Завървшме пътуването на Любо до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, продължихме към Техеран, стигнахме до Язд и Персийския залив, после тругнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
За последно прекосихме северен Ирак, а днес – с две нощувки по пътя – ще прекосим Турция по пътя за България.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част шеста

Турция – Мардин и Сафранболу

Ден 14
Решихме днес да влезем в Турция, след като разгледаме древното градче Акре. Мислехме да гледаме и каньона Равандуз, както и градчето Амеди, но бяхме вече доста изморени от постоянните проверки на военните и подозрението към смачкания багажник, който не се отваряше. Така че съкратихме малко престоя.

Тръгнахме рано сутринта и като пристигнахме в

Акре

беше спокойно и приятно за разходка. Наистина мястото си заслужава да бъде посетено. Емблематично е за района, а и старата архитектура на фона на скалистите планини наоколо много му отиваха. Помотахме се, поснимахме, ядохме някаква местна гозба, която беше доста вкусна и тръгнахме към границата през градовете Дохук и Захо.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Спряхме при едни военни да попитаме за пътя. Да, този път ние спряхме при тях по желание. Тук не можеш винаги да караш по табели или GPS, защото те те водят по главните пътища, а в нашия случай към Мосул, който е препоръчително да бъде избягван като не особено стабилен. Особено за чужденци. В тази част военните сякаш по-малко се интересуваха от нас. Даже на няколко пъти дори не ни спряха, а само ни помахаха или се здрависаха с нас. Вероятно, защото решаваха, че сме се отправили към границата и излизаме от страната им.

Интересно беше, че на няколко места видяхме бензиностанции с километрични опашки. Явно нямаше бензин и всички чакаха. Добре че ние не разчитахме на тях. В Ирак бензина беше около 1,45 лв сякаш, но спомените ми не са така ясни и не съм съвсем сигурен.

Малко преди границата все пак имаше бензиностанция, на която нямаше проблем с горивото и допълнихме резервоара преди влизането в Турция.

Стигнахме

границата Ирак – Турция,

която е след град Захо и се подготвихме за предстоящите предизвикателства, а такива не липсваха. Ще засегна

някои основни елементи от преминаването

От иракска страна

паспортният контрол и изходните печати бяха мигновени.

След това някакви такси, които не разбрах за какво са – около 50 турски лири. Там ми взеха и временните документи за колата, които бях получил на границата при влизането. После още някаква проверка и бяхме готови

да минем по моста над реката

и да се заемем с

турските формалности

А там ни разкостиха.

Един кюрд, който живее в Германия ни насочваше къде какво да правим. Човека каза, че този маршрут го пътува 3 пъти годишно и всичко му беше ясно. Трябва само търпение.

Започнахме с изваждане на целия багаж и внасяне на ръка в близкото помещение, където всичко минава през скенер.

После се минава щателна проверка на колата. Това на нас ни отне много време, защото носехме наистина бая багаж и провизии поради спецификата на пътуването ни.

Последва товарене обратно в колата.

Това беше само предварителна проверка. Отидохме на митница.

Оттам ни изпратиха на рентген. Там пращаха всички автомобили, които не са с турска регистрация. Имаше 11 коли пред нас, а чакахме около 2:20 часа да минат. Трябваше отново всичкия багаж да излезе от колата през седалките, но поискаха и багажника да бъде отворен. Обясних човешки, че това няма как да стане поради очевидни причини и човека за щастие се оказа разбран.

Минахме рентгена и после пак една бърза проверка на автомобила. Натоварихме обратно всичко и се върнахме на митница.

Оттам ни пратиха за проверка в полицията. Тръгнахме да я търсим.

Попаднахме на медицинската служба, от която се оказа, че тук май имат нужда. Мога да си представя дори повече от ден чакане на тази граница, ако колите са много.

Седиш на жега над 40 градуса и чакаш. За да онагледя колко топло беше ще кажа, че докато чаках на едно гише, от козирката над мен, която се намираше на около 7 – 8 м височина, се облекчи един гълъб върху главата ми. Докато материала изминаваше тези 7 – 8 метра път до главата ми, цялата вода се изпари и на главата ми просто тупна едно сухо парче и падна на земята. Чак не ми се вярваше, че не ме омаза изобщо.

Та така от медицинската служба една мила жена ни заведе в полицейския участък в съседство. Там се държаха съвсем професионално. Направиха си нужните проверки като искаха да разгледат и фейсбук профили на тези, които имаха, за да преценят що за хора сме. Минахме и тази проверка.

Върнахме се на митницата, където казаха да минаваме към последния портал. Там бяха някакви киселяци, които ни гледаха пак сякаш сме извънземни. Искаха нещо, което не разбрахме какво. Обяснихме, че сме минали всички възможни проверки и, че ако има още някаква да я дават да минаваме и нея и да си ходим вече оттук, че половин ден изкарахме на тази граница. Обяснихме отново, че сме туристи и се прибираме.

Най-накрая си получихме документите и

влязохме в Турция

Макар на 2000 км от България, някак се чувствахме почти у дома след влизането в Турция. Но пък вярно беше, че и тези части са доста по-различни от Турция, с която сме свикнали ние.

Пътят се движеше непосредствено до границата със Сирия

Спрях да снимам река Тигър, която разделяше Турция и Сирия.

Малко по-нататък пък граничната ограда беше непосредствено до пътя и от другата страна се виждаха сирийските населени места.

В град Nusaybin

се видя и самия граничен пункт, който предполагам в момента беше затворен. Иначе пътят се оказа приятен. Беше жътва и наоколо всичко беше обагрено в златисто.

На една бензиностанция при нас дойдоха кюрди да ни питат дали наистина сме от България. Странно им беше какво правим по тези земи. Малко преди отклонението за

град Мардин,

който беше и целта за днес ни спряха военни. Излязохме от колата с паспорти в ръка, а едно куче се вмъкна вътре и започна да души като лудо. Ние се направихме малко на луди и казахме, че сме били на преход из Иран като не споменахме нищо за границата, която бяхме минали преди малко. За щастие не разгледаха печатите в паспортите. Попитахме дали можем да спим някъде наоколо на палатка, но те категорично казаха, че това отсреща било Сирия и не било място за палатки. В този момент спря автобус с надпис Истанбул – Багдад и всички се втурнаха към него, а ние се изнизахме.

Завихме към Мардин с надеждата да си намерим закътано местенце,

но поради жътвата и оживлението се оказа не много лесна задача. Минахме през града и се спуснахме от другата страна на планината, където след известно търсене и обикаляне по едни черни пътища намерихме чудесно и закътано място. Беше вече тъмно, а наблизо се виждаха светлините на близкото село.

Тук хората бяха по-различни. Бяха с предразсъдъци, а може би и с право. Вероятно повечето бяха преживели много конфликти. На едно място малко преди да намерим това един човек ни видя да свиваме по черен път и ясно ни каза, че нямаме работа там.

Ден 15

Отново чудесна слънчева утрин. Днес вече не беше толкова жега. Подмотвахме се лежерно около лагера без бързане и се наслаждавахме на спокойната обстановка. След това събрахме лагера и се отправихме към

Мардин,

който беше съвсем близо. Градът не прилича на нито един друг турски град, в който съм бил. Прилича по-скоро на стар град от Близкия изток, изграден със светъл жълтеникав камък, а местоположението му на върха на едно възвишение, му придаваше особен чар. На юг като на длан се виждаше цялата равнина. Определено много интересен град с уникална атмосфера.

Седнахме да опитаме малко локални тестени изделия с чай в една пекарна. Търсихме бюрек, но уви тук не беше така популярен, както в западна Турция.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

След Мардин искахме да посетим т.н. Hive Houses в градчето Harran, но поради това, че пътят вървеше твърдо в посока Сирия се отказахме. Представихме си безбройните военни постове и проверки, които вероятно щяха да ни бъдат направени и да се налага да се обясняваме като ученици. С печати от Ирак в паспортите и в посока към границата със Сирия, щеше да се наложи бая убедително да повтаряме, че сме просто туристи и искаме да гледаме „Кошерните къщи“ в Харан.

И така решихме, че ни стигат толкова проверки за това пътуване. Наистина се бяхме поизморили от тях.

Преди обяд

потеглихме по направление Газиантеп, Адана, Аксарай, Анкара

Беше строг транзит, но това, което ми направи впечатление беше приятната природа, която започна да се разкрива около пътя. Определено се усещаше средиземноморския климат. От прозорците на колата

Адана

изглеждаше приятен и уреден град. Оттам започнахме да катерим на север към анадолското плато. Пейзажът премина от горист към тревист с красиви възвишения. Много е красиво в Анадола!

След град Аксарай

започна да се смрачава и кривнахме по един черен път сред поляните, за да си намерим място за лагер. Малко повече покарахме навътре по ливадите сред околните хълмове, но пък местенцето, на което се установихме беше прекрасно.

Наближаващият край на пътуването се усещаше вече доста силно. Имахме само още една нощувка след тази, преди да се приберем в България.

Ден 16

Продължихме в посока Анкара,

която транзитирахме и решихме да спрем само в градчето

Сафранболу,

което много прилича на нашите възрожденски градчета в стил Копривщица или Боженци. Къщите са в същия стил.

Safranbolu, Safranbolu, Турция

Трафикът обаче се посгъсти и предусещахме как без да искаме пак сме улучили края на Рамазана. В самото Сафранболу беше такава гъчканица и оживление, че някак се загуби чара на градчето. Поснимахме, наядохме се с едни огромни черници директно от дървото и се изнесохме набързо. Не можахме да го усетим много това място, макар да беше доста красиво градче.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Поехме в посока Истанбул

Валя доста, а колоните от автомобили бяха безкрайни. На около 120 км преди града решихме да отбием и да нощуваме, за да не се забием в някакво задръстване и да си отвисим до никое време. Намерихме изключително спокойно местенце сред едни тополи като бяхме добре скрити. Беше близо до магистралата и трафикът се чуваше цяла нощ, но в същото време предлагаше доста уют.

Последен лагер за пътуването

Не бързахме да лягаме, защото искахме да се насладим на тази вечер максимално. От утре пак ще сме затворници на града и бетонните кутийки, в които живеем.

Ден 17

Посока България

Трафикът беше доста по-добре от вчера, така че спирането тук беше мъдро решение. Сравнително бързо прецапахме през Истанбул по втория мост над Босфора и се отправихме към границата с България.

Решихме да минем през Лесово

(от турска страна търпеше реконструкция в този момент) уж, че било по-спокойно, а и надявайки се да не ни обърнат такова внимание като сме на по-второстепенен пункт. Да, ама не. Въпреки че излизахме от страната им

турците се постараха да минем през всички възможни проверки

Само дето не измислиха и някоя извън процедурите специално за нас. Още на първото гише последва въпроса – „Ирак“? след като видяха печатите с надпис „Habur“ в паспортите. Кимнахме в знак на съгласие и допълнихме, че сме туристи, които са минали само транзит оттам на път от Иран. Човекът не се трогна, а почна да звъни някакви телефони и оттам се

започна поредната гранична одисея

Започнахме с проверка на багажа, после рентген, после цялостно търсене с куче, което направи целия багаж в козина и

накрая завършихме в отдела за борба с наркотици,

където писаха някаква докладна, че не са открили нищо нередно. Така се търкулнаха едни незначителни 4 часа. От българска страна ни лук яли, ни лук мирисали казахме, че идваме ей тук от близките планини в Турция, надявайки се да не минем още една такава проверка. Нашите митничари приеха това за чиста монета и ни пуснаха по живо по здраво като само ни попитаха как са планините по турско. После такса дезинфекция и

вече бяхме на родна земя

Веднага след границата кривнахме към

село Лесово

и под една хубава сянка точно до табелата на селото направихме един обяд с последните останали провизии и бира. Малко позабравения вкус на кехлибарената течност се вписваше чудесно след преживелиците на границата и жегата.

След това всичко беше ясно – Елхово, Ямбол и София. Спряхме само да снимаме една лавандула, че така хубаво се лилавееше и нямаше как да бъде подмината без снимка.

Едно съвсем кратко заключение

Иран е чудесна страна

и препоръчвам на всеки, който има желание да я види да отиде скоро преди едни „доброжелатели“ да отидат да разбутат нещата и там под претекст, че отиват да проповядват „демокрация“.

Благодаря на хората, които срещнахме там за доброто им отношение към нас и за това, че спомогнаха за приятното изживяване.

Северен Ирак

е място, което може би няма да се хареса на всеки, а само на хората с по-авантюристичен дух. Но определено и там има какво да се види, както и да се усети атмосферата и ритъма на район, който се намира в следвоенен етап и сега се възражда отново.

За източна Турция

какво да кажа? Това е една различна Турция, която има много какво да покаже и определено я препоръчвам за посещение. Имахме перипетии през това пътуване, но когато нещата са поправими след време остават положителните емоции, удовлетворението от пътешествието и всичко, което те е обогатило през него.

А ето и малко статистика

на който му е любопитно.

• Изминахме 10 914 км и наляхме 849 литра бензин. Само в Иран минахме 5200 км, а в Ирак 564 км.

• Като разходи на човек ето как стоят нещата – 640 лв за пътни, храна, хотели и какво ли още не. 100 лв виза за Иран, 80 лв карнет за колата и 20 лв застраховка. Това е сметката на калпак като ние бяхме трима души. И туй то!

Беше едно пътуване изпълнено с емоции и незабравими моменти!

Край
Автор: Любомир Петров 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, продължихме към Техеран, стигнахме до Язд и Персийския залив, а за последно тръгнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
Днес,заедно с Любо, ще открием нова страна за нашия сайт – Ирак.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част пета

Ирак – Сюлеймания и Арбил

Ден 12

Границата с Ирак ни зовеше

Това всъщност беше т.н. Иракски Кюрдистан, в който можеш да влезеш без виза за разлика от арабски Ирак, където не се води толкова мирно, а и не е лесно да отидеш. Потеглихме, но спирахме да снимаме планините наоколо, окъпани в утринното слънце.

Преди границата спряхме в Мариван,

за да изхарчим всички риали, защото ако ги върнем в България и ги обменим, курсът е близо 4 пъти по-нисък от курс продава.

И така

ето ни на границата Иран – Ирак

Бях чел разни неща за тук, но като цяло информацията беше оскъдна, така че предстоеше да видим

как ще мине процедурата

А тя не мина бързо. Ще се опитам в малко телеграфен стил да опиша нещата, защото иначе ще ми трябват няколко страници само за това. И така….
Вход на границата. Проверка на документи. ОК. Първа бариера премината.

Митница. Карнет оправен за около 30 минути. До тук добре. Паспортен контрол. Настояваме за изходни печати на визите, а иранците казват, че няма нужда и настояват да тръгваме. Следва още една проверка. Втора бариера премината.

Следва трета бариера. Премината.

Проверка на военните. Искат изходни печати. Връщаме се. Взимаме ги. Военната проверка минава гладко, но искат някаква бяла бележка, викат „контрол гориво“ и сочат назад. Тръгваме обратно, а това са няколко бариери и половин километър назад. Те казват само един с колата се връща.

Една бариера назад минавам.

На втората бариера се сърдят, че вече съм с изходен печат, а се връщам. Вдигам рамена и си мисля, че те са идиотите. Да бяха поискали тази тъпотия по-рано.

Някак намирам сградата. Там един мазник ми вика всички документи на колата снимани. Къде това питам аз, а той вика „ей там“. Ама това е доста относително. Тръгвам. Не е там където ми казва. Питам някакъв човек. Не говори английски, но някак се разбираме. Води ме. Затворено е. Страхотно.

След малко човека идва, снима и се връщам при мазника. Той иска 20 долара. Давам му ги. Той пуска някаква гнусна иранска чалга, започва да се кълчи, да си търка банкнотата по лицето и да вика „Money, money“.

Аз си мисля, че е пълен кретен, но само се усмихвам злобно и му казвам да дава документа вече. Той не е съгласен. Доларите трябва да се обърнат в риали. Звъни по телефона. Чакаме. После чакаме още. Появяват се двама гнусни ирански чейнчаджии облечени като пълни палячовци и започват да ме гледат сякаш току що са видели извънземен. Само ако можех да ги снимам щяхте да разберете какво имам предвид.

После констатират, че доларите ми са фалшиви и все така ме гледат. Казвам им, че не са и това е всичко, което имам. Звънят около 10 пъти по телефона на някой. Чакаме, а на мен вече ми се приисква да коля и беся наред. В един момент казват, че ще ги вземат. Не били фалшиви, а просто стари. Искат такса за обръщане. Някакви там риали. Нямам. А, сещам се, че бях запазил една банкнота от 100 000 за спомен. Давам им я и казвам, че това е всичко. Пак чакаме. Пиша смс на моите другари да не се чудят защо се бавя.

Накрая ми дават една тъпа бележка, на която пише буквално, че

в името на Алах мога да напусна Иран

Тегля им една майна. Отново минавам двете бариери. Обратно при военните. Давам им бележката, а те

сега се сещат, че искат да гледат багажа

Започваме да вадим през задните седалки, защото след удара в Техеран багажника е смачкан и неотваряем. Пускат ни.

Междувременно моите другари ми разправят, че докато ме е нямало са се нагледали на такива циркове по границата. Някакъв човек е носел дузина кокошки, които са му били конфискувани. Друг са хванали да изнася скрито гориво и са му го взели. Какви ли не субекти не са преминали оттук.

До тук с иранската част. Предстои иракската.

Приближаваме. Гледат ни странно, но ни казват къде да отидем. Влизаме в сграда с коридор пълен с хора като пред лекарски кабинет през грипна епидемия. Излиза някакъв униформен и ние размахваме паспортите с надежда. Вижда, че сме бледолики и казва да отиваме навън в един фургон. Там пак опашка. Срещаме двама чужденци говорещи английски. Казаха, че са иранци, въпреки че момичето беше с чисти азиатски черти. Отиваха на стоп да скитат из Ирак. Те ни казват, че не трябва да чакаме тук, а на друго място. Местим се. Даваме паспортите и плащаме някаква такса от 9000 иракски динара. Става бързо. Връщаме се при униформения в първата сграда. Подпечатват ни паспортите и ни приветстват с добре дошли.

Получаваме право на 30 дневен престой в страната

Отиваме на първата бариера. Там едно услужливо момче в цивилни дрехи ни води в друга сграда, а после и в трета. Говори английски и не иска никакви пари, а само ми стиска ръката и ни приветства. Оценявам го и му благодаря сърдечно.

Редя се на едно гише, а те ме канят вътре при тях. Оправяме документи за временен внос на колата и ми издават нещо като иракски регистрационен талон. Хората се държат съвсем подобаващо и за миг не се дразня. Плащам 25 000 иракски динара, прибирам документа, а те ме предупреждават да го пазя, защото е много важен и за престоя и за изход от страната. Благодаря им, а те ме черпят студена вода и ми пожелават приятен престой в страната им.

Ирак

Готови сме да тръгваме след около 4:30 часа в зловеща жега. Беше си изпитание на нервната система, но тук е така. Мога да кажа само, че

отношението, което получихме от иракските гранични власти беше много добро

Макар и доста неорганизирано иракската страна ни отне около 40-50 минути, което си е постижение.

Първи километри в Иракски Кюрдистан

Асфалта изчезва на места и преминава в трошено-каменна настилка. Камионите вдигат голям прахоляк, а слънцето все така силно пече.
Спираме на една сянка малко да се поокопитим и да обядваме, а след това поемаме към

град Сюлеймания

Имаше военни на вход и изход от всеки град. Гледаха ни подозрително, проверяваха ни и сваляхме багажа неколкократно през седалките. Трудно им беше да повярват, че сме туристи.

Приближаваме центъра на Сюлеймания, където е хотела, който бях набелязал, а там ври и кипи от народ. Спирам и смятам, че ще ми трябват сигурно 2 часа, за да се придвижа с колата в потока от хора, за да мина 1 км. Тръгваме пеша. Намираме хотела, но се отказваме. Това е като да влезеш на „Капалъ чарши“ в Турция с кола сред хората. Тръгваме да търсим друг хотел и го намираме съвсем скоро, а и на сносна цена.

В Ирак е осезаемо по-скъпо отколкото в Иран

Настаняваме се и излизаме на вечерна разходка по една препоръчана от хотелиера ни улица, а тя

кипи от живот

Хора играят домино, табла, пият чай. В барабани от пералня с монтирана по средата горелка се пекат слънчогледови семки като се въртят постоянно. Какъв колорит само. Сливаме се с тълпата и сядаме да пием чай, а по късна доба се връщаме в хотела. Какъв ден само!

Някои неща, които ми направиха впечатление при влизането от Иран в северен Ирак.

1. Колоните от камиони изчезнаха. В Ирак влизат хиляди камиони с всякакви стоки от Турция всеки ден, а излизат празни. Тук не се произвежда нищо (това ми го каза един спедитор преди 7 години и съм го запомнил).
2. Хората започнаха да карат видимо по-културно и отстъпчиво. Появиха се пътни знаци за регулация на движението.
3. Появиха се изключително луксозни автомобили.
4. Появиха се магазини за алкохол с цели колекции от шотландски уискита, както и шоколадови изделия от висок клас.

Ден 13

След ставане се наложи да сменим някои тампони на гърнетата, които се бяха изпокъсали след полетите през гърбиците в Иран. Потеглихме към

Арбил – столицата на Иракски Кюрдистан

Жегата беше изключителна, а

играта на проверки и сваляне на багаж с военните продължаваше

Само на 1 – 2 места просто ни стиснаха ръцете и казаха гордо – „You are very welcome in our country“. Де да бяха всички такива.

По пътя спряхме да купим вода от един магазин и до мен дойде един човек, който каза, че живее в Германия и всяка година пътува до тук и обратно. Видял българската регистрация и му станало интересно. Нали минава през нашата родина на път за Германия. Беше приятен човек.

Арбил

В Арбил пристигнахме когато гумите вече почти залепваха по асфалта. Такива температури не са присъщи дори за тук + 44 градуса.

Градът ни посрещна с широки булеварди и уредена инфраструктура. Настанихме се в хотел на 30 минути пеша от центъра. Паркирах колата плътно до входа под камерата за видеонаблюдение.

Реанимирахме в хотела, като тока постоянно спираше.

Излязох за половин час да разгледам квартала и беше доста интересно за мен макар да беше обикновен иракски жилищен квартал.

По-късно към 17:00 ч всички се отправихме към

централния площад с фонтаните и цитаделата, а там кипеше от живот

Разгледахме цитаделата и слязохме да изпием по един чай на площада. След това направихме едно кръгче по централните улички и вечеряхме в някакво заведение за бързо хранене. Вече беше тъмно и можехме да усетим от

атмосферата на нощен Арбил

Всичко живо ядеше по уличните заведения. На прибиране към хотела отново видяхме хора, които играеха домино по кафетата. Явно много се харесваше това забавление в тези части на Ирак. Щом слънцето се скрие всичко се оживява. Така е по тези ширини. Беше голям колорит просто да усетиш атмосферата на града, който е бая голям и изглежда уреден поне в централните части.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Ирак или писани от Любомир Петров – на картата:

Ирак , както и Любомир Петров

Booking.com

Завършваме пътуване на Драган из Армения и Грузия. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. После помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, обиколихме Ереван, а посл влязохме в Грузия, за видим Тбилиси, Гори и Батуми. Днес поемаме пътя към дома.

Приятно четене:

Пътят към дома

През Черноморска Турция

част десета на

Армения и Грузия с Дачия

Събота (10.05) – станахме рано, много рано. Беше валяло цяла нощ. С изключително старание натоварихме багажа в Sandero-то така, че провизиите (разните плодове и зеленчуци, ядки и вода) да са точно зад малката падаща задна облегалка, за да можем хем да имаме лесен достъп до тях без да се налага да спираме, хем да не ни пречат в купето през

предстоящите над 1 800 км до София. Потеглихме от пред хотела точно в 5:55.

На излизане от Батуми

пак имаше RomPetrol или както се разбрахме რომპეტროლ. От предишния რომპეტროლ в Тбилиси бях изминал само 408 км и бяха изразходвани само 2 деления от резервоара, но предвид какво ни предстоеше, реших да сложа всичката останала (25%) отвара от Joro 01 и успях да наблъскам цели 24+ литра – много ме кефи колко се разтяга резервоара на Sandero-то. Въпреки, че уж е 50 литра, спокойно може да побере 62 – 63 литра. Разбира се, може и грузинците да ме лъжат с количеството. Всъщност, тук не бяха намесени само грузинци.

ОК, намирахме се в Грузия, ама по-точно Аджария

Бензиностанцията беше румънска, но надписите на колонката си бяха на чист български език, дори сумата се изписваше в лева. Горивото (efix diesel) не беше чак толкова евтино, колкото в Армения, но за тези 24,23 литра дадохме 44,51 лева или по 1,83 лв/литър. Платихме си с дебитната карта (Visa Electron) като пичове.

От Батуми до турската граница

има 20 километра покрай стръмното черноморско крайбрежие. Грузинците нямаше просто как да не изпъкнат с най-безумната граничарска сграда ever:

Опашка практически нямаше (много беше рано още), но успяхме да си купим малко закуски и да обменим 30 грузински лари за 33 турски лири, което са 25 лева (25 лева през 2017 са 63 лири – бел.Ст.) Направиха ни по една прощална снимка, никой не прояви интерес към багажа и ни изпратиха към турските си колеги.

Ееееей Боже, или по-точно –

Ееееей Аллах! Егати и заядливите турци!!!

Първо, всички пътници слизат от колите и преминават границата пеш, по отделен коридор – все едно не влизаш в светска държава, а в затвор да му се не знае. Колкото и нелогично да е, пешеходната опашка беше 5 пъти по-дълга и вървеше 50 пъти по-бързо, съответно Таня и родителите и минаха за 10 минути и след това се наложи да ме чакат един път 20 минути и след това още половин час. Защо ли?

Ами … подавам си аз с усмивка документите на Осман Бей (Първи), а той ме гледа лошо. Значи, колкото беше ведър турския граничар на влизане от Турция в Грузия преди една седмица, толкова този граничар беше, все едно съм му ял от купичката на закуска. Два пъти излиза от гишето и ме караше да му отварям багажника, ама така – не съвсем любезно. И двата пъти въобще не го погледна този багаж, само гимнастика си правихме.

След физзарядката ми искаше зелената карта – човек, аз в Нагорни Карабах влезнах без да ми искат зелената карта, ти тук в 6:30 сутринта ми се правиш на дръж ми феса.

Да не решите, че тук можеш да се оправиш на английски или руски, не – само турски. Моите познания по турски език са несъществуващи, така че от словесните указания на турския мустак, аз разбрах, че мога вече да си ходя да си прибирам пътниците, които ме чакаха от другата страна на бариерата.

Стигам аз до бариерата (на 1,40 м от Таня и родителите и) и между нас застава следващия Осман Бей (Втори). Пак ми обяснява нещо на неговия си език и ми сочи наобратно. Ръгам задна и се връщам при Осман Първи. Той ми се скара (това го разбрах) и пак ми сочи напред. Кво да правя, отивам при Осман Втори. Той се успокои малко и ми посочи ей тази сграда:

Паркирам аз отпред, чакам, чакам – няма никой. С риск за живота си чукам на вратата излиза Осман Трети. Сочи ми багажника – отварям. Погледа малко и се хвана за корема – викам си, край! Оказа се, че се опитва да ми каже или по-скоро да ми покаже нещо. Брех сигурно 3 – 4 минути си сочи корема, докато най-накрая не се сети да ми покаже тази табелка:

Е, в този миг ми просветна какво е искал и Осман Първи, и Осман Втори, че дори и стоящия пред мен Осман Трети.

Ще ми сканират колата с рентген

А соченето в корема е означавало да извадя от колата всичко, което е за ядене, за да не се облъчи от рентгена храната. Абе, малоумна работа. Язък за старателно подредения преди около час багаж. Извадих всичко на земята (добре, че беше спряло да вали), вкарах колата в гигантския рентген, излезнах, спусна се вратата и след две минути отново товарих багажа в Sandero-то. Явно ако искаш да прекараш наркотици през тази граница, трябва да ги сложиш просто в багажа си – него го проверяват най-малко.

Ще се повторя, ама – малоумна работа

Осман Трети ми даде някаква хартийка, дадох я на Осман Втори, той вдигна бариерата и отново бяхме в пълен състав. Поздравихме майките на тримата Османовци и поехме по остатъка от пътя към София, който съставляваше 1809км.

Първото положително нещо, което ми се случи този ден, беше да си сложа най-накрая любимата ни навигация iGo 8.3 – просто песен. Песен бяха и пътищата на Осман Бей – за това спор няма. Хем почти магистрала, хем красивичко покрай морето, хем и слънчице изгря. А хората бяха станали рано и беряха чай по склоновете:

Само на 40 километра от Батуми минахме покрай бензиностанцията PO, при която на идване се отбихме към Ардахан и Грузия, в посока Армения. От тук нататък пътят вече го бяхме минавали, но в обратната посока.

Rize, Rize Merkez/Rize, Турция

Хванах си за бушон едно старо BMW пред мен, което караше с 160 км/ч. Возих се като негова сянка в продължение на 300 км, когато бушонът ми, разбира се, не видя паркираното бяло Renault Clio, което му засече скоростта, а 1км по-надолу по пътя го спряха явно за превишена скорост. Мен не, мухахаха ;D За съжаление този ден нещо траковете ми не се получиха ? имам този счупен трак от Батуми до 250 км преди Истанбул.

По брой жители, Германия и Турция са много близки – по около 80 000 000 жители. Сигурно всеки от вас е карал / се е возил в Германия и е забелязал, че там има както големи градове, така и голям брой малки населени места. Е, карайки през Турция, имам чувството, че няма малки населени места – непрекъснато минавахме през някакви доста мащабни градове.

След това си хванах нов бушон и пак си карах доста бързо – няма начин, като ни губят времето по границите. Съответно малко ми се вдигна и разхода на гориво. Навигацията и без това беше изчислила 19 часа път, без каквито и да било спирания за граници, зареждане или ядене. При положение, че тръгнахме в 6 сутринта, следваше да пристигнем в София към 1 – 2 през нощта, а ако добавим и две граници по един час и още един час за зареждания и турски винетки – не ми се пристигаше по първи петли.

След около 600 км от Батуми спряхме на една бензиностанция за тоалетна и по един турски сладолед. Тайната ми мисъл беше да си измия челното стъкло от размазаните насекоми, но както се казва тук – „йок“, нямаше с какво да измия. Вече съм карал почти 5 000км, аз ли няма да изкарам още 1 200… При Самсун се отделихме от крайбрежието на Черно море и навлезнахме към вътрешността на Турция, грубо в посока към Анкара. Релефът стана хълмист, но рядко се срещаха остри завои. Отново си хванах бушон и карах зад него пак с около 150 км/ч, но и този бушон ми го спряха полицаите по познатата турска схема. След това още един бушон изгоря. Единственият негатив, който трупах аз, беше леко повишеният разход. Практически се получи, че за цялото пътуване минахме над 6 000 км и не ме спряха нито един път полицаи, дори и за рутинна проверка. Всъщност като се замисля, май само един път са ме спирали за проверка в чужбина, и то с Ладата в Сърбия преди 10 – 15 години.

Много ме учуди как турците интегрират религията и светския живот. Покрай пътя не рядко се срещаха джамии, на чийто първи етаж имаше супермаркет:

В много от заводите, покрай които минавахме, се виждаха така да се каже „служебни джамии“, в които работниците да могат да ходят да се молят, вероятно за да не трябва да губят ценно работно време в път до джамията в центъра на града и обратно. Трудно се интегрира религията в технократския и капиталистически живот, който живеем, но Турция все пак е сериозна икономическа сила, така че явно доста добре се справя с този баланс.

Джамиите се комбинират и с бензиностанции, така че реших да се възползвам от минаретата на Shell и да заредя догоре (хванах 49 литра Shell V-Power Nitro+), с надеждата да стигна с това гориво до София. Това дори до момента (2017 та година) е най-голямото количество пари, което съм успял да набутам в резервоара на Sandero-то наведнъж – сметката за тези 49 литра при литрова цена от 2,93 лева беше 143,75 лева – платих с дебитната карта. Както и да е – при тази средна скорост, която бях подхванал, нямаше как да ми се получи да мина още 800 км до София. Нарочно не си купихме разни освежаващи напитки и боклучави храни от Shell, ами отидохме в джамийния супермаркет. Мушнахме по едно кисело мляко и едно пиде. Слава Богу/Аллах, но поне бира не продаваха в джамията, та бащата на Таня остана малко на … кисело мляко. Газ нататък.

До Истанбул имахме 200 км по супер магистрала. Колкото повече доближавахме Истанбул, толкова по-често виждахме огромни заводи, като не малко от тях бяха за автомобили на различни марки.

През Босфора

не е възможно да се мине без задръстване, независимо, че мостовете са с по 6 платна в посока:

Минахме моста и се озовахме отново в Европа, която ни посрещна с безпощаден дъжд, който ни валя практически до София. Малко преди да трябва да слезем от магистралата при Одрин, колата стана на 77 777км – много яко.

Имахме още една лека драма с турската бюрокрация де …

тъй като на таблата до тол-бариерите на магистралите пише само на турски език и не можах да се ориентирам колко депозит ми е останал в електронната винетка, реших преди да мина през последната бариера преди Одрин, да заредя още малко пари, да не стане някой сакатлък и да ми отрежат я пръста, я ръката за нарушение на закона. Влизам аз в сградата за техните винетки HGS и му подавам регистрационния талон на Осман Четвърти. Той ме пита някакси „Нова винетка?“, аз му казвам недвусмислено „Не!“ и … той ми направи нова винетка. Както и да е, не ми е за тия 37 лири (25 лева), които съставляват 1% от общия бюджет на пътуването, но ме издразни, защото получих документ за нещо, което струва 35 лири, а двете лири са бонус за това, че и Осман Четвърти не знае чужд език. Наложи се да разлепвам старата винетка и да лепя новата, което можех да си го спестя. Свиркай си. Ако не друго, си имам депозит в чисто новата си винетка, дето въобще не ми е ясно кога ще го изразходвам (три години по-късно все още не съм).

Преди границата имаше около 10км опашка от TIR-ове, но ние си профучахме покрай тях като стой та гледай. На самата граница Капикулепет пъти ни гледаха паспортите, дезинфекцираха ни срещу 5 лева, провериха ни отгоре-отгоре багажа, дадоха ми някаква бележка, пет гишета по-натам връчих бележката на следващия по бюрократичната верига и ни пуснаха да си влезем у дома. На бензиностанция ЕКО до Пловдив си сипах 10 литра нафта, да не взема на изгасна до София.

В 3 часа през нощта най-накрая пристигнахме в София

и директно се трупясахме в леглата. За 10 дена бяхме изминали 6 125 км (с 325 литра гориво, разход 5,31 л/100 км) и събрахме безброй впечатления за цял живот.

Надявам се да не съм ви отегчил с многословието си, а най-вече се надявам поне една част от вас да се запалят и да си организират пътуване до някое необичайно място.

Колкото до финансовата страна на пътуването – всички разходи, включително застраховки, добавки за гориво, туристически пътеводители, гориво (810 лева / 325 литра), ядене и спане, бяха 2570.32 лева или по 650 лева на човек. Колко изхарчихте последния път на морето за 10 дена? Където има воля, има и път!

Иначе очаквайте включване и за този маршрут.

Край

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ето къде можете да пренощувате изгодно в района на Батуми:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Т.к. Турция не позволява резервации, тогава е най-добре да си направите почивка в Малдивите:

Booking.com