Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Послепомирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а за последно обиколихме Ереван.

Днес вече заминаваме за Грузия, за да видим Тбилиси.

Приятно четене:

Тбилиси

Грузия

част осма на

Армения и Грузия с Дачия

Четвъртък (08 май) – ставаме към 7 часа, закуска заедно с цялото българско войнство, натоварихме багажа в колата и към 8 часа оставихме Ереван зад нас. Ереван е много древен град, създаден е 782 години преди Новата ера, или 30 години преди Рим. Ние обаче се бяхме

запътили към столицата на Грузия – град Тбилиси,

който е доста по-модерен, както по рождена дата (458 година от нашето си летоброене), така и като съвременна градска среда.

Планът за деня беше на път за Тбилиси да минем през още две арменски забележителности – най-голямото езеро Севан и още един от популярните средновековни манастири на брега му – Севанаванк. Поради низ от причини, вместо стандартните 290 км между Ереван и Тбилиси, ние изминахме почти 100 км повече, след като на три пъти объркахме пътя.

Ето го и тракът за деня.

Така, ние хубаво

оставихме Ереван зад нас,

но разликата между лявата и дясната карта горе вече беше започнала да се формира. Аз продължавам да обвинявам противния Garmin, въпреки че ми е напълно ясно, че няма как някаква електроника да ми е виновна, но все пак – бях си въвел адреса на хотела в Тбилиси и малко лекомислено не проверих как изглежда начертаният от Garmin-а маршрут на по-дребен мащаб на картата. За сметка на това обаче, още предишния ден, много внимателно бях проучил имената на градовете, през които трябва да минем и определено Ashtarak не беше от тях. Въодушевен от нещо като истинска магистрала обаче, ми отне около 25 км да осъзная, че се движим в грешната посока:

Е, все пак бяхме в Армения и понятието магистрала тук е с размита дефиниция, та позволеният на магистралата обратен завой ми влезна в употреба. Просто бяхме излезнали през грешния изход на Ереван, което ни костваше около 30-ина ненужни километра и поне още толкова минути. Няма значение, ако не друго, поне беше забавно.

Освен, че навигацията ни водеше по грешен път,

аз съумях и да изтърва един завой, което ни костваше отделно още няколко километра през дупки и джендеми, преди да се върнем на „правилния“ път. След като се усъмнихме вече в правилността на пътя, спряхме до едно такси и

питахме за пътя до Тбилиси. Така ни упъти човечеца, че се затрихме още повече.

Абе много е важно първо да ти дойде втория акъл, ама не винаги се получава. Разгледах внимателно картата на Garmin-а и открих проблема – понеже пътят при границата Баграташен – Садакхло в картата на Армения и картата на Грузия не се пресичаше, Garmin-ът го тълкуваше като задънена улица и всячески се опитваше да ме прекара от някъде си другаде. В същата ситуация съм попадал и в Сърбия и то пак заради GPS карти на различни производители за различните държави – та имайте си едно на ум. В крайна сметка след няколко корекции в маршрута и три – четири ловки маневри се появиха табелите за Севан.

Продължихме още почти 80 км по подобна псевдо – магистрала. Аз така и не разбрах с колко е позволено да се движиш по тази магистрала, защото нямаше нито един знак, който да те информира за това. Нищо де, следях си за бели Toyota Corolla с видео техника на челното стъкло и пред тях държах поведение. Качеството на настилката никъде не позволяваше скорости над 100 км/ч, така че бързо не пътувахме, но и не бързахме особено много де. Освен дупките по магистралата, имаше и други интересни компоненти, като например автомобили и каруци, движещи се в твоето платно, но срещу теб. Или пък някой краймагистрален селянин, който е опънал сергия в аварийното платно.

Ако се загледате в картата на Армения, ще ви направи впечатление, че 1/6 от територията и е заета от

езерото Севан,

което е най-пълноводният водоем със сладка вода в кавказкия район. Намира се на 1 900 метра надморско равнище и ние след няма и 2 часа път се добрахме до него. Преди в езерото е имало само един остров, на който е построен през девети век манастирът Севанаванк. Манастирът все още си функционира като такъв, но пък островът се е превърнал в полуостров, което нас ни устройваше много добре. Църквите в този манастир си личеше, че са по-нови, защото бяха изградени от тухли.

Понеже арменците си нямат море, явно ползват това езеро и за плаж. Стига толкова културна програма за деня – чака ни път. Предстоеше ни да се гмурнем в тези планини и иначе много пухкаво изглеждащите облаци – не бях виждал досега така да се задържат облаци в планината, чак толкова отсечено.

Магистралата свърши, а пухкавите облачета се оказаха доста гъста мъгла с елементи на дъжд. Пътят беше красив, но супер разбит:

Не, че нашите тунели са цвете за мирисане, но определено най-ужасният тунел, през който съм минавал някога, беше една

практически пещера след град Ванадзор,

изкопана в скалата, без каквото и да е покритие на пода и стените. На влизане ми направи впечатление, че на една ръждива табелчица пишеше височина 3,20 метра (не знам как минават тировете от там), но след нея последва някакво страхотно раздрусване. Видях, че тунелът е напълно тъмен (за осветление сами разбирате, че няма как да става дума), но така връхлетях върху камъните с около 40 км/ч, че направо ме заболя … сърцето де – нищо не съм счупил. След като почти спряхме и започнахме да се придвижваме на първа предавка, по средата на тунела, който целия беше прокопан под завой, достигнахме и до единственото осветително тяло в това чудо на пътното строителство – издълбана дупка в тавана на тунела, от която влизаше … мъгла. Сетих се да снимам чак към края на тунела, но и без тази снимка ще го помня винаги.

Пътят минаваше през

каньона на река Дебет

и пейзажът беше много тучен, но просто заради качеството на настилката нямаше възможност за концентрация върху даденостите на природата.

През следващите 150 километра видяхме само една табела за Тбилиси, и то тя беше така сложена на едни пет кьошета, че въобще не ставаше ясно коя отбивка трябваше да хванем – разбира се, уцелихме грешната. Продължаваха и страданията с навигацията ни, която все искаше да ни изкара от Армения през някакъв друг изход (по на запад) и затова често се налагаше да правим обратни завои и да се връщаме по 3 – 4 километра назад, за да продължим по правилния път.

Минахме през

град Алаверди,

който е нещо като Перник – имаше някакви огромни въгледобивни и медодобивни предприятия, които бяха явно приватизирани по арменски и изглеждаха като призраци, доста потискащо. Това определено не беше от най-развитите райони на Армения.

Продължихме по тесния планински път. Минаванията под

мостовете на влаковата линия Ереван – Тбилиси бяха доста екстремни

и непрекъснато имах чувството, че огледалата ми ще останат на някой арменски стълб или камион. В крайна сметка за 5 часа стигнахме и до

арменско – грузинската граница

Бариера има, ама тя е вдигната наполовина. Спирам, оглеждам се – навалица някаква няма, общо взето само ние сме желаещи да навлезем в Грузия.

Минавам си под бариерата на собствени риск – никой не ми се скара

Дотук добре. Намирам една будка с някакъв товарищ в нея. Къде ми били документите – давам аз каквото се очаква на граница, а в допълнение и онзи документ, който ми бяха дали на влизане в Армения.

Граничарят ме овиква

„Никой полицай ли не ви е спирал докато сте били в Армения?“, викам му, че аз си карам по правилата и никой не ме е спирал. Не можело да бъде това. Аз си замълчах. Този документ бил отворен, трябвало да го затворя. Явно съм прескочил така разпространените тук брокери – бях забравил лудницата на влизане в Армения. Паркирам и влизам в някакъв огромен фургон, в който има примерно 20 ученически чина, на които стоят едни нахмурени арменски чичковци – брокери.

В единия край на фургона има каса.

Давам си отворения документ, взимат ми 6600 драми (23 лева), връщат ми бележка за 6500 драми и ми връщат същия отворен документ. Викам, ей! Това било държавна такса за не знам си какво, документът щели да ми го затворят брокерите. Разликата от 100 драми не знам точно каква такса беше, според мен си беше джобна такса за касиера – то са 50 стотинки де, ама ме издразни тоя. Избирам си най-малко нахмурения, пуфтящ цигари, брокер, давам му 2000 драми (7 лева – тук вече за никаква бележка не може да става дума), той скъса една част от „отворения“ документ, би три печата и … явно по този начин до „затвори“. Взимам си партакешите и се връщам при будката с товариша, той беше доволен от свършената работа и ни пусна напред. Значи влизането в Армения ми струваше 112 лева, а излизането ми струваше 30 лева – общо 140 лева за прекрасните арменски пътища – дано ги вложат разумно…

Чао Армения (أرمينيا), здрасти Грузия (საქართველო)!

Грузинската граница

е съвсем друга бира – едно ново строителство, едно излъскано. Пълно беше с някакви американски джипове и от тия американските полицейски коли. Вече сме свикнали и пак ни снимаха с камерките един по един. Никакви проверки на багажа, никакви такси. Поговорихме си само с граничаря, от къде сме, накъде сме – усмихна се и каза „счастливого пути”. Минаваме покрай Duty Free Shop – а и навлизаме в Грузия, посока Тбилиси.

Пътищата, инфраструктурата и бензиностанциите тук много наподобяват тези в България, няколко класи над Арменските са. На всяка бензиностанция се предлага дизел и евро дизел, което беше успокояващо. Аз обаче си имам гориво и искам да си заредя в Тбилиси, с надежда, че горивото там ще е най-качествено. Цената и без това продължава да е стабилно под 2 лева за литър. Това, което прави най-силно впечатление (освен безумната азбука), е силното полицейско присъствие:

В никоя друга държава не съм виждал такъв респект към полицаите,

нещо подобно си представям в USA (никога не съм бил там). Полицейските коли са големи, имат много силни сирени и се държат много силово и арогантно на пътя. Във всяко село най-лъскавата сграда е полицейския участък. Тук полицаите спират колите с високоговорители – настигат те, пускат сирените и ти говорят на грузински. Не че ме спираха мен, но докато стигнем до Тбилиси (около 70 км от границата, ама то по тия пътища направо е песен в сравнение с арменските) станах свидетел на 3 – 4 такива полицейски акции. Никъде не видях знаци за ограничение на максималната скорост, затова все гледах да карам зад някого, за да го ползвам за бушон. Нямаше нито една камера за превишена скорост, но липсата им се компенсираше с безброй много полицейски Skoda Octavia последен модел.

Може вече да бяхме влезнали в Грузия, но Garmin-ът продължаваше да ми лази по нервите и ме караше да заобикалям от не знам къде си. Май картата за Тбилиси беше отделна от тази за Грузия или нещо такова. Наблягам непрекъснато на това, защото искам да предпазя някого, който реши да кара в този район – много е важно да се подготвите с подходяща навигация, просто насладата от пътуването е много по-голяма, когато не трябва да мислиш дали не караш в грешната посока. Аз съм си извадил вече поуките и от тогава не съм имал такива навигационни колапси. На грузинските табели не можеше да се разчита, съответно пак се затрихме, питахме, връщахме се, правихме нарушения…

Още преди влизането в Тбилиси ни беше припомнено за грузинските джигити. Пълно беше с всякакви резачки. Всички сме чували за това, че

грузинците са луди шофьори

Действително е така – при задминаване тук е прието, че задминаващият е с предимство, и не той трябва да се прибере, за да се размине с насрещно движещата се кола, а задминаваната и насрещната коли са длъжни да улеснят максимално джигита, дори това улеснение да включва влизане в банкета. Първите няколко пъти е стряскащо, но после ти държи влага и се свиква бързо. Просто трябва задължително да си нон – стоп на щрек за луди, летящи срещу теб, грузинци. Сигурен съм, че някои от вас са чували за Гиорги Тевзадзе, неговото BMW M5 E34 и лудото му градско каране – (видео). По ирония на съдбата, този съвременен грузински герой загина, возейки се на дясната седалка, година преди ние да посетим Тбилиси, така че поне ми беше малко по-спокойно, макар и непрекъснато да ме засичаха разни други джигити.

Може би Армения ни беше занижила вече очакванията, но

Тбилиси

ни се стори много модерен град

Едно ново строителство, едни градинки, едни големи булеварди, не липсва нито стара, нито нова история:

Влезнахме в града, навигацията се поосефери и ни закара през най-централния булевард Шота Руставели (все едно бул. Иван Вазов) до първия от набелязаните хостели – най-близкия до центъра от трите. Стаите ни харесаха, имаха готини руски камини, но за съжаление нямаше да си имаме съквартиранти, както беше в Горис, Армения.

Банята беше обща за етажа, но предвид, че бяхме почти сами в целия хотел – преглътнахме това неудобство. Преглътнахме и цената от 150 грузински лари (120 лева) за две стаи. Оставихме багажа в хостела, а колата беше перфектно паркирана на задънена улица в ремонт – няма кой да я барне (добре, че сме с Дачия, че не ми се мисли иначе). Тръгваме на пешеходна разходка из грузинската столица.

В сравнение с Ереван,

Тбилиси е много различен град. Много по-модерен,

с много повече живот по улицата, с много по-модерни хора, и най-вече с много по-модерни сгради. Някакси много по-познат за нас стил. Не знам дали ми хареса повече, но беше някакси по-наситен.

Скъпите коли не са рядкост, а дори видяхме електрическа Tesla Model S (към този момент не бях виждал такава кола в България все още). Като цяло автопаркът беше в пъти по-млад от този в Армения и малко по-стар от този в България. Нямаше нито една Лада, само една – за атракция. Правеше впечатление, че има много японски автомобили (може би от Индия) с десен волан, дори и таксита. Имаше и други разпознаваеми марки от западния свят, като McDonald’s и ProCredit Bank, например.

Тротоарите бяха поддържани,

а по тях се движеха много млади хора:

Някои от площадите бяха с някакъв европейски, може би италиански облик:

Други площади по-скоро напомняха на Скопие:

Като цяло градът остава едно леко чувство на бутафория, но като че ли все пак донякъде и подплатена.
Не рядко се срещаха и сполучливи образци на съвременното изкуство по улиците и по сградите.
По жените човек може дори да се загледа, но по мъжете по-скоро не.

Има и старинен център, с много интересни стари сгради:

Църквите отвътре приличат повече на нашите.

Но определено

емблемата на Тбилиси са новите съвременни сгради,

които дори стоят малко смешно до буйната и кална река Кура (не се смейте!):

– Сградата на съдебната палата, малко като операта в Сидни:

– Един нов киносалон с безумна форма, или по-скоро с безумни форми:

– Един метално – стъклен пешеходен мост:

След това се качихме по стръмнината към

античната крепост Нарикала,

от където се открива гледка към центъра:

Оказа се, че грузинците си имат своя интерпретация на дом – паметника на тоталитарната комунистическа партията Бузлуджа на отсрещния хълм в планината Табори. Надявам се грузинците да са съумели да го запазят по-добре от нашия, който в момента е в класацията „Най-красивите изоставени места в света“. Имаше и няколко готини хотелчета по хълмовете наоколо.

Sololaki St, Tbilisi, Грузия

Подобно на Майка Армения и тук

Майка Грузия

гледа от високо столицата си.

Тази 20 метрова майчица олицетворява характера на грузинеца – държи в лявата си ръка чаша вино за добре дошлите гости (като нас) и меч в дясната си ръка, за враговете на Грузия.

Понеже започна да се свечерява, решихме да не се мотаем дълго в търсене на перфектното заведение за вечеря, а седнахме просто в най-пълната кръчма на площада под крепостта. Може би беше по-туристическо, но като за една вечер в Тбилиси, едва ли можехме да опитаме повече

традиционни грузински ястия

на един път. То не бяха едни супи с пелмени, супи без пелмени, кебапи по азербайджански, салати от местни треви, но най-вече следва да се обърне внимание на най-характерните за тоз район Хачапури и Хинкали (като големи пелмени) с овче месо:

Грузинците не си играят – като поръчаш една ракия (тук се нарича Чача и на вкус, според бащата на Таня, е много близка до нашата), не те питат дали да е малка или голяма, а направо ти носят бутилка 200 милилитра. На една такава ракия тук е прието да се прибереш с колата, както при нас на една малка бира. За цялото това угощение платихме 45 лева, което за 4 човека ми се стори нищожно малко.

След вечерята имахме възможност да се насладим и на

нощен Тбилиси:

Тракът от пешеходната разходка представляваше това.

На връщане към хотела заговорих едни таксиджии и ги попитах по кой път да минем утре за Батуми. Те ми препоръчаха северния и по-качествен път през Кутаиси и Уреки, а не южния (в доста по-лошо състояние) път през Боржоми и Ахалцике. Питах и в хотела, и там така ми казаха. В леглото, преди заспиване, направих малко проучване какво можем да разгледаме по път утре, набелязах два хотела в Батуми (хареса ми така да се движа без резервация за спане – някак по-авантюристично е) и дръпнахме плувките.

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

В Тбилиси могат да се намерят специални оферти за хотел:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Не само в Тбилиси, но и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:

Booking.com

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев. Последния път помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а днес вече сме в Ереван.

Приятно четене:

Ереван

Армения

част седма на

Армения и Грузия с Дачия

Сряда (07 май) – пак се събудихме рано. Не можем да си позволим да спим до късно на толкова интересно място. Прегледах си набързо служебните email-и, защото и това си е важно. Закуската малко закъсня, защото късно през нощта бяха пристигнали другите гости на Мариета, който пътуваха със счупеното и оправено BMW 318i. Тъкмо имах време да подредя багажа в колата, да измия пак стъклата и да наглася навигацията – до Ереван имахме да минем 240 км, като надморската височина достигаше почти 2400 метра. Ето го тракът за деня.

И този път закусихме стабилно с палачинки с боб и от онези жълтите яйца, но ядохме в нашия хол, защото новите гости бяха настанени в апартамента на Мариета, за да не ни събудят през нощта, когато са пристигнали. На мен ми стана неудобно, и измих чиниите след закуската, а Мариета немедленно ми се скара – мъжете тук не правели така

Последва сърцераздирателно сбогуване с Мариета. Спонтанно и подарихме една шапка за спомен и газ към Ереван.

Газ, ама … аз съм на нафта. Само десетина километра след Горис

направо изтръпнах

Sandero-то го имам от чисто ново и досега никога не ми е правило номера, съответно тръгвайки на толкова далече от България и то точно в тази посока, много се надявах да не реши да проявява дизеловият си нрав баш на 3000км от дома. От София до момента, бях зареждал нафта няколко пъти, но винаги гледах да зареждам по малко гориво (не повече от 20 литра), за да може евентуално лошото гориво да се размеси с вече провереното добро гориво в резервоара. За статистиката, бях заредил 50 литра в София, 23 литра в Капитан Андреево, 50 литра в Турция, още 40 литра в Турция и още 10 литра в Турция преди да влезнем в Грузия. Последно бях набутал още 15 литра в Ереван и от тогава бях минал над 500 км, тоест би трябвало да това гориво да е ОК. Е да, ама никога няма да забравя

чувството на ужас, което изпитах,

когато на един баир след като излезнахме от Горис, се наложи да върна на четвърта предавка и за около 20 секунди от ауспуха излизаше чисто бял, плътен и зловещ бял пушек. Доста неща ми минаха през главата за тези 20 секунди (турбо, дюзи, гарнитура…), но колкото рязко се появи този проблем, толкова и рязко изчезна и то без никакви последици (вече 50 000 км по-късно все още не е правила втори път такъв номер колата). Спрях, огледах, ослушах – нищо. Екстра – продължаваме.

Комбинацията от красиви гледки и големи дупки

е много предизвикателна за шофьора, особено като добавим тировете с иранска регистрация и чисто новите ирански Peugeot 405, произведени тази година (да, наистина ги произвеждат все още!)

Искахме да стигнем възможно най-рано в Ереван, а и вече бяхме карали по този път в обратната посока, затова ограничихме спиранията до минимум. Понеже в пътеводителите, една от цитираните забележителности в Армения бил

винарския район около град Арени,

решихме все пак да изгубим половин час в някоя от винарните покрай пътя. Сега, сигурно сред вас има почитатели на напитката на боговете, но за мен това си беше чиста загуба на време. Имаше някакви лозници, някакъв туристически фолклор и ние като едни пишман туристи решихме да подкрепим арменската туристическа индустрия с 50 лева за 3 бутилки вино. Да има за подарък от прочутото арменско вино – дрън-дрън та пляс. Поне имаше WiFi. Продължаваме по пътя и продължавам в мой стил с разказа…

Моята кола има едно устройство за автоматично включване на фаровете в режим „дневни светлини“, монтирах го след като си отнесох две глоби от забравяне да включа на къси в София. В Армения обаче явно не е прието да се кара през деня с включени фарове и насрещните коли упорито ми присветкваха, за да ме подсетят да си изгася фаровете – а аз същевременно не мога, защото те се задействат автоматично. Та карам си аз по арменските пътища и в далечината гледам една кола кара на фарове. Подхилкваме се ние, че това само трябва да са българи и като се разминаваме – какво да видя. Български дипломатически (червен) регистрационен номер, започващ със „С 91..“ – това са номерата на арменското посолство в България. Какво прави такава кола тук в южните части на Армения, така и не ни стана ясно.

Вече бяхме гърмяни зайци, и веднага се светнахме, че щом виждаме вече планината Арарат, значи сме наближили и столицата Ереван.

С наближаване на Ереван пътищата станаха по-широки (един вид магистрала, разбираши), но не и с по-добра настилка – просто навремето СССР е строил с по-голям размах тук:

Разбрахме и за още

някои особености на шофирането в Армения

от първо лице. Например, колкото и да се доближава до понятията ни за магистрала пътят, това не значи, че по средата на зелената ивица не могат да пасат крави. Или пък – карам си аз по „магистралата“ с 60 – 70 км/ч (заради дупките) и покрай мен профучава една Фиеста с над 100 км/ч. В насрещната посока се движеше една бяла Toyota Corolla със сериозна камера на челното стъкло, която като видя бързака, преджапа през тревата и отпраши да гони Фиестата. Пусна едни сини лампи и сирени, догони нарушителя, спря го и … предполагам, че заработи за тутовката довечера. Тази схема я наблюдавах на няколко пъти, тъй че явно тук така се контролира ЗДвП –

цивилни коли с видеокамери патрулират, набелязват те

и после те догонват. Тъй като всичките бяха бели Toyota Corolla, не беше толкова трудно да привикнеш да караш с повишено внимание при наличието на такъв автомобил в полезрението ти – както сме си свикнали ние с белите Астри в България. Не спираха да ме впечатляват и все по-новите модели ирански Peugeot 405. Този модел всъщност се казва Peugeot Pars.

На влизане в

Ереван

пак си припомнихме колко спретнато беше влизането в Степанакерт, особено на този фон. Навътре вече става по-помпозно и излъскано. След преживяванията ни в Нагорни Карабах, вече по-добре разбирахме некомерсиалните билборди.

Отново се настанихме в апартамента при нашите приятели в Ереван, които пък се бяха увеличили числено по семейному по случай Гергьовден. Набързо отпочинахме и

излезнахме на разходка

по улиците. На мен още ми държеше влага сутрешната случка с белия пушек през ауспуха на Sandero-то, затова исках да открия някъде някаква смислена бензиностанция. Ясно, че бензиностанцията, на която бяхме заредили предишния път в Ереван (при трогателния старозагорски реставратор) не е вариант.

Направо се оказа мисия невъзможна тая работа с дизела

В повечето бензиностанции се продава само бензин. Надписи Euro5Diesel се намират тук-таме, но разбира се на тези бензиностанции точно в момента няма нафта. Още от предишния ни престой в Ереван бяхме набелязали една малко по-далечно, но по-така луксозна бензиностанция, и се отправихме към нея. Пак беше от веригата RAN Oil, но и тук беше малко греда. Дизелът се продаваше на отделна малка колонка, която не е под козирката на бензиностанцията и е малко така в тъча. Самата колонка и тя една такава изстрадала, с дебитната карта не можеше да се плаща. Ама какво да направя, вече бях паднал под половината резервоар, а утре трябваше да се добера до столицата на Грузия, град Тбилиси, което са още 300 км. Сипах половината поливалентна отвара, която ми беше приготвил Joro 01, размесих с 20 литра арменска нафта, прекръстих се и си пожелах нафтата е добра поне колкото настроението на бензинджията, който разбира се беше ходил в България като малък и имаше супер позитивни впечатления от там. Пита ни как живеем сега в България, отговорих му, че е същото като тук – много се бях спекъл за тази нафта, да му се не знае… Поне цената беше 1,59 лева/литъра, при 2,50 лв/л в България по това време.

Когато си в Ереван и вдигнеш погледа си нагоре, няма начин да не забележиш две неща – планината Арарат, разбира се, и статуята на майка Армения, която е разположена в парка на Победата (сетете се от първия път за коя Сталинская победа става дума) над града. Още от входаси личеше, че паркът е доста неподдържан, но с изключение на главната променада (не повече от 300 метра), остатъка от парка изглеждаше всякаш наистина самият Сталин за последно е подрязвал храстите покрай алеите.

Самата статуя на майка Армения

е заменила предишната статуя на Йосиф Виссарионович Сталин още през 1962 година (около 10 години след смъртта му) и използва нейния 30 метров пиедестал-музей. Стърчащата още толкова нагоре фигура на жена държи този път не шмайзер, а меч, който трябва да символизира, предполагам, мир чрез насилие – гениално и изключително прогресивно.

Около статуята са наредени други пацифистки артефакти, като танкове, бронетранспортьори и далекобойни ракети за масово изтребление на хора. Майка им гледа над града, вперила строг поглед в посока Турция, но държи меча си от страната на Русия.

След това минахме през

някакъв квартал с уж богаташки къщи

– абсолютен кич и бутафория с елементи на пародия. До болка позната и за съжаление родна картинка.

Повечето къщи бяха облицовани с мрамор само от страната към улицата, а от задната страна бяха оставени на тухли. Напомня ми на боядисаните само от видимата страна цилиндрови блокове на двигателите на Dacia. Много добре си спомням, как си говорихме с Таня, че трябва да се обръща много повече внимание на избора на управниците на една държава. Ясно е, че диктатурата не е дългосрочно решение, но и произволът на демократичните избори също не може да гарантира качествени хора на управленските постове. Трябва някакъв друг подход, някакво експертно управление, до което да могат да достигат само хора, които са преминали през безкрайно много обучения и тестове. Както са примерно в „Ръководство на въздушното движение“ – доколкото знам, там има безмилостен подбор и не се допускат лекета и бездарници, а само специалисти с талант, ентусиазъм и с много високо заплащане. Не знам кой е правилният подход, но виждам два от неправилните, поне за тази държава.

Решихме да разгледаме как са

моловете в Армения

В Ереван има няколко, все пак всички се кефят на лъскавко и си строят кумири. Молът обаче е в типична сграда, построена от така разпространения тук розов туф. Вътре е като навсякъде, изобилието е налице. Само пари ти трябват, и си цар. Но си е малко смешно, как всичко кръщават Арарат. Всичко. Ние не си падаме много по сувенирите, затова от супермаркета си напазарувахме малки арменски коянчета за приятелите от онова сирене на конци за нас. Не са много дълготраен спомен, но аз нямам проблеми със спомените – нещата, които са ми интересни, винаги ги помня и без да полагам много усилия. Направо не е истина колко дълъг стана разказа за Армения, особено като се има предвид, че го пиша 3 години след като сме се върнали вече…

Продължихме вече пешеходната си разходка в града

Всъщност доста кръстосвахме този ден – ето го тракът. Попаднахме на автентична, съвременна работилница за хачкари. Автентична, защото действително не се чуваха никакви машини, са всичко се правеше само с ръчни инструменти.

На тукашните Sandero под написа „Sandero“ не пише „by Renault“, защото те просто са си Renault.

Отново минахме през

площада на Републиката и пеещите фонтани:

Джиткахме си безцелно по уличките, наслаждавахме се на хитроумните и тъпоумните решения по сградния фонд. Търсихме пак бит пазара Вермисаж, но логично той работи само събота и неделя. Нагледахме се на всякакви лъскави коли, ниски жени с големи носове, задници и токчета, както и пишман улични майстори.

Впечатли ни метрото

Първо ни впечатли фактът, че въобще има метро, но после се сетихме, че преди е имало кой да им го построи. После пък ни впечатли как може нещо толкова запуснато да продължава да функционира:

За инфраструктура не се отделят много пари, но трябва да им се признае, че са

много набожни

и на всеки ъгъл се строи нова църква, и всички църкви са издържани в един стил.

Както си бяхме обещали, отидохме пак до

каскадата на Ереван

На светло може би не е толкова романтична, но пък се виждат повече детайли:

Скулптурния парк пред каскадата включва освен схема на града-слънце, някои много забавни статуи, образци на съвременното изкуство. Общо взето като цяло сигурно само Скопие може да се мери с Ереван по брой статуи на глава от популацията.

10 Tamanyan St, Yerevan 0009, Армения

Ще се повторя, но наистина

много ми хареса тази каскада,

както с оригиналната си форма, така и с отделните си компоненти. Под лявото стълбище на каскадатае разположен музеен център за съвременни изкуства, като по цялата и дължина има ескалатори. Входът е свободен, а експозицията според мен беше интересна.

Имаше дори снимки от градежа на самата каскада:

Самите арменци също се кефят на съоръжението и го ползват по предназначение. По ескалаторите лесно се стига най-горе и гледката е супер.

Спуснахме се по дясното стълбище на каскадата, под което има зали, до които достъпът е ограничен. В една от залите имаше фолклорен концерт и щеше да е интересно да влезнем, но просто нямахме време за всичко.

Когато стигнахме обратно долу, запалиха осветлението и имахме възможност да се пожелаем лека нощ на освежения от летния дъжд нощен Ереван.

Последната ни вечер в Ереван завърши с онова сладко агънце, което си избрахме от кошарата преди няколко дена в имено на Жоро (зетят в приемното ни семейство).

За следващата нощ в Тбилиси нямахме запазено спане, но някакси предчувствах, че много лесно ще се оправим. Въведох си адресите на три хостелчета, които си харесах по booking.com, в навигацията и заспах със смесени чувства – тръгвахме си от Армения, но пък заминавахме за Грузия. Само тая арменска нафта да не ни издъни някъде по път…

Очаквайте продължението

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ако нямате познати, при които да пренощувате в Ереван, тук има специални оферти за нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Армения – на картата:

Армения

Нощувки из цяла Армения, можете да запазите тук

Booking.com