Делото Kobaliya and Others v. Русия се отнася до законодателство в Русия, изискващо неправителствени организации, медии и физически лица да се регистрират като  чуждестранни агенти – със сериозни последици от това върху тяхната дейност и личен живот.

През седмицата ЕСПЧ постанови единодушно, че законодателството за чуждестранните агенти е в нарушение на член 10 (свобода на изразяване),  член 11 (свобода на сдружаване)  и на чл.8 (право на зачитане на личния и семейния живот -само по отношение на физическите лица) от Конвенцията за правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа.

Съдът установи, че   законодателството е стигматизиращо  и използвано по прекалено широк и непредсказуем начин. Целта на законодателството е да наказва и сплашва, а не да отговаря на предполагаемата необходимост от прозрачност или законност или защита на  националната сигурност.

През 2017-19 г. обхватът на понятието чуждестранен агент е  разширен  и за медии,  както и за отделни журналисти, блогъри, създатели на съдържание и обществени личности. През 2020 г. той е  допълнително разширен, за да включи всяко лице, участващо в широко дефинирани “политически дейности”. В крайна сметка Законът за чуждестранните агенти от 2022 г. кодифицира и  разширява предишния закон, като в обхвата вече попада практически всяко лице „под чуждо влияние“.

В решението се споменава по-специално задължението на физически и юридически лица да поставят етикети на всичко, което публикуват, както и   изключването им от всички изборни процеси, ограничения на учителските професии, отказ на достъп на младите хора до аудиториите и лишаване от приходи на частни рекламодатели. Законът създава  атмосфера на подозрение и недоверие към независимите гласове и подкопава самите основи на демократичното общество. Нарушение на чл. 10 и 11.

Законът освен това има сериозни последици за социалния и професионалния живот и репутация на хората, което се равнява на намеса в тяхното право на зачитане на личния живот.  Съдът не може да види как публикуването на личните данни на жалбоподателите и задължението да представят чести и подробни отчети за своите приходи и разходислужат на друга цел освен сплашване. Ограниченията не са  необходими в едно демократично общество. Нарушение на член 8.  

Решението на Съда идва навреме предвид енергичното предлагане на подобен проект по модела на въпросния руски закон и у нас, вж и решението на ЕСПЧ от 2022 г.

През 2017 г. Федералната служба за сигурност на Русия (FSS) започва да изисква от Telegram да споделя с властите криптирани съобщения на потребителите, за целите на борбата с тероризма.

Telegram отказва да изпълни заповед на FSS, защото „всяко разкриване на ключове за криптиране“ би засегнало „поверителност на кореспонденцията на всички потребители на Telegram“, заради което компанията е глобена и един съд дори е наредил приложението да бъде блокирано в Русия.

Руски потребител на Telegram твърди, че искането на FSS нарушава правата му на личен живот и неприкосновеност на кореспонденцията, както и правата на всички потребители на Telegram – и в последна сметка се обръща към ЕСПЧ. Делото Подчасов срещу Русия оспорва руския закон, задължаващ доставчиците на телекомуникационни услуги да съхраняват съдържание и комуникационни данни за определени периоди от време, както и заповед за разкриване на информация от 2017 г. от Руската федерална служба за сигурност, изискваща от компанията Telegram да разкрива техническа информация, която улеснява „декодирането на комуникациите“.

Според държавата „твърденията, че службите за сигурност са имали достъп до комуникациите на всички потребители“ са „необосновани“, тъй като искането им се отнася само до шестима потребители на Telegram. Освен това персоналът бил дискретен. Правителството твърди освен това, че  терористична атака  е била предотвратена по този начин, след като правителството открило, че атаката е била координирана чрез чатове в Telegram.

Експертите: не може да има “задна врата” за правителствата, без да засегнат всички потребители. Мерките, изискващи декодиране на криптирани комуникации, не могат да бъдат ограничени до това, което е необходимо в едно демократично общество, и неизбежно компрометират целостта и сигурността на комуникациите за милиарди потребители по целия свят.Дори ако правителствата никога не са използвали опцията за масово наблюдение на граждани, самата възможност има  смразяващ ефект. Мерки, които се стремят да улеснят декодирането на криптирани комуникации, са сериозна намеса в правото на зачитане на личния живот и кореспонденцията . Налагането на задължения на доставчиците на телекомуникационни услуги активно да променят софтуера, който предлагат на потребителите, чрез вмъкване на “задни врати”, които значително влошават сигурността, нарушава задължението на държавите да защитават правото на зачитане на личния живот и кореспонденция. Освен това “задните врати”, създадени за правоприлагането, „могат лесно да бъдат експлоатирани от терористи, кибертерористи или други престъпници“, потенциално излагайки потребителите на повече вреди, отколкото са ползите с цел подпомагане на разследванията. Към това се добавя, че “независимите прегледи, извършени в Съединените щати”, са установили, че “масовото наблюдение не изглежда да е допринесло за предотвратяването на терористични атаки, противно на по-ранни твърдения, направени от висши служители на разузнаването”.

ЕСПЧ приема, че има нарушение на член 8 ЕКПЧ, право на личен живот: „Поверителността на комуникациите е съществен елемент от правото на зачитане на личния живот и кореспонденцията“, се казва в решението на ЕСПЧ. По този начин изискването съобщенията да бъдат дешифрирани от правоприлагащите органи „не може да се приеме за необходимо в едно демократично общество“.

Становище на Института за информационно общество

Решението Podchasov v Russia

Не всяко слово е защитено от Европейската конвенция за права на човека. В този смисъл интерес представлява решението Lenis v Greece от 2023 г.

Член 17 от Конвенцията гласи следното:

Нищо в тази конвенция не може да се тълкува като даващо право на която и да е държава, група или лице да се занимават с каквато и да е дейност или да извършват действия, насочени към унищожаване на правата и свободите, провъзгласени в нея, или към тяхното ограничаване в по-голяма степен, отколкото е предвидено в конвенцията.

Когато защитата на Конвенцията се търси за изявления и твърдения, които подриват самите ценности, върху които е основана Конвенцията. Според ЕСПЧ: “Целта на член 17, доколкото се отнася до групи или отделни лица, е да направи невъзможно за тях да черпят от Конвенцията правото да участват в каквато и да е дейност или да извършват действия, насочени към унищожаване на което и да е от правата и свободите, провъзгласени в Конвенцията; следователно никой не може да се възползва от разпоредбите на Конвенцията, за да извърши действия, насочени към унищожаване на гореспоменатите права и свободи.”[38]

Реч, която е несъвместима с ценностите, провъзгласени и гарантирани от Конвенцията, не е защитена от член 10 по силата на член 17 от Конвенцията. Решаващите моменти при преценката дали изявленията, словесни или невербални, са отстранени от защитата на член 10 от член 17, са дали изявленията са насочени срещу основните ценности на Конвенцията, например чрез подбуждане на или насилие, и дали чрез изявлението авторът се е опитал да се позове на Конвенцията, за да се ангажира с дейност или да извърши действия, насочени към унищожаване на правата и свободите, предвидени в нея [39]

В конкретния случай някои изрази, използвани от жалбоподателя по отношение на хомосексуалните хора в публикация, като например, че хомосексуалността е “социално престъпление”, “грях” и “отклонение от законите на природата” и че хомосексуалните хора са “на обществото”, “престъпници”, “хора на тъмното”,  “психично болни хора”, “дефектни” и “унижени”, представляват реч на омразата срещу група лица, идентифицирани въз основа на тяхната сексуална ориентация. По-нататък се акцентира върху подстрекателствата, съдържащи се в статията – ” Затова не се колебайте! Когато ги срещнете, плюйте върху тях! Не им позволявайте да надигнат глава!” – следователно статията на жалбоподателя е в състояние да предизвика насилие срещу хомосексуалните хора и да им причини мъка и страх.

Според ЕСПЧ, “тези изводи се подсилват допълнително от три фактора.

Първо, както подчертават националните съдилища, жалбоподателят, който е бил висш служител на Гръцката православна църква, е имал властта да влияе не само на своето паство, но и на много други хора, които са се придържали към тази религия, т.е. по-голямата част от гръцкото население.

На второ място, жалбоподателят разпространил забележките си в интернет, което направило посланието му лесно достъпно за хиляди хора. Въпреки че блогът на жалбоподателя не изглежда да има широка читателска аудитория, статията му е възпроизведена от няколко медии и до ден днешен е достъпна онлайн. В тази връзка Съдът повтаря, че клеветническите и други видове явно незаконни изказвания, включително реч на омразата и реч, подбуждаща към насилие, вече могат да бъдат разпространявани както никога досега, в световен мащаб, за броени секунди, и понякога ще останат постоянно достъпни онлайн (вж. Delfi AS, цитирано по-горе, § 110). Това означава, че рискът от вреди, породени от съдържанието и комуникациите в интернет за упражняването и упражняването на правата и свободите на човека, по-специално правото на зачитане на личния живот, със сигурност е по-висок от този, който представлява пресата (пак там, § 133). В същото време е ясно, че обхватът и по този начин потенциалното въздействие на изявление, публикувано онлайн с малка читателска аудитория, със сигурност не е същото като това на изявление, публикувано на масови или често посещавани уеб страници. Поради това е от съществено значение за оценката на потенциалното влияние на онлайн публикацията да се определи обхватът на нейния обхват до обществеността (вж. Сава Терентиев, цитирано по-горе, § 79).

Трето, коментарите на жалбоподателя са насочени към хомосексуалистите, за които може да се счита, че се нуждаят от засилена защита. По-специално, Съдът отбелязва, че вече е установил, че половите и сексуалните малцинства изискват специална защита от реч на и дискриминация поради маргинализацията и виктимизацията, на които исторически са били и продължават да бъдат подложени”.

Съдът счита, че жалбоподателят е използвал правото за цели, които очевидно противоречат на ценностите на Конвенцията. Следователно Съдът намира, че по силата на член 17 от Конвенцията жалбоподателят не може да се ползва от защитата, предоставена от член 10 от Конвенцията.

От това следва, че жалбата е несъвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията и трябва да бъде отхвърлена. Недопустимост по член 17 ЕКПЧ.

Конфликтът Израел – Хамас напомня за едно решение на Европейския съд за правата на човека, което се отнася до Хамас и до свободата на изразяване и показва, че свободата на изразяване не е абсолютна. Както става ясно и от решението, Европейската конвенция за правата на човека предвижда различни степени в отнасянето на Съда към незащитеното слово:

а) по член 17 ЕКПЧ, когато словото противоречи на ценностите на Конвенцията (словото е “деструктивно за правата и свободите, предвидени в тази Конвенция”) – тогава жалбите пред Съда са изобщо недопустими. Например по Ivanov v Russia ЕСПЧ се произнася, че антисемитизмът е срещу основните ценности на Конвенцията, по-специално толерантност, социален мир и недискриминация. Следователно на основание на член 17 от Конвенцията, жалбоподателят не може да се възползва от защитата, предоставена от член 10 ЕСПЧ: incompatible ratione materiae.

б) по член 10, ал.2 ЕКПЧ, когато жалбите са допустими, но словото подлежи на ограничения, подробно предвидени в Конвенцията. Тогава Съдът извършва преценка има ли намеса в свободата на изразяване, намесата има ли правно основание и легитимна цел и ако е така, необходима ли е намесата в едно демократично общество. В тази хипотеза словото не може да бъде защитено по силата на Конвенцията, когато намесата отговаря на критериите в теста за пропорционалност, прилаган от ЕКПЧ.

Делото Leroy v France

Френски карикатурист е наказан за подкрепа на тероризма заради карикатура, публикувана в баски вестник,  на която са нарисувани двете кули в Манхатън, обект на терористичната атака през 2001 година. Към карикатурата има текст: „Всички мечтаехме за това, Хамас го извърши“, по много известен тогава рекламен слоган ( “We have all dreamt of it… Hamas did it”  – срв.  “Sony did it”).  След наложената санкция във Франция карикатуристът  се обръща за защита към ЕСПЧ.

Жалбата е обявена от Съда за допустима. Предварителното възражение на държавата – ответник за недопустимост по член 17 ЕКПЧ (твърди се недопустимост, понеже  Конвенцията не се прилага за оправдание на тероризма)   в този случай е отхвърлено.   Според ЕСПЧ, в случая няма  пряко оправдаване на терористичните актове. Дали е налице обида към паметта  на жертвите на терористичното нападение в този случай е въпрос на преценка на Съда  – поради което жалбата се допуска.

Според Съда „Публикацията  твърди ефективността на терористичния акт чрез идеализиране на атаките, извършени на 11 септември 2001. Апелативният съд във Франция постановява, че „като  приписва тези събития на прословутата терористична организация Хамас и като идеализира този катастрофален проект чрез използването на глагола мечтая, жалбоподателят оправдава използването на тероризма, като използва първо лице в множествено число („ние“) за акт на унищожение, представен като   мечта и в крайна сметка косвено насърчава потенциалния читател да оцени положително успеха на едно престъпление. ”

Жалбоподателят се оплаква, че не е зачетен сатиричният израз на неговия антиамериканизъм. Съдът не приема този аргумент и стига до извода, че изображението заедно с текста не е  критика на Америка, американските ценности и начин на живот, а  вид подкрепа и възвеличаване за извършителите на нападението, одобрително произнасяне за  насилието срещу хиляди граждани,  включително деца, което не взема предвид   правото на живот и достойнство на жертвите. Защитата на автора твърди, че става дума за сатира, но съдилищата приемат, че става дума за израз на солидарност с извършителите на терористичен акт. При това трябва да се вземе предвид, че ефектът от това слово е в особено чувствителен район и в особено чувствителен момент – на 13 септември 2001 година, в пика на скръбта от трагичното събитие.

По повод дискусиите за незащитеното слово и “другата гледна точка”, които се водят и в нашето общество.

На 15 май 2023 Голямата камара на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) е установила, че наказателното преследване на политик за това, че не е изтрил коментари, публикувани от трети страни на стената му във Facebook, не нарушава правото му на свобода на изразяване. Решението е по делото Санчес срещу Франция.

 Жулиен Санчес, общински съветник, кандидат за парламента, е осъден за подбуждане към омраза или насилие на религиозна основа. В публично достъпния си акаунт във Фейсбук той е написал кратка публикация за евродепутат, а в коментари към нея евродепутатът е обвинен, че е позволил градът да бъде „управляван от мюсюлмани“ и е позволил търговия с наркотици и проституция от тях.

Макар че по-късно Санчес предупреждава последователите си да внимават със съдържанието на коментарите си, той не е премахнал оспорваните коментари от стената си във Facebook.

Санчес и коментаторите са признати за виновни за подбуждане към омраза или насилие от френския съд. След като изчерпва вътрешните средства за защита, Санчес отнася делото до ЕСПЧ, твърдейки, че присъдата нарушава правото му на свобода на изразяване, съгласно член 10 от Европейската конвенция за правата на човека.

Голямата камара на ЕСПЧ се произнася в полза на Франция и установява, че правата на Санчес не са били нарушени. Съдът основава заключенията си на факта, че на Санчес му е липсвала „бдителност“ и той е пропуснал „да реагира по отношение на коментари, публикувани от други“.

Няма нарушение на член 10 ЕКПЧ.

Става дума за отговорност за коментари – линията на решението Делфи срещу Естония, но тук – във вариант за социална мрежа. Писала съм, че след Делфи срещу Естония има решения на ЕСПЧ за отговорност за коментари, в които съдът застава на страната на собственика на сайта и се произнася за неотговорност.

Така че засега няма общи критерии, но един от важните критерии е предметът на коментарите – за враждебна реч, както е в случая, съдът е по-малко склонен към компромис.

Публикуван е критичен анализ на ARTICLE 19, в което решението се окачествява като изключително опасно за свободата на изразяване онлайн, тъй като коментарите под публикации в социалните медии са важна част от онлайн ангажираността на гражданите. 

На практика това решение означава, че някои публични фигури в социалните медии ще имат същите задължения като платформите – които също не трябва да носят отговорност за съдържание на трети страни. Този вид отговорност може да изложи определени потребители на насочване от други. Например акаунти в социалните медии на активисти за правата на човека и правата на жените или членове на малцинствени групи могат да бъдат насочени към наказателни производства с намерението да бъдат подведени под отговорност за насаждащи омраза коментари в техните социални медии, които може дори да не видят сред стотици или хиляди коментари оставени от ботове или координирани групи потребители. 

Това ще бъде още по-проблематично за публичните фигури, които вече значителен брой последователи и събират хиляди коментари под публикациите на страниците си. Отговорността за коментарите на други може всъщност да даде възможност на политици и обществени фигури да блокират коментари в техните публични акаунти само въз основа на техните възгледи. Това би било в противоречие с нарастващото признание, че членовете на обществото имат право да четат и да отговарят на тези видове съобщения. Това ще възпрепятства и намали пространството за демократичен дебат, което и без друго е в процес на редукция в съвременния свят.

Стана известно решението на Голяма камара на ЕСПЧ по делото LB versus Hungary. Делото се отнася до публикуването на личните данни на заявителя в списък на данъчни длъжници на интернет страницата на данъчната институция на Унгария за неизпълнение на данъчни задължения. Изработена е интерактивна карта, наречена “национална карта на данъчните длъжници”. Домашният адрес на жалбоподателя, заедно с адресите на други данъчни длъжници (общо 3 624 лица), е посочен с червена точка, а ако човек кликне върху точката, се появява личната информация на жалбоподателя (име и домашен адрес), като по този начин данните стават достъпни за всички читатели.

Жалбоподателят твърди, че публикацията нарушава правото му на зачитане на личния живот, защитено от член 8 от Конвенцията.

Съставът на ЕСПЧ

е приел, че има намеса, че има обществен интерес от оповестяване на данъчните длъжници в интерес на икономическото благосъстояние на страната. Засегнати са не всички, а само онези данъчнозадължени лица, чието поведение е било в най-голяма степен вредно за приходите, като разпространението както на името, така и на домашния адрес на данъчнозадължените лица е послужило за постигане на точност. Жалбоподателят не е посочил, че публикацията е довела до някакви конкретни негативни последици за личния му живот. Поради всички гореизложени причини съставът заключава, че разкриването на въпросните лични данни не надхвърля необходимото за подпомагане на законния интерес на държавата.

Голямата камара

отново прилага теста за пропорционалност: има намеса, има законно основание, има легитимна цел да намали възможностите за неспазване на данъчното законодателство и да разубеди данъкоплатците да не плащат данъчните си задължения. Посочва се дори и втора легитимна цел: допринася за прозрачността и надеждността на търговските отношения и по този начин за “защитата на правата и свободите на другите” по смисъла на член 8, втора алинея ЕКПЧ.

Остават въпросите необходима ли е намесата в едно демократично общество и – при положителен отговор – пропорционална ли е намесата на целта.

Публикуването на този списък съответства на обществен интерес, но Парламентът изглежда не е разгледал до каква степен публикуването на всички разглеждани данни, и по-специално на домашния адрес на данъчния длъжник, е било необходимо, за да се постигне първоначалната цел на събирането на релевантни лични данни в интерес на икономическото благосъстояние на страната. Съдът не е убеден, независимо от свободата на преценка на държавата-ответник, че причините, изтъкнати от унгарския законодател при приемането на схемата за публикуване по член 55, параграф 5, макар и релевантни, са достатъчни, за да покажат, че оспорваната намеса е “необходима в едно демократично общество” и че органите на държавата-ответник  постигане на справедлив баланс между конкуриращите се интереси.

Нарушение на член 8 ЕКПЧ

Едно обосновано особено мнение на съдия KŪRIS по отношение на мотивите:

Член 8 е нарушен не защото Парламентът не се стреми да постигне “справедлив баланс” между правото на индивида да не публикува домашния си адрес и домашния адрес на семейството си и фалшивото право на обществеността да го знае, а защото публикуването на домашния адрес на жалбоподателя против волята му не обслужва законния интерес на никого или легитимна цел. Тук не става въпрос само за репутацията на този човек – става въпрос за неговата и на семейството му сигурност.

Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Голяма камара) постанови решение по делото Halet v. Luxembourg, засягащо лицата, подаващи сигнали за нередности (whistleblowers), по член 10 от Европейския Конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) – свобода на изразяване.

Голямата камара надгражда  практиката след   решението по делото  Guja v. Moldova   през 2008 г.

Решението   се позовава на Директива на ЕС 2019/1937 относно защитата на лицата, които съобщават за нарушения на правото на Съюза, и Препоръката на Съвета на министрите на Съвета на Европа ( CM/Rec(2014)7).

През 2021 г. състав на ЕСПЧ не установява нарушение на правата на лицето, подало сигнал за нарушение.

През 2023 Голямата камара установява нарушение ( с 12:5 гласа).

Фактите

Става дума за казуса LuxLeaks – когато се разкриват данъчни споразумения между мултинационални компании и люксембургските данъчни власти. В основата на разкритията са служители на PricewaterhouseCoopers (PwC), като Рафаел Халет предоставя поверителни документи на медиите. По искане на работодателя си Халет е осъден в Люксембург да плати глоба и обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от работодателя му PwC. Междувременно той е освободен от работата си в PwC. След изчерпване на всички национални средства за защита и след като ЕСПЧ през 2021 г. не установява нарушение на правата на Халет по член 10 от ЕКПЧ, делото е отнесено до Голямата камара на ЕСПЧ.

Решението на Голямата камара

Голямата камара прилага теста за пропорционалност, констатира, че има намеса в свободата на изразяване, че намесата е предвидена от закона и преследва легитимна цел, а именно защитата на доброто име или правата на други лица, по-специално защитата на доброто име и правата на компанията PwC.

Но необходима и пропорционална ли е намесата под формата на наказателна санкция? Голямата камара припомня шестте критерия, изведени в решението по делото Guja (114):

(1) дали са налични алтернативни канали за разкриване на нарушенията;
(2) автентичността на разкритата информация;
(3) дали подателят на сигнал е действал добросъвестно;
(4) обществения интерес от разкритата информация;
(5) вредата за работодателя; и
(6) тежестта на санкцията.

При прилагането на тези принципи и критерии в настоящия случай Голямата камара стига до заключението, че решението на Апелативния съд на Люксембург по-специално не балансира правилно обществения интерес от разкритата информация и вредните последици от разкриването. В същата посока е и решението на ЕСПЧ от 2021 г.

Тук изходът от балансиращото упражнение е в обратната посока (202):

информацията, разкрита от жалбоподателя, безспорно е от обществен интерес. В същото време не може да се пренебрегне фактът, че оспорваното разкриване е извършено чрез кражба на данни и нарушаване на професионалната тайна, с която жалбоподателят е бил обвързан. При това положение ЕСПЧ отбелязва относителната тежест на разкритата информация, като има предвид нейното естество и степента на риска, свързан с нейното разкриване. В светлината на неговите констатации относно значението, както на национално, така и на европейско ниво, на публичния дебат относно данъчните практики на мултинационалните дружества, за които информацията, разкрита от жалбоподателя, има съществен принос, Съдът смята, че общественият интерес от разкриването на тази информация надвишава всички вредни последици.

Съдът намира още, че наказателната присъда на жалбоподателя не може да се приеме за пропорционална в светлината на преследваната законна цел.