Бялото слънце на пустинята Рустам Ибрахимбеков & Валентин Ежов
Хо хо хо. Четох я преди няколко месеца и докато се наканя да пиша за нея, позабравих това-онова. Нещо като половината или, да речем, 60%. Симпатичен войник търси отвлечената си жена и докато пресича пустинята, някак успява да се забърка в история, която включва цял харем. Леко написана чудесна история за пясъци, жега, приятелство и живот. Останаха само 3 неща: 1. Препоръчвам ви я 2. Ще гледам филма 3. Помагам с линк
Както вече знаете официалната версия на GNOME, която се пробутва в почти всички дистрибуции е GNOME3, с тяхния Gnome-Shell, който по мненията на много е доста недомислен, а според други направо страхотен. Моето мнение ще се опитам да го запазя за себе си.
Да се върнем на самата статия. Gnome пусна нова страница extensions.gnome.org, от което уважаемият потребител може да инсталира различни добавки към своя нов десктоп. Това става чрез добавка към gnome-shell. Добавката се нарича Gnome Shell Integration и по принцип е инсталирана по подразбиране, можете да я намерите във вашия браузър под about:plugins. Странно но при мен не работеше под Chrome, но с Mozilla Firefox – никакъв проблем. Използването на страницата е доста интуитивно – избирате добавката, отваря се страница с подробности за нея и коментари от потребителите и същесвува един бутон “ON/OFF” щом го изберете се появява диалог, в който трябва само да потвърдите инсталацията – добавката се стартира мигновено.
От страницата можете да деактивирате и инсталираните добавките (но само тези, които сте инсталирали от страницата).
Някои интересни добавки, които може би ще представляват интерес:
Alternative Status Menu: Добавя опции за хибернетизиране, рестартиране и изключване на компютъра към статус менюто в горния десен ъгъл.
Frippery Application Menu: Замня бутона “Activities” с меню, от което можете да стартирате своите приложение, както в GNOME 2.x, доста удобно ако не харесвате начина на превключване на приложение и подобни. Ако задържите курсора на мишката над бутона Application имате и старата функционалност, с други думи – не губите функционалността, ако тя ви допада.
Frippery Bottom Panel: Добавя долен панел към десктопа, което доста наподобява този в GNOME 2.x. Ако използвате последната версия на Linux Mint 12, то подобна добавка е инсталирана, и се изисква от новото меню на Mint.
Removable Drive Menu: Меню за горния панел, което позволява лесен достъп и монетиране на мобилни устройства за преност на данни (CD, USB-памети, външни твърди дискове).
Windows Alt Tab: Заменя новата функционалност на клавишната комбинация в GNOME Shell, като ви позволява да сменяте активния прозорец (приложение) в настоящия работен плот.
Разбира се има още много други добавки, а и най-вероятно техният брой се очаква да расте все повече. Което може само да радва хората, които (като мен) се оплакват, че GNOME Shell не може да се модифицира и да се настрои да работи по начина, по който са свикнали от доста време. Това е и идеята на дистрибуции като Linux Mint и Pinguy OS.
Научно-популярна книга за любопитни умове. И любознателни. И за всички, които поназнайват това-онова, но годините са им изтрили възможността да систематизират. Което понякога, става ясно, е невъзможно. Перфектният учебник трябва да изглежда по подобен начин - написан със стил (все пак някакъв), с чувство за хумор, с биографични истории за учените и последиците от откритията им. Последните три са важни за разкриване на вселенската ирония.
Не знам как се пишат "няколко думи" за толкова всеобхватна научно-популярна книга. Написаното и без това е максимално сбито. Дочу се, че вътре имало неверни и/или вече неактуални данни. Бих се изненадал, ако не е така. Препоръчвам ви я от тук, докато все още информацията в нея не е остаряла прекомерно. Айде, че изстина.
Знанието обогатява, наистина. И инжектира нужната доза реализъм, показвайки ти, че на фона на ВСИЧКО ОСТАНАЛО, ти клониш към нула. Затова спри да се тормозиш с дребнавостта си и бъди поне малко странен и луд. Разни хора са разкривали вселенски истини дори само с разходка до хълма или спане върху два стола.
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 4/5 - маниаци по камънаци
Аз и тази книга имаме история. Харесахме се от пръв поглед, от втори - никак. Купих си я, когато се появи преди 5-6 години. Започнах я веднага и помня, че казах на hazel "Ако се окаже, че мацката на главния е умряла в тази катастрофа, фелацирайки шофьора, ще е ебати баналното". Познах. Първите 50-100 страници създадоха у мен впечаталението, че Геймън не е кой знае какво, когато пише стандартни, не-странни неща. Бивш затворник, мъртва съпруга, щатски магистрали. Проза като проза. И, да, имаше един скандинавски бог, но дори това не ме въодушеви. Зарязах я в началото, това помнех. Скоро я пробвах пак и ето - вече финиширах успешно.
Оказа се, че първият път съм прочел почти 50% от книгата. Втората половина всъщност е много по-добра. Както и цялата книга.
Какво става с боговете, които заселниците на Америка са донесли със себе си? Ирландски, скандинавски, славянски, африкански, всякакви? Как се приспособяват към новата земя, в новите времена? Старите богове имат врагове - нови, технологични, съвременни въплащения на хорската вяра, внимание и молитви. Неизбежна ли е еволюцията или хилядолетната памет ще надделее? В цялата книга няма толкова въпроси, просто аз така представям нещата.
Книгата е дълго пътуване из Щатите, нещо като градски/кънтри фентъзи пътепис. Но не е скучно, историята набира скорост и след това е лесно и приятно. Няколко нишки се разплитат на финала. Главната по банален начин, съпътстващите - много по-интересно и оригинално.
Да се повторя: книгата си заслужава, а продължението вече е на пазара, то си заслужавало точно 8 пъти повече.
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 5/6 - екс жива съпруга
автор: Georgi Stankov
Три народни песни от с.Черничево, изпети от местната самодейна група на традиционния селски събор. Изпълненията бяха записани от Маргарита Енчева-Иванова и ми бяха предоставени от Красимир Москов Кирев.
Е, тоя Дик голямата работа, ама са му посредствени първите страници. Нито е написано кой знае колко майсторски, нито идеята те грабва от раз. Както беше и в Играчите от Титан. Виж, в Човекът във високия замък началото си заслужаваше, а според мен - и книгата като цяло.
И така, г-н Дик ни пуска директно във врящата супа, никакви жабешки експерименти с постепенно затопляне. Ако не ви харесва - скачайте навън.
В бъдещето можете да си наемете човек с необичайна дарба, например телепат, съживител или ясновидец. А можете и да си наемете неутрализатор, който да ви пази от подобни. В природата е така - когато някой се научи да лети, друг започва да плете мрежи.
На всичко отгоре тънката линия между живота и смъртта е опозната и трансформирана в оживена магистрала. Нарича се полуживот и означава, че докато тялото ти е мъртво, мисълта ти все пак е на разположение на роднини и приятели.
След това започва играта с реалността.
Умът и сетивата не са на едно мнение, загадките са много, подозренията и теориите също. Колегите на главния герой измират един по един, борейки се с регресиращата реалност, която ги връща назад във времето.
Финалът е приемлив и смислен, но не издига романа в очите ми до кой знае какви висоти. За сметка на това звучи актуално и трудно се усеща, че книгата е писана толкова отдавна (1969 г.)
Препоръчва се на хардкор феновете.
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 13/17 - ако се използва според инструкциите
Трима другари
Ерих Мария Ремарк
изд. Отечествен фронт
413 стр.
Животът трябва да се живее. И няколко гадни удара в лицето или болест, която стопява любовта на живота ти, не променят това.
Книгата изостава само на крачка от Черния обелиск, която с времето се катери все по-неудържимо към върха на вечната ми класация. Може би си въобразявам, но си личи, че тази е писана по-рано. Тук любовта и приятелството са живот. А в Обелиска животът е всичко, въпреки всичко.
Една теория твърди, че предимство измежду двете книги получава тази, която прочетеш първа.
Как се говори за книга, която описва живота на един 30-годишен ветеран от Първата световна война, който се чувства едновременно на 16 и на 50?
Трима истински приятели.
Рожден ден.
Една бърза кола.
Внезапна (както се полага на всяка истинска) любов.
Много ром, много коняк.
Няколко натъртвания, няколко битки, счупен нос.
Оглупяването, ядът, гордостта, унинието, крилете, ревността, жертвоготовността.
Смъртта, болестта.
Музиката, разходките.
Пролетта, зимата.
Трудно се пише за "Трима другари", лесно се препоръчва.
Вижте какво са писали по темата Цонко, apieceofme и библиотеката - има страхотни цитати и много по-умело сглобени изречения.
Книгата не е тежка или тегава, написана е с немалко чувство за хумор. С много действие, диалози, запомнящи се сцени.
И винаги се появява стар познат, който казва най-подходящата за момента мъдрост. А после "наздраве".
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 14/15 - "Човек никога не е твърде млад. Винаги е само твърде стар."
За мен Пратчет има добри и много добри книги. Тази спокойно я слагам сред вторите.
Отново нова книга е на разположение на всички ни благодарение на аматьорски превод и алтруизъм. Официалният издател (Вуzzzев) нека се офлянква в омаята на договорите си с агентите на Пратчет, нека пуска нескопосани преводи и обещава темпо.
Книгата е самостоятелно приключение, но директно продължение на Дребнио волен народ. Доколкото схващам от официалните схеми, поредицата за Тифани е с етикет "детска", не зная защо.
Може би защото главната героиня е малко момиче.
Може би защото сюжетната линия е само една, без многоточков старт с разнообразен вкус.
Може би защото главознанието е още по-достъпно, а поученията - внимателни и топли.
А може би защото пластовете за разбирането й са по-малко на брой и едно дете няма да се обърка, докато дъвче многослойната лукова глава.
Но това е без значение - книгата е 100% Пратчет, при това (както казах) от по-добрите. Умна и смешна, уютна и мъдра.
Тифани напуска родното Варовитище и местния фийгълски клан, за да учи вещерския занаят. Който се оказва не толкова атрактивна смесица от битовизми - доене и чистене, помагане на стари хора, тук-там малко акушерство.
Но вече втърде много очи са се втренчили в Тифани - както тези на самата Баба Вихронрав, така и на едно безплътно същество (без очи, разбира се), което търси поредното си тяло. Кой може да победи ефирна мъгла?
Книга за корените, израстването и природата на всеки от нас.
Плюс първокласен шопски превод на ирландски диалект.
ОЦЕНКА ПО ОРАНЖЕВАТА СКаЛА: 1/1 - бабаягуване
P.S. корицата горе е от изданието на английски, както добре се вижда
Обемът не е достатъчен дори за "повест", така че спокойно можем да наречем "Машината спира" разказ. Фантастичен и толкова стар, че звучи още по-фантастично. Писан е в самото начало на 20-и век и сигурно разкрива много за света, такъв какъвто е бил преди повече от 100 години. Машините се превръщат в ежеднение, удобството и напредъкът са налице, но... винаги има едно "но".
Бъдещето. Хората живеят под земята, комуникират помежду си само с видео и аудио връзки (браво на автора за видеоразговорите), отчуждението е добродетел, която стимулира творческия и съзидателен процес. Машината е Бог, среда, законотворец, спасител, защитник, бъдеще и единствена алтернатива. На повърхността изхвърлят само ренегатите, които са прегрешли срещу Машината. Там няма въздух, няма дом, няма живот. Един любопитен мъж, една шахта, истината.
Лесно ли е да замениш/загубиш всичко човешко за сметка на автоматизирана безметежност? Разказът може би е предупреждение, въпрос и мрачно опасение. А може би обсебващата технология няма нищо общо и си говорим само за микросвета на всеки от нас. И всичко това в едно от най-старите sci-fi неща, които съм чел.
Намира се безплатно в електронен формат в e-knigi.net и въпреки че има нужда от лека коректорска намеса, си заслужава времето.
Бялото слънце на пустинята
