Завършваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Последния път напуснахме Грузия, за да спрем в Ерзурум, Турция.

Днес – в последния етап – ще преминем през цяла Турция, за да се приберем у дома.

Приятно четене:

14-ти ден. 7-ми август.

Ерзурум – Ерзинджан – Сивас – Кавак

541 км.

Станах рано. Събрах багажа. Преди да тръгна проверих маслото. Беше спаднало, най-вероятно от офроуда ми през Малък Кавказ и Кхуло преди два дни, пък и от жегите, около Артвин. Долях 250 грама и потеглих. По едни широки магистрали напуснах Ерзурум право на запад към

Ерзинджан

Около Ерзинджан също има високи планини, а градът е в поле, но с голяма надморска височина.

Разстоянието между Ерзурум и Ерзинджан е 193 км

. Старият път беше само с две платна, но сега е направен нов, като магистрала с четири платна и аварийни. Освен това движението не беше много интензивно. Имаше ТИР-ове разбира се, но доста нарядко, може би на 5 – 6 минути по един, и изобщо не можеха да те забавят, или да създадат проблеми. Поздравих се за решението си да карам от тук, а не по край морето, по най-краткият път. Опитът вече ме беше научил, че най-краткият път на картата не винаги се оказва най-бързият.

Стигнах

Ерзинджан

и отбих в града. Минавал съм от тук навремето, и даже съм спал тук на хотел. Градът се беше променил. Беше станал по-модерен и по-забързан. Аз влезнах в града, за да търся магазин и да купя крушка за фара ми, защото къса светлина нямах. Обиколих цялата главна и от двете страни, която беше пълна с магазини, но магазин за резервни части на коли нямаше никъде. Реших че на някоя бензиностанция ще намеря и купя крушка, и така, и така бях в града спрях да хапна един дюнер. За 7 лири (4 лв) се уредих с разкошен дюнер и кофичка с айран. После пак хванах главният път на запад и

продължих към Сивас

До там имах още 250 км. Преди това обаче трябваше да мина

проходите около Рефание

Пътят тук се катери и спуска по тези баири, които са доста огромни. Направо, като цели планини са, но са голи без растителност. Преди Рефание най-високият превал е 2 160 м н.в., а след Рефание има още по-висок 2 190 м н.в. Пътят е широк, като магистрала, завоите са плавни, а наклоните съвсем поносими, така че си караш със 100 –110 км/час и се кефиш.

След превалите пътят все още върви доста на високо, така, че жегата не ме тормозеше. Имаше и много красиви гледки.

Подминах Сивас,

град с около 300 000 жители и продължих на запад към Йозгат.

Вече беше късен следобед. На около 50 – 60 км след Сивас имаше места с някакви ливади край пътя, които бяха скоро окосени и всичко миришеше на сено. Имаше и някаква малка рекичка, на около 200 м от пътя с пояс от дървета край нея. Красиво място. Видях черен път да отбива от главният нататък и свих с мотора. Беше някъде към 18 часа. Имах поне още два часа светло време и ми беше малко рано да спирам за лагер, но

мястото много ми хареса

Беше точно, като приготвено за къмпинг, с окосената ливада, рекичката и дърветата над нея. Реших че тук ще спя тази нощ.

На другият ден се оказа, че селото след 2 – 3 км от моят лагер се казва

Кавак

Те турците не блестят с особена оригиналност, когато си кръщават населените места. Минавал съм най-малко през 10 населени места с името Кавак, или Узундере, или не знам, какво си тепе и други. Както и да е. Мястото на този лагер беше много хубаво.

15-ти ден. 8-ми август.

Кавак – Йозгат – Анкара – Ескишехир – Инегьол

720 км.

Наспах се добре тази нощ. После събрах всичко и потеглих. Минах няма и 50 километра и взех, че пристигнах…

в Пазарджик…

От тук съм минавал и по-рано и пред тази табела имам снимки с Хондата Африка, с която тогава обикалях. Продължих нататък. Реших, че днес ще намеря крушка за фара, за да я сменя.

Трябваше да мина покрай Анкара, а там имаше повече полиция от нормално. Трябваше да съм изряден, за да не се заядат. Проверих по една-две бензиностанции за крушка, но се оказа, че тук по бензиностанциите не продават такива неща. По малките градчета и селата не можех да намеря магазини за авточасти.

Къде да търся крушка за фара в тази Турция?

Разбрах, че на турски е „лампа“. Съставих едно изречение на турски. Соча фара на мотора и питам: „Лампа халоген хаш беш?“… Йок. Беше обикновено отговорът. Чак после разбрах, че съм объркал числото. Беш на турски е 5. На мен ми трябваше халоген Н4, или трябваше да питам за „хаш дьорт“ на турски.

Както и да е, лампи по бензиностанцийте не се продаваха. На поредната бензиностанция в някакво малко градче пак попитах за лампа. Момчето, което ми сипваше бензинът за моя изненада, кимна утвърдително и махна с ръка някъде от другата страна на улицата. Пак попитах. Лампа? Пак утвърдително кимване и пак махна с ръка нататък. Обнадежден запалих мотора, намерих място, където да завъртя обратно и се върнах от другата страна на шосето срещу бензиностанцията. Там имаше малък сервиз с две клетки за коли. Попитах.

– Лампа халоген хаш беш? Майсторът ме изгледа учудено.

– Хаш беш?

– Хаш, беш, хаш беш –Бях категоричен аз. Такъв халоген Н5 всъщност не съществува. Има Н4.

Майсторът мина на английски.

– Мейби, халоген хаш фор?

– Йес, хаш фор – Превключих на английски и аз.

Майсторът и момчето, калфата дойдоха, и започнаха да оглеждат мотора. Надничаха зад арматурното ми табло и търсеха задният край на фара. Аз преминах на чист български и взех да обяснявам.

– Виж сега. От тук отзад няма да стане работата със смяната… Ти само ми намери лампата, аз сам ще оправя всичко…

Майсторът се засмя. Май схвана, какво му говоря на български и ме поведе в задната част на сервиза. Там в едно малко складче извади една картонена кутия, отвори я и вътре имаше няколко опаковки с халогени. Извади една Н4.

– Има лампа…– Извиках радостно на български. Майсторът пак се засмя.

– Хау мач? Колко струва?

– Туенти лира. 20 лири (към 12 лева). (в момента 12 лева са около 25-27 лири – бел.Ст.)

Бръкнах в джоба си. Имах една банкнота от 50 лири и една от 10 лири. Пак преминах на български.

– Нямам 20 лири. Получаваш тази. И му подадох банкнотата от 50 лири.

Майсторът пак се разсмя и взе парите. Абе този човек май разбираше български… Върнаха ми рестото и аз пак подхванах на чист български, като се обърнах към майстора на сервиза.

– Ела сега да ти покажа как става работата със смяната на лампата във фара на този мотор… – Извадих инструментите. В същност трябваха ми само един шестограм и една голяма отверка. Демонтирах предпазната решетка пред фара, а после свалих гривната и извадих рефлектора. Монтирах новата лампа. Пробвах я. Работеше без грешка. На тази крушка, която свалих от фара ясно се виждаше, че жичката за късите беше прекъсната. Сега бях с нова крушка. Монтирах всичко обратно по мотора. Благодарих на майстора и на калфата, и доволен хванах отново пътя.

Подминах град Йозгат

и започнах

да следя табелите за Къръккале

Това беше следващия град, през който трябваше да премина преди Анкара. Тук някъде, около пътя се появиха някакви невероятни червени хълмове.

Тези червени хълмове бяха в продължение на 10 – 15 км, около пътя. На всеки 200 – 300 м по този път имаше огромни сергии с грънци от червените хълмове.

След Къръккале

включих навигатора и му зададох

следваща дестинация Полати

Това беше град, през който трябваше да мина след Анкара. Целта ми беше навигаторът да ме прекара точно по околовръстната магистрала на Анкара, а не да ме вкара в центъра на този 5 милионен град. Проследих внимателно няколко пъти, от къде прекара маршрута навигатора, за да няма после, опа, какво стана…

Някъде в ранният след обяд видях първите квартали на

Анкара

Тук някъде стъпих на

околовръстното шосе на Анкара

Това в същност е магистрала с четири платна за движение в една посока плюс аварийно, или общо

шосе с 10 платна

Движението е натоварено, но на толкова широка магистрала това изобщо не се усеща. Има предостатъчно ленти за изпреварване. Тази снимка на квартала с езерото е някакво изключение. Повечето квартали на Анкара и изобщо целият пейзаж, около столицата на Турция е от едни плавни ниски баири повечето с ниви с жито по тях. Из тези баири са разположени крайните квартали на града. Много на широко е разпрострян този град. Сега и жегата тук беше доста сериозна.

Мястото тук е такова. Баири и жега.

Трябваше ми над час и половина време, за да заобиколя Анкара и

да хвана към Полати

От там се спуснах малко надолу на югозапад към Сиврихисар, от където вече започнах да се качвам нагоре на северозапад към Ескишехир и Бурса.

Ескишехир

е доста голям град. Почти половин милион жители. Преминах го някъде към 18,30 часа и

поех към Бурса

До там имах още към 150 км. Разбрах, че ще пристигна в Бурса на смрачаване, или по тъмно. Аз в същност нямах никакво намерение да влизам в двумилионна Бурса. Така, че някъде

малко преди Инегьол,

и на около 80 – 90 км от Бурса започнах да търся място за спане. Хълмовете и жегата, около Анкара бяха останали зад гърбът ми. Тук се движех в проход през някакви ниски планини. Видях отбивка с черен път надясно към някаква кариера и отбих натам. Имаше будка за пазач, но нямаше никой. Явно кариерата беше изоставена. След 500 метра се качих по едни черни пътища с мотора в най-високата част на кариерата точно до началото на гората и си избрах място за спане.

Слънцето вече залязва над последният ми лагер в Турция. Кариерата е зад мен. Утре, може би по това време, вече щях да съм в България.

16-ти ден. 9-ти август.

Инегьол – Бурса – Чардак – Гелиболу – Одрин – Капитан Андреево – Пазарджик – Величково

800 км.

Рано сутринта събрах за последен път и подредих багажа, изскочих на пътя и потеглих на северозапад към Бурса.

Около Бурса

имаше доста сериозни планини. Градът е в подножието и в ниската част на склоновете им. По едни околовръстни магистрали заобиколих Бурса и се насочих

към град Бандърма на Мраморно море

От там вече карах по табелите

за Чанаккале

В същност нямах намерение да ходя чак до Чанаккале.

Проливът Дарданели

започва още поне 50 – 60 км преди това.

Стигнах

Чардак

и веднага свих към

пристанището за фериботи

Имаше опашка от коли и камиони, но нахален, както винаги, когато съм с мотора на такива места, аз се наредих най-отпред.

Çardak, Çanakkale, 17810, TR

Някакъв мой приятел мото пътешественик ми разправяше, че имало някаква европейска наредба за мотоциклетите специално за преминаването на граници и митници, че те били с предимство пред колите и другите МПС-та, и не трябвало да се редят с тях на опашки. Не знаех дали това е вярно, аз такава наредба не съм виждал, но ми хареса и я прилагах, когато ме устройваше… Още се изпразваше пристигналият преди малко ферибот.

Паркирах и отидох на касата, за да си взема билет. За 10 лири (5,80) ми дадоха билет, и когато се изпразни ферибота, и започна да се пълни отново стюардите ме повикаха първи да се кача. Ферито се напълни бързо и тръгнахме. Когато се отлепвахме от пирса от страни застана другият ферибот, който идваше от Гелиболу (Галиполи) и се нареди, за да заеме място, където бяхме ние.

След 10 – 15 минути бяхме на пирса в Гелиболу (Галиполи)

Напуснах Азия и вече

отново бях в Европа

От ферибота слязох един от първите. Калабалъкът беше сериозен. Включих навигаторът, за да ме изведе от лудницата. Бая ме въртя из разни тесни улици, но накрая се измъкнахме. Хванах курс почти право на север към Кешан. После минах Узункопрю и на Хавса свих пак на северозапад към Одрин. Някъде към 16,30 бях пред

Одрин

Навигаторът ме водеше. Бях му задал крайна точка Капъ Куле. Светна ми лапата за резервата, но бях решил, че ще зареждам в България с по-евтин бензин. Така бях изчислил нещата.

Вече навлизах в Одрин. По едно време се разсеях само за няколко секунди, и когато пак погледнах навигатора стрелката за завой надясно и розовата линия за маршрута вече изчезваха в долният десен ъгъл на екрана. А аз карах направо.

Мааамка му. Пропуснах завоя.

Нямаше как веднага да обърна обратно, защото шосето беше, като магистрала с тревна площ по средата. От там нататък се започна едно въртене, едно преизчисляване, не ти е работа… Замотах се през разни квартали на града. По едно време навигаторът хвана посока и ме поведе извън Одрин. Разгеле. Оправи се. Помислих си. Даже видях как се появи на екрана розовата линия с магистралата, която водеше към границата.

Аз карах в момента по някакъв тесен път и щях да пресека тази линия. И наистина след малко я пресякох, но през един умрял подлез без никакви детелини и без никаква възможност да се кача на магистралата от тук… След един километър беше депото за боклукът на Одрин.

Направо откачих

Такива благословии хвърлих, че се чуваше сигурно на 100 метра от мен как псувам. Бях на 20 километра от границата и от България, а се въртях като гламав вече час из Одрин, и даже посетих депото за боклука му. Направо отнесох приза за най-странна дестинация…

Върнах се пак в града. Изключих навигатора.

Обикалях пак из крайните квартали, като гледах да се движа успоредно на река Марица на северозапад с идеята, че в един момент ще пресека шосе, което да ме изведе. Така и стана. На едно кръстовище видях табела надясно за

Капъ Куле

и захапах, като питбул посоката. Минах по моста през река Тунджа. След няколко километра този път ме изведе на магистралата към границата и след още 20 минути вече бях там.

През турците този път минах сравнително бързо. Имаше само 5 – 6 коли пред мен и така беше направен подхода, че не можех да ги изпреваря. Но цялата работа вървеше много бързо и след по-малко от 10 минути бях на българската граница. Тук ме замотаха повече. Даже минах през някакъв гьол и едни пръскачки се включиха, та ме опръскаха целият с някакъв препарат. Гадост! Нямаше как да заобиколя проклетият гьол. Друг път съм го заобикалял този гьол, но сега бяха сменили подхода натам. Както и да е. Нали

вече бях в България…

В същност още не бях. Направихме малко мохабет с граничарите и тръгнах нататък. Сега пък митничарите ме спряха. Щели да ме проверяват дали не нося нещо забранено от Грузия?!?! Какво забранено да нося от Грузия и то с мотор? Пуснаха ме, вдигнаха бариерата и тъкмо тръгвах, някакъв се развика, че не ми бил проверил печата и паспорта.

– Имам си печат всичко е точно – отговорих му и дадох газ – Отивам си у дома, какво ме занимаваш с още глупости….

Трябваше да намеря бензиностанция, че вече повече от два часа карах на резерва и усещах, че съм към края на горивото си. По-рано беше бъкано с бензиностанции на тази граница, а сега нямаше нито една. Странна работа. Чак след 18 км има бензиностанция ми каза един, когато попитах. Май ще вися със шише край пътя и ще махам на колите… Помислих си, карайки нататък. Стигнах, обаче без проблеми до бензиностанцията, която се оказа, че е турска. Добре, че цените не им бяха турски. А 95 струваше 2 лева литъра.

Напълних до горе резервоара и пак платих с дебитната карта, че имах в наличност у мен само 10 лева. Беше малко след 18 часа. После си включих телефона и се обадих на жена ми, че вече съм в България и всичко е о’кей.

Към 20,30 часа по светло спрях пред гаража в къщи. Това беше.

За 16 дни, от които карах през 15 от тях минах 6 735 км. Около 200 километра от тях бяха офроуд. Разхода ми беше средно 5,7 л на 100 км. Счупих рамката, която носи десният страничен куфар и я заварих още там в Ахмета. Изгаснаха ми китайските допълнителни фарчета и ми изгоря късата светлина на крушката на фара, която смених в Турция. На китайските фарчета се оказа, че им е изгорял бушона, когато ги прегледах след прибирането си. После подмених и руското реле, което предишният майстор беше сложил на тези фарчета с реле на Бош, защото прецених, че това реле е виновно за проблема, и фарчетата светнаха. И накрая, долях малко над 500 грама масло за тези километри в двигателя, което той изгори по време на това пътуване. Аз си носех един литър за доливане, защото моторът ми е с въздушно-маслено охлаждане… Това са ми били проблемите и ремонтите по машината в следствие на това пътуване.

Пътешествието беше невероятно, но и изтощително. Грузия също се оказа невероятна.

Може би ще я посетим отново.

Пожелавам на всички да не чакат, а да пътуват и да следват мечтите си! А вариантите и начинът на пътуването всеки избира според предпочитанията си. Аз избрах този начин. С мотоциклет.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Можете да пренощувате в района на Анкара:

Booking.com


Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Днес ще напуснем Грузия и ще поемем през Турция.

Приятно четене:

Довиждане, Грузия

Кобулети – Хопа – Артвин – Ерзурум

354 км

част десета на

Грузия: човек с мотоциклет

13-ти ден. 6-ти август.

Тази нощ пак не можа да се спи нормално. Този път не от дискотеки и ресторанти, а от самите грузинци. Непрекъснато идваха разни коли наоколо, стояха известно време, а после си отиваха. В началото помислих, че са полски ебачи, но после забелязах, че по колите имаше големи агитки от 3-4-5 човека. Стояха, пушеха, правеха мохабет и после си отиваха. Не се къпеха в морето, не палеха огън, не бивакуваха… Още предишния път, когато пак спах на палатка в Кобулети ми беше направило впечатление това нощно движение с колите, но тогава си мислех, че са таксита, или участници във веселбата по дискотеките…

По едно време малко се поуспокои работата и заспах. Събудих се от бученето на двигател точно до палатката ми и от фарове, които светеха право в мен. Показах се от палатката и видях муцуната на някакъв микробус буквално на по-малко от два метра от палатката ми. Ядосах се и му извиках на български:

– Кво бе? Ще ме мачкаш ли? Какво?… – Оня ме изгледа все едно съм му изял компота. От вътре някаква жена се обаждаше, като черна станция и даваше някакви указания на цървула. Тоя се помота малко после се качи на микробуса и се омете.

Беше 3,30 през нощта. Не можах да им разбера схемата на всичките тези. Не ги свърта на едно място ли, или не могат да се разделят с безценните си тенекии, даже и през нощта?!?! На сутринта станах рано и видях, че някакъв от нощните карачи не е преценил в тъмното, къде точно да спре. Беше минал 15 – 20 метра по-напред от твърдото и беше заседнал в пясъка. Колата беше легнала на пясъка, а предните и гуми бяха потънали. Дойде някакъв спасителен екип с един пикап Тойота Хайлукс, на който пишеше „полиция 112“, развиха въже от някаква скрита по колата лебедка и бързо го изтеглиха от пясъка.

Беше вече към 7 часа. Явно повече нямаше да се спи. Изкъпах се в морето, поплувах малко и после започнах за пореден път да си

събирам багажа. Днес щях да напусна Грузия.

Когато след близо час потеглях, на плажа започваха вече да идват почиващи, там с хавлиите, с чадърите и с надувните поясчета. Аз на такива места, море и плаж не мога да почивам. Само нервите ми се опъват от тълпите и от калабалъка, а да лежа, и да се печа… Аз да не съм месо за барбекю!?!?

Бяха ми останали 30 лари. Добре бях изчислил парите. За 10 лари, закусих и си купих банани, нектарини, бутилка фанта и минерална вода, и 20 лари ми останаха, за да дозаредя резервоара, когато напускам Грузия с по-евтин бензин.

Тръгнах пак към Батуми

Трафикът вече беше станал сериозен. Започнали бяха и тапите. Батуми е много красив град, но движението из него е ужасно. Сетих се, че вече за трети път минавам през този град, а нямам нито една снимка от него.

Имаше още много интересни и красиви сгради, но вече бях в трафика и задръстванията, и не съм спирал, за да снимам. Минах през Батуми и продължих към

Сарпи. Това е граничният пункт с Турция.

Долях си резервоара, както бях предвидил и за по-малко от 5 минути минах през гишето, удариха ми печат, и напуснах Грузия.

Довиждане Грузия! Надявам се, някога да се видим отново!

E70, Sarpi, Грузия

Имаше още много, какво да се види и научи за тази страна, но за сега толкова. Такива ми бяха възможностите този път.

На турския граничен пункт ме мотаха близо час

Аз пак се наредих най-отпред, но нещо компютрите им не работеха и се наложи да чакам. Жегата вече беше станала сериозна. Между другото още, до като минавах през Батуми към 9,30 сутринта там електронните термометри вече показваха 33 градуса. Сега вече беше към 12 часа и тези градуси бяха повече. Тръгнаха им компютрите и опашката тръгна. На едно гише ми подпечатаха паспорта, на друго гише ме провериха дали ми е подпечатан. На трето гише ми искаха талона на мотора, а на четвърто ми провериха зелената карта на застраховката. Накрая остана последното гише преди бариерата. Там провериха всичко. Талона, паспорта, даже дойде някакъв с автомат, за да ми проверява багажа. Отворих куфарите. Провери съдържанието на единия страничен, увери се, че не съм терорист и най-накрая ми вдигнаха бариерата, за да вляза в Турция. Потеглих към Хопа по широките, като магистрали турски пътища…

Този път бях решил покрай морето да не карам и

от Хопа свих към Артвин

Бях решил, че

ще карам през централна Турция

и няма да се качвам на магистрали. В началото пътят беше проход в планина и жегата не ме тормозеше чак толкова. Освен това гледките бяха много интересни и красиви.

Постепенно зеленината изчезна и наоколо останаха само едни огромни скали,

и зелената вода под тях. Всичко около Артвин е така. За да прекарат тези широки шосета турците са направили огромно строителство. Навсякъде из тези каменни грамади са прокопани и прокарани шосета, и надупчени тунели. В едната посока едно шосе с тунели, мостове и виадукти, а в другата посока друго шосе, пак с тунели мостове и виадукти. Караш, сечеш планината и виждаш по отсрещните скали как вървят ТИР-ове в обратна посока. Невероятно строителство са направили тука турците.

Тук обаче

изникна неочакван проблем

Температурата, която без друго си беше висока през този ден, тук при тези напечени огромни скали се вдигна още и стана направо, като в пещ. Сигурно мина 40 градуса. Ужасно.

Започна да ми се спи зверски

Тази нощ не се бях наспал добре и сега при тази ужасна жега ме изби на сън. Ама направо очите ми се затваряха, както карах. Нямаше нито дърво, нито храстче, нито сянка където да спра, за да дремна. Единствената сянка и малко по хладно беше в тунелите. Сериозно се замислих дали да не спра в някой тунел и да дремна малко. Но някой сигурно щеше да се обади за помощ, като види, че лежа там, а освен това ТИР-овете преминаваха през тунелите със страшен грохот… Карах бавно и много внимателно, за да не заспя и да се хвърля в пропастта, като едвам си държах очите отворени в страшната жега. Такова чудо за първи път ми се случваше, но то и за първи път попадах на толкова напечено място… Горният слои на тази вода сигурно беше горещ. След близо час мъки започна да се появява зеленина и сянка, но то, и на мен вече ми премина, и не ми се спеше чак толкова. Навлязох в

някакво ждрело преди Узундере

Продължих нататък към Ерзурум.

Пътят беше хубав и широк, освен това беше нещо, като проход в планина та жегата спря да ме мъчи и се събудих окончателно. Надвечер наближих

Ерзурум

Градът е доста голям, близо половин милион жители и се намира в голяма равнина, но на близо 1 800 м.н.в. Около него имаше много ливади, повечето от тях вече окосени, така че имаше място за палатка. Аз обаче се чувствах грогясъл от тези жеги днес и реших да намеря евтин хотел, да се изкъпя, и наспя като хората, за да събера сили за следващите дни, в които задължително щях да съм на палатка.

Влизах в града по една широка магистрала с 4 платна плюс аварийни. Някъде преди центъра, а навигаторът ме водеше в центъра, на едно кръгово видях надпис Хотел и веднага спрях. Хотелът не изглеждаше скъп и луксозен. Цената, която ми предложиха беше 60 лири (35 лв) за стая. Тъкмо си отварях устата, за да се попазаря малко и администраторът се поправи на 50 лири за единична стая. Това бяха 29 лева по курсът в момента. Съгласих се без пазарлъци. Това е съвсем нормална цена за единична стая в хотел в Турция и даже е ниска.

Моторa качих на тротоара пред входа на хотела. Измъчи ги транскрипцията на името ми в паспорта.

– Каква е тази транскрипция? – Попитаха.

– Ами мисля, че е от френски. – Казах.

– Дай транскрипция на английски.

– Съжалявам. Това е транскрипцията. Препишете я от паспорта точно…

Платих веднага, защото смятах рано сутринта да тръгвам.

Взех си зарядните за телефона и за фотоапарата, че от спането в Тбилиси не ги бях зареждал. Взех си и несесера. Всичкият друг багаж оставих на мотора. После си прибрах паспорта от рецепцията, за да не го забравя там, качих се в стаята и се изкъпах. Включих зарядните. Пописах малко информация в тетрадката за този пътепис. Нещо даже не ми се ядеше, толкова изморен се чувствах. Отказах се от вечерята и още по светло се опънах в леглото. Събудих се, чак на другият ден, към 6 часа сутринта.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Ерзурум:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия и Другата Турция – на картата:

Грузия и Другата Турция

А ето и нощувки из цяла Грузия

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария. Днес ще разгледаме Вардзия и ще изкачим превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети.

Приятно четене:

Вардзия и Кхуло

Квабисхеви – Вардзия – превал Годердзи при Кхуло – Кобулети

377 км

част девета на

Грузия: човек с мотоциклет

12-ти ден. 5-ти август

ано сутринта потеглих към

Ахалцикхе,

а от там щях да свия надолу на югоизток към Вардзиа

От тук, както вече писах тръгнах към скалните жилища и църкви на Вардзия. Тук някъде по този път

бях свидетел на тежка катастрофа

Някакъв грузински състезател излизал с десен завой от второстепенен път перпендикулярен на главният. Явно е дал повече газ, не е успял да вземе завоя, за да застане на главният път, изскочил от пътя и се покатерил по склонът отсреща. Склонът не беше отвесен, но доста стръмен с поне 60 градуса наклон. Продължил с десният завой по склона, изкъртил пътьом няколко камъка и скали, смачкал тук там колата, и от там паднал на главният път по таван с гумите нагоре.

Аз, когато пристигнах на мястото колелата му още се въртяха във въздуха. Явно цялата тази работа беше станала минута – две пред мен. Спрях. Спряха и други коли.

Събрахме се 5 – 6 мъже, бутнахме колата и я обърнахме пак върху колелата и. Онзи беше вътре притиснат на седалката на шофьора. Вратата на шофьора се беше заклинила и не можехме от там да го извадим. От противоположната на шофьора врата също не можехме да го измъкнем, защото той беше притиснат от волана и от смачканият таван на колата. Самата кола беше някакъв Мерцедес с четири фара, автоматик. Интересно, че въздушните възглавници не бяха се надули. Нито една.

Изкъртихме задната врата зад шофьора и това ни позволи да отклиним шофьорската врата и да го измъкнем този състезател. Имаше тук там кръв, драскотини и натъртвания по него, но си стоеше на краката, и беше адекватен. Беше силно пребледнял, но това е в следствие на шока. За сега си стоеше на краката сравнително стабилно. Ако е имал някакви вътрешни травми, то това в последствие докторите щяха да кажат. Не беше някакъв тинейджър, а мъж поне на 40 години. Мерцедесът беше станал за скрап. От счупения двигател на пътя течеше масло и антифриз. Този ломотеше и обясняваше нещо на грузински, вероятно как е станала катастрофата, но аз нищо не разбрах от обясненията… Видях, че повече няма нужда от мен и от моята помощ, запалих мотора, и си тръгнах по пътя.

Към 9 и нещо сутринта по едно дефиле на река започнах да наближавам

Вардзия

Това е скален комплекс от 12 – 13 век.

На паркинга под комплекса паркирах. Не ми дадоха да се кача с мотора до горе, защото някакви камиони сновяха наоколо и се извършваха някакви ремонтни работи. Освен това с едни други ранни посетители, като мен ни накараха да чакаме до 10 часа. Чак тогава отваряли комплекса. Стана 10 часа, купихме си билети по 3 лари и пеша започнахме да се катерим нагоре към скалите.

От Вардзиğ тръгнах пак обратно пак към град Ахалкцикхе

От там смятах да продължа на запад към Аджария и да мина през прохода на Кхуло, който също е път с офроуд. Стигнах Ахалкцикхе и продължих нататък. След по-малко от 20 км слязох от асфалта и отново стъпих на черно. Започнах да изкачвам

прохода към Кхуло в Аджария

В същност тук

градчето се казва Кхуло, а самият превал е Годердзи на 2 025 м.н.в.

Това е

Малък Кавказ

Аз специално тук се чувствах точно, както в нашите Родопи. Планината е почти същата, а и жителите и тук също ходят с такета, като нашите помаци. Пейзажите са подобни. Пътят е черен, и лош, но е много по-лек от този към Омало. Тук бръмчеха всякакви леки коли, бусове и камиони, и даже се разминах с един ТИР по едно време. Разбира се,

пътят е много грозен и е с много дупки,

на места коловози, и камъни, но си е път, шосе с нормални размери, и плавни завои, нормално стръмен. Много мръсен и прашен обаче. Напълниха ми се дробовете и въздушният филтър на мотора с пепеляци и прах. През този проход бяха минали Дъг Уотке и Митьо Питона с чопъри, а Ники Китанов и Силвия с туристически шосейни мотори. За Омало това не мисля, че е възможно.

След известно време стигнах

превала Годердзи

на върха на прохода. От тук започваше спускането надолу.

Времето беше мрачно и даже се опитваше да пръска дъжд, така че стоях само няколко минути тука. От тук, както вече писах започваше спускането надолу.

Batumi-Akhaltsikhe, Грузия

До Батуми, от тука имах точно 212 км, като част от тях 60 – 70 км още бяха по черно.

А пътят беше все така грозен и прашен

След известно време минах и през

курорта Годердзи

Видях лифтовете и влековете, но не спрях да снимам. Имаше даже кабинков лифт с едни малки кръгли червени кабинки. Бързах да избягам от дъждът. Доста по-надолу вече ме огря слънце и спрях да снимам.

Вече бях на асфалта. В началото, когато свърши черното и самият асфалт също беше много грозен, и на дупки. И когато се стигнеше някакво населено място асфалтът пак изчезваше, и си ставаше, пак черен път в самото населено място. На тези с такетата, това явно не им пречеше. Подскачаха с колите си по дупките и вдигаха прах, а имаше, и доста кал на места. Защо не си оправят пътищата тези хора не мога да разбера? Какви управници са си избирали, и къде отиват парите от данъците им?

Лека полека пътят стана по-широк, а асфалтът все по-хубав, колкото повече се приближавах към Батуми. На 55 км преди Батуми се намира този стар мост

По някое време рано вечерта влязох в

Батуми

Лудница започна и жегата също. Зададох на навигатора

посока Кобулети,

за да си разпъна там палатката до плажа. Започваше вече да се смрачава, когато тръгнах по крайбрежната улица на Кобулети, за да търся място, където да спя. Преди това изядох една салата и един пилешки шашлик в едно заведение, че пак бях пропуснал яденето през деня. После подминах предишното място, на което бях разпънал по-рано и сега гледах да съм по-далече от дискотеки, и ресторанти.

Вече се мръкваше. Карах, до като излязох от града и продължих нататък към Поти. Вече беше тъмно. Тук с изненада установих, че ми е изгоряла късата светлина на фара. Сигурно от джаскането, около Кхуло. Имах само дълги и габарит. Неприятно. Страничните ми китайски фарчета също отдавана бяха изгаснали, някъде още преди седмица в Местия. Там проблемът сигурно беше в бушон, или в самият ключ.

Както и да е, сега имах само дълги, за да си избера място за спане. На габарит нищо не се виждаше. Дългите пък светеха малко на високо, поради багажът ми. Видях някакъв черен път да отбива в страни. Свих по него. Карах няколкостотин метра към плажа и изведнъж попаднах на мек пясък. Едва удържах мотора да не падна. Изрових се от пясъка и след няколко метра, пак стъпих на твърдо. Видях някакви големи дървета на 50 – 100 метра в страни от мен. Под много от тях имаше палатки и коли, а отпред беше плажът и морето. На 5-6 метра от мен имаше голямо дърво с поне 60 – 70 см диаметър, а около него нямаше никой. На близо не се чуваше думба-лумба от дискотеки и ресторанти. Реших, че тук ще разпъна.

Паркирах мотора на 50 см в страни от дънера на дървото, а до него светейки с челника си разпънах и палатката с входа към плажа. Устроих се. Това беше за днес.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Около Вардзия има къде да се отседне изгодно:

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Нощувки из цяла Грусия

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. После направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, аднес ще разгледаме Сигнахи и ще продължим в посока Аджария.

Приятно четене:

Сигнахи

Телави – Сигнахи – Тбилиси – Боржоми – Квабисхеви

388 км

част осма на

Грузия: човек с мотоциклет

11-ти ден. 4-ти август.

На сутринта помолих хазайката за някакъв съд с вода, за да измия мотора. Беше целият в една сива кал, като цимент и нищо отзад не се виждаше, нито номерът, нито мигачите, нито стопа. После си взех довиждане и с хазайката, и с град Телави, и

тръгнах надолу на юг към Сигнахи

За пъри път чух за това градче в пътеписа на Фори, а после прочетох, че го смятали за лице на туризма в Грузия. Ами не може да отидем на туризъм в Грузия и да не видим лицето на тоя туризъм, нали?

Потеглих в сърцето на Кахетия през Алазанската долина

Тук има много лозя и правят най-доброто вино в Грузия. Българското вино, обаче според мен е по-добро! Минах през едно друго градче и през някакви смотани села и видях отбивката за Сигнахи – 12 км. Свих и веднага пътят стана с перфектен асфалт, мантинели и маркировки. Засукаха се и едни серпентини, и започна стръмно изкачване нагоре в планината. След малко стигнах входа на

Сигнахи

Това е малко градче с 2 – 3000 жители, не особено старо от 18 век, но много живописно. Съчетанието на старо и ново, и тука е уникално, както в цяла Грузия. Някакво спокойствие и безметежност царят в Сигнахи, и даже грузинските състезатели от формула едно не можеха да нарушат тук това спокойствие. Улиците бяха с паваж, тесни, стръмни и живописни. Имаше и много зеленина. Красиво място.

Сигнахи, Грузия

От Сигнахи се върнах малко назад и хванах главният път през Сагареджо към Тбилиси. Преди да стигна отново Тбилиси край пътя видях

стара грузинска крепост

и отбих, за да направя снимки.

Нямаше, от къде другаде да мина, освен пак

през Тбилиси за Аджария

Зададох на навигатора крайната точка Манглиси, само, за да ме прекара през Тбилиси и да успея да хвана прохода. След това имах намерение да мина през Тсалка и Ниносминда към Акхалкалаки и Вардзиа. Всичко е точно. Изчисли пътя навигаторът и тръгнахме.

Стигнахме Тбилиси

и влязохме в града. Започнах да се въртя насам натам според указанията на навигатора. В един момент усетих, че нещо

работата се обърка

Започна нещо много често да преизчислява маршрута и прекалено дълго се мотах из Тбилиси. Айде пак се започва. Помислих си. Нещо не ми вървеше хич с ориентирането в този град. Пък и този навигатор беше много силен на прав, и равен път без никакви отбивки. Тогава никога не грешеше, но стигне ли се до много кръстовища и завои насам, натам работата се осираше тотално.

В един момент навигаторът ме изкара в началото на магистралата към Мцхета и Гори, точно там, от където преди няколко дни влязох и излязох от Тбилиси. Да, ама сега нямах работа там на тази магистрала. Пътят ми беше друг, този път през града.

Пак се бях объркал

Трябваше да се върна в центъра и пак да задам направление на навигатора. Отказах се. Не исках за пореден път да влизам в Тбилиси. Писна ми!

Подкарах

по магистралата към Мцхета

Там слязох от магистралата, влязох в града и пак зададох направление на навигаторът за Манглиси и прохода. На моята хартиена карта такива пътища нямаше, но навигаторът нарисува някакъв маршрут през разни села и каза, че път имало. Тръгнах.

Въртя ме през разни много умряли села. Минахме през черни пътища и пътища в строеж и накрая в центъра на едно село спрях да питам. Там имаше

табела, наляво Гори, надясно Тбилиси

Попитах местните, има ли път през планината, която се виждаше зад гърбът ми, от тука за Манглиси и Тсалка? Не такъв път няма. Отговориха ми. Ние нямаме връзка с Манглиси и Тсалка.

Мамичката ти и смотаният навигатор. Защо ме лъжеш и мотаеш, а?

Качих се пак на магистралата към Гори и след Гори, на Кашури свих към Боржоми и Ахалцикхе.

Боржоми

започна, като поредното смотано село, но след това се отвориха едни хубави булеварди и сгради, и после се превърна в красив, курортен град. Нещо като Велинград. Не спрях да снимам.

Вече беше късно, аз бях в проход в планина и се чудех, къде ще спя. Трябваше да търся, къде да опъна палатката. Долу в ниското течеше река Кура. Тази същата, която тече и през Тбилиси. Голяма е, като Марица.

Започнах да се ослушвам и да гледам за място, където да спя. Вече се бях отдалечил на двадесетина километра от Боржоми. Тъкмо излизах от поредното село и видях табела край пътя за хостел, и стаи за спане. Спрях. Оставих мотора на пътя и отидох да видя, за какво става въпрос.

На 150 метра нагоре по един стръмен черен път имаше голяма къща с двор. Възрастен мъж над 70 години ми каза, че това е хостелът и да, стаи има. После прибрах мотора в двора. За 20 лари (15 лева) пак се бях уредил.

След това времето се развали, задуха много силен вятър и заваля проливен дъжд. Много сериозна буря се изви. Чак токът изгасна. Извадих голям късмет с този хостел. Ако бях разпънал палатката, тази буря със сигурност щеше да ми създаде проблеми. А сега бяха на сухо и топло за 20 лари в това село, което, както после разбрах, се казва Квабисхеви.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в района на Сигнахи:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Нощувки из цяла Грусия

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. Днес ще опитаме да се изкачим Омало в Ташетия.

Приятно четене:

Телави – опит за изкачване на Омало (Ташетия) – Телави

част седма на

Грузия: човек с мотоциклет

10-ти ден. 3-ти август.

Телави – опит за Омало – Телави

220 км

На сутринта времето нещо хич не ми хареса. Планините бяха в облаци, а в предвид на това, че днес трябваше да се качвам над 2900 м нмв аз взех да се ослушвам. Стегнах багажа и казах на хазайката, че май няма да ходя на Омало.

– Времето ще се оправи. Беше категорична тя. Тръгвай!

– Ами пътя? Попитах.

Пътят бил сравнително хубав, според нея. Синът ѝ често ходел натам. Е това вече ме изненада. Разпитах я за подробности. Синът ѝ возел туристи до Омало и обратно за 60 лари на човек с Митсубиши Делика. Тези малки бусчета бяха с много сериозни и подсилени шасита. Бяха произведени за военните тези машини 4х4 и бяха по 3 000 кубика с 6-цилиндрови V-образни двигатели, клиренс поне 30 см, и много сериозна проходимост. Видях много такива Митсубишита в Местия и в Степансминда, като на много от тях имаше надписи Шамони – Монблан. С такава машина по проходимост аз определено не можех да се меря с този мотор…

След известно умуване реших, че ще тръгвам към Омало

Нагласих навигатора да ме закара до Ахмета, малко областно градче, като реших, че от там не можех да се объркам. Според картата от там имаше само един път през някакви села към Омало.

Това беше и първата ми грешка през този ден.

Бързах, защото тръгвах късно някъде към 8,30 часа и поради това

не успях да закуся. Втора много голяма грешка,

както се оказа в последствие. Носех си само вода. В центъра на Ахмета изключих навигатора и попитах за Омало.

– Карай направо – ми казаха. И аз карах. Минах през разни села, които ги нямаше на картата и за всеки случай от време на време спирах, и питах за Омало. След близо час започнах да доближавам планината. Минах и последното смотано село, и излязох на черно.

Пред мен се изправи отново Кавказ

Нямаше никой наоколо.

Нещо ме чоплеше отвътре и реших да почакам, и да попитам за последно, къде съм. От планината слизаше бус. Махнах му да спре и пак попитах за Омало.

– Че ти си го стигнал Омало. Каза шофьорът на буса. Даже си го подминал. И ми посочи някакви къщи на 300 – 400 м в страни от мен.

– Ама как така? Рекох. Би трябвало до там да има поне 40 км лош път в планината… А аз преди 300 метра слязох от асфалта…

–Аааа ти сигурно питаш за Омало в Ташетия. Доста път има до там…

– В Ташетия, да. За това Омало питам. Областният център.

– Ти си объркал пътя! – Беше категоричен шофьорът… То и на мен вече ми се беше изяснило, че съм се объркал…

– Къде съм се объркал? Попитах шофьорът оптимистично. В това село, или в предишното?

– А не. Ти си се объркал още в Ахмета – Беше отговорът… – Ще трябва да се върнеш пак в Ахмета и ще хванеш в съвсем друга посока през Алвиани към Омало – Ташетия.

Мааамка му! Отново бях сътворил поредният голям гаф.

Сега трябваше да се връщам 20 км назад. Обърнах мотора обратно и пак го подгоних към Ахмета. В центъра на градчето все още си стоеше същата агитка. Попитах ги за Омало – Ташетия.

– Ти преди час време не мина ли от тука и не пита ли пак за Омало?

– Питах и го стигнах това Омало, но се оказа, че търся друго Омало – Им отговорих.

– А, Омало, Ташетия е натам – Посочиха ми една отбивка в ляво на 50 метра от агитката. Само 50 метра разлика и направих близо 40 излишни километра, защото не бях задал правилният въпрос…

Вече беше към 11 часа, а аз още се мотаех в Ахмета… Подкарах пак през разни села.

Минах и през Алвиани

Между другото това Алвиани също го нямаше на хартиената ми карта, която ползвах. Стигнах последното село и навлязох пак в планината. На края на това село имаше табела с надпис Омало – 75 км. Хъммм, на моята карта го даваха това разстояние 45 км. Ще видим. Навлязох в планината срещу течението на една река по лош асфалтов път.

След по-малко от километър асфалтът почти изчезна

и тук там се появи бетонно покритие, но много разбито и с дупки. Няколкостотин метра по-нататък изчезна и бетонът, и си стана черен лош каменлив път. Пресичах чат пат някакви поточета, които течеха през пътя, като на места имаше и по-големи поточета. В началото ги броях, но много скоро те станаха толкова много, че бързо им загубих бройката. Започнаха и първите серпентини.

Серпентините бяха сравнително широки, наклонът на пътя все още не беше много голям, така че пърпорех весело в планината и даже от време на време си позволявах да карам на 2-ра скорост. Много скоро, обаче

работата започна да загрубява

Пътят се стесни, стана доста по-стръмен, а серпентините станаха с много малък радиус на завоя, но за сметка на това пък, доста по-стръмни. Когато започнеше завоя в долната си част, горната му част, тоест краят му обикновено беше някъде над главата ми. Бързо забравих за втора скорост.

Вече карах изключително и само на първа,

като на най-стръмните места чак клапаните ми почукваха от усилието, което полагаше двигателя, за да ме изтегли. Нямах никаква възможност да ускоря и да набера инерция за изкачването, разчитах на големият въртящ момент, за да ме изтегли. Подскачах по камъните и дупките и на всяка серпентина пулсът ми се ускоряваше, докато премина.

На поредната серпентина със завой наляво аз бях почти плътно в ляво, тоест щях да я атакувам през най-стръмната и къса част. Тръгнах внимателно и изведнъж предницата попадна в някаква лека канавка, а

моторът пречука, и изгасна. Мааамка му…

Запалих и пак опитах, но беше много стръмно и още преди да отпусна напълно съединителя

моторът се свличаше назад към края на серпентината и пропастта

Пуснах пачият крак. Закрепих мотора. Слязох и намерих един голям камък, като футболна топка. Сложих го зад задната гума, за да не се хлъзгам назад. В този момент от горе слезе някакъв бус 4х4. Шофьорът спря в горната част на завоя и ми вика:

– Давай. Пали и тръгвай…

Лесно е да се каже…

– Ако падна ще помагаш да го вдигнем – рекох, качих се и запалих мотора. Дадох здраво газ, пуснах съединителя и моторът подскочи напред. Удържах го да не падна, направих няколко криволици, взех завоя и хванах пътя. Уффф. Този път се размина.

Нагоре работата ставаше все по-зле.

Имаше изключително много потоци и малки реки, които течеха по скалите и през пътя. На места бяха направени бетонни корита, за да тече водата по тях и да не рушат пътя тези потоци. На тези места също минавах с изключително внимание, защото там, пък бетонът, беше станал лигав, и хлъзгав от водата.

На едно място от надвисналите скали над пътя се изливаше направо малък водопад, точно в средата на пътя. Погледнах дали мога да мина в ляво, или в дясно, но нямаше такава възможност. Е, минах точно през водопада. Направи ме вир вода и мен, и мотора.

Продължих нагоре. Съжалявам, че

няма снимки от тези моменти, но изобщо не ми беше до снимки в момента,

пък и спирането, и тръгването си бяха проблемни на този път, който на места беше всечен в скалите. От горе от време на време слизаха разни джипове и високопроходими МПС-та, с които разминаването ставаше много внимателно, и бавно, с изчакване, защото нямаше място. Коловозите бяха само два. Пътят беше направен само за едно МПС. Пъплех бавно нагоре. Не след дълго

дойде и първото ми падане

Бях стигнал до поредната река, която течеше през пътя. Реката беше 3 – 4 метра широка и към 20 – 30 см дълбока. Бях минал през няколко такива реки вече. Подкарах мотора и я щурмувах централно. Тъкмо предната гума се изкачваше по отсрещният бряг, някакъв голям камък подхвърли задницата на мотора и той застана напряко на пътя. Навих кормилото наляво, но нямаше къде да направя завой, за да застана пак на пътя и моторът започна да поляга наляво. Опитах се да го удържа, но не успях.

И така паднах наляво.

Изключих двигателя. От ауспухът се вдигаше пара, защото беше във водата. Бензинът потече от преливника на капачката на резервоара. Опитах се да вдигна сам мотора, но изобщо не можех да го помръдна. Почаках малко и от горе за мой късмет слизаше една огромна Тойота Лендкруйзър. Извиках. Хелп… Но то беше ясно и без да викам, какво е положението ми. Тойотата я караше мъж на средна възраст, а от колата слязоха две здрави момчета на 15 – 16 години. Мисля, че бяха французи, макар, че говореха на английски. Показах им, къде да хванат куфарите и вдигнахме мотора. Благодарих им и попитах мъжът, който караше има ли още много път нагоре.

– Има още много път и е много трудно, и опасно – беше отговорът му. Хъмммм…

Французите прегазиха реката и заминаха надолу, а аз реших да направя една снимка преди пак да потегля, така и така бях спрял.

Запалих и потеглих пак нагоре. След известно време

дойде и второто падане

Пред една серепентина с десен завой аз се движех в дясно. Това означаваше, че трябва да мина през най-късата и стръмна част на завоя. Реших, че трябва да мина в ляво, за да взема този десен завой в по-широката му и плавна част. Докато се натутам да мина в ляво завоят започна и аз в центъра му вместо да завивам надясно се движех наляво. Навих кормилото в дясно, дадох газ, задницата поднесе на някаква пепел и чакъл, и започнах да падам надясно. Полегнах точно в средата на завоя. Бензинът пак започна да тече от преливника, но нищо не можех да направя. Този път за падането си бях виновен само аз.

Омало, Грузия

Отдолу се зададе някаква ретро машина Ленд Ровър с две готини мацки. Май бяха полякини. Помолих ги за помощ и с тях успяхме да изправим мотора. Едната от тях каза, че те също имали някакъв проблем. Токовете на Ровъра бяха изчезнали. Двигателят му работеше, но нямаха, нито фарове, нито мигачи, нито им работеха уредите по таблото. Предположих, че е изгорял някой главен бушон и и го казах. Аха, бушон… Извика мацката, тази, която караше колата. Извади от някъде една малка кутийка, в която имаше резервни крушки и бушони. Показах и един бушон с по-голям ампераж, а тя започна да рови под волана на Ровъра, за да търси, къде е мястото на проблема. Явно си познаваше машината тази мацка.

В този момент от долу дойдоха двама грузинци с един Нисан Патрул. Тях пък ги помолих да бутнем мотора малко по-нагоре на не толкова стръмно място по серпентината, за да мога да потегля. После запалих и потеглих пак нагоре. След още няколко завоя и още известно време видях една малка къщичка на едно малко по-равно място, и на по-прав участък от пътя. Спрях малко да си почина.

Беше някъде към 15 часа. Огледах мотора, защото ми се стори, че десният страничен куфар се клати и дрънчи. Имаше защо.

Беше се счупила рамката, на която беше окачен куфарът,

точно на една заварка. Лошо!

До къщичката имаше маса с пейка. Седнах там, за да почина и да обмисля нещата. Съблякох якето, защото беше мокро и го сложих на слънце да се суши. Тениската ми също беше тотално мокра от пот, все едно, че току що я бях извадил от пералнята. Виеше ми се свят и бях леко замаян от умора, и от изтощение. В следствие на това и реакциите ми бяха леко забавени, нещо, което на този път беше изключително опасно. Водата ми за пиене беше малко и беше станала топла, като чай. От къщата излезе някакъв човек. Попита, от къде съм. Разговорихме се.

– Колко километра остават до Омало? Попитах.

– От тук – посочи той къщата – до Омало остават точно 42 километра.

– Уффф. Издишах и спаднах, като спукана гума. Сигурен ли си?

– Няма как да не съм сигурен, защото аз отговарям за поддръжката на този път. Каза човекът.

Значи онази табела за 75 километра до Омало се беше оказала вярна. А аз за два часа и половина изкачване бях изминал само 33 километра… И сега ми оставаха още 42 километра до Омало…

Принудих се да направя равносметка. Трябваше да дам реална преценка на положението, в което се намирах, която преценка никак, ама никак не беше розова! Бях изморен и изтощен, и леко ми се виеше свят. Вече беше към 15 часа, както писах, а аз изобщо не бях ял нищо този ден и от сутринта бях пил само вода. Реакциите ми бяха леко забавени, в следствие, на което започвах да правя глупави грешки при карането, нещо, което беше изключително опасно тука. Бях някъде на 2 400 м.н.м.в., а трябваше да мина над 2 900 м.н.м.в. и да карам още 42 километра. Трябваше да мина през превала Абано, който беше висок 2 962 м.н.м.в., или с 37 метра по-висок от Мусала… А и рамката на единият ми куфар беше счупена.

Прецених, че, ако продължа така нагоре, има много голяма вероятност да строша още нещо по мотора от падания, а още по-лошо, можех да строша и нещо по себе си. Помощ в такъв случай можех да очаквам на това място най-рано на следващият ден. Изводът, който се налагаше беше, че

май ще трябва да слизам…

– Имаш ли вода? Попитах кантонерът.

– Имам. Човекът ми донесе шише със студена вода. Напих се с вода и казах:

– Ами аз май няма да мога да стигна до Омало и ще трябва от тук да слизам… Човекът изобщо не се опита да ме кандърдисва да продължа нагоре.

– Е, ти си знаеш. Рече. Вероятно много явно ми е личало, колко съм сдъвкан…

– Но накрая пътя пред Омало става по-хубав. Каза още човекът… Е, то е ясно, че накрая ще стане по-хубав пътя. Нали това Омало е областен център, и около него има още две-три села.

Поседях още малко, за да се освестя. През това време по край нас минаха нагоре мацките с Ленд Ровъра и след тях грузинците с Патрула. Помахаха ми весело. Изгледах ги тъжно. После още по-тъжно погледах върховете, които се виждаха от планината, щракнах още една снимка и

отидох да обръщам мотора

Направих внимателно една маневра, обърнах мотора надолу и потеглих към равнината.

Спусках се на първа скорост, но със спирачки.

Само на първа скорост много бързо се ускоряваше моторът. Минах пак през водопадът на пътя и пак станах вир вода, и аз, и моторът ми, и след близо час, и половина бях на лошият асфалт преди последното село.

Започнах да търся заварчик. Вече в две села питах, но не намирах човека, който ми посочваха. Другите бяха там и работеха, а

само заварчиците нещо стачкуваха точно в този ден

Стигнах пак в Ахмета и веднага отидох до едни сервизи, но заварчик там нямаше. Едно момче се качи на една Лада и каза, че ще ме заведе до заварчика. Отидохме до едни други сервизи.

Заварчика днес не работел

После в една къща отидохме, където живеел заварчик, но тя беше заключена. Брех неговата кожа. Какво става тука бе? Гледам, че момчето, което ме водеше, май и то взе да се отчайва.

Тъкмо да си тръгне към неговият сервиз и да ме остави, и се сети за още някакво място. Отведе ме до два гаража с канал, което се оказа малък сервиз.

Заварчика беше там. Седеше под една сянка и пушеше.

Показах му какво се е счупило, той огледа и каза, че работата ще стане, но трябва да махна куфара. Нямаш проблеми майсторе. Аз ще сваля всичко. Рекох му. Извадих багажът, а после и инструментите си, и демонтирах куфара. Вкарах мотора в едната клетка, разхлабихме болтовете, които държаха рамката за куфара към мотора и я нагласихме самата рамка, както си е била преди да се строши. Майсторът запали ацетиленовата горелка и завари рамката. Направи го много добре.

Тези рамки за куфарите оригинално не са от БМВ, а са правени и слагани допълнително от предишният собственик на мотора. Така, че не можех да обвинявам баварците, че са направили лош мотоциклет за черно, та за това се е строшил.

После понеже моторът беше поразхвърлян проверих и нивото на маслото. Определено беше спаднало след това изнасилване, след тоя офроуд. Долях към 250 грама масло, за да го вкарам пак в нормите. После събрах и подредих багажа. Попитах майстора, колко му струва разправията и той ми каза 5 лари (3,80 лв). Разплатих се, благодарих му и потеглих към Телави.

Пристигнах в Телави,

намерих хазяйката, вкарах мотора в двора и заех същата стая, в която бях преди. После метнах един душ и се преоблякох. Чувствах се, като разглобен.

Главата ми беше замаяна и бях направо, като пребит

Толкова зле и така отпаднал не съм се чувствал, даже, когато минах над 1000 км за един ден.

Отидох в познатата ми пицария. Изядох една голяма пица, изпих половин литър зелен чай, една фанта и една кола, купих си, и една бутилка минерална вода, и се прибрах да спя. Изпратих няколко СМС-а до България със съдържание „Пак съм в Телави. Омало направо ми разказа играта!“ Трябваха ми още поне два часа за да се почувствам, почти нормално.

Да направим едно резюме на днешните приключения.

Определено подцених тази планина и си платих за това. Допуснах и прекалено много грешки, за да ми се размине безнаказано. За да се стигне до Омало и да се мине през този доста тежък офроуд трябваше предварително да спазя няколко важни условия.

1. Трябваше да сваля и оставя всичкият багаж, и куфарите в Телави, за да олекотя мотора. Без куфарите и багажа мога да го вдигам мотора и сам, ако падна, до като с багажа всеки път трябваше да търся помощ. Освен това по-лек мотор се управлява по-добре и по-леко по черно, и не изморява така, както изморява борбата с тежкият мотор.
2. Трябваше да тръгна рано, а не да се губя и мотам по разни села.
3. Задължително трябваше да съм закусил преди тръгването и щеше да е много добре да бях купил, и да носех със себе си някакви десерти от рода на Марс, или Сникърс.
4. Трябваше да нося повече вода с мен.

Ако бях изпълнил тези условия щях да стига до Омало, да преспя там, да разгледам и на другият ден щях да се върна пак в Телави. Това е.

А за тези, които четат и се интересуват от

този маршрут, но за кола,

а не за мотор, трябва да им кажа, че колата, задължително трябва да е истинска високопроходима машина 4х4 с бавни, или понижаващи предавки, блокажи на диференциалите, голям клиренс и всичко там, каквото е необходимо за сериозен офроуд. Имитации на 4х4 от рода на СУВ, или Кросовър няма да се справят и да минат този път.

Освен това водачът на машината трябва да има известен опит и понятие от офроуд каране, а не да му е за сефте на този път. Може би някога ще го разширят и оправят този път, и той ще стане по-лек за преминаване, на засега е така, и това е положението.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

И останалат част на Грузия предлага хубави места:

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, а за последно поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда. Днес плътно ще достигнем, границата с Русия в Дарялските теснини, след което ще тръгнем към Телави.

Приятно четене:

Степансминда – Дарялски теснини – Телави (Кахетия)

част шеста на

Грузия: човек с мотоциклет

9-и ден. 2-ри август.

Степансминда – Телави (Кахетия)

284 км

Времето беше разкошно този ден. Все още никакви облаци, ясно и чисто. Направих няколко снимки на Казбек.

После си стегнах багажа и започнах да се ослушвам. Към 8 часа хазяинът изкара от някъде една Лада Нива. Попитах го къде ще ходи. Щял да кара на

Гергетската църква

двама англичани, които после отивали към базовият лагер на върха. Попитах го дали има място, че и аз искам да се кача на църквата. Имало място и за 20 лари (15 лв) щял да ме откара и после свали. Идеално. Устройва ме. Натоварихме се и потеглихме.

Степансминда и Гергети са почти свързани

Дели ги само реката Терек. В момента, в който минахме по моста и влязохме в Гергети асфалтът и паважът изчезнаха, и стана грозна работа. Тесни изровени улици с голям наклон и много свободни камъни с различна големина, повечето, като футболни топки. От селото нагоре работата стана още по-зле. Камъни, дупки, трапове, а на места доста дълбоки коловози по 50– 60 см и трябваше много внимателно да се подбира пътя. От горе слизаха други машини и разминаванията ставаха много внимателно, и с изчакване. Като видях, какво чудо е този път, се поздравих за взетото решение да не се качвам с мотора си тука. По този път можеше да се качи някой с мотор, но само, ако моторът му е чист крос. На останалите ентусиасти, които с други мотори щяха да се опитват да се качат тука, изобщо не им завиждах…

Минахме един участък в гората, който не беше особено стръмен, но за сметка на това имаше много гаден страничен наклон. Освен това почти всеки метър от този участък беше с огромни гьолове, локви и дупки пълни с вода, а самият път там беше от глина, като намазана с масло. Тези дупки бяха по 40 – 50 см дълбоки. Изкачваш се по брегът на едната дупка и веднага се спускаш в другата. И така, около 200 метра. Е тука, на това място най-често падат тези с моторите, които се опитват да стигнат до църквата. Коментираше хазяинът. Преди няколко дни измъкнахме един чех с мотор пак от тука. Даже и да не е валяло дълго време, тук това място е все така гадно и хлъзгаво. Просто мястото е такова. Обясни той.

Излязохме от гората. Целият този път от селото до църквата е дълъг не повече от 3 – 4 километра. Пред нас се видя поляната, а в другият и край беше църквата на Гергети. Тази поляна беше дълга, около 400 – 500 м, но с формата на леген. Тоест, трябва да се спуснеш на дъното и, и чак после да се изкачиш до църквата.

Колите бяха прекарали различни пътища, като се виждаше как бяха затъвали, боксували и поднасяли на места. Като говоря за коли имам в предвид само високо проходими машини 4х4. За всички други е немислимо да стигнат тука. Е тук на тази поляна, ако те хване дъждът и тук си оставаш, до като малко изсъхне… Пак коментираше хазяинът. Сега имаше едни малко по-сухи дири, по които се качихме до църквата.

Преди да тръгнем надолу запалих и оставих няколко свещи пред олтара на църквата. Прекъстих се и се помолих на това свято място.

Грузинските църкви са някак си по-груби и по-естествени

от нашите. Сводовете и куполите им не са измазани, а си стоят с грубата каменна зидария, така, както са направени. Нямат и стенописи по сводовете и куполите. И винаги точно срещу олтарът има богато украсен стол (трон). Оказа се че този ден е някакъв техен празник и в църквата на Гергети двама свещеници водеха служба. Четяха и пееха. Други хора нямаше. Не исках да нарушавам ритуалите им, като щракам с фотоапарата си там, така че други снимки от църквата нямам.

Тръгнахме надолу. За слизането хазяинът качи трима украински алпинисти на средна възраст, за да ги свали долу до колата им в Гергети. Разбраха се за по 10 лари на всеки. Завързаха здрав мохабет на руски за миналото, за дружбата и за други работи. Аз не участвах. Само слушах… Всички и хазяинът, и украинците бяха категорични, че за всичко са виновни американците. За войната в Украйна също. Интересна позиция… Руснаците ги нападнаха, руснаците отцепиха и заграбиха част от територията им, а тези обвиняват американците!?!? Те с руснаците били братя!?!? Абе, какъв брат може да ти е този, който идва с оръжие в ръка и превзема част от територията ти? Както и да е. Този пътепис е за друго.

Прибрахме се в Степансминда.

Взех си довиждане с хазяинът и жена му, и тръгнах към границата на Верхни Ларс. Бях решил да видя

Дарялските теснини,

и изобщо всичко наоколо.

От тук започват Дарялските теснини

Имаше опашка от тирове от няколко километра още преди теснините.

[geo_mas]

Явно не ги допускаха да чакат точно в теснините. Имаше най-различни номера. Видях много ирански камиони. Видях и един нашенски ТИР с хасковски номер.

Вече се връщам обратно. Ето реката Терек и в дъното Дарялските теснини. Тук по тези места много често планината прави пътя и границата на мусака и връзката Грузия – Русия прекъсва, до като разчистят. Имаше даже затрупани ТИР-ове миналата година.

Степансминда е вече зад гърба ми, но още не съм започнал да изкачвам пак Кръстовият превал

Интересното тука е, че всичко е на открито. Такива карстови образувания се натрупват обикновенно в пещери, но тук минералната вода е направила тези натрупвания на открито. Под пътя срещу това образувание имаше чешма и от нея течеше чиста газирана минерална вода леко кисела на вкус. Все едно, че си купил Михалковска вода от магазина… Налях си едно шише, за да си оправя стомаха.

Минах пак Кръстовият превал

и продължих надолу към равнината.

На Ананури ме заваля дъжд

и ме направи вир вода, но още преди да стигна Тбилиси слънцето огря, напече, и аз изсъхнах.

Пуснах навигаторът да ме води, около Тбилиси. Не исках пак да влизам в този град.

Грузия е така ситуирана, че всички пътища минават през Тбилиси

Сега исках само да мина край него и да стигна до Кахетия и град Телави в Алазанската долина. Разбира сеö въпреки навигаторът нещата и ситуацията непрекъснато ги сравнявах с хартиената карта. Направи ми впечатление, че там, където на картата имаше едно, или най-много две села, аз в действителност минавах през 5 – 6. Освен това имената нещо не съвпадаха. Село например, което беше отбелязано на картата с някакво име, точно него с такова име го нямаше на терена. Странна работа. Имената ли са сменявали? Какво? И Степансминда на тази карта се водеше със старото си име Казбеги…

И така с помощта на навигатора, картата и известен усет за посоките на света от моя страна, горе долу държах пътя, по който бях решил да мина. Минах през един проход, изкачих един превал от 1 670 м. н.м.в. и вече бях в

Кахетия

Към 17,30 часа вече бях в

Телави

Град голям горе долу, колкото Пещера, с около 20 000 души население. В центъра има два, или три луксозни хотела. Не се опитах да пробвам там цените за спането. Просто влязох в една пицария, изпих една фанта и споделих с персонала, че търся къде да преспя, но тези хотели ми изглеждат скъпи. Да. Скъпи са. Потвърдиха. Едната жена каза, че имала приятелка, която давала стаи под наем. Обади се по телефона и каза, че ме чакат. Къщата беше на 150 метра от пицарията. Имаше двор, където вкарах мотора. Баня и тоалетна в коридора, и стая за 20 лари (15 лева). Идеално.

Изкъпах се, а после излязох, хапнах едно хачапури в същата пицария, където ми уредиха спането, пих една бира, прибрах се и легнах.

Утре щях да щурмувам планината към Омало.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Ето къде още може да се намери исгодни нощувки в Телави:

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

След Казбеги, и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:

Booking.com