Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор. Днес през Дурмитор ще минем към Жабляк, Черното езеро към каньона на река Тара

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част пета

През Дурмитор: Жабляк, Черно езеро и река Тара

 

 

Снегът се появява навсякъде около нас – на отделни, твърди, степани  кристални преспи. Изключителността на мястото е именно в съчетанието – зелената мекота на поляните, цъфналите на туфи лилави и жълти цветя, преспите сняг и сивкавата, сякаш надрана от гигантски нокти скала. Няма такова място…

 

 

Впечатлението ми се допълва  и от ефекта, с  който слънцето ни изненадва –огрените поляни и двуострият връх в далечната сянка.

 

Съвсем изумена оставам от двете деца на колело и с широкополи, кокетни шапки край пътя… Чудесата на Дурмитор не стихват…

Пътуваме към Жабляк

Времето постепенно се смрачава. Започва да вали. Непосредствено преди този красив високопланински курорт, попадаме на бунгала (новопостроени) със забавното име „Катун”.

Ники пита за цената – удовлетворява ни. Момчетата също са съгласни да останем. Прекарваме една неповторима вечер хапвайки местни специалитети в компанията на австрийски моторист. Катун се оказва лятна ферма, където през топлия сезон се отглеждат домашни животни, в конкретния случай – крави.  Всичко на масата е произведено тук – прошуто, сирене,  солен каймак, баница, хляб, салати от маруля и червено цвекло.

 

Разговаряме с чужденеца, доколкото е възможно, „газдата” (стопанинът) си бъбре с нас, опрял големичкия си корем на отсрещната пейка. Намираме се в „заведението” към фермата – място самобитно и екзотично, с грубо одялани пейки, застлани с ръчно тъкани постелки, бар – от камък и лакирано дърво, сякаш направен от начинаещ дърводелец.

 

Толкова е натурално, обикновено и първично… като докосване до живия живот, до природата, до пулса на нормалното човешко ежедневие…

После спим в миришещо на дърво бунгало с весели сини чаршафи и преносима луминесцентна лампа.

 

 

 

 

Красиво, спокойно преживяване,  докосване до местния бит. За нас тази вечер носи от вкуса на Черна гора, от мириса и цвета на непокорството й… А навън дъждът напоително продължава да вали.. Но – какво от това, имаме всичко, от което се нуждаем…

 

Ден шести

Црно езеро (Дурмитор); Джурджев мост; каньонът на р. Тара; къмпинг „Зелени рай”.

 

Жабляк, си е

Жабляк

Без модерно и масивно строителство, с гъсто разположени дървени къщички, една централна улица с множество разклонения и достатъчен брой обозначителни табели за местонахождението на различни забележителности.

 

 

За съжаление някои от тях са достижими само пеша, което ни лишава от възможността да ги посетим. Нашите „другари по оръжие” не са виждали

Црно езеро

Пазя за него ярък спомен. Искам да се уверя, че не греша, както се и оказва. По същата асфалтова алея, със съответните закачки по пътя (Ники „кара” огромен чопър, всъщност яхва  извития ствол на иглолистно дърво) стигаме до езерото.

Дълго се разхождаме по обиколна крайбрежна пътека. Присядам на пейка и обичайно – плъзгам се мислено по синьозелената повърхност и спирам до отражението на планинския връх във водата.  Мисля за съвършенството на природата, за лекотата, с която създава най-гениалните си творения…

 

Брегът до водата е обрасъл със свежа яркозелена трева. Сетне рязко започва гъст иглолистен пояс, над чиито предел още по-контрастно надничат скалистите чела на планинските върхове, сурови и изсечени, диви и непристъпни. Езерото мирно се разлива между бреговете си, играе си с отраженията – едно природно огледало, събрало в рамката си и небе, и земя. Горите наоколо дремят непокътнати, човешкото присъствие е ненатрапчиво. Някак всички се съобразяват с едва доловимия дъх на безкрая.

 

 

На брега си почиват с обърнати нагоре дъна няколко лодки. Все пак намираме една на вода и Денислав се снима в нея. Ники я клати заплашително, а Бобан умира от смях, виждайки физиономията на неустрашимия гребец.

 

Това са моментите. На пълно откъсване, когато, слят с мига, си истински жив. Истински жив.

Следва

каньонът на р.Тара

Този път минавам по Джурджев мост до противоположния му край. Известен с това, че е един от най-високите (или най-високият) автомобилни мостове в Европа. Поне така прочетох някъде. Наистина внушителен, сега гъмжи от туристи.

 

И аз – щракам ли, щракам, а реката се вие в подножието синя и недосегаема, на полянките дремят малки къщички. Гъсто обрасли склонове тръгват от самата река под лек наклон и създават известно усещане за мащабност. Бодящо високите каменни стени обаче напомнят, че това е все пак един от най-дълбоките каньони на планетата.

 

Очаквайте продължението

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани - Общо – на картата:

Западни Балкани - Общо