Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската об;аст Галилея – вече бяхме в Рош ханикра,  Монфор и индустриалния парк Тефен, а днсе сме в Пкиин.

Приятно четене:

 

 

Пкиин

част четвърта на

Галилея, Галилея

 

 

 

Тръгвайки от динамична Хайфа на серията екскурзии, аз, като примерен турист, загрижен за непременното разширяване на духовния си кръгозор, единствено се страхувах да не загубя ценно време в път. Затова и само по предварително проучен маршрут, експедитивно и последователно покорявах обектите си – разкопки, крепости, древни синагоги, църкви, джамии, музеи и галерии. Бях щастлива, че имам тази възможност и живеех с върховното усещане, че съм на гребена на вълната, че успявам да видя и опозная всичко, което ме интересува.

И ето, бродейки по безкрайните пътища на Галилея,

влизам в Пкиин

Тук обаче, противно на навика си, реших да изоставя времето и неговите циферблатни измерения и да потъна в това тихо провинциално село, където животът далеч не страда от липса на духовност и скоростта на битието е друга. Щастлива съм, че мога, без да бързам и без да гледам часовника, спокойно да се потопя в тесните каменни, напечени от слънцето улички и да се любувам на непретенциозната, но запазила душата на строителите южняшка архитектура. Тук, за да мине кола трябва да и отстъпиш пътя, като плътно се прилепиш към стената. Къщите са вкопани в хълма, а всяка улица е своеобразна тераса с парапет от другия край – стръмна и тясна, но своя си, любима на всеки човек – зрънце от толкова разнородния етнически състав на Пкиин. Бях и в дома на баба Джамиля и още веднъж вдъхнах омайния аромат на нейните лечебни сапуни.

Пкиин е едно удивително спокойно село с мирно смесено население от четири религии – друзи, мюсюлмани, християни и евреи. Кой казва, че религиите трябва да воюват помежду си за надмощие? Господ е един и всички го обичат под различно име!

В Израел, където войната не е стихвала през всичките години от неговото основаване до сега, примерът за съвместно мирно съществуване е точно Пкиин. Разбира се, съвсем не е било така през хилядолетнтата история на селото. Тук, на съседни улици, разделящи радиално кварталите, видях да се издигат две християнски гръцки църкви – православна и католическа; синагога от ХVІІІ век, в която са се запазили стените на още по-древна синагога от ХVІ век, украсена с изображенията на менора, шофар (ритуален рог), лулав и строг (ритуални растения за празника Сукот). Високо се издига минарето на мюсюлманска джамия. Недалеч от друзката джамия – хилве, която според традицията е без минаре, видях да се развява и знамето на друзите – червено, жълто, синьо, бяло със зелен триъгълник.

 

 

Историята на Пкиин

е покъртителна, както и шеметно променящата се история на цялата Галилейска долина. Независимо от превратностите на времето и преминаващите оттук владетели, завоеватели, войни, тук еврейското присъствие не е прекъсвано от времената на хасмонеите – 164 г. преди новата ера. И сега в Пкиин живее семейство Зинати, което води родословното си дърво от времето на Втория Храм. Името на селото е споменато в Талмуда от ІV век под различни названия – Пека, Пака, а в книгата „Зохар” – Пкиин. В началото на Х век първите иноверци, заселили се тук, били друзите, а през Х – ХІ век – християните и мюсюлманите. След това еврейското население било унищожено с последователните усилия на кръстоносците и мюсюлманите. Два века, докато траело господството на кръстоносците по тези земи, Галилея е „прочиствана” от евреи, а след края на владичеството им започва нова вълна на заселване, която достига върха си в началото на ХVІ век. Тогава тук бил центърът на друзкото царство на Баха ел-Дин, с разцвет през ХVІІІ век, а в края на века друг бедуински управник – Дахр ел-Омар, отново спомага за притока на евреи в тези райони. По това време Горна Галилея става един от най-важните центрове за производство на коприна, понеже великият път на коприната от Китай бил вече затворен. И досега тук се отглеждат много черничеви дървета.

 

 

През ХІХ век еврейското население в Горна Галилея и конкретно в Пкиин отново било избито почти до корен от арабите мюсюлмани – вече поради териториални претенции. След отминаването на този нов негативен тласък за кой ли път евреите се върнали и наново животът продължил в старото си русло. Имало еврейски училища – отделни за момчета и за момичета, няколко синагоги и микве. Хората се занимавали с привичните си дела – учели, лекували, търгували, обработвали земята, създавали семейства, отглеждали децата си, погребвали мъртъвците си. Живеели.

Пкиин, Израел

Съвременното селище Пкиин е вторично основано през 1955 г. по призива на правителството за заселване на Галилея. Сега Пкиин и околностите му са обект на интерес от страна на родолюбиви туристи и религиозни поклонници. Карти, диплянки, екскурзоводи напътстват любознателните посетители из поредица забележителности от древни времена. Открита е крепост от времето на цар Соломон. Освен това според древни предания тук е гробът на един голям праведник – раби Ошайа, един от най–изявените философи и тълкуватели на Тора от епохата на Талмуд – ІV век.

Но това, което прави Пкиин сега известен и място за активно поклонничество, е, че тук в пещера е живял и работил един от основоположниците на Кабала – древноеврейското мистично учение – раби Шимон Бар-Йохай. Той бил един от любимите ученици на друг светец – раби Акива и един от петдесетте посветени от него в длъжност „равин”, най-високата длъжност в синагогата. Тук, в Пкиин, Бар Йохай в продължение на дванадесет години е писал книгата „Зохар” – основната съставка на Кабала. Тук той се е крил заедно със сина си Елиезер от римляните, когато, след разрушаването на Втория Храм, те забранили еврейското вероизповедание и жестоко преследвали всички носители на религията и тълкуватели на Тора.

 

 

 

 

Сега тесните лъкатушни улички на селото водят до един обособен център – извора, откъдето раби Шимон и синът му пили вода през всичките дванадесет години на заточение. Сега той се пада в друзката част на Пкиин. Напливът на поклонници е най-голям по време на жизнерадостния пролетен празник Лаг ба-Омер. Недалеч от селото се намират също древните гробове на други двама философи на юдаизма – раби Иегошуа Бен-Ханания и раби Йосе от Пкиин. Впоследствие традицията за почитане на тези гробове била иззета от мюсюлманите като лобно място на арабски шейхове. Любопитно е да се знае какво показват археологическите изследвания: практически под всеки гроб на арабски шейх на територията на днешен Израел има по-древно еврейско погребение.

 

 

През 1972 година група ерусалимски студенти историци основават в Пкиин клон на институт с цел изучаване и възраждане на еврейската община. По тяхна инициатива била също реконструирана древна синагога, чиито руини датират от ІІ век. Сега в синагогата се пазят няколко свитъци на Тора, на възраст, както се предполага, повече от 1000 години. Бях там – дискретно край древните стени е издигната новата сграда. Зад стъклени витрини зорко се пази светинята. Луминисцентно осветление, скромни скамейки и десетки паметни плочки с имената на древните родове и сегашните редовни богомолци от селото.

 

(((((((((())))))))))

 

 

Всъщност в Пкиин живеят най-много

друзи

Затова нека отворя голяма скоба и разкажа за един малоизвестен народ с почти неизвестно вероизповедание. И така, какъв народ са друзите и защо учението им като арабски клон на мюсюлманската религия, е обвито в много тайнственост и мистика?

В знаменития си роман „Махалото на Фуко” Умберто Еко говори за „ужасната секта на друзите” и твърди, че е трудно да се намери друго религиозно движение, с което да са свързани толкова отвратителни и вледеняващи душата поверия. Авторите на многобройни изследвания от ХІХ век утвърждават, че това е затворена, зловеща и кървава секта, че на своите тайни сбирки друзите устройват оргии и разговорът им се състои от загадъчни фрази – символи, непонятни на никого, освен на тях самите. Освен това те имат тайни връзки с франк масоните, които наричат „съединени приятели” и „ливански повелители”.

Днес вече няма кой да повярва на тези крайни изказвания, макар че друзите и до днес са едно от най-уникалните и мистични религиозни течения. Този народ е един неповторим, запазил се непроменен къс от далечното минало, жив отзвук на потъналите в древността традиции и разновидности на монотеистичната ислямска култура, жив опит да се съчетаят мистичното и рационалното.

Знае се точно, че друзите се появяват на арената на историята през 1009 година от новата ера, когато от основното течение на исляма в Египет се отделя цяла секта. Каква е причината? По това време там управлява династията на Фатимидите. Те били привърженици на направлението „ислямия” – едно от най-мистичните сред мюсюлманските течения, в което имала влияние и гръцката философия. Това било едно странно и противоречиво време за Фатимидския халифат и негов изразител се явил Ел Хаким беар Алла.

На 17-годишна възраст той се провъзгласил за имам, тоест, съгласно теологията на исляма, пратеник на Месията. Още в началото се отнасял твърде предизвикателно към ислямските традиции – позволявал си странни изяви, често противоречащи на общоприетите: сядал на магарето отзад напред, не подстригвал косите си, не режел ноктите си, не сменял дрехите си и проповядвал собствени идеи, които по-голяма част от хората не възприемали.

През 1009 година този фанатичен халиф нападнал Ерусалим и разрушил до основи най-голямата християнска светиня – Божи Гроб. Впоследствие това била една от причините за кръстоносните походи от Европа.

По отношение на своите разбирания за управлението, Ел Хаким се стремил към справедливост и разцвет:: с огън и меч се опитвал да изкорени користолюбието, безпътния живот и всеобщия дух на разюзданост, пронизващ египетското общество в самото начало на второто хилядолетие. Неговото царстване било странна смес от безгранично самовластие и духовно извращение. С еднакъв ентусиазъм той поощрявал науката, живописта и изкуството, строил в столицата Кайро библиотеки, музеи, университети, болници и джамии, съдействал за развитието на търговията и подпомагал бедните. От друга страна, той изгонил жените от двореца и даже от улиците, като им забранил да излизат от дома, преследвал търговията с алкохол, забранил обществените бани, избивал кучетата и котките по улиците. Ел Хаким е известен в историята като халиф мислител и пуритан, който открито изказвал презрение към парите и едновременно с това покровителствал всичко, отнасящо се до религиозното извисяване.

Един от ревностните последователи на идеите му бил Хамза Бен-Али – персийски мистик и интелектуалец. Роден в края на първото хилядолетие, през 985 г., той на 20-годишна възраст пристигнал в Кайро и много скоро станал фаворит в двора на могъщия монарх. Бил тотално завладян от мисълта да претвори в ислямската религия всичко положително от мирогледа на Ел Хаким. Така той създал ново духовно течение и бил провъзгласен за пръв имам. Новата религия на Хамза култивирала скромност, отричане от земните блага и социална справедливост. Тя станала алтернатива на атмосферата на разврат и духовно разложение, царстваща в халифата. В душите на правоверните тези идеи попаднали на благодатна почва и започнали да се разпространяват с необичайна бързина – отначало в Египет, а после и по целия ислямски свят.

Но, както често се случва, разложението започнало отвътре. Амбициозният последовател на Хамза – Наштакин Ел-Дарци, използвал идеите му за самоиздигане и разделил движението. Когато учениците на Ел Хаким и Хамза се избавили от узурпатора, било вече късно – култът на Ел Дарци пуснал дълбоки корени сред привържениците на движението и им дал име „друзи”.

Смъртта на Ел Хаким нанесла окончателен удар на друзите. Приемникът на престола не бил склонен да поощрява религиозните странности и общината на друзите била подложена на репресии. Скоро тя се превърнала в третирана и гонена секта по целия Близък Изток – от Египет до Сирия. Положението се влошило, когато в преследване на еретиците мюсюлманските управници се обединили с Византия и организирали тотален геноцид над друзите. Отделянето от исляма станало твърде бързо, мнозина се присъединили към сектата, но много скоро „вратата” се затворила и приемът на нови членове бил прекратен. Това е причината за тяхната потайна и непопулярна религия.

Друз може да се родиш, но не и да станеш!

 

Така през вековете друзите винаги са се оказвали преследвано малцинство, живеейки в своето изключително затворено консервативно общество, в което практически не са известни смесени бракове.

В края на ХVІІ век Баха Ел-Дин приел кардинално решение: събрал остатъците от разбитите друзки общини и ги разселил в уединените и труднодостъпни села на Южен Ливан, Сирия и Галилея. На планината Кармел, недалеч от днешна Хайфа, основал град Усафия. Главните принципи на религията им станали достояние само на избрани и били даже неизвестни на болшинството друзи. Това тяхно тайно учение, достъпно само за посветените, било причина за пораждане на митове, които усилили всеобщата неприязън и даже враждебност и на мюсюлмани и на християни. Бедуините, маронитите и останалите секти разказвали мрачни истории за своите съседи друзи на европейските пътешественици мисионери. А те, с различна степен на скептицизъм, после им придавали гласност. Понякога в ръцете на западни изследователи попадали друзки свещени текстове, чиито закодирано съдържание и алегории европейците така и не могли да разшифроват. Така кошмарните истории за друзките сектанти продължавали да шестват из просветена Европа, та досега.

И днес в Ливан е религиозният център и висшата религиозна школа на друзите, а те наричат себе си „деца на знаещите” и се считат отделен народ с отделна религия. Още в самото начало на емиграционните вълни на евреите преди 100 – 150 години друзите защитават първите заселници и установяват приятелски взаимоотношения с тях. Помагат на партизанското движение по време на английския мандат и крият преследваните. Това са друзи–ционисти. В централна Галилея, обаче, селата им са по-близо до арабските и още се помнят жестоките войни между съседни друзки и арабски села, а това създава сложни взаимоотношения. През 1956 година друзкият шейх Амин Тариф, приет единодушно от всички друзки клонове, подписва документ за принадлежността на друзите към израелската нация и за задължителна военна служба в армията на страната. Така в границите на Израел друзите получават своя религиозна автономия и родина.

 

 

Откакто век векува, та досега Галилейската долина е убежище, любвеобилен и благ дом за почти всички религиозни и национални малцинства в Израел. Те са две трети от общото население. Освен друзите, тук живеят и маронитите, чийто център също е в Ливан; самаряните с основен град Шомрон (Самария); има черкези – мюсюлмани, бежанци от Кавказ преди два века. А край Ако е концентрирана сектата на бахаите, възникнала в Иран през ХІХ век. Еврейското присъствие в Галилея е само една трета, но това е достатъчно, за да бъде разковниче на особената, одухотворена от красотата на горите и морето атмосфера тук, обезпечаваща с много бдителност, усилия и твърда ръка мир и равноправие на жителите на тази райска долина.

Бахайските градини и храм в Хайфа

 

Очаквайте просължението

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел

Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската об;аст Галилея – вече бяхме в Рош ханикра и Монфор, а днес сме в индустриалния парк Тефен. 

Приятно четене:

 

 

Тефен парк

част трета на

Галилея, Галилея

 

 

Утвърдено е мнението, че промишлените предприятия трудно могат да бъдат характеризирани като туристически обекти за посещение. Екскурзиантите, пристигащи в Израел предимно търсят да видят що е то живописна пустиня; горчиво–солено море; лечебни води и кални бани; екзотична флора и фауна; добре онагледена древна история; богомолски обекти; топло, ласкаво слънце в средата на зимата; разнообразна източна кухня и обслужване на висота. Всичко това тук е налице. А тъй като Израел е световно известна туристическа дестинация, никой не се кани да посещава заводски халета и производствени помещения.

Аз обаче, с тънък нюх за новости с настоящ адрес, нямащи нищо общо с историята, географията или природата на Израел, реших да не се впиша в канона и стъпих на територията на

„IndustrialParkTefen”.

 

Бях чувала за StefWertheimer – човекът, съвременна легенда в бизнеса на страната и крупен индустриален магнат, носещ само от платените си данъци милиони долари приход за Израел. Интересно ми беше да разбера как на територията на този негов парк–индустриална зона е направена връзката между съвременното производство, естетиката на работното място и хуманната тема за отдиха на работника. Не очаквах да видя толкова непринудена показност, заедно с интелект и красота, превъплътени в иначе далечната за мен тема: „Съвременен индустриален дизайн”.

Оказа се, че паркът не е само парк, а голяма по площ територия – невисок полегат хълм в западна Галилея, пълен с производствени предприятия с екологично чиста продукция. Те са асиметрично подредени сред обширни зелени поляни и композиции от храсти, цветя и десетки скулптурни фигури. Редуваха се заводи, изложбени зали, музей, спортен комплекс, училище и отново производствени предприятия – общо петнадесет отворени за посещение обекта. Поместени са в по-големи или по-малки модерни, едноетажни, специално построени за даване под наем заводски сгради. И всичко това – чаровно украсено с още 100 разпръснати по полянките между предприятията ландшафтни скулптури, една от друга по-модернистични и монументални, изпълнени от всички възможни видове материали. На подробната карта, която ми връчиха на пропуска, всичко педантично точно беше описано и нарисувано, без шанс да се загубя или пропусна нещо интересно.

 

Но – всичко по реда си. Кой е човекът легенда?

 

Стеф Вертхаймер

сега е жизнерадостен строен старец, живеещ в разкошна вила край град Нахария, на брега на морето. Роден е в чаровните планини Шварцвалд, в Германия. Преди началото на войната, воден от идеите на Теодор Херцел – идеолога на създаването на еврейската държава, той емигрира в Палестина. Отначало през 1945-47 година – края на английския мандат, той е инженер и офицер в тайната израелска армия. Оттегля се от нелегалност, понеже разбира, че целта на живота му не е да воюва, а да създава. След 1948 година в първите години на прохождането на новата държава, той, както и всички, е обхванат от еуфорията да построи с воля и ум новата си родина като силна, модерна и конкурентна страна, превъзхождаща ислямизирания свят наоколо. И като оръдие на своя принос към голямата кауза, Вертхаймер се опира на точността. Издига я в култ и я прави водеща тема в целия си бизнес-творчески план. Той предвижда, че за да се въздигне една тепърва прохождаща държава в средата на техническия ХХ век, тя трябва да развие машинно производство, носещо бързи финансии. Вертхаймер е машинен инженер по специалност и знае, че в основата на всяко производство стоят основно режещите и шлайфащи инструменти. И това става негов шанс и избор – решава да запълни една голяма ниша в машиностроенето. Започва да произвежда с перфектна точност режещите части на всички видове машини за производство.

Началото е 1948 година, когато ежеседмично с велосипеда си той пътува до пазара в Тел Авив, за да продава изработените от него ножове, резци, бургии, режещи дискове. Така спечелва достатъчно средства и през 1952 година основава фирмата си „ИСКАР”, а през 1960 г. е основен спонсор за създаването на училище за технически кадри. Заводът му произвежда дискови режещи устройства за автомобило и самолетостроенето и е един от най-големите в света за инструментално оборудване.

 

Усиленият целенасочен труд и перфекционизъм на Вертхаймер дават творчески резултати. Той е автор на патент и получава наградата „Ротшилд” за иновационни изобретения в областта на техниката, а след това е удостоен и с най-високата държавна награда „Израел” за принос в развитието на страната.

Migdal Tefen, Израел

Но не само на квалитетното производство с модерни технологии, оценено на конкурентно ниски цени, залага Вертхаймер, а и на чистотата и красотата на работното място. Той знае, че всеки работник ще даде повече от себе си, ако разбере, че е уважаван не само като специалист, но и като съвременен интелигентен човек. Той издига в култ естетиката на ергономичното пространство с идеята, че навсякъде изкуството трябва да върви заедно с производството.

„Тефен индустриал парк”

започва да се строи през 1985 г. В момента на територията на Израел има три такива парка. Никъде няма да видим грозни, ръждясали халета с омаслени и почернели от прах работници. Девизът му е: „Чистота, елегантност и перфекционизъм – сливане на изкуството с производството!” Но едновременно с това: „Да бъдем не само най-добри, но и да продаваме най-евтино.” Тази бизнес окраска на идеята на Вертхаймер за съвършено работно място е в основата за създаването на целия парк „Тефен”. И така, вървейки към бъдещето ръка за ръка, световете на изкуството и индустрията правят хората по-сплотени и силни, надрастващи войната, борбата за териториално надмощие и религиозните предразсъдъци в околния ислямизиран свят.

Много ми се иска да вярвам, че това послание към човечеството, въплътено в идеята за този парк, ще попадне на благоприятна почва и в края на краищата ще се превърне в един от пътищата за така желания мир в региона.

 

 

 

Тръгвам, движейки се по картата и попадам първо в

„Музея на техническото изкуство на ХХ век (1900 – 2000 г.)”

Посещението на такъв музей за мен, хуманитарно устроения човек, беше нестандартен празник. На образователно–забавно ниво албум диплянка и филм нагледно показваха дългия списък на световните изобретения – жалони по пътя на техническия

прогрес през целия изминал век. А в залата беше пълно с действащи модели на всички режещи и пробивни инструменти – от триона и ръчната дрелка през струга и фрезата, до съвременните им електронни модификации. За туристите, желаещи да работят с тези инструменти, беше дадена възможност да опитат под наблюдението на специалист. Всъщност някъде в средата на този технически възход започва и пътят на Стеф Вертхаймер.

Следващите сгради по ред на номерата са предприятия с чисто производство и се занимават с хайтек. Обединени са под названието „манифактура”.

 

Палати №9 и 10 са

експериментално училище за надарени деца.

Тук вече съм в свои води, но…какво виждат очите ми? Тук учат 450 деца от 8 до 18 години, последователи на системата „Самархилд” от САЩ. Учат без изпитване и оценки и явно са щастливи от това. Най-важно е мнението на преподавателя за техните знания и умения. Учителят не се старае да поддържа даже дисциплина, понеже е на принципа, че творческият шум и непосредственост дават повече на децата, отколкото принудителната тишина. Те са в пряка зависимост от интересите им. Така нареченият проблем „дисциплина” се разрешава от самите ученици и, разбира се, от високата класа на педагога. В края на курса на обучение, за да получат зрелостно свидетелство, юношите полагат зрелостни изпити по всички предмети.

Успях да присъствам на урок по актьорско майсторство по предварително зададена тема. Тук, във фоайето, заради по-обширната площ, с танц и пантомима децата изразяваха своето мнение по темата. За мен това беше най-интересното и необичайно преживяване в Тефен.

А наоколо – отново зелени поляни и най-необикновените скулптурни фигури, които съм виждала, една от друга по-абстрактни и причудливи.

 

 

 

Палата №11 е картинна галерия с периодично сменяща се експозиция. През последните три месеца тя е предоставена на Моше Розенталис, художник от Литва, емигрант в Израел от 1958 година. Картините му тук са от последните петнадесет години. Завършил художествената академия във Вилнюс и работил там като учител по рисуване, Розенталис е творец, илюстриращ множество стилове според настроенията си. Разглеждайки композициите му, зрителят усеща огромния символичен потенциал на неговите творби. Картините сякаш подбуждат към разговор и художникът доверително споделя мисли за света, изкуството и себе си. Може да се проследи даже как от първите му композиции се зараждат идеи за останалите. Розенталис притежава вродено чувство за пространство и поезия, вградена в картините; за непрекъснат диалог с природата и уникалния дар на художник, разбиращ езика на своята земя – новата си древна родина.

Той казва, че няма в Русия място с толкова светлина и слънце, както в Израел. Главната творческа територия на пейзажите му е Галилея и предимно град Ако, край морето, Нахария, Цфат. Обича яркото разнообразие и използва маслени бои, креда, пастели, акварел, водни бои. Рисува върху дърво, картон, платно. Като портретист умело изобразява не само душевността на модела си, но и своето особено мнение. Макар и неортодоксална личност, той застъпва класическите теми от Тора, като по свой неподражаем начин изобразява основоположниците на еврейството. Създал се е като творец на север – в

католическа, готическа страна и съпоставките на творбите му с ориенталския стил са доста любопитни. И все пак в центъра на изображенията на Розенталис е човешката личност с вечнотърсещия новаторски дух.

Сега той има две студиа – в Яфо и Цфат – и множество ученици, последователи на необичайния му стил.

 

 

 

 

Палата №12 е музей на старите коли

Това са над сто комфортни автомобила – част от колекцията на Етан, сина на Вертхаймер. Красиви и блестящи, като току що излезли от ретро филм, колите са подредени по години, с начало от 1930 година. Без да претендира за изчерпателност, условието за създаване на изложението е всички коли да са купени в страната и да са пътували по пътищата на Израел. Голяма част от най-старите коли са издирвани и реставрирани измежду изхвърлените на бунището автомобили. Авторът на колекцията възстановява и демонстрира също всичките дванадесет модела коли, произведени в страната. Интересно ми беше да проследя развитието на автомобила през по-голямата част на миналото столетие до съвременните супер джипове, подходящи само за скалисти терени.

Това беше весел и непринуден автопарад с много „усмивки от старите ленти”, с чара и достойнството на суперколите и супермъжете с адрес преди един век и с малко носталгия по чарлстона и онези толкова безвъзвратно отлетели далечни романтични времена.

 

 

 

Палата №13 ни прехвърля на друга

тема: „Тайната градина на природната аптека”

Попадам в цех за варене на сапуни. Но не маркови от луксозните реклами, а натурални, направени от етерични масла, чист зехтин, ориенталски билкови аромати, живи цветове и още нещо – една тайна съставка, която само баба Джамила от Пкиин знае.

Но коя е тя и защо е толкова известна даже зад пределите на страната?

Родена е и цял живот не е излизала от родния Пкиин – голямо друзко село на 20 километра от Тефен парк.

В рекламната си диплянка тя разказва за себе си така: „Произлязох от народа на друзите, дъщеря съм на горите, планините и градините. Получих занаята от баба си, която ме къпеше с водата на свещен извор, омазваше и овалваше със зехтинов сапун с вълшебен мирис от плодовете на нашата градина. След това тя ме повиваше с ароматна смес от диви треви, събирани по хълмовете на нашето село, и произнасяше древно благословение за новородени. Така още с първия си дъх поех аромата на природата и прогледнах за красотата на света с душата си. Оттогава аз попих в себе си още много благословии – мъдростите на моя народ. А вълшебствата на полските треви и техните тайни са секретът на дълголетието, здравето и красотата. През целия си живот съм преследвала една цел – да съединя в едно лечебната сила на билките и нежния допир на сапуна от чист зехтин. Така се роди и чудният дар на моите ръце, пренесен в тази чистота, извлечена от натуралните продукти. На всички, ощастливени с моите сапуни, аз дарявам свежест и дискретен аромат, за да бъде лек и добър денят им, за късмет и успех по пътя на живота.”

 

 

Като реклама звучи искрено, а изпълнението е перфектно. Труд и наистина много вдъхновение са били необходими на целия род на баба Джамила, за да наемат още веднага след построяването на Тефен парк палата №13 и започнат да варят, вече в промишлени условия, прочутите сапуни вместо в домашни. Скоро маслиновите гори, собственост на фамилията стават недостатъчни, но неуморната баба продължава да твори и да експериментира нови и нови рецепти с различни ориенталски, екзотични, цитрусови, цветни, билкови или на подправки аромати.

Действително сапуните се произвеждат ръчно на основата на лечебна смес и в строго съответствие с хилядолетната традиция. Според рекламата те подхранват здравата кожа, балансират и препятстват процесите на стареене в нея и са хомеопатично лекарство против различни недостатъци по кожата на лицето и тялото. Облекчават псориазис, акне, гъбични образувания, сърбеж, екзема, пърхот, косопад и са прекрасен антиалергетик, като се делят на сапуни за тяло, лице и коса.

Натуралните сапуни на баба Джамила преди десетилетие са били събитие на международния пазар на козметични средства. Техните неповторими качества внасят частица вълшебство в живота на хиляди хора по целия свят. Днес тя е автор на запазената марка „GAMILAHEALINGSOAP”.

В малкото скромно магазинче, което е част от цеха, се продаваха само три артикула: колекция от всичките осем варианта на сапуните; разноцветни свещи с различни обеми, форми и аромати и чаровни петграмови шишенца с парфюмен концентрат за дома. След почерпката със силно арабско кафе цялата ни екскурзиантска група се надпреварваше да вдишва, избира и купува сапуни и аромати за цяр, за спомен, а защо не и за модел на този толкова старинен занаят, издигнал в култ чистотата и здравето.

 

(((((((((())))))))))

 

 

 

Палата №14 – завод за стъкло

с многоцветни, феерични, нестандартни, оригинални, но и функционални стъклени изделия на много високо- художествено и естетическо ниво.

 

 

Андреас Майер основава предприятието си преди 40 години в град Нахария като място за семеен бизнес. Веднага е забелязан от познавачите на този изкусен занаят, понеже работи с необикновено ефектна техника. Ползва всички познати до днес начини за обработка на стъклото: гореща и студена обработка; продухване, леене, пресоване, разрязване, разтваряне в киселина, обработване с пясък и шлифоване, обковаване с мед, сребро, злато и т.н. Открива собствен стил и дизайн, изобретява свой начин на валцоване на стъклото и нанасяне на цветовете – на индивидуални пластове, като вплита златни, сребърни нишки или блестящи медни капки, застинали на прозрачна дълбочина. Така те остават свежи и ярки между глазурите на различните слоеве даже когато повърхността е релефна. Много усет за финес и нежност има в смелите експерименти от матово до пълна прозрачност с вълшебна игра на светлините и цветовете. Стъклените изделия са модерни и същевременно много практични, изработени с виртуозна прецизност.

 

 

Колективът, с който се срещнахме, е малък, но талантлив и пълен с творчески идеи, защитаващи запазената марка „Андреас Майер”. Няма догма в работата им – отворени са за нови идеи, форми, комбинации и имат готовност да експериментират непрекъснато и с всичко, което може да развълнува фантазията на майсторите на стъклото.

 

 

 

 

 

Съдейки по експонатите във фирмения магазин, стъклото може да бъде най-различни видове: гъвкаво, течащо, разноцветно, матово или прозрачно, яко или крехко. Удивително е, че от стъкло може да се направи всичко: от бонбони до тухли за сгради; да се съчетае с камък и метал, гума, пясък, кост, дърво, тъкан, хартия, керамика и най-неочаквани цветни пигменти.

Галерията е истинско тържество на изящните изделия – битови и декоративни; функционални и абстрактни; миниатюрни и монументални. От най-малките: стъклена мозайка, синци, елементи за бижута и стъклени пана, броеници, гривни, пръстени, огърлици, фигурки на животни, хора, цветя, птици, до по-обемните: купи, подноси, поставки, фруктиери, тортени и стенни чинии с различни размери, вази, чаши, свещници, сервизи за хранене, фантастични бижута за маса и стена, удивителни стенни часовници, ефектни карнавални маски, стъклени скулптури с невероятен дизайн, въздушни витражи и барелефи, приказни матирани картини, рисувани на обратната страна на стъкленото платно, цветни пана и профилни фигури, стилизирани листа и летни цветя в естествена големина, ангели небесни и хора земни, стъклен грамофон, изящни дантелени блюда за стена, поп и арт класика, и битови предмети за декорация. Новите технологии раждат нови асоциации: цветя, приличащи на таралежи; вази, подобни на корали; квадратни топки; овални кубове; яйцевидни камъни; шаржирани човешки типажи, нарисувани на прозрачно стъкло. Всичко, което може да се направи от този течен, изплавен, твърд, чуплив и вечен материал, особено ако не го разбиваме на пода с размах.

В „Андреас Майер” дизайнерите предлагат на експертен съвет моделите и едва след обсъждането и одобрението на всички, започва производството. Част от нещата се залагат серийно, а при други бял свят виждат само няколко екземпляра. А има стъклени феерии в един единствен екземпляр – това са най-точните попадения в областта на изкуството, с много висока технология на изработка и с пълната гаранция, че всяка част е индивидуална, единствена и неповторима. Тази им бутиковост ги прави квалитетни и след перфектно проведения маркетинг ги разпраща по целия свят в най–реномираните магазини за изкуство.

 

 

А има теми и идеи още непроизведени в пробна серия, все още живеещи само във въображението на колектива. Но аз зная – творческата личност няма мир и спокойствие, докато не пресъздаде от въздух, бои, стъкло, с много фантазия и малко магия, красотата, която напира. Във фирмата си имат тайна шарка – „зарисовка“, която не позволява фалшификации. Всеки творец си има свой индивидуален почерк на боравене с материалите и пигментите и това прави приноса му към общата колекция неповторим. Това е личната му тайна и специфика при изработката на някои ключови елементи.

Майсторите стъклодуви работят съвместно с творци и от други области на изкуството: архитекти, графици, скулптори, живописци, дизайнери. Това води до още по-голямо разнообразие на стиловете и формите, до експериментиране на изделия от нов вид стъкло. И това на свой ред още повече накалява фантазията на творците. Те използват стъклото като пълноправен материал за самоизява и творчество, приравнявайки разтопената стъклена маса с мрамора за скулпторите, с дървото за резбарите, глината за керамиците, желязото за ковачите или с боите за живописците. А стъклото, както го описват познавачите, е много сложен за обработка материал. Той може да се формова само в горещ и полувтечнен вид и когато застине, повече нищо не може да се променя. След формовката два дни изделието трябва да изстива.

 

 

 

В „Андреас Майер” се отнасят към стъклото като към живо същество – нежно и капризно, изискващо внимателно отношение и знания, които идват само с опита.

Убедена съм, че часове не биха ми стигнали да разглеждам магазина– галерия. Дъхът ми спира пред всяка впримчена в стъкло феерия с хиляди невъзможни за друг вид изкуство форми, нюанси, цветове в авангардни фигури, съчетали в себе си чуплива реалност, крехка елегантност, художествена ценност и висок професионализъм.

 

 

Продължението:

Галилея, Галилея (4): Пкиин

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел