Пътепис Индия
част първаПрез Бомбай до Кочи
Заминаване
Индийското приключение започна в един студен и сив януарски ден, от спирката на ес-бана в нашия квартал. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]![S-бан в Берлин S-бан в Берлин](https://i0.wp.com/patepis.com/wp-content/gallery/ind-india/01-india.jpg?resize=576%2C432)
![Улица в Берлин Улица в Берлин](https://i0.wp.com/patepis.com/wp-content/gallery/ind-india/02-india.jpg?resize=576%2C432)
самолетът за Истанбул,
в който аз се настаних удобно. До мен се намърдаха майка германка от турски произход и бебето .. За огромна радост бебето започна да реве. Аз се опитах да туширам рева на бебето, поръчвайки си “Ефес” след “Ефес”. Бебето не спря да надува гайдата през целия път, а на финала повърна обилно по посока към мене. За щастие не можа да прати, а само оплеска седалките.В Истанбул имах 50 минути за прекачване,
но самолетът ни закъсня и беше на косъм да не изпусна следващия. Тичах като луд през летището и успях да се метна вътре в последния момент, секунди преди да затвори вратите. Този самолет беше широк и прохладен, и аз бих се почувствал отлично, ако не беше тъпият ми стомах, който ми дадееднозначен сигнал за наближаващо разстройство
На всичкото отгоре ме сложиха и до прозореца! До мен седна благовъзпитан и изискано облечен индийски бизнесмен, който разполагаше с всички възможни чудеса на безжичните и компютърни технологии. Бизнесменът се обърна към мен с думите: “За разлика от вас, европейците, ние индийците много лесно влизаме в контакт с непознати.” и веднага влезе в контакт с мене. Заразправя ми надълго и нашироко за работата си, за пътуванията си, за семейството си и т.н., и т.н. Не стигна това, ами започна и да ми пуска клипчета на смартфона! Аз само кимах вежливо и всячески се опитвах да не се насера. Когато болките станаха нетърпими, а по слепоочията ми рукнаха вадички от студена пот, казах на индиеца: “Пардон!”, взех си мократа тоалетна хартия и тръгнах. В самолета имаше толкова много пътници, че пред всички тоалетни се бяха извили опашки. Прекосих целия салон и преминах в следващия, където ситуацията с тоалетните беше дори по-трагична. Прекосих и него, отметнах една копринена завеса и попаднах в притихналия лукс на богаташите от бизнес-класата. За щастие богаташите кротко спяха и цели две бизнестоалетни ме очакваха! Когато се върнах, общителният индиец спеше, така че смело си поръчах бира “Ефес”, пуснах си музика и отворих капандурката на прозореца. http://www.youtube.com/watch?v=sBIUlc2iJd4 Поради комбинирания ефект от бирата и музиката, започнах да изпитвам силен копнеж по космоса, а студената светлина на звездите ме привличаше неудържимо. Наблюдавах и огромното крило на самолета, което се поклащаше монотонно в нощта, мислейки си, че по него направо може да се тича. По това време съм заспал. Събудих се когато светнаха лампите, а пилотът се разприказва по уредбата. Обърсах потеклите лиги с опакото на ръката си и попитах индиеца дали кацаме. Той отговори, че тая мътеница долу е неговият роден град Бомбай, че жена му очаква подаръци от Европа, а аз да съм освободял сърцето и съзнанието си от всичко, което съм чул заИндия
Така пристигнахме вБомбай
[caption id="" align="aligncenter" width="576"]![Летището в Бомбай Летището в Бомбай](https://i0.wp.com/patepis.com/wp-content/gallery/ind-india/03-india.jpg?resize=576%2C432)
От Бомбай към Керала
На летището в Бомбай беше душно и имаше комари. Стигнах до едно помещение с ниски тавани, където се наредих за проверка на паспорта. След проверката хванах едно безплатно автобусче, което ме закара до летището за вътрешни полети. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]![Летището в Бомбай Летището в Бомбай](https://i0.wp.com/patepis.com/wp-content/gallery/ind-india/04-india.jpg?resize=576%2C432)
На летището за вътрешни полети трябваше да взема самолет до град Кочи,
който се намира на 1000 километра южно от Бомбай. Да, обаче една изключително арогантна и нелюбезна служителка на компанията SpiceJet отказа да ми издаде boarding pass, докато не си платя билета още веднъж. Аз казах: “Госпожо, на идиот ли Ви приличам?!”, но тя ми посочи касата и продължи да обслужва опашката след мене. Отидох да се разправям с касиерката, но тя беше дори още по-нелюбезна. Когато . се запених, тази ми се смя. Пробвах да се върна при оная на чек-ин-а, но се оказа, че нямам право да вляза обратно докато не изчакам огромна опашка. Пламнах от справедлив гняв и пробвах да се предредя. Тия от опашката ми налетяха на бой и дотича ушев с дрънчащи белезници. Тогава горе-долу пуснах статус във Фейсбук, че съм в Бомбай, но са ми вдигнали кръвното. Както и да е, след около 2 часа разправии, разбрах че ако не платя билета за втори път – ще изпусна самолета и се предадох. Дадох им 4500 рупии (в лева) и получих заветния boarding pass. [caption id="" align="aligncenter" width="576"]![Летището в Бомбай, Spicejet Летището в Бомбай, Spicejet](https://i0.wp.com/patepis.com/wp-content/gallery/ind-india/05-india.jpg?resize=576%2C432)
пристигнахме в Кочи
Там беше слънчево и се полюшваха палмички, та ми стана по-леко на душата.
![Автобус – Кочи, Индия Автобус – Кочи, Индия](https://i0.wp.com/patepis.com/wp-content/gallery/ind-india/10-india.jpg?resize=576%2C432)
![Автобус – Кочи, Индия Автобус – Кочи, Индия](https://i0.wp.com/patepis.com/wp-content/gallery/ind-india/11-india.jpg?resize=576%2C432)
![Алува, Индия Алува, Индия](https://i0.wp.com/patepis.com/wp-content/gallery/ind-india/13-india.jpg?resize=576%2C432)