Завършваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Последния път напуснахме Грузия, за да спрем в Ерзурум, Турция.

Днес – в последния етап – ще преминем през цяла Турция, за да се приберем у дома.

Приятно четене:

14-ти ден. 7-ми август.

Ерзурум – Ерзинджан – Сивас – Кавак

541 км.

Станах рано. Събрах багажа. Преди да тръгна проверих маслото. Беше спаднало, най-вероятно от офроуда ми през Малък Кавказ и Кхуло преди два дни, пък и от жегите, около Артвин. Долях 250 грама и потеглих. По едни широки магистрали напуснах Ерзурум право на запад към

Ерзинджан

Около Ерзинджан също има високи планини, а градът е в поле, но с голяма надморска височина.

Разстоянието между Ерзурум и Ерзинджан е 193 км

. Старият път беше само с две платна, но сега е направен нов, като магистрала с четири платна и аварийни. Освен това движението не беше много интензивно. Имаше ТИР-ове разбира се, но доста нарядко, може би на 5 – 6 минути по един, и изобщо не можеха да те забавят, или да създадат проблеми. Поздравих се за решението си да карам от тук, а не по край морето, по най-краткият път. Опитът вече ме беше научил, че най-краткият път на картата не винаги се оказва най-бързият.

Стигнах

Ерзинджан

и отбих в града. Минавал съм от тук навремето, и даже съм спал тук на хотел. Градът се беше променил. Беше станал по-модерен и по-забързан. Аз влезнах в града, за да търся магазин и да купя крушка за фара ми, защото къса светлина нямах. Обиколих цялата главна и от двете страни, която беше пълна с магазини, но магазин за резервни части на коли нямаше никъде. Реших че на някоя бензиностанция ще намеря и купя крушка, и така, и така бях в града спрях да хапна един дюнер. За 7 лири (4 лв) се уредих с разкошен дюнер и кофичка с айран. После пак хванах главният път на запад и

продължих към Сивас

До там имах още 250 км. Преди това обаче трябваше да мина

проходите около Рефание

Пътят тук се катери и спуска по тези баири, които са доста огромни. Направо, като цели планини са, но са голи без растителност. Преди Рефание най-високият превал е 2 160 м н.в., а след Рефание има още по-висок 2 190 м н.в. Пътят е широк, като магистрала, завоите са плавни, а наклоните съвсем поносими, така че си караш със 100 –110 км/час и се кефиш.

След превалите пътят все още върви доста на високо, така, че жегата не ме тормозеше. Имаше и много красиви гледки.

Подминах Сивас,

град с около 300 000 жители и продължих на запад към Йозгат.

Вече беше късен следобед. На около 50 – 60 км след Сивас имаше места с някакви ливади край пътя, които бяха скоро окосени и всичко миришеше на сено. Имаше и някаква малка рекичка, на около 200 м от пътя с пояс от дървета край нея. Красиво място. Видях черен път да отбива от главният нататък и свих с мотора. Беше някъде към 18 часа. Имах поне още два часа светло време и ми беше малко рано да спирам за лагер, но

мястото много ми хареса

Беше точно, като приготвено за къмпинг, с окосената ливада, рекичката и дърветата над нея. Реших че тук ще спя тази нощ.

На другият ден се оказа, че селото след 2 – 3 км от моят лагер се казва

Кавак

Те турците не блестят с особена оригиналност, когато си кръщават населените места. Минавал съм най-малко през 10 населени места с името Кавак, или Узундере, или не знам, какво си тепе и други. Както и да е. Мястото на този лагер беше много хубаво.

15-ти ден. 8-ми август.

Кавак – Йозгат – Анкара – Ескишехир – Инегьол

720 км.

Наспах се добре тази нощ. После събрах всичко и потеглих. Минах няма и 50 километра и взех, че пристигнах…

в Пазарджик…

От тук съм минавал и по-рано и пред тази табела имам снимки с Хондата Африка, с която тогава обикалях. Продължих нататък. Реших, че днес ще намеря крушка за фара, за да я сменя.

Трябваше да мина покрай Анкара, а там имаше повече полиция от нормално. Трябваше да съм изряден, за да не се заядат. Проверих по една-две бензиностанции за крушка, но се оказа, че тук по бензиностанциите не продават такива неща. По малките градчета и селата не можех да намеря магазини за авточасти.

Къде да търся крушка за фара в тази Турция?

Разбрах, че на турски е „лампа“. Съставих едно изречение на турски. Соча фара на мотора и питам: „Лампа халоген хаш беш?“… Йок. Беше обикновено отговорът. Чак после разбрах, че съм объркал числото. Беш на турски е 5. На мен ми трябваше халоген Н4, или трябваше да питам за „хаш дьорт“ на турски.

Както и да е, лампи по бензиностанцийте не се продаваха. На поредната бензиностанция в някакво малко градче пак попитах за лампа. Момчето, което ми сипваше бензинът за моя изненада, кимна утвърдително и махна с ръка някъде от другата страна на улицата. Пак попитах. Лампа? Пак утвърдително кимване и пак махна с ръка нататък. Обнадежден запалих мотора, намерих място, където да завъртя обратно и се върнах от другата страна на шосето срещу бензиностанцията. Там имаше малък сервиз с две клетки за коли. Попитах.

– Лампа халоген хаш беш? Майсторът ме изгледа учудено.

– Хаш беш?

– Хаш, беш, хаш беш –Бях категоричен аз. Такъв халоген Н5 всъщност не съществува. Има Н4.

Майсторът мина на английски.

– Мейби, халоген хаш фор?

– Йес, хаш фор – Превключих на английски и аз.

Майсторът и момчето, калфата дойдоха, и започнаха да оглеждат мотора. Надничаха зад арматурното ми табло и търсеха задният край на фара. Аз преминах на чист български и взех да обяснявам.

– Виж сега. От тук отзад няма да стане работата със смяната… Ти само ми намери лампата, аз сам ще оправя всичко…

Майсторът се засмя. Май схвана, какво му говоря на български и ме поведе в задната част на сервиза. Там в едно малко складче извади една картонена кутия, отвори я и вътре имаше няколко опаковки с халогени. Извади една Н4.

– Има лампа…– Извиках радостно на български. Майсторът пак се засмя.

– Хау мач? Колко струва?

– Туенти лира. 20 лири (към 12 лева). (в момента 12 лева са около 25-27 лири – бел.Ст.)

Бръкнах в джоба си. Имах една банкнота от 50 лири и една от 10 лири. Пак преминах на български.

– Нямам 20 лири. Получаваш тази. И му подадох банкнотата от 50 лири.

Майсторът пак се разсмя и взе парите. Абе този човек май разбираше български… Върнаха ми рестото и аз пак подхванах на чист български, като се обърнах към майстора на сервиза.

– Ела сега да ти покажа как става работата със смяната на лампата във фара на този мотор… – Извадих инструментите. В същност трябваха ми само един шестограм и една голяма отверка. Демонтирах предпазната решетка пред фара, а после свалих гривната и извадих рефлектора. Монтирах новата лампа. Пробвах я. Работеше без грешка. На тази крушка, която свалих от фара ясно се виждаше, че жичката за късите беше прекъсната. Сега бях с нова крушка. Монтирах всичко обратно по мотора. Благодарих на майстора и на калфата, и доволен хванах отново пътя.

Подминах град Йозгат

и започнах

да следя табелите за Къръккале

Това беше следващия град, през който трябваше да премина преди Анкара. Тук някъде, около пътя се появиха някакви невероятни червени хълмове.

Тези червени хълмове бяха в продължение на 10 – 15 км, около пътя. На всеки 200 – 300 м по този път имаше огромни сергии с грънци от червените хълмове.

След Къръккале

включих навигатора и му зададох

следваща дестинация Полати

Това беше град, през който трябваше да мина след Анкара. Целта ми беше навигаторът да ме прекара точно по околовръстната магистрала на Анкара, а не да ме вкара в центъра на този 5 милионен град. Проследих внимателно няколко пъти, от къде прекара маршрута навигатора, за да няма после, опа, какво стана…

Някъде в ранният след обяд видях първите квартали на

Анкара

Тук някъде стъпих на

околовръстното шосе на Анкара

Това в същност е магистрала с четири платна за движение в една посока плюс аварийно, или общо

шосе с 10 платна

Движението е натоварено, но на толкова широка магистрала това изобщо не се усеща. Има предостатъчно ленти за изпреварване. Тази снимка на квартала с езерото е някакво изключение. Повечето квартали на Анкара и изобщо целият пейзаж, около столицата на Турция е от едни плавни ниски баири повечето с ниви с жито по тях. Из тези баири са разположени крайните квартали на града. Много на широко е разпрострян този град. Сега и жегата тук беше доста сериозна.

Мястото тук е такова. Баири и жега.

Трябваше ми над час и половина време, за да заобиколя Анкара и

да хвана към Полати

От там се спуснах малко надолу на югозапад към Сиврихисар, от където вече започнах да се качвам нагоре на северозапад към Ескишехир и Бурса.

Ескишехир

е доста голям град. Почти половин милион жители. Преминах го някъде към 18,30 часа и

поех към Бурса

До там имах още към 150 км. Разбрах, че ще пристигна в Бурса на смрачаване, или по тъмно. Аз в същност нямах никакво намерение да влизам в двумилионна Бурса. Така, че някъде

малко преди Инегьол,

и на около 80 – 90 км от Бурса започнах да търся място за спане. Хълмовете и жегата, около Анкара бяха останали зад гърбът ми. Тук се движех в проход през някакви ниски планини. Видях отбивка с черен път надясно към някаква кариера и отбих натам. Имаше будка за пазач, но нямаше никой. Явно кариерата беше изоставена. След 500 метра се качих по едни черни пътища с мотора в най-високата част на кариерата точно до началото на гората и си избрах място за спане.

Слънцето вече залязва над последният ми лагер в Турция. Кариерата е зад мен. Утре, може би по това време, вече щях да съм в България.

16-ти ден. 9-ти август.

Инегьол – Бурса – Чардак – Гелиболу – Одрин – Капитан Андреево – Пазарджик – Величково

800 км.

Рано сутринта събрах за последен път и подредих багажа, изскочих на пътя и потеглих на северозапад към Бурса.

Около Бурса

имаше доста сериозни планини. Градът е в подножието и в ниската част на склоновете им. По едни околовръстни магистрали заобиколих Бурса и се насочих

към град Бандърма на Мраморно море

От там вече карах по табелите

за Чанаккале

В същност нямах намерение да ходя чак до Чанаккале.

Проливът Дарданели

започва още поне 50 – 60 км преди това.

Стигнах

Чардак

и веднага свих към

пристанището за фериботи

Имаше опашка от коли и камиони, но нахален, както винаги, когато съм с мотора на такива места, аз се наредих най-отпред.

Çardak, Çanakkale, 17810, TR

Някакъв мой приятел мото пътешественик ми разправяше, че имало някаква европейска наредба за мотоциклетите специално за преминаването на граници и митници, че те били с предимство пред колите и другите МПС-та, и не трябвало да се редят с тях на опашки. Не знаех дали това е вярно, аз такава наредба не съм виждал, но ми хареса и я прилагах, когато ме устройваше… Още се изпразваше пристигналият преди малко ферибот.

Паркирах и отидох на касата, за да си взема билет. За 10 лири (5,80) ми дадоха билет, и когато се изпразни ферибота, и започна да се пълни отново стюардите ме повикаха първи да се кача. Ферито се напълни бързо и тръгнахме. Когато се отлепвахме от пирса от страни застана другият ферибот, който идваше от Гелиболу (Галиполи) и се нареди, за да заеме място, където бяхме ние.

След 10 – 15 минути бяхме на пирса в Гелиболу (Галиполи)

Напуснах Азия и вече

отново бях в Европа

От ферибота слязох един от първите. Калабалъкът беше сериозен. Включих навигаторът, за да ме изведе от лудницата. Бая ме въртя из разни тесни улици, но накрая се измъкнахме. Хванах курс почти право на север към Кешан. После минах Узункопрю и на Хавса свих пак на северозапад към Одрин. Някъде към 16,30 бях пред

Одрин

Навигаторът ме водеше. Бях му задал крайна точка Капъ Куле. Светна ми лапата за резервата, но бях решил, че ще зареждам в България с по-евтин бензин. Така бях изчислил нещата.

Вече навлизах в Одрин. По едно време се разсеях само за няколко секунди, и когато пак погледнах навигатора стрелката за завой надясно и розовата линия за маршрута вече изчезваха в долният десен ъгъл на екрана. А аз карах направо.

Мааамка му. Пропуснах завоя.

Нямаше как веднага да обърна обратно, защото шосето беше, като магистрала с тревна площ по средата. От там нататък се започна едно въртене, едно преизчисляване, не ти е работа… Замотах се през разни квартали на града. По едно време навигаторът хвана посока и ме поведе извън Одрин. Разгеле. Оправи се. Помислих си. Даже видях как се появи на екрана розовата линия с магистралата, която водеше към границата.

Аз карах в момента по някакъв тесен път и щях да пресека тази линия. И наистина след малко я пресякох, но през един умрял подлез без никакви детелини и без никаква възможност да се кача на магистралата от тук… След един километър беше депото за боклукът на Одрин.

Направо откачих

Такива благословии хвърлих, че се чуваше сигурно на 100 метра от мен как псувам. Бях на 20 километра от границата и от България, а се въртях като гламав вече час из Одрин, и даже посетих депото за боклука му. Направо отнесох приза за най-странна дестинация…

Върнах се пак в града. Изключих навигатора.

Обикалях пак из крайните квартали, като гледах да се движа успоредно на река Марица на северозапад с идеята, че в един момент ще пресека шосе, което да ме изведе. Така и стана. На едно кръстовище видях табела надясно за

Капъ Куле

и захапах, като питбул посоката. Минах по моста през река Тунджа. След няколко километра този път ме изведе на магистралата към границата и след още 20 минути вече бях там.

През турците този път минах сравнително бързо. Имаше само 5 – 6 коли пред мен и така беше направен подхода, че не можех да ги изпреваря. Но цялата работа вървеше много бързо и след по-малко от 10 минути бях на българската граница. Тук ме замотаха повече. Даже минах през някакъв гьол и едни пръскачки се включиха, та ме опръскаха целият с някакъв препарат. Гадост! Нямаше как да заобиколя проклетият гьол. Друг път съм го заобикалял този гьол, но сега бяха сменили подхода натам. Както и да е. Нали

вече бях в България…

В същност още не бях. Направихме малко мохабет с граничарите и тръгнах нататък. Сега пък митничарите ме спряха. Щели да ме проверяват дали не нося нещо забранено от Грузия?!?! Какво забранено да нося от Грузия и то с мотор? Пуснаха ме, вдигнаха бариерата и тъкмо тръгвах, някакъв се развика, че не ми бил проверил печата и паспорта.

– Имам си печат всичко е точно – отговорих му и дадох газ – Отивам си у дома, какво ме занимаваш с още глупости….

Трябваше да намеря бензиностанция, че вече повече от два часа карах на резерва и усещах, че съм към края на горивото си. По-рано беше бъкано с бензиностанции на тази граница, а сега нямаше нито една. Странна работа. Чак след 18 км има бензиностанция ми каза един, когато попитах. Май ще вися със шише край пътя и ще махам на колите… Помислих си, карайки нататък. Стигнах, обаче без проблеми до бензиностанцията, която се оказа, че е турска. Добре, че цените не им бяха турски. А 95 струваше 2 лева литъра.

Напълних до горе резервоара и пак платих с дебитната карта, че имах в наличност у мен само 10 лева. Беше малко след 18 часа. После си включих телефона и се обадих на жена ми, че вече съм в България и всичко е о’кей.

Към 20,30 часа по светло спрях пред гаража в къщи. Това беше.

За 16 дни, от които карах през 15 от тях минах 6 735 км. Около 200 километра от тях бяха офроуд. Разхода ми беше средно 5,7 л на 100 км. Счупих рамката, която носи десният страничен куфар и я заварих още там в Ахмета. Изгаснаха ми китайските допълнителни фарчета и ми изгоря късата светлина на крушката на фара, която смених в Турция. На китайските фарчета се оказа, че им е изгорял бушона, когато ги прегледах след прибирането си. После подмених и руското реле, което предишният майстор беше сложил на тези фарчета с реле на Бош, защото прецених, че това реле е виновно за проблема, и фарчетата светнаха. И накрая, долях малко над 500 грама масло за тези километри в двигателя, което той изгори по време на това пътуване. Аз си носех един литър за доливане, защото моторът ми е с въздушно-маслено охлаждане… Това са ми били проблемите и ремонтите по машината в следствие на това пътуване.

Пътешествието беше невероятно, но и изтощително. Грузия също се оказа невероятна.

Може би ще я посетим отново.

Пожелавам на всички да не чакат, а да пътуват и да следват мечтите си! А вариантите и начинът на пътуването всеки избира според предпочитанията си. Аз избрах този начин. С мотоциклет.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Можете да пренощувате в района на Анкара:

Booking.com


Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. После направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, аднес ще разгледаме Сигнахи и ще продължим в посока Аджария.

Приятно четене:

Сигнахи

Телави – Сигнахи – Тбилиси – Боржоми – Квабисхеви

388 км

част осма на

Грузия: човек с мотоциклет

11-ти ден. 4-ти август.

На сутринта помолих хазайката за някакъв съд с вода, за да измия мотора. Беше целият в една сива кал, като цимент и нищо отзад не се виждаше, нито номерът, нито мигачите, нито стопа. После си взех довиждане и с хазайката, и с град Телави, и

тръгнах надолу на юг към Сигнахи

За пъри път чух за това градче в пътеписа на Фори, а после прочетох, че го смятали за лице на туризма в Грузия. Ами не може да отидем на туризъм в Грузия и да не видим лицето на тоя туризъм, нали?

Потеглих в сърцето на Кахетия през Алазанската долина

Тук има много лозя и правят най-доброто вино в Грузия. Българското вино, обаче според мен е по-добро! Минах през едно друго градче и през някакви смотани села и видях отбивката за Сигнахи – 12 км. Свих и веднага пътят стана с перфектен асфалт, мантинели и маркировки. Засукаха се и едни серпентини, и започна стръмно изкачване нагоре в планината. След малко стигнах входа на

Сигнахи

Това е малко градче с 2 – 3000 жители, не особено старо от 18 век, но много живописно. Съчетанието на старо и ново, и тука е уникално, както в цяла Грузия. Някакво спокойствие и безметежност царят в Сигнахи, и даже грузинските състезатели от формула едно не можеха да нарушат тук това спокойствие. Улиците бяха с паваж, тесни, стръмни и живописни. Имаше и много зеленина. Красиво място.

Сигнахи, Грузия

От Сигнахи се върнах малко назад и хванах главният път през Сагареджо към Тбилиси. Преди да стигна отново Тбилиси край пътя видях

стара грузинска крепост

и отбих, за да направя снимки.

Нямаше, от къде другаде да мина, освен пак

през Тбилиси за Аджария

Зададох на навигатора крайната точка Манглиси, само, за да ме прекара през Тбилиси и да успея да хвана прохода. След това имах намерение да мина през Тсалка и Ниносминда към Акхалкалаки и Вардзиа. Всичко е точно. Изчисли пътя навигаторът и тръгнахме.

Стигнахме Тбилиси

и влязохме в града. Започнах да се въртя насам натам според указанията на навигатора. В един момент усетих, че нещо

работата се обърка

Започна нещо много често да преизчислява маршрута и прекалено дълго се мотах из Тбилиси. Айде пак се започва. Помислих си. Нещо не ми вървеше хич с ориентирането в този град. Пък и този навигатор беше много силен на прав, и равен път без никакви отбивки. Тогава никога не грешеше, но стигне ли се до много кръстовища и завои насам, натам работата се осираше тотално.

В един момент навигаторът ме изкара в началото на магистралата към Мцхета и Гори, точно там, от където преди няколко дни влязох и излязох от Тбилиси. Да, ама сега нямах работа там на тази магистрала. Пътят ми беше друг, този път през града.

Пак се бях объркал

Трябваше да се върна в центъра и пак да задам направление на навигатора. Отказах се. Не исках за пореден път да влизам в Тбилиси. Писна ми!

Подкарах

по магистралата към Мцхета

Там слязох от магистралата, влязох в града и пак зададох направление на навигаторът за Манглиси и прохода. На моята хартиена карта такива пътища нямаше, но навигаторът нарисува някакъв маршрут през разни села и каза, че път имало. Тръгнах.

Въртя ме през разни много умряли села. Минахме през черни пътища и пътища в строеж и накрая в центъра на едно село спрях да питам. Там имаше

табела, наляво Гори, надясно Тбилиси

Попитах местните, има ли път през планината, която се виждаше зад гърбът ми, от тука за Манглиси и Тсалка? Не такъв път няма. Отговориха ми. Ние нямаме връзка с Манглиси и Тсалка.

Мамичката ти и смотаният навигатор. Защо ме лъжеш и мотаеш, а?

Качих се пак на магистралата към Гори и след Гори, на Кашури свих към Боржоми и Ахалцикхе.

Боржоми

започна, като поредното смотано село, но след това се отвориха едни хубави булеварди и сгради, и после се превърна в красив, курортен град. Нещо като Велинград. Не спрях да снимам.

Вече беше късно, аз бях в проход в планина и се чудех, къде ще спя. Трябваше да търся, къде да опъна палатката. Долу в ниското течеше река Кура. Тази същата, която тече и през Тбилиси. Голяма е, като Марица.

Започнах да се ослушвам и да гледам за място, където да спя. Вече се бях отдалечил на двадесетина километра от Боржоми. Тъкмо излизах от поредното село и видях табела край пътя за хостел, и стаи за спане. Спрях. Оставих мотора на пътя и отидох да видя, за какво става въпрос.

На 150 метра нагоре по един стръмен черен път имаше голяма къща с двор. Възрастен мъж над 70 години ми каза, че това е хостелът и да, стаи има. После прибрах мотора в двора. За 20 лари (15 лева) пак се бях уредил.

След това времето се развали, задуха много силен вятър и заваля проливен дъжд. Много сериозна буря се изви. Чак токът изгасна. Извадих голям късмет с този хостел. Ако бях разпънал палатката, тази буря със сигурност щеше да ми създаде проблеми. А сега бяха на сухо и топло за 20 лари в това село, което, както после разбрах, се казва Квабисхеви.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в района на Сигнахи:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Нощувки из цяла Грусия

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. Днес ще опитаме да се изкачим Омало в Ташетия.

Приятно четене:

Телави – опит за изкачване на Омало (Ташетия) – Телави

част седма на

Грузия: човек с мотоциклет

10-ти ден. 3-ти август.

Телави – опит за Омало – Телави

220 км

На сутринта времето нещо хич не ми хареса. Планините бяха в облаци, а в предвид на това, че днес трябваше да се качвам над 2900 м нмв аз взех да се ослушвам. Стегнах багажа и казах на хазайката, че май няма да ходя на Омало.

– Времето ще се оправи. Беше категорична тя. Тръгвай!

– Ами пътя? Попитах.

Пътят бил сравнително хубав, според нея. Синът ѝ често ходел натам. Е това вече ме изненада. Разпитах я за подробности. Синът ѝ возел туристи до Омало и обратно за 60 лари на човек с Митсубиши Делика. Тези малки бусчета бяха с много сериозни и подсилени шасита. Бяха произведени за военните тези машини 4х4 и бяха по 3 000 кубика с 6-цилиндрови V-образни двигатели, клиренс поне 30 см, и много сериозна проходимост. Видях много такива Митсубишита в Местия и в Степансминда, като на много от тях имаше надписи Шамони – Монблан. С такава машина по проходимост аз определено не можех да се меря с този мотор…

След известно умуване реших, че ще тръгвам към Омало

Нагласих навигатора да ме закара до Ахмета, малко областно градче, като реших, че от там не можех да се объркам. Според картата от там имаше само един път през някакви села към Омало.

Това беше и първата ми грешка през този ден.

Бързах, защото тръгвах късно някъде към 8,30 часа и поради това

не успях да закуся. Втора много голяма грешка,

както се оказа в последствие. Носех си само вода. В центъра на Ахмета изключих навигатора и попитах за Омало.

– Карай направо – ми казаха. И аз карах. Минах през разни села, които ги нямаше на картата и за всеки случай от време на време спирах, и питах за Омало. След близо час започнах да доближавам планината. Минах и последното смотано село, и излязох на черно.

Пред мен се изправи отново Кавказ

Нямаше никой наоколо.

Нещо ме чоплеше отвътре и реших да почакам, и да попитам за последно, къде съм. От планината слизаше бус. Махнах му да спре и пак попитах за Омало.

– Че ти си го стигнал Омало. Каза шофьорът на буса. Даже си го подминал. И ми посочи някакви къщи на 300 – 400 м в страни от мен.

– Ама как така? Рекох. Би трябвало до там да има поне 40 км лош път в планината… А аз преди 300 метра слязох от асфалта…

–Аааа ти сигурно питаш за Омало в Ташетия. Доста път има до там…

– В Ташетия, да. За това Омало питам. Областният център.

– Ти си объркал пътя! – Беше категоричен шофьорът… То и на мен вече ми се беше изяснило, че съм се объркал…

– Къде съм се объркал? Попитах шофьорът оптимистично. В това село, или в предишното?

– А не. Ти си се объркал още в Ахмета – Беше отговорът… – Ще трябва да се върнеш пак в Ахмета и ще хванеш в съвсем друга посока през Алвиани към Омало – Ташетия.

Мааамка му! Отново бях сътворил поредният голям гаф.

Сега трябваше да се връщам 20 км назад. Обърнах мотора обратно и пак го подгоних към Ахмета. В центъра на градчето все още си стоеше същата агитка. Попитах ги за Омало – Ташетия.

– Ти преди час време не мина ли от тука и не пита ли пак за Омало?

– Питах и го стигнах това Омало, но се оказа, че търся друго Омало – Им отговорих.

– А, Омало, Ташетия е натам – Посочиха ми една отбивка в ляво на 50 метра от агитката. Само 50 метра разлика и направих близо 40 излишни километра, защото не бях задал правилният въпрос…

Вече беше към 11 часа, а аз още се мотаех в Ахмета… Подкарах пак през разни села.

Минах и през Алвиани

Между другото това Алвиани също го нямаше на хартиената ми карта, която ползвах. Стигнах последното село и навлязох пак в планината. На края на това село имаше табела с надпис Омало – 75 км. Хъммм, на моята карта го даваха това разстояние 45 км. Ще видим. Навлязох в планината срещу течението на една река по лош асфалтов път.

След по-малко от километър асфалтът почти изчезна

и тук там се появи бетонно покритие, но много разбито и с дупки. Няколкостотин метра по-нататък изчезна и бетонът, и си стана черен лош каменлив път. Пресичах чат пат някакви поточета, които течеха през пътя, като на места имаше и по-големи поточета. В началото ги броях, но много скоро те станаха толкова много, че бързо им загубих бройката. Започнаха и първите серпентини.

Серпентините бяха сравнително широки, наклонът на пътя все още не беше много голям, така че пърпорех весело в планината и даже от време на време си позволявах да карам на 2-ра скорост. Много скоро, обаче

работата започна да загрубява

Пътят се стесни, стана доста по-стръмен, а серпентините станаха с много малък радиус на завоя, но за сметка на това пък, доста по-стръмни. Когато започнеше завоя в долната си част, горната му част, тоест краят му обикновено беше някъде над главата ми. Бързо забравих за втора скорост.

Вече карах изключително и само на първа,

като на най-стръмните места чак клапаните ми почукваха от усилието, което полагаше двигателя, за да ме изтегли. Нямах никаква възможност да ускоря и да набера инерция за изкачването, разчитах на големият въртящ момент, за да ме изтегли. Подскачах по камъните и дупките и на всяка серпентина пулсът ми се ускоряваше, докато премина.

На поредната серпентина със завой наляво аз бях почти плътно в ляво, тоест щях да я атакувам през най-стръмната и къса част. Тръгнах внимателно и изведнъж предницата попадна в някаква лека канавка, а

моторът пречука, и изгасна. Мааамка му…

Запалих и пак опитах, но беше много стръмно и още преди да отпусна напълно съединителя

моторът се свличаше назад към края на серпентината и пропастта

Пуснах пачият крак. Закрепих мотора. Слязох и намерих един голям камък, като футболна топка. Сложих го зад задната гума, за да не се хлъзгам назад. В този момент от горе слезе някакъв бус 4х4. Шофьорът спря в горната част на завоя и ми вика:

– Давай. Пали и тръгвай…

Лесно е да се каже…

– Ако падна ще помагаш да го вдигнем – рекох, качих се и запалих мотора. Дадох здраво газ, пуснах съединителя и моторът подскочи напред. Удържах го да не падна, направих няколко криволици, взех завоя и хванах пътя. Уффф. Този път се размина.

Нагоре работата ставаше все по-зле.

Имаше изключително много потоци и малки реки, които течеха по скалите и през пътя. На места бяха направени бетонни корита, за да тече водата по тях и да не рушат пътя тези потоци. На тези места също минавах с изключително внимание, защото там, пък бетонът, беше станал лигав, и хлъзгав от водата.

На едно място от надвисналите скали над пътя се изливаше направо малък водопад, точно в средата на пътя. Погледнах дали мога да мина в ляво, или в дясно, но нямаше такава възможност. Е, минах точно през водопада. Направи ме вир вода и мен, и мотора.

Продължих нагоре. Съжалявам, че

няма снимки от тези моменти, но изобщо не ми беше до снимки в момента,

пък и спирането, и тръгването си бяха проблемни на този път, който на места беше всечен в скалите. От горе от време на време слизаха разни джипове и високопроходими МПС-та, с които разминаването ставаше много внимателно, и бавно, с изчакване, защото нямаше място. Коловозите бяха само два. Пътят беше направен само за едно МПС. Пъплех бавно нагоре. Не след дълго

дойде и първото ми падане

Бях стигнал до поредната река, която течеше през пътя. Реката беше 3 – 4 метра широка и към 20 – 30 см дълбока. Бях минал през няколко такива реки вече. Подкарах мотора и я щурмувах централно. Тъкмо предната гума се изкачваше по отсрещният бряг, някакъв голям камък подхвърли задницата на мотора и той застана напряко на пътя. Навих кормилото наляво, но нямаше къде да направя завой, за да застана пак на пътя и моторът започна да поляга наляво. Опитах се да го удържа, но не успях.

И така паднах наляво.

Изключих двигателя. От ауспухът се вдигаше пара, защото беше във водата. Бензинът потече от преливника на капачката на резервоара. Опитах се да вдигна сам мотора, но изобщо не можех да го помръдна. Почаках малко и от горе за мой късмет слизаше една огромна Тойота Лендкруйзър. Извиках. Хелп… Но то беше ясно и без да викам, какво е положението ми. Тойотата я караше мъж на средна възраст, а от колата слязоха две здрави момчета на 15 – 16 години. Мисля, че бяха французи, макар, че говореха на английски. Показах им, къде да хванат куфарите и вдигнахме мотора. Благодарих им и попитах мъжът, който караше има ли още много път нагоре.

– Има още много път и е много трудно, и опасно – беше отговорът му. Хъмммм…

Французите прегазиха реката и заминаха надолу, а аз реших да направя една снимка преди пак да потегля, така и така бях спрял.

Запалих и потеглих пак нагоре. След известно време

дойде и второто падане

Пред една серепентина с десен завой аз се движех в дясно. Това означаваше, че трябва да мина през най-късата и стръмна част на завоя. Реших, че трябва да мина в ляво, за да взема този десен завой в по-широката му и плавна част. Докато се натутам да мина в ляво завоят започна и аз в центъра му вместо да завивам надясно се движех наляво. Навих кормилото в дясно, дадох газ, задницата поднесе на някаква пепел и чакъл, и започнах да падам надясно. Полегнах точно в средата на завоя. Бензинът пак започна да тече от преливника, но нищо не можех да направя. Този път за падането си бях виновен само аз.

Омало, Грузия

Отдолу се зададе някаква ретро машина Ленд Ровър с две готини мацки. Май бяха полякини. Помолих ги за помощ и с тях успяхме да изправим мотора. Едната от тях каза, че те също имали някакъв проблем. Токовете на Ровъра бяха изчезнали. Двигателят му работеше, но нямаха, нито фарове, нито мигачи, нито им работеха уредите по таблото. Предположих, че е изгорял някой главен бушон и и го казах. Аха, бушон… Извика мацката, тази, която караше колата. Извади от някъде една малка кутийка, в която имаше резервни крушки и бушони. Показах и един бушон с по-голям ампераж, а тя започна да рови под волана на Ровъра, за да търси, къде е мястото на проблема. Явно си познаваше машината тази мацка.

В този момент от долу дойдоха двама грузинци с един Нисан Патрул. Тях пък ги помолих да бутнем мотора малко по-нагоре на не толкова стръмно място по серпентината, за да мога да потегля. После запалих и потеглих пак нагоре. След още няколко завоя и още известно време видях една малка къщичка на едно малко по-равно място, и на по-прав участък от пътя. Спрях малко да си почина.

Беше някъде към 15 часа. Огледах мотора, защото ми се стори, че десният страничен куфар се клати и дрънчи. Имаше защо.

Беше се счупила рамката, на която беше окачен куфарът,

точно на една заварка. Лошо!

До къщичката имаше маса с пейка. Седнах там, за да почина и да обмисля нещата. Съблякох якето, защото беше мокро и го сложих на слънце да се суши. Тениската ми също беше тотално мокра от пот, все едно, че току що я бях извадил от пералнята. Виеше ми се свят и бях леко замаян от умора, и от изтощение. В следствие на това и реакциите ми бяха леко забавени, нещо, което на този път беше изключително опасно. Водата ми за пиене беше малко и беше станала топла, като чай. От къщата излезе някакъв човек. Попита, от къде съм. Разговорихме се.

– Колко километра остават до Омало? Попитах.

– От тук – посочи той къщата – до Омало остават точно 42 километра.

– Уффф. Издишах и спаднах, като спукана гума. Сигурен ли си?

– Няма как да не съм сигурен, защото аз отговарям за поддръжката на този път. Каза човекът.

Значи онази табела за 75 километра до Омало се беше оказала вярна. А аз за два часа и половина изкачване бях изминал само 33 километра… И сега ми оставаха още 42 километра до Омало…

Принудих се да направя равносметка. Трябваше да дам реална преценка на положението, в което се намирах, която преценка никак, ама никак не беше розова! Бях изморен и изтощен, и леко ми се виеше свят. Вече беше към 15 часа, както писах, а аз изобщо не бях ял нищо този ден и от сутринта бях пил само вода. Реакциите ми бяха леко забавени, в следствие, на което започвах да правя глупави грешки при карането, нещо, което беше изключително опасно тука. Бях някъде на 2 400 м.н.м.в., а трябваше да мина над 2 900 м.н.м.в. и да карам още 42 километра. Трябваше да мина през превала Абано, който беше висок 2 962 м.н.м.в., или с 37 метра по-висок от Мусала… А и рамката на единият ми куфар беше счупена.

Прецених, че, ако продължа така нагоре, има много голяма вероятност да строша още нещо по мотора от падания, а още по-лошо, можех да строша и нещо по себе си. Помощ в такъв случай можех да очаквам на това място най-рано на следващият ден. Изводът, който се налагаше беше, че

май ще трябва да слизам…

– Имаш ли вода? Попитах кантонерът.

– Имам. Човекът ми донесе шише със студена вода. Напих се с вода и казах:

– Ами аз май няма да мога да стигна до Омало и ще трябва от тук да слизам… Човекът изобщо не се опита да ме кандърдисва да продължа нагоре.

– Е, ти си знаеш. Рече. Вероятно много явно ми е личало, колко съм сдъвкан…

– Но накрая пътя пред Омало става по-хубав. Каза още човекът… Е, то е ясно, че накрая ще стане по-хубав пътя. Нали това Омало е областен център, и около него има още две-три села.

Поседях още малко, за да се освестя. През това време по край нас минаха нагоре мацките с Ленд Ровъра и след тях грузинците с Патрула. Помахаха ми весело. Изгледах ги тъжно. После още по-тъжно погледах върховете, които се виждаха от планината, щракнах още една снимка и

отидох да обръщам мотора

Направих внимателно една маневра, обърнах мотора надолу и потеглих към равнината.

Спусках се на първа скорост, но със спирачки.

Само на първа скорост много бързо се ускоряваше моторът. Минах пак през водопадът на пътя и пак станах вир вода, и аз, и моторът ми, и след близо час, и половина бях на лошият асфалт преди последното село.

Започнах да търся заварчик. Вече в две села питах, но не намирах човека, който ми посочваха. Другите бяха там и работеха, а

само заварчиците нещо стачкуваха точно в този ден

Стигнах пак в Ахмета и веднага отидох до едни сервизи, но заварчик там нямаше. Едно момче се качи на една Лада и каза, че ще ме заведе до заварчика. Отидохме до едни други сервизи.

Заварчика днес не работел

После в една къща отидохме, където живеел заварчик, но тя беше заключена. Брех неговата кожа. Какво става тука бе? Гледам, че момчето, което ме водеше, май и то взе да се отчайва.

Тъкмо да си тръгне към неговият сервиз и да ме остави, и се сети за още някакво място. Отведе ме до два гаража с канал, което се оказа малък сервиз.

Заварчика беше там. Седеше под една сянка и пушеше.

Показах му какво се е счупило, той огледа и каза, че работата ще стане, но трябва да махна куфара. Нямаш проблеми майсторе. Аз ще сваля всичко. Рекох му. Извадих багажът, а после и инструментите си, и демонтирах куфара. Вкарах мотора в едната клетка, разхлабихме болтовете, които държаха рамката за куфара към мотора и я нагласихме самата рамка, както си е била преди да се строши. Майсторът запали ацетиленовата горелка и завари рамката. Направи го много добре.

Тези рамки за куфарите оригинално не са от БМВ, а са правени и слагани допълнително от предишният собственик на мотора. Така, че не можех да обвинявам баварците, че са направили лош мотоциклет за черно, та за това се е строшил.

После понеже моторът беше поразхвърлян проверих и нивото на маслото. Определено беше спаднало след това изнасилване, след тоя офроуд. Долях към 250 грама масло, за да го вкарам пак в нормите. После събрах и подредих багажа. Попитах майстора, колко му струва разправията и той ми каза 5 лари (3,80 лв). Разплатих се, благодарих му и потеглих към Телави.

Пристигнах в Телави,

намерих хазяйката, вкарах мотора в двора и заех същата стая, в която бях преди. После метнах един душ и се преоблякох. Чувствах се, като разглобен.

Главата ми беше замаяна и бях направо, като пребит

Толкова зле и така отпаднал не съм се чувствал, даже, когато минах над 1000 км за един ден.

Отидох в познатата ми пицария. Изядох една голяма пица, изпих половин литър зелен чай, една фанта и една кола, купих си, и една бутилка минерална вода, и се прибрах да спя. Изпратих няколко СМС-а до България със съдържание „Пак съм в Телави. Омало направо ми разказа играта!“ Трябваха ми още поне два часа за да се почувствам, почти нормално.

Да направим едно резюме на днешните приключения.

Определено подцених тази планина и си платих за това. Допуснах и прекалено много грешки, за да ми се размине безнаказано. За да се стигне до Омало и да се мине през този доста тежък офроуд трябваше предварително да спазя няколко важни условия.

1. Трябваше да сваля и оставя всичкият багаж, и куфарите в Телави, за да олекотя мотора. Без куфарите и багажа мога да го вдигам мотора и сам, ако падна, до като с багажа всеки път трябваше да търся помощ. Освен това по-лек мотор се управлява по-добре и по-леко по черно, и не изморява така, както изморява борбата с тежкият мотор.
2. Трябваше да тръгна рано, а не да се губя и мотам по разни села.
3. Задължително трябваше да съм закусил преди тръгването и щеше да е много добре да бях купил, и да носех със себе си някакви десерти от рода на Марс, или Сникърс.
4. Трябваше да нося повече вода с мен.

Ако бях изпълнил тези условия щях да стига до Омало, да преспя там, да разгледам и на другият ден щях да се върна пак в Телави. Това е.

А за тези, които четат и се интересуват от

този маршрут, но за кола,

а не за мотор, трябва да им кажа, че колата, задължително трябва да е истинска високопроходима машина 4х4 с бавни, или понижаващи предавки, блокажи на диференциалите, голям клиренс и всичко там, каквото е необходимо за сериозен офроуд. Имитации на 4х4 от рода на СУВ, или Кросовър няма да се справят и да минат този път.

Освен това водачът на машината трябва да има известен опит и понятие от офроуд каране, а не да му е за сефте на този път. Може би някога ще го разширят и оправят този път, и той ще стане по-лек за преминаване, на засега е така, и това е положението.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

И останалат част на Грузия предлага хубави места:

Booking.com