Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, Шефшауен и Фес, за последно бяхме в Мерзуга и пустинята Сахара. Днес Продължаваме към Аид бен Хаду и Маракеш.
Приятно четене:
Аид Бен Хаду и Маракеш
част пета на
С Голф до Мароко
Отправихме се на запад. След като сутринта се завърнахме от пустинята беше време
да поемем в посока каньоните Тодра и Дадес и от там към Маракеш,
като междинна спирка беше град Аид Бен Хаду, където трябваше и да нощуваме.
По пътя на мен не ми омръзваше да снимам екзотиката на ежедневието в мароканските градчета и селца:
Хората из Мароко не се впечатляваха особено, че пътувахме из страната им с българска кола.
Като цяло България не им говореше нищо
Бяхме спрели на една бензиностанция, когато към нас дойде един човек и прочете на глас на френски абревиатурата на регистрационния номер.
– „Бе“…“Же“…
Погледна въпросително и очевидно попита коя е страната.
– Bulgaria…
– (тъп поглед)
– Bulgaria…Europa.
– (поглед тип „никаква идея“)
Вероятно мислеха, че сме някъде от там…Испания, Португалия…тези по-наблизо дето са 
В следващото видео ви представям как общо взето изглежда едно средностатистическо мароканско село/градче:
Стигнахме до
градчето Тингир
и завихме към каньона на река Тодра.
След няколко километра се откриха величествени гледки към широката част на
каньона и оазиса Тингир:
Георги започна да се чувства зле. Появиха се коремни болки и гадене. В последствие заподозряхме за проблемите едно от плодовите млека, което той изяде за закуска при берберите. Кой знае как се е съхранявало.
При всички случаи решихме да слезем надолу по-чевръсто към градчето. Спряхме за една по-близка снимка на оазиса.
На това място при място при нас дойде някаква нова пъстроцветна звезда:
Исках да го издебна и да го снимам как е застанал до колата. Той ме забеляза и каза, че мога спокойно да му правя снимки. Нямаше как да пропусна, естествено
Абдул ме изненада, защото директно каза „Аа, вие сте от България“. Оказа се, че преди бил работил с много българи в Холандия. Очаквахме да е досаден тарикат, но всъщност единствено ни показа техния семеен ресторант наблизо и ни предложи, ако искаме, да обядваме там.
Държеше да се снима с мен с пълно бойно снаряжение. Ей ни на… лика-прилика талибани сме си
Все пак решихме да хапнем там, където той ни упъти. Паркирах до култовия знак:
Две думи за мароканската кухня
Аз винаги казвам, че не съм добър съветник по тези въпроси, защото не съм голям ядяч така да се каже. Като цяло не бяхме особено очаровани. Най-вече обичат да ядат „тажин“, което е името на глинения съд, в който се приготвят ястията. В тажина може да се слагат зеленчуци, меса, дори сливи, стафиди и други плодове. Общо взето е като гювеч и, разбира се, всичко зависи от това какво ще се постави в съда. Така написано като си прочетох редовете не звучи зле, но поне ние не уцелвахме някакви много вкусни неща и от тези тажини направо ни се отщяваше като ги поглеждахме как се пекат на огъня. Кускус също е популярно като ястие, неща като шишчета например също се срещат.
В заведението Георги се почувства съвсем зле и като цяло общото му състояние се влоши доста. Продължихме по пътя нататък, но тъй като виждахме, че се измъчва, се
отказахме да продължаваме до каньона Тадес
и поехме към крайната точка за деня.
Стигнахме
Аид Бен Хаду
в късния следобед. Георги легна да почива и да се лекува, а останалата част от групата имаше нужда от почивка. Аз исках да използвам последните часове от деня и се отправих обратно към града, тъй като се намирахме на 1 – 2 км от него.
Аид Бен Хаду в миналото е бил укрепено селище
по пътя на керваните, пътуващи от Маракеш към пустинята Сахара и други част на Северна Африка. Сградите тук са пример за мароканска глинена архитектура и обектът е в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.
Зад укрепителните стени в къщите днес не живеят хора. По уличките има предимно сергии за сувенири и разни народни ръкоделия:
До някои от къщите има свободен достъп, като вътре са изложени инструменти и мебели от бита на хората тук в миналото. Поех към горната част на хълма:
Горе се откри красива гледка към стария, новия град, както и въобще към цялата местност:
Това място е също така популярна филмова площадка. Тук са снимани сцени от редица филми, среди които например любимия ми „Гладиатор“ на Ридли Скот.
Изпратих залеза и се отправих обратно към хотела:
На другия ден Георги се чувстваше много по-добре и се поехме, както беше по план,
към Маракеш
Минахме по един по-второстепенен път, който се оказа доста живописен. В ранния следобед вече почти бяхме пресекли Атласките планини:
Маракеш
ни посрещна с доста хаотичен трафик. Не съм бил в Индия, но това е най-близкото до нея, което съм имал като преживяване.
Този път хостелът ни не беше в медината, но беше съвсем близо до кралския дворец, а около него, за съжаление, пак бяха едни тесни лабиринти. Стигнахме сравнително близо до указаната в навигацията точка, но да се оправим сами из тези улици беше повече от трудна задача.
Тогава се появиха една групичка млади тарикати
Съмнявате ли се, че тарикатите ще изпуснат такъв момент да „помогнат“? Трябва да отбележа обаче, че умело ни прекараха през уличките и ни изведоха до едно площадче, където паркирахме съвсем културно и то на едва стотина метра от хостела.
Това обаче не оправдаваше цената от 100 дирхама (20 лева), която ми искаха за паркинг. Аз бях сравнително непреклонен и леко рязък с тях. В крайна сметка се разбрахме на 50 дирхама, защото ни водиха из уличките. По-късно може би се оказа, че с това си поведение направих грешка, но ще стигнем до там по-нататък.
Докато се ориентирахме за последните стотина метра
отново се появи някакъв нахален тарикат,
който се навираше в нас и настоятелно задаваше въпроси какво търсим и ни предлагаше някакви неща. Никой не го слушаше, не проработваше и моята стратегия просто да го гоня, подвиквайки му на български „махай се“, „айде бегай от тука“, „разкарай се, бе“ (считам, че българският език звучи агресивно така като ги гоня и като не разбират думите съвсем се стъписват и се махат…но не и в този случай). В този момент Дражи изкърти и извози. Гледаше картата на телефона, а тарикатът стоеше точно до него. Той просто обърна глава и с ледено хладнокръвие съвсем културно му го каза
– Please go away… („Моля те махни се…“)
Онзи замлъкна на секундата и просто се разкара без да каже и дума повече.
На края намерихме мястото. Някакви следи от българско присъствие имаше тук, но не знам какви изводи точно да си направя 
Пак стана време да се яде и този път
заложихме на улична храна
Без Георги, който още си ближеше раните:
По улиците на Маракеш:
Аз си снимах по улицата, когато този тип ме видя и реши да позира мъжествено:
След което мина покрай мен да види снимката и направихме един кадър отблизо:
Веселяк…беше над нещата. За мен
в Мароко беше интересно да снимам ежедневния живот
в цялата му пъстрота и динамика, затова се радвах, че повечето хора нямаха нищо против да ги снимам. Изключение беше Шефшауен, където повечето отказваха. Естествено цялата работа си има стратегия – винаги се старая да ги питам дали са съгласни или просто да повдигам леко фотоапарата и да изчаквам реакцията им. Понякога трябва и малко хитрост, за да ги предразположа – като купя нещо от тях например. Значи пак опряхме до парите все пак, хах
В Маракеш посетихме гробницата на Саадините
– мароканска династия, която е управлявала през 16-17 век. Гробниците са били изоставени и потънали в забрава до 20-ти век. Реставрирани са основно сравнително наскоро:
Тук изгледахме и кратък филм за реставрацията. Правеше впечатление до каква степен се е обръщало внимание на всички малки детайли в декорациите. Изобщо ставало е дума за огромен обем работа.
Тръгнахме обратно към хостела, тъй като все още беше твърде жега за разходка, а и имахме нужда да си отпочинем преди вечерта. Маракеш беше един огромен пазар – навсякъде беше засипано от сергии, магазини и стока от всякакво естество. Всичко това примесено с всевъзможни миризми, глъч и профучаващи мотоциклети.
По улиците на града:
Тук строих дечурлигата за снимка. Големи симпатяги:
Един по-срамежлив господин:
Може би
най-стряскащо беше суровата риба,
която в този зноен пек беше изложена навън, покрита единствено от чадъри. Носеше се страшна воня.
Един продавач на зеленчуци:
За вечерта бяхме намислили
да отидем до Медината и да се разходим по площада
пред нея. Той се казва
Джемаа ел Фна
и е известен в цяла Африка. Там се събирали всевъзможни търговци, музиканти, улични артисти и какви ли още не. Изобщо този площад се явява сърцето на града.
По пътя натам:
Тук може да се каже, че аз преживях своя голям културен шок. Нещата започнаха още от една от главните улици, водещи към площада:
Слънцето вече залязваше, съответно не беше и толкова топло.
Стълпотворението от хора по улиците трудно може да се опише
Със сигурност едно от най-оживените места на които съм бил. Направо не можехме да се разминем от хора и сякаш целия милионен град се беше събрал тук. Разбира се, много гледахме да се пазим и от всякакви джебчии и тарикати. Със сигурност в такава обстановка бяхме много удобна плячка за тях.
Ето, че достигнахме и площада. Слънцето залязваше, а всичко наоколо се пръскаше по шевовете от навалица:
Разбрахме се да се разделим, по-точно аз да се отделя от другите и да се чакаме обратно в началото на площада след 15-20 минути. Аз обикалях между различните струпани групи хора.
Както споменах имаше търговци, музиканти, играеха се разни игри като този лов на Кола и Фанта:
Отвсякъде свиреше музика и се приканваха хората. Като цяло панаирът беше пълен. Към мен се обърна този продавач на вода. Те са всъщност доста известни – водата се съхранява в кози мях и се налива на желаещите в златна чаша:
На мен вода не ми се пиеше, но явно имах желание да го заснема. Това не беше безплатно и преди снимката той ми поиска 20 дирхама. Спазарихме се за 10, но как все нямам точни…
от тук вече започва моята маракешка драма….
Дадох му 50 дирхама, той ми върна 30, но нямаше още 10. Тогава заговори един змийчар, който стоеше наблизо. Човекът с водата говореше зле английски, но по-скоро мисля, че имаше желание да помогне и нещата да се предоговорят, за да не съм ощетен така да се каже. Доколкото се разбрахме останах с убеждението, че вместо да ми върне 10 дирхама ще ме снимат с една от змиите на тези змийчари. Е, не умирах от желание да се снимам със змии, ама хайде халал да ви е ще се снимаме. Между другото знаех, че тези змийчари са големи измекяри, но събитията се развиха бързо и някак се пуснах по течението.
Снимаха ме, след което въпросният змийчар дойде и започна да ми пожелава много здраве, щастие, пари, секс… абе всичкото…пълен пакет благопожелания. Хубаво му благодарих, ама след това той ми каза, че по 100 дирхама (20 лева) се плащало и те като са четирима змийчари трябва да им сам сега 400 дирхама.
Ококорих се и си помислих, че тези са спали на течение.
Опитах културно да обясня какво разбрах аз от разговора ни по-рано, но усещайки, че нещата не вървят гладко дойде цялата тайфа от змийчари и в един момент се оказах обграден от 4-5 човека. Общо взето ми казаха „абе не го гледай онзи там, това тук е човека, с когото трябва да се разбираш“ и ми посочиха старшия змийчар.
– Добре, бе, хора, дайте ще трием снимките. Тия 400 дирхама може да ги забравите.
Хич не исках и да се разправям заради тези умряли змии. Взех апарата и чинно пред тях започнах да трия снимките със змиите. Изтрих ги, след което искаха да видят първата и последната снимка в списъка. Тогава единият посегна да натиска бутоните на апарата и да иска да трие други снимки от площада под предтекст, че „имало на тях хора, които гледали тяхното представление“.
Тогава обаче дръпнах рязко апарата и му скръцнах вече със зъби едно сериозно. Дадох му да се разбере, че вече минава границата. Започна леко да ми омръзва вече тези смрадливи отпреки да ме правят на маймуна. Старшият ме изгледа злобно и изсъска едно мазно “Fuck you!“. Трябваше да го питам дали благопожеланията от по-рано още важаха…
Отървах се в крайна сметка. Като обобщение за тарикатите в Мароко бих казал, че по мое лично впечатление не са агресивни и не биха прибегнали до насилие, за да оберат или физически да наранят някого. Дори са страхливи много често, но разчитат на нахалство и неотстъпчивост.
Медината, както навсякъде до сега, си беше едно голямо пазарно средище. Обиколихме сергиите и си купихме разни сувенири за близки и приятели:
Защо казвам, че в Маракеш преживях своя голям културен шок в Мароко? От една страна, разбира се, случката със змийчарите ми костваше известна доза нерви, но по-скоро бях толкова скапан на края на вечерта, защото в Маракеш преживях изключително интензивна стимулация на всичките ми сетива. Хора, светлини, всевъзможни шумове навсякъде, преплитащи се миризми, включващи разлагащи се органични материи, подправки, пушеци, към това нека добавим и всякаквите хора, които постоянно ме заговарят и искат нещо от мен. На края ми дойде малко в повече, но нали бях дошъл да видя и да преживея нещо различно, така че сега, 3 седмици по-късно, пишейки този пътепис се сещам с усмивка за този ден.
Нямах възможност обаче да се наспя добре от дългия ден. По някое време по нощите се събудих, защото ми се гадеше адски. Отидох до тоалетната и повърнах, а на сутринта не можех да се надигна от леглото и коремът ме болеше. Май бях лепнал на Георги вируса. Все пак не можех да се примиря, че съм в Мароко и ще лежа в хостела, така че с усилие се помъкнах след останалите и заедно отидохме до двореца Бахия, който си бяхме набелязали за днес:
Дворецът е построен през 19-ти век за Великия везир на султана на Мароко. Той бе много просторен, богато декориран и с приятна градина към него.
След като разгледахме двореца се отправихме към колата. Аз бях изтощен максимално и просто седнах на седалката до шофьора като чувал с картофи, очакващ да го извозят към Казабланка. Стигайки до колата видяхме, че единият ветробран бе поставен на капака, а рамката на вратата до шофьора бе леко одраскана и със скъсано уплътнение на стъклото. Не виждах как това може да се получи от друга кола, така че предположихме, че това ще да е дело на онези тарикати, които ни насочиха към този площад. Даже имаше разни драсканици на арабски по дебелия слой прах и пясък по колата, но тогава някак не му обърнахме внимание и даже го забърсахме в някакъв момент. Леко неприятно, но все пак като гледах трафика по градовете и как почти всички коли бяха олющени и очукани като войнишки канчета чак се радвам, че това бе единствената щета, с която се разминахме.
Последва едно въртене из тесните улички. Тъкмо излязохме на по-нормална улица с по-широк габарит и от нищото се появи поредният млад тарикат, очевидно добре изучил особеностите на английския жаргон:
– Excuse me, bro! (Извинявай, брато!)
Аха, знаем ги тия… Айде газ на Жигулата покрай него в улицата, като зад нас остана единствено шума на ускорено шляпане на джапанки 
. Много ни разсмя този млад тарикат.
Очаквайте продължението
Автор: Иван Стоянов Снимки: авторът
Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:
Мароко и Иван Стоянов