Изречението „Науката, образованието и културата са национални ценности“ е обявено за противоконституционно. Защото:

„Конституционният съд [..] поддържа, в контекста на изложеното, че като не свързва ангажимента на държавата, по смисъла на оспорената промяна в чл. 23, с „националната“ култура, тази промяна не просто изменя установения в Основния закон модел на изграждане на национална културна идентичност – основа на националната идентичност, но и като не дефинира културата именно като „национална“, оспорената промяна в чл. 23 премества акцента от дух на общност, т.е. от оня отличителен начин на съществуване, с който се идентифицираме като нация и който другите разпознават, към общности, въплъщение на други отличителни ценности, традиции и вярвания, с които нацията не се идентифицира, с което нарушава базисна конституционна ценност – единството на нацията, което е елемент на фундамента на държавата, такава, каквато е изградена с Конституцията от 1991 г.“

Значи, като запишем, че културата е национален приоритет, а не „националната култура“, ще сринем единството на нацията.

Вместо да отменя важността на науката, образованието и културата, можеше КС да влезе в ролята си на тълкувател, и да каже, че щом е национален приоритет, значи става дума за национална култура и така да си реши вътрешните съмнения.

Но извън конкретния въпрос, тук има по-голям проблем. Че Конституционният съд се самопровъзгласява за последна инстанция по политическа целесъобразност, което не е в неговите правомощия.

Правомощията на Конституционния съд по отмяна на изменения на Конституцията, ако изобщо ги има (защото това не следва от текстовете в Конституцията) могат да бъдат само по процедурата на приемане и по правото на обикновено Народно събрание да изменя дадени норми, изключени в чл.158.

С решение 3 от 2003 г., и неговото циментиране с настоящото решение, както и с отмяната на текстове поради твърдяна политическа нецелесъобразност, Конституционният съд си присвоява правомощия, които няма. Той се поставя над волята на т.нар. производна учредителна власт, каквото е Народното събрание със 160/180 гласа. И тъй като няма пред кого да бъде оспорена законосъобразността на решенията на Конституционния съд, той става самодостатъчен.

След като явно Конституционният съд е влязъл на терена на политическата целесъобразност, най-малкото, което може да се направи, е съдиите да влизат в открит дебат със законодателя, чиито норми са оспорени, преди да се произнесе. КС е негативен законодател, а не съд, и като такъв следва да участва в законодателен дебат преди да „спуска“ решения.

В последните години настъпихме всички мини, заложени волно или неволно в Конституцията. И всички са свързани с липса на достатъчно взаимен контрол между институциите.

В ключови части от техните правомощия, безконтролни се оказаха главният прокурор, президентското служебно правителство и Конституционният съд. От тези три проблема, решихме само втория, но основен фактор за политическата нестабилност остава първият, закрепен от третия.

Демократичните общества учат уроци и влагат наученото в споделените си идеи и правни норми. Но тези неща отнемат време и много съпротива.

Материалът Присвоените правомощия на Конституционния съд е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Главният прокурор има две правомощия, които опитахме да отменим, които се прилагат спрямо дейността на всички прокурори.
1) надзор за законност
2) методическо ръководство

Чрез тези правомощия главният прокурор може да се меси във всяко наказателно производство и да казва на всички прокурори какво да правят, без това да подлежи на контрол.

Вместо методическото ръководство, предложихме методически правила, които подлежат на обжалване.

Премахвайки надзора за законност, оставихме вътрешния контрол за законосъобразност, при който висшестоящи прокуратури контролират актовете на низшестоящи – както горните съдебни инстанции контролират долните.

Според Конституционния съд, без двете правомощия в техния безконтролен вид, не можело да се гарантира законосъобразното функциониране на прокуратурата. Цитат от мотивите:

„нито едно от тях самò по себе си не може да служи като пълноценна гаранция за законосъобразното функциониране на прокуратурата без наличието на другото“

Аз намирам това заключение за скандално и опасно. Изпълнителната власт, напр., не е така централизирана. Всеки министър има правомощия, дадени от законите, като министър-председателят не може да му се меси. Министерският съвет, като колективен орган, може да отменя неправилни актове на министри, но не и премиерът еднолично. Почти всички актове пък подлежат на съдебен контрол.

Председателите на върховните съдилища, слава Богу, не могат да се месят в работата на съдебните състави.

И какво излиза – всички държавни органи могат да действат законосъобразно без да са свръхцентрализирано-безконтролни, само прократурата не може. При все че основните рискове за правата на гражданите подлежат на потвърждаване от съда – мерките за процесуална принуда (напр. задържане), изземване, СРС (подслушване), т.е. няма нужда главният прокурор да е гарантЪТ срещу злоупотреби.

Не е нормално да се твърди, че това е в основата на конституционния ни модел. Тази постановка на нещата противоречи на принципите на правовата държава, защото казва „без пълна централизация на прокуратурата под главния прокурор, тя ще действа незаконосъобразно“.

Вместо механизмите за взаимен контрол, присъщи за правовата държава, има механизми за абсолютна власт, присъщи на тоталитарните държави. Неслучайно тази структура на прокуратурата и фигурата на главния прокурор на конституционно ниво се появяват в димитровската конституция.

Въпреки всичко, няма да се откажем от опитите да имаме истинска правова държава, защото тя е условието за благосъстояние.

Материалът За правомощията на главния прокурор и правовата държава е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.