Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, а днес сме в Севиля и Гибралтар.

Приятно четене:

Севиля и Гибралтар

част втора на

С Голф до Мароко

Пристигнахме в

Севиля

в ранния следобед. Решихме тук да направим и нещо по-различно. Все пак една от запазените марки на Андалусия е

фламенкото,

затова искахме да отидем да видим представление на живо. Въпросът беше как да изберем нещо хубаво и на приемлива цена, без да попаднем в някой капан за туристи. Доверихме се на един туристически информационен център, който ни насочи към един театър наблизо. Представление имаше сравнително скоро и се отправихме към симпатичния квартал от другата страна на канала, който се явява ръкав на река Гуадалкивир:

В театъра не бяха разрешени снимки или видео. Представлението беше много изящно и изпълнено със страст и динамика. На всички много ни хареса. Наистина огнен танц…
Групата ни пред театъра:

Тръгнахме обратно към центъра и за моя фотографска радост хванахме залеза тъкмо минавайки по моста над канала:

Вдясно на снимката е

„Torra del Oro“ или „кулата на златото“

Представлявала е защитно съоръжение. За името има различни теории като например, че се казва така заради лъщящия купол, или че през 16-ти век тук са се съхранявали богатствата, които са пристигали в Севиля от Америка.

Най-монументалната сграда в града е

катедралата „Санта Мария де ла Седе“

Както със сигурност и самите вие предполагате, и тук катедралата представлява реконструкция на джамия, извършена в началото на 16-ти век, след края на Реконкистата.

Около катедралата имаше много файтони, предлагащи разходка из центъра:

Вечерта си отдъхнахме в хостела. Бяхме планирали

да отделим целия следващ ден на Севиля

Обиколката ни на следващата сутрин започна отново от катедралата. Дадох някоя друга монета на тази просякиня и я помолих за снимка:

Поглед към

кулата Хиралда – камбанарията на катедралата

При завършването си в началото на 16-ти век Севилската катедрала става най-голямата в света. Интересен факт, който прочетох в Уикипедия – най-големите църкви в света са базиликата „Св. Петър“ в Рим и базиликата в град Апаресида в Бразилия. Те обаче не са седалище на епископ, с което севилската все още се явява най-голямата катедрала в света.

Предлагам някой друг кадър от прекрасната архитектура в центъра на града:

Минахме и покрай

арената за корида

Тази традиция е обект на много критика и възмущение, но е и силно свързана с хората в Севиля, които нямат никакво намерение да спират да посещават тореадорските борби. Самите тореадори пък се явяват истински звезди и идоли за много местни деца.

Стигнахме и до

великолепния площад „Plaza de Espana”

Това със сигурност е най-разпознаваемата забележителност на града. Прекрасният комплекс е построен през 1929-а година за иберо-американското изложение, което се е провеждало тук. Площадът е представлявал палатата на Испания и естествено е трябвало да бъде най-красив и впечатляващ.

Площадът дори е успял да омагьоса режисьорът Стивън Спилбърг. По време на снимките на „Междузвездни войни“ той посетил Севиля и толкова останал впечатлен от площада, че решил да заснеме тук сцена от втория филм на сагата.

Върнахме се обратно към катедралата с идеята на посетим

двореца „Real Alcazar”

По-рано през деня опашката беше много голяма и се надявахме, че сега жегата ще уплаши повечето туристи. Оказахме се прави и успяхме да влезем сравнително бързо.

Тук преди е била резиденцията на мюсюлманските владетели, която след това, както и в другите градове, посетени от нас момента, става дворец на испанските крале. И тук ислямският стил не може да се сбърка:

Забележителен е златният таван в една от залите:

Заслужава да се отбележи, че след края на Реконкистата в Андалусия са живеели множество, или вероятно дори

преобладаващо, мюсюлмани, като също така е имало много евреи

В началото християнската власт е била толерантна към тях, но след няколко десетилетия християнските духовни водачи били много изненадани и възмутени от това, че новозавзетите градове продължавали да имат арабски вид и че населението масово продължавало да практикува исляма. Започнал процес на насилствена смяна на религията, като много мюсюлмани и евреи били прокудени, и се заселили съответно в Северна Африка, на територията на днешно Мароко.
Качихме се и на

кулата Хиралда,

откъдето се откриваше чудесна панорама към града:

Прибрахме се в хостела. Моите приятели решиха да отдъхнат, а аз, воден от фотографското си хоби се завърнах в центъра с надеждата да успея да заснема

красотата на града по залез слънце,

както и вечерта. Ето какво успях да свърша:
Катедралата:

Plaza de Espana:

Към момента на последния кадър вече минаваше 22 часа. Бях на крак и в движение цял ден, и в този момент това вече ми се отрази. С две думи бях скапан. Исках да хвана автобус до хостела и стърчах ли стърчах на спирката когато на края автобусът ме подмина като пътен знак. Таксита също нямаше, пък и какво ще се глезя… колко му е още 40 минути пеша. Мокър от дъжд не се бои. Това беше цената, която платих за вечерната разходка, но разбира се винаги бих я платил отново.

Всички останахме възхитени от Севиля

Спокойно мога да кажа, че за мен лично това е един от най-красивите градове в Европа.

И все пак целта на това пътуване беше да открием един нов и непознат за нас свят. Желаехме да се докоснем до Северна Африка и вече беше крайно време да се отправим натам. По пътя си обаче щяхме да посетим една малка и много любопитна дестинация.

Гибралтар

се намира на средиземноморското крайбрежие на Иберийския полуостров, на около 15 км по морска линия от африканския бряг. Той е обграден изцяло от Испания, но представлява територия на Обединеното кралство Великобритания. Дължината на тази територия е едва 5-6 км и релефът е доминиран от скалата на Гибралтар.

Преминаването на границата беше сравнително бавно

и отне около час. Нещо, което не се вижда всеки ден – гибралтарски регистрационен номер:

Любопитен факт: въпреки, че Гибралтар е британска територия

автомобилното движение тук се извършва отдясно

Прекосихме града и паркирахме на един безплатен паркинг близо до лифта, който води към скалата:

Скалата на Гибралтар

Бяхме притиснати от времето, тъй като искахме да хванем сравнително ранен ферибот към Африка и ни предстоеше да преминем още 1 граница, както и да достигнем град Шефшауен в Мароко. Затова паркирайки колата започна едно ослушване и умуване как най-добре да процедираме.

С кола нагоре към скалата, която се явява природен парк, не може, тъй като достъпът е само за упълномощени автомобили. Пеша да тръгнем нямаше време, лифтът пък си беше скъп. На паркинга имаше една дузина хора, които предлагаха обиколка на скалата с бусче. Размислихме и на края решихме, че може би този вариант ще е най-добре за нашата ситуация. Цената беше прилична, още повече, че включваше таксата за посещение на природния парк, която всеки посетител така или иначе трябва да плати.

Качихме се в буса с още няколко други човека и се залъкатушихме по завоите нагоре.

Решението ни се оказа добро, тъй като шофьорът ни, Дилън, всъщност изпълняваше ролята на екскурзовод. Човекът наистина беше сладкодумен и ни разказа много за Гибралтар. Част на фактите ще споделя с вас между снимките.

Първата ни спирка беше една пещера, която в днешно време се използва като концертна зала. По време на Втората световна война тук е трябвало да се помещава напълно оборудвана болница, в случай, че градската бъде разрушена.

Още при първото ни слизане на територията на парка веднага се срещнахме с неговата най-голяма забележителност –

дивите маймуни

Те се разхождат свободно навсякъде и хич не се смущават от хората:

Този калпазанин нещо оглеждаше опаковката от чипс:

Някои са дори нахални:

Като цяло са големи симпатяги, но биха могли и да хапят, така че е редно да се внимава.

И все пак да се снимам с тях отблизо не беше никак трудна задача

Маймуните са били пренесени от арабите от северните части на Мароко. Те са под закрилата на местната власт и се радват на прекрасни условия на живот – биват хранени по няколко пъти на ден, наблюдавани, обезпечени със здравни грижи и т.н. Маймуните живеят разделени на няколко групички. Дилън ни разказа интересна история, как преди няколко години за първи път през целия си живот видял как две от групите се сбили. Спречкването било доста кърваво и дори някои от туристите, които се оказали на неправилното място, пострадали. Сподели, че всички бягали надолу като за последно и оставили коли, багаж, и всичко, което имали.

В Гибралтар живеят около 30 000 души. Всички говорят както английски, така и испански, макар училищното образование да е само на английски. Тази територия има важно стратегическо значение за контрола над Средиземно море в този участък, където се осъществява прехода към Атлантическия океан. Поради това за тази малка територия са водени множество войни и тя многократно е сменяла своите владетели. От 18-ти век, обаче, Гибралтар неизменно е част от Великобритания, като това не се променя и през Втората световна война. На референдум през 60-те години почти цялото население гласува за оставане в Обединеното кралство.

Икономиката на Гибралтар се базира на три стълба: туризъм, банкови и финансови услуги, пристанищна и кораборемонтна дейност. Градът дава работа на около 20 000 испанци, които всеки ден идват на работа тук от околните области:

И за финал поглед към още едно любопитно място –

летището на Гибралтар

Това е единственото летище в света, което се пресича от автомобилен път. Поради малката дължина на пистата е и едно от най-опасните и трудни за кацане летища. Полети се извършват само от и до Великобритания.

След като разгледахме и това необичайно, но особено интересно кътче на Европа пропътувахме 20-на км до

град Алгесирас, откъдето тръгваше ферибота за Мароко

Пътувахме с много експресен ферибот, с когото акостирахме на африканския бряг след около 40 минути. Тази скорост обаче определено се усещаше по време на плаването, като на моменти се чувстваше сериозно ускорението и поклащането на кораба наляво надясно от вълните. Аз осъзнах, че не съм роден за мореплавател, защото ми стана лошо и се стараех да не върна обяда.

Слязохме от кораба вече на африканска земя.

Но нали не си мислите, че вече бяхме в Мароко? Всъщност корабът ни доведе до

град Сеута – испански анклав в Северна Африка

Прекосихме градчето и се отправихме към

граничния пункт с Кралство Мароко

Първият културен шок дойде непосредствено преди границата. В покрайнините на Сеута имаше някакъв бит пазар, където имаше само хора от арабски и африкански произход и навсякъде беше пълно с разни изгнили бракми и боклуци.

Мароко

Минахме испанския пункт сравнително бързо и достигнахме мароканска страна. Дадоха ни някакви листи за попълване и продължавайки напред разни мъже дойдоха и ги поискаха, заедно с паспортите. Направиха го толкова бързо и с такъв авторитет, че първоначално ги помислих за някакви граничари. Когато обаче почнаха да пишат по листите по капака на колата се усетих какво се случва. Излязох от колата и по най-категоричен и безцеремонен начин разкарах тези хитреци, които искаха да ни попълнят тези входящи листи срещу някаква „комисионна“

– Where are you from?
– Bulgaria
– Ooo, Stoichkov, Lechkov… (бяха по-възрастни мъже )

Айде няма нужда от такива услуги. Мога и без тяхна помощ да си попълня имената и номера на паспорта.

На пункта цареше пълен хаос.

Лявата ръка не знаеше какво прави дясната. Спрях с колата пред едно от гишетата и чаках известно време някой да ме удостои с внимание. Такова не получих, но някой ми посочи, че трябвало с паспортите да отида до една съседна постройка. Подадох паспортите там, започнаха да ги обработват, но като видяха, че сме група ме върнаха назад към едно друго гише. В това време други хора започнаха да гледат багажа. Върнах се назад, онзи митничар пък на развален английски тръгна да ме връща към първите.

Бях на половината път обратно, когато пък се показа един от първите митничари и обясни нещо на този, който ме връщаше. Айде пак обратно, и вече въпросният втори митничар прибра листчетата и постави печати в паспортите.

Върнах се при първите – „айде, готов си, продължавай“. Да, ама не баш. След 5 метра поискаха пак да отбием и се започна един обстоен преглед на целия багаж. След 10 – 15 минути дойде някакъв началник, който ни попита какво работим.

– Трима сме лекари, един е софтуерен инженер.

Той се разпореди на другите да приключват с проверката. На края остана последната бариера. Онзи пък ми искаше някакъв талон за колата. Добре, бе, хора…толкова ли е трудно един да ми кажете какво трябва да направя? Първо, второ, трето. Всеки нещо маха, айде давай и после „ама това къде ти е?“. Хайде пак обратно да ми направят и нещо като втори, марокански талон за колата. Показах на войника на бариерата талона и тогава пък се появи някакъв друг умник, който тъкмо застъпваше и нещо пак понечи да гледа паспорти и багажи. Добре, че се намери, кой да му каже, че вече сме проверени.

И така след всички тези неуредици най-сетне влязохме в Мароко….

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Другата Испания или писани от Иван Стоянов – на картата:

Другата Испания и Иван Стоянов