Стана известно решението на ЕСПЧ Almeida Arroja v. Portugal по чл.10 ЕКПЧ.

Факти

Университетски преподавател участва в  ежедневна новинарска програма, излъчвана от частен телевизионен канал в Порто и коментира  изграждането на педиатрично крило за болницата São João в града. Казва,  че политическите интереси са повлияли на правните съвети за болницата, защото  са получени от адвокатска кантора    на  политик  и това  е довело до спиране на строителния проект.

Политикът  и адвокатската кантора   подават наказателни жалби срещу  професора за клевета.  Професорът е осъден.  Подава жалба до ЕСПЧ по член 10 от Европейската конвенция за правата на човека, защото е   нарушено  правото му да изразява мнения и критики по въпрос от обществен интерес.  

ЕСПЧ установява, че има намеса в свободата на изразяване,   която е предписана от закона. Намесата преследва законна цел –  защитата на репутацията на другите, по-специално престижа и репутацията на адвокатското дружество  и ръководителя н кантората. Въпреки че за Съда е спорно дали юридическо лице може да се ползва от правото на репутация — приема, че може.

Съдът обсъжда дали  намесата е “необходима в едно демократtично общество” и пропорционална на легитимната цел, която преследва.  

Вече са определени няколко критерия за балансиране на конкуриращи се права  – принос [на израза] към дебати от обществен интерес; колко добре известен е засегнатият човек; темата на новинарския репортаж; предишното поведение на съответното лице; съдържанието и начина на получаване на информацията и нейната достоверност; и формата и последиците от публикацията. [68]

• ЕСПЧ установява, че въпросните изявления се отнасят до въпрос от обществен интерес.
• Критиката е към публична фигура  – от която се очаква да толерира по-високо ниво на критика в сравнение с частните лица.
• Макар оценъчните изказвания да не изискват доказване на тяхната истинност, те трябва да имат достатъчна фактическа основа. Съдът установява, че изявленията на жалбоподателя,   са предимно мнения и оценки , а не фактически твърдения.
• Телевизията не е особено влиятелна (9 500 телевизионни зрители) в обхвата  на град Порто.
• Присъдените обезщетения са непропорционални, особено като се има предвид ограничената аудитория на телевизионната програма, в която са направени изявленията, и липсата на доказателства, че адвокатското дружество  е било сериозно засегнато от изявленията.

С оглед на горните критерии Съдът заключава, че националните съдилища на Португалия не са успели да балансират адекватно правото на професора да изразява мнение по въпроси от обществен интерес с репутацията на засегнатите лица. Нарушение на  член 10 от ЕКПЧ.  

Стана известно решението на ЕСПЧ по делото Eigirdas и VĮ “Demokratijos plėtros fondas” v. Литва

Фактите

Eduardas Eigirdas е журналист, VĮ “Demokratijos plėtros fondas” е организация с  нестопанска цел, издател на списание Valstybė. В списанието е публикувана статия на Eigirdas със заглавие  “Десетте най-богати и опасни олигарси на Литва”. Едно от лицата, описани в статията, е собственикът на голям бизнес и политик В.М., по-късно кмет на Каунас. В статията се казва: “Мисля, че В.М. се откроява в този контекст само с това, че хвърля най-много пари от всички предприемачи в Литва, а на предстоящите избори той ще се възползва и от факта, че управляваният от него бизнес е един от най-големите рекламодатели. Затова почти всички медии публикуват само добри новини за В.М…”

V.M. подава жалба до Комисията по етика, в която посочва, че твърденията в статията нямат основание и засягат доброто му име и професионалната му репутация. Комисията приема, че обвиненията в публикацията нямат основание и че не са представени конкретни факти, които да ги подкрепят, и задължава списанието Valstybė да публикува решението за нарушение. Списанието обжалва до ВАС, който приема, че

• самото използване на думата “мисля” не е достатъчно, за да се заключи, че аргументите, представени в статията, са оценъчни. Комисията е имала основание да смята, че статията съдържа твърдения за факти, което означава, че трябва да се приложат критериите за истинност и точност;
• дори ако оценъчните твърдения (становища), за разлика от фактическите, не могат да бъдат доказани, те  трябва да имат фактическа основа (вж Решение по дело Steel and Morris v. the United Kingdom, no. 68416/01, § 87 in fine, ЕСПЧ 2005II).
• В.М. е публична фигура и е длъжен да бъде толерантен към критиците, но това не означава, че той трябва да толерира и публикуването на информация, която не е точна и вярна.
• няма посочени източници, нито са приведеин данни в подкрепа на тезите;
• не са взети предвид мнения на други засегнати страни;
• не е предоставено право на отговор.

ВАС  определя като твърдения, които трябва да се основават на факти: “хвърляне на най-много пари”; “един от най-големите рекламодатели”  и др. “Свободата на изразяване не е възможност за публикуване на информация чрез заобикаляне на правните и етични ограничения, които имат за цел да защитят интереса на обществото за получаване на информация, интерес, който също трябва да бъде балансиран с правото на лицето на зачитане на личния му живот, честта и достойнството.”

Междувременно в списанието се появява още една статия, засягаща оразяването на сина на В.М. в друго списание “Жмонес”, която завършва с аналогично решение.

Предмет на жалбата до ЕСПЧ: На основание член 10 от Конвенцията жалбоподателите твърдят, че публичното изявление на Комисията по етика, че публикацията в списание “Valstybė” е нарушение на Етичния кодекс, представлява непропорционална намеса в свободата им на изразяване и изискването за публикуване на решенията на Комисията по етика в списание “Valstybė” също нарушава свободата им на изразяване.

ЕСПЧ

Отговорна журналистика. Въпреки че пресата не трябва да прекрачва определени граници, по-специално по отношение на репутацията и правата на другите, нейното задължение все пак е да предоставя, по начин, съответстващ на нейните задължения и отговорности, информация и идеи по всички въпроси от обществен интерес (вж., наред с други органи, Erla Hlynsdόttir v. Iceland (no. 3), no. 54145/10, § 62 от 2 юни 2015 г.). Поради “задълженията и отговорностите”, присъщи на упражняването на свободата на изразяване на мнение, гаранцията, предоставена от член 10 на журналистите във връзка с отразяването на въпроси от общ интерес, е обвързана с уговорката, че те действат добросъвестно и на точна фактическа основа,  и че предоставят надеждна и точна информация в съответствие с журналистическата етика (вж. 29183/95, § 54 от ЕСПЧ 1999I и Falter Zeitschriften GmbH с/у Австрия (No 2), бр. 3084/07, § 37, 18 септември 2012 г.), или, с други думи, в съответствие с принципите на отговорната журналистика (79)

Свобода на журналистиката да избира методите и техниките на отразяване. Журналистическата свобода обхваща и евентуално прибягване до степен на преувеличение или дори провокация (вж. 48898/99, § 39, буква а), ЕСПЧ 2003V, и Решение по дело Ahmet Hüsrev Altan с/у Турция, бр. 13252/17, точка 214 от 13 април 2021 г.) и методите за обективно и балансирано докладване могат да се различават значително; следователно не е работа на Съда, нито на националните съдилища, да заменят собствените си възгледи с тези на пресата относно това какви техники за отразяване следва да бъдат възприети (80)

Принципи за преценката при балансиране на правото на “зачитане на личния му живот” с обществения интерес за защита на свободата на изразяване на мнение (вж. 40660/08 и 60641/08, §§ 95—99 от ЕСПЧ от 2012 г. и Couderc и Hachette Filipacchi Associés с/у Франция [GC], бр. 40454/07, §§ 90—93, ЕКПЧ от 2015 г. ). и критерии като принос към дебат от обществен интерес, степента на известност на засегнатото лице, предметът на новинарския репортаж, съдържанието, формата и последиците от публикацията, начинът, по който е получена информацията и нейната достоверност,  и тежестта на санкцията, наложена на журналистите или издателите (81)

Факти и оценки. Въпреки че съществуването на факти може да бъде доказано, истинността на ценностните преценки не подлежи на доказване. Изискването за доказване на истинността на оценъчната преценка е невъзможно да се изпълни и нарушава самата свобода на мнение, която е основна част от правото, гарантирано от член 10 (вж. 10347/10, § 31, 19 декември 2013 г.). Въпреки това, когато едно изявление е равносилно на оценъчна преценка, пропорционалността на намесата може да зависи от това дали съществува достатъчна “фактическа основа” за оспорваното твърдение: ако няма, тази оценъчна преценка може да се окаже прекомерна. За да се направи разграничение между фактическо твърдение и оценъчна преценка, е необходимо да се вземат предвид обстоятелствата по делото и общият тон на забележките, като се има предвид, че твърденията по въпроси от обществен интерес могат въз основа на това да представляват оценъчни преценки, а не фактически твърдения (83)

Избори и свобода на изразяване. съдът подчертава необходимостта от свобода на политическите дебати. (84)

Принос към дебати от обществен интерес. Съдът вече е постановил, че общественият интерес се отнася до въпроси, които засягат обществото до такава степен, че тя може законосъобразно да прояви интерес към тях, които привличат общественото внимание или които засягат обществеността в значителна степен, особено доколкото засягат благосъстоянието на гражданите или живота на общността. Такъв е случаят и по отношение на въпроси, които могат да доведат до значителни противоречия, които се отнасят до важен социален въпрос или които включват проблем, за който обществеността би имала интерес да бъде информирана (вж. 931/13, § 171 от 27 юни 2017 г.).

Тежестта на обществения интерес към оповестената информация варира в зависимост от възникналите ситуации. Информацията относно незаконни действия или практики безспорно е от особено силен обществен интерес. Информацията относно действия, практики или поведение, които, макар и да не са незаконни сами по себе си, все пак са осъдителни или противоречиви, също може да бъде особено важна. При това положение, въпреки че информацията, която може да се счита за обществена, по принцип се отнася до публичните органи или публичните органи, не може да се изключи, че в някои случаи тя може да се отнася и до поведението на частноправни субекти, като например дружествата, които също неизбежно и съзнателно се подлагат на строг контрол върху действията си. Съдът подчертава също, че общественият интерес от информация не може да се преценява само в национален мащаб (87-88)

Според ЕСПЧ не е взет предвид стандартът на Конвенцията, който изисква много сериозни причини за обосноваване на ограниченията на дебатите по въпроси от обществен интерес. Нарушение на чл.10.

Близо девет години след събитията на 28 ноември 2024 стана известно решението на ЕСПЧ по делото Klaudia Csikós v. Hungary.

Жалбоподателката е журналистка, работи във всекидневника Blikk. Телефонът й е бил подслушван от разследващите органи с цел идентифициране на журналистическите ѝ източници, макар формално да е подлушван телефона на друго лице, срещу което се води наказателно преследване. Източниците й са разкрити, а на нея е отказан достъп до информация за събраните данни и законосъобразността на събирането с мотива за класифицирана информация.

Жалбата до ЕСПЧ е на основание членове 8, 10 и 13 от Конвенцията за подслушването на телефонните разговори и за липса на ефективна защита.

Решението

49. Съдът припомня, че i) телефонните разговори попадат в обхвата на понятията “личен живот” и “кореспонденция” по смисъла на член 8, ii) тяхното наблюдение представлява намеса в упражняването на правата по член 8 и iii) такава намеса е оправдана от условията на член 8, параграф 2 само ако е “в съответствие със закона”,  преследва една или повече от законните цели, посочени в параграф 2, и е “необходимо в едно демократично общество”, за да постигне целта на уредбата.

51. В практиката си относно прихващането на съобщения при наказателни разследвания Съдът е разработил следните минимални изисквания, които следва да бъдат определени в закона, за да се избегнат злоупотреби с власт: i) естеството на престъпленията, които могат да доведат до издаване на заповед за прихващане; (ii) определение на категориите лица, на които комуникациите могат да бъдат прихванати; iii) ограничение на продължителността на прихващането; iv) процедурата, която трябва да се следва за разглеждане, използване и съхраняване на получените данни; v) предпазните мерки, които трябва да се вземат при съобщаването на данните на други страни; и (vi) обстоятелствата, при които прихванатите данни могат или трябва да бъдат изтрити или унищожени

53. Всяка намеса в правото на защита на журналистическите източници трябва да бъде съпътствана от правни процесуални гаранции, съизмерими със значението на разглеждания принцип. На първо място сред тези гаранции е гаранцията за преценка от съдия или друг независим и безпристрастен орган, който има правомощия да определи дали съществува изискване от обществен интерес, надделяващо над принципа на защита на журналистическите източници, преди достъпа до такъв материал, за да предотврати ненужен достъп до информация, която може да разкрие самоличността на източниците.

Съдът не счита, че са били налице подходящи процесуални гаранции, за да може жалбоподателката да оспори твърдяното използване на тайно наблюдение срещу нея.

Нарушение на чл.8 и чл.10 ЕКПЧ.

Делото Kobaliya and Others v. Русия се отнася до законодателство в Русия, изискващо неправителствени организации, медии и физически лица да се регистрират като  чуждестранни агенти – със сериозни последици от това върху тяхната дейност и личен живот.

През седмицата ЕСПЧ постанови единодушно, че законодателството за чуждестранните агенти е в нарушение на член 10 (свобода на изразяване),  член 11 (свобода на сдружаване)  и на чл.8 (право на зачитане на личния и семейния живот -само по отношение на физическите лица) от Конвенцията за правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа.

Съдът установи, че   законодателството е стигматизиращо  и използвано по прекалено широк и непредсказуем начин. Целта на законодателството е да наказва и сплашва, а не да отговаря на предполагаемата необходимост от прозрачност или законност или защита на  националната сигурност.

През 2017-19 г. обхватът на понятието чуждестранен агент е  разширен  и за медии,  както и за отделни журналисти, блогъри, създатели на съдържание и обществени личности. През 2020 г. той е  допълнително разширен, за да включи всяко лице, участващо в широко дефинирани “политически дейности”. В крайна сметка Законът за чуждестранните агенти от 2022 г. кодифицира и  разширява предишния закон, като в обхвата вече попада практически всяко лице „под чуждо влияние“.

В решението се споменава по-специално задължението на физически и юридически лица да поставят етикети на всичко, което публикуват, както и   изключването им от всички изборни процеси, ограничения на учителските професии, отказ на достъп на младите хора до аудиториите и лишаване от приходи на частни рекламодатели. Законът създава  атмосфера на подозрение и недоверие към независимите гласове и подкопава самите основи на демократичното общество. Нарушение на чл. 10 и 11.

Законът освен това има сериозни последици за социалния и професионалния живот и репутация на хората, което се равнява на намеса в тяхното право на зачитане на личния живот.  Съдът не може да види как публикуването на личните данни на жалбоподателите и задължението да представят чести и подробни отчети за своите приходи и разходислужат на друга цел освен сплашване. Ограниченията не са  необходими в едно демократично общество. Нарушение на член 8.  

Решението на Съда идва навреме предвид енергичното предлагане на подобен проект по модела на въпросния руски закон и у нас, вж и решението на ЕСПЧ от 2022 г.

През 2017 г. Федералната служба за сигурност на Русия (FSS) започва да изисква от Telegram да споделя с властите криптирани съобщения на потребителите, за целите на борбата с тероризма.

Telegram отказва да изпълни заповед на FSS, защото „всяко разкриване на ключове за криптиране“ би засегнало „поверителност на кореспонденцията на всички потребители на Telegram“, заради което компанията е глобена и един съд дори е наредил приложението да бъде блокирано в Русия.

Руски потребител на Telegram твърди, че искането на FSS нарушава правата му на личен живот и неприкосновеност на кореспонденцията, както и правата на всички потребители на Telegram – и в последна сметка се обръща към ЕСПЧ. Делото Подчасов срещу Русия оспорва руския закон, задължаващ доставчиците на телекомуникационни услуги да съхраняват съдържание и комуникационни данни за определени периоди от време, както и заповед за разкриване на информация от 2017 г. от Руската федерална служба за сигурност, изискваща от компанията Telegram да разкрива техническа информация, която улеснява „декодирането на комуникациите“.

Според държавата „твърденията, че службите за сигурност са имали достъп до комуникациите на всички потребители“ са „необосновани“, тъй като искането им се отнася само до шестима потребители на Telegram. Освен това персоналът бил дискретен. Правителството твърди освен това, че  терористична атака  е била предотвратена по този начин, след като правителството открило, че атаката е била координирана чрез чатове в Telegram.

Експертите: не може да има “задна врата” за правителствата, без да засегнат всички потребители. Мерките, изискващи декодиране на криптирани комуникации, не могат да бъдат ограничени до това, което е необходимо в едно демократично общество, и неизбежно компрометират целостта и сигурността на комуникациите за милиарди потребители по целия свят.Дори ако правителствата никога не са използвали опцията за масово наблюдение на граждани, самата възможност има  смразяващ ефект. Мерки, които се стремят да улеснят декодирането на криптирани комуникации, са сериозна намеса в правото на зачитане на личния живот и кореспонденцията . Налагането на задължения на доставчиците на телекомуникационни услуги активно да променят софтуера, който предлагат на потребителите, чрез вмъкване на “задни врати”, които значително влошават сигурността, нарушава задължението на държавите да защитават правото на зачитане на личния живот и кореспонденция. Освен това “задните врати”, създадени за правоприлагането, „могат лесно да бъдат експлоатирани от терористи, кибертерористи или други престъпници“, потенциално излагайки потребителите на повече вреди, отколкото са ползите с цел подпомагане на разследванията. Към това се добавя, че “независимите прегледи, извършени в Съединените щати”, са установили, че “масовото наблюдение не изглежда да е допринесло за предотвратяването на терористични атаки, противно на по-ранни твърдения, направени от висши служители на разузнаването”.

ЕСПЧ приема, че има нарушение на член 8 ЕКПЧ, право на личен живот: „Поверителността на комуникациите е съществен елемент от правото на зачитане на личния живот и кореспонденцията“, се казва в решението на ЕСПЧ. По този начин изискването съобщенията да бъдат дешифрирани от правоприлагащите органи „не може да се приеме за необходимо в едно демократично общество“.

Становище на Института за информационно общество

Решението Podchasov v Russia

Не всяко слово е защитено от Европейската конвенция за права на човека. В този смисъл интерес представлява решението Lenis v Greece от 2023 г.

Член 17 от Конвенцията гласи следното:

Нищо в тази конвенция не може да се тълкува като даващо право на която и да е държава, група или лице да се занимават с каквато и да е дейност или да извършват действия, насочени към унищожаване на правата и свободите, провъзгласени в нея, или към тяхното ограничаване в по-голяма степен, отколкото е предвидено в конвенцията.

Когато защитата на Конвенцията се търси за изявления и твърдения, които подриват самите ценности, върху които е основана Конвенцията. Според ЕСПЧ: “Целта на член 17, доколкото се отнася до групи или отделни лица, е да направи невъзможно за тях да черпят от Конвенцията правото да участват в каквато и да е дейност или да извършват действия, насочени към унищожаване на което и да е от правата и свободите, провъзгласени в Конвенцията; следователно никой не може да се възползва от разпоредбите на Конвенцията, за да извърши действия, насочени към унищожаване на гореспоменатите права и свободи.”[38]

Реч, която е несъвместима с ценностите, провъзгласени и гарантирани от Конвенцията, не е защитена от член 10 по силата на член 17 от Конвенцията. Решаващите моменти при преценката дали изявленията, словесни или невербални, са отстранени от защитата на член 10 от член 17, са дали изявленията са насочени срещу основните ценности на Конвенцията, например чрез подбуждане на или насилие, и дали чрез изявлението авторът се е опитал да се позове на Конвенцията, за да се ангажира с дейност или да извърши действия, насочени към унищожаване на правата и свободите, предвидени в нея [39]

В конкретния случай някои изрази, използвани от жалбоподателя по отношение на хомосексуалните хора в публикация, като например, че хомосексуалността е “социално престъпление”, “грях” и “отклонение от законите на природата” и че хомосексуалните хора са “на обществото”, “престъпници”, “хора на тъмното”,  “психично болни хора”, “дефектни” и “унижени”, представляват реч на омразата срещу група лица, идентифицирани въз основа на тяхната сексуална ориентация. По-нататък се акцентира върху подстрекателствата, съдържащи се в статията – ” Затова не се колебайте! Когато ги срещнете, плюйте върху тях! Не им позволявайте да надигнат глава!” – следователно статията на жалбоподателя е в състояние да предизвика насилие срещу хомосексуалните хора и да им причини мъка и страх.

Според ЕСПЧ, “тези изводи се подсилват допълнително от три фактора.

Първо, както подчертават националните съдилища, жалбоподателят, който е бил висш служител на Гръцката православна църква, е имал властта да влияе не само на своето паство, но и на много други хора, които са се придържали към тази религия, т.е. по-голямата част от гръцкото население.

На второ място, жалбоподателят разпространил забележките си в интернет, което направило посланието му лесно достъпно за хиляди хора. Въпреки че блогът на жалбоподателя не изглежда да има широка читателска аудитория, статията му е възпроизведена от няколко медии и до ден днешен е достъпна онлайн. В тази връзка Съдът повтаря, че клеветническите и други видове явно незаконни изказвания, включително реч на омразата и реч, подбуждаща към насилие, вече могат да бъдат разпространявани както никога досега, в световен мащаб, за броени секунди, и понякога ще останат постоянно достъпни онлайн (вж. Delfi AS, цитирано по-горе, § 110). Това означава, че рискът от вреди, породени от съдържанието и комуникациите в интернет за упражняването и упражняването на правата и свободите на човека, по-специално правото на зачитане на личния живот, със сигурност е по-висок от този, който представлява пресата (пак там, § 133). В същото време е ясно, че обхватът и по този начин потенциалното въздействие на изявление, публикувано онлайн с малка читателска аудитория, със сигурност не е същото като това на изявление, публикувано на масови или често посещавани уеб страници. Поради това е от съществено значение за оценката на потенциалното влияние на онлайн публикацията да се определи обхватът на нейния обхват до обществеността (вж. Сава Терентиев, цитирано по-горе, § 79).

Трето, коментарите на жалбоподателя са насочени към хомосексуалистите, за които може да се счита, че се нуждаят от засилена защита. По-специално, Съдът отбелязва, че вече е установил, че половите и сексуалните малцинства изискват специална защита от реч на и дискриминация поради маргинализацията и виктимизацията, на които исторически са били и продължават да бъдат подложени”.

Съдът счита, че жалбоподателят е използвал правото за цели, които очевидно противоречат на ценностите на Конвенцията. Следователно Съдът намира, че по силата на член 17 от Конвенцията жалбоподателят не може да се ползва от защитата, предоставена от член 10 от Конвенцията.

От това следва, че жалбата е несъвместима ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията и трябва да бъде отхвърлена. Недопустимост по член 17 ЕКПЧ.

Конфликтът Израел – Хамас напомня за едно решение на Европейския съд за правата на човека, което се отнася до Хамас и до свободата на изразяване и показва, че свободата на изразяване не е абсолютна. Както става ясно и от решението, Европейската конвенция за правата на човека предвижда различни степени в отнасянето на Съда към незащитеното слово:

а) по член 17 ЕКПЧ, когато словото противоречи на ценностите на Конвенцията (словото е “деструктивно за правата и свободите, предвидени в тази Конвенция”) – тогава жалбите пред Съда са изобщо недопустими. Например по Ivanov v Russia ЕСПЧ се произнася, че антисемитизмът е срещу основните ценности на Конвенцията, по-специално толерантност, социален мир и недискриминация. Следователно на основание на член 17 от Конвенцията, жалбоподателят не може да се възползва от защитата, предоставена от член 10 ЕСПЧ: incompatible ratione materiae.

б) по член 10, ал.2 ЕКПЧ, когато жалбите са допустими, но словото подлежи на ограничения, подробно предвидени в Конвенцията. Тогава Съдът извършва преценка има ли намеса в свободата на изразяване, намесата има ли правно основание и легитимна цел и ако е така, необходима ли е намесата в едно демократично общество. В тази хипотеза словото не може да бъде защитено по силата на Конвенцията, когато намесата отговаря на критериите в теста за пропорционалност, прилаган от ЕКПЧ.

Делото Leroy v France

Френски карикатурист е наказан за подкрепа на тероризма заради карикатура, публикувана в баски вестник,  на която са нарисувани двете кули в Манхатън, обект на терористичната атака през 2001 година. Към карикатурата има текст: „Всички мечтаехме за това, Хамас го извърши“, по много известен тогава рекламен слоган ( “We have all dreamt of it… Hamas did it”  – срв.  “Sony did it”).  След наложената санкция във Франция карикатуристът  се обръща за защита към ЕСПЧ.

Жалбата е обявена от Съда за допустима. Предварителното възражение на държавата – ответник за недопустимост по член 17 ЕКПЧ (твърди се недопустимост, понеже  Конвенцията не се прилага за оправдание на тероризма)   в този случай е отхвърлено.   Според ЕСПЧ, в случая няма  пряко оправдаване на терористичните актове. Дали е налице обида към паметта  на жертвите на терористичното нападение в този случай е въпрос на преценка на Съда  – поради което жалбата се допуска.

Според Съда „Публикацията  твърди ефективността на терористичния акт чрез идеализиране на атаките, извършени на 11 септември 2001. Апелативният съд във Франция постановява, че „като  приписва тези събития на прословутата терористична организация Хамас и като идеализира този катастрофален проект чрез използването на глагола мечтая, жалбоподателят оправдава използването на тероризма, като използва първо лице в множествено число („ние“) за акт на унищожение, представен като   мечта и в крайна сметка косвено насърчава потенциалния читател да оцени положително успеха на едно престъпление. ”

Жалбоподателят се оплаква, че не е зачетен сатиричният израз на неговия антиамериканизъм. Съдът не приема този аргумент и стига до извода, че изображението заедно с текста не е  критика на Америка, американските ценности и начин на живот, а  вид подкрепа и възвеличаване за извършителите на нападението, одобрително произнасяне за  насилието срещу хиляди граждани,  включително деца, което не взема предвид   правото на живот и достойнство на жертвите. Защитата на автора твърди, че става дума за сатира, но съдилищата приемат, че става дума за израз на солидарност с извършителите на терористичен акт. При това трябва да се вземе предвид, че ефектът от това слово е в особено чувствителен район и в особено чувствителен момент – на 13 септември 2001 година, в пика на скръбта от трагичното събитие.

По повод дискусиите за незащитеното слово и “другата гледна точка”, които се водят и в нашето общество.