Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей. Днес освен Алепей, ще разгледаме и местните влажни зони, наречени Backwaters Приятно четене:    

Пътепис Индия

част трета

Алепей – няма бира

Обух късите гащи и тръгнах да се разходя. След 2-3 минути ходене стигнах до една река от калибъра на “Перловска”. Стори ми се, че от другата страна на реката има някакви павилиончета и се запътих към моста. Всякакви комични превозни средства препускаха по шосето, а шофьорите, по стара индийска традиция, натискаха нон-стоп клаксоните. С риск за живота претърчах през моста и се озовах при сергиите. На първата сергия продаваха панирани неща – три вида, по 10 рупии всяко. Питах какво е това, но не разбрах нищо от отговора на продавача, така че си взех и от трите. Бяха много вкусни, а единият модел – лют. Продължих към другите павилиони, но там се продаваха само някакви долнопробни безалкохолни и “Зрънчо”. Бавно започнах да осъзнавам смисъла на случката при гарата в Алува. В този индийски щат не се продава алкохол! Оптиах се да не обръщам внимание на паниката, която ме обхвана и продължих да разпитвам минувачите. Най-накрая един дребен и жилав чичка откликна на отчаяните ми молби и ме поведе по някакви малки и разкаляни улички. Стигнахме до тайно дворче, в което се бяха събрали 30-40 мъжаги и се бутаха пред едно комично мини прозорче. Изглеждаше, че съм попаднал на залагания за петли или минимум на “черно тото”. Попитах на висок глас: “Извинете, тука ли се продава бира?” и в същия момент 30-40 чифта застрашителни мустаци се впериха в мен. Явно произнасянето на думата “бира” на висок глас беше някакво светотатство. Казаха ми, че бирата е свършила и да се махам.   Както и да е, малко поуспокоен продължих с проучването. Поредният жилест чичка ме води поне 10 минути по главната улица, докато стигнем до заветната питиепродавница. Минахме покрай сергии, на които се продаваха ароматни индийски подправки в кошове, хиндуистки храм, както и покрай други екзотични гледки. Най-накрая стигнахме, но имаше грамадна опашка. Заключих, че явно бай индиец е любител на чашката и чинно се наредих последен. Тези отпред ме поощриха да ги предредя, защото съм бял и дори започнаха да блъскат с юмруци по ламаринената врата. Аз ги успокоих, че нямам бърза работа, а и не одобрявам расизма под никаква форма, така че продължих да си чакам. По едно време се появиха две хипарливи французойки с мръсни крака, предредиха ни и си заминаха. Накрая дойде и моят ред. Имаше два вида бира, в големи бутилки от 650 мл. “Кингфишер силно” със съдържане на спирт и “Туборг”. Цените също бяха фантастични (на фона на всичко останало в Индия) – по 3 лева бирата. Спиртният “Кингфишер” не ме изкушаваше особено, така че си поръчах “Туборг”. Онзи ми обясни, че “Туборг”-ът не му е за продан. Как ли не го молих, но той прояви характерната непреклонност на индиец с власт и ми продаде “Кингфишер силно”. Купих цял кашон и весело тръгнах обратно към “Ащамуди”.   По път към къщи, биричките подрънкваха весело, а минувачите ми махаха, усмихваха се и сочеха един на друг кашона. Стана ми много приятно и се отказах да взема тук-тук. Исках да се разхождам още сред тези добри хора. В сламената стая разтоварих безценния товар, слязох долу и помолих да ми донесат нещо за вечеря на терасата. Взех и паролата за Интернета. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Направиха ми люта супа (много вкусна) и палачинковиден хляб[/caption] След вечеря си отворих една спиртосана бира и звъннах по Скайп-а на родителите, да ги успокоя, че още не ме е изял слон, тигър, кобра или людоед, а също така съм успял и да си купя кашон “Кингфишер силно”. Майка ми каза: “Внимавай да не се напиеш с тая спиртосана бира”, баща ми разказа виц с неприлично съдържание и затворихме. Точно привършвах четвъртата бира, когато на четворната врата се потропа. Хазяинът ме уведоми, че току-що му е звъннал един тук-тукаджия от гарата и го е попитал как да стигне до “Ащамуди”. Това означавало, че моите дългоочаквани приятели всеки момент ще пристигнат. Радостно нахлузих джапанките и изшляпах по витата стълба на двора. След 2-3 минути тук-тукът пристигна, Ицо се разплати с пича и разтовариха раниците. Беше бурна радост. Веднага се настанихме на терасата, отворихме си бири, аз включих компютърната колонка и започнахме да си разказваме премеждията от по пътя. Всички бяхме най-много впечатлени от влака 6-та класа. [caption id="" align="aligncenter" width="583"] Влак 6-та класа[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Влакът, с който пристигнаха приятелите[/caption] От дума на дума и от бира на бира, страстите се разгорещиха и обърнахме балкона на дискотека. Едни французи се събудиха и ни направиха забележка. Допихме си кротко в стаята и за пръв път от 45 часа спах в хоризонтално положение, на креват. Милата Мария Баева обаче не могла да мигне, защото когато съм почерпен се въртя като пумпал и хъркам като дъскорезница.  

Kerala Backwaters

Вторият ни ден в китното индийско градче Алепей беше предназначен за разглеждане на основната алепейска забележителност – Керала бекуотърс.   Станахме, вчесахме се и потеглихме.  Първата ни работа беше да отидем до сергиите, където снощи бях ял вкусни пържени неща по 10 рупии и да закусим. След това аз предложих да тръгнем пеша към пристанището, защото бях видял в Интернет къде се пада, а и не изглеждаше далече. Ицо обаче настоя да хванем тук-тук, което се оказа изключително добра идея, защото тук-тукът потегли в посока, точно обратната на тази, която аз си представях. Естествено, закара ни не точно на пристанището, а при един негов човек, който разполагаше с малка, но комфортна лодка. Обясни ни, че на пристанището вече всички лодки са заети, защото е почивен ден. Ицо и Баева рекоха да се качваме веднага, но аз настоях да отидем все пак до пристанището и да видим какво предлага конкуренцията. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   На пристанището цареше голямо оживление, а на една палма имаше закачен мегафон, от който долиташе религиозно песнопение. http://youtu.be/BC0p7PzmonQ Помотахме се около гемиите.

  Не можахме да си изберем нищо и се върнахме при агента на тук-тукаджията. Спазарихме се за 20 евро да ни вози 4 часа из каналите и  потеглихме. Пред нас се разкриха райски гледки: http://youtu.be/Zl4XTWdONRs Минахме и покрай едно рибарско семейство, което плаваше в нещо като кора от огромна любеница. http://youtu.be/Z9C904Jeib4 Лодката беше оборудвана с шезлонги, както и с едно дюшече на носа, така че удоволствието от пътя беше пълно. Возихме се около час и нещо, визклицавайки възторжено и щракайки десетки снимки, когато усетихме, че сме поогладняли. Шофьорът беше печен в занаята и веднага ни подкара към едно тенекиено ресторантче, сгушено между палмите.   [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Ресторантчето беше нагизденос огненочервена реклана наVodafone[/caption] Настанихме се и тъй като не разбирахме кое от менюто какво значи, поръчахме на лелката да ни донесе от специалитета на заведението. Ицо и Мария помолиха и за по една риба. За пиене получихме хладна Кока-Кола, тъй като в Керала бирата се продаваше при специални условия. Заведението не разполагаше с чинии и прибори, така че ни сервираха върху листа от бананова палма и ядохме с ръце. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Лелката ни насипа ориз...[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"] ... и по 4 различни кашички[/caption]   На вид малко отвратителни, но на вкус кашичките се оказаха изключително добри. Естествено, до една бяха доста люти. Може би само зеленикавата не беше кой знае какво, но като цяло беше много вкусно. Още повече, че трябваше да ядем с ръце и се омазахме като прасета. След ориза, Ицо и Мария се заловиха с рибите, дадоха ми и на мене малко да опитам. Накрая ни взеха цена, която ни се стори съвсем прилична – около 10 евро за тримата. В последствие разбрахме обаче, че са ни взели поне петорно повече от нормалното, но това дори ни развесели допълнително.   Когато приключихме с хапването, се помотахме 2-3 минути наоколо, пуснахме по една вода в нужника и пак се натоварихме на нашето си корабче.   [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Около ресторантчето беше много романтично и приключенско[/caption]   След като поплавахме още десетина минути безгрижно по каналите, любезният лодкар ни попита дали сме склонни да изпием по някоя попътна биричка. Само това ни трябваше и всички единодушно се съгласихме. След малко акостирахме до колибата на един негов съратник – нелегален продавач на бира, който дереше по три кожи от наивните туристи. Предложи ни цена от 5-6 лева за топла бира, което дори и в Европа си е възмутително. Поради липса на по-добра алтернатива обаче, аз директно си поръчах 3 броя. Мария и Ицо бяха по-консервативни и си взеха по една. Въпросът с температурата решихме с една кофа лед, в която паркирахме бирите и продължихме. Докато чакахме да се охладят биричките, поделихме един кокосов орех, който Ицо изкрънка от продавача като бонус. Дали пък не му даде 10 рупии?! [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Ицо се черпи кокосов орех[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Не след дълго обаче подпукахме и бирите[/caption]   На фона на убийствената януарска жега, дори и спиртосаният “Кингфишер – силно” ни се стори отличен. Повозихме се още около час и нещо, като шофьорът не се върна по същия път, а по някакъв заобиколен, който беше дори още по-интересен. Накрая ни остави на същото нясто, откъдето ни взе, дадохме му уречените рупии и си направихме по една снимка за спомен. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Много симпатичен тип между другото – черен като катран[/caption] След знаменитите Backwaters, от които останахме предоволни, се помотахме още малко из Алепей. Минахме по малко мостче, снимахме едно гиздаво камионче, открихме дори и индийски клуб на БСП. [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Индийският клуб на БСП[/caption] Вече доста уморени от наситения с преживявания ден, се прибрахме в Ащамуди, за да полегнем малко следобед, а и да видим дали евентуално не се е появил знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров. Веско беше тръгнал преди 1-2 седмици от Сидни към Тамил Наду, където се мотаеше сам, и за което можете да прочетете в неговия блог: http://veskopetrov.com/?p=6496 С Веско вече бяхме влезли в контакт и знаех, че му остава само да прекоси някаква коварна планина и да се озове в Керала. След това по неговите си Вескови пътища би трябвало да се докопа до Ащамуди, където си направихме среща. Както и да е, след като се прибрахме, Веско го нямаше и ние използвахме времето да се поизлежаваме малко и да поцъкаме в Интернет. Очаквайте продължението Автор: Бале Снимки: авторът   Други разкази свързани с Индия – на картата: За подробности, кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе!