Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а днес през Ризани ще стигнат до Ерфуд.

Приятно четене:

Ризани и Ерфуд

и Музеят на фосилите

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Мерзуга е място, което не ти позволява да припираш,

всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.

Имам два варианта пред себе си

– да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните.

Другият

– да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.

Пътят към Ризани

отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35 км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до Музея на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа… германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен, за да ми направят една снимка движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.

Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.

Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама ѝ се радвам като дете. Най-сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си…

Между другото

представите ни за оазисите са доста детски и наивни

В по-голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.

Пътят от Ризани към Ерфуд

не е много по-добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до

Музея на фосилите

с облекчение, защото вече съм се поизморил.

Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете…

Входът наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.

Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.

Аз пък учтиво ѝ благодарих и още по-учтиво ѝ отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.

Вярно че този „музей“ си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.

Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/

Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика – само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.

Отпочинал яхвам колелото и малко по-късно съм в

Ерфуд

откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в „изостанало“ Мароко, мда.

Не помня колко километра по-късно стигнах до

някакво градче – Jorf,

много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение

Мароко е доста либерална страна

Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.

Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко километра по-нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости. Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7 км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.

По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.

Стигам до селото и ми остават 4 км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че

тълпи деца хвърчат около мен

и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни. Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото…

…надига се пясъчна буря

и просто няма начин да мина оставащите ми 4 км. Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.

В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите…ама не ме разбират и продължават техните колела край мен…

Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.

Хотелът е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят – 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане… А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1 300… Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред – намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо да светят… смях..

Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.

На сутринта, въпреки че още ме „боли“ заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.

Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по-добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.

Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.

Има няма половин час по-късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама.

Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по-късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен.

Мястото се нарича „Bivouac les Touareg Chez Bachir“,

a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.

Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.

Кладенците не са това, което ние сме свикнали да наричаме кладенец.

Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по-хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..

Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен.

След 15 – 20 км

стигам до някакъв оазис

Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.

Час по-късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там.

Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3 – 4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.

Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.

Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден.

Английски говори само Кати /момичето колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване.

Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.

Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.

Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.

Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.

Питам я защо се крие на снимките, тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша… а в Европа жените биха убили за нейната фигура…. Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.

Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.

На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти.

Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.

Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В района на Ерфуд има много възможности за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:


Booking.com