„Арброут“ взе 3 точки, въпреки усилията на „Куинс Парк“. Сн.: Queen’s Park FC Official Facebook Page
Лидерът в Лига 2 „Арброут“ взе своето при гостуването си на „Куинс Парк“. Мениджърът Макфърсън започна с една променя в състава на домакините в сравнение с предишните мачове като на мястото на Фодърингъм игра Скот Гибсън.
Срещата започна с преимущество за гостите, които задържаха повече топката и организираха няколко опасни атаки към вратата на Мюър. Към средата на полувремето „Куинс Парк“ успя да върне баланса и на свой ред имаше възможности в атака. Малко преди почивката „черно-белите“ отбелязаха гол, но съдия взе леко спорно решение за засада и отмени попадението. Така първото полувреме завърши без гол 0-0 и всичко остана да се реши след паузата
През втората част гостите продължиха настоятелно да търсят гола и едно тяхно попадение също беше отменено поради засада. Все пак „Арброут“ вкара гол в 69 минута чрез Скот Макбрайд. В следващите минути в опитите си да променят резултата „Куинс Парк“ направиха смени като последователно в игра влязоха Макилрой, Уортън и Картър на мястото съответно на Фрейзър, Галахър и Макфърсън. Въпреки усилията гол не беше постигнат, а напротив в 91-та минута на мача Смит доби топката в мрежата на домакините и направи резултата 2-0 за „Арброут“, както завърши и този мач.
От показаното до момента от „Куинс Парк“ може да се види, че съставът е борбен и играе подредено и стегнато, но изпитва затруднения срещу лидерите в групата. Макар на такъв ранен етап може да се каже, че отборът няма да има миналогодишните проблеми и ще е извън битката за оцеляване в Лига 2. За момента обаче изглежда, че плейофите са трудна цел, ако играта особено в атака и при създаването на голови ситуации не се промени в следващите кръгове. Средата на таблицата сякаш е реалната позиция за „паяците“ засега.
Във вторник „Куинс Парк“ има тежък мач в дербито срещу „Рейнджърс“ за Купата на Лигата, който ще се играе на „Екселсиор“ от 21:45 ч. В събота пък отборът гостува на „Албиън Роувърс“ в 4 кръг от Лига 2.
Когато преди месец посетихме района, много обекти останаха неразгледани. Тогава си обещахме да се върнем при първа възможност и да наваксаме пропуснатото. Този път планирахме екскурзията да е тридневна, като се надявахме по-спокойно да разгледаме всичко.
Първият ден щяхме да караме „по-лежерно“, защото тръгнахме веднага след като се върнах от работа, не бях спал над 30 часа и бях опасен и за себе си, и за другите шофьори по пътя. Планирахме да се настаним в х-л „Хармония“ в Пампорово, но се оказа, че за всички възможни дати хотелът е зает. След доста ровене в Мрежата решихме база да ни е хижа „Триградски скали“, на входа на село Триград. Тя се намира в Триградското ждрело, вляво на пътя Девин – Триград, на 1250 метра надморска височина. Представлява масивна триетажна сграда с капацитет 75 места в стаи с по 2, 3 или 4 легла. Всички стаи са със самостоятелен санитарен възел. Сградата е водоснабдена и електрифицирана, с централно отопление. Разполага с ресторант, паркинг, барбекю (само за настанените). Достъпът е удобен – само едно мостче я дели от пътя за Триград. Въпреки това ромонът на реката и редицата борове заглушават шума на преминаващите автомобили. Стаите са без „екстри“ като кабелна телевизия, спартански обзаведени, но чисти и удобни. Все пак това е хижа, а не 5-звезден хотел, а изненадата ни бяха отседнали за почивка/нощувка чехи и холандци. В ресторанта/столовата можете да консумирате собствена храна, като ползвате посуда от хижата, или да поръчате на ресторантски начала. Въпреки относително комерсиализирания район, цените са приемливи: прясно уловена в рибарника на с. Беден пъстърва - 5.50 лв (мнооого вкусна!), бира – 1.60 лв, пържени картофи със сирене – 1.80 лв и т. н. Поляната отпред е радост за нашите очи и възможност за децата да се потъркалят на воля по тревата.
Резервация може да се направи единствено по телефона. В Мрежата намерихме много телефонни номера за контакти, но единственият, на който ни отговориха беше 0896/715174. Използвах формата за връзка, без особена надежда, на bghotelite.com и най-неочаквано получих писмо, че след временни затруднения, „официалният“ телефон за резервации 0896/688360 вече е достъпен.
известна още като „Станимахос“ или „Петрич“. Средновековна крепост, намираща се 2-3 км южно от Асеновград, разположена върху висок скалист хребет в Родопите, на левия бряг на река Асеница.
Според археолозите, крепостта е съществувала там от времето на траките V-IV век пр. н. е., а по-късно е била обитавана и използвана и през римската и ранно-византийската епоха.
Първите писмени сведения за нея са в Устава на Бачковския манастир, където е наречена „укрепеното селище Петрич“. През Средновековието Асеновата крепост претърпява няколко строителни периода, като най-значителен е този от ХІІІ в., дело на цар Иван Асен ІІ, който я укрепва допълнително през 1231. Осемредов надпис на български език над входа на крепостта свидетелства за събитието:
„В лето 6739 (1231), индикт 4, от Бога въздигнатий цар Асен на българи, гърци и други страни постави Алекси севаста и изгради този град.“
Една от най-запазените и забележителни сгради в Асенова крепост е църквата „Света Богородица Петричка“ от XII-XIII век. Тя е двуетажна, кръстокуполна, еднокорабна, с широк притвор, над който се издига голяма четвъртита кула.
Бяхме идвали тук и преди, вкл. преди две години на средновековен панаир, но не бяхме сложили печат на книжката „100 НТО“ (№ 47).
Асенова крепост
адрес: Площад „Тракия“ 1, BG-4230 Асеновград
GPS: 41.986515, 24.873005
Следващата ни спирка бе
Бачковският манастир,
който е вторият по големина български манастир. Бачковската обител, се намира в долината на Чепеларската река (също така известна като река Чая), на около 10 километра южно от Асеновград. Манастирът е живописно ограден от хълмовете на Родопите и е един от най-посещаваните в България. Пътят от паркинга до манастирския комплекс се е превърнал в пазар с множество магазинчета, сергии и заведения, ограждащи пешеходната алея. Тук е изложено за продан буквално всичко, което расте или се произвежда в Родопите – редки билки, домашни сладка от диви плодове, козе и биволско кисело мляко и сирене, родопски вълнени одеала и какво ли още не.
Манастирът е основан през 1083 г. от византийския пълководец от грузински произход Григорий Бакуриани и неговия брат Абазий. За съжаление, само двуетажната костница, която се намира на около 300 метра от сегашния манастирски комплекс, се е запазила от самото основаване до наши дни. Костницата е уникален исторически обект, който си заслужава да се посети заради нейните старинни стенописи – едни от най-ценните произведения на православнaтa иконопис от XI-XII век. Манастирът е покровителстван от цар Иван Александър по време на Втората българска държава, за което свидетелства негово изображение в арките на притвора на костницата в знак на благодарност за приноса му при възстановяването на сградата. Като много други манастири по българските земи, и в Бачковската обител се помещава килийно училище (от XI век). Любопитен факт е, че след падането на България под турско робство в края на XIV век, патриарх Евтимий е изпратен в Бачковския манастир на заточение. Заточването му тук обаче, не го обезкуражава и патриархът заедно със своите ученици, развива активна религиозна и книжовна дейност зад стените на манастира.
Въпреки че Бачковският манастир оцелява след първоначалното нашествие на турските орди, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и е ограбен и разрушен. Възобновен е към края на XV век, като трапезарията е реконструирана през 1601 г., а запазената и до днес църква „Света Богородица“ е завършена през 1604 г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестен зограф през 1605 г., са забележителни със своята художествена стойност. В църквата също изобилстват красиви стенописи (според описанията, защото в момента са толкова почернели, че се виждат единствено някакви едва-едва очертани контури и тук-там по-светло петно!), но това, което най-вече привлича посетителите, е изключително ценната икона „Богородица Елеуса“, донесена от Грузия през 1310 г., за която се смята, че е чудотворна. Дълга опашка от богомолци, дошли тук, за да се помолят пред чудотворната икона на Богородица, обикновено се вие далеч пред входа на църквата.
Освен основната църква, комплексът включва два по-малки храма – „Св. Архангели“ (от XIII-XIV в.), намиращ се в северния двор до главната църква, и „Св. Никола“, строен в периода 1834-1837 г. Църквата „Св. Никола“, която се издига в южната част на вътрешния двор, впечатлява със запазените си стенописи от 1841 г., дело на ръката на известния майстор Захари Зограф (изрисувал и собствения си образ сред тях). В манастирския музей могат да се видят обредни предмети от различни периоди – църковна утвар, икони, книги, мечът на император Фридрих I Барбароса, султански ферман от 1452 г., дърворезбован кръст с миниатюри.
Бачковският манастир „Успение Богородично“ е ставропигиален, т. е. подчинен направо на Светия Синод. Сградите му разполагат с над 200 места за нощувка. За да стигнем до паркинга, отново минаваме през израсналото туристическо градче със сергии и заведения, предлагащи различни видове мед, билки, грънци, всякакви кичовити сувенири (къде ли ги няма вече!), кебапчета, бира, чалга…
Тук също можете да се получи печат № 47 от „100 НПО“ (в зависимост от версията на книжката), както и да се закупи сувенирна монета (4 лв).
Бачковски манастир
адрес: BG-4251 с. Бачково
GPS: 41.942177, 24.849766
След Нареченските бани пътят е в ремонт. Участъкът, според табелата, е дълъг 25 км. За съжаление, траповете за отводнителни шахти са без решетки, не са обозначени и съществува реална опасност от пропадане, докато се опитвате да избегнете движещите се с голяма скорост и по средата на платното насрещни автомобили. Единствените работници, които видяхме, бяха след Пампорово. Наистина не разбираме, защо в Холандия или в Германия, или в …по-цивилизования свят се прави еднокилометров работен участък „от – до“ (обозначен и обезопасен и за работещите, и за пътуващите) и тогава се преминава към следващия, а у нас не може така!
Следващата ни спирка беше в
Широка Лъка,
село с вековна история, а запазените възрожденски къщи го нареждат след най-красивите кътчета в страната ни. В селото има над 100 паметника на културата, което е и причината да бъде обявено за архитектурен и етнографски резерват. В списъка „Сто национални туристически обекти“ е под № 87.
Къщите му са накацали по стръмните калдъръмени улички, като повечето от тях са все още обитавани и добре поддържани. По-голямата част от къщите са големи и масивни, предимно двуетажни с каменни основи, а високи дувари от бял камък ги крият от любопитните погледи. Покривите са покрити с каменни плочи, а вътрешни дървени стълбища отвеждат до втория етаж. Тук забелязахме нещо, несрещано досега – една от ъгловите стаи на втория етаж „виси“ във въздуха, повдигната с гредоред. За съжаление не намерихме кой да ни даде обяснение за това.
Заради тежкото османско робство, архитектурата в региона е значително изменена, с цел да предлага на обитателите повече защита и сигурност. Затова в повечето къщи има скрити долапи и тайници, които да служат за убежище на семейството при нападение.
Етнографската музейна сбирка е разположена на третия етаж в една от най-забележителните възрожденски къщи на селото – Згуровския конак, като съдържа предмети от бита и културата на населението в региона. Работното време е всеки ден от 9 до 17, но е по-скоро пожелателно – след като се свързахме със служителка на изписаните на портата телефони, тя ни обясни, че сме попаднали на почивния ѝ ден и да потърсим някой друг да ни отвори…
Църквата „Успение на Света Богородица“ в село Широка лъка е с интересна история на градежа си – построена през 1834 г. само за 38 дни от Тодор Паламарчов. Отворена е за посетители всеки ден (без понеделник) от 10 до 18.
В църковния двор се намират старото килийно училище (вляво) и полуразрушеното по-ново класно училище
с. Широка лъка
адрес: BG-4840
GPS: 41.679590, 24.578569
Информационният център беше затворен и не можахме да сложим печат в книжката, затова не се бавихме и се отправихме към намиращото се на 6 км на юг село
Гела,
което е известно най-вече с Националното надсвирване с гайди (първите събота и неделя на август), Фолклорен ансамбъл „Манол Радичев”, спечелил много награди, и с кметицата си Калинка Драганова (вече покойница), дръзнала да поискала визи за англичаните, идващи да посетят селото й – като реципрочна мярка на некоректното поведение на Албиона.
Пътят е тесен, с много завои и намалена видимост. По шосето има доста нападали камъни. По-голямата част от него е с ограничение 20 км/ч, което май-май не се спазва много.
На 20 юли (Илинден) се провежда събор на параклиса „Св. Илия“. До 17 часа околните баири се огласяха от родопските песни и гайди и живия оркестър.
На селото е кръстен носът Гела на остров Ливингстън в Антарктика.
Има две основни легенди, свързани с историята на местността и селото. Първата е, че това е родното място на Орфей и оттук той е слязъл да търси Евридика в пещерата „Дяволското гърло“.
Втората легенда е свързана с края на Второто българско царство. Тя гласи, че след заточението си в Бачковския манастир, патриарх Евтимий е бил погребан на скришно място в местния манастир, опожарен и сринат със земята през 17. век. В началото на 20. век местните хора решават да построят църква на мястото на манастира („Св. Троица“) и попадат на гроб, в който е погребан православен архиерей – в седнала поза, със златна огърлица и скиптър, увенчан с две змийски глави. Старите хора казват, че родителите им са виждали скиптъра, преди да изчезне. Разкопките до църквата показват наистина гроб, в който може да се седи, но празен. Твърдението, че това е патриарх Евтимий, произтича от факта, че последният български патриарх не е погребан на мястото на заточението си, което е едва на 20 километра от Гела. А покойникът, намерен в гроба, според местните, е носел отличителните знаци на патриарсите.
Основните забележителности, които искахме да посетим, бяха
тракийската крепост „Градище“ и ранновизантийската базилика.
Крепостта се намира в местността „Градището“, на около 3.5 км югозападно от селото. Тя е разположена на скален рид с ориентация североизток-югозапад, северно от връх „Шилестата чука“. Надморската височина на тракийската крепост е около 1850 м. До днес не е известна друга тракийска крепост, разположена толкова високо и проучена археологически. Строителите на „Градището“ са използвали природните дадености, гарантиращи труден достъп и съответно лесна отбрана на крепостта. Ролята на източна стена играе скалната 150 метрова пропаст. Крепостна стена е била изградена по северния, западния и южния склон на рида. Предполага се, че е обхващала терен с площ около 3 дка, с приблизително елипсовидна форма с дължина около 110 м и максимална ширина 45 м. По своята площ, тракийската крепост „Градище” е най-голямата в Родопите и е сред най-големите крепости, строени въобще във високите части на планината, но при добро желание може да се видят само тези останки:
Останки от крепостната стена
Продължителността на прехода до крепоста „Градище“ е около 3 ч в двете посоки, но на нас ни отне повече. Още на влизане в селото, при чешмата с лика на Калинка Драганова трябва да направите остър десен завой. След стотина метра остатъците от асфалт свършват и трябва да се движите по планински път, който градира от отвратителен до ужасен. Препоръката ми е да оставите колата някъде тук, тъй като по-нагоре пътят е толкова тесен, че обръщането или паркирането са най-меко казано проблематични. Маркировката към крепостта не е добра. Правилото е при всяко разклонение да държите ляво и нагоре. Най-добре е да следвате сравнително добре разположените табели за параклиса „Св. Марина“ (синя пътека).
Параклисът „Св. Марина“ (който първоначално възприехме като някаква стопанска постройка)
Малко след „Св. Марина“ следва заветната табела „Градище – 250 м“. Само дето никой не е обяснил, че това на практика е разстоянието по вертикал! В подножието на баира има утъпкан коловоз и инстинктивно тръгнахме по него. Грешка! Трябва директно нагоре – по стръмното!
Някоя добра душа се е постарала да укаже вярната посока!
По пътеката през гората в най-стръмната част са направени стъпала и парапети от валки, улесняващи преодоляването на хлъзгавия труден участък. Пред самата крепост има информационна табела на български и английски език. Отделен въпрос е, че ако нямате орлово зрение, ще трябва да нагазите в къпини и коприва, за да я прочетете, а комарите, чието спокойствие е нарушено, хапят като кучета дори през дрехите.
От скалите гледката е страхотна. Жена ми се похендри на един зъбер над пропастта да снима. Ако се беше изсипала долу, като нищо щеше да повреди фотоапарата. После се оказа, че аз съм бил виновен, защото съм ѝ показал пейзажа. Естествено!
Раннохристиянската базилика от 5-6 век се намира в селото, близо до църквата „Св. Троица“. Тя е била част от голям комплекс, свързан с християнизацията на местните тракийски племена – беси. Размерите й са внушителни - 30 х 15 м, с допълнителни анекси. Добре е обозначена с табели. За разлика от много други упражнения на тема „реставрация“, тя е оставена в реалното си състояние, като е направена само запечатка на основите и са поставени многобройни информационни табели. Може би това е и благодарение на спонсорите от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия. Под „Св. Троица“ има останки на втори храм – а по-долу – останки от жилищни постройки и некропол.
Раннохристиянската базилика
Селото е отправна точка и за посещение на пещерата „Ледницата“, която се намира на 7.5 км западно от селото, сред стара букова гора, близо до хижа „Ледницата“. Пещерата е част от карстовата местност „Злостен“, обявена за природна забележителност. Тя не е благоустроена и не е пригодена за масови посещения, затова пътят до нея, както и входът й не са добре маркирани. Пещерата е дълбока 242 и дълга 1525 метра, но за посещение (и то само с придружители – квалифицирани пещерняци) са достъпни около 100 м. Представлява комплекс от редуващи се галерии, пропасти, прагове, малки зали и др. Входът й е тесен (преминава се лазейки), но предверието е голямо и прилича на олтар с висок таван. Оттук по естествени стъпала се слиза на около 7 м до „голямата площадка“. Има малки тераски, украсени с прозрачни куполи – големи сталактити и сталагмити от лед, откъдето идва и името на пещерата.
4710 Гела, България
с. Гела
адрес: BG-4710
GPS: 41.644195, 24.573591
Заедно с разотиващите се съборяни се върнахме обратно към с. Широка лъка и отново спряхме на информационния център – срещу чешмата с гайдаря.
Отново беше затворен, но от близкия магазин притича жена и подпечата книжката. Не правихме разследване дали е по съвместителство и продавачка в магазина, или просто е отишла да напазарува в работно време. Следващата ни спирка трябваше да е
скалeн феномен „Момата“,
който се намира на около 1 км северозападно от село Широка лъка, на около 100 м от пътя за Девин. Той е създаден в резултат на ерозията и дейността на природните сили. Името, което местните хора са дали на високата 6 м скала, идва от причудливата форма, която природата е изваяла – стройна женска фигура с хурка в ръка.
За скалния феномен народът е създал и легенда, която гласи, че това е красавицата Каня (Калинка в друга версия), която се е превърнала в камък, за да не предаде вяра и чест на похитителите османци.
Скален феномен „Момата“
адрес: BG-4840 Широка лъка
GPS: 41.688695, 24.569213
Внезапно рукналия дъжд (в планина сме все пак!) и неудобното за спиране място ни попречиха да се покатерим през гората до основите на скалата и да снимаме. Задоволихме се с гледката от колата и продължихме към
Триградско ждрело,
което със своя 7-километров пролом се нарежда на трето място по дължина в България, като преди него са Буйновското и Трънското. Надморската височина на клисурата е между 950 и 1500 м. Началото на ждрелото започва от понорната пещера „Дяволското гърло“. В началото Триградското ждрело е широко 200-300 метра, но в по-северните си части се стеснява до близо 100 метра. Най-внушителната част на ждрелото са първите 2-3 км. Там почти отвесните скали са осеяни от цепнатини, арки и пещерни отвори, а в пукнатините са израсли ели и смърчове. В тази част е открита и Харамийската пещера, която не е благоустроена и електрифицирана. До входа на пещерата води пътечка, започваща от паркинга при „Дяволското гърло“ – 10 минути изкачване през борова гора. Пещерата има два входа – по-точно вход и изход – две различни пещери, които са обединени от пропаст. Входът е труднодостъпен – достига се след изкачване на 20-метрова отвесна стена. Следва наклонен възходящ участък, обезопасен с метално въже. В пещерата са открити останки от първобитни хора. Техни макети, разположени в естествено осветената при входа част, са една от атракциите в Харамийската пещера. Организират се посещения единствено с водач пещерняк и със съответната екипировка.
Голям интерес за учените представляват растителният и животинският свят на Триградското ждрело. Наред с широко разпространени растения флората е представена от много редки видове като Родопския Силивряк (друго негово наименование е Орфеево цвете), Родопска ръж и други, а фауната – от отровни паяци, живеещи навътре в пещерите, чието обитание е единствено за България. Триградското ждрело е обявено за природна забележителност през 1963 година и е в списъка на 100 национални туристически обекта под № 88 (в хижа „Триградски скали”).
Триградското ждрело свършва на 1.5 км от
с. Триград,
разположено на 1240 м надморска височина в Западните Родопи, почти до границата ни с Гърция. Множество археологически находки показват, че селището е възникнало в дълбока древност. В околностите са открити пещерни жилища и тракийски селища. Предполага се, че името на селото произлиза от факта, че преди на това място са съществували три по-малки села.
Тук от 2003 година в началото на август се провежда фестивалът „Орфически мистерии“. В селото се почитат празниците „Предой“ (ритуално издояване на овцете след Гергьовден) и „Среде лято“ (почит на Слънцето). В района расте т. нар. „Мурсалски чай“, който бил много добър за „мъжко можене“. Ех, да имаше чай и за „женско искане“!
с. Триград
адрес: BG-4835
GPS: 41.5999985, 24.3829994
Настанихме се в хижата, хапнахме набързо и по леглата. Отдавна не ни се беше случвало да си легнем в 21:30, сред пълна тишина и спокойствие.
Днешният пътепис ще ни отведе на тридневна разходка из признатия за столица на Израел Тел Авив. Лъчо ще бъде наш водач.
Приятно четене:
Тел Авив (Израел)
за три дена
Отидох до Тел Авив, за да взема парите от ционистите-илюминат…… ъъ, пардон, на разходка като турист за три дни, та да разкажа:
„Бен Гурион“
е модерно хвърчище, обслужват бързо, но и са мега подозрителни. На връщане минах през дългата проверка – опипваха ме, скенираха ме, вземаха проби от вещите ми, защото имам нов паспорт и бях в страната само за три дни. Има интернет навсякъде по летището. Най-евтиния транспорт до града е с влак, който е до самия терминал – 16 шекела. И във влака има Wi-Fi. До централната ЖП/авто гара се стига за 20-25 минути.
Old Jaffa Hostel,
в който отседнах е толкова стар, че по стените има снимки на хора, които са се запознали в него, и после са се оженили. През 80-те! Идеална опция за solo пътник като мен, за да се запознае човек с хубави хора. Струваше ми 90 шекела на нощ, включва кафе и малка закуска (която сам си приготвяш). Спах в стая с още 5-6 човека, на двуетажно легло. Има покрив с тераса, хубава гледка, добра атмосфера. Дават (плажни) кърпи за 3 шекела, безплатно плажно масло, карта за града и т.н.
Плажовете
са страхотни, сравнително чисти, повечето (освен религиозни, нудистки и гей, ако правилно разбрах) са безплатни, водата е много чиста. Винаги има хора, пада голяма веселба – с кучета, с деца, млади хора, стари хора. Самата плажна ивица се простира по целия град, и е опасана с алея по цялата дължина – там хората бягат, ядат, пият, почиват и т.н. По голяма част от плажа и алеята има безплатен Wi-Fi, макар че на места сигналът се чупи. Има и тоалетни, като никой не те кара да fucking плащаш, за да пикаеш, както по българските плажове. Кой е евреинът сега?!
Хората
са в общия случай доста дружелюбни, усмихнати, помагат когато се загубиш. Не попаднах на млад човек, който да не говори поне базов английски. От друга страна са груби като българите – не се извиняват ако те настъпят, бутат се пред теб на опашката и т.н. Случи ми се да попитам девойка нещо за градския транспорт, и нещата да приключат с 40 минутен разговор за политика, култура и география. Отворени са за разговор и запознанство, демек, поне по мои наблюдения. Голямата част са млади хора – чак ми беше малко странно да виждам толкова рядко баби и дядовци по улиците и в парковете, но такава е демографията там. Много бременни, много майки с колички и т.н.
Цветното
има най-вече малцинство араби, и евреи от всяка част на света – през руските, та до негрите от Бета Израел, дори хора от далечна Азия. Градът е пъстър на култури и раси. Аз бях там и по време на гей парада, който е сред най-големите в света, както научих, та и в това отношение е цветно
Градът
обходих по-голямата част пеша. Не е голям, добре организиран. Много интересна и красива смесица от ориент и западно. Много, много дървета навсякъде – и садят още постоянно. Доста цветя също, за които си имат специални напоителни системи из градинките. Красиви паркове, особено онзи по протежението на реката в северната част на града. Много ресторанти, кафенета, улични музиканти, интересна архитектура. Нещата определено се развиват, навсякъде стърчат кранове, които строят нови сгради – и къщи, и небостъргачи. Има туристи, но няма нищо общо с Лондон, примерно, където заливат целия град. Американските си личат както винаги Не е squeaky clean, има боклуци и тук-там смърди на пикня – като във всеки по-голям град, I guess.
Тел Авив, Израел
Сигурността
тъжно, но всички, с които повдигнах темата, казаха, че в Израел се чувстват по-сигурни, отколкото навън. Някои лъжат, че са от Испания или Русия примерно, когато са извън страната си, и си говорят с някого. Включително когато са на почивка в България, особено след Сарафово. По време на моя престой веднъж само спряха движението по един булевард (аз бях в автобуса) заради сигнал за бомба, и за 15 минути го възстановиха. Това, обаче, се случвало редовно. От една страна многото млади хора, които излизат от казармите и се разхождат въоръжени създава впечатлението за военна държава. От друга, правят нещата доста subtle, и човек няма усещането, че постоянно е наблюдаван, или пък да има усещане за страх или Биг Брадър. На плажа си оставях раницата със всичките ми вещи и отивах да се цамбуркам, опитвайки да не се тревожа, че някой ще я открадне, и никой не я бутна.
Манджата
от жегата не ми се ядеше много, но успях да хапна две-три неща, чиито имена не запомних. Разни кюфтенца, някакъв интересен джънк подобен на арабски дюнер. Ядох и много хубаво мезе за бира – топиш питки в едно като кисело мляко със зехтин. Понеже ядох или джънк, или в по-забутани квартали, храната ми стъпваше между 30 и 50 шекела на ядене, което не е зле. На места порциите са доста големи. Бирата е като в Европа общо взето, концентрати не съм пил, просто бях жаден.
Жените
holy-motherfucking-Jesus!! Не знам дали защото са ми по-различни, или какво, ама огромна част от младите момичета там са минимум категория “уау, хич не бих й простил”. С един бразилец, разхождайки се по алеята и гледайки по плажа трябваше буквално да спираме от време на време, за да оценим девойките както подобава. Някои от тях са от ония, за които искаш да ожениш и да ги караш да се усмихват и изпитват оргазми постоянно, no matter what. Освен това като ги заговарях(ме) изглеждаха доста общителни и естествени личности, няма излишно кифлеене. Има всякакъв тип – мургави, бели, черни, руси, и една от любимите ми комбинации – middle eastern-тъмнокожа, със зелени очи…
Случиха ми се много, много интересни и хубави неща,
но те са интересни само за мен и мои приятели, предполагам, затова няма смисъл да се оливам повече. Силно препоръчвам дестинацията, смятам да се върна в обозримо бъдеще, и да обиколя останалата част от Израел – Йерусалим, Мъртво море и надолу към границата с Египет.
Още на летището в София се запознах с един руски евреин (родом от Крим), който нещо се беше дезориентирал. Докато стана време да минем проверката си поговорихме – интересно, че си беше купил стара нацистка монета от България – въпреки, че (по неговите думи) може да има неприятности с полицията, ако я намерят в него. Сравни “Терминал 1″ с летище в Иран, и ме попита какви са проблемите в България, след като нямаме войни, почти няма тероризъм и фундаментализъм. Пичът се оказа музикант, и ми даде телефонния си номер, в случай, че имам нужда от нещо докато съм в Израел.
Също на летището малко по-късно се срещнах с човека, за когото гласувах за евродепутат – Виктор Лилов. Оказа се, че и той ще пътува до Тел Авив, та пътувахме заедно с още един негов приятел. По време на полета обсъдихме политиката и международното положение. След като кацнахме, минахме проверките и се качихме във влака, си говорихме някакви неща за валутния курс на шекела, и някакъв дядо се намеси на българо-руски! Каза, че имал къща в Боровец. Минутки по-късно както говорихме с дядото от друга седалка във влака се обажда още един, този път млад човек - и на чист български ни проговори и той. Беше много приятна изненада. Казаха ни, че в Тел Авив/Яфо имало доста български евреи, два български ресторанта и т.н. Във влака имаше доста войници от казармите, пътуващи към града.
От централната ЖП гара до хостела хванах автобус – в който разписанието и маршрута са написани само на иврит, и се наложи да питам хората за превод. В процеса се запознах с около 20 годишен американски евреин, който ми сподели, че се е преместил да живее в Израел най-вече за да се запише в армията. Всеки войник е от полза, каза той с доста патриотичен тон.
След като слязох от автобуса отново търсих упътване от хората, и попаднах на една местна британка на име Ема (омъжена за израелец) и дъщеря й Наоми. Оказа се, че те търсят някаква художествена галерия на минутка разстояние от хостела ми, който пък се намираше до една стара часовникова кула, които всички в квартала знаят. Оказа се още, че тя преди ~20 години е отседнала в същия хостел, когато се е запознала със съпруга си. Освен това е и художничка-аматьор пак като мене, аз пък й разказах, че съм живял в Шотландия няколко години, в общи линии намерихме доста за какво да си говорим. Наоми пък е интелигентно младо девойче, mega hot, осми месец в армията (там е две години за момичета, три за момчета), че и motherfucking балерина.
Все още имаше повече от час преди да отвори рецепицята на хостела ми, когато го открихме, та ме заведоха на изложбата – на художници-аматьори, деца, на хора, които изкуството им е хоби, a community thing. Беше доста интересно. Някакъв дядо ми провери раницата като разбра, че съм турист – макар доста на бързо и вяло. След това решихме да се разходим още из старата част (Яфо), видяхме старото пристанище, където са пристигнали първите ционисти, както и много от оцелелите Холокоста, и подобни забележителности. Пихме по един портокалов сок, и си поговорихме.
Казаха интересни неща – например,
в Израел няма такова нещо като “политическа апатия”
Всеки има мнение по политическите въпроси. Granted, доста хора вероятно имат повърхностни или едностранчиви мнения, но няма такова нещо като “аз нe гледам новини, тия работи не ме интересуват”. Наоми ми разказа за армията – в нейния случай, само първите месеци е имало тежка физическа подготовка, изпитания, стрелба и т.н. В момента вече е нещо като социален работник, който изслушва войниците, пита ги какви (лични) проблеми имат и т.н. Работи най-вече в офис.
В израелската армия плащат и по време на задължителната казарма –
около 200 лв на месец. Съответно е национална традиция всички уволнени войници, след службата (веднага, или след още година работа) да заминат за някъде далеч – обикновено Южна Америка, и да пътуват поне една година.
Разказаха ми някои интересни неща за Израел – например, който не е служил в казарма (за това още след малко), бива леко отлъчван от обществото, хората го гледат на криво, може да има проблем да си намери работа или да кандидатства в университет. За тях да защитават земята си е нещо доста важно. Когато Наоми видя моя скица на някаква badass мацка с пушка се изкефи много, и вика “като мен е” – което ми направи интересно впечатление.
Ема ми разказа за културните разлики между Израел и Великобритания – как хората са по-груби (макар че според британските стандарти, всички сме невъзпитани неандерталци), и как се мачкат един на друг повече, отколкото си помагат в определени ситуации. Според нея това се дължи на начините, по които са оцелели евреите. На мен ми беше интересно и странно как се говори за “израелската култура”, тъй като това е нова държава, съставена най-вече от имигранти – от САЩ до СССР, от Етиопия до Полша.
След като си разменихме контакти и се разделихме, аз си намерих хостела, и реших да се разходя из града. Научих, че в петък следобед автобусите спират заради Шабат, и реших да питам една девойка на автобусната спирка за по-сигурно. С нея пък се разприказвахме, и се оказа, че сме в една посока. Взе ми картата, за да ми загради и покаже интересни места за посещение, и от дума на дума стигнахме до политика. Тя се оказа левичарка по убеждения – нещо, което, оказва се, е доста трудно в страната на Кибуците.
Участвала е в разни Occupy движения, отказала е да служи в армията – разказа ми как е най-лесно да се измъкне човек: или като се направи на много религиозен, или на депресиран/суициден/луд, защото кой би дал оръжие на такива. Хич не обича Бен Нетаняху (сегашния и десен МП), смята строенето на нови селища в Западния бряг за безумие. Разказа ми, че нейният приятел бил учител, и когато казал “истината” на децата по някои от проблемите, го уволнили. Разбира се, не знам каква “истина” е казал, може и с право да са го клъцнали; но я успокоих, че и в България ако някой разкаже по-истинни, но по-неприятни за българите версии за някои исторически събития, пак ще го уволнят. Каза, че й е трудно да се бори за (твърде хипи, според мен) идеалите си в тази среда…
Направи ми впечатление, че се притесняваше да говори за политика публично, заради нестандартните си убеждения. Не мисля, че беше защото някой ще я набие or anything, просто тамошното общество е пасивно-агресивно спрямо хората, които са против армията. Поканих я да се разходим още заедно, или
да отидем на гей парада,
но с една много интересна усмивка отвърна, че приятелят й я чака
Разходих се сам, и отидох на парада в края му. Голямо събитие там – целият град беше в гей знамена – по кафенета, по къщи, по булеварди в подкрепа на ЛГТБ. Десетки хиляди хора се събират, много хора ходят от други държави специално за събитието; аз идиота разбрах, че парадът е в този ден същата сутрин, хех. Имах усещането, че много от хората бяхме хетеро, и просто бяхме там за партито, музиката, яденето и пиенето. Признавам, че заглеждах мацките в чаталите, за да съм сигурен. На някои пък си им пишеше какво харесват, да си знае човек дали въобще да се пробва:
Супер е, че има такъв парад в Близкия изток, предвид, че в съседните държави гейовете биват избивани, or worse. Поснимах, пих една бира, поподскачах малко с техното, и се запътих пеша към хостела. По пътя се отбих в един Макдоналдс – стана ми много интересно, че и трите момичета бяха арабки, бяха целите в черно, със забрадки вместо бейзболни шапки; но пък много свежи и усмихнати. Контрастираха силно на част от клиентките, които бяха по бански, хех.
След още мотаене се прибрах в хостела. Взех душ и т.н, и когато смятах да си лягам, че не бях спал от 19-20 часа, се запознах с един бразилец, който ме извика да гледаме мач (Испания vs Холандия). Първоначално отказах, опитах да спя, но беше толкова горещо и шумно, а аз и развълнуван, че не успях. Отидохме в кръчмата, която е точно пред хостела, седнахме при някакви произволни хора на едни големи маси, някакви други хора сядаха и си тръгваха. Аз по принцип не гледам мачове, но този беше доста интересен (1:5), та виках там, радвах се, пих бири.
По едно време дойдоха някакви мацки, седнаха при нас, бъзик по бъзик и наздраве по наздраве се запознахме. Доста приятни момичета, бъбриви, и гледаха футбол колкото за лиготията. Едната ми каза, че пра-дядо й е от България. Там всеки трети има някаква история, свързана с Холокоста, и е доста weird когато си помислиш “това момиче нямаше да съществува, ако българското правителство беше депортирало дядо й”. Някак си нещата стават по-лични, не е като от учебник, не е статистика. “Спасените български евреи” оживяват пред теб, когато се запознаеш с потомците им.
Едно от другите момичета беше цялата в синини в по раменете и ръцете, за мой шок. Бъзикаха ме, че е набила гаджето си и т.н, но после се оказа, че е от пушката – девойката е нова в казармата, и явно още не може да я държи правилно. С трета се харесахме и се разговорихме доста – разказа ми, че в казармата в началото е плакала много, и не е можела да се справя, та сега са я насочили в счетоводството, и може да си ходи у тях всеки ден. Много приятно момиче – жалко, че не можахме да се опознаем. Аз след третата бира и 24+ часа без сън вече не издържах, и си тръгнах даже без да й кажа чао, защото май отиде да пуши някъде настрани or something, дори не помня, толкова зле бях.
На другия ден с бразилеца отидохме на плаж и разходка
– той ми разказа за себе си, оказа се, че също е художник и работи в рекламна агенция. Бил на разходка в Близкия изток (Египет, Йордания, Израел) с жена си, която си тръгнала малко по-рано. Същия ден замина за Париж, където имало раздаване на някакви награди за реклама – и видях снимка във Фейсбук по-късно, че е спечелил :-) Доста приятен човек – говорихме си за положението със световното и мизерията, за Дилма и т.н.
Аз продължих с цамбуркането и след като бразилеца излетя за Париж, и уж се намазах с крем против изгаряне, ама пак изгорях много жестоко. Даже някакъв пич на плажа ми каза си сложа още, защото ще страдам после. Е, няколко дни по-късно болката вече мина, но се беля и чеша постоянно. По-късно отидох за още една много дълга (15 км) разходка из града,
върнах се в кръчмата
и пак се запознах с някакви произволни хора. Някакъв пич от Англия беше пийнал, и запона да дискутира ситуацията в Палестина, което много подразни хората. Започнаха да спорят за Западния бряг. Един от пичовете до мен каза, че когато е служил в армията всеки път са го замеряли с камъни – пита, какво правиш, когато не знаеш какво хвърлят по теб? Може да е камък, може граната. Започнаха да си говорят на висок тон за цялата ситуация там, обясниха му как един войник не може да стреля, освен ако животът му не е директно застрашен, и как в Рамала войниците са въоръжени с гумени куршуми. Англичанинът “отиде да пикае” след като ги вбеси тотално, повдигайки темата за трите отвлечени момчета (тема, която в България почти не беше отразена май).
Третия ден го прекарах целия в разходки в забутани кварталчета, кратки запознанства, търсене на собственика на едно загубено кученце. Когато отидох на летището заварих приготовление за романтично предложение на брак. Пожелах успех на пича, а когато девойката пристигна от полета, се взеха.
Поседяхме по до към 18:00 ч. този ден защото искахме да напазаруваме, да направим сандвичи за следващия ден за закуска и за из път и да вечеряме след което бяхме планували вечерна разходка в Керкира. По една бърза баня и салатка:
Стана към 20:30 ч. и запалихме към
Керкира
като си бяхме набелязали паркчето около крепостта. Слезнахме на долу и лудницата беше още по голяма. Място за коли нямаше бяха наредени отстрани по улицата в продължение на 3 – 4 км предполагам не съм ходил до края на опашката, по големия проблем беше, че вече нямаше място и за мотор като нашия да спрем.
Керкира, Гърция
Скутери и мотори плътно на по 20 см един до друг, и един голям паркинг целия плътно наредени кошмар. Една кола на аварийки спряла до наредените скутери и гледам зад нея едно по голямо място чист късмет, завъртях мотора и с няколко маневри го вкарах на въпросното място като двата скутера около мене бяха пак на по 20 см.
Даже и на пешеходните пътеки бяха наспрели скутерите, тъй като нямаше къде другаде. Не че някой спазва пешеходните пътеки – никой не спира, всички карат като бесни.
Тръгнахме на разходка – доста приятен е центърът, с едни малки тесни улички и високи сгради, около тях доста уютно се чувства човек.
На едно място бяха се събрали едни младежи духов оркестър и свиреха доста приятно като се получаваше една хубава акустика между сградите направо красота.
Стана късно и запалихме към къмпинга. Не знам защо по тези тесни смотани пътища всички се състезават. На един светофар посред нощите една мощна леля с една пробита алфа 145 като реши, че ще ме дърпа и онази алфа реве, форсаж здраво, аз си набирам нормално – онази до мене ще избухне. Викам – ей, малумна работа – и върнах газта, ще вземе да кривне и да ни пречука, баси хората. Всеки натиска, бърза за някъде – пък то разстоянията са по 10 – 20 км най- дългите, не знам защо така бясно карат 24/7 :).
Легнахме си късно към 23:30 ч. като имаше една новодошла група – цял рейс, за който не бяха подготвени явно и думкаха и крякаха цяла вечер, при което ги сложиха да спят в къмпинга на една поляна и спалните чували на земята – и така: 50 човека :). Бях замислил отмъщение за другата сутрин с един як форсаж в 6:00 ч. ама не го осъществих е крайна сметка :).
Четвърти ден
На другата сутрин станахме рано в 6:00 ч. бяхме решили да гоним ферибота в 8:30 ч. Имахме си сутрешен гост:
Мотора натоварен готов за път:
Отивам на пристанището
към 7:30 ,ч. оставям мотора и тръгвам по будките на „женския пазар“, където е превозвача за 8:30 ч.
Обаче през това време един ми вика – „Ела, ела, имаме ферибот в 9:00 ч“. Викам му: „Искам в 8:30 ч.“ Онзи вика „Мотор с двама човека ли сте?“ – викам „Да“ – „Ще ти дам на половината пари билетите!“ – хаха! и веднага ме заинтригува.
Вика ми „17,75 Eur всичко“ – не е точно на половина, но си е почти 30 лв по-надолу и се навих да почакаме още 30 мин. Гледам билетите после, които са само на гръцки и нещо пише „двама пасажера 50 % и 5 Eur на човек“ и – по-надолу – „мотор под 250 кубика 7,75 Eur“. Викам си „тоя ни метна с’а ще ме карат да доплащам“, ама после викам „сигурно така се прави отстъпката“. Заседнахме да чакаме и междувременно дойде още едно варадеро (вид мотор – бел.Ст.) – пак жълто, но по-стария модел с двама австрийци, мъж и жена, обаче натоварено много повече от нашето.
Дойде кораба, разтовари колите и викам си „сега ще ни качат нас първи, щото сме отстрани“. Ама – не! Зависнахме на моторите пред рампата на ферибота и почнаха коли да товарят. И така на слънцето висяхме около 50 мин и ни натовариха последни – направо изгорях. С билета нямаше проблеми.
После, докато пътувахме, се разговорихме с австрийците, които бяха на около 45 години. Те, хората, по-малко километри от нас бяха карали – хаха. Дошли от Австрия до морето – 450 км – не разбрах кой град, хванали ферибот за Игуменица, след което за Корфу и така. Сега пътуваха за Лефкада и Закинтос, имаха 20 дена и обикаляха крайбрежието спокойно, без да бързат. Спят на квартири и са доволни. Викам им „защо дойдохте на тоя остров“ :), а те казват – било австрийска традиция да се ходи на Корфу. Не знам точно историята, но май е бил австрийска собственост по едно време и тази кралица Сиси е австрийка, и затова – предполагам
Пристигнахме в Игуменица след 2 часа и точно в 11:00 ч. стартирахме
обратно по магистралата
Бях заредил предната вечер на острова, защото не ми се занимаваше да въртя из Игуменица да търся бензиностанции. Газ обратно – и след единия тол спряхме са кратка почивка и да хапнем по сандвич.
Оттам – пак по магистралата до бензиностанцията на 284-и км – преди Солун. Заредихме, пийнах една кола, че ми се спеше зверски и – към
България.
Стигнахме бързо и безпроблемно, но вече беше 34 градуса и беше доста жега. Този път реших да мина през обхода в Петрич – доста натоварено в неделя, но с мотора леко-полеко ги изпреварих колите една по една. Спряхме на Градешница, което си е класика да похапнем от вкусните пържоли на Митака.
След което минахме още 150 км и акустирахме дома след 1420 км.
На острова минахме около 140 км. Общо всичко изхарчихме около 700 лв.
Като цяло
моето мнение е, че острова не е подходящ за почивка тип „плажуване на море“. Като цяло почти няма плажове: голяма брегова ивица и малко плажове, като тези откъм Италия водата не става, много е студена.
Забележителностите не са кой знае какво, по-скоро са по натамънени, за да могат да ти събират пари и да привличат туристи. Страшна скъпотия без особено покритие. Островът е в някакво изоставено положение, слаба поддръжка и според мен запада малко по малко. Предполагам световната известност го прави толкова посещаван и това, че има летище, което кара много туристи, както и пригоденото пристанище да посреща круизерски кораби.
Природата е само камъняци и някакви храстообразни дървета, както и змии и гущери :). Мога да направя сравнение с остров Тасос, на който съм бил няколко пъти, доста по-зелен е отколкото Корфу, има много по-голяма плажна ивица, като има страхотни плажове с пясък.
Къмпингът, на който бяхме на Корфу е един от най-добрите и е много по-зле от колкото Golden Beach на Тасос – много по-слабо поддържан и по-мърляв. Странното беше, че и хладилник няма общ, ами трябва да си плащаш, ако искаш да ползваш – което по Халкидики и Тасос си е нещо нормално да има общ хладилник. Цените са пъти по-скъпи на Корфу, отколкото на Тасос – както храна, забавления и спане, така и транспорт с ферибот. Посетихме Корфу заради световната му известност, но не вярвам да повторим, докато Халкидики и Тасос ги повтаряме много пъти и все още ни харесва.
„Куинс Парк“ надигра „Анан“ за първите си точки за сезона. Сн. Queen’s Park FC Official Facebook Page
„Куинс Парк“ записа първа победа за сезона. Момчетата на Гъс Макфърсън надиграха като гост отбора на „Анан“ и взеха 3-те точки. „Куинс“ излязоха с непроменен състав от последните мачове.
Единственият гол в мача беше отбелязан от Шон Фрейзър, негово първо попадение за клуба. В 41-та минута Фрейзър отправи удар към вратата на домакините, а топката влетя в мрежата, прехвърляйки вратаря Митчъл, който изобщо не успя да реагира. Малко преди това централният нападател на „черно-белите“ Рос Макфърсън уцели гредата. Така първото полувреме завърши 1-0 за гостите от Глазгоу.
През втората част „Анан“ натиснаха в атака в опита си да изравнят резултата. В 70-та минута след изпълнение на корнер Макниф нанесе опасен удар към вратата на „паяците“, но Вини Бери изби топката от голлинията. След тази ситуация „Куинс“ изнесоха играта в по-предни позиции. На няколко пъти нападателите не успяха да отбележат решителния втори гол, а и вратаря на „Атлетик“ се справи в някои от положенията. След края на срещата всички в екипа на „Куинс Парк“ бяха доволни от извоюваната победа срещу един силен съперник.
В следващия кръг „Куинс Парк“ приема в тежък мач на „Екселсиор“ лидерите във временното класиране „Арброут“, които изглежда ще атакуват бързо завръщане в Лига 1, след отпадането им през миналия сезон.
Вчера слънчасах зле – не че не се очакваше, всеки път при повече слънце ме удря в главата, но си беше неприятно. Вечерта, през деня с прекъсвания и после следващата вечер едвам оцелях – температура, главоболие, болки в мускули и в очи, подвига ми се и даже мина лека треска. Почивах, стоях на сянка, с изключение на една разходка до центъра да пия бира с Алекс, и пих през цялото време много течности. Разбирай вода и сокчета, че то в хотела друго няма. От малък черната коса често ми докарва най-малко прегряване. Като поседя повече на слънце и ме удря в главата. Навремето ме караха да нося разни шапки като съм на море или на село, но сега кой ти гледа такива неща. Всяка година се каня да си харесам някакъв вид лятна шапка, но все е след като вече съм слънчасал и/или ще се прибираме.
А ние вече ще си тръгваме – днес ни е последният пълен ден и времето беше лошо като за море – облаци, после дъжд и вятър, размятаха се и разни светкавици. Трябва някой път да гледам от брега гръмотевична буря вътре в морето и да я снимам – от едно лятно ходене в Царево, когато бяхме без деца, но пък мъкнехме котарака, си спомням че е готина гледка. Сигурно не е приятно да си моряк и да си навътре в такова време, но от брега понякога се вижда добре и трябва да се снима.
Отидох да видя Алекс, та си направих една разходка от южния край при нас до центъра. Полафихме си яко за какво ли не, покрай всичко друго и за електромобили и проекти за коли. Пих на барче на плажа наливна Бургаско за 3лв. и не е заради парите, но не беше много добра. Преди (вече доста) години си спомням, че бургаското не беше зле, а и досега правилото да пия “местната бира” (макар че в България няма такова нещо, всичко се прави в два-три завода и само лепенките са различни) е сработвало добре. Но за сметка на пивото, срещата си струваше разходката.
А разходка направих. Фоторазходка в Слънчев бряг. Като успея тия дни да събера снимките, ще ги кача отделно. Стрийтът всеки път е различно нещо, а досега май не бях стрийтвал сам в непознато място. Знам и защо апаратът ми не ми пасва напоследък – стъкълцето на визьора е потъмнено от чистене, трябва да го сменя някак и да запомня да не го чистя, защото не е стъкълце и се разтваря от течностите. Сега така се чувствам леко като сляп, когато снимам и то кефът наполовина си заминава. Но ще пусна скоро нещата от фоторазходката.
Иначе руснаците рязко намаляха след 15 август и се живее по-спокойно. Една жена с дете, която ни заговори на басейна каза, че след 1 септември пък цените падали наполовина. Което си е добра оферта, ако човек е готов да летува насред бетонната джунгла тук – излиза, ако намалението е 50%, някъде около 17 лева на човек на ден, с три яденета на блок-маса, басейн, стаи с климатик и ремонтирани бани. И въпреки всичко не мисля, че ще се върнем. Отново не намерихме правилното място за почивка. Но търсенето продължава, тъкмо догодина може да проучим как е на не-черното море, ако имаме възможност.
Първия ден човек е уморен от пътуването и всяко удобство може да го зарадва. Но пък има настаняване, пренасяне на багаж, търсене на място за засищане и утоляване на жаждата и всякакви други притеснения, свързани с документи, дали добра стая се е паднала, дали колата е добре, дали трябва да се караме на някого или някой нас ще си позволи да ни ядосва. Затова първото впечатление на почивка не е правилно и трайно.
Вторият ден е спокоен и уреден, животът е хубав и почивката ще започне на пълни обороти. Или на празни — нали е почивка все пак. Най-добър е вторият ден. Още не си уморен и изнервен, а който почива с деца знае, че почивката накрая се оказва за всичко друго, но не и за почиване.
За нашия случай добавете към всичко подпийнали руски ученици на групи, които сноват по коридорите, викат, прескачат общите тераси, тропат на вратата ви в четири през нощта и през всичкото останало време се държат като господари на територията. Я вас не понимаю, но всъщност всичко много добре си панимаят. Зная руски, но не искам да падам дотам, че да се обяснявам на руски гаменчета в български курорт. Ще научат пет-шест израза на български.
Ние сме си виновни, че морският ни туризъм е зависим от евтини тълпи руски учащи и английски компании — и двата вида хем хулигани, хем алкохолизирани. Е, рушнячетата може да не са поркани като ингилизите, но компенсират с бройка и наглост. Имаме море на конвейер, море конфекция и ширпотреба. С хотели, всичките способни да поемат целия съветски народ, ако и когато реши да почива на незамръзващо море. Така са го мислели навремето в СИВ явно — че къде другаде да иде мужикът без ушанка в багажа? Балатон не е море, а на Адриатика е било проблемно геополитически през повечето време. Остава само северното Черноморие и най-вече по на юг, на по-топличко — у нас.
За справка че е до политика, а не до география — вижте Гърция и Турция, които са с не чак толкова по-различен от нашия морски климат.
И понеже някои ще кажат че е претъпкано, гаменско и чалга, но поне е достъпно море и това е цената, за да е достъпно и за българите, аз пък ще им кажа че зная много хора, които няма да успеят да дойдат на “достъпното” море. Доста от тях — за поредна година, а някои са и с деца. Та морето ни не е достъпно и изобщо начинът да е достъпно за нас не е да е евтина чалга за големи групи чужденци, оставящи малко пари. Въпросът е да можем ние да си го позволяваме, а не да е евтино за всякаква паплач.
…ще откриеш плажни динозаври.
Та вторият ден е супер. Ние сме вече трети и след две нощи с будене от руски по коридорите през нощта мога да призная, че чакам следващата част от пътешествието. Е, морето като море е утеха и него не чакам да свърши, напротив.
Светко се учи да плува и не излиза от водата. Има и басейн, което за мен е някакво кощунство на море, но влизах и там — след това на вечеря всичко имаше един и същи аромат — на хлор. Не се сещам защо. :-)
Една от игрите на Светко в морето е да върви клекнал на плиткото и да казва, че е подводница. Казва се ем-пи-3 — той си го е измислил, не знам защо не е OGG, а MP3. :-)
Та подводницата всъщност не е за под вода и не иска вълните да й заливат главата, защото била подводница кабриолет. Хитро. Обаче поне е електрическа и не замърсява водата. Електромобилен клуб FTW.
Като споменах electriclub.com — днес ще видя Алекс тук, а другата седмица евентуално Пламен, другаде. Ако има време в Бургас на връщане, ще се обадя и на Тодор. Хубаво ще е да намерим тук къде се пие бира, но по-евтина от наливна Загорка за 4лв като на плажа. С тоя детски лагер в хотела няма къде да пийне човек — и добре че е така, само алкохол липсва на руснаците. Те явно си намират сами, но поне е по-малко.
Иначе си изкарваме супер. Нищо че мрънкам, все пак почивка е, а и на децата много им харесва. Уморяват се много от вълните и от басейна и спят дълбоко, не се будят от данданията. А пък имат всякакви вкусотии, шоколад и сладолед, че и детски филмчета в стаята. Пуснах ги и на едни електронни игри във фоайето и бързо ги убедих, че така не си заслужава и като време за игра, и като пари. Май е добра идея да взема някаква конзола с волани и тем подобни, за да играем вкъщи. По-добре, отколкото да се изкушават така, а конзолата може да се ползва и на събирания на нас, големите.
Миналата година бях решил, че тази ще се качим на ветроход. Бяхме видели Роял Хелена на пристан в Несебър. Е, по-нататък ще е. Пък и сме с бебе сега, няма как. Ох, като си помисля как ще сме скоро с трето дете със собствено мнение и изисквания… но живи и здрави да сме!
Остават дните след втория. Не са много, скоро ще си тръгваме. Пътешествието ще продължи. Ще гледам да не изгоря лошо преди това. М, това какво е, шоколад?…
Не е squeaky clean, има боклуци и тук-там смърди на пикня – като във всеки по-голям град, I guess.
