Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Послепомирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а за последно обиколихме Ереван.

Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.

Приятно четене:

Тбилиси

Грузия

част осма на

Армения и Грузия с Дачия

Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме

запътили към столицата на Грузия – град Тбилиси,

който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.

Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.

Ето го и тракът за деня.

Така, ние хубаво

оставихме Ереван зад нас,

но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:

Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.

Освен, че навигацията ни водеше по грешен път,

аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и

питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече.

Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.

Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.

Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от

езерото Севан,

което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.

Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.

Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:

Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една

практически пещера след град Ванадзор,

изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.

Пътят минаваше през

каньона на река Дебет

и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.

През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.

Минахме през

град Алаверди,

който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.

Продължихме по тесния планински път. Минаванията под

мостовете на влаковата линия Ереван – Тбилиси бяха доста екстремни

и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до

арменско – грузинската граница

Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.

Минавам си под бариерата на собствени риск – никой не ми се скара

Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.

Граничарят ме овиква

„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.

В единия край на фургона има каса.

Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…

Чао Армения (أرمينيا), здрасти Грузия (საქართველო)!

Грузинската граница

е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.

Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:

В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите,

нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.

Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…

Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че

грузинците са луди шофьори

Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.

Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но

Тбилиси

ни се стори много модерен град

Едно ново строителство, едни градинки, едни големи булеварди, не липсва нито стара, нито нова история:

Влезнахме в града, навигацията се поосефери и ни закара през най-централния булевард Шота Руставели (все едно бул. Иван Вазов) до първия от набелязаните хостели – най-близкия до центъра от трите. Стаите ни харесаха, имаха готини руски камини, но за съжаление нямаше да си имаме съквартиранти, както беше в Горис, Армения.

Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.

В сравнение с Ереван,

Тбилиси е много различен град. Много по-модерен,

с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.

Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.

Тротоарите бяха поддържани,

а по тях се движеха много млади хора:

Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:

Други площади по-скоро напомняха на Скопие:

Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.

Има и старинен център, с много интересни стари сгради:

Църквите отвътре приличат повече на нашите.

Но определено

емблемата на Тбилиси са новите съвременни сгради,

които дори стоят малко смешно до буйната и кална река Кура (не се смейте!):

– Сградата на съдебната палата, малко като операта в Сидни:

– Един нов киносалон с безумна форма, или по-скоро с безумни форми:

– Един метално – стъклен пешеходен мост:

След това се качихме по стръмнината към

античната крепост Нарикала,

от където се открива гледка към центъра:

Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.

Sololaki St, Tbilisi, Грузия

Подобно на Майка Армения и тук

Майка Грузия

гледа от високо столицата си.

Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.

Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече

традиционни грузински ястия

на един път. То не бяха едни супи с пелмени, супи без пелмени, кебапи по азербайджански, салати от местни треви, но най-вече следва да се обърне внимание на най-характерните за тоз район Хачапури и Хинкали (като големи пелмени) с овче месо:

Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.

След вечерята имахме възможност да се насладим и на

нощен Тбилиси:

Тракът от пешеходната разходка представляваше това.

На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Не само в Тбилиси, но и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:

Booking.com

Днес откриваме нова страна за нашия сайт – Армения. Може да ви се види чудно, но е факт, че досега не сме имали пътепис, специално за нея – винаги сме я минавали в комплект с някоя друга страна. Отново се качваме на Опела на Валентин и поемаме към Кавказ.

Приятно четене:

 

Из Армения с Опел

част първа

Дебед, Алаверди, Санаин, Одзун, Ванадзор, Гюмри

Втората от Кавказките републики, които разгледах преди обиколката на ИРАН, беше Армения. Територията на тази държава е разположена южно от Грузия. Теренът е предимно планински с красиви долини, малко равнинни области и голямото езеро Севан.

Армения е с население близо 3,3 млн., а територията й е 30 хил. квадратни километра, т. е. над 3,5 пъти по-малка от нашата.

По мои впечатления арменците са свободолюбив и горд народ с високо национално самочувствие, основаващо се на богатото историческо минало.

Първите държавни образувания на територията на днешна Армения възникват през третото хилядолетие преди новата ера. Официално първата самостоятелна арменска държава е създадена през 6-ти век преди новата ера, което означава, че е връстник на антична Гърция. Арменците се гордеят с историческия факт, че

те първи в света приемат християнството като официална държавна религия

през 301 година от новата ера. Първата арменска азбука съществува от векове преди новата ера, а съвременния й вариант е създаден в началото на 5-ти век от новата ера от духовника към царския двор Месроб Мащоц. В периода на най-голям политически, военен, стопански и културен разцвет арменската империя е обхващала територии от днешна Източна Турция, Северозападен Иран, Грузия, Азербайджан и Североизточна Сирия.

 

 

 

Последното Арменско царство съществува от 1050г. до 1375г. и обхваща земи, които днес се намират в югоизточна Турция. В продължение на изминалите хилядолетия арменските земи са завладявани от: перси; македонците на Александър Велики; римляни; отново перси; араби; византийци; монголците на Тамерлан; пак перси; османските турци.  През 19-ти век Руската империя завладява от Персия и от Турция исторически арменски територии. В отговор на арменските национално-освободителни движения турците организират масови преселвания и избивания на арменци в края на 19-ти век и през 1915 година. През периода 1918г.÷1920г. Армения е независима република. В края на 1920 г. Турция завладява западна Армения, а Червената армия завзема Източна Армения, която по-късно става република в състава на Съветския съюз. През 1991 година Армения обявява независимост и става самостоятелна държава.

Статистическите данни сочат, че в новата арменска история периодът от 20-те до 80-те години на миналия век е време на голям икономически подем и неколкократно повишаване на жизненото равнище. През тези десетилетия науката, културата и образованието достигат значителни висоти.

Днес около 5 милиона арменци живеят извън родината си, в това число около 20 хиляди в България. За мое съжаление, хората с които разговарях не бяха чували за Яворов, който в началото на миналия век написа прочувствени стихове за многострадалния арменски народ.

 

 

Моето впечатление на турист е, че средното жизнено равнище е по-ниско от това в Грузия и е съпоставимо с нашето от края на 90-те години на миналия век.

По мои наблюдения цените на основните стоки са на равнища около 3/4 от българските. Входните такси за основните музеи и забележителности са между 1 и 4 лева. Цената на литър дизелово гориво беше 1,80 лева през август 2012 година. Значителна част от леките автомобили се движат с природен газ (метан), с който изминаването на 100 км. струва около 6-7 лева.

Първото нещо, което ме изненада в Армения, беше про-руската политика и изключителните русофилски настроения сред хората. Не очаквах, че може да има държава,  където мнозинството от народа да изпитва такива чувства на привързаност към Русия.  Пътувайки из страната и разговаряйки с хората си обясних на какво се дължи това: вековните исторически взаимоотношения между две християнски държави; помощта на Русия за освобождението от турско робство; икономическите и културни връзки през периода на социализма, които продължават и днес; конфликта с Азербайджан и военната подкрепа от страна на Русия; три от четрите граничещи с Армения държави са мюсюлмански, което изисква арменците да имат силен християнски съюзник. За тесните връзки с Русия от „пръв поглед“  говореха две неща: наличието на много автомобили руско производство и слушането на руска музика в заведенията. По мои наблюдения поне 1/3 от звучащата в заведенията музика беше руска. Около 90% от автобусите и камионите са руско производство. В провинцията около половината от леките автомобили са руски лади, следвани по брой от забравените вече у нас волги. В някои от малките градове имах визуалното усещане, че съм се върнал в годините на социализма. В столицата и големите градове преобладават стари западни леки автомобили, предимно германско производство.

Арменците се оказаха още по-гостоприемни от грузинците. Всички, с които разговарях, изпитваха топли чувства към България и искрено се радваха, че общуват с българин. Много от хората подчертаваха, че ние сме братски народи.

Арменският език, както и грузинския, е неразбираем за нас. Почти всички възрастни и преобладаващата част от младите хора говорят руски език. Знаещите английски са доста по-малко отколкото в Грузия.

През цялото време в Армения не забелязах никакви следи от прояви на престъпност. Навсякъде в страната се пътува съвсем спокойно.

Полицейското присъствие е видимо, както и в Грузия. Разликата е тази, че в Армения пътните полицаи следят за превишаване на скоростта с радари и камери в автомобилите. Нещо повече, те прилагат много „гаден номер“. На доста места с отдалечени от пътя къщи липсва табела за начало на населено място. Където свършват тези къщи, обаче, има табела за край на селището. Там скрит под сянката на дърво, обикновено се крие полицейски автомобил и засича с радар тези, които не са намалили скоростта в така (не)означеното населено място.

Състоянието на пътната мрежа е по-лошо отколкото в Грузия и доста по-лошо отколкото у нас.  Типичните за България „дупки-убийци“ са малко, но неравностите по настилката, които трошат автомобила са навсякъде. През планините средната скорост на придвижване е 20÷25 км. в час. За някои туристически обекти няма означения или има табелка само за отклонението от главния път, пък после нека туриста да си „троши главата“. Позната „родна картинка“.

На основните пътища указателните табели освен на арменски са изписани и на латиница, а на някои места и на кирилица. Като цяло, Армения е по-трудна за автотуриста, в сравнение с Грузия.

През тази малка по територия страна и през Нагорни Карабах пропътувах 1 700 килиметра в продължение на седем дни и половина. Туристическите забележителности в този регион се оказаха доста повече от очакваното. Там похарчих 465 лева, от които 115 лв. на границата за автомобилни такси и застраховка гражданска отговорност. Продължиха и ремонтите на стария ми Опел.

 

Влизане от Грузия в Армения

Пристигнах на граничния пункт привечер, преминаващите границата автомобили не бяха много, но всичките формалности и документи ми отнеха около час и половина. Тогава това ми се видя страшно много защото не знаех какво ме чака при влизането в Иран.

За влизане в Армения е необходима виза, която струва 8 щатски долара. Тя може да се издаде и на граничния пункт, но аз си бях подсигурил такава от посолството на Армения в София.

След бързата паспортна проверка започна оформянето на документите за колата. Първо се наредих на опашка, където трябваше да ми изчислят какви такси да платя за автомобила. С един руснак си чакахме реда, но нахални грузински шофьори на камиони започнаха да ни пререждат като обясняваха, че са си платили таксата и трябва само да подадат бележката с документите. След 4÷5 минути такова пререждане „ми писна“ и се разкращях на грузинските шофьори, че са нахални и е несправедливо да минават пред нас. Явно съм викал доста силно и гневно, защото грузинците се стреснаха и застанаха на реда, а арменския чиновник се почувства засегнат, че един чужденец трябва да въвежда ред. Самият аз се изненадах от себе си, че мога толкова добре да се карам на руски език. Следваше отиване до банковия офис, обмяна на валута, плащане на таксите и връщане при чиновниците за оформяне на документите за лекия автомобил. После дълго писане на застраховката гражданска отговорност и лепенето на стикер на предното стъкло.

Вече се беше почти стъмнило, няколко километра след границата отбих от главния път и си намерих спокойно място за нощувка. Първата ми среща с Армения приключи.

 

В хронологичен ред следват  снимки с кратки пояснения от някои от посетените места в Армения.

Рано сутринта продължих по пътя през

красивата долина на река Дебед

 

 

 

Алаверди

Първото населено място, което разгледах, беше Алаверди. Това е малко градче с около 15 хиляди жители, голяма част от които са миньори в медните мини или металурзи в медодобивния завод. Изграждането на завода започва в края на 20-те години на миналия век, през началния етап от индустриализацията в бившия СССР.

 

Медните мини са разположени в планината над града.

Главната архитектурно-историческа забележителност в града е средновековния мост, построен по поръчение на царица Тамара. Високата част на моста е украсена с барелефите на 4 лъва.

 

Жилищните блокове в Алаверди са от типичния за Армения полиран розов камък.

Арменците уважават руските леки автомобили Волга, чийто по-нови модели у нас са непознати.

 

Санаин

В планината над Алаверди е разположено селището Санаин, в което има два туристически обекта: музея на Микоян и средновековния манастир.

Санаин е родното място на Артьом Микоян – главeн конструктор на съветските изтребители МиГ. Не по-малко известен е и брат му Анастас, който е държавник по времето на Сталин и Хрушчов, достигайки до поста заместник-председател на министерския съвет на СССР. Третият брат Микоян, обаче, е неграмотен и цял живот работи в местния селскостопански колхоз.

 

 

Манастирския комплекс в Санаин

е изграден през 10-ти век по времето на арменския цар Абас Багратуни. В комплекса са включени пет черкви, параклиси, библиотека, училище, жилищни сгради и средновековно гробище с родови гробници. Училището е връстник на аналогичните училища в Оксфорд и Кембридж, за които англичаните твърдят, че са сред първите европейски университети.  През периода от  10-ти до 13-ти век манастирът е един от главните религиозни, културни и научни центрове на Армения.

 

 

Одзун

Историческият град Одзун с неговите манастири и черкви е разположен на високо плато на левия бряг на река Дебед.

 

 

В основата на каньона са останките от

скалния манастир Хоромайри, 12-ти век.

 

 

Ванадзор

Ванадзор е индустриален град и административен център на провинция Лори. Населението му е 170 хиляди. В близкото минало името му е било Кировакан. В града има голям химически комбинат, няколко завода и колеж за подготовка на учители.

 

Запомних Ванадзор и с добрите млади механици, които ми ремонтираха охладителната система и динамото на опела. От тези момчета научих доста неща за Армения и за живота в страната. Накрая с тях се разделихме като приятели.

 

Гюмри

С типичната си руска и съветска архитектура Гюмри е един от най-атрактивните градове в Армения. Населението му е 120 хиляди жители.

Историческото име на града е Кумайри, през 1840г. е преименуван на Александропол (на името на руския цар Александър I), а от 1924г. до 1990г. се е наричал Ленинакан (на името на съветския политик В.И.Ленин).

Градът е пострадал много по време на опустошителното земетресение от 1988 година с епицентър съседния град Спитак. Жертвите на това земетресение са 25 хил. души, а материалните щети са значителни.

Градът съществува от 4-ти век преди новата ера, когато на това място се заселват гръцки колонисти. След присъединяването му към Руската империя тук е разположен голям военен гарнизон, което е обусловено от близостта на границата с Турция. През 18÷19 век Гюмри се е развил като търговски и транспортен център във връзка с търговско-икономическите отношения между Русия, Турция и Персия.

Гюмри, Армения

 

 

В град Гюмри е роден един от най-прославените военачалници през Втората световна война Иван (Ованѐс) Баграмя`н. Той е маршал, командващ фронт (войсково обединение от няколко армии) и герой на Съветския съюз.

Гюмри е побратимен с българския град Пловдив.

 

В Гюмри е издигнат

Мемориален комплекс в памет на руските воини,

загинали за освобождението на Армения от турско робство.

 

Няма да се спирам на Ащарак и Бюракан, тъй като тези селища не ме впечатлиха с нищо особено.

Втората част започва със старинната крепост Амберд, в превод „Крепост в облаците“. Разположена е на 2300 метра надморска височина.

 

Август  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Кавказ – на картата:

Кавказ