Не след дълго я открих. За жалост неможах да влеза защото беше в ремонт
Curtea Johannes Honterus 2, Brașov 500025, Румъния
На тротоара видях 4 мотора, 2 италиански и 2 румънски, редно беше да има и български представител
Спрях огледах се, видях единия пич който ми каза „но проблемо“ и вече моторите бяха 5
Верният ТДМ в далечината
Брашов ми направи впечетление, много чист, спокоен град.
Или поне централните улици. Много туристи.
По едно време се появиха и тия
Поснимаха се с хората и си тръгнаха.
Аз си взех кафе и се изтегнах до този фонтан като истински турист.
Забелязах, че Райфазен припечелват странично от велосипеди под наем.
Поседях още малко и си тръгнах.
Някъде по пътя към Бран.
Следваха бири, скари и прочие скучни неща преди отпътуването на другия ден.
Днес Дарина ще ни даде малко идеи как да си организираме пътуване до Венеция. Приятно четене:
Венеция за 3 дни
съвети за пътуване
Пътуването ни за Венеция започна с това да намерим евтини билети – най-лесният вариант е да летите с нискотарифните Ryanair до Тревизо/ Treviso, което се намира на 35 км северно от Венеция. Някои казват, че Венеция може да се разгледа и за 1 ден – основните неща, да, но ако искате наистина да разгледате града ( а според мен това е най-красивото място, на което съм била ) ви трябват 2 – 3 – 4 дни с посещенията на съседните острови. Вариантите да намерите евтини билети за мен са ( освен от самия сайт ):
azair.eu – най-лесната и удобна търсачка за нискотарифни полети. Отбелязвате начална и крайна дестинация и продължителност на престоя, период за търсене и дали да е с прекачване/ без прекачване и ще Ви намери най-евтината оферта.
Смея да кажа, че ръчният багаж беше предостатъчен за престоя, носейки ръчен сешоар и маша, както и по-плътни и по-леки дрехи, тъй като бяхме в края на месец октомври.
Най-удачно време за престой във Венеция
Основният проблем с Венеция са освен да се избягват тълпите в края на януари до средата на февруари по време на карнавала, когато е пълно с тълпи туристи и цените за спане/ хранене са доста завишени. Най-удачното време за престой e март – април и след това септември, октомври и ноември. В края на октомври времето беше около 16 – 19 градуса,
не миришеше от каналите изобщо
освен ако не седите в много малка тясна уличка по-продължително време и нямаше огромни тълпи. Венеция е около 55 – 60 хиляди постоянно живеещи и се посещава годишно от около 20 млн. туристи, така че постоянно има посетители, но зависи от размерите.
Избор на хотел/ апартамент
много хора предпочитат да не спят в самата Венеция, освен ако не сте с кола – според мен е по-добре да си в самата Венеция, тъй като се губи много време за пътуване до самия остров. Но ако сте с кола – тогава вече е оправдано.
Ние избрахме много малко апартаментче – по-скоро като стая, разделена от плъзгаща врата, подходяща за 4 човека и мъничка баня. Мястото беше страхотно – на 1 минута пеша от спирка San Toma и много близо до центъра.
Венеция има 2 летища – основното е Marco Polo, което е на 6 км от острова, а другото е Тревизо/ Treviso, което е на около 35 км от отстрова. За съжаление от София Ryanair кацат на Тревизо, но летището там е малко, много чисто и уредено и няма начин да се объркате или лутате в търсене на информация. Там оперират само нискотарифни компании – когато ние летяхме бяха основно Ryanair и Wizz air и Blue Panorama.
На сайта на летището има подробна информация за придвижване , която включва освен евентуалното придвижване до Венеция, така и други дестинации като други острови като Лидо ди Йезоло, близките ски курорти, други градове и т.н.
До Венеция има няколко варианта:
трансфер с GoOpti,
такси ( ужасно скъпо ),
влак ( трябва да се вземе автобус за влака, после пак да се придвижвате – не е много удобно, ако отивате в самата Венеция ) или
автобус.
Единият по-скъп, но по-удобен вариант е с трансфер на low-cost услугата GoOpti , която е нискотарифна услуга за превоз от летища, гари и т.н., оперира в Италия, Германия, Унгария, Словения, Хърватия, Австрия (поне към момента това видях от сайта ).
Цената на услугата варира, като най-евтино е да запазите възможно най-рано, зависи от това колко човека сте също – колкото повече хора – толкова по-евтино излиза. Единственият минус е, че не връщат парите, ако не се появите в указания диапазон или ако не летите поради други причини.
Тъй като не бяхме уредили транспорта навреме и цената в последния момент беше висока с тази услуга, избрахме да се придвижим с автобус – има 3 компании, които извършват тази услуга.
Едната е Barzi Service , но тъй като Google maps ни ориентира, че до нашия адрес най-добрия маршрут е през Piazzale Roma – те не предлагат директен трансфер до там. Barzi Service отиват до Венеция Тронкето ( фериботния терминал, където има голям паркинг ) и след това трябва да се качите на влакче.
Другите 2 варианта са Terravision, които са по-удобни, чисти, предлагат wi-fi, но е задължително да направите онлайн резервация .
Затова най-лесният вариант е ATVO автобусите, белитетие се купуват от залата на първия етаж, като по-удачно е да си вземете билет за отиване и връщане, като спестявате 2 евро на човек – друпосочният е 22 евро, а еднопосочен 12 евро.
Времето за пътуване е около 60 минути, ако няма значително задръстване, така че го имайте предвид за летенето на връщане.
[geo_mashup_locatiomn_info]
От Пиацале Рома/ Piazzale Roma вече не са разрешени коли
Трябва да се качите или на водно такси (което е доста скъпо ), или на вапорето (vaporetto ), които са големи водни автобуси – това е публичният транспорт във Венеция, опериращ под името ACTV , които уреждат 24/7 транспорт 7 дни в седмицата.
Билети могат да се купят както онлайн от сайта, от Piazzale Roma има машина, както и от будка, където продават вестници се продават и тези билети. Ако сте за един ден – можете да си купите единични, но ако сте за няколко, бих посъветвала да си вземете карта за няколко дни. Тя е за определени часове (а не дни както в някои държави )
Автор: Дарина Маринова
Снимки: авторът
Картинката по-долу ще ви отведе при специалните оферти за нощувки във Венеция:
Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.
Приятно четене:
Тбилиси
Грузия
част осма на
Армения и Грузия с Дачия
Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме
запътили към столицата на Грузия – град Тбилиси,
който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.
Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.
но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:
Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.
Освен, че навигацията ни водеше по грешен път,
аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и
питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече.
Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.
Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.
Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от
езерото Севан,
което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.
Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.
Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:
Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една
практически пещера след град Ванадзор,
изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.
Пътят минаваше през
каньона на река Дебет
и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.
Kаньонът на река Дебет
През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.
Минахме през
град Алаверди,
който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.
Алаверди
Продължихме по тесния планински път. Минаванията под
мостовете на влаковата линия Ереван – Тбилиси бяха доста екстремни
и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до
арменско – грузинската граница
Арменско – грузинска граница
Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.
Минавам си под бариерата на собствени риск – никой не ми се скара
Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.
Граничарят ме овиква
„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.
В единия край на фургона има каса.
Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…
е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.
Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:
В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите,
нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.
Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…
Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че
грузинците са луди шофьори
Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.
Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но
Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.
В сравнение с Ереван,
Тбилиси е много различен град. Много по-модерен,
с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.
Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.
Тротоарите бяха поддържани,
а по тях се движеха много млади хора:
Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:
Други площади по-скоро напомняха на Скопие:
Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.
Има и старинен център, с много интересни стари сгради:
Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.
Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.
Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече
Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.
След вечерята имахме възможност да се насладим и на
нощен Тбилиси:
Тракът от пешеходната разходка представляваше това.
На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.
Очаквайте продължението
Автор: Драган Драганов
Снимки: авторът
В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:
Това прилагателно име се пише слято – държавновластнически, също и държавновластническа, държавновластническо, тъй като е образувано от съчетание на прилагателно…
Днес ще стигнем Зеида, за да напомним, че сняг има не само в София в края на март, но и в Мароко
Приятно четене:
От Азру до Зеида
част четвърта на
Из Мароко с велосипед
Спах до късно, навдигнах се чак към 9 и се качих да пия кафе в заведението над хотела. Не се задържах дълго, беше хладно, а тук заведенията не се отопляват, така че слязох да си натоваря багажа и в 10 бях готов. Потеглих…и като видях какъв баир ме чака първите 30 метра – слязох и забутах. Нечовешко просто. Е, вечерта, когато го спусках, ми беше готино..
Пътят навлизаше стръмно в планината,
макар не чак толкова, че да ми се налага пак да бутам
Коли нямаше много, така че се караше спокойно. Горите бяха прекрасни, а някъде тук има туристически маршрут през парка. Бил известен, че минавал покрай някакво дърво столетник, но преди няколко години го нападнала някаква болест и го уморила.
Пред мен някакъв местен се правеше на здрав – изпреварваше ме по стръмното и изчезва зад завоя, 2 минути по-късно го подминавам – спрял да си вземе въздух, че повече не може… И така 10 тина пъти, докато не видях друг
местен жител…
А аз си мислех, че е студено за маймуни…а тази най- спокойно си просеше храна, хапна си и си замина.
А то, с изкачването, си захладня здраво. Появи се скреж, а аз изкарах и ръкавиците, че пръстите на ръцете ми замръзваха.
На места, където слънцето успяваше да огрее, се вдигаха мъгли от пара, много готино. В същото време навсякъде се чуваше шум, като при дъжд – снегът се топеше и падаше от дърветата.
Не си личеше, но пътя беше заледен, от време навреме задната гума превърташе, в комплект със сериозният баир не беше много приятно.
А по- нагоре се оказа, че има още от местните. Явно тук бяха по концентрирани
…защото от тук тръгваше туристическата пътека, та явно се въртяха да просят от туристите.
Пътя продължаваше да се изкачва, снега се увеличаваше, температурите падаха. Гората беше все така красива, камъните покрити със зелен мъх (където се подаваха над снега), навсякъде цареше великолепна тишина, разкъсвана от време навреме от песента на някоя птица и понякога (много нарядко) от преминаващи коли. Напредвах с едва 4 – 5 км/ч, беше ми студено на ръцете, а на лицето ми се беше лепнала тъпа усмивка, която не искаше да си иде. Изобщо – голям кеф.
Постепенно се изкачих над горите и пред мен се ширна, покрито със сняг, плато. Слънцето беше високо и измъкнал се от сянката на дърветата вече си беше топличко. Всъщност почти цял ден термометъра ми показваше 14 градуса. Доволно.
Пътят продължаваше да се издига и се губеше в далечните хълмове.
Планът за днес бе да стигна къмпинг Timnay,
на 20 километра преди Миделт, препоръчан ми като евтин от Самир, но вече се съмнявах да успея.
Постепенно се изкачих до
най-високата точка на прохода – 1 965 м.
За, почти, два часа бях изминал едва 6км и се бях изкачил приблизително 500 м височина. Надявах се, че оттук следва спускане…
…и се оказах прав, но за кратко. Пътя се пускаше плавно, а после се изкачваше отново стръмно, заобиколен отвсякъде от хълмове и така чак до
Timahdite,
малко планинско село.
Кажи речи на всеки 100 метра можеше да си наемеш шейна и да с спуснеш по склона. Този тук си имаше и снежен човек, хората се редяха да се снимат с него, само не знам защо е целият жълт отпред (и не смея да предполагам… )
Не знам колко струваше, изкушавах се много да се спусна и аз, но още ми беше пресен спомена за вчерашният студ заради мокрите крака, та се отказах.
Стигнах до селото прегладнял, не бях закусвал, а и хляб не носех със себе си, така че спрях и си купих 3 хляба за 3,5 дирхама. По цялата главна улица димяха здраво скари, вече минаваше два, но никое не ме привличаше да седна, не знам защо.
Накрая си харесах едно, спирам и питам „Колко струва“ на френски и соча към устата. Келнера повдигна рамене и ми обясни, че зависи какво ще ям, но таджина е 30 дирхама. Сядам без да се замислям повече. Оказа се, че и интернет има, няма лошо.
Нахраних се добре и не се помайвах повече, минаваше три, а бях минал едва 30 км до тук.
Пътят продължава да се вие нагоре и надолу, асфалта е стар и износен, едва поддържах 12 – 13 км/ч, доста уморително.
Поне не беше студено и въпреки, че наоколо беше камениста пустиня, поне беше красиво.
По едното време започнах да се притеснявам, слънцето слизаше все по- ниско. Не се виждаха
никакви селца, наоколо само камънак
и понякога овчар насред нищото… дори едно дърво за завет на палатката нямаше. Пък и надали щеше да е достатъчно топло че да спя на палатка през нощта.
Внимание! Опасни завои… ураааа..сигурно ще почна да се спускам най-сетне…
…да, да, ама не! Никакви такива екстри. Ама поне имаше крайпътна чешма, та си заредиш полупразните бутилки с вода.
Въпреки терзаният на тема „Къде ще спя тази вечер?“ не мога да не призная че пейзажа беше великолепен. Заради гореспоменатите терзания (а и неподходяща светлина) не спирах да правя снимки, но беше наистина красиво, навсякъде беше прорязано от плитки поточета, получили се от топенето на снега. Изобщо…и да си купя речник, пак няма да имам думи, за да го опиша.
Чак на свечеряване започнах да спускам планината
в началото температурата започна да пада много бързо, колкото заради скриващото се слънце, толкова и заради скоростта, макар последната да не беше много висока, заради поредицата от завои. Въпреки това поддържах около 40 км/ч, а термометъра показа нула градуса.
Край пътя е пълно с кучета
и всички бясно се втурват, лаейки, към мен, но съм прекалено бърз за тях. Подминавам зоната с многото завои и се движа с над 50 км/ч, на моменти подминавам и 60. Най-инфарктният момент е когато едно ме видя отдалеч и се опита да ми пресече пътя, за малко да го блъсна и да се пребия, но ми се размина.
Наклона намалява, но въпреки това в продължение на километри се движа с 30 км/ч, напълно доволно. Прелитам покрай някаква махала, появила се иззад завой. Въртя педалите като бесен, надявам се на някакво хотелче или къмпинг, но не виждам нищо. Изкарал съм светлоотразителната жилетка и фара, макар още да не съм му сменил батериите.
На мръкване стигам някакво
село Zeida
Мислех да спра в него, но си спомних, че къмпинга трябва да е само на 6 – 7 км от селото.
Zaida, Мароко
Спирам в някакъв магазин да потърся батерии за фенерчето, вече е нощ, но нямат. Чак в третото ми намират едни. Още със слагането фара изръмжа, че са на привършване, ама токоз има брат. За 2 дирхама и на толкоз ще се радваш.
Уморен съм, но натискам здраво педалите и половин час по-късно стигам до къмпинга. Стаите му са скъпи, мисля бяха 250 дирхама (около 25€), но за мен и палатката е само 40. Човека ми вика да не се ровя за парите, да си опъна спокойно палатката и да се оправя, после ще има време и за плащане. Ами добре.
Опъвам палатката и отивам в ресторанта да пия чай. Много е красиво, така и не можах да направя свястна снимка. Чаят пристига с малка чинийка местни сладки, в последствие платих само 10 дирхама, имайки предвид чинийката със сладките, цената е повече от добра.
Диванчето беше меко, беше топло и не ми се мърдаше, но очите вече се затваряха, така че отидох да се изкъпя. Водата беше на границата между топла и хладка, но пак по-добре от нищо след над 100-те километра, които минах днес.
Спах лошо
Беше ми супер студено. Навлякох си де що дреха имах, увих стъпалата с един панталон, а на главата сложих шапката с наушниците, купена за в случай, че успея да се кача на върха Тубкал. Цяла нощ се въртях и зъзнех, само благодарение на умората успявах да заспя от време навреме.
Събуждам се рано
и на бегом тичам в ресторанта да пия кафе, а вътре едно топличко…и към кафето има бисквитки, наслада. Стоя и се грея, после ще събирам палатката, нека поизлезе и напече малко слънце. Гледам картата и осъзнавам, че и днес ме чака планински баир. Мнях.
Събирайки такъмите се разговарям с някои от пътуващите с каравани, спрели тук. Палатката ми е близо до тоалетните, та минават покрай мен. Не вярват, че пътувам с колело. Някои ми споделят, че прекарват 3 и 4 поредни зими из Мароко, защото им излиза по-евтино, отколкото да си сеят вкъщи, а и климата по-добър, в по- голямата си част са холандци.
Отивам на рецепцията да платя и се засичам с уникален образ.
Хуан от Испания
Хуан е от Испания и според мен е изперкал
Трудно ми е да преразкажа историята му, самият той ми обясни малко объркано. Като цяло разбрах, че Хуан е археолог. Докато проучвал някакви камъни из Кадиз получил видение свише. Оттук нещата и обясненията му ми станаха още по-смътни, но
в общи линии тръгнал на хаджилък. Пеша.
Пътуваше вече от много месеци, бил тръгнал първо от Франция по поклонническият път на Сантяго, минал цяла Португалия, сега следвало Мароко и щял
да се прехвърли в Алжир, на път за Йерусалим
Питам го „как, границата с Алжир е затворена“, а той каза: „Господ ще намери начин да ми помогне“. Макар наскоро да получил друго съобщение от него (да се разбира Господ), че е време да се прибира. Изпратил му „смс“, така да се каже, чрез облаците и един самолет. Наричал го „Caracol e Amor“, непреводимо е на български, нещо от сорта на „Охлюв пълен с любов“ ще да е. Та му пратил 2 облака – единият с форма на охлюв, а другият – на сърце, а отдолу прелитащ самолет изписал името Ерашидиа, град на не помня колко километра оттам (под 200 всеки случай). Сиреч стигай там, приятелю, и се прибирай вкъщи, мисията ти свърши един вид.
Въпреки, че го намирам за изкукал,
не мога да не го уважа за вярата и упорството му
Пожелавам му успех и много късмет в остатъка от неговото пътуване. Надявам се да открие това, което търси.
И с тази история мисля да приключа за момента.
Отново с Красен тръгваме да катерим китайски планини – този път е Чуанди Динг в южен Китай. Приятно четене:
Чуанди Динг – на планина в Южен Китай
част първа
Изкачването
Пребивавам в Китай, провинция Гуандонг, северната част.
От доста време ми се искаше
да направя сериозен преход на някоя китайска планина,
но все се случваше така, че попадах на масово разпространените в Китай „планини – паркове”, където се влиза с вход, купува се билет, и тогава те пускат вътре. И като влезеш, започват алеи, пейки, кошчета за боклук, наскоро построени, уж „древни” пагоди и други традиционни сгради, тук – там сергии с разни дреболии за ядене и пиене, на някои по-високи и стръмни планини – и с лифтове, яздене на коне, и всякакви други такива екстри и атракции. И разбира се, особено през почивните дни, там винаги е пълно с народ.
Но аз
исках истинска, дива планина,
като нашите планини в България. Най-добре в западната половина на Китай, където са най-високите планини на света, но и в по-ниските източни планини също е интересно. Обаче трудно се намираха местни ентусиасти –
повечето китайци се страхуват от диви планини,
да не се спънат и да паднат, да не се уморят прекалено много, и т.н.
Някои пък се страхуват от гробища
Местните имат такъв обичай – да погребват близките си в гробове някъде навътре в някоя близка гора, на някой близък хълм или склон на планина.
А да тръгна сам, чужденец, не е като в България, тук отдалеч се различавам, и „бия на очи”, а има някои, особено по селата, които мислят, че чужденците са ходещи „трезори с пари”, при това глупави и наивни.
Запознах се обаче с един китаец, който се оказа наистина
професионалист планинар и пътешественик – Шън Ли
Той беше ходил на много планини из Китай, знаеше къде и как да събере групи, беше отлично екипиран, и с голям опит като планински водач. Беше ходил и с колело от Ласа (Тибет) до Кунмин за един месец, както и на други, по-кратки пътувания. И сега, когато има поне 2 – 3 свободни дни, събира група, и ходят на тежки и трудни преходи. Той ме и предупреди, че ако искам да се присъединя към негова група, трябва сериозно да си поддържам формата, защото има опасност да не мога да издържа. Е, после се оказа, че прехода не беше чак толкова труден, а ми беше точно „по мярка“, в мой стил, но малко тренировка все пак не беше излишна.
Дойде и китайския национален празник – 1 октомври – един от големите празници в Китай (деня на началото на Китайската народна република). На този празник китайците почиват цяла седмица, и използват отпуските масово да пътуват – поне седмица преди празника вече няма никакви билети нито за влакове, нито за самолети.
Шън Ли ми се обади няколко дни преди празника, и ме пита дали искам да дойда с него и с групата, която сформира,
на планината Чуанди Динг, в „нашата” провинция Гуандонг
Беше ми споменал преди за тази планина, и това, което ми беше разказал, ме привлече.
Чуанди Динг (Chuandi Ding – 船底顶),
е най-високия връх там (1586 м) – не е много висок, спрямо нашите планини, още по-малко пък в сравнение с високите планини на запад, но пак си заслужава изкачването – цялата планина около него (на площ колкото половината на нашата Рила), носи неговото име. В превод името означава „корабно дъно” или „обърнатия кораб”, поради вида на върха, погледнат отстрани.
Веднага приех с радост поканата, и започнахме с жена ми приготовления – накупихме всичките нужни принадлежности, които ми липсваха, от популярния китайски сайт taobao. Запознах се и с групата, с която щяхме да бъдем – по китайския чат QQ, където всеки се представи (някои се познаваха от предишни преходи, а други като мен бяха нови), обсъдихме кой какво ще носи, и всякакви такива подробности. Шън Ли прати до всички подробен файл с описание на маршрута, и всички изисквания, свързани с прехода, включително и изискването всеки да си направи застраховка (нещо, за което в България масово нямаме навик).
Накрая дойде и деня на началото на прехода. За целта трябваше да дойда до града, от който щяхме да тръгнем –
град Ингдъ (Yingde – 英德),
откъдето са и всички участници в групата, и където са и роднините на жена ми.
Уговорката беше за 20:00 вечерта. Дойдохме с жена ми на мястото на срещата, но там нямаше още никой, само едно момиче дойде с една малка раница – Мариса. Попитахме я дали е част от групата, и тя наистина беше с нас, при което си казах, че явно прехода няма да е чак толкова тежък, колкото Шън Ли ми го представи (все пак Мариса беше с малка раница, без някаква специална екипировка). Скоро дойдоха и останалите, заедно с малката болонка Попо (която накрая се оказа най-издръжлива от всички). Дойде и колата (малък микробус), натоварихме раниците, и се натъпкахме вътре – 11 човека, плюс шофьора – 5 момчета и 6 момичета.
Тръгнахме от Ингдъ към изходната точка на маршрута –
село Синдонг (Xindong – 新洞)
След 2 часа пътуване – първо през широко ново шосе, после през тесни циментови междуселски пътища (каквито са разпространени из Китай), където едвам се разминавахме с рядко преминаващите насрещни коли, накрая стигнахме и в Синдонг.
Селото е на около 360 м н.в., в една котловина, представлява няколко двуетажни къщи, и по средата нещо, което беше хем училище, хем кметство в същото време.
Пристигнахме там около 22:00 вечерта, и разположихме палатките направо на циментовия „плац” пред „училище – кметството”. Момичетата веднага извадиха три малки газови бутилки „Made in Israel”, и започнаха да готвят супи и бульони с китайско зеле, бамбуци и други дреболии, извадиха и рибки, и любимите на китайците пилешки крака. Хапнахме, поговорихме си, и към 23:30 легнахме да спим, като аз бях в една палатка с Шън Ли.
Сутринта, на 2 октомври, станахме в 6:00. След сутрешния тоалет на опашка в една дворна чешма, и в една разбита селска тоалетна, хапнахме набързо китайско фиде с подправки, събрахме палатките и багажите, направихме си обща снимка пред „училище – кметството”, и
тръгнахме на път
Очертаваше се сериозен преход с денивелация повече от 1200 м,
при това не с постоянно изкачване, а с изкачвания и спускания, затова аз за всеки случай тръгнах с тези, които бяха най-отпред.
Тръгнахме в 7:00. В началото вървяхме половин час по циментов път нагоре, после (на около 450 м) се отклонихме по коларски път, който леко се спусна надолу, мина покрай един водопад, и тръгна по-стръмно нагоре. Към 8:00 се изкачихме до около 550 м, след което пътя тръгна почти водоравно известно време. Минахме през
малкото селце Шансие (Shangxie – 上斜) ,
където коларския път се разпиля на много различни пътеки в различни посоки, избрахме вярната пътека, и заслизахме надолу към една река.
Стигнахме до реката около 9:00 часа, в ниското, на около 430 м. Там спряхме за 15 мин. почивка, при което едно от момичетата – Ян Гуо, я ужили горска пчела. Нямаше проблеми, и след като хапнахме дреболийки, тръгнахме по реката. Тя беше почти безводна, само с камъни, понеже малко по-нагоре водата й беше отклонена.
Около 200 метра по-нататък по реката стигнахме и до мястото на отклоняването, където имаше водна централа, и трябваше да пресечен един по-пълноводен приток.
Малко – по малко всички успяхме да го пресечем, прескачайки по речните камъни, почти без никой да се намокри, като Шън Ли взе в ръце и болонката Попо, която не смееше да преплува реката. Още около 500 метра по-нататък пътеката се очерта по-ясно, и тръгна стръмно нагоре. Изкачвахме се с много серпентини, на две места с много голям наклон, при което всички доста се изпотихме (вече беше почти 10:00 сутринта, и слънцето грееше все по-силно)
Спряхме на още една малка почивка – на около 650 м височина, и продължихме нататък, все по-високо над реката. Склоновете бяха все така буйно обрасли с широколистна гора, смесена с много тропически видове, сред които фикуси, тук – там бананови дървета, и бамбук. Самата долина, както и повечето долини в тази планина, е много стръмна, тип пролом, напомня на нашите проломи на Искър, Чепинска, Въча и Чепеларска река, но разликата е, че при нашите реки стръмното обикновено е само в долните няколко стотин метра над реката, а по-нагоре наклоните намаляват, докато тук стръмното е чак до билото, което от своя страна също е силно насечено.
Скоро обаче излязохме на съвсем различен пейзаж. След като прехвърлихме едно било на около 740 м, излязохме на доста по-равни поляни, обрасли с висока трева, и сред тях – малък язовир – това бяха
поляните Сядонг (Xiadong – 下洞)
Само над поляните стърчеше високо първия от поредицата върхове на планината –
връх Гаоджан (Gaozhang –高嶂),
който и предстоеше да изкачим. Тук пътеката се раздели на няколко пътеки, които често се губеха сред високата трева. И понеже групата ни доста се разтегли, аз, Шън Ли, и три от момичетата, които бяхме най-отпред – Мариса, Ча Нонг и А Ви, тръгнахме по една от пътеките, а останалите – по друга пътека.
Около 11:30 спряхме да починем малко край един от потоците, после продължихме още около половин час. Пътеката скоро навлезе в бамбукова гора и започна бавно да се изкачва. Тук срещнахме една друга голяма група китайци, които слизаха по обратния път, и бяха спрели да обядват. Малко след тях и ние спряхме, около 12:00 часа, и хапнахме, всеки кой каквото сам си беше взел – аз лично си носех бисквити, пакетирани черни яйца в соев сос, нещо като кренвирши, и други подобни. Имаше и плодове, приличащи на сливи, но с вкус на нещо средно между круша и ябълка. Бяхме на около 780 м н.в., и
голямото изкачване тепърва предстоеше
Срещахме и други, слизащи от горе, някои с доста измъчен вид и омекнали от спускането колена. Тръгнахме отново около 13:00, и започнахме, отначало с по-малък наклон, после все по-стръмно, да се изкачваме. Скоро се събрахме и с останалите от групата. Аз отново бях най-отпред, заедно с Шън Ли, А Ви, малко зад нас бяха и двете нови момичета Мариса и Ча Нонг, и най-възрастния (около 42 – годишен) участник Цинфън Лънюе (не му знам истинското име, това му е прякор, означаващ „свеж вятър, студена луна”)
Пътеката се виеше стръмно нагоре по тревист склон, при което около нас се очертаваше все по-обширна панорама. Накрая, към 14:30, излязохме
на връх Гаоджан – на около 1280 м н.в.
Оттам се откри нова
панорама към връх Луоръ (Luori – 落日) зад него главния връх Чуанди Динг,
и към другите върхове наоколо. Това, което се очерта обаче, не изглеждаше никак леко – трябваше да вървим по било, което на места се спускаше доста ниско, после отново се издигаше стръмно нагоре, а Чуанди Динг беше най-отзад, доста далеч. Спуснахме се малко, после отново тръгнахме нагоре – само аз, Шън Ли и А Ви. При поредното изкачване се наложи малко да си почина поне 5 минути, след което тръгнах сам по пътеката. Останалите бяха доста назад. Пътеката вървеше по голо тревисто било, подобно на старопланинското, и доста неравно – с много хълмове и падинки между тях, а от двете му страни – много стръмни склонове, които се губеха някъде много дълбоко долу, обрасли с тропическа широколистна гора.
Така вървях около час и нещо, с постепенно спускане до около 1150 м. Шън Ли се отдели и остана да изчака другите, а най-отпред останахме само аз и А Ви. Около 15:45 стигнахме до една седловина (на около 1150 м), от която започна ново стръмно изкачване – към връх Луоръ
Около 16:45 аз и А Ви изкачихме
Луоръ (около 1480 м),
а другите ги виждахме далеч долу под нас. Оттам пред нас се откри връх Чуанди Динг, гледката беше красива, но доста „уморяваща” – предстоеше ново спускане, и после ново, поредно (и за щастие последно) стръмно изкачване. На всичкото отгоре вече нямахме и вода.
След кратка почивка се спуснахме плавно по пътеката, която навлезе в гъста нискостъблена гора, примесена с някакъв вид нисък бамбук. Пътеката се отклони от главното било, което правеше голям завой, и слезе до една малка долинка, в която най-после имаше малко поточе. Напълнихме вода от него, тя не беше особено хубава, беше жълтеникава, но бяхме твърде жадни, за да я пропуснем, а и друга вода, както разбрахме, нямаше и да има до върха. Продължихме по пътеката, на една от многото седловинки, на която имаше и полянка, имаше друга група, която вече се беше установила там и бяха разпънали палатките си.
Chuandi Ding, Qujiang, Шаогуан, Китай
Беше 17:45, и бързахме, по възможност, да се качим на върха преди залеза, защото А Ви, която се беше качвала там и преди, каза, че залеза бил много красив. Бяхме доста капнали вече, и положихме доста усилия да преодолеем и последното стръмно изкачване – от около 1 300 м до 1 586 м.
Пътеката се извиваше стръмно през нискостъблената гора, накрая и тя свърши, и остана само трева и нисък бамбук тук – там. Най-накрая стръмния склон намаля, и се изкачихме на „дъното на обърнатия кораб” – една широка (около 200х200 м) площ, обрасла с трева и нисък бамбук, с хълмчета и падинки между тях, на най-високия от които имаше купчина камъни, маркиращи най-високата точка на планината.
Беше вече 18:30 часа. Успяхме аз и А Ви
да видим залеза на слънцето
Беше пълно и с много палатки, накацали сред падинките и хълмчетата, и много млади хора, които се суетяха около тях и се подготвяха за „вечерен купон”.
Бързо започна да се стъмва, а от останалите от групата нямаше и следа. Все пак, групите тук си бяха добре организирани, имаха радиостанции, включително и нашата група, и успяхме да се свържем с нашите, разбрахме, че все пак ще успеят да изкачат върха, макар и по тъмно. Преди това обаче с А Ви опънахме палатката, която аз носех, да си е приготвена.
Духаше доста вятър, а като се стъмни, стана и доста студено, така че си облякохме якетата. После с А Ви си оставихме раниците в опънатата палатка и слязохме малко надолу да чакаме другите. Те се появиха около 19:15, скоро всички се събрахме, потърсихме и други подходящи и свободни места за другите палатки, и първата работа беше тази – да опънем палатките и да се установим. След това започна обичайната процедура – запалихме трите газови котлона, и момичетата започнаха да готвят.
Първо – гореща сладка супа (с леко лют привкус), доста добре загряваща. После и друга супа, пак рибки, пилешко в соев сос, китайско зеле, свински крачета в соев сос и подправки, обикновено свинско, и т.н. Не липсваше и малко вино (сладко), и сладка китайска ракия. Яденето и готвенето продължи до късно.
Момичетата се опитаха да сготвят и ориза, но нещо не се получи, и го оставихме за следващия ден. Не запалихме огън, но нямаше и нужда – газовите котлони, и челниците бяха достатъчни за светло и за ядене. Болонката Попо (така се казваше), не изглеждаше изобщо уморена, но все пак се държеше прилично, и не ходеше по храната. След хапването, „наздраве” – то, и веселите приказки, малко по малко започнахме да се прибираме по палатките, и към 23:00 всичко постепенно утихна, и легнахме да спим.
Започваме същинската част на пътуването на Вида и Павлина до Париж – започнахме с пътуването до Париж с влака, днес поемаме из града на… каквото се сетите, но със сигурност – столица на Франция Приятно четене:
Назад към Париж
част първа
Пале Роял и Айфеловата кула
Назад към Париж
Ще започна с нещо, за което мнозина биха ме презрели –
Париж не беше моята мечта. Мислех си, че мога да мина и без него.
Лъжех се. И съм щастлива, че не се подведох по изтърканите туристически текстове и пътеки, че тръгнах „неорганизирано“ да откривам Париж за себе си. Обикалях по улиците, седях в градинките, не минах и без задължителните места, но те ми носеха радост и разполагах с времето си. Исках да запомня града със сърцето си, а не с фотоапарата. Но ето мина време и фотосите ми помогнаха да систематизирам поне малко преживяното. Дано има полза и за другиго.
Дълго отлагах. Толкова хора са писали такива интересни неща, та аз ли… Има ли смисъл? Но после ми казаха „винаги има – за всекиго Париж е различен“.
Тогава да започвам да се връщам назад към времето, когато се разхождах из този „най-прекрасен от всички… градове“ – както би казал Волтер, ако можеше да го види днес.
Казват, че най-доброто време за разглеждане на Париж е април – май или септември – октомври, когато задължителната туристическа навалица е намаляла, а времето още е хубаво. Послушах приятелката си, която живее там, и в една късна октомврийска нощ се качихме на влака – нашето голямо европейско пътешествие започна.
Сигурно се чудите защо избрахме най-бавния транспорт – причините са много, но едната от тях е:
„писна ми да бързам“
Искаше ми се да се отпусна в спалното купе, да чета, да дремя, да гледам през прозорците и да се „изчистя“ от софийската забързаност, блъсканица, проблеми или, както би казал някой, „да настроя сетивата си“. София – Будапеща – Мюнхен – Щутгарт – Париж, а после Париж – Цюрих – Будапеща – Белград – София. Спирахме някъде за ден, някъде за половин, а някъде само за няколко часа – обикаляхме и си пожелавахме да дойдем пак. И бих го повторила, само че поредното ръководство на БДЖ усърдно се грижи това да не е възможно. Макар че пътища винаги има.
И така пристигнахме –
гара Париж-Ест, gare de Paris-Est,
строена през 1847 – 1849 г. от архитект Дюкне (François–AlexandreDuquesney). На нея са снимани много филми и може би сте я гледали в „Зази в метрото“ или „Извън закона“ с Жан-Пол Белмондо, „Невероятната съдба на Амели Пулен“ с Одре Тоту. От Париж-Ист през 1883 г. тръгва легендарният Ориент Експрес. Е, някой ден може пък да се качим в него от гара София и…
Имах късмета да изживея няколкото си „парижки“ дни в самия център на града в района на
Пале Роял
и това изключително облекчаваше пешеходните разходки.
Пале Роял, Palais-Royal – площад, дворец и парк, разположени срещу северното крило на Лувъра
Четириетажни сгради, строени през ХVІІ – ХVІІІ век, обграждат градината. Изградените в долната им част пасажи и аркади са смятани за първообраз на покритите пешеходни пространства. Там днес има филателни и модни магазини, антиквариати, за съжаление, вече не толкова бляскави, а започващи да западат. Казват, че в целия Пале Роял са почти 400.
Пале Роял, Palais-Royal
Видях отворени само някои от тях, ала без клиенти. Ето този магазин за детски играчки в един от пасажите бе от по-светлите и посещавани.
Затова пък тук, на улица „Божоле“, се намира
един от най-скъпите ресторанти в Париж – Grand Vefour
Навремето е бил посещаван от Наполеон Бонапарт и Жозефин, от Виктор Юго, от Ламартин, а в по-късни години – от Жан Кокто, Саша Гитри, Жан Маре, Луи Арагон, Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар и други знаменитости. Наричат го „цитадела на класическата френска кухня“. Не знам така ли е, не влязох, но пред входа му виждах предимно японци.
Ресторант Grand Vefour
Може да се каже, че
паркът
е оазис на тишината – с подрязани липи, които оформят алеите, лехи с разноцветни цветя, фонтани, скулптурни фигури
Паркът
Сутрин обитателите на апартаментите наоколо разхождат кучетата си (само в определени часове), тичат, играят бадминтон. По обед се появяват майките с колички и децата, а привечер играчите на петанк. Паркът е тих и ведър, около фонтана е пълно с припичащи се на слънцето хора, с четящи студенти и кротки пенсионери.
8 Rue de Montpensier, 75001 Paris, Франция
Докато седях на един от столовете, разпръснати около фонтана, за миг ми се стори, че иззад ъгъла ще се появят кралските мускетари и ще чуя звъна на шпагите им. И защо пък не – някога това е било Кардиналският дворец, построен по заповед на кардинал Ришельо за негова резиденция и завещан на Луи ХІІІ – оттам и Пале Роял т.е. кралският дворец. (все едно Неофит да е на мястото на Бойко Борисв и да подари сградата на Св.Синод на Р.Радев – бел.Ст.)
Под липите са разположени и „столовете на поетите“ – или поне аз така си ги нарекох. Те са неподвижни, свързани с поставки, на които са разположени малки пластики, представляващи книга, лула, пепелник… На гърба на всеки е гравиран цитат или кратък стих от световноизвестен поет с името отдолу. Например: „Морето е огледало, в което съзерцаваш душата си“, Бодлер.
„Столовете на поетите“
Каква е историята? Преди няколко години скулпторът Мишел Голе прибира изхвърлени зелени градински столове и ги превръща в поезия. Освен изгравираните стихове, има вход за слушалки и можете да слушате целите стихотворения, изпълнени от най-известните френски актьори. Така, когато седнеш на някой от столовете, имаш чувство, че си в прекрасна компания – Пол Верлен, Пол Елюар, Фредерико Гарсиа Лорка, Емили Дикинсън, Пиер Паоло Пазолини, Марина Цветаева, Артюр Рембо, Жан Кокто, Фернандо Песоа…
На площада пред главния вход на двореца са инсталирани черно-бели колони с различна височина – това авангардно произведение на Даниел Бюрен с появяването си през 1986 г. предизвиква двояки мнения и смут сред парижани. Днес внимание им обръщат предимно туристите и модните фотографи. Колкото пъти минах, винаги имаше манекенки, качени върху някоя колона, или просто туристи, които искаха да запечатат и този детайл от Париж.
Главният вход на двореца
Днес в Пале Роял се помещават Conseild’État (Държавният съвет), Conseil constitutionnel (Конституционния съвет) и Ministère de la Culture (Министерството на културата). В комплекса се намира и Comédie-Française (Комеди франсес), смятан за най-стария действащ все още театър в света. Ако нямаш билет, няма как да влезеш, но пък можеш да кажеш, че искаш да видиш програмата и да се консултираш за билети. Така разгледахме фоайето на театъра, ала снимките са забранени. В един ранен следобед пред театъра се бе разположил доста голям оркестър от млади хора и огласяше околността с „лека“ класика – ако не се лъжа, беше Моцарт. А от там пресичаш Place du Palais Royal и ул. „Риволи“ и си в
Лувъра!
Лувър
От двете страни на този проход са
двата вътрешни двора „Марли“ и „Пюже“,
приютили скулптури от различни епохи. Таваните и стените им към пасажа са остъклени и минувачите могат макар и отдалеч да разгледат експонатите. (За съжаление, моят фотос не се получи, затова използвам от официалния сайт на музея)
Лувър, двор Марли
Седнах до пирамидата и май най-накрая повярвах къде съм! И знаете ли кое е смешното, до мен седнаха други българи, които шумно се възхищаваха и радваха. Как сега да не кажа изтърканата фраза „светът е малък“!
Малък, малък, ама иска обикаляне – и ние тръгнахме.
Като начало един съвет – не се притеснявайте, че ще се изгубите.
Сена е отличен ориентир*
Номерацията на успоредните на нея улици расте по течението на реката, а на перпендикулярните – с отдалечаването от реката.
Но нека първо погледнем Париж отвисоко
Точно така,
от Айфеловата кула
Решихме, че е най-добре да се качим още в началото, за да видим какво ни очаква. В подножието й винаги е пълно с автобуси, влиза се след преглед на ръчния багаж. Още от самото начало
бъдете подготвени, че където и да влизате, ще попадате на щателна проверка
– музей, театър, галерия, голям магазин – навсякъде има специални входове и охрана. Мърморенето е безсмислено, тук се отнасят отговорно към безопасността – вашата и на околните.
И още нещо – в Париж ще срещнете хора от всякакви раси, религии и култура. Така че ако имате расови или религиозни предразсъдъци, оставете си ги у дома или поне избягвайте да ги проявявате – рискувате да изпаднете в неудобно положение. Може някъде просто да ви посочат вратата.
Париж не е за тесногръди хора
Пред касите вече има хора… Но чакахме само няколко минути.
Всички са страшно експедитивни и чакането е сведено до минимум. И все пак е за предпочитане да се отиде сутрин и предварително да сте решили до кой етаж искате да се качите, но не пестете –
гледката е зашеметяваща
Домът на инвалидите
Изкачваме се, около нас е пълно с чужденци – френска реч почти не се чува. Ето ги покривите на Париж, вдясно е златният купол на Дома на инвалидите…
Площад Трокадеро
…площад Трокадеро, а в дъното се виждат Булонският лес, музеят „Луи Вюитон“ и ултрамодерният квартал Дефанс – в първите две отидохме, но Дефанс си го запазихме за следващия път.
Мостът Йена
Ето го и мостът Йена, който свързва Марсово поле с площад Трокадеро, Построен е в чест на победата на Наполеон в битката край Йена. Оттук не се вижда, но в четирите края на моста има четирима воини (гръцки, римски, галски и арабски), държащи кон за поводите.
Времето минава страшно бързо, имаш чувство, че си горе от двайсетина минути, а то минали два часа. Но си има всичко – и магазини, и ресторант, и бюфет. Същите айфелови кули можете да си ги купите и от продавачите наоколо, но друго си е след това да кажеш „тази си я взех от първото ниво на кулата“. Ала да се подкрепи човек с нещо вкусно, особено ако краката му още треперят от височините, си е просто наложително.
Рано сутринта към 7 часа натоварих багажа на мотора и потеглих. Преди това проверих нивото на маслото. За близо 3 000 км беше спаднало малко, но още беше в границите и не беше за доливане.
Бях проучил тесните криви улички, около хотела и знаех как да се измъкна до булеварда. После щях да разчитам на навигатора. Добрах се до булеварда след обикаляне из камара тесни улички, но посоката, която знаците ми задаваха за движение беше точно противоположна на посоката, в която аз отивах. Покарах малко в обратна посока и тъкмо реших да сгазя лука, да направя обратен завой през двойната непрекъсната линия и видях на стотина метра пред мен полицейска кола. Малиии, как щях да се натреса…. Там
в Грузия появи ли се полицейска кола, всички наоколо стават много кротки и тихи
Няколко пъти съм бил свидетел, как полицейската кола излиза отпред на колоната автомобили и започва да ги води, като сейфти кар на формула едно. Води ги примерно с 30 – 40 км/час и никой не смее да изпревари полицейската кола, защото тук бил участък с разрешено движение със 70 км/час… Никой! Чак, когато полицията свие нанякъде и се оттегли, точно, както пилотна кола на формулата, двигателите изревават, газта се натиска до ламарините и пак почват с техните грузински простотии.
Имат абсолютен респект от полицията
От както Саакашвили смени абсолютно целият състав на Вътрешното министерство и на полицията тук вече с подкупи, и с пари на ръка не можеш да минеш, ако си сгазил лука. По никой начин. Веднага ти праскат акта и си го плащаш по банков път, като поп, защото иначе не можеш да напуснеш Грузия. Ще те спрат на границата. И ако сега те хванат в крачка, вече няма схема, „ама сега какво ще правим“…
Та продължих си аз в обратната посока по булеварда и след половин километър на кръгово островче обърнах обратно.
Включих и навигатора. Зададох му посока Владикавказ.
Всичко беше точно. Река Кура ми се падаше отдясно, а аз се движех на север. Минах по край центъра, който вчера снимах, минах по край мостът на дружбата, онзи пешеходният със синьозеленият покрив. Кулата на хотел Радисън ми остана отляво. Булевардът ме водеше през доста кръстовища със светофари, но както бях отбелязал задръствания нямаше въпреки огромният поток от коли и всякакви МПС-та. Река Кура все така ми беше отдясно. Минах през много кръстовища и светофари, а навигаторът все така ми показваше, че се движа правилно все напред. В един момент реката пак ми беше отдясно, а пред мен в далечината се появи мостът на дружбата. Онзи същият с интересният покрив и аз карах към него… В първият момент се шашнах и си помислих, че в Тбилиси има два такива моста… После видях и другите характерни места и сгради, които снимах вчера.
Ама какво става тука?!?!
Аз просто се връщах обратно по другият бряг на реката, а не по този, по който тръгнах… Къде съм се объркал така и не разбрах… Проклетият навигатор все така си сочеше напред, а стрелката си стоеше на розовата линия за правилната посока… Теглих няколко много яки псувни и спрях пред една автомивка, за да питам вътре момчетата за посоката. Разказах им от къде, и за къде съм карал, и те от сърце се смяха на въртележката ми из Тбилиси. Обясниха ми после, къде има мост, за да мина пак на другият бряг и как да сменя посоката на 180 градуса, за да поема пак на север.
– Разбра ли всичко? Попитаха.
– Разбрах…
– Е хайде, карай, пък ако след 20 – 30 минути, пак се озовеш тук при нас, ние пак ще ти обясним…
Потеглих отново. Пак минах през същият булевард и същите места, както преди малко. Пак карах само направо и река Кура ми беше от дясната страна, но в един момент
започнах да излизам от Тбилиси
Шосето вече имаше вид на магистрала и пред мен се появи магазинът на Карфур. Точно по този път пристигнах и влязох в Тбилиси, но тогава магазинът на Карфур ми беше отляво от другата страна на платната. Сега ми беше отдясно и точно в моята посока и платно.
Спрях във въпросният Карфур, за да взема батерии за СПОТ-трекера. Тази макина работеше само с литиево йонни батерии АА. Не искаше да работи с алкални такива, въпреки че я бях заредил с Дурасел. Спрях в този магазин, за да купя батерии. Да ама и тук нямаше литиево йонни такива батерии. Е купих никел метал хидратни, акумулаторни батерии по 2700 милиамперчаса всяка, двете общо за 20 лари (15 лв). Те толкова струват и в България тези батерии. Та тези машинки СПОТ-трекера и сателитният навигатор са много полезни неща, но както, и всяка друга електроника на моменти могат много успешно да ти вдигнат кръвното, и да ти скъсат нервите.
Започнах бавно да навлизам в планините.
Тук преходът е по-плавен за разлика от Сванетия, където планината се изправяше рязко след Джвари. Стигнах
водохранилището на река Арагви пред Ананури,
а после и манастирът му.
Жинвалското водохранилище на река Арагви
В дъното на снимката след водохранилището е Ананури
Част от стените на манастирът на Ананури
Църквата в манастира на Ананури
Олтарът в църквата
Част от манастира
Част от манастира и църквата на Ананури
Продължих нататък. Лека полека
планината Кавказ започна да се изправя нагоре
и да става все по величествена. Пред Гудаури завоите преминаха в серпентини. Започнах бързо да набирам височина за изкачването на Кръстовия превал. Но, разбира се, първо трябваше
да премина през Гудаури
Това е височинен ски курорт в Кавказ.
Гледки от Кавказ пред Гудаури
Хотели в Гудаури
Гледки от Кавказ
Гледки от Кавказ
Между Гудаури и Кръстовият превал
се намира една полукръгла наблюдателна площадка наречена „Дружба на народите“. Не можех по никакъв начин да я пропусна и подмина.
Част от наблюдателната площадка
Друга част от площадката
Наблюдателна площадка Дружба на народите в Кавказ
А ето и какво се вижда от тази наблюдателна площадка
Пейзаж
Пейзаж
Невероятна красота!
Горе в дясно на тази снимка, под сенките по склона е Кръстовият превал
След наблюдателната площадка продължих да се изкачвам нагоре, за да мина през
Кръстовият превал
Кръстовият превал
После продължих към Степансминда.
Направо се чувствах леко зашеметен от тази красота. Невероятна планина!
Много красива! Както казваше един грузинец – „Красиво е! В Кавказ даже да умреш е красиво!“…
От Кръстовият превал започва и спускането
към Степансминда (със старо име Казбеги)
Река Терек, която минава през Дараялските теснини при Верхни Ларс и тече към град Владикавказ – Северна Осетия
Вече съм пред Степансминда. Виждат се и неизбежните крави по пътя
Степансминда (Казбеги)
е на 11 км от границата със Северна Осетия – Русия. Минава се през пункта на Верхни Ларс, а град Владикавказ е на 20 км след границата.
Степанцминда, Грузия
Срещу Степансминда е село Гергети.
Църквата на Гергети
е стара и е построена на един голям баир над селото. Мислех да я посетя.
С пристигането в Степансминда се разговорих с разни хора на центъра, и като разбраха, че търся квартира ми предложиха за 20 лари (15 лв) стая. Съгласих се. Хазяинът ме отведе в хостела, за да се настаня. Стаята беше малка. Легло, стол и стойка с телевизор. На останалото празно пространство се отваряше вратата. Банята и тоалетната бяха в коридора. Идеално ме устройваше всичко за тази цена. Моторът вкарах в двора на къщата.
После пак реших да сляза до центъра, за да хапна. Времето нещо хич не ми харесваше. Облаците бяха надвиснали много ниско и планината изобщо не се виждаше. Седнах в ресторанта и поръчах. В този момент заваля и заплиска здраво. Айде, стига де! Пак се повтаряше историята от Местия. Ще видим утре как ще е. Но явно нямаше да се качвам с моят мотор до Гергетската църква.
Изчаках дъждът да спре и се прибрах в хостела. Там беше пълно с туристи и алпинисти, а хазяйнът и още един друг продължаваха да свалят хора от планината, поради лошото време. Всички стаи вече бяха пълни и даже в двора бяха опънати 5 – 6 палатки. Банята беше плътно окупирана от жените в тези експедиции. Това не ме разстрои особено. Аз се бях къпал сутринта преди да тръгна от Тбилиси и нямах никакво намерение да се плацикам по два пъти на ден.
Верандата на къщата беше затрупана с екипировка, раници, щеки, шалтета и какво ли не. Преместих си ботушите, че ми ги бяха затрупали с техният багаж. Позяпах малко, но планината още беше забулена. Слушах руснаците и как някаква мацка се кара на някакъв пич. Нещо от рода на – На теб ти бяха поставени задачи, а ти не ги изпълни… „Почему тьи не вьиполняеш поставленьие задачи?“ Пичът нещо мрънкаше и се оправдаваше. Помислих си, че тези комунизмът никога няма да ги изостави. Те са просто орисани за него…
Към 21 часа почти на смрачаване облаците се разчистиха, потънаха някъде и
върхът на Казбек
се видя. Снимах го. Реших, че утре времето май ще бъде хубаво.
връх Казбек
Връх Казбек на смрачаване. Долу пред него е село Гергети. Горе в ляво на баирът се вижда и силуета на църквата на Гергети
Стана известно решението от 22 март 2018 по делото T-540/15 De Capitani v European Parliament. Делото е с предмет искане на основание член 263 ДФЕС за отмяна на решение A(2015) 4931 на Европейския парламент, с което на жалбоподателя е отказан пълен достъп до документи – в частност бързи споразумения относно текущите обикновени законодателни процедури, предложени във всички комитети, таблици с няколко колони (описващи предложенията на Европейската комисия, ориентацията на парламентарната комисия, измененията, предложени от вътрешните органи на Съвета на Европейския съюз, и ако има такива, предложените компромисни проекти), представени на участниците в триалозите за текущите обикновени законодателни процедури.
Парламентът отговаря на жалбоподателя, че поради много големия брой документи, посочени в първоначалното заявление, искането трябвало да се отхвърли.Де Капитани свежда искането до седем четириколонни таблици, изготвяни при текущите към датата на първоначалното заявление триалози.
Така че делото се отнася до публичността на четириколонните таблици за целите на триалозите – обявени впрочем отдавна за една от най-непрозрачните процедури в правотворчеството.
.
Парламентът отказва информация със следните мотиви:
– процесът на вземане на решения щял да бъде реално, конкретно и сериозно засегнат от оповестяването на четвъртата колона на спорните документи,
– областта на полицейското сътрудничество, към която спадат спорните документи, била много чувствителна и оповестяването на тяхната четвърта колона щяло да навреди на доверието между държавите членки и между институциите на Европейския съюз, а поради това и на доброто сътрудничество между тях, както и на вътрешния процес на вземане на решения на Парламента,
– оповестяване в момента, в който все още се водят преговори, вероятно щяло да доведе до опасност от упражняване на обществен натиск върху докладчика, върху докладчиците в сянка и политическите групи, тъй като преговорите са относно много чувствителните въпроси за защита на данните и за управителния съвет на Агенцията на Европейския съюз за сътрудничество и обучение в областта на правоприлагането (Европол),
– предоставянето на достъп до четвъртата колона на спорните документи щяло да предизвика колебания у председателството на Съвета за споделянето на информация и сътрудничество с преговарящия екип на Парламента, а именно с докладчика; освен това поради нарасналия натиск от страна на националните органи и на групите по интереси екипът щял да бъде принуден да направи преждевременно стратегически избор, изразяващ се в определяне кога да се отстъпи на Съвета и кога да се иска повече от неговото председателство, което „щяло ужасно да усложни възможностите за постигане на съгласие на обща основа“,
– оказвало се, че принципът, че „нищо не е договорено, докато не бъде договорено всичко“ е особено важен за доброто функциониране на законодателната процедура и поради това оповестяването преди края на преговорите на даден елемент, дори да не е чувствителен по същността си, би могло да има отрицателни последици за всички други аспекти на дадена преписка, нещо повече, имало опасност оповестяването на становища, които още не са станали окончателни, да създаде неточна представа за истинските становища на институциите,
– поради това трябвало да се откаже достъп до цялата четвърта колона, до одобряването на текста, предмет на споразумение, от съзаконодателите.
“Що се отнася до наличието на евентуален по-висш обществен интерес, Парламентът заявява, че сами по себе си принципът на прозрачност и високите изисквания на демокрацията не са и не биха могли да бъдат по-висш обществен интерес.”[8]
Общият съд смята, че е необходимо да припомни съдебната практика във връзка с тълкуването на Регламент № 1049/2001, след това основните характеристики на триалозите, и на трето място, дали трябва да утвърди наличието на обща презумпция, по силата на която съответната институция може да откаже достъпа до четвъртата колона от таблиците от текущите триалози. Накрая, ако Общият съд стигне до извода, че такава презумпция не съществува, той ще изследва дали пълното оповестяване на спорните документи ще засегне сериозно въпросния процес на вземане на решения по смисъла на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1049/2001.
Общият съд отбелязва, че в резолюцията си от 11 март 2014 г. за достъпа на обществеността до документите Парламентът отправя покана към Комисията, Съвета и към себе си „да гарантират по принцип по-голяма прозрачност на неофициалните триалози, като организират открити срещи, като публикуват документите си, включително графиците, дневния ред, протоколите, разгледаните документи, приетите решения, информацията относно делегациите на държавите членки, както и техните позиции и протоколи, в уеднаквен и лесно достъпен в интернет формат, при спазване на изключенията, изброени в член 4, параграф 1 от Регламент № 1049/2001“.
С оглед на всичко изложено по-горе, нито един от изложените от Парламента мотиви, поотделно или взети заедно, не показва, че пълният достъп до спорните документи е могъл да засегне конкретно и реално, разумно предвидимо, а не чисто хипотетично, разглеждания процес на вземане на решения по смисъла на член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1049/2001.
Като е отказал с обжалваното решение оповестяването в хода на процедурата на четвъртата колона от спорните документи, с мотива че то би довело до сериозно засягане на неговия процес на вземане на решения, Парламентът е нарушил член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1049/2001.
)
