Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор. Днес през Дурмитор ще минем към Жабляк, Черното езеро към каньона на река Тара

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част пета

През Дурмитор: Жабляк, Черно езеро и река Тара

 

 

Снегът се появява навсякъде около нас – на отделни, твърди, степани  кристални преспи. Изключителността на мястото е именно в съчетанието – зелената мекота на поляните, цъфналите на туфи лилави и жълти цветя, преспите сняг и сивкавата, сякаш надрана от гигантски нокти скала. Няма такова място…

 

 

Впечатлението ми се допълва  и от ефекта, с  който слънцето ни изненадва –огрените поляни и двуострият връх в далечната сянка.

 

Съвсем изумена оставам от двете деца на колело и с широкополи, кокетни шапки край пътя… Чудесата на Дурмитор не стихват…

Пътуваме към Жабляк

Времето постепенно се смрачава. Започва да вали. Непосредствено преди този красив високопланински курорт, попадаме на бунгала (новопостроени) със забавното име „Катун”.

Ники пита за цената – удовлетворява ни. Момчетата също са съгласни да останем. Прекарваме една неповторима вечер хапвайки местни специалитети в компанията на австрийски моторист. Катун се оказва лятна ферма, където през топлия сезон се отглеждат домашни животни, в конкретния случай – крави.  Всичко на масата е произведено тук – прошуто, сирене,  солен каймак, баница, хляб, салати от маруля и червено цвекло.

 

Разговаряме с чужденеца, доколкото е възможно, „газдата” (стопанинът) си бъбре с нас, опрял големичкия си корем на отсрещната пейка. Намираме се в „заведението” към фермата – място самобитно и екзотично, с грубо одялани пейки, застлани с ръчно тъкани постелки, бар – от камък и лакирано дърво, сякаш направен от начинаещ дърводелец.

 

Толкова е натурално, обикновено и първично… като докосване до живия живот, до природата, до пулса на нормалното човешко ежедневие…

После спим в миришещо на дърво бунгало с весели сини чаршафи и преносима луминесцентна лампа.

 

 

 

 

Красиво, спокойно преживяване,  докосване до местния бит. За нас тази вечер носи от вкуса на Черна гора, от мириса и цвета на непокорството й… А навън дъждът напоително продължава да вали.. Но – какво от това, имаме всичко, от което се нуждаем…

 

Ден шести

Црно езеро (Дурмитор); Джурджев мост; каньонът на р. Тара; къмпинг „Зелени рай”.

 

Жабляк, си е

Жабляк

Без модерно и масивно строителство, с гъсто разположени дървени къщички, една централна улица с множество разклонения и достатъчен брой обозначителни табели за местонахождението на различни забележителности.

 

 

За съжаление някои от тях са достижими само пеша, което ни лишава от възможността да ги посетим. Нашите „другари по оръжие” не са виждали

Црно езеро

Пазя за него ярък спомен. Искам да се уверя, че не греша, както се и оказва. По същата асфалтова алея, със съответните закачки по пътя (Ники „кара” огромен чопър, всъщност яхва  извития ствол на иглолистно дърво) стигаме до езерото.

Дълго се разхождаме по обиколна крайбрежна пътека. Присядам на пейка и обичайно – плъзгам се мислено по синьозелената повърхност и спирам до отражението на планинския връх във водата.  Мисля за съвършенството на природата, за лекотата, с която създава най-гениалните си творения…

 

Брегът до водата е обрасъл със свежа яркозелена трева. Сетне рязко започва гъст иглолистен пояс, над чиито предел още по-контрастно надничат скалистите чела на планинските върхове, сурови и изсечени, диви и непристъпни. Езерото мирно се разлива между бреговете си, играе си с отраженията – едно природно огледало, събрало в рамката си и небе, и земя. Горите наоколо дремят непокътнати, човешкото присъствие е ненатрапчиво. Някак всички се съобразяват с едва доловимия дъх на безкрая.

 

 

На брега си почиват с обърнати нагоре дъна няколко лодки. Все пак намираме една на вода и Денислав се снима в нея. Ники я клати заплашително, а Бобан умира от смях, виждайки физиономията на неустрашимия гребец.

 

Това са моментите. На пълно откъсване, когато, слят с мига, си истински жив. Истински жив.

Следва

каньонът на р.Тара

Този път минавам по Джурджев мост до противоположния му край. Известен с това, че е един от най-високите (или най-високият) автомобилни мостове в Европа. Поне така прочетох някъде. Наистина внушителен, сега гъмжи от туристи.

 

И аз – щракам ли, щракам, а реката се вие в подножието синя и недосегаема, на полянките дремят малки къщички. Гъсто обрасли склонове тръгват от самата река под лек наклон и създават известно усещане за мащабност. Бодящо високите каменни стени обаче напомнят, че това е все пак един от най-дълбоките каньони на планетата.

 

Очаквайте продължението

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо

 

Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а днес от Котор ще заминем към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор.

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част четвърта

През Острог и Пивско езеро към Дурмитор

 

Известната катедрала „Свети Трифон” затварят под носа ни. Намираме „Стълба на срама” (Позорен стълб – бел.Ст.) и изчакваме чинно да се разотиде тълпата туристи. После Ники застава с отпуснати рамене и приведена глава, явно срамувайки се от нещо, а Бобан му издърпва назидателно ухото (мисля си: „Откога ли чака този момент?”).

 

 

Публика, естествено, не липсва, смях – също. Старият град е изпъстрен с малки площадчета, носещи странни имена, на които деца рисуват, играят театър, слушат музика… На прозорец дреме незагасваща свещ – съдя по разтопеният под нея восък, във формата на восъчна купа с внушителен размер… А в нас е тихо и спокойно.

 

Напускаме крепостта през основната Морска порта. На връщане спираме в крайбрежна кръчма, пием „ладно точено”, хапваме си рибка. Хармонично вибрираме на едни честоти, слънцето закачливо ни побутва и се дави в кехлибарената хладност на бирата.

 

Точно в негов стил, Бобан Левио мигач пъргаво скача, а после с шапка в ръка и възторжени викове маха на преминаваш кораб с препълнена и оживена палуба. Хората  отговарят на този весело луд човек, пърхащ неуморно на кея… Не знаят, че за тази вечер сме изминали над 1500 км, натрупали сме купища различни преживявания, оставили сме от себе си на различни места… А слънцето и надеждата са ни водили точно насам, към тая вечер и към тоя кей, за да помахаме на напълно непознати и да споделим мига си с тях.

 

 

Ден пети

Манастирът „Острог” – Пивско езеро – Дурмитор

 

Страхувам се – дали ще ми стигнат думите? Дали ще предам на четящите целия колорит на видяното? Дали ще трепне в тях желанието да погледнат със собствените си очи това, което ние видяхме през този ден?

Отново тесен, с много завои проход, доколкото разбирам – пряк път за Цетине, старата столица на Черна гора. Гледката към Залива е грандиозна. Осъзнаваме, че повечето популярни фотографии са правени оттук.

 

Цели автобуси (чудя се как се провират по този тесен и с обратни завои път) спират на местата с добра видимост, за да снимат. Заливът постепенно се смалява, но ни дава възможност да добием представа за цялостната му живописност и красота.. Водите на Адриатика хищно и необратимо са завладели част от сушата, образувайки фантастични форми и отдалечавайки се от морето. Огромен  круизен кораб лениво си почива в периферията на тази изумруденосиня панделка. Заливът небрежно докосва  околния релеф – каменист и постен. Природата определено е вложила присъщото си въображение, примесено с известна доза абсурдност, създавайки това свое чудо. Пътят ни издига нагоре и все по-нагоре, а ние се обръщаме назад, възхищавайки се е и сбогувайки се едновременно.

 

После – каменни къщички без стрехи на невъзможни места. Странно пръснати по склонове и в зелени долинки, с паркирана до тях кола, не престават да  учудват – как се живее така? Забелязвам, че е електрифицирано, за вода – не мога да преценя.

Спираме на едно такова местенце.  За миг се сливаме с местната атмосфера, тъй като в кръчмата-кафене си бъбрят редовните посетители. Собственикът ни приготвя турско кафе (на джезве), пием го на беседка, от която се открива фантастичен изглед.  Снимам Веско с незнайно откъде докопана голяма буква В.  Ники намира измежду интересните сувенири шише „Никшичко” с извито като спирала тънко гърло… Разменяме реплики за следващите ни цели с присъстващите. Пред тази кръчма в нищото дремят чинно наредени каси с празни бутилки бира. Питие, радващо се на особена почит тук.

Решаваме да се отклоним към интересен православен манастир с уникална архитектура и местонахождение – вграден в планината, различен и странен. Намира се на  8 км от пътя между Подгорица и Никшич и се нарича

Острог

 

Пътят до него, вкопан в планинския склон, пълзи зигзагообразно и постепенно нагоре. На места асфалтът напълно изчезва и след безброй обратни завои ни посреща манастирската порта.

 

 

Стигаме до горния манастир. Построен е в скална ниша, на 900 м надморска височина. Странното му местоположение се определя от буквалното  срастване със скалата. Същевременно искрящобелите му стени го правят забележим от доста голямо разстояние. Чудиш се кой и как е съумял да го построи – „гледайки го, започва да ти се струва, че строителството на такъв храм, не може да е дело на човешка ръка, а е резултат от божието провидение”. За голяма част от поклонниците това е място, свързано със чистотата и силата на духа, с дълбочината на вярата.

Оставяме моторите на паркинг. Двама по двама, под палещите слънчеви лъчи, пристъпваме в пределите на едно наистина свято място. Вклиняваме се във върволица руски туристки и търпеливо чакаме реда си, за да се докоснем до чудотворните мощи на Свети Василий Острожки. Пускат ни в тясната като килия стаичка на пещерната църква. Целуваме кръста, който свещеник държи. Спираме за миг… кратък миг на омиротворение и тишина, а после се разхождаме сред тесните коридори. Тук се съхранява и частица от Христовия кръст (дочувам от екскурзоводка), както и неизбухнал снаряд – спомен от Втората световна война. Още едно доказателства за безплътната святост на мястото, за  едва доловимата мистичност на божественото присъствие, което почти физически се усеща тук. Витае друга енергия, нещо от катакомбите на Киевско – Печорската лавра, което чувстваш, но не можеш да обясниш.

После от пъстър магазин си купувам няколко малки дървени кръстчета, нанизани на обикновен конец и поставени в пластмасови кутийки. А главите на жените (включително и моята) са покрити с разноцветни шалове.

Piva Lake, Черна гора

 

Постепенно пътят ни отвежда към т. нар.

Пивско езеро

Виждала съм го на снимка, но реалната му красота надхвърля всичко. Диво, високопланинско, с неповторим цвят и усещане за лазурност, мащабно и криволичещо, („заклещено”беше писал някой)  между отвесни брегове.

Научавам за него от един пътепис. Там намирам и описание на добър високопланински асфалтов път през планината  Дурмитор. Тръгва от Плужене, което е на брега на езерото, към Жабляк и Трса. Точно оттам мислим да минем. Прекосяваме езерото по мост между двата му бряга и започваме изкачване. Пътят отново е тесен и преминава през планината, промушвайки се през грубо прокопани тунели. Понякога в тях има насочващи табели.

Гледката към езерото е внушителна. Вижда се сивата асфалтова снага на пътя, който обикаля езерото, а после преминава в правия бял мост над него.

 

Пътуваме към

Дурмитор

Първоначално пред очите ни се разливат вълнообразни зелени хълмове, сред които са се стаили островърхи постройки.

 

Много елегантно планината започва да наднича между тях, изцяло скалиста, същевременно с по- изоблени форми, скупчено камениста и сива. Скалата е образувала зигзагообразни линии, които се издигат нагоре, а после се изсипват лавинообразно надолу. Асоциирам ги с петолиние, майсторски очертано от  природната четка.

 

Пътят ни води точно към един от върховете, който предполагаме, че е Боботов кук.  Впоследствие съвсем не сме сигурни. Върхът е като катедрален купол, на вертикални по-светли и по-тъмни ивици, сред които има още нестопени петна сивкав сняг.

 

Очаквайте продължението

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо