От кога не бяхме ходили в Грузия? Пътеписът на Александър ще ни отведе днес до там. Приятно четене:
Април 2012
Стереотипите за Грузия може би вклюват тостовете, военни конфликти, коняка и натуралния грузинец, обект на много вицове. Всичко това е вярно, убедих се сам, след като посетих Тбилиси, но има и много повече. Изненадващо повече.
е разположен на Кура- мътна и тъмна река, животът на Кавказ. Такава е и самата Грузия- жива, угрижена и дълбока, между два свята.
Тбилиси не прави изключение и контрастът е навсякъде. Ако погледнете към най- новите сгради, ще се сблъскате с нов луксозен президентски дворец, масивна катедрала и помпозен мост, който да свързва миналото и светлото утре.
А миналото минава през излъскания булеварт Руставели, където ще видите стара Европа с бутиците и международните марки. Леко встрани и вече сте в истинска Грузия- великолепни стари къщи с прословутите местни тераси, занемарени през годините. В стария град (Алстадт) ще усетите мириса на
пресен хляб от семейните фурни в мазетата, ще се сблъскате с поредната остаряла църква, за да стигнете крепостта Нарикала. Скромните хора и грохнали сгради ясно показват икономическите предизвикателства пред Кавказката република. Но духът на Тбилиси е там – в малките улички и далеч от суетата на президенсткия дворец или лъснатите бутици.
Вечерта скрива вехтото и Тбилиси грейва в ярки акценти на добре осветените забележителности.
Цените са като в България- едно лари е около лев, всички говорят английски и най- вече руски.
Над стария град е
единствената причина да изкачите стръмната калдъръмена уличка е гледката – виещата се Кура през клисурата, помпозния президенстки дворец, безбройките стари къщи с ламаринени покриви, турската баня и стелещата се мараня – добре дошли в Кавказ.
Под Нарикала започват уличките с ресторанти и барове като
Дали да седнете в клуб Мисони или КГБ- въпрос на вкус и културни предпочитания.
Задължителни са местното бренди, сладко и подобно на Метакса, сред добрите образци е Sarajishvili. Изпийте го след вечеря с невероятен грузински десерт Khakucha в Literaturi kafe, което е в една пряка на Shardeni. Послушайте джаз на живо – с роял и тромпет, докато гледате скромно изглеждащите грузинци, запътили се нанякъде или лъскавите тузари, бързащи за близкия нощен бар.
Спокойствието не е измамно и местните имат респект пред полицията и туристите, макар радостта в погледа им да е рядкост.
И тук някои мъжете ходят хванати за ръце- сигурен белег, че Европа започва с Грузия, но без да бърза, вплела и азиатски нрави. На път за
минете през местния пазар.
Личната ми теория е, че пазарът на един град говори много повече от хубава фасада или излъскана туристическа атракция. Довършителните работи в пространството около катедралата няма да ви попречат да се зачудите колко силна е религията в живота на обикновения грузинец, а отговорът се крие в стотиците църкви и манастири и хиляди богомолци, сновящи в тях.
Две други заслужават внимание. Едната е катедралата Sioni, многократно рушана след постояването й през 6-7 век. Тук се съхранява т.нар. лозов кръст (раменете са под ъгъл надолу), донесен от кападокийката Света Нино. Другата е църквата Metekhi, разположена на исторически и стратегическо място над моста на река Кура. До нея е
владетел на Иберия и национален герой за грузинците.
Грузия не е само Тбилиси. Най- естествения избор би бил
и субтропичния район около черноморския град, където гроздето се отглежда ведно с чая и цитрусови плодове. Моят избор бе друг -
близо до Руската граница.Вместо с метрото, реших да взема такси от хотела до Didube – транспортен възел на Тбилиси и основно социален възел след като човек стъпи в клокочещата смес от търговци, раздрънкани маршрутки (точно така им викат и тук) и нелегални таксита. Моето такси не пусна брояча, но усилено ме агитираше да ме кара до Kazbegi първоначално за 100$, а след 5 мин за 80. Май изглеждах на охранен западен шаран.
На Didube пристигащо такси с чужденец беше като дар от съдбата за чакащите нелегални таксиджии. Няколко обсъдиха на грузински с бакшиша колко струвам, плащам ли добре и прочие (преводата е мой, виртуален). Един се попазари с шофьора, получи инфо, че не съм клъвнал на 80$ и се пробва директно. След кратко изпитание на волята и нервите се разбрахме за 70 лари до селото.
Пътят беше приятен и живописен до най- големия им зимен курорт, все още засипан с еднометров сняг. После стана още по- живописен с липсата на път.
Не бих могъл да дам точен превод на изблиците му на грузински, но мога да свидетелствам, че значението им беше крайно негативно към поддържащите пътя, управниците, техните майки и майките на техните майки.
Пътят си го заслужаваше- липсата на асфалт се редуваше с дупки, ями, стърчаща арматура, обилно напоени с рядка, но дълбока кал. Астрата стенеше и кънтеше, докато аз се чудех защо все пак не избрах Батуми.
Всъщност преминавахме по
маршрут, използван през вековете от търговци и завоеватели. Прохода Jvari (2400 m), през каньона на река Гайдарска, до планината Казбег и Скалистия хребет в клисурата Darial. Една кавказка пустиня.
На селския мегдан платих на якия грузински шофьор с премия за потта и псувните и веднага станах кандидат-жертва на местни туристически услуги. Любезно отклоних идеята да се кача до църквата с Уазка, но приех предложението на Резо – местен хотилиер- да се подслоня в къщата му за гости срещу 35 лари, включваща вечеря и закуска.
Хвърлих багажа в стаята и хукнах да щурмувам планината казбеги, тъй като вече бе следобед. Ризо ме върна да си взема якето, благодарение на което при лисналия след минути дъжд не удавих фотоапарата. За всички ентуасиасти след мен бих препоръчал взимане на подходящи обувки и поне вода.
(2200 м надморска височина) не изисква особена специална подготовка ако не броим калта и сняга на насечения терен с голяма денивилация. И да, спира думите и дъха, а в комбинация с храма, кацнал на платото прави магията пълна. Църквата е строена през 14 век, пазила свещени реликви през тъмните времена на завоеватели.
Монахът на служба беше удивен откъде идвам и проведохме кратък разговор на тема бездуховие, съгласихме се, че многото църкви не са ясен знак какво е вътре в човека и измолих кана с вода, за която изнемогвах от часове.
Група облечени в черно мъже, вероятно местни благодетели ведно с полицаи бяха посрещнати с почести в манастира, когато потърсих монаха да се сбогуваме. Духовни му работи.
Не бих преувеличил ни най- малко, ако опиша района като Кавказки Алпи, хора с широки сърца и трудно битие, вкусна храна и изключителна природа. Църквата беше стожер на сгушеното долу
своеобразен символ на духовното над битовото.
Боршът и подобието на кюфтета, наричани тук „катлет“ бяха поантата на вечерта, направени по стара местна рецепта – от майката на Резо. Финландецът, с който делихме стаята, беше добра компания за бутилка местно червено Saperavi. И през април, газовата печка беше от остра необходимост.
Stepantsminda, Грузия
Сутринта бързо се изсипа. Закуската беше фантастична- Качапури е може би е най- известната местна храна – питки с пълнеж от сирене, картофи и каквото друго се сети домакинята. В допълнение имаше домашни яйца, салата и фантастичен чай, който представлява сладко от горски плодове, разредено с вряла вода.
Резо срещу скромна сума ме разведе със старата си Лада
Пътчето през клисурата се разширяваше на местата, където, според Ризо, са станали страшни катастрофи като паднал преди години сватбарски автобус. Строежът на хидровъзел се съчетаваше с градежа на поредната църква, а причината- Грузинският патриарх бил от Кузбеги. Докато лъкатушехме разбрах, че газта в Кузбеги е безплатна през зимата – Ризо не знаеше причината за което, но беше недоволен, че количеството на къща е лимитирано.
стана за двойно по- малко пари в едно старо Субару с десен волан. Набожният шофьор – тъмен кавказец със златна верига и евтини слънчеви очила, се кръстеше, когато минавахме край църква или манастир, явно имайки силно упование в Бога, че с каквато и скорост да се движим, ще оцелеем.
кротко градче, обявено за световно наследство от ЮНЕСКО. Две са основните забележителности – катедралата Svetiskoveli, където според легендата заровили сестрата на Елиос ведно с робата на Исус Христос. Другата църква – Jvari от V век е кацнала на един близък хълм, пазейки копие от кръста на Света Нино. Грузия е третата страна, приела християнството – още през IV век след Армения и Етиопия (виж www.six-a.net - бел.авт. Авторовият поход през Африка можете да прочетете и при нас – бел.Ст.)
Може би един от автентичните ресторанти в Тбилиси е
Местните блюда са безчет, сливите и орехите- често срещани съставки във всякакви манджи. Бих потвърдил, че почти всичко, което се чува за грузинските тостове, е вярно. За една вечер станах свидетел на поне 20, остроумни, иронични и жизнеутвърждаващи пиенето и приятелството.
Други сносни ресторанти с грузинска кухня и нормални цени са
с невероятни цигулар и пианист, социализиращи с гостите и изпели перфектно „Лиляно моме..“. Чача, местната ракия, може да се пробва и в Shemoikhede, от вината не бих препоръчал нищо по- малко от сухите.
Кхинкали – един от най- известните специалитети – представлява дъмплинг с различен пълнеж.
Безжична мрежа има в повечето кафенета и ресторанти, паролата ще ви предоставят сервитьорите.
Грузия е страхотна страна, далеч от утъпканите маршрути на туристите. Малка страна, която предлага невероятна комбинация от планини, море, гостоприемни хора, хубава храна и добри вина, но и немалко тъга с ниския си стандарт на живот. Грузия е пленница на историята, но устремена към бъдещето си. Страна, която само може да изненадва приятно. Не пленница, красавица по- скоро.
Автор: Александър Костадинов
Снимки: авторът
Други разкази, свързани с Грузия – на картата:
Грузия
„Еър Юнайтед“ успя да обърне „Куинс Парк“ от 0-1 до 3-2 и да продължи напред в турнира за Купата на Шотландия. Изненадващо мачът между втория в Лига 1 и последния в Лига 2 на „Сомърсет Парк“ протече съвсем равностойно. „Куинс Парк“ дори успя да отбележи първия гол чрез защитника Джейми Бръф в 27 мин. Все пак класата на домакините им помогна да наваксат изоставането, макар и с доза шанс. В 39 мин. Маренги изравни от пряк свободен удар от 30-на метра, а в началото на второто полувреме последваха нови два гола на Литгоу (50′) и Малкълм (60′). „Паяците“ обаче не се отказаха да търсят нещо повече и Блеър Спитал с поредния си гол за първия тим върна интригата в 67 мин. на мача. Докрая гостите от Глазгоу имаха възможност дори изравнят, но малко не им достигна да поднесат изненадата.
Другите отбори от Лига 2 също нямаха голям шанс в този кръг, като само „Клайд“ и „Стърлинг“ успяха да продължат директно в следващи кръг. „Монтроуз“ отпадна безславно от тима на „Фрейзърбъро“, а „Берик“ завърши 1-1 като гост на „Кутър“ (Питъркутър).
„Еър Юнайтед“ – „Куинс Парк“ 1-2
0:1 Бръф – 27′, 1:1 Маренги – 39′, 2:1 Литгоу – 50′, 3:1 Малкълм – 60′, 3:2 Спитал – 67′
“Куинс Парк”: 1. Бърнстингъл, 2. Фишър, 3. Бърнс, 4. Голд, 5. Бръф, 6. Лами, 7. Дейвисън (58′), 8. Андерсън, 9. Кийнън (82′), 10. Куин (73′), 11. Спитал.
Рез.: 20. Синклер, 12. Галахър (82′), 14. Гибсън, 15. Маквей, 16. Руни, 17. Гормли (58′), 18. Виктория (73′).
Ст. „Сомърсет Парк”, 879 зр.
„Еър Юнайтед“ успя да обърне „Куинс Парк“ от 0-1 до 3-2 и да продължи напред в турнира за Купата на Шотландия. Изненадващо мачът между втория в Лига 1 и последния в Лига 2 на „Сомърсет Парк“ протече съвсем равностойно. „Куинс Парк“ дори успя да отбележи първия гол чрез защитника Джейми Бръф в 27 мин. Все пак класата на домакините им помогна да наваксат изоставането, макар и с доза шанс. В 39 мин. Маренги изравни от пряк свободен удар от 30-на метра, а в началото на второто полувреме последваха нови два гола на Литгоу (50′) и Малкълм (60′). „Паяците“ обаче не се отказаха да търсят нещо повече и Блеър Спитал с поредния си гол за първия тим върна интригата в 67 мин. на мача. Докрая гостите от Глазгоу имаха възможност дори изравнят, но малко не им достигна да поднесат изненадата.
Другите отбори от Лига 2 също нямаха голям шанс в този кръг, като само „Клайд“ и „Стърлинг“ успяха да продължат директно в следващи кръг. „Монтроуз“ отпадна безславно от тима на „Фрейзърбъро“, а „Берик“ завърши 1-1 като гост на „Кутър“ (Питъркутър).
„Еър Юнайтед“ – „Куинс Парк“ 1-2
0:1 Бръф – 27′, 1:1 Маренги – 39′, 2:1 Литгоу – 50′, 3:1 Малкълм – 60′, 3:2 Спитал – 67′
“Куинс Парк”: 1. Бърнстингъл, 2. Фишър, 3. Бърнс, 4. Голд, 5. Бръф, 6. Лами, 7. Дейвисън (58′), 8. Андерсън, 9. Кийнън (82′), 10. Куин (73′), 11. Спитал.
Рез.: 20. Синклер, 12. Галахър (82′), 14. Гибсън, 15. Маквей, 16. Руни, 17. Гормли (58′), 18. Виктория (73′).
Ст. „Сомърсет Парк”, 879 зр.
Днес завършваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин , рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините, Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт.После минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр, а за поселдно разгледахме Чока Занбил и Сус.
Днес след Бисотун ще тръгнем към турската граница.
Приятно четене:
част четиринайсета
Бисотун е разположен по протежението на древен търговски път, който свързва високото Иранско плато с Месопотамия. Това малко градче е известно с наличието на находки от праисторически времена, както и артефакти от периодите на различни царства, владеели тези земи. Основните забележителности на историческия комплекс представляват барелефи и надписи, изсечени в почти вертикална скалиста планина. Те са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 2006 година.
С най-голяма значимост е изсечения в скалата
разположен на височина над 100 метра и с размери 6,5 метра на 3,2 метра. До него се достига по стълби и платформа, на която поради реконструкция не пускаха туристи по време на посещението ми.
Стълбите и платформата, от която се вижда барелефа с надписи на Дарий I
Снимка на барелефа, изобразяващ победите на Дарий I Велики
Барелефът изобразява Дарий, който държи лък и е стъпил върху гърдите на победения негов противник и претендент за престола Гаумата. Следват фигурите на девет пленени от Дарий владетели, които са се опитали да разпокъсат Персийската империя. Над фигурите е изобразено зороастрийското крилато слънце Фаравахар като символ на божествената власт на Дарий. Надписите са на три езика: еламски, вавилонски и древноперсийски. Те описват потеклото на Дарий, бунтовете в империята след смъртта на Кир Велики и сина му, както и победите на Дарий над владетелите, опитали се да разпокъсат Персия. Надписите свидетелстват за обмена на културни влияния в развитието на изкуството и писмеността в Близкия изток.
представлява изсечена в скалата гладка повърхност с размери 200 метра на 36 метра, върху която е трябвало да бъдат издълбани барелефи и надписи.
Фархад Тараш
е изсечена в скалите в средата на втори век преди новата ера. Изобразява почиващия си върху лъвска кожа герой, след удържана победа в битка. До него се виждат барелефи на маслиново дърво и закачен на клоните кочан със стрели. Митичният герой е с къдрава коса, брада и чаша вино в лявата си ръка. Надписи на древногръцки език обясняват, че статуята е в чест на Персийска победа над Партите.
Статуята на победилия в битка и почиващ си античен герой Херакъл (Херкулес)
е от края на втори век преди новата ера и го изобразява заедно с четирима верни сатрапи (областни управители). До него друг барелеф увековечава победата на Партския владетел Готарзис II над принц Мехердад. По средата барелефите са частично припокрити с надпис от 17-ти век за направено дарение на имоти от местния шейх Али Хан.
Поразрушените барелефи на Митридат II и на Готарзис II, както и надписа на шейх Али Хан
Целият Археологически комплекс Бисотун обхваща площ от 116 хектара. Всичките историко-археологически паметници са 18 на брой. Други интересни обекти са пещерата на ловците, партския храм, камъкът с барелеф на Балаш, реставрирания кервансарай.
Входна такса не се събира, разглеждането на обектите в комплекса е безплатно.
Историческият комплекс Так-е Бостан е разположен в
Този град с близо един милион жители е столица на едноименна провинция и център на индустриално развит регион. Разположен е на международния път, свързващ столицата на Иран Техеран с Иракската столица Багдад.
Taq-e Bostan, Керманшах, ИранРайонът на Керманшах се слави с богатата си история и култура. Първите селища са се появили осем хилядолетия преди новата ера. През 4-ти век това е процъфтяващ град и своеобразен курорт, където персийските управници са идвали да се лекуват.
Главната забележителност в Керманшах е комплексът Так-е Бостан, включващ издълбани в скалата ниши с барелефи и надписи. Те са на възраст 16-17 века и изобразяват сцени от живота на царете от династията на Сасанидите.
Скалните ниши с барелефи и надписи са оргинални паметници от 4-ти век след Христа
Барелефите в най-голямата ниша
Горният барелеф в дъното на най-голямата ниша изобразява коронясването на цар Ардашир II. От едната му страна е зороастрийският бог Ахура Мазда. От другата му страна е индо-иранската богиня Анахита.
Долният баралеф изобразява владетеля като конник с метална ризница, копие и щит. Рицарите в Западна Европа започват да носят аналогична броня няколко века по-късно.
Страничните барелефи в голямата ниша
Горният барелеф от лявата страна на нишата изобразява владетеля на трон, приемащ посетители.
Долният барелеф от ляво представлява ловна сцена на преследване на елени и глигани.
Малката ниша съдържа барелефи на персийски владетели и надписи
Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия
Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия
700-хилядният Орумие се намира в северозападната част на Иран и е административен център на провинция Западен Азербайджан. В продължение на векове заедно с мюсюлманите тук мирно са живяли християни и евреи. В околностите на града е имало чудесни овощни градини и лозя, поради което са го наричали „Градината на Персия“.
През втората половина на 19-ти век за известно време регионът попада под властта на Кюрдския националистически лидер Шейх Убайд ал-Лах. През 1880 година персийската армия атакува кюрдските войски и превзема града. По време на сраженията са избити много християни, а овощните градини в околностите са опожарени. През Първата световна война турската армия превзема Орумие и други западноирански градове, въпреки че страната е неутрална. Почти всички християни бягат от града за да не ги сполети съдбата на избитите от турците арменци през 1915 година.
В град Орумие влязох късно вечерта, след като бях минал през
и покрай соленото езеро носещо също името Орумие. Имах намерение да поразгледам централната част, но трафикът беше ужасно натоварен. На няколко пъти по кръстовищата свистяха спирачките на моя и на съседните автомобили. Реших, че не си струва да катастрофирам преди напускането на Иран и спрях на първия удобен паркинг за да пренощувам.
Към 4 часа сутринта потеглих, по улиците нямаше хора и автомобили, но указателните табели бяха само с имена на улици и площади. Половин час обикалях по булевардите без да намеря нито центъра на града, нито изхода към главния път на север. Появиха се първите чистачи и започнах да ги питам за посоката. Те ме упътваха така, че стигах до затънтени квартали и пак се връщах. На един площад видях двама войника с автомати на пост пред някаква административна сграда. Като спрях пред тях те застанаха в положение „мирно“. Попитах ги за посоката и единият ми начерта подробна схема на лист хартия как да се „измъкна“ от града. Бях безкрайно благодарен на този интелигентен войник, защото се справих без повече питания, ръководейки се по схемата му. И в други градове вече се беше случвало военни, които охраняват обекти, да ми чертаят схеми, по които се ориентирах за посоките.
Това остави у мен добри впечатления от служещите в иранската армия: много от тях говореха английски като обясняваха ясно и точно.
От Орумие до границата оставаха 320 километра. Минах транзит през градовете Хой и Маку. За последен път си напълних резервоара с евтино гориво.
Малкото гранично градче Базарган изобилства с магазини, където похарчих останалите ми ирански пари.
Главната улица на граничното градче Базарган
В далечината се вижда планината Арарат със заснежения си връх.
от Армения. Поне се бях подготвил психологически. Още при влизането в граничната зона един мъж ми поиска 50 долара, явно за да ми съдейства при оформянето на документите. Ненавиждайки всякакви форми на корупция и изнудване решително му отказах.
Той само ми каза, че в такъв случай ще си имам проблеми. Оказа се прав. Отказът ми да платя 50 долара беше грешка. В близкия фургон граничният служител ми прибра шофьорската книжка и ме прати да плащам някаква такса.
На около 300 метра оттам намерих голяма административна и митническа сграда. След няколко питания открих гишето с нужния служител, който написа някаква бележка и ме прати в банковия офис. Там платих 35 евро, служителят на гишето сложи подпис и печат, след което се върнах 300 метра обратно в началото на граничния район.
Човекът от фургона взе документа за платена такса, върна ми шофьорската книжка и ме пусна. Отидох пак в голямата митническа сграда и започнах да търся къде трябва да ми оформят Карнет дьо пасаж-а на автомобила. Един митнически служител ми каза, че това можело да стане на следващия ден защото сега е петък, почивния ден в Иран. Теглих им на ум една … , качих се на автомобила и продължих до следващата сграда, където се извършваше паспортна и митническа проверка.
Веднага се появи един цивилен „помагач“, който каза, че може да ми придвижи документите срещу възнаграждение. Предадох се и се оставих в ръцете му. Оказа се, че съм постъпил правилно. Човекът ме заведе до гишето за паспортна проверка и ме остави да чакам на опашката. Без проблем получих печат в паспорта за напускане на страната, а след малко „помагачът“ се върна с оформен Карнет дьо пасаж на автомобила. После поиска 100 евро за да платял някакви такси. Нямах избор, дадох му парите и след десетина минути той се върна с два документа. Така и не разбрах какви са тия листчета, за които дадох толкова много пари.
Двата документа, за които дадох 100 евро
Двата документа, за които дадох 100 евро
Наредих се на опашката с автомобили за митническа проверка. „Помагачът“ чакаше с мен като подаваше документите първо на митничаря, а после и на граничния полицай. Всичко мина без проблеми. „Моят човек“ поиска още 30 евро за това, че ми е помогнал.
Отвори се желязна решетъчна врата, движеща се по релса и няколко автомобила влязохме в нещо като ограден двор. Пред нас имаше друга желязна ограда с такава врата, а отстрани гише за паспортна проверка. След подпечатването на паспорта „помагачът“ ме заведе на друго гише за оформяне документите на автомобила. Вътре видях жена в униформа и без забрадка на главата. Едва тогава осъзнах, че
Стана ми ясно, че в това заградено пространство иранците предават преминаващите границата на турците. След оформянето на паспорта и документите на автомобила „моят човек“ ме предаде на турския митничар и си взехме довиждане. Митничарят хвърли поглед на багажа в автомобила и поиска пари. Попитах го колко, той ми каза „двадесет“ и му дадох 20 турски лири (17 лева). Той ги взе, но изглеждаше разочарован. Ами да си беше казал конкретно, че иска 20 евро (40 лева). Щях да му ги дам.
После се отвори другата плъзгаща се по релса голяма желязна решетъчна врата и заедно с останалите леки автомобили преминах в Турция. Последва последна паспортна проверка на турски полицай и напуснах граничната зона.
Преминаването на границата между Иран и Турция ми беше отнело повече от два часа. Все пак по-добре в сравнение с трите часа, които ми отидоха при влизането от Армения.
Поех дълбоко въздух.
Почувствах се почти у дома.
От турска територия изгледът към планината Арарат беше внушителен. Добре се открояваше покритият със сняг връх, висок 5165 метра. До него е връх Малък Арарат с височина 3914 метра.
В библейските книги се говори за планината Арарат, където след Потопа е останал да лежи Ноевият ковчег.
Отляво е Голям Арарат, а отдясно е Малък Арарат
Заснеженият конус на Голям Арарат
Минах тридесетина километра и почуствах умора, нормална след преживяванията рано сутринта в Орумие и при преминаването на границата. Както правя обикновено, от шосето отбих по черен път и след около километър спрях между малки хълмове. Реших, че мястото е достатъчно закътано и ще си почина спокойно. Хапнах и тъкмо ядях грозде за десерт когато се появи някакъв мъж и тръгна към мен. В ръката си носеше автомат Калашников и чак тогава осъзнах, че
Сетих се за медийни съобщения от последните години за отвличания, извършени от кюрдски партизани. Поизплаших се. Мъжът първо огледа багажника и вътре в автомобила, вероятно за оръжие. После дойде при мен и въпросително ме погледна. Казах му, че съм турист и съм спрял за да хапна и да си почина. Той каза: „ОК, но проблем.“. Попитах го какъв е, турчин или кюрд. Той гордо се потупа в гърдите и каза: „Кюрд, кюрд. Но турк.“. После изчезна между баирите, държейки в ръка автомата.
Реших, че няма страшно и мога да продължа почивката. Дремнах петнадесетина минути и изпих чаша кока кола с разтворено в нея инстантно кафе. Докато си миех зъбите се появи познатият ми мъж, водейки и един друг по-възрастен със себе си. Възрастният също държеше в ръка автомат Калашников. Помислих си, че става лошо и е трябвало веднага да се махна от това място. Здрависахме се с възрастния мъж, който гордо каза, че е кюрд. В този момент измежду баирите се приближи трети, също с Калашников. Запознах се и с него. Изплаших се. Какво ли пък ще става сега? И на новодошлите обясних с думи и жестове, че съм турист от „Булгаристан“, че съм хапнал, дремнал и ще продължавам по пътя. Единият ме попита имам ли много пари и в хотели ли спя. Веднага реших, че тоя сигурно си прави сметката да ме ограби. Обясних, че имам пари само за гориво и спя в колата защото не съм богат.
Предложих им да се снимаме, те първо отказваха, но после двама се съгласиха. Казах им да застанат с автоматите, но те твърдо отказаха. Оставиха ги до колата, само единият си го подпря на предното колело (вижда се на снимките).
С един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.
Авторът с още един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.
Понечих да си тръгна, но възрастният кюрд ме спря, искал да си говорим. Питаха ме дали имам жена (кадън) и им отговорих утвърдително. На обратния ми въпрос и тримата казаха, че са женени. Питаха ме за деца и им казах, че имам две. Те започнаха да ми се смеят, че имам само две деца. Единият имал пет, другият имал осем, а пък третият гордо каза, че имал десет деца.
Отново си затръгвах и те пак ме спряха, за да си говорим още. Знаеха по няколко думи на английски и се получи доста комична ситуация. Кюрдите ми говорят нещо на турски, но нищо не им разбирам. Аз започнах да им говоря на български, а пък те ме слушат и кимат с глави. В такъв „съдържателен разговор“ минаха десетина минути. Накрая ме пуснаха, взехме си довиждане като с най-възрастния се разцелувахме.
И този път се оказаха напразни страховете и опасенията, че нещо лошо може да ми се случи.
До Перник ми оставаха само 2300 километра.
Край
Септември 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)Снимки: авторът
E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
Днес завършваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин , рагледахме Техеран, през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, посетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините, Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз, както и през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт.После минахме по брега на Персийския залив с Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр, а за поселдно разгледахме Чока Занбил и Сус.
Днес след Бисотун ще тръгнем към турската граница.
Приятно четене:
част четиринайсета
Бисотун е разположен по протежението на древен търговски път, който свързва високото Иранско плато с Месопотамия. Това малко градче е известно с наличието на находки от праисторически времена, както и артефакти от периодите на различни царства, владеели тези земи. Основните забележителности на историческия комплекс представляват барелефи и надписи, изсечени в почти вертикална скалиста планина. Те са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО през 2006 година.
С най-голяма значимост е изсечения в скалата
разположен на височина над 100 метра и с размери 6,5 метра на 3,2 метра. До него се достига по стълби и платформа, на която поради реконструкция не пускаха туристи по време на посещението ми.
Стълбите и платформата, от която се вижда барелефа с надписи на Дарий I
Снимка на барелефа, изобразяващ победите на Дарий I Велики
Барелефът изобразява Дарий, който държи лък и е стъпил върху гърдите на победения негов противник и претендент за престола Гаумата. Следват фигурите на девет пленени от Дарий владетели, които са се опитали да разпокъсат Персийската империя. Над фигурите е изобразено зороастрийското крилато слънце Фаравахар като символ на божествената власт на Дарий. Надписите са на три езика: еламски, вавилонски и древноперсийски. Те описват потеклото на Дарий, бунтовете в империята след смъртта на Кир Велики и сина му, както и победите на Дарий над владетелите, опитали се да разпокъсат Персия. Надписите свидетелстват за обмена на културни влияния в развитието на изкуството и писмеността в Близкия изток.
представлява изсечена в скалата гладка повърхност с размери 200 метра на 36 метра, върху която е трябвало да бъдат издълбани барелефи и надписи.
Фархад Тараш
е изсечена в скалите в средата на втори век преди новата ера. Изобразява почиващия си върху лъвска кожа герой, след удържана победа в битка. До него се виждат барелефи на маслиново дърво и закачен на клоните кочан със стрели. Митичният герой е с къдрава коса, брада и чаша вино в лявата си ръка. Надписи на древногръцки език обясняват, че статуята е в чест на Персийска победа над Партите.
Статуята на победилия в битка и почиващ си античен герой Херакъл (Херкулес)
е от края на втори век преди новата ера и го изобразява заедно с четирима верни сатрапи (областни управители). До него друг барелеф увековечава победата на Партския владетел Готарзис II над принц Мехердад. По средата барелефите са частично припокрити с надпис от 17-ти век за направено дарение на имоти от местния шейх Али Хан.
Поразрушените барелефи на Митридат II и на Готарзис II, както и надписа на шейх Али Хан
Целият Археологически комплекс Бисотун обхваща площ от 116 хектара. Всичките историко-археологически паметници са 18 на брой. Други интересни обекти са пещерата на ловците, партския храм, камъкът с барелеф на Балаш, реставрирания кервансарай.
Входна такса не се събира, разглеждането на обектите в комплекса е безплатно.
Историческият комплекс Так-е Бостан е разположен в
Този град с близо един милион жители е столица на едноименна провинция и център на индустриално развит регион. Разположен е на международния път, свързващ столицата на Иран Техеран с Иракската столица Багдад.
Taq-e Bostan, Керманшах, ИранРайонът на Керманшах се слави с богатата си история и култура. Първите селища са се появили осем хилядолетия преди новата ера. През 4-ти век това е процъфтяващ град и своеобразен курорт, където персийските управници са идвали да се лекуват.
Главната забележителност в Керманшах е комплексът Так-е Бостан, включващ издълбани в скалата ниши с барелефи и надписи. Те са на възраст 16-17 века и изобразяват сцени от живота на царете от династията на Сасанидите.
Скалните ниши с барелефи и надписи са оргинални паметници от 4-ти век след Христа
Барелефите в най-голямата ниша
Горният барелеф в дъното на най-голямата ниша изобразява коронясването на цар Ардашир II. От едната му страна е зороастрийският бог Ахура Мазда. От другата му страна е индо-иранската богиня Анахита.
Долният баралеф изобразява владетеля като конник с метална ризница, копие и щит. Рицарите в Западна Европа започват да носят аналогична броня няколко века по-късно.
Страничните барелефи в голямата ниша
Горният барелеф от лявата страна на нишата изобразява владетеля на трон, приемащ посетители.
Долният барелеф от ляво представлява ловна сцена на преследване на елени и глигани.
Малката ниша съдържа барелефи на персийски владетели и надписи
Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия
Барелеф, изобразяващ сцена от живота в Персия
700-хилядният Орумие се намира в северозападната част на Иран и е административен център на провинция Западен Азербайджан. В продължение на векове заедно с мюсюлманите тук мирно са живяли християни и евреи. В околностите на града е имало чудесни овощни градини и лозя, поради което са го наричали „Градината на Персия“.
През втората половина на 19-ти век за известно време регионът попада под властта на Кюрдския националистически лидер Шейх Убайд ал-Лах. През 1880 година персийската армия атакува кюрдските войски и превзема града. По време на сраженията са избити много християни, а овощните градини в околностите са опожарени. През Първата световна война турската армия превзема Орумие и други западноирански градове, въпреки че страната е неутрална. Почти всички християни бягат от града за да не ги сполети съдбата на избитите от турците арменци през 1915 година.
В град Орумие влязох късно вечерта, след като бях минал през
и покрай соленото езеро носещо също името Орумие. Имах намерение да поразгледам централната част, но трафикът беше ужасно натоварен. На няколко пъти по кръстовищата свистяха спирачките на моя и на съседните автомобили. Реших, че не си струва да катастрофирам преди напускането на Иран и спрях на първия удобен паркинг за да пренощувам.
Към 4 часа сутринта потеглих, по улиците нямаше хора и автомобили, но указателните табели бяха само с имена на улици и площади. Половин час обикалях по булевардите без да намеря нито центъра на града, нито изхода към главния път на север. Появиха се първите чистачи и започнах да ги питам за посоката. Те ме упътваха така, че стигах до затънтени квартали и пак се връщах. На един площад видях двама войника с автомати на пост пред някаква административна сграда. Като спрях пред тях те застанаха в положение „мирно“. Попитах ги за посоката и единият ми начерта подробна схема на лист хартия как да се „измъкна“ от града. Бях безкрайно благодарен на този интелигентен войник, защото се справих без повече питания, ръководейки се по схемата му. И в други градове вече се беше случвало военни, които охраняват обекти, да ми чертаят схеми, по които се ориентирах за посоките.
Това остави у мен добри впечатления от служещите в иранската армия: много от тях говореха английски като обясняваха ясно и точно.
От Орумие до границата оставаха 320 километра. Минах транзит през градовете Хой и Маку. За последен път си напълних резервоара с евтино гориво.
Малкото гранично градче Базарган изобилства с магазини, където похарчих останалите ми ирански пари.
Главната улица на граничното градче Базарган
В далечината се вижда планината Арарат със заснежения си връх.
от Армения. Поне се бях подготвил психологически. Още при влизането в граничната зона един мъж ми поиска 50 долара, явно за да ми съдейства при оформянето на документите. Ненавиждайки всякакви форми на корупция и изнудване решително му отказах.
Той само ми каза, че в такъв случай ще си имам проблеми. Оказа се прав. Отказът ми да платя 50 долара беше грешка. В близкия фургон граничният служител ми прибра шофьорската книжка и ме прати да плащам някаква такса.
На около 300 метра оттам намерих голяма административна и митническа сграда. След няколко питания открих гишето с нужния служител, който написа някаква бележка и ме прати в банковия офис. Там платих 35 евро, служителят на гишето сложи подпис и печат, след което се върнах 300 метра обратно в началото на граничния район.
Човекът от фургона взе документа за платена такса, върна ми шофьорската книжка и ме пусна. Отидох пак в голямата митническа сграда и започнах да търся къде трябва да ми оформят Карнет дьо пасаж-а на автомобила. Един митнически служител ми каза, че това можело да стане на следващия ден защото сега е петък, почивния ден в Иран. Теглих им на ум една … , качих се на автомобила и продължих до следващата сграда, където се извършваше паспортна и митническа проверка.
Веднага се появи един цивилен „помагач“, който каза, че може да ми придвижи документите срещу възнаграждение. Предадох се и се оставих в ръцете му. Оказа се, че съм постъпил правилно. Човекът ме заведе до гишето за паспортна проверка и ме остави да чакам на опашката. Без проблем получих печат в паспорта за напускане на страната, а след малко „помагачът“ се върна с оформен Карнет дьо пасаж на автомобила. После поиска 100 евро за да платял някакви такси. Нямах избор, дадох му парите и след десетина минути той се върна с два документа. Така и не разбрах какви са тия листчета, за които дадох толкова много пари.
Двата документа, за които дадох 100 евро
Двата документа, за които дадох 100 евро
Наредих се на опашката с автомобили за митническа проверка. „Помагачът“ чакаше с мен като подаваше документите първо на митничаря, а после и на граничния полицай. Всичко мина без проблеми. „Моят човек“ поиска още 30 евро за това, че ми е помогнал.
Отвори се желязна решетъчна врата, движеща се по релса и няколко автомобила влязохме в нещо като ограден двор. Пред нас имаше друга желязна ограда с такава врата, а отстрани гише за паспортна проверка. След подпечатването на паспорта „помагачът“ ме заведе на друго гише за оформяне документите на автомобила. Вътре видях жена в униформа и без забрадка на главата. Едва тогава осъзнах, че
Стана ми ясно, че в това заградено пространство иранците предават преминаващите границата на турците. След оформянето на паспорта и документите на автомобила „моят човек“ ме предаде на турския митничар и си взехме довиждане. Митничарят хвърли поглед на багажа в автомобила и поиска пари. Попитах го колко, той ми каза „двадесет“ и му дадох 20 турски лири (17 лева). Той ги взе, но изглеждаше разочарован. Ами да си беше казал конкретно, че иска 20 евро (40 лева). Щях да му ги дам.
После се отвори другата плъзгаща се по релса голяма желязна решетъчна врата и заедно с останалите леки автомобили преминах в Турция. Последва последна паспортна проверка на турски полицай и напуснах граничната зона.
Преминаването на границата между Иран и Турция ми беше отнело повече от два часа. Все пак по-добре в сравнение с трите часа, които ми отидоха при влизането от Армения.
Поех дълбоко въздух.
Почувствах се почти у дома.
От турска територия изгледът към планината Арарат беше внушителен. Добре се открояваше покритият със сняг връх, висок 5165 метра. До него е връх Малък Арарат с височина 3914 метра.
В библейските книги се говори за планината Арарат, където след Потопа е останал да лежи Ноевият ковчег.
Отляво е Голям Арарат, а отдясно е Малък Арарат
Заснеженият конус на Голям Арарат
Минах тридесетина километра и почуствах умора, нормална след преживяванията рано сутринта в Орумие и при преминаването на границата. Както правя обикновено, от шосето отбих по черен път и след около километър спрях между малки хълмове. Реших, че мястото е достатъчно закътано и ще си почина спокойно. Хапнах и тъкмо ядях грозде за десерт когато се появи някакъв мъж и тръгна към мен. В ръката си носеше автомат Калашников и чак тогава осъзнах, че
Сетих се за медийни съобщения от последните години за отвличания, извършени от кюрдски партизани. Поизплаших се. Мъжът първо огледа багажника и вътре в автомобила, вероятно за оръжие. После дойде при мен и въпросително ме погледна. Казах му, че съм турист и съм спрял за да хапна и да си почина. Той каза: „ОК, но проблем.“. Попитах го какъв е, турчин или кюрд. Той гордо се потупа в гърдите и каза: „Кюрд, кюрд. Но турк.“. После изчезна между баирите, държейки в ръка автомата.
Реших, че няма страшно и мога да продължа почивката. Дремнах петнадесетина минути и изпих чаша кока кола с разтворено в нея инстантно кафе. Докато си миех зъбите се появи познатият ми мъж, водейки и един друг по-възрастен със себе си. Възрастният също държеше в ръка автомат Калашников. Помислих си, че става лошо и е трябвало веднага да се махна от това място. Здрависахме се с възрастния мъж, който гордо каза, че е кюрд. В този момент измежду баирите се приближи трети, също с Калашников. Запознах се и с него. Изплаших се. Какво ли пък ще става сега? И на новодошлите обясних с думи и жестове, че съм турист от „Булгаристан“, че съм хапнал, дремнал и ще продължавам по пътя. Единият ме попита имам ли много пари и в хотели ли спя. Веднага реших, че тоя сигурно си прави сметката да ме ограби. Обясних, че имам пари само за гориво и спя в колата защото не съм богат.
Предложих им да се снимаме, те първо отказваха, но после двама се съгласиха. Казах им да застанат с автоматите, но те твърдо отказаха. Оставиха ги до колата, само единият си го подпря на предното колело (вижда се на снимките).
С един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.
Авторът с още един от тримата въоръжените кюрди. Вижда се подпреният на предното колело автомат Калашников.
Понечих да си тръгна, но възрастният кюрд ме спря, искал да си говорим. Питаха ме дали имам жена (кадън) и им отговорих утвърдително. На обратния ми въпрос и тримата казаха, че са женени. Питаха ме за деца и им казах, че имам две. Те започнаха да ми се смеят, че имам само две деца. Единият имал пет, другият имал осем, а пък третият гордо каза, че имал десет деца.
Отново си затръгвах и те пак ме спряха, за да си говорим още. Знаеха по няколко думи на английски и се получи доста комична ситуация. Кюрдите ми говорят нещо на турски, но нищо не им разбирам. Аз започнах да им говоря на български, а пък те ме слушат и кимат с глави. В такъв „съдържателен разговор“ минаха десетина минути. Накрая ме пуснаха, взехме си довиждане като с най-възрастния се разцелувахме.
И този път се оказаха напразни страховете и опасенията, че нещо лошо може да ми се случи.
До Перник ми оставаха само 2300 километра.
Край
Септември 2012 година
Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)Снимки: авторът
E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания, а днес ще влезем в Черна гора.
Приятно четене:
част трета
Срещаме няколко магарета, спокойно пасящи до пътя. Харесват ни. Приближават се, а едното облизва фаровете на нашия мотор. Жест на приятелство и привързаност. Все пак изпълняват подобни роли – някой ахмак ги товари и използва я за работа, я за развлечение. Нашият ТДМ изобщо не се дърпа. Стои мирен, докато магарето с топъл и грапав език мие очите му…
Спускаме се надолу – от едната ни страна е отсечен и много стръмен склон, който в подножието полегато и леко вълнообразно се разлива до водите на
Край бреговете му се вижда светлозелена ивица, образувана от едрите месести листа на водните лилии. Далечните отсрещни брегове изглеждат сурови, каменисти и оскъдни на растителност. В ниското се гушат малки селца с червенеещи покривчета, а хълмовете са прорязани от пътищата, водещи до тях.
Постепенно слизаме все по-надолу. Наближавайки езерото се открива най-красивата му част – в периферията са разположени куполовидни върхове, изникващи от самата водна повърхност. Езерото прониква в сърцето на планината, заобикаля гъвкаво, спокойно и наситеносиньо, създава едновременно противоречие и хармония с околния релеф.
Миниатюрно островче с малка бяла постройчица смело се разполага в средата на езерото. Образуват се живописни, обли заливи, щедро обрасли с водна лилия. Наближаваме населено място. Възрастна жена ни предлага „ладно вино” от хладилна чанта. Изкушението е огромно. После влизаме във Вирпазар, където „точеното” ни очаква. Разменяме шеги със сервитьора (хората там са много комуникативни), а Бобан Левио мигач пита за сводни „собе”(стаи). Търсим място за спане, но цените са високи, а условията – обикновени.
Преминаваме през дълъг мост, прекрачил между два диви полуобрасли бряга.
Летим по прекрасния път до железопътна линия и останки от древна крепост. От двете ни страни езерната повърхност почива тиха и необятна.
По пътя пропускаме четирикилометров тунел, приближаваме столицата на Монтенегро, а все още не е ясно къде ще нощуваме. Точно преди града се отбиваме по страничен черен път и попадаме в бодливо поле. По показателните остатъци от човешка дейност разбираме, че това е мястото за забранена любов. Констатираното става повод за множество шеги. Нямаме избор и разпъваме палатките на закътана бодлива полянка.
Вечеряме, а от моя телефон в ушите ни драще дрезгавият звук на „Сребрни криле”, съвсем в унисон с вечерта и мястото. Щурците свирят безгрижната си песен, бодлите са в изобилие, но умората е определяща. Оказва се най-сладката нощ от пътуването.
ден четвърт
Не чувствам. Не чувствам с дълбочината, която искам. Видяното някак се плъзга до мен, докосва ме почти неуловимо, ефирно и отминава. Всичко се изнизва като на кинолента. Липсват ми разтърсващото усещане, изригващата емоция, поглъщащото преживяване на видяното. Аз съм там и гледам, но съм по-скоро наблюдател, отколкото участник. Това ме разочарова и плаши. Притъпената ми чувствителност, неспособността да се трогна до дълбините на душата си – това не съм аз. Не съм аз.
Прости ми, Бобане! И продължавам да се търся по протежение на проходите, в цветята край пътя, в наклона на всеки завой, в късчето синьо, разкъсало сивобелите облаци, небе… и да не се откривам…
За този град спомените ми са някак семпли. Дребномащабен, без характерност – така го помня. Сега нещата се променят. Толкова ми е топло – вътре в мен, така ведро и уютно, сякаш съм у дома. Ники си прави кратка шегичка – след което настроението осезаемо се повишава. Влизаме в кръгово кръстовище и правим 3-4 обиколки, без да излизаме. Липсват ни развят байрак и викове и ще сме като на манифестация. Ники е сериозен, но вътрешно си умира от удоволствие, радвайки се на озадачените водачи на другите два мотора. Те, въпреки абсурдността на ситуацията, ни следват неотклонно. След като спираме, Ники избухва, а те първоначално не реагират. После, схванали шегата, също се смеят, искрено и дълбоко, като група веселяци, сътворили поредната шега. Следва „Пекара” – място с топли, уханни, току – що изпечени закуски „со сирене, со месо…или со благо” и чаша йогурт (айрян), разбира се.
После късо и силно на вкус кафе. Подгорица ни среща с уютното си очарование. Водени от носталгия посещаваме една от най-уникалните църкви, които съм виждала – храма „Въскресение Христово”.
Писах за него и преди, но все още съм шокирана от красотата й. Строителството видимо е напреднало.
Подът, изграден във вид на мозайка от по-едри парчета разноцветен мрамор е впечатляващ. Наподобява древните подови мозайки, които видяхме в Херакли – същите животински и флорални мотиви, двуглавият орел – естествено. Символ на непокорството и дивата мощ на тая малка, но вироглава страна. Изографисана (все още не напълно) в модерен стил и ярки цветове, църквата не изглежда кичозна. По-скоро те кара да се смириш и да стихнеш.
Фасадата е основна част от очарованието – грубо дялани каменни късове в основата, които елегантно и постепенно се изглаждат в горната част. Доста стилно и изискано, с една неповторима белота, носеща символа на божественото.
После минаваме по мост с интересна съвременна конструкция, подобен на новопостроения Дунав мост. С онези въздебели, бели „въжета”, които го крепят в пространството, разположени ветрилоподобно, силни и непоклатими.
Поемаме към крайбрежието. Очаква ни Будва и синевата на Которския залив. За да преминем през дългия 4 189 м тунел, се връщаме към Бар.
спретнат и оживен курорт с традиционната средиземноморска архитектура. Естествено и част от историята на страната, владение на Римската империя, Венеция, Австро-Унгария…
Следите от тези велики култури ги има, особено в стария град с неговите порти, кули и крепостни стени. Посещаваме Етно музей, в който визуално и мислено преминаваме през епохите. Вещите говорят, описват, разказват. От стъклените витрини надничат изящни керамични, после стъклени съдове, накити, оръжия… Всяка вещ – принадлежала на някой, погълнала емоции и докосване на хора, отдавна обитаващи други измерения. Това се оказва най-добрия начин да надникнеш в миналото и да усетиш излъчването на мястото, на което се намираш.
После вървим по крепостните стени и се радваме на гледката. Отсреща, във водите на залива, се е гушнал един живописен необитаем остров с фантастични пясъчни плажове и „тъчащи” до него моторни лодки. Това е
все още съхраняващ останки от древна култура – църквата „Св. Никола”. Съгласно легендата, в околните на нея хълмове, намират покой почнали по време на епидемия от чума участници в един от кръстоносните походи.
Същевременно оставаш шокиран от яхтеното пристанище – богати безгрижници населяват помпозни яхти на велики цени и хапват деликатеси в открито море. Изпращаме един такъв плуващ лукс и после Веско, понастоящем зовящ се Бобан Левио мигач, се опитва с ключовете на своя мотор да отключи небрежно паркираното до тротоара Мазерати.
Оттам – газ към
град с лиричното прозвище „Невестата на Адриатика”, а някога наричан „най-южният фиорд”. Знаейки това, около нас витае една романтика, но… Горещо е. Това предизвиква още по-горещото желание да си подарим един следобеден плаж. Усещането, когато заливът започва да се разкрива пред очите ни, може да се опише само като възторг. Явно загубената ми някъде по безкрайните пътища чувствителност започва постепенно да се възвръща.
Котор, Черна гора
Заливът меко и постепенно се откроява пред нас. Подава ни, стъпка след стъпка, малки хапчици очарование. Накрая спираме занемели. В далечината се очертават сурови, нагънати подобно на смачкана хартия, склонове с бедна растителност. Явно природната красота в повечето случаи се изгражда чрез контрастите, в случая между равната синя заливна повърхност и сухите, напечени, сивкави склонове. А в дъното – малките каменни постройки, островърхите кули на камбанариите, шупналите бухлати облаци на цъфналото леандро и зелените чадъри на палмите…
Пътят се вие по самото крайбрежие, а тук-там са направени миниатюрни плажчета от бетон, от които по няколко стъпала слизаш в изумрудените води на Адриатика. Решили сме, както споменах, да си подарим този следобед. Малко време, в което да не бързаме. За отбелязване е, че пътуването е добре балансирано и върви по план. Точно както го замислихме. Засега и… чукам на дърво!
Табела „Къмпинг” ни отбива от пътя. Всъщност, шефът на отдел „Връзки с обществеността” в нашата малка и сплотена общност – Бобан Левио мигач (който безбариерно се спогажда с местните), скоро се връща триумфиращ. Само след минути сме настанени в затревен двор, отделен от околния свят с естествена завеса от богато разлистена асма. Има си всичко необходимо – душ под небето, със слънчева вода, мивки, тоалетни, мека зелена тревица и естествено, само през пътя – миниатюрен плаж. Както и (без подценяване!) близък магазин със студена бира. Пълна хармония, от която се възползваме тутакси. Възторжени и гасящи старателно следобедната жега с „Никшичко”, се плацикаме във водите на залива, ощастливяваме сетивата си с ароматите и гледката, хилим се за щяло и нещяло… Просто един миг, в който си себе си, не страдаш от неосъществени желания, а просто се радваш, че си там, точно с тези хора и точно в този момент…
По време на предното пътуване по липса на време пропуснахме гр. Котор. Привечер го посещаваме. Търсим Стария град. Въпреки съмнението ми, че сме на точното място – влизаме. Градът се е лепнал за планинския склон, точно в подножието на старата няколкокилометрова крепостна стена, стръмно и странно пропълзяла нагоре. Разбрахме, че може да се обиколи пеша, но късния час и изкачването ни отказват.
Влизаме в Стария град, където се провежда някакъв детски Арт – фестивал. Вече познатите тесни каменни улички, площади и катедрални храмове… Пъстро множество от групи туристи, екскурзоводи, вдигнали чадъри, на които е вързано нещо цветно…
Очаквайте продължението
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:
Западни Балкани - Общо