Завършваме пътуване на Драган из Армения и Грузия. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. После помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, обиколихме Ереван, а посл влязохме в Грузия, за видим Тбилиси, Гори и Батуми. Днес поемаме пътя към дома.

Приятно четене:

Пътят към дома

През Черноморска Турция

част десета на

Армения и Грузия с Дачия

Събота (10.05) – станахме рано, много рано. Беше валяло цяла нощ. С изключително старание натоварихме багажа в Sandero-то така, че провизиите (разните плодове и зеленчуци, ядки и вода) да са точно зад малката падаща задна облегалка, за да можем хем да имаме лесен достъп до тях без да се налага да спираме, хем да не ни пречат в купето през

предстоящите над 1 800 км до София. Потеглихме от пред хотела точно в 5:55.

На излизане от Батуми

пак имаше RomPetrol или както се разбрахме რომპეტროლ. От предишния რომპეტროლ в Тбилиси бях изминал само 408 км и бяха изразходвани само 2 деления от резервоара, но предвид какво ни предстоеше, реших да сложа всичката останала (25%) отвара от Joro 01 и успях да наблъскам цели 24+ литра – много ме кефи колко се разтяга резервоара на Sandero-то. Въпреки, че уж е 50 литра, спокойно може да побере 62 – 63 литра. Разбира се, може и грузинците да ме лъжат с количеството. Всъщност, тук не бяха намесени само грузинци.

ОК, намирахме се в Грузия, ама по-точно Аджария

Бензиностанцията беше румънска, но надписите на колонката си бяха на чист български език, дори сумата се изписваше в лева. Горивото (efix diesel) не беше чак толкова евтино, колкото в Армения, но за тези 24,23 литра дадохме 44,51 лева или по 1,83 лв/литър. Платихме си с дебитната карта (Visa Electron) като пичове.

От Батуми до турската граница

има 20 километра покрай стръмното черноморско крайбрежие. Грузинците нямаше просто как да не изпъкнат с най-безумната граничарска сграда ever:

Опашка практически нямаше (много беше рано още), но успяхме да си купим малко закуски и да обменим 30 грузински лари за 33 турски лири, което са 25 лева (25 лева през 2017 са 63 лири – бел.Ст.) Направиха ни по една прощална снимка, никой не прояви интерес към багажа и ни изпратиха към турските си колеги.

Ееееей Боже, или по-точно –

Ееееей Аллах! Егати и заядливите турци!!!

Първо, всички пътници слизат от колите и преминават границата пеш, по отделен коридор – все едно не влизаш в светска държава, а в затвор да му се не знае. Колкото и нелогично да е, пешеходната опашка беше 5 пъти по-дълга и вървеше 50 пъти по-бързо, съответно Таня и родителите и минаха за 10 минути и след това се наложи да ме чакат един път 20 минути и след това още половин час. Защо ли?

Ами … подавам си аз с усмивка документите на Осман Бей (Първи), а той ме гледа лошо. Значи, колкото беше ведър турския граничар на влизане от Турция в Грузия преди една седмица, толкова този граничар беше, все едно съм му ял от купичката на закуска. Два пъти излиза от гишето и ме караше да му отварям багажника, ама така – не съвсем любезно. И двата пъти въобще не го погледна този багаж, само гимнастика си правихме.

След физзарядката ми искаше зелената карта – човек, аз в Нагорни Карабах влезнах без да ми искат зелената карта, ти тук в 6:30 сутринта ми се правиш на дръж ми феса.

Да не решите, че тук можеш да се оправиш на английски или руски, не – само турски. Моите познания по турски език са несъществуващи, така че от словесните указания на турския мустак, аз разбрах, че мога вече да си ходя да си прибирам пътниците, които ме чакаха от другата страна на бариерата.

Стигам аз до бариерата (на 1,40 м от Таня и родителите и) и между нас застава следващия Осман Бей (Втори). Пак ми обяснява нещо на неговия си език и ми сочи наобратно. Ръгам задна и се връщам при Осман Първи. Той ми се скара (това го разбрах) и пак ми сочи напред. Кво да правя, отивам при Осман Втори. Той се успокои малко и ми посочи ей тази сграда:

Паркирам аз отпред, чакам, чакам – няма никой. С риск за живота си чукам на вратата излиза Осман Трети. Сочи ми багажника – отварям. Погледа малко и се хвана за корема – викам си, край! Оказа се, че се опитва да ми каже или по-скоро да ми покаже нещо. Брех сигурно 3 – 4 минути си сочи корема, докато най-накрая не се сети да ми покаже тази табелка:

Е, в този миг ми просветна какво е искал и Осман Първи, и Осман Втори, че дори и стоящия пред мен Осман Трети.

Ще ми сканират колата с рентген

А соченето в корема е означавало да извадя от колата всичко, което е за ядене, за да не се облъчи от рентгена храната. Абе, малоумна работа. Язък за старателно подредения преди около час багаж. Извадих всичко на земята (добре, че беше спряло да вали), вкарах колата в гигантския рентген, излезнах, спусна се вратата и след две минути отново товарих багажа в Sandero-то. Явно ако искаш да прекараш наркотици през тази граница, трябва да ги сложиш просто в багажа си – него го проверяват най-малко.

Ще се повторя, ама – малоумна работа

Осман Трети ми даде някаква хартийка, дадох я на Осман Втори, той вдигна бариерата и отново бяхме в пълен състав. Поздравихме майките на тримата Османовци и поехме по остатъка от пътя към София, който съставляваше 1809км.

Първото положително нещо, което ми се случи този ден, беше да си сложа най-накрая любимата ни навигация iGo 8.3 – просто песен. Песен бяха и пътищата на Осман Бей – за това спор няма. Хем почти магистрала, хем красивичко покрай морето, хем и слънчице изгря. А хората бяха станали рано и беряха чай по склоновете:

Само на 40 километра от Батуми минахме покрай бензиностанцията PO, при която на идване се отбихме към Ардахан и Грузия, в посока Армения. От тук нататък пътят вече го бяхме минавали, но в обратната посока.

Хванах си за бушон едно старо BMW пред мен, което караше с 160 км/ч. Возих се като негова сянка в продължение на 300 км, когато бушонът ми, разбира се, не видя паркираното бяло Renault Clio, което му засече скоростта, а 1км по-надолу по пътя го спряха явно за превишена скорост. Мен не, мухахаха ;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам този счупен трак от Батуми до 250 км преди Истанбул.

По брой жители, Германия и Турция са много близки – по около 80 000 000 жители. Сигурно всеки от вас е карал / се е возил в Германия и е забелязал, че там има както големи градове, така и голям брой малки населени места. Е, карайки през Турция, имам чувството, че няма малки населени места – непрекъснато минавахме през някакви доста мащабни градове.

След това си хванах нов бушон и пак си карах доста бързо – няма начин, като ни губят времето по границите. Съответно малко ми се вдигна и разхода на гориво. Навигацията и без това беше изчислила 19 часа път, без каквито и да било спирания за граници, зареждане или ядене. При положение, че тръгнахме в 6 сутринта, следваше да пристигнем в София към 1 – 2 през нощта, а ако добавим и две граници по един час и още един час за зареждания и турски винетки – не ми се пристигаше по първи петли.

След около 600 км от Батуми спряхме на една бензиностанция за тоалетна и по един турски сладолед. Тайната ми мисъл беше да си измия челното стъкло от размазаните насекоми, но както се казва тук – „йок“, нямаше с какво да измия. Вече съм карал почти 5 000км, аз ли няма да изкарам още 1 200… При Самсун се отделихме от крайбрежието на Черно море и навлезнахме към вътрешността на Турция, грубо в посока към Анкара. Релефът стана хълмист, но рядко се срещаха остри завои. Отново си хванах бушон и карах зад него пак с около 150 км/ч, но и този бушон ми го спряха полицаите по познатата турска схема. След това още един бушон изгоря. Единственият негатив, който трупах аз, беше леко повишеният разход. Практически се получи, че за цялото пътуване минахме над 6 000 км и не ме спряха нито един път полицаи, дори и за рутинна проверка. Всъщност като се замисля, май само един път са ме спирали за проверка в чужбина, и то с Ладата в Сърбия преди 10 – 15 години.

Много ме учуди как турците интегрират религията и светския живот. Покрай пътя не рядко се срещаха джамии, на чийто първи етаж имаше супермаркет:

В много от заводите, покрай които минавахме, се виждаха така да се каже „служебни джамии“, в които работниците да могат да ходят да се молят, вероятно за да не трябва да губят ценно работно време в път до джамията в центъра на града и обратно. Трудно се интегрира религията в технократския и капиталистически живот, който живеем, но Турция все пак е сериозна икономическа сила, така че явно доста добре се справя с този баланс.

Джамиите се комбинират и с бензиностанции, така че реших да се възползвам от минаретата на Shell и да заредя догоре (хванах 49 литра Shell V-Power Nitro+), с надеждата да стигна с това гориво до София. Това дори до момента (2017 та година) е най-голямото количество пари, което съм успял да набутам в резервоара на Sandero-то наведнъж – сметката за тези 49 литра при литрова цена от 2,93 лева беше 143,75 лева – платих с дебитната карта. Както и да е – при тази средна скорост, която бях подхванал, нямаше как да ми се получи да мина още 800 км до София. Нарочно не си купихме разни освежаващи напитки и боклучави храни от Shell, ами отидохме в джамийния супермаркет. Мушнахме по едно кисело мляко и едно пиде. Слава Богу/Аллах, но поне бира не продаваха в джамията, та бащата на Таня остана малко на … кисело мляко. Газ нататък.

До Истанбул имахме 200 км по супер магистрала. Колкото повече доближавахме Истанбул, толкова по-често виждахме огромни заводи, като не малко от тях бяха за автомобили на различни марки.

През Босфора

не е възможно да се мине без задръстване, независимо, че мостовете са с по 6 платна в посока:

Минахме моста и се озовахме отново в Европа, която ни посрещна с безпощаден дъжд, който ни валя практически до София. Малко преди да трябва да слезем от магистралата при Одрин, колата стана на 77 777км – много яко.

Имахме още една лека драма с турската бюрокрация де …

тъй като на таблата до тол-бариерите на магистралите пише само на турски език и не можах да се ориентирам колко депозит ми е останал в електронната винетка, реших преди да мина през последната бариера преди Одрин, да заредя още малко пари, да не стане някой сакатлък и да ми отрежат я пръста, я ръката за нарушение на закона. Влизам аз в сградата за техните винетки HGS и му подавам регистрационния талон на Осман Четвърти. Той ме пита някакси „Нова винетка?“, аз му казвам недвусмислено „Не!“ и … той ми направи нова винетка. Както и да е, не ми е за тия 37 лири (25 лева), които съставляват 1% от общия бюджет на пътуването, но ме издразни, защото получих документ за нещо, което струва 35 лири, а двете лири са бонус за това, че и Осман Четвърти не знае чужд език. Наложи се да разлепвам старата винетка и да лепя новата, което можех да си го спестя. Свиркай си. Ако не друго, си имам депозит в чисто новата си винетка, дето въобще не ми е ясно кога ще го изразходвам (три години по-късно все още не съм).

Преди границата имаше около 10км опашка от TIR-ове, но ние си профучахме покрай тях като стой та гледай. На самата граница Капикулепет пъти ни гледаха паспортите, дезинфекцираха ни срещу 5 лева, провериха ни отгоре-отгоре багажа, дадоха ми някаква бележка, пет гишета по-натам връчих бележката на следващия по бюрократичната верига и ни пуснаха да си влезем у дома. На бензиностанция ЕКО до Пловдив си сипах 10 литра нафта, да не взема на изгасна до София.

В 3 часа през нощта най-накрая пристигнахме в София

и директно се трупясахме в леглата. За 10 дена бяхме изминали 6 125 км (с 325 литра гориво, разход 5,31 л/100 км) и събрахме безброй впечатления за цял живот.

Надявам се да не съм ви отегчил с многословието си, а най-вече се надявам поне една част от вас да се запалят и да си организират пътуване до някое необичайно място.

Колкото до финансовата страна на пътуването – всички разходи, включително застраховки, добавки за гориво, туристически пътеводители, гориво (810 лева / 325 литра), ядене и спане, бяха 2570.32 лева или по 650 лева на човек. Колко изхарчихте последния път на морето за 10 дена? Където има воля, има и път!

Иначе очаквайте включване и за този маршрут.

Край

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате изгодно в района на Батуми:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к. Турция не позволява резервации, тогава е най-добре да си направите почивка в Малдивите:

Booking.com

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Последния път помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а днес вече сме в Ереван.

Приятно четене:

Ереван

Армения

част седма на

Армения и Грузия с Дачия

Сряда (07 май) – пак се събудихме рано. Не можем да си позволим да спим до късно на толкова интересно място. Прегледах си набързо служебните email-и, защото и това си е важно. Закуската малко закъсня, защото късно през нощта бяха пристигнали другите гости на Мариета, който пътуваха със счупеното и оправено BMW 318i. Тъкмо имах време да подредя багажа в колата, да измия пак стъклата и да наглася навигацията – до Ереван имахме да минем 240 км, като надморската височина достигаше почти 2400 метра. Ето го тракът за деня.

И този път закусихме стабилно с палачинки с боб и от онези жълтите яйца, но ядохме в нашия хол, защото новите гости бяха настанени в апартамента на Мариета, за да не ни събудят през нощта, когато са пристигнали. На мен ми стана неудобно, и измих чиниите след закуската, а Мариета немедленно ми се скара – мъжете тук не правели така

Последва сърцераздирателно сбогуване с Мариета. Спонтанно и подарихме една шапка за спомен и газ към Ереван.

Газ, ама … аз съм на нафта. Само десетина километра след Горис

направо изтръпнах

Sandero-то го имам от чисто ново и досега никога не ми е правило номера, съответно тръгвайки на толкова далече от България и то точно в тази посока, много се надявах да не реши да проявява дизеловият си нрав баш на 3000км от дома. От София до момента, бях зареждал нафта няколко пъти, но винаги гледах да зареждам по малко гориво (не повече от 20 литра), за да може евентуално лошото гориво да се размеси с вече провереното добро гориво в резервоара. За статистиката, бях заредил 50 литра в София, 23 литра в Капитан Андреево, 50 литра в Турция, още 40 литра в Турция и още 10 литра в Турция преди да влезнем в Грузия. Последно бях набутал още 15 литра в Ереван и от тогава бях минал над 500 км, тоест би трябвало да това гориво да е ОК. Е да, ама никога няма да забравя

чувството на ужас, което изпитах,

когато на един баир след като излезнахме от Горис, се наложи да върна на четвърта предавка и за около 20 секунди от ауспуха излизаше чисто бял, плътен и зловещ бял пушек. Доста неща ми минаха през главата за тези 20 секунди (турбо, дюзи, гарнитура…), но колкото рязко се появи този проблем, толкова и рязко изчезна и то без никакви последици (вече 50 000 км по-късно все още не е правила втори път такъв номер колата). Спрях, огледах, ослушах – нищо. Екстра – продължаваме.

Комбинацията от красиви гледки и големи дупки

е много предизвикателна за шофьора, особено като добавим тировете с иранска регистрация и чисто новите ирански Peugeot 405, произведени тази година (да, наистина ги произвеждат все още!)

Искахме да стигнем възможно най-рано в Ереван, а и вече бяхме карали по този път в обратната посока, затова ограничихме спиранията до минимум. Понеже в пътеводителите, една от цитираните забележителности в Армения бил

винарския район около град Арени,

решихме все пак да изгубим половин час в някоя от винарните покрай пътя. Сега, сигурно сред вас има почитатели на напитката на боговете, но за мен това си беше чиста загуба на време. Имаше някакви лозници, някакъв туристически фолклор и ние като едни пишман туристи решихме да подкрепим арменската туристическа индустрия с 50 лева за 3 бутилки вино. Да има за подарък от прочутото арменско вино – дрън-дрън та пляс. Поне имаше WiFi. Продължаваме по пътя и продължавам в мой стил с разказа…

Моята кола има едно устройство за автоматично включване на фаровете в режим „дневни светлини“, монтирах го след като си отнесох две глоби от забравяне да включа на къси в София. В Армения обаче явно не е прието да се кара през деня с включени фарове и насрещните коли упорито ми присветкваха, за да ме подсетят да си изгася фаровете – а аз същевременно не мога, защото те се задействат автоматично. Та карам си аз по арменските пътища и в далечината гледам една кола кара на фарове. Подхилкваме се ние, че това само трябва да са българи и като се разминаваме – какво да видя. Български дипломатически (червен) регистрационен номер, започващ със „С 91..“ – това са номерата на арменското посолство в България. Какво прави такава кола тук в южните части на Армения, така и не ни стана ясно.

Вече бяхме гърмяни зайци, и веднага се светнахме, че щом виждаме вече планината Арарат, значи сме наближили и столицата Ереван.

С наближаване на Ереван пътищата станаха по-широки (един вид магистрала, разбираши), но не и с по-добра настилка – просто навремето СССР е строил с по-голям размах тук:

Разбрахме и за още

някои особености на шофирането в Армения

от първо лице. Например, колкото и да се доближава до понятията ни за магистрала пътят, това не значи, че по средата на зелената ивица не могат да пасат крави. Или пък – карам си аз по „магистралата“ с 60 – 70 км/ч (заради дупките) и покрай мен профучава една Фиеста с над 100 км/ч. В насрещната посока се движеше една бяла Toyota Corolla със сериозна камера на челното стъкло, която като видя бързака, преджапа през тревата и отпраши да гони Фиестата. Пусна едни сини лампи и сирени, догони нарушителя, спря го и … предполагам, че заработи за тутовката довечера. Тази схема я наблюдавах на няколко пъти, тъй че явно тук така се контролира ЗДвП –

цивилни коли с видеокамери патрулират, набелязват те

и после те догонват. Тъй като всичките бяха бели Toyota Corolla, не беше толкова трудно да привикнеш да караш с повишено внимание при наличието на такъв автомобил в полезрението ти – както сме си свикнали ние с белите Астри в България. Не спираха да ме впечатляват и все по-новите модели ирански Peugeot 405. Този модел всъщност се казва Peugeot Pars.

На влизане в

Ереван

пак си припомнихме колко спретнато беше влизането в Степанакерт, особено на този фон. Навътре вече става по-помпозно и излъскано. След преживяванията ни в Нагорни Карабах, вече по-добре разбирахме некомерсиалните билборди.

Отново се настанихме в апартамента при нашите приятели в Ереван, които пък се бяха увеличили числено по семейному по случай Гергьовден. Набързо отпочинахме и

излезнахме на разходка

по улиците. На мен още ми държеше влага сутрешната случка с белия пушек през ауспуха на Sandero-то, затова исках да открия някъде някаква смислена бензиностанция. Ясно, че бензиностанцията, на която бяхме заредили предишния път в Ереван (при трогателния старозагорски реставратор) не е вариант.

Направо се оказа мисия невъзможна тая работа с дизела

В повечето бензиностанции се продава само бензин. Надписи Euro5Diesel се намират тук-таме, но разбира се на тези бензиностанции точно в момента няма нафта. Още от предишния ни престой в Ереван бяхме набелязали една малко по-далечно, но по-така луксозна бензиностанция, и се отправихме към нея. Пак беше от веригата RAN Oil, но и тук беше малко греда. Дизелът се продаваше на отделна малка колонка, която не е под козирката на бензиностанцията и е малко така в тъча. Самата колонка и тя една такава изстрадала, с дебитната карта не можеше да се плаща. Ама какво да направя, вече бях паднал под половината резервоар, а утре трябваше да се добера до столицата на Грузия, град Тбилиси, което са още 300 км. Сипах половината поливалентна отвара, която ми беше приготвил Joro 01, размесих с 20 литра арменска нафта, прекръстих се и си пожелах нафтата е добра поне колкото настроението на бензинджията, който разбира се беше ходил в България като малък и имаше супер позитивни впечатления от там. Пита ни как живеем сега в България, отговорих му, че е същото като тук – много се бях спекъл за тази нафта, да му се не знае… Поне цената беше 1,59 лева/литъра, при 2,50 лв/л в България по това време.

Бензиностанция

Когато си в Ереван и вдигнеш погледа си нагоре, няма начин да не забележиш две неща – планината Арарат, разбира се, и статуята на майка Армения, която е разположена в парка на Победата (сетете се от първия път за коя Сталинская победа става дума) над града. Още от входаси личеше, че паркът е доста неподдържан, но с изключение на главната променада (не повече от 300 метра), остатъка от парка изглеждаше всякаш наистина самият Сталин за последно е подрязвал храстите покрай алеите.

Самата статуя на майка Армения

е заменила предишната статуя на Йосиф Виссарионович Сталин още през 1962 година (около 10 години след смъртта му) и използва нейния 30 метров пиедестал-музей. Стърчащата още толкова нагоре фигура на жена държи този път не шмайзер, а меч, който трябва да символизира, предполагам, мир чрез насилие – гениално и изключително прогресивно.

Майка Армения

Около статуята са наредени други пацифистки артефакти, като танкове, бронетранспортьори и далекобойни ракети за масово изтребление на хора. Майка им гледа над града, вперила строг поглед в посока Турция, но държи меча си от страната на Русия.

След това минахме през

някакъв квартал с уж богаташки къщи

– абсолютен кич и бутафория с елементи на пародия. До болка позната и за съжаление родна картинка.

Повечето къщи бяха облицовани с мрамор само от страната към улицата, а от задната страна бяха оставени на тухли. Напомня ми на боядисаните само от видимата страна цилиндрови блокове на двигателите на Dacia. Много добре си спомням, как си говорихме с Таня, че трябва да се обръща много повече внимание на избора на управниците на една държава. Ясно е, че диктатурата не е дългосрочно решение, но и произволът на демократичните избори също не може да гарантира качествени хора на управленските постове. Трябва някакъв друг подход, някакво експертно управление, до което да могат да достигат само хора, които са преминали през безкрайно много обучения и тестове. Както са примерно в „Ръководство на въздушното движение“ – доколкото знам, там има безмилостен подбор и не се допускат лекета и бездарници, а само специалисти с талант, ентусиазъм и с много високо заплащане. Не знам кой е правилният подход, но виждам два от неправилните, поне за тази държава.

Решихме да разгледаме как са

моловете в Армения

В Ереван има няколко, все пак всички се кефят на лъскавко и си строят кумири. Молът обаче е в типична сграда, построена от така разпространения тук розов туф. Вътре е като навсякъде, изобилието е налице. Само пари ти трябват, и си цар. Но си е малко смешно, как всичко кръщават Арарат. Всичко. Ние не си падаме много по сувенирите, затова от супермаркета си напазарувахме малки арменски коянчета за приятелите от онова сирене на конци за нас. Не са много дълготраен спомен, но аз нямам проблеми със спомените – нещата, които са ми интересни, винаги ги помня и без да полагам много усилия. Направо не е истина колко дълъг стана разказа за Армения, особено като се има предвид, че го пиша 3 години след като сме се върнали вече…

Продължихме вече пешеходната си разходка в града

Всъщност доста кръстосвахме този ден – ето го тракът. Попаднахме на автентична, съвременна работилница за хачкари. Автентична, защото действително не се чуваха никакви машини, са всичко се правеше само с ръчни инструменти.

На тукашните Sandero под написа „Sandero“ не пише „by Renault“, защото те просто са си Renault.

Отново минахме през

площада на Републиката и пеещите фонтани:

Джиткахме си безцелно по уличките, наслаждавахме се на хитроумните и тъпоумните решения по сградния фонд. Търсихме пак бит пазара Вермисаж, но логично той работи само събота и неделя. Нагледахме се на всякакви лъскави коли, ниски жени с големи носове, задници и токчета, както и пишман улични майстори.

Впечатли ни метрото

Първо ни впечатли фактът, че въобще има метро, но после се сетихме, че преди е имало кой да им го построи. После пък ни впечатли как може нещо толкова запуснато да продължава да функционира:

Метрото в Ереван

За инфраструктура не се отделят много пари, но трябва да им се признае, че са

много набожни

и на всеки ъгъл се строи нова църква, и всички църкви са издържани в един стил.

Както си бяхме обещали, отидохме пак до

каскадата на Ереван

На светло може би не е толкова романтична, но пък се виждат повече детайли:

Каскадата на Ереван

Скулптурния парк пред каскадата включва освен схема на града-слънце, някои много забавни статуи, образци на съвременното изкуство. Общо взето като цяло сигурно само Скопие може да се мери с Ереван по брой статуи на глава от популацията.

Ще се повторя, но наистина

много ми хареса тази каскада,

както с оригиналната си форма, така и с отделните си компоненти. Под лявото стълбище на каскадатае разположен музеен център за съвременни изкуства, като по цялата и дължина има ескалатори. Входът е свободен, а експозицията според мен беше интересна.

Имаше дори снимки от градежа на самата каскада:

Самите арменци също се кефят на съоръжението и го ползват по предназначение. По ескалаторите лесно се стига най-горе и гледката е супер.

Спуснахме се по дясното стълбище на каскадата, под което има зали, до които достъпът е ограничен. В една от залите имаше фолклорен концерт и щеше да е интересно да влезнем, но просто нямахме време за всичко.

Когато стигнахме обратно долу, запалиха осветлението и имахме възможност да се пожелаем лека нощ на освежения от летния дъжд нощен Ереван.

Последната ни вечер в Ереван завърши с онова сладко агънце, което си избрахме от кошарата преди няколко дена в имено на Жоро (зетят в приемното ни семейство).

За следващата нощ в Тбилиси нямахме запазено спане, но някакси предчувствах, че много лесно ще се оправим. Въведох си адресите на три хостелчета, които си харесах по booking.com, в навигацията и заспах със смесени чувства – тръгвахме си от Армения, но пък заминавахме за Грузия. Само тая арменска нафта да не ни издъни някъде по път…

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ако нямате познати, при които да пренощувате в Ереван, тук има специални оферти за нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Армения – на картата:

Армения

Нощувки из цяла Армения, можете да запазите тук

Booking.com