и от дясната ни страна се виждаха първите предкавказки възвишения:
Надморската височина на пътя беше не повече от 900 метра, тоест бяхме доста по-ниско отколкото в Армения. Затова и имаше толкова много растителност, което правеше гледката по-приятна за окото. Определено ни беше яд, че нямахме повече време да се отбием надясно в планината, но няма как – трябва да се връщаме да им работим на капиталистите. Междувременно продуктът на френския капитализъм, който ни развозваше така отзивчиво с румънска нафта, закупена от Грузия, чукна 76 000км.
Може би ви е направило впечатление, че днес беше точно 9-ти май – така нареченият „День Победы“, когато сталинската красная армия и великият советский народ разгромяват окончателно нацистка Германия и поставят знаме на СССР върху купола на Райхстага (или на каквото е останало от него). Едва ли имаше по-подходящ момент да посетим родния град Гори на Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили, повече познат просто като Сталин.
С леки затруднения Граминядзе ни закара през улиците на Гори точно пред (всъщност точно зад) музея на Сталин.
След като заобиколихме от предната страна, се сблъскахме с първия абсурд. Пред не малката сграда на самия музей, имаше един отворен мавзолей, под който се намира
Самата къщичка не е нещо особено, състои се от две стаи, като в лявата стая са живели с родителите му, докато той навърши 4 годинки. В дясната стаичка е живял хазяина, защото къщичката не е била на семейството. Всъщност, тук е имало цял квартал с такива къщички, които са били разчистени, за да може да се построи музейния комплекс, а само тази е била съхранена по този интересен начин. Поне така ни обясни екскурзоводката де, но на мен не ми стана ясно как точно са живели хора с малко дете в една такава стаичка – други времена са били, това е било по времето, когато сме добивали независимост от Османската империя, за да можем по-късно да станем подвластни на въпросния Йоско.
Stalin Ave, Gori, ГрузияЗад мавзолея на къщата се намира и самия музей, който е поместен в не по-малко импозантна сграда, построена още приживе – през 1937 година, само десетина години след като Сталин застава на чело на СССР. Смятайте за какъв култ към личността говорим, щом човекът си е построил музей за самия себе си. Влизаме вътре и плащаме по 12 лева на човек за билет и екскурзоводка на русском языке, само за нас, защото други кандидати в този момент нямаше. Самата екскурзоводка беше симпатичная, толстая женщина, която се опитваше да говори колкото се може по-обективно, но определено премълчаваше най-безчовечните наклонности на диктатора. Обстановката във фоайето беше помпозна, по червено килимче поредният Сталин те отвежда през тъмни коридори към първата експозиционна зала, която е посветена на ранните години на вожда.
Бащата е бил обущар, що-годе заможен, но се пропива и напуска семейството, което превръща малкия Сталин в безчувствен млад мъж. Налага се да помага на майка си, която е била прислужница по домовете на богатите. Иначе в училище е бил първенец, пратили го да учи в православна семинария от където пък се запалил по анти-царските действия, които били нашумели към момента. Хлътнал по марксизма, почнал да членува по разни клубове – явно тогава се е раздавал много арт:
Напуска семинарията, членува в работническата партия, в Тбилиси печата тайно пропагандни вестници в тайна подземна печатница, на която имаше много готин макет в музея:
После участва в революционни действия срещу царския режим, в банкови обири за попълване на бюджета на партията, бил е заточван 8 пъти в Сибир, но всеки път е успявал да избяга и да се върне да служи на социализма, сближава се с Ленин. Година преди да умре от сърдечна недостатъчност, Ленин пише, че не в никакъв случай Сталин не бива да става генерален секретар на партията:
Сталин обаче намира това писмо, разчиства неудобните хора по пътя си, преправя текста и после – всички знаем какво става.
В музея на няколко пъти се споменаваше и нашия Георги Димитров, били са си дружки, разменяли са си подаръци.
От съвременна гледна точка социалиситческата пропаганда и колективизирането на собствеността изглеждат някакси наивни, но методите, с които Сталин постига това, са коствали милиони животи и повсеместен глад. Именно в края на 20-те години на миналия век се поставят и основите на все още актуалния конфликт в Украйна, която ще не ще става част от СССР. Разбира се има и положителни страни – първата петилетка доста успешно индустриализира селската Русия. Методите пак са доста тиранични и централизирането на властта се постига чрез така наречените чистки – почти един милион души, предимно политически и военни фигури, буквално се затриват по най-безскрупулен начин. За това обаче нямаше нито думичка в музея. То и да си обективен е субективно.
Това, с което всички познаваме Сталин все пак е неговата победа над Хитлер. Военната пропаганда изглежда още по-невъзможна, но Генералисимус Сталин, въпреки първоначалните си договорки с Хитлер за разделяне на сферите на влияние (икономическо и политическо) в Полша и Балтика, успява да мобилизира великий русский народ, може би най-вече заради невероятния култ към личността му. Сталин стига дори до там, че оставя плененият му от нацистите син да бъде убит, вместо да го размени за немски генерал – страшен данък обществено мнение е плащал. В крайна сметка, след 60 000 000 човешки жертви, Сталин и Червената армия стигат до Берлин на 9-ти май 1945 година. На същия ден, точно 69 години по-късно, ние посетихме музея в родното място на тази противоречива историческа фигура.
Последното нещо, което ни показа екскурзоводката, беше пренесеният от Кремъл кабинет на Сталин, от който са излизали важни решения до последния ден на Сталин – 5-и март 1953 година:
Навън ни показаха и бронирания ЖП вагон, с който е пътувал Сталин:
Общо взето е бил доста постно оборудван, но е имал климатик с фреон, което за 30-те години си е било лукс. Сега, 80 – 90 години по-късно, в нашите влакове все още климатикът или го няма въобще, или не работи.
Историците достатъчно са описвали Сталин по един или друг начин, но след посещението в музея човек разбира, че грузинците са горди с техния съгражданин, който е баща на най-голямата държава на света, победил е в най-голямата война на всички времена и в построил най-успешния (макар и временен) работещ комунистически модел досега. За съжаление „насила хубост не става“, иначе ако думата „комунизъм“ нямаше тази историческа натовареност, вероятно сега нямаше да се възприема по много по-различен начин от думата „рай“ -> ама на…
Купихме си по едно кибритче и една чаша с лика на Сталин за спомен, за пореден път се удивихме на съвременната грузинска архитектура (дори и в малък град като Гори), подминахме поредното грандиозно полицейско управление и продължихме по пътя към черноморския курортен град Батуми.
Вече бях свикнал с навигацията Гарминядзе и проблемът не беше в нея, но на излизане от Гори се влиза в насрещното движение на магистралата, след което се прави обратен завой и се продължава в правилната посока – няма грешка, пътните знаци те подканваха да направиш именно това – уникално. Иначе, северно от нас само на около 30 км беше признатата само от Русия и нейните производни (Нагорни Карабах, Приднеспровие и тем подобни) държава Южна Осетия. Направо … колкото се променят нещата, толкова си остават същите…
Покрай пътя обаче не спираха да ни изненадват странни сгради с причудливи форми. След като свърши магистралата, започнахме да се движим в някакъв каньон, с много завои. Отново ми беше припомнено за грузинските джигити -> тук не се възприема за опасно да те задминат в завой без никаква видимост. Малко е тъпо, когато на двулентово платното едновременно се окажат 4 автомобила в една линия – теб те задминават и този срещу теб също го задминават. Сигурно нарочно няма мантинели покрай пътя, защото просто трябва задължително във всеки един момент да можеш да излезеш на банкета – иначе челният удар ти е в кърпа вързан. Малко ме ядосаха в крайна сметка безразсъдните им маневри, та няколко грузинеца разбраха колко много върви дизеловото Sandero на фона на техните конструирани по времето на Сталин Запорожци. Ясно е, че няма аз да ги превъзпитам, при положение че с толкова много полиция продължават да карат като ненормални. Пътните им знаци също търпят подобрение – примерно, има табела Батуми надясно, ама то се оказва, че са имали предвид следващото кръстовище надясно, а не улицата, преди която е сложена табелата.
(виж трака за деня), вляво от нас започнаха да се виждат върховете на долен Кавказ (от където минахме на идване към Армения) със снежните шапки. Тук беше и родният дом на кавказките овчарки. Минахме и през някои градове с цензурни имена, започна се отново със селскостопанските животни по пътя.
беше първия курортен град на Черно море, през който минахме, дори изглеждаше, че въпреки нахмуреното време, имаше и плажуващи. В морето се вливаха множество буйни и кални (като Кура – не се смейте!) реки.
Преди да стигнем Батуми, решихме
за да видим какво представлява брегът на Черно море точно срещу Бургас. Ами да ви кажа – при нас си е значително по-добре:
Няма пясък, само някакви гадни, едри и плоски камъни – ужас. Взирам се аз малко повече към Батуми и що да видя – Лас Вегас:
Много подозрително изглеждаха тези сгради. Представяхме си, че ще ни посрещне някакъв аналог на нашата Албена примерно, макар и с каменен плаж, но тези сгради много ни озадачиха.
Продължихме си по пътя, но още по-странно ни стана, като започнахме да минаваме покрай не една или две доста запуснати сгради. Явно ни очакваха отново някакви доста сериозни контрасти.
Честно казано, не бях чел много за
или поне това, което бях чел предварително някакси не кореспондираше с реалността, която заварихме в града.
Просто градът беше пълен с едни такива много странни архитектурни проекти, които по мое скромно мнение въобще не бяха на мястото си, макар и да правят Батуми интересен за посещение.
Посрещна ни един лифт, който се спуска от високото 250 метра възвишение Анурия. Там на върха има един партицентър „Argo“ (сградата е с формата на кораба на аргонавтите), а лифтът се приземява в самия център на града – оригинално. Чак прекалено оригинално. В далечината се виждаше някакъв хотел, който пък още по-оригинално имаше нещо като виенско колело някъде в горната си част, но не върха.
Уж си бях набелязал в навигацията някакъв хотел, но на неговия адрес се оказа друг хотел. „Луксозен“ беше последният епитет, с който може да се категоризира този двустаен апартамент, а уютен – предпоследният, но понеже започваше да вали лекичко, решихме да останем за едната планирана нощувка срещу 100 лари (малко на око ни прецениха), което са 80 лева.
Въпреки смръчканото време,
(ето трак), но си взехме с нас и чадърите. Разхождайки се продължавахме да недоумяваме последователността на лъскави ненаселени сгради и стари изтърбушени градски къщи. Пълно беше с някакви странни субекти, нещо като ретро-мутри:
Поминъкът тук би трябвало да е нефтът от Казахстан, който се товари на кораби в пристанището на Батуми, чай и туризъм. За руснаците Батуми е доста по-лесна туристическа дестинация, защото за разлика от за България, за тук не им трябват визи.
Всъщност, чак когато стигнахме до тази сграда, осъзнахме какво става тук:
Бях чел някъде за автономната република Аджария, но чак като стигнахме пред сградата на правителството и (18 депутата, да не решите, че нещо кой знае какво) осъзнах, че се намирам в столицата и – Батуми. Явно ние просто не сме съвсем в Грузия и затова нещата са подобни, но все пак различни.
Привидно лъскавите сгради обаче за мен си оставаха бутафорни и неуместни. Жилищните сгради бяха грозни, но с екстри, обаче само няколко метра назад по улицата си тънеше в мизерийка.
Сега, не може да се отрече, че сградите бяха направени атрактивни, но някакси всичко ми се струваше насила:
Имаше и не малко образци на безсмислието:
Смесването на стилове въобще не ги притесняваше, и като че ли дори беше търсен ефект:
Комбинацията от островърха кула, обла кула, стъклена фасада, ковано желязо и гарнитура от палми (те май са единственото естествено нещо от изброените) е просто зашеметяваща:
Ако трябва да сравня Батуми с някой град, то това за мен е някаква несполучлива комбинация от Скопие, Македония и Дуръс, Албания. Както в Македонската столица, така и тук има доста неуместни статуи:
След като разгледахме центъра и си съставихме нашето си мнение за него, решихме да се разходим по крайбрежната алея – там поне се надявахме да няма образци на криворазбрана държавност. Действително крайбрежието беше по-приятно:
Имаше дори велоалея и велосипеди под наем. Честно казано, по време на това пътуване видях най-малко велосипеди в сравнение с навсякъде другаде, където ми е стъпвал крака. Велосипедът за мен винаги е бил показател за развитието на обществото. Е на – тук практически няма велосипеди.
особено като се замисля за пясъка на Бургас, на 1 200 км по права линия на запад през Черно море:
По алеята може и да нямаше нито едно заведение за хранене (странно), но за сметка на това имаше доста интересни попадения от други сфери на изкуството:
Между другото, наричат Батуми „град на любовта“. Освен евтината реклама, една от причините за това е наличието на една доста интересна интерактивна статуя – Али и Нино:
Али е бил азербайджански мюсюлманин, а Нино – грузинска християнка. Общо взето това са кавказките Ромео и Жулиета.
В края на крайбрежната алея стигнахме до този странен хотел с виенско колело някъде измежду етажите, който бяхме видели от далече. За наше учудване обаче всички тези отдалече лъскави хотели, бяха не просто празни, а дори изглеждаха запуснати – не чак като Бузлуджа, но като някой стар социалистически хотел – примерно хотел Родина в София.
Един таксиджия със стар Опел Вектра ме заговори. В началото уж ми задаваше някакви въпроси за България, но накрая разговорът стигна до там, че на няколко километра имало невероятен водопад, щял да ни закара до там, но ако не ни бил харесал водопадът, нямало да му даваме пари. Казах му, че сме с кола и направо изчезна яко дим – меркантилен тип. В пътеводителите пише, че грузинците били по-гостоприемни от арменците, но в мен остана обратното впечатление. Сигурно просто на такива хора бях попаднал, не искам да обобщавам прекомерно, защото всяко обобщение дефиниционно носи в себе си грешка.
Минахме покрай един доста грозен отвън театър. Вратата беше отворена, а мен ме глождеше любопитство, дали смешните отвън сгради, са смешни и отвътре. Е смешни са и отвътре. За сметка на това обаче, вътре ме посрещна ръководителката на детския танцов ансамбъл на Батуми. Преди седмица се бяха върнали от фестивал във Варна и Албена, беше много въодушевена колко добре са се представили – радваше се жената.
На тротоара видяхме една баба и я питахме къде да хапнем за вечеря. Тя ни препоръча някакъв ресторант Марсель, ама трябвало да хванем не знам си кой автобус, после да се прехвърлим на друг – благодарихме и и леко под дъжда се прибрахме в хотела ни. Там в интернет видяхме къде е този ресторант, въведох го в Гарминядзе и отидохме до него с колата. По път обменихме 3 000 арменски драми за 11 грузински лари (8 лева)
хапнахме доста стабилно от всичко, което ни се стори интересно по масите на другите хора. Телешкия шашлик действително беше адски крехък – само барваш с вилицата и той се разпада, много добре. Иначе явно грузинците наблягат на лютите сосове. Малката чача (ракия) пак беше 200 грама, а вкусът и беше от акация и грозде.
Имахме си и жив певец – грузинските песни определено са доста по-живи и по-весели от арменските.
Преди лягане минахме през един супермаркет и напазарувахме моркови, ябълки, чипсове и ядки, защото утре ни оставаха 1830км и по сметки на Гарминядзе около 19 часа път до София. Лягаме!
Очаквайте продължението
Автор: Драган Драганов
Снимки: авторът
Ето къде можете да пренощувате изгодно в района на Батуми:
Други разкази свързани с Грузия – на картата:
Грузия
Освен Батуми, и цяла Грузия ви очаква:
