С Цветан тръгваме по стъпките на кръстоносците! Днес сме в Акра, Израел – при рицарите – хоспиталиери.
Приятно четене:

От Хайфа до Акко (Акра) – столицата на кръстоносците

част първа

Цитаделата на рицарите–хоспиталиери

Събуждам се от познатите крясъци на чайките, които посрещат изгрева на слънцето.

Надигам се от леглото и „Бах!“- хиляди звезди „Давидови“ проблясват в главата ми.

Бавно пред очите ми се избистря гредата от ниския наклонен таван.

„Къде съм?“

 „Аа-ау! Аз съм в Израел, в Хайфа, на тавана в хостела на Германската колония!“

Хайфа. Булевардът „Бен Гурион“ с каменните хостели на германските колониалисти – евангелисти. Те са построени за поклониците в Святата земя и  днес пазят някогашната атмосфера в кафенетата и музеите. В навечерието на Втората световна война, всички немци за изселени като нацисти от англичаните- окупаторите на Палестина.

Внимателно изпълзявам до тоалетката, където включвам каната за кафето. На тънка филия безквасен израелски хляб намазвам нашенска лютеница и слагам отгоре парче сирене „булгарит“. Те бяха щастливо открити в близкия „руски“ супермаркет. „Булгарит“ е бяло саламурено сирене смес от краве и овче или козе мляко произведено от българските евреи.

7 часа е. Кардамонът в израелското кафе ме ободрява и аз слизам долу на рецепцията, където оставям куфарa си, докато се върна следобед. Американецът на рецепцията ме черпи с парче черен шоколад, черен като самият него и ме упътва как да си взема еднодневен комбиниран билет с RAV Card за влак и автобус до Акко за 21,5 шекела .

Вдясно е силозът за съхранение на зърно Драгон. В ляво- пристанищният кран със скърцане разтоварва добружанско жито.

Хайфа. Модерният бус се движи в отделен скоростен пътен участък. Билетът е 5 шекела. Това е хибриден двойносъчленен просторен автобус за 110 пътника. Той ни отвежда до следващата си спирка – 

ж.п.гарата „Ḥаifa Merkaz HaShmona”

Central Train Station или Централната ж.п .гара в Хайфа

 Хайфа има 3 ж.п.гари, но тази е правилната – началната „Ḥаifa Merkaz HaShmona” Централната ж.п.гара за северната ж.п.линия до Акко или Акра.

На ж.п. касата, ползвайки руски език, ние си купуваме дневна RAV карта за Хайфа и Акко. Няма никакъв проблем на спирката да попиташ на руски, все ще се намери някой емигрант от бившия СССР, който да помогне. На паркинга до гарата тръгват и автобусите до Назарет. На влизане на перона валидираме RAV картите си. Във влака се интересуваме, след колко време трябва да слезем: „Когда остановка Акко?“ Зад гърба си чувам: „Чакай, чакай!“ е отговорът от български евреин.

След половин час път, вече сме на ж.п.гарата на Акко. Нашите евреи пъшкат и бутат огромни куфари към такситата – за тях Акко е морски курорт.

Booking.com

Откриваме спирката на градския автобус срещу гарата и с помоща на RAV картата, пътуваме към

стария град Акра – столица на кръстоносците за сто години (1191-1291).

 През 1104 година градът е завоюван от кръстоносците начело с Балдуин I. Но през 1187 година Саладин превзел Йерусалим и след това Акко, почти без бой. Това наложило да започне двугодишната обсада на Акко, докато накрая не бил превзет от войските на кръстоносците под командването на френския крал Филип II Август и английския крал Ричард Лъвското Сърце.

При обсадата загинали много знатни представили на този „Европейски съюз“ на кръстоносците, а всички пленници мюсюлмани били убити. Това и до днес не е забравено от воините на джихада, които ни го припомнят с атентати в Европа (всеки терорист си намира извинения/рационализации, които не могат да бъдат потвърдени при реалистично мислене – бел.Ст.)

Градът станал столица на Йерусалимското кралство на кръстоносците в Палестина под името — Сен-Жан д’Акр.

 

Бях любопитен, след като посетих замъка на хоспиталиерите – Крак де Шевалие в Сирия (2) и замъка им Колоси в Кипър (3), да видя накрая Акра или Акре или Сен-Жан д’Акр, тяхната главна квартира в Палестина.

Там са и касите.

Деца тичат и размахват дървени мечове. Чува се конски тропот от рицарския турнир, за който няма билети. Добре, че бяхме в Германия да видим истински рицарски турнир, но нека израелците се радват на своя турнир и Пасхален празник.

Пред касите се изсипва тълпа туристи, платили сто долара за еднодневна екскурзия до Акко. Ние също се нареждаме на опашката да си купим комбиниран билет за Цитаделата и Тунела на кръстоносците (без турската баня, но с галерията Окаши). 3 обекта за двама. ОК. На билета има цифра 3.

 Ако баща ти те е водил на баня в Плевен (днес – галерията) и още помниш лютивия сапун в очите, днес нямаш желание да дадеш още 15 шекела за да посетиш другата местната „кирлива“ атракция – Хамама.

В занданите (подземията) на турската крепост Акко са гинели и български революционери. Най-гнусен е бил нужникът – ямата с лайна от която смърдяло непрестанно. Вижте повече подробности в романа на Стефан Дичев „Подземията на Сен Жан д’Акр“. През 60-те години изрелските археолози почистват ямата и изгребват още 5000 м3 и тогава откриват, че подземията на турския затвор са втори етаж от крепостта на кръстоносците. Копаят още надолу и откриват трапезарията на рицарите, вътрешния двор, зали, тунел и част от улица. Англичаните също са продължили да използват крепостта като затвор за нелегални евреи. Днес тук има Музей на съпротивата. На портата му едно девойче се подписа, а аз извиках „1000 шекела!“ То побягна уплашено, защото евреите разбират само от парична глоба.

Booking.com

 „Мойша към Авраам: Кафето с четири или пет лъжички захар?

С три, но да ги видя!“

.

Акко. Крепостните стени, които са разрушени от мамелюците са въстановени от османлиите.Така след век, рибарското селце Акко се възражда като стратегическо пристанище. Раята от дюлгери няма грижа какво е отдолу и градят направо върху разрушенията по турски тертип (образец): „Ден да мине, самун да загине“ (един хляб да се изяде) при задължителната безплатна ангария. Това е обикновено турско робство.

Като истински европейци, ние се интересуваме в Акра, от нашето културно християнско наследство, което от 2007 година е под закрилата на ЮНЕСКО и е запазено от времето на Knight Hospitaller рицарите – хоспиталиери.

Акко. На входа за Цитаделата пазачът ни спира учудено с въпроса: „Къде е третият?“

 „Няма трети, ние сме само двама с жената?!“

Акко. Внимание това е стар номер, защото билета е написан само на израелски (Hebrew), а повечето чужденци не го знаят и няма да се върнат да си искат парите, а ще влязат направо. Но това не важи за нас, които се върнахме и след шумен скандал на жената в бяло си върнахме надвзета сума за един билет – 47 шекела. Вътре раздават безплатен аудиогид, но срещу паспорт. Но след скандала, ние отказахме да се легитимираме пред Мосад.

–

Акра. План на подземията на Цитаделата.Това е единствената запазената част от крепостта от времето на кръстоносците. Внимание, това е стара карта Refectory (кухня) е Dining room (Трапезaрия). 

Вместо да зяпаш голите каменни стени и да се чудиш кой камък е от рицарите или от турците, израелците са поставили много снимки, живописни платна и лазерни проектори. Браво!

Мама редовно ми приготвяше „Закуската на бедния рицар“ както е известна на Запад или у нас е „Пържената с яйце филия хляб, поръсена отгоре със захар“. Хоспиталиерите са държали под контрол доставките на жито и производството на захар от захарна тръстика. Тази любима майчина закуска е по произход от Близкия изток, донесена от кръстоносците в Европа и останала като наше културно наследство. Ако сравним арабската закуска: „Питка поръсена със заатар и зехтин“ тя е много сходна на нашата „Циганска баница“ или „Филия хляб поръсена с шарена сол и олио“, която може би също е дошла у нас след кръстоносните походи в Ориента.

.

Хоспиталиерите

 са военен орден от монаси, който има задължение да се грижат за болните в Святата земя и да се грижат за личната безопасност на поклонниците, които се стремят към светите места.Те управлявали болниците в Акра и Йерусалим. Още в първите години на заселването си, кръстоносците получават собственост в Акра. Това е документирано с указа на крал Балдуин I, с който те придобиват собственост на сграда северно от Катедралата на светия кръст като дарение. По време на разширението на катедралата (1135 година) хоспиталиерите са принудени да започнат строежа на нов център или Главна квартира. Това също е документирано по времето на кралица Мелисанда (1149 година), когато те започват да строят църквата на Св.Йоан южно от техния център. През 1169 година поклоникът Теодорих описва, че Главната квартира на хоспиталиерите може само да се сравнява по големина и укрепеност само с тяхната Цитадела.

Орденът на хоспиталерите, който процъфтява в Ерусалим по време на Първото кралство на кръстоносците (1187-1099 г.), прехвърля централата си в Акра по време на Второто кралство на кръстоносците (1291-1191 г.). Хоспиталиерите, които имали цял квартал по време на Първото кралство, се върнали в Акра, разширили централата си и възстановили обектите, които се състоят от два до три етажа около централния двор, подземните секции, водохранилища и канализационна система.

 Акра. Ценралният вътрешен открит двор заема площ от 1200 м2. В северния му край има кладенец дълбок 4 м. До него има два облицовани басейна дълбоки 40 см. Те се източват от воден канал в централната канализация. В южния край на двора има друг басейн като вана дълбока 1,5 м. Водата е използвана пестеливо за пиене, миене и пране.

Акра. Вътрешният двор е заобиколен от поредица от арки, които подържат стълбището и коридора, който води към втория етаж. Вътрешният двор е сърцето на ежедневния живот на Ордена на хоспиталиерите. Тук на него рицарите хоспиталиери тренирали различни бойни изкуства: стрелба с лък или борба и са правели редовно упражнения по тревога, вдигана от маршалът. Рицарите се упражнявали най-малко три пъти седмично в бойни турнири.

Това крило е построено в непосредствена близост до северната стена на града. Залата е построена като едно пространство, разделено на шест отделни зали със стени със сводести отвори. Пространствата са покрити с 10-метров свод. Външните стени на северната зала са масивно изградени, а именно изсечените каменни стени са с дебелина 3,5 метра.

Акра. Прозорците бяха издълбани в южната стена на залата, която има два отвора: един на юг, който се свързва със Залата на колоните през 3-метров широк покрит коридор, а другият на север, който води до ров на север от от там, до портата на Света Мария в северната част на града.

Акра. Колонната зала. The column hall (dining room). Тази зала е най- впечатляващата част от цитаделата е изкопана през 60-те години.

Акра. Залата е висока 10 метра с таван подържан от 8 арки, лягащи върху 3 мощни колони. Тази зала е служела като трапезария на рицарите хоспиталиери. Съседната зала, която трябва още да се откопае, е кухня. Капителите са декорирани с гирлянди от лилии.

Акра. Диаметърът на тази носеща дебела колона е близо 3 метра. Тя е пристегната днес с железни колани. Какви тежки наздравици са вдигали в трапезарията!

Акра. След пиршествата идват естествените нужди. Рицарската тоалетна с течаща вода.

Дъждовната вода се събира от покрива с улуци и дренажни тръби в стените се отвежда в резервоар, откъдето се източва при нужда в тоалетната или в кухнята.

Акра. Любопитен съм: Накъде води този тесен тунел? Стигам до временна метална врата, която е заключена, когато се появява охраната и ми заповядва да се върна. Камерите работят! Мосад бди! Съкровището на хоспиталиерите още е скрито!

Очаквайте продължението

Писа грешния рицар-хоспиталиер Цветан фон Плевен, Пасха, лето 2019

Снимки хаджи Цветан Димитров

Автор: Цветан Димитров
Снимки: авторът

Литература:

1. Day Trip to Akko from Haifa (Save Money Using Rav-Kav #501 Day Pass), http://wonderisrael.com/day-trip-to-akko-from-haifa/
2.  Изгубената Сирия или превземането на Крак де Шевалие, Пътуване до, patepis.com/?p=3942
3.  Замъкът Колосси – Командория на рицарите … – Пътуване до… patepis.com/?p=822784
4. Рицарски турнир в Дорнум (Германия) | Пътуване до… patepis.com/?p=35965

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел

Booking.com

Днес Оги ще ни разкажа за планирането на Великденоското у пътешествие из половин Европа и Израел. Приятно четене:

Великденска епопея – идея, планиране, маршрут

или как не успях да посетя Чернобилската АЕЦ

Едно необичайно пътешествие от София към Тел Авив с еднодневка до Йерусалим, придвижване към Киев с преход към Чернобилска област и Прибирск за еднодневен тур в зоната на ограничен достъп до Чернобилската АЕЦ, последван от трите прибалтийски репубилки Литва, Латвия, Естония – техните столици и поглед към Русия за посещебие на Санкт Петербург и Ермитажа, Мурманск и далечния север със завършек в Москва и нейните грандиозни дадености. Предвиденият багаж бе само ръчен.

Три седмична обиколка с няколко полета и автобусни трансфера, за някои – тематично несвързани дестинации – за мен всичко си има причина и няма случайни неща.

Цялото планиране започна от

идеята да посетя Чернобилската АЕЦ

и ограничената зона за достъп около нея, родила се още при първото ми пътуване в Киев, Украйна през 2007. Последвах мечтите си, особено след като се докоснах до разказа на Vilian и неговото посещение в зоната, вече бях започнал да подреждам програмата.

Проучих възможностите за двудневен тур, допитах се до различни мнения и опит от познати, които са били там. Целта ми бе да използвам дните около Великден и празниците, за да ги комбинирам с отпуска – да имам пролетни гледки (тук се подведох) и времето да е по-меко.

Ориентирах се в предлагащите тур организации, огледах графика им и избрах двудневен такъв в първата седмица на април – сряда и четвъртък. Офертатата беше около 300$ с вкл. трансфер от/до Киев с храна, спане в хотел в Чернобил, Гайгер-Мюлеров брояч и англоговорящ гид.

Прип'ять, Київська обл., Украйна

Започнах да очертавам възможностите около направленията. Оглеждах нискобюджетните полети и връзки от/до Киев с директна връзка помежду.

Първото направление от София бе Тел Авив, Израел.

Полетът от София бе под 50 лева с ранно пристигане в събота. В последствие разбрах, че в събота няма работещ градски транспорт и влак преди 19 часа. Единствената възможност бе такси (~40$) на което аз не се зарадвах и имах намерение да ходя или на стоп (в последствие се намери добър домакин от CouchSurfing, който ме посрещна на летището и ме свали до хостела в центъра на града)

В последствие свързах Тел Авив с Киев.

Полет с ЕлАл (Израелските авиолинии).

От Киев се появи хубава възможност за полет

до Вилнюс, Литва

с WizzAir. Така се роди идеята да посетя Прибалтийските държави за сефте. Предвид близките разстояния избрах пътуване с автобусите на LuxExpress – 5€ до Рига, Латвия, после пак за 5€ до Талин, Естония.

От сайта на LuxExpress видях връзка

от Талин до Санкт Петербург, Русия

за 10€ и резервирах без да се замисля – чувал съм за Ермитажа много и ето, че времето му дойде. Чак после се досетих, че за Русия е необходима виза.

Дойде въпросът

накъде след Санкт Петербург

– бях на кръстопът. Огледах директните връзки – връзка с Исландия през Лондон или Тенерифе, Испания или Мадейра, Португалия. В последствие си дадох сметка, че като вадя Руска виза (120 лева) би било рационално да се задържа в Русия за по-дълго.

Мурманск ми хвана окото

– харесвам далечния север (макар този да е по-близък от Далечния).

От Мурманск възможностите бяха да се върна в Санкт Петербург

или да отида до Москва

Развълнувах се от мисълта, че ще мога да стъпя на Червения площад, да видя Кремъл и да …follow the Moskva, down to Gorky Park, listening to the wind of change…

Дните отпуска се подредиха точно и от Москва се прибирам директно в София.

Оформих свръзките между всички дестинации –

общата сметка за полети и автобуси

без визата се завъртя около 888 лева. Пет нови държави плюс Украйна – един часови пояс между 31 и 69 градус северна ширина.

Добрата новина дойде с обаждане от Vladi с желание да се включи по трасето след участието си на маратона в Рим. Това идваше точно на 11 април – деня на моето пристигане в Талин, Естония. От там се движим на пакет до края.

Междувременно в началото на март в Берлин се провеждаше голямо туристическо изложение, на което избраната от мен организация за тур в Чернобил участваше със свой щанд. Бързо се свързах с тях и поисках отстъпка от пакета с идея за взаимно сътрудничество в бъдеще. След успешни преговори договорих 20% отбив от цената и бързо предплатих посещението си.

Седмица преди уговорката за тура получих телефонно обаждане, с което бях информиран, че поради военно обучение, насрочено за 5 април (вторият ден от двудневният тур) няма да може да се реализира по план. Всички полети вече бяха потвърдени и нямаше как да правя промяна в плановете си. Така турът се промени в еднодневен и се премести в петък.

Всяко зло за добро – спестих някой лев (200$) и си дадох възможност с вратичка за бъдещо по-дълго посещение в зоната около Чернобил

Автор: Огнян Ковачев

Снимки: авторът

Ако все пак решите да спите близо до Чернобил – и такива оферти има:

Booking.com

Други разкази свързани със Европа – общо– на картата:

Европа – общо

Ако не държите да спите в Чернобил и района, винаги можете да си направите резервация за острпов Мавриций:

Booking.com

Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската об;аст Галилея – вече бяхме в Рош ханикра,  Монфор и индустриалния парк Тефен, а днсе сме в Пкиин.

Приятно четене:

 

 

Пкиин

част четвърта на

Галилея, Галилея

 

 

 

Тръгвайки от динамична Хайфа на серията екскурзии, аз, като примерен турист, загрижен за непременното разширяване на духовния си кръгозор, единствено се страхувах да не загубя ценно време в път. Затова и само по предварително проучен маршрут, експедитивно и последователно покорявах обектите си – разкопки, крепости, древни синагоги, църкви, джамии, музеи и галерии. Бях щастлива, че имам тази възможност и живеех с върховното усещане, че съм на гребена на вълната, че успявам да видя и опозная всичко, което ме интересува.

И ето, бродейки по безкрайните пътища на Галилея,

влизам в Пкиин

Тук обаче, противно на навика си, реших да изоставя времето и неговите циферблатни измерения и да потъна в това тихо провинциално село, където животът далеч не страда от липса на духовност и скоростта на битието е друга. Щастлива съм, че мога, без да бързам и без да гледам часовника, спокойно да се потопя в тесните каменни, напечени от слънцето улички и да се любувам на непретенциозната, но запазила душата на строителите южняшка архитектура. Тук, за да мине кола трябва да и отстъпиш пътя, като плътно се прилепиш към стената. Къщите са вкопани в хълма, а всяка улица е своеобразна тераса с парапет от другия край – стръмна и тясна, но своя си, любима на всеки човек – зрънце от толкова разнородния етнически състав на Пкиин. Бях и в дома на баба Джамиля и още веднъж вдъхнах омайния аромат на нейните лечебни сапуни.

Пкиин е едно удивително спокойно село с мирно смесено население от четири религии – друзи, мюсюлмани, християни и евреи. Кой казва, че религиите трябва да воюват помежду си за надмощие? Господ е един и всички го обичат под различно име!

В Израел, където войната не е стихвала през всичките години от неговото основаване до сега, примерът за съвместно мирно съществуване е точно Пкиин. Разбира се, съвсем не е било така през хилядолетнтата история на селото. Тук, на съседни улици, разделящи радиално кварталите, видях да се издигат две християнски гръцки църкви – православна и католическа; синагога от ХVІІІ век, в която са се запазили стените на още по-древна синагога от ХVІ век, украсена с изображенията на менора, шофар (ритуален рог), лулав и строг (ритуални растения за празника Сукот). Високо се издига минарето на мюсюлманска джамия. Недалеч от друзката джамия – хилве, която според традицията е без минаре, видях да се развява и знамето на друзите – червено, жълто, синьо, бяло със зелен триъгълник.

 

 

Историята на Пкиин

е покъртителна, както и шеметно променящата се история на цялата Галилейска долина. Независимо от превратностите на времето и преминаващите оттук владетели, завоеватели, войни, тук еврейското присъствие не е прекъсвано от времената на хасмонеите – 164 г. преди новата ера. И сега в Пкиин живее семейство Зинати, което води родословното си дърво от времето на Втория Храм. Името на селото е споменато в Талмуда от ІV век под различни названия – Пека, Пака, а в книгата „Зохар” – Пкиин. В началото на Х век първите иноверци, заселили се тук, били друзите, а през Х – ХІ век – християните и мюсюлманите. След това еврейското население било унищожено с последователните усилия на кръстоносците и мюсюлманите. Два века, докато траело господството на кръстоносците по тези земи, Галилея е „прочиствана” от евреи, а след края на владичеството им започва нова вълна на заселване, която достига върха си в началото на ХVІ век. Тогава тук бил центърът на друзкото царство на Баха ел-Дин, с разцвет през ХVІІІ век, а в края на века друг бедуински управник – Дахр ел-Омар, отново спомага за притока на евреи в тези райони. По това време Горна Галилея става един от най-важните центрове за производство на коприна, понеже великият път на коприната от Китай бил вече затворен. И досега тук се отглеждат много черничеви дървета.

 

 

През ХІХ век еврейското население в Горна Галилея и конкретно в Пкиин отново било избито почти до корен от арабите мюсюлмани – вече поради териториални претенции. След отминаването на този нов негативен тласък за кой ли път евреите се върнали и наново животът продължил в старото си русло. Имало еврейски училища – отделни за момчета и за момичета, няколко синагоги и микве. Хората се занимавали с привичните си дела – учели, лекували, търгували, обработвали земята, създавали семейства, отглеждали децата си, погребвали мъртъвците си. Живеели.

Пкиин, Израел

Съвременното селище Пкиин е вторично основано през 1955 г. по призива на правителството за заселване на Галилея. Сега Пкиин и околностите му са обект на интерес от страна на родолюбиви туристи и религиозни поклонници. Карти, диплянки, екскурзоводи напътстват любознателните посетители из поредица забележителности от древни времена. Открита е крепост от времето на цар Соломон. Освен това според древни предания тук е гробът на един голям праведник – раби Ошайа, един от най–изявените философи и тълкуватели на Тора от епохата на Талмуд – ІV век.

Но това, което прави Пкиин сега известен и място за активно поклонничество, е, че тук в пещера е живял и работил един от основоположниците на Кабала – древноеврейското мистично учение – раби Шимон Бар-Йохай. Той бил един от любимите ученици на друг светец – раби Акива и един от петдесетте посветени от него в длъжност „равин”, най-високата длъжност в синагогата. Тук, в Пкиин, Бар Йохай в продължение на дванадесет години е писал книгата „Зохар” – основната съставка на Кабала. Тук той се е крил заедно със сина си Елиезер от римляните, когато, след разрушаването на Втория Храм, те забранили еврейското вероизповедание и жестоко преследвали всички носители на религията и тълкуватели на Тора.

 

 

 

 

Сега тесните лъкатушни улички на селото водят до един обособен център – извора, откъдето раби Шимон и синът му пили вода през всичките дванадесет години на заточение. Сега той се пада в друзката част на Пкиин. Напливът на поклонници е най-голям по време на жизнерадостния пролетен празник Лаг ба-Омер. Недалеч от селото се намират също древните гробове на други двама философи на юдаизма – раби Иегошуа Бен-Ханания и раби Йосе от Пкиин. Впоследствие традицията за почитане на тези гробове била иззета от мюсюлманите като лобно място на арабски шейхове. Любопитно е да се знае какво показват археологическите изследвания: практически под всеки гроб на арабски шейх на територията на днешен Израел има по-древно еврейско погребение.

 

 

През 1972 година група ерусалимски студенти историци основават в Пкиин клон на институт с цел изучаване и възраждане на еврейската община. По тяхна инициатива била също реконструирана древна синагога, чиито руини датират от ІІ век. Сега в синагогата се пазят няколко свитъци на Тора, на възраст, както се предполага, повече от 1000 години. Бях там – дискретно край древните стени е издигната новата сграда. Зад стъклени витрини зорко се пази светинята. Луминисцентно осветление, скромни скамейки и десетки паметни плочки с имената на древните родове и сегашните редовни богомолци от селото.

 

(((((((((())))))))))

 

 

Всъщност в Пкиин живеят най-много

друзи

Затова нека отворя голяма скоба и разкажа за един малоизвестен народ с почти неизвестно вероизповедание. И така, какъв народ са друзите и защо учението им като арабски клон на мюсюлманската религия, е обвито в много тайнственост и мистика?

В знаменития си роман „Махалото на Фуко” Умберто Еко говори за „ужасната секта на друзите” и твърди, че е трудно да се намери друго религиозно движение, с което да са свързани толкова отвратителни и вледеняващи душата поверия. Авторите на многобройни изследвания от ХІХ век утвърждават, че това е затворена, зловеща и кървава секта, че на своите тайни сбирки друзите устройват оргии и разговорът им се състои от загадъчни фрази – символи, непонятни на никого, освен на тях самите. Освен това те имат тайни връзки с франк масоните, които наричат „съединени приятели” и „ливански повелители”.

Днес вече няма кой да повярва на тези крайни изказвания, макар че друзите и до днес са едно от най-уникалните и мистични религиозни течения. Този народ е един неповторим, запазил се непроменен къс от далечното минало, жив отзвук на потъналите в древността традиции и разновидности на монотеистичната ислямска култура, жив опит да се съчетаят мистичното и рационалното.

Знае се точно, че друзите се появяват на арената на историята през 1009 година от новата ера, когато от основното течение на исляма в Египет се отделя цяла секта. Каква е причината? По това време там управлява династията на Фатимидите. Те били привърженици на направлението „ислямия” – едно от най-мистичните сред мюсюлманските течения, в което имала влияние и гръцката философия. Това било едно странно и противоречиво време за Фатимидския халифат и негов изразител се явил Ел Хаким беар Алла.

На 17-годишна възраст той се провъзгласил за имам, тоест, съгласно теологията на исляма, пратеник на Месията. Още в началото се отнасял твърде предизвикателно към ислямските традиции – позволявал си странни изяви, често противоречащи на общоприетите: сядал на магарето отзад напред, не подстригвал косите си, не режел ноктите си, не сменял дрехите си и проповядвал собствени идеи, които по-голяма част от хората не възприемали.

През 1009 година този фанатичен халиф нападнал Ерусалим и разрушил до основи най-голямата християнска светиня – Божи Гроб. Впоследствие това била една от причините за кръстоносните походи от Европа.

По отношение на своите разбирания за управлението, Ел Хаким се стремил към справедливост и разцвет:: с огън и меч се опитвал да изкорени користолюбието, безпътния живот и всеобщия дух на разюзданост, пронизващ египетското общество в самото начало на второто хилядолетие. Неговото царстване било странна смес от безгранично самовластие и духовно извращение. С еднакъв ентусиазъм той поощрявал науката, живописта и изкуството, строил в столицата Кайро библиотеки, музеи, университети, болници и джамии, съдействал за развитието на търговията и подпомагал бедните. От друга страна, той изгонил жените от двореца и даже от улиците, като им забранил да излизат от дома, преследвал търговията с алкохол, забранил обществените бани, избивал кучетата и котките по улиците. Ел Хаким е известен в историята като халиф мислител и пуритан, който открито изказвал презрение към парите и едновременно с това покровителствал всичко, отнасящо се до религиозното извисяване.

Един от ревностните последователи на идеите му бил Хамза Бен-Али – персийски мистик и интелектуалец. Роден в края на първото хилядолетие, през 985 г., той на 20-годишна възраст пристигнал в Кайро и много скоро станал фаворит в двора на могъщия монарх. Бил тотално завладян от мисълта да претвори в ислямската религия всичко положително от мирогледа на Ел Хаким. Така той създал ново духовно течение и бил провъзгласен за пръв имам. Новата религия на Хамза култивирала скромност, отричане от земните блага и социална справедливост. Тя станала алтернатива на атмосферата на разврат и духовно разложение, царстваща в халифата. В душите на правоверните тези идеи попаднали на благодатна почва и започнали да се разпространяват с необичайна бързина – отначало в Египет, а после и по целия ислямски свят.

Но, както често се случва, разложението започнало отвътре. Амбициозният последовател на Хамза – Наштакин Ел-Дарци, използвал идеите му за самоиздигане и разделил движението. Когато учениците на Ел Хаким и Хамза се избавили от узурпатора, било вече късно – култът на Ел Дарци пуснал дълбоки корени сред привържениците на движението и им дал име „друзи”.

Смъртта на Ел Хаким нанесла окончателен удар на друзите. Приемникът на престола не бил склонен да поощрява религиозните странности и общината на друзите била подложена на репресии. Скоро тя се превърнала в третирана и гонена секта по целия Близък Изток – от Египет до Сирия. Положението се влошило, когато в преследване на еретиците мюсюлманските управници се обединили с Византия и организирали тотален геноцид над друзите. Отделянето от исляма станало твърде бързо, мнозина се присъединили към сектата, но много скоро „вратата” се затворила и приемът на нови членове бил прекратен. Това е причината за тяхната потайна и непопулярна религия.

Друз може да се родиш, но не и да станеш!

 

Така през вековете друзите винаги са се оказвали преследвано малцинство, живеейки в своето изключително затворено консервативно общество, в което практически не са известни смесени бракове.

В края на ХVІІ век Баха Ел-Дин приел кардинално решение: събрал остатъците от разбитите друзки общини и ги разселил в уединените и труднодостъпни села на Южен Ливан, Сирия и Галилея. На планината Кармел, недалеч от днешна Хайфа, основал град Усафия. Главните принципи на религията им станали достояние само на избрани и били даже неизвестни на болшинството друзи. Това тяхно тайно учение, достъпно само за посветените, било причина за пораждане на митове, които усилили всеобщата неприязън и даже враждебност и на мюсюлмани и на християни. Бедуините, маронитите и останалите секти разказвали мрачни истории за своите съседи друзи на европейските пътешественици мисионери. А те, с различна степен на скептицизъм, после им придавали гласност. Понякога в ръцете на западни изследователи попадали друзки свещени текстове, чиито закодирано съдържание и алегории европейците така и не могли да разшифроват. Така кошмарните истории за друзките сектанти продължавали да шестват из просветена Европа, та досега.

И днес в Ливан е религиозният център и висшата религиозна школа на друзите, а те наричат себе си „деца на знаещите” и се считат отделен народ с отделна религия. Още в самото начало на емиграционните вълни на евреите преди 100 – 150 години друзите защитават първите заселници и установяват приятелски взаимоотношения с тях. Помагат на партизанското движение по време на английския мандат и крият преследваните. Това са друзи–ционисти. В централна Галилея, обаче, селата им са по-близо до арабските и още се помнят жестоките войни между съседни друзки и арабски села, а това създава сложни взаимоотношения. През 1956 година друзкият шейх Амин Тариф, приет единодушно от всички друзки клонове, подписва документ за принадлежността на друзите към израелската нация и за задължителна военна служба в армията на страната. Така в границите на Израел друзите получават своя религиозна автономия и родина.

 

 

Откакто век векува, та досега Галилейската долина е убежище, любвеобилен и благ дом за почти всички религиозни и национални малцинства в Израел. Те са две трети от общото население. Освен друзите, тук живеят и маронитите, чийто център също е в Ливан; самаряните с основен град Шомрон (Самария); има черкези – мюсюлмани, бежанци от Кавказ преди два века. А край Ако е концентрирана сектата на бахаите, възникнала в Иран през ХІХ век. Еврейското присъствие в Галилея е само една трета, но това е достатъчно, за да бъде разковниче на особената, одухотворена от красотата на горите и морето атмосфера тук, обезпечаваща с много бдителност, усилия и твърда ръка мир и равноправие на жителите на тази райска долина.

Бахайските градини и храм в Хайфа

 

Очаквайте просължението

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел

Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската об;аст Галилея – вече бяхме в Рош ханикра и Монфор, а днес сме в индустриалния парк Тефен. 

Приятно четене:

 

 

Тефен парк

част трета на

Галилея, Галилея

 

 

Утвърдено е мнението, че промишлените предприятия трудно могат да бъдат характеризирани като туристически обекти за посещение. Екскурзиантите, пристигащи в Израел предимно търсят да видят що е то живописна пустиня; горчиво–солено море; лечебни води и кални бани; екзотична флора и фауна; добре онагледена древна история; богомолски обекти; топло, ласкаво слънце в средата на зимата; разнообразна източна кухня и обслужване на висота. Всичко това тук е налице. А тъй като Израел е световно известна туристическа дестинация, никой не се кани да посещава заводски халета и производствени помещения.

Аз обаче, с тънък нюх за новости с настоящ адрес, нямащи нищо общо с историята, географията или природата на Израел, реших да не се впиша в канона и стъпих на територията на

„IndustrialParkTefen”.

 

Бях чувала за StefWertheimer – човекът, съвременна легенда в бизнеса на страната и крупен индустриален магнат, носещ само от платените си данъци милиони долари приход за Израел. Интересно ми беше да разбера как на територията на този негов парк–индустриална зона е направена връзката между съвременното производство, естетиката на работното място и хуманната тема за отдиха на работника. Не очаквах да видя толкова непринудена показност, заедно с интелект и красота, превъплътени в иначе далечната за мен тема: „Съвременен индустриален дизайн”.

Оказа се, че паркът не е само парк, а голяма по площ територия – невисок полегат хълм в западна Галилея, пълен с производствени предприятия с екологично чиста продукция. Те са асиметрично подредени сред обширни зелени поляни и композиции от храсти, цветя и десетки скулптурни фигури. Редуваха се заводи, изложбени зали, музей, спортен комплекс, училище и отново производствени предприятия – общо петнадесет отворени за посещение обекта. Поместени са в по-големи или по-малки модерни, едноетажни, специално построени за даване под наем заводски сгради. И всичко това – чаровно украсено с още 100 разпръснати по полянките между предприятията ландшафтни скулптури, една от друга по-модернистични и монументални, изпълнени от всички възможни видове материали. На подробната карта, която ми връчиха на пропуска, всичко педантично точно беше описано и нарисувано, без шанс да се загубя или пропусна нещо интересно.

 

Но – всичко по реда си. Кой е човекът легенда?

 

Стеф Вертхаймер

сега е жизнерадостен строен старец, живеещ в разкошна вила край град Нахария, на брега на морето. Роден е в чаровните планини Шварцвалд, в Германия. Преди началото на войната, воден от идеите на Теодор Херцел – идеолога на създаването на еврейската държава, той емигрира в Палестина. Отначало през 1945-47 година – края на английския мандат, той е инженер и офицер в тайната израелска армия. Оттегля се от нелегалност, понеже разбира, че целта на живота му не е да воюва, а да създава. След 1948 година в първите години на прохождането на новата държава, той, както и всички, е обхванат от еуфорията да построи с воля и ум новата си родина като силна, модерна и конкурентна страна, превъзхождаща ислямизирания свят наоколо. И като оръдие на своя принос към голямата кауза, Вертхаймер се опира на точността. Издига я в култ и я прави водеща тема в целия си бизнес-творчески план. Той предвижда, че за да се въздигне една тепърва прохождаща държава в средата на техническия ХХ век, тя трябва да развие машинно производство, носещо бързи финансии. Вертхаймер е машинен инженер по специалност и знае, че в основата на всяко производство стоят основно режещите и шлайфащи инструменти. И това става негов шанс и избор – решава да запълни една голяма ниша в машиностроенето. Започва да произвежда с перфектна точност режещите части на всички видове машини за производство.

Началото е 1948 година, когато ежеседмично с велосипеда си той пътува до пазара в Тел Авив, за да продава изработените от него ножове, резци, бургии, режещи дискове. Така спечелва достатъчно средства и през 1952 година основава фирмата си „ИСКАР”, а през 1960 г. е основен спонсор за създаването на училище за технически кадри. Заводът му произвежда дискови режещи устройства за автомобило и самолетостроенето и е един от най-големите в света за инструментално оборудване.

 

Усиленият целенасочен труд и перфекционизъм на Вертхаймер дават творчески резултати. Той е автор на патент и получава наградата „Ротшилд” за иновационни изобретения в областта на техниката, а след това е удостоен и с най-високата държавна награда „Израел” за принос в развитието на страната.

Migdal Tefen, Израел

Но не само на квалитетното производство с модерни технологии, оценено на конкурентно ниски цени, залага Вертхаймер, а и на чистотата и красотата на работното място. Той знае, че всеки работник ще даде повече от себе си, ако разбере, че е уважаван не само като специалист, но и като съвременен интелигентен човек. Той издига в култ естетиката на ергономичното пространство с идеята, че навсякъде изкуството трябва да върви заедно с производството.

„Тефен индустриал парк”

започва да се строи през 1985 г. В момента на територията на Израел има три такива парка. Никъде няма да видим грозни, ръждясали халета с омаслени и почернели от прах работници. Девизът му е: „Чистота, елегантност и перфекционизъм – сливане на изкуството с производството!” Но едновременно с това: „Да бъдем не само най-добри, но и да продаваме най-евтино.” Тази бизнес окраска на идеята на Вертхаймер за съвършено работно място е в основата за създаването на целия парк „Тефен”. И така, вървейки към бъдещето ръка за ръка, световете на изкуството и индустрията правят хората по-сплотени и силни, надрастващи войната, борбата за териториално надмощие и религиозните предразсъдъци в околния ислямизиран свят.

Много ми се иска да вярвам, че това послание към човечеството, въплътено в идеята за този парк, ще попадне на благоприятна почва и в края на краищата ще се превърне в един от пътищата за така желания мир в региона.

 

 

 

Тръгвам, движейки се по картата и попадам първо в

„Музея на техническото изкуство на ХХ век (1900 – 2000 г.)”

Посещението на такъв музей за мен, хуманитарно устроения човек, беше нестандартен празник. На образователно–забавно ниво албум диплянка и филм нагледно показваха дългия списък на световните изобретения – жалони по пътя на техническия

прогрес през целия изминал век. А в залата беше пълно с действащи модели на всички режещи и пробивни инструменти – от триона и ръчната дрелка през струга и фрезата, до съвременните им електронни модификации. За туристите, желаещи да работят с тези инструменти, беше дадена възможност да опитат под наблюдението на специалист. Всъщност някъде в средата на този технически възход започва и пътят на Стеф Вертхаймер.

Следващите сгради по ред на номерата са предприятия с чисто производство и се занимават с хайтек. Обединени са под названието „манифактура”.

 

Палати №9 и 10 са

експериментално училище за надарени деца.

Тук вече съм в свои води, но…какво виждат очите ми? Тук учат 450 деца от 8 до 18 години, последователи на системата „Самархилд” от САЩ. Учат без изпитване и оценки и явно са щастливи от това. Най-важно е мнението на преподавателя за техните знания и умения. Учителят не се старае да поддържа даже дисциплина, понеже е на принципа, че творческият шум и непосредственост дават повече на децата, отколкото принудителната тишина. Те са в пряка зависимост от интересите им. Така нареченият проблем „дисциплина” се разрешава от самите ученици и, разбира се, от високата класа на педагога. В края на курса на обучение, за да получат зрелостно свидетелство, юношите полагат зрелостни изпити по всички предмети.

Успях да присъствам на урок по актьорско майсторство по предварително зададена тема. Тук, във фоайето, заради по-обширната площ, с танц и пантомима децата изразяваха своето мнение по темата. За мен това беше най-интересното и необичайно преживяване в Тефен.

А наоколо – отново зелени поляни и най-необикновените скулптурни фигури, които съм виждала, една от друга по-абстрактни и причудливи.

 

 

 

Палата №11 е картинна галерия с периодично сменяща се експозиция. През последните три месеца тя е предоставена на Моше Розенталис, художник от Литва, емигрант в Израел от 1958 година. Картините му тук са от последните петнадесет години. Завършил художествената академия във Вилнюс и работил там като учител по рисуване, Розенталис е творец, илюстриращ множество стилове според настроенията си. Разглеждайки композициите му, зрителят усеща огромния символичен потенциал на неговите творби. Картините сякаш подбуждат към разговор и художникът доверително споделя мисли за света, изкуството и себе си. Може да се проследи даже как от първите му композиции се зараждат идеи за останалите. Розенталис притежава вродено чувство за пространство и поезия, вградена в картините; за непрекъснат диалог с природата и уникалния дар на художник, разбиращ езика на своята земя – новата си древна родина.

Той казва, че няма в Русия място с толкова светлина и слънце, както в Израел. Главната творческа територия на пейзажите му е Галилея и предимно град Ако, край морето, Нахария, Цфат. Обича яркото разнообразие и използва маслени бои, креда, пастели, акварел, водни бои. Рисува върху дърво, картон, платно. Като портретист умело изобразява не само душевността на модела си, но и своето особено мнение. Макар и неортодоксална личност, той застъпва класическите теми от Тора, като по свой неподражаем начин изобразява основоположниците на еврейството. Създал се е като творец на север – в

католическа, готическа страна и съпоставките на творбите му с ориенталския стил са доста любопитни. И все пак в центъра на изображенията на Розенталис е човешката личност с вечнотърсещия новаторски дух.

Сега той има две студиа – в Яфо и Цфат – и множество ученици, последователи на необичайния му стил.

 

 

 

 

Палата №12 е музей на старите коли

Това са над сто комфортни автомобила – част от колекцията на Етан, сина на Вертхаймер. Красиви и блестящи, като току що излезли от ретро филм, колите са подредени по години, с начало от 1930 година. Без да претендира за изчерпателност, условието за създаване на изложението е всички коли да са купени в страната и да са пътували по пътищата на Израел. Голяма част от най-старите коли са издирвани и реставрирани измежду изхвърлените на бунището автомобили. Авторът на колекцията възстановява и демонстрира също всичките дванадесет модела коли, произведени в страната. Интересно ми беше да проследя развитието на автомобила през по-голямата част на миналото столетие до съвременните супер джипове, подходящи само за скалисти терени.

Това беше весел и непринуден автопарад с много „усмивки от старите ленти”, с чара и достойнството на суперколите и супермъжете с адрес преди един век и с малко носталгия по чарлстона и онези толкова безвъзвратно отлетели далечни романтични времена.

 

 

 

Палата №13 ни прехвърля на друга

тема: „Тайната градина на природната аптека”

Попадам в цех за варене на сапуни. Но не маркови от луксозните реклами, а натурални, направени от етерични масла, чист зехтин, ориенталски билкови аромати, живи цветове и още нещо – една тайна съставка, която само баба Джамила от Пкиин знае.

Но коя е тя и защо е толкова известна даже зад пределите на страната?

Родена е и цял живот не е излизала от родния Пкиин – голямо друзко село на 20 километра от Тефен парк.

В рекламната си диплянка тя разказва за себе си така: „Произлязох от народа на друзите, дъщеря съм на горите, планините и градините. Получих занаята от баба си, която ме къпеше с водата на свещен извор, омазваше и овалваше със зехтинов сапун с вълшебен мирис от плодовете на нашата градина. След това тя ме повиваше с ароматна смес от диви треви, събирани по хълмовете на нашето село, и произнасяше древно благословение за новородени. Така още с първия си дъх поех аромата на природата и прогледнах за красотата на света с душата си. Оттогава аз попих в себе си още много благословии – мъдростите на моя народ. А вълшебствата на полските треви и техните тайни са секретът на дълголетието, здравето и красотата. През целия си живот съм преследвала една цел – да съединя в едно лечебната сила на билките и нежния допир на сапуна от чист зехтин. Така се роди и чудният дар на моите ръце, пренесен в тази чистота, извлечена от натуралните продукти. На всички, ощастливени с моите сапуни, аз дарявам свежест и дискретен аромат, за да бъде лек и добър денят им, за късмет и успех по пътя на живота.”

 

 

Като реклама звучи искрено, а изпълнението е перфектно. Труд и наистина много вдъхновение са били необходими на целия род на баба Джамила, за да наемат още веднага след построяването на Тефен парк палата №13 и започнат да варят, вече в промишлени условия, прочутите сапуни вместо в домашни. Скоро маслиновите гори, собственост на фамилията стават недостатъчни, но неуморната баба продължава да твори и да експериментира нови и нови рецепти с различни ориенталски, екзотични, цитрусови, цветни, билкови или на подправки аромати.

Действително сапуните се произвеждат ръчно на основата на лечебна смес и в строго съответствие с хилядолетната традиция. Според рекламата те подхранват здравата кожа, балансират и препятстват процесите на стареене в нея и са хомеопатично лекарство против различни недостатъци по кожата на лицето и тялото. Облекчават псориазис, акне, гъбични образувания, сърбеж, екзема, пърхот, косопад и са прекрасен антиалергетик, като се делят на сапуни за тяло, лице и коса.

Натуралните сапуни на баба Джамила преди десетилетие са били събитие на международния пазар на козметични средства. Техните неповторими качества внасят частица вълшебство в живота на хиляди хора по целия свят. Днес тя е автор на запазената марка „GAMILAHEALINGSOAP”.

В малкото скромно магазинче, което е част от цеха, се продаваха само три артикула: колекция от всичките осем варианта на сапуните; разноцветни свещи с различни обеми, форми и аромати и чаровни петграмови шишенца с парфюмен концентрат за дома. След почерпката със силно арабско кафе цялата ни екскурзиантска група се надпреварваше да вдишва, избира и купува сапуни и аромати за цяр, за спомен, а защо не и за модел на този толкова старинен занаят, издигнал в култ чистотата и здравето.

 

(((((((((())))))))))

 

 

 

Палата №14 – завод за стъкло

с многоцветни, феерични, нестандартни, оригинални, но и функционални стъклени изделия на много високо- художествено и естетическо ниво.

 

 

Андреас Майер основава предприятието си преди 40 години в град Нахария като място за семеен бизнес. Веднага е забелязан от познавачите на този изкусен занаят, понеже работи с необикновено ефектна техника. Ползва всички познати до днес начини за обработка на стъклото: гореща и студена обработка; продухване, леене, пресоване, разрязване, разтваряне в киселина, обработване с пясък и шлифоване, обковаване с мед, сребро, злато и т.н. Открива собствен стил и дизайн, изобретява свой начин на валцоване на стъклото и нанасяне на цветовете – на индивидуални пластове, като вплита златни, сребърни нишки или блестящи медни капки, застинали на прозрачна дълбочина. Така те остават свежи и ярки между глазурите на различните слоеве даже когато повърхността е релефна. Много усет за финес и нежност има в смелите експерименти от матово до пълна прозрачност с вълшебна игра на светлините и цветовете. Стъклените изделия са модерни и същевременно много практични, изработени с виртуозна прецизност.

 

 

Колективът, с който се срещнахме, е малък, но талантлив и пълен с творчески идеи, защитаващи запазената марка „Андреас Майер”. Няма догма в работата им – отворени са за нови идеи, форми, комбинации и имат готовност да експериментират непрекъснато и с всичко, което може да развълнува фантазията на майсторите на стъклото.

 

 

 

 

 

Съдейки по експонатите във фирмения магазин, стъклото може да бъде най-различни видове: гъвкаво, течащо, разноцветно, матово или прозрачно, яко или крехко. Удивително е, че от стъкло може да се направи всичко: от бонбони до тухли за сгради; да се съчетае с камък и метал, гума, пясък, кост, дърво, тъкан, хартия, керамика и най-неочаквани цветни пигменти.

Галерията е истинско тържество на изящните изделия – битови и декоративни; функционални и абстрактни; миниатюрни и монументални. От най-малките: стъклена мозайка, синци, елементи за бижута и стъклени пана, броеници, гривни, пръстени, огърлици, фигурки на животни, хора, цветя, птици, до по-обемните: купи, подноси, поставки, фруктиери, тортени и стенни чинии с различни размери, вази, чаши, свещници, сервизи за хранене, фантастични бижута за маса и стена, удивителни стенни часовници, ефектни карнавални маски, стъклени скулптури с невероятен дизайн, въздушни витражи и барелефи, приказни матирани картини, рисувани на обратната страна на стъкленото платно, цветни пана и профилни фигури, стилизирани листа и летни цветя в естествена големина, ангели небесни и хора земни, стъклен грамофон, изящни дантелени блюда за стена, поп и арт класика, и битови предмети за декорация. Новите технологии раждат нови асоциации: цветя, приличащи на таралежи; вази, подобни на корали; квадратни топки; овални кубове; яйцевидни камъни; шаржирани човешки типажи, нарисувани на прозрачно стъкло. Всичко, което може да се направи от този течен, изплавен, твърд, чуплив и вечен материал, особено ако не го разбиваме на пода с размах.

В „Андреас Майер” дизайнерите предлагат на експертен съвет моделите и едва след обсъждането и одобрението на всички, започва производството. Част от нещата се залагат серийно, а при други бял свят виждат само няколко екземпляра. А има стъклени феерии в един единствен екземпляр – това са най-точните попадения в областта на изкуството, с много висока технология на изработка и с пълната гаранция, че всяка част е индивидуална, единствена и неповторима. Тази им бутиковост ги прави квалитетни и след перфектно проведения маркетинг ги разпраща по целия свят в най–реномираните магазини за изкуство.

 

 

А има теми и идеи още непроизведени в пробна серия, все още живеещи само във въображението на колектива. Но аз зная – творческата личност няма мир и спокойствие, докато не пресъздаде от въздух, бои, стъкло, с много фантазия и малко магия, красотата, която напира. Във фирмата си имат тайна шарка – „зарисовка“, която не позволява фалшификации. Всеки творец си има свой индивидуален почерк на боравене с материалите и пигментите и това прави приноса му към общата колекция неповторим. Това е личната му тайна и специфика при изработката на някои ключови елементи.

Майсторите стъклодуви работят съвместно с творци и от други области на изкуството: архитекти, графици, скулптори, живописци, дизайнери. Това води до още по-голямо разнообразие на стиловете и формите, до експериментиране на изделия от нов вид стъкло. И това на свой ред още повече накалява фантазията на творците. Те използват стъклото като пълноправен материал за самоизява и творчество, приравнявайки разтопената стъклена маса с мрамора за скулпторите, с дървото за резбарите, глината за керамиците, желязото за ковачите или с боите за живописците. А стъклото, както го описват познавачите, е много сложен за обработка материал. Той може да се формова само в горещ и полувтечнен вид и когато застине, повече нищо не може да се променя. След формовката два дни изделието трябва да изстива.

 

 

 

В „Андреас Майер” се отнасят към стъклото като към живо същество – нежно и капризно, изискващо внимателно отношение и знания, които идват само с опита.

Убедена съм, че часове не биха ми стигнали да разглеждам магазина– галерия. Дъхът ми спира пред всяка впримчена в стъкло феерия с хиляди невъзможни за друг вид изкуство форми, нюанси, цветове в авангардни фигури, съчетали в себе си чуплива реалност, крехка елегантност, художествена ценност и висок професионализъм.

 

 

Продължението:

Галилея, Галилея (4): Пкиин

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел

Днешният пътепис ще ни отведе на тридневна разходка из признатия за столица на Израел Тел Авив. Лъчо ще бъде наш водач.

Приятно четене:

Тел Авив (Израел)

за три дена

 

 

Отидох до Тел Авив, за да взема парите от ционистите-илюминат…… ъъ, пардон, на разходка като турист за три дни, та да разкажа:

 

 „Бен Гурион“

е модерно хвърчище, обслужват бързо, но и са мега подозрителни. На връщане минах през дългата проверка – опипваха ме, скенираха ме, вземаха проби от вещите ми, защото имам нов паспорт и бях в страната само за три дни. Има интернет навсякъде по летището. Най-евтиния транспорт до града е с влак, който е до самия терминал – 16 шекела. И във влака има Wi-Fi. До централната ЖП/авто гара се стига за 20-25 минути.

Old Jaffa Hostel,

в който отседнах е толкова стар, че по стените има снимки на хора, които са се запознали в него, и после са се оженили. През 80-те! Идеална опция за solo пътник като мен, за да се запознае човек с хубави хора. Струваше ми 90 шекела на нощ, включва кафе и малка закуска (която сам си приготвяш). Спах в стая с още 5-6 човека, на двуетажно легло. Има покрив с тераса, хубава гледка, добра атмосфера. Дават (плажни) кърпи за 3 шекела, безплатно плажно масло, карта за града и т.н.

Плажовете

са страхотни, сравнително чисти, повечето (освен религиозни, нудистки и гей, ако правилно разбрах) са безплатни, водата е много чиста. Винаги има хора, пада голяма веселба – с кучета, с деца, млади хора, стари хора. Самата плажна ивица се простира по целия град, и е опасана с алея по цялата дължина – там хората бягат, ядат, пият, почиват и т.н. По голяма част от плажа и алеята има безплатен Wi-Fi, макар че на места сигналът се чупи. Има и тоалетни, като никой не те кара да fucking плащаш, за да пикаеш, както по българските плажове. Кой е евреинът сега?!

Хората

 са в общия случай доста дружелюбни, усмихнати, помагат когато се загубиш. Не попаднах на млад човек, който да не говори поне базов английски. От друга страна са груби като българите – не се извиняват ако те настъпят, бутат се пред теб на опашката и т.н. Случи ми се да попитам девойка нещо за градския транспорт, и нещата да приключат с 40 минутен разговор за политика, култура и география. Отворени са за разговор и запознанство, демек, поне по мои наблюдения. Голямата част са млади хора – чак ми беше малко странно да виждам толкова рядко баби и дядовци по улиците и в парковете, но такава е демографията там. Много бременни, много майки с колички и т.н.

Цветното 

има най-вече малцинство араби, и евреи от всяка част на света – през руските, та до негрите от Бета Израел, дори хора от далечна Азия. Градът е пъстър на култури и раси. Аз бях там и по време на гей парада, който е сред най-големите в света, както научих, та и в това отношение е цветно

Градът 

обходих по-голямата част пеша. Не е голям, добре организиран. Много интересна и красива смесица от ориент и западно. Много, много дървета навсякъде – и садят още постоянно. Доста цветя също, за които си имат специални напоителни системи из градинките. Красиви паркове, особено онзи по протежението на реката в северната част на града. Много ресторанти, кафенета, улични музиканти, интересна архитектура. Нещата определено се развиват, навсякъде стърчат кранове, които строят нови сгради – и къщи, и небостъргачи. Има туристи, но няма нищо общо с Лондон, примерно, където заливат целия град. Американските си личат както винаги Не е squeaky clean, има боклуци и тук-там смърди на пикня – като във всеки по-голям град, I guess.

Тел Авив, Израел

Сигурността

тъжно, но всички, с които повдигнах темата, казаха, че в Израел се чувстват по-сигурни, отколкото навън. Някои лъжат, че са от Испания или Русия примерно, когато са извън страната си, и си говорят с някого. Включително когато са на почивка в България, особено след Сарафово. По време на моя престой веднъж само спряха движението по един булевард (аз бях в автобуса) заради сигнал за бомба, и за 15 минути го възстановиха. Това, обаче, се случвало редовно. От една страна многото млади хора, които излизат от казармите и се разхождат въоръжени създава впечатлението за военна държава. От друга, правят нещата доста subtle, и човек няма усещането, че постоянно е наблюдаван, или пък да има усещане за страх или Биг Брадър. На плажа си оставях раницата със всичките ми вещи и отивах да се цамбуркам, опитвайки да не се тревожа, че някой ще я открадне, и никой не я бутна.

Манджата

от жегата не ми се ядеше много, но успях да хапна две-три неща, чиито имена не запомних. Разни кюфтенца, някакъв интересен джънк подобен на арабски дюнер. Ядох и много хубаво мезе за бира – топиш питки в едно като кисело мляко със зехтин. Понеже ядох или джънк, или в по-забутани квартали, храната ми стъпваше между 30 и 50 шекела на ядене, което не е зле. На места порциите са доста големи. Бирата е като в Европа общо взето, концентрати не съм пил, просто бях жаден.

Жените

holy-motherfucking-Jesus!! Не знам дали защото са ми по-различни, или какво, ама огромна част от младите момичета там са минимум категория “уау, хич не бих й простил”. С един бразилец, разхождайки се по алеята и гледайки по плажа трябваше буквално да спираме от време на време, за да оценим девойките както подобава. Някои от тях са от ония, за които искаш да ожениш и да ги караш да се усмихват и изпитват оргазми постоянно, no matter what. Освен това като ги заговарях(ме) изглеждаха доста общителни и естествени личности, няма излишно кифлеене. Има всякакъв тип – мургави, бели, черни, руси, и една от любимите ми комбинации – middle eastern-тъмнокожа, със зелени очи…

Случиха ми се много, много интересни и хубави неща,

но те са интересни само за мен и мои приятели, предполагам, затова няма смисъл да се оливам повече. Силно препоръчвам дестинацията, смятам да се върна в обозримо бъдеще, и да обиколя останалата част от Израел – Йерусалим, Мъртво море и надолу към границата с Египет.

Още на летището в София се запознах с един руски евреин (родом от Крим), който нещо се беше дезориентирал. Докато стана време да минем проверката си поговорихме – интересно, че си беше купил стара нацистка монета от България – въпреки, че (по неговите думи) може да има неприятности с полицията, ако я намерят в него. Сравни “Терминал 1″ с летище в Иран, и ме попита какви са проблемите в България, след като нямаме войни, почти няма тероризъм и фундаментализъм. Пичът се оказа музикант, и ми даде телефонния си номер, в случай, че имам нужда от нещо докато съм в Израел.

Също на летището малко по-късно се срещнах с човека, за когото гласувах за евродепутат – Виктор Лилов. Оказа се, че и той ще пътува до Тел Авив, та пътувахме заедно с още един негов приятел. По време на полета обсъдихме политиката и международното положение. След като кацнахме, минахме проверките и се качихме във влака, си говорихме някакви неща за валутния курс на шекела, и някакъв дядо се намеси на българо-руски! Каза, че имал къща в Боровец. Минутки по-късно както говорихме с дядото от друга седалка във влака се обажда още един, този път млад човек - и на чист български ни проговори и той. Беше много приятна изненада. Казаха ни, че в Тел Авив/Яфо имало доста български евреи, два български ресторанта и т.н. Във влака имаше доста войници от казармите, пътуващи към града.

От централната ЖП гара до хостела хванах автобус – в който разписанието и маршрута са написани само на иврит, и се наложи да питам хората за превод. В процеса се запознах с около 20 годишен американски евреин, който ми сподели, че се е преместил да живее в Израел най-вече за да се запише в армията. Всеки войник е от полза, каза той с доста патриотичен тон.

След като слязох от автобуса отново търсих упътване от хората, и попаднах на една местна британка на име Ема (омъжена за израелец) и дъщеря й Наоми. Оказа се, че те търсят някаква художествена галерия на минутка разстояние от хостела ми, който пък се намираше до една стара часовникова кула, които всички в квартала знаят. Оказа се още, че тя преди ~20 години е отседнала в същия хостел, когато се е запознала със съпруга си. Освен това е и художничка-аматьор пак като мене, аз пък й разказах, че съм живял в Шотландия няколко години, в общи линии намерихме доста за какво да си говорим. Наоми пък е интелигентно младо девойче, mega hot, осми месец в армията (там е две години за момичета, три за момчета), че и motherfucking балерина.

 

Все още имаше повече от час преди да отвори рецепицята на хостела ми, когато го открихме, та ме заведоха на изложбата – на художници-аматьори, деца, на хора, които изкуството им е хоби, a community thing. Беше доста интересно. Някакъв дядо ми провери раницата като разбра, че съм турист – макар доста на бързо и вяло. След това решихме да се разходим още из старата част (Яфо), видяхме старото пристанище, където са пристигнали първите ционисти, както и много от оцелелите Холокоста, и подобни забележителности. Пихме по един портокалов сок, и си поговорихме.

Казаха интересни неща – например,

в Израел няма такова нещо като “политическа апатия”

Всеки има мнение по политическите въпроси. Granted, доста хора вероятно имат повърхностни или едностранчиви мнения, но няма такова нещо като “аз нe гледам новини, тия работи не ме интересуват”. Наоми ми разказа за армията – в нейния случай, само първите месеци е имало тежка физическа подготовка, изпитания, стрелба и т.н. В момента вече е нещо като социален работник, който изслушва войниците, пита ги какви (лични) проблеми имат и т.н. Работи най-вече в офис.

В израелската армия плащат и по време на задължителната казарма –

около 200 лв на месец. Съответно е национална традиция всички уволнени войници, след службата (веднага, или след още година работа) да заминат за някъде далеч – обикновено Южна Америка, и да пътуват поне една година.

 

Разказаха ми някои интересни неща за Израел – например, който не е служил в казарма (за това още след малко), бива леко отлъчван от обществото, хората го гледат на криво, може да има проблем да си намери работа или да кандидатства в университет. За тях да защитават земята си е нещо доста важно. Когато Наоми видя моя скица на някаква badass мацка с пушка се изкефи много, и вика “като мен е” – което ми направи интересно впечатление.

Ема ми разказа за културните разлики между Израел и Великобритания – как хората са по-груби (макар че според британските стандарти, всички сме невъзпитани неандерталци), и как се мачкат един на друг повече, отколкото си помагат в определени ситуации. Според нея това се дължи на начините, по които са оцелели евреите. На мен ми беше интересно и странно как се говори за “израелската култура”, тъй като това е нова държава, съставена най-вече от имигранти – от САЩ до СССР, от Етиопия до Полша.

След като си разменихме контакти и се разделихме, аз си намерих хостела, и реших да се разходя из града. Научих, че в петък следобед автобусите спират заради Шабат, и реших да питам една девойка на автобусната спирка за по-сигурно. С нея пък се разприказвахме, и се оказа, че сме в една посока. Взе ми картата, за да ми загради и покаже интересни места за посещение, и от дума на дума стигнахме до политика. Тя се оказа левичарка по убеждения – нещо, което, оказва се, е доста трудно в страната на Кибуците.

Участвала е в разни Occupy движения, отказала е да служи в армията – разказа ми как е най-лесно да се измъкне човек: или като се направи на много религиозен, или на депресиран/суициден/луд, защото кой би дал оръжие на такива. Хич не обича Бен Нетаняху (сегашния и десен МП), смята строенето на нови селища в Западния бряг за безумие. Разказа ми, че нейният приятел бил учител, и когато казал “истината” на децата по някои от проблемите, го уволнили. Разбира се, не знам каква “истина” е казал, може и с право да са го клъцнали; но я успокоих, че и в България ако някой разкаже по-истинни, но по-неприятни за българите версии за някои исторически събития, пак ще го уволнят. Каза, че й е трудно да се бори за (твърде хипи, според мен) идеалите си в тази среда…

Направи ми впечатление, че се притесняваше да говори за политика публично, заради нестандартните си убеждения. Не мисля, че беше защото някой ще я набие or anything, просто тамошното общество е пасивно-агресивно спрямо хората, които са против армията. Поканих я да се разходим още заедно, или

да отидем на гей парада,

но с една много интересна усмивка отвърна, че приятелят й я чака

Разходих се сам, и отидох на парада в края му. Голямо събитие там – целият град беше в гей знамена – по кафенета, по къщи, по булеварди в подкрепа на ЛГТБ. Десетки хиляди хора се събират, много хора ходят от други държави специално за събитието; аз идиота разбрах, че парадът е в този ден същата сутрин, хех. Имах усещането, че много от хората бяхме хетеро, и просто бяхме там за партито, музиката, яденето и пиенето. Признавам, че заглеждах мацките в чаталите, за да съм сигурен. На някои пък си им пишеше какво харесват, да си знае човек дали въобще да се пробва:

 

Супер е, че има такъв парад в Близкия изток, предвид, че в съседните държави гейовете биват избивани, or worse. Поснимах, пих една бира, поподскачах малко с техното, и се запътих пеша към хостела. По пътя се отбих в един Макдоналдс – стана ми много интересно, че и трите момичета бяха арабки, бяха целите в черно, със забрадки вместо бейзболни шапки; но пък много свежи и усмихнати. Контрастираха силно на част от клиентките, които бяха по бански, хех.

След още мотаене се прибрах в хостела. Взех душ и т.н, и когато смятах да си лягам, че не бях спал от 19-20 часа, се запознах с един бразилец, който ме извика да гледаме мач (Испания vs Холандия). Първоначално отказах, опитах да спя, но беше толкова горещо и шумно, а аз и развълнуван, че не успях. Отидохме в кръчмата, която е точно пред хостела, седнахме при някакви произволни хора на едни големи маси, някакви други хора сядаха и си тръгваха. Аз по принцип не гледам мачове, но този беше доста интересен (1:5), та виках там, радвах се, пих бири.

По едно време дойдоха някакви мацки, седнаха при нас, бъзик по бъзик и наздраве по наздраве се запознахме. Доста приятни момичета, бъбриви, и гледаха футбол колкото за лиготията. Едната ми каза, че пра-дядо й е от България. Там всеки трети има някаква история, свързана с Холокоста, и е доста weird когато си помислиш “това момиче нямаше да съществува, ако българското правителство беше депортирало дядо й”. Някак си нещата стават по-лични, не е като от учебник, не е статистика. “Спасените български евреи” оживяват пред теб, когато се запознаеш с потомците им.

Едно от другите момичета беше цялата в синини в по раменете и ръцете, за мой шок. Бъзикаха ме, че е набила гаджето си и т.н, но после се оказа, че е от пушката – девойката е нова в казармата, и явно още не може да я държи правилно. С трета се харесахме и се разговорихме доста – разказа ми, че в казармата в началото е плакала много, и не е можела да се справя, та сега са я насочили в счетоводството, и може да си ходи у тях всеки ден. Много приятно момиче – жалко, че не можахме да се опознаем. Аз след третата бира и 24+ часа без сън вече не издържах, и си тръгнах даже без да й кажа чао, защото май отиде да пуши някъде настрани or something, дори не помня, толкова зле бях.

На другия ден с бразилеца отидохме на плаж и разходка

– той ми разказа за себе си, оказа се, че също е художник и работи в рекламна агенция. Бил на разходка в Близкия изток (Египет, Йордания, Израел) с жена си, която си тръгнала малко по-рано. Същия ден замина за Париж, където имало раздаване на някакви награди за реклама – и видях снимка във Фейсбук по-късно, че е спечелил :-)  Доста приятен човек – говорихме си за положението със световното и мизерията, за Дилма и т.н.

Аз продължих с цамбуркането и след като бразилеца излетя за Париж, и уж се намазах с крем против изгаряне, ама пак изгорях много жестоко. Даже някакъв пич на плажа ми каза си сложа още, защото ще страдам после. Е, няколко дни по-късно болката вече мина, но се беля и чеша постоянно. По-късно отидох за още една много дълга (15 км) разходка из града,

върнах се в кръчмата

и пак се запознах с някакви произволни хора. Някакъв пич от Англия беше пийнал, и запона да дискутира ситуацията в Палестина, което  много подразни хората. Започнаха да спорят за Западния бряг. Един от пичовете до мен каза, че когато е служил в армията всеки път са го замеряли с камъни – пита, какво правиш, когато не знаеш какво хвърлят по теб? Може да е камък, може граната. Започнаха да си говорят на висок тон за цялата ситуация там, обясниха му как един войник не може да стреля, освен ако животът му не е директно застрашен, и как в Рамала войниците са въоръжени с гумени куршуми. Англичанинът “отиде да пикае” след като ги вбеси тотално, повдигайки темата за трите отвлечени момчета (тема, която в България почти не беше отразена май).

Третия ден го прекарах целия в разходки в забутани кварталчета, кратки запознанства, търсене на собственика на едно загубено кученце. Когато отидох на летището заварих приготовление за романтично предложение на брак. Пожелах успех на пича, а когато девойката пристигна от полета, се взеха.

 

Та така. Чудесно беше.

Автор: Лъчезар Петков

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел