Завървшме пътуването на Любо до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, продължихме към Техеран, стигнахме до Язд и Персийския залив, после тругнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
За последно прекосихме северен Ирак, а днес – с две нощувки по пътя – ще прекосим Турция по пътя за България.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част шеста

Турция – Мардин и Сафранболу

Ден 14
Решихме днес да влезем в Турция, след като разгледаме древното градче Акре. Мислехме да гледаме и каньона Равандуз, както и градчето Амеди, но бяхме вече доста изморени от постоянните проверки на военните и подозрението към смачкания багажник, който не се отваряше. Така че съкратихме малко престоя.

Тръгнахме рано сутринта и като пристигнахме в

Акре

беше спокойно и приятно за разходка. Наистина мястото си заслужава да бъде посетено. Емблематично е за района, а и старата архитектура на фона на скалистите планини наоколо много му отиваха. Помотахме се, поснимахме, ядохме някаква местна гозба, която беше доста вкусна и тръгнахме към границата през градовете Дохук и Захо.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Спряхме при едни военни да попитаме за пътя. Да, този път ние спряхме при тях по желание. Тук не можеш винаги да караш по табели или GPS, защото те те водят по главните пътища, а в нашия случай към Мосул, който е препоръчително да бъде избягван като не особено стабилен. Особено за чужденци. В тази част военните сякаш по-малко се интересуваха от нас. Даже на няколко пъти дори не ни спряха, а само ни помахаха или се здрависаха с нас. Вероятно, защото решаваха, че сме се отправили към границата и излизаме от страната им.

Интересно беше, че на няколко места видяхме бензиностанции с километрични опашки. Явно нямаше бензин и всички чакаха. Добре че ние не разчитахме на тях. В Ирак бензина беше около 1,45 лв сякаш, но спомените ми не са така ясни и не съм съвсем сигурен.

Малко преди границата все пак имаше бензиностанция, на която нямаше проблем с горивото и допълнихме резервоара преди влизането в Турция.

Стигнахме

границата Ирак – Турция,

която е след град Захо и се подготвихме за предстоящите предизвикателства, а такива не липсваха. Ще засегна

някои основни елементи от преминаването

От иракска страна

паспортният контрол и изходните печати бяха мигновени.

След това някакви такси, които не разбрах за какво са – около 50 турски лири. Там ми взеха и временните документи за колата, които бях получил на границата при влизането. После още някаква проверка и бяхме готови

да минем по моста над реката

и да се заемем с

турските формалности

А там ни разкостиха.

Един кюрд, който живее в Германия ни насочваше къде какво да правим. Човека каза, че този маршрут го пътува 3 пъти годишно и всичко му беше ясно. Трябва само търпение.

Започнахме с изваждане на целия багаж и внасяне на ръка в близкото помещение, където всичко минава през скенер.

После се минава щателна проверка на колата. Това на нас ни отне много време, защото носехме наистина бая багаж и провизии поради спецификата на пътуването ни.

Последва товарене обратно в колата.

Това беше само предварителна проверка. Отидохме на митница.

Оттам ни изпратиха на рентген. Там пращаха всички автомобили, които не са с турска регистрация. Имаше 11 коли пред нас, а чакахме около 2:20 часа да минат. Трябваше отново всичкия багаж да излезе от колата през седалките, но поискаха и багажника да бъде отворен. Обясних човешки, че това няма как да стане поради очевидни причини и човека за щастие се оказа разбран.

Минахме рентгена и после пак една бърза проверка на автомобила. Натоварихме обратно всичко и се върнахме на митница.

Оттам ни пратиха за проверка в полицията. Тръгнахме да я търсим.

Попаднахме на медицинската служба, от която се оказа, че тук май имат нужда. Мога да си представя дори повече от ден чакане на тази граница, ако колите са много.

Седиш на жега над 40 градуса и чакаш. За да онагледя колко топло беше ще кажа, че докато чаках на едно гише, от козирката над мен, която се намираше на около 7 – 8 м височина, се облекчи един гълъб върху главата ми. Докато материала изминаваше тези 7 – 8 метра път до главата ми, цялата вода се изпари и на главата ми просто тупна едно сухо парче и падна на земята. Чак не ми се вярваше, че не ме омаза изобщо.

Та така от медицинската служба една мила жена ни заведе в полицейския участък в съседство. Там се държаха съвсем професионално. Направиха си нужните проверки като искаха да разгледат и фейсбук профили на тези, които имаха, за да преценят що за хора сме. Минахме и тази проверка.

Върнахме се на митницата, където казаха да минаваме към последния портал. Там бяха някакви киселяци, които ни гледаха пак сякаш сме извънземни. Искаха нещо, което не разбрахме какво. Обяснихме, че сме минали всички възможни проверки и, че ако има още някаква да я дават да минаваме и нея и да си ходим вече оттук, че половин ден изкарахме на тази граница. Обяснихме отново, че сме туристи и се прибираме.

Най-накрая си получихме документите и

влязохме в Турция

Макар на 2000 км от България, някак се чувствахме почти у дома след влизането в Турция. Но пък вярно беше, че и тези части са доста по-различни от Турция, с която сме свикнали ние.

Пътят се движеше непосредствено до границата със Сирия

Спрях да снимам река Тигър, която разделяше Турция и Сирия.

Малко по-нататък пък граничната ограда беше непосредствено до пътя и от другата страна се виждаха сирийските населени места.

В град Nusaybin

се видя и самия граничен пункт, който предполагам в момента беше затворен. Иначе пътят се оказа приятен. Беше жътва и наоколо всичко беше обагрено в златисто.

На една бензиностанция при нас дойдоха кюрди да ни питат дали наистина сме от България. Странно им беше какво правим по тези земи. Малко преди отклонението за

град Мардин,

който беше и целта за днес ни спряха военни. Излязохме от колата с паспорти в ръка, а едно куче се вмъкна вътре и започна да души като лудо. Ние се направихме малко на луди и казахме, че сме били на преход из Иран като не споменахме нищо за границата, която бяхме минали преди малко. За щастие не разгледаха печатите в паспортите. Попитахме дали можем да спим някъде наоколо на палатка, но те категорично казаха, че това отсреща било Сирия и не било място за палатки. В този момент спря автобус с надпис Истанбул – Багдад и всички се втурнаха към него, а ние се изнизахме.

Завихме към Мардин с надеждата да си намерим закътано местенце,

но поради жътвата и оживлението се оказа не много лесна задача. Минахме през града и се спуснахме от другата страна на планината, където след известно търсене и обикаляне по едни черни пътища намерихме чудесно и закътано място. Беше вече тъмно, а наблизо се виждаха светлините на близкото село.

Тук хората бяха по-различни. Бяха с предразсъдъци, а може би и с право. Вероятно повечето бяха преживели много конфликти. На едно място малко преди да намерим това един човек ни видя да свиваме по черен път и ясно ни каза, че нямаме работа там.

Ден 15

Отново чудесна слънчева утрин. Днес вече не беше толкова жега. Подмотвахме се лежерно около лагера без бързане и се наслаждавахме на спокойната обстановка. След това събрахме лагера и се отправихме към

Мардин,

който беше съвсем близо. Градът не прилича на нито един друг турски град, в който съм бил. Прилича по-скоро на стар град от Близкия изток, изграден със светъл жълтеникав камък, а местоположението му на върха на едно възвишение, му придаваше особен чар. На юг като на длан се виждаше цялата равнина. Определено много интересен град с уникална атмосфера.

Седнахме да опитаме малко локални тестени изделия с чай в една пекарна. Търсихме бюрек, но уви тук не беше така популярен, както в западна Турция.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

След Мардин искахме да посетим т.н. Hive Houses в градчето Harran, но поради това, че пътят вървеше твърдо в посока Сирия се отказахме. Представихме си безбройните военни постове и проверки, които вероятно щяха да ни бъдат направени и да се налага да се обясняваме като ученици. С печати от Ирак в паспортите и в посока към границата със Сирия, щеше да се наложи бая убедително да повтаряме, че сме просто туристи и искаме да гледаме „Кошерните къщи“ в Харан.

И така решихме, че ни стигат толкова проверки за това пътуване. Наистина се бяхме поизморили от тях.

Преди обяд

потеглихме по направление Газиантеп, Адана, Аксарай, Анкара

Беше строг транзит, но това, което ми направи впечатление беше приятната природа, която започна да се разкрива около пътя. Определено се усещаше средиземноморския климат. От прозорците на колата

Адана

изглеждаше приятен и уреден град. Оттам започнахме да катерим на север към анадолското плато. Пейзажът премина от горист към тревист с красиви възвишения. Много е красиво в Анадола!

След град Аксарай

започна да се смрачава и кривнахме по един черен път сред поляните, за да си намерим място за лагер. Малко повече покарахме навътре по ливадите сред околните хълмове, но пък местенцето, на което се установихме беше прекрасно.

Наближаващият край на пътуването се усещаше вече доста силно. Имахме само още една нощувка след тази, преди да се приберем в България.

Ден 16

Продължихме в посока Анкара,

която транзитирахме и решихме да спрем само в градчето

Сафранболу,

което много прилича на нашите възрожденски градчета в стил Копривщица или Боженци. Къщите са в същия стил.

Safranbolu, Safranbolu, Турция

Трафикът обаче се посгъсти и предусещахме как без да искаме пак сме улучили края на Рамазана. В самото Сафранболу беше такава гъчканица и оживление, че някак се загуби чара на градчето. Поснимахме, наядохме се с едни огромни черници директно от дървото и се изнесохме набързо. Не можахме да го усетим много това място, макар да беше доста красиво градче.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Поехме в посока Истанбул

Валя доста, а колоните от автомобили бяха безкрайни. На около 120 км преди града решихме да отбием и да нощуваме, за да не се забием в някакво задръстване и да си отвисим до никое време. Намерихме изключително спокойно местенце сред едни тополи като бяхме добре скрити. Беше близо до магистралата и трафикът се чуваше цяла нощ, но в същото време предлагаше доста уют.

Последен лагер за пътуването

Не бързахме да лягаме, защото искахме да се насладим на тази вечер максимално. От утре пак ще сме затворници на града и бетонните кутийки, в които живеем.

Ден 17

Посока България

Трафикът беше доста по-добре от вчера, така че спирането тук беше мъдро решение. Сравнително бързо прецапахме през Истанбул по втория мост над Босфора и се отправихме към границата с България.

Решихме да минем през Лесово

(от турска страна търпеше реконструкция в този момент) уж, че било по-спокойно, а и надявайки се да не ни обърнат такова внимание като сме на по-второстепенен пункт. Да, ама не. Въпреки че излизахме от страната им

турците се постараха да минем през всички възможни проверки

Само дето не измислиха и някоя извън процедурите специално за нас. Още на първото гише последва въпроса – „Ирак“? след като видяха печатите с надпис „Habur“ в паспортите. Кимнахме в знак на съгласие и допълнихме, че сме туристи, които са минали само транзит оттам на път от Иран. Човекът не се трогна, а почна да звъни някакви телефони и оттам се

започна поредната гранична одисея

Започнахме с проверка на багажа, после рентген, после цялостно търсене с куче, което направи целия багаж в козина и

накрая завършихме в отдела за борба с наркотици,

където писаха някаква докладна, че не са открили нищо нередно. Така се търкулнаха едни незначителни 4 часа. От българска страна ни лук яли, ни лук мирисали казахме, че идваме ей тук от близките планини в Турция, надявайки се да не минем още една такава проверка. Нашите митничари приеха това за чиста монета и ни пуснаха по живо по здраво като само ни попитаха как са планините по турско. После такса дезинфекция и

вече бяхме на родна земя

Веднага след границата кривнахме към

село Лесово

и под една хубава сянка точно до табелата на селото направихме един обяд с последните останали провизии и бира. Малко позабравения вкус на кехлибарената течност се вписваше чудесно след преживелиците на границата и жегата.

След това всичко беше ясно – Елхово, Ямбол и София. Спряхме само да снимаме една лавандула, че така хубаво се лилавееше и нямаше как да бъде подмината без снимка.

Едно съвсем кратко заключение

Иран е чудесна страна

и препоръчвам на всеки, който има желание да я види да отиде скоро преди едни „доброжелатели“ да отидат да разбутат нещата и там под претекст, че отиват да проповядват „демокрация“.

Благодаря на хората, които срещнахме там за доброто им отношение към нас и за това, че спомогнаха за приятното изживяване.

Северен Ирак

е място, което може би няма да се хареса на всеки, а само на хората с по-авантюристичен дух. Но определено и там има какво да се види, както и да се усети атмосферата и ритъма на район, който се намира в следвоенен етап и сега се възражда отново.

За източна Турция

какво да кажа? Това е една различна Турция, която има много какво да покаже и определено я препоръчвам за посещение. Имахме перипетии през това пътуване, но когато нещата са поправими след време остават положителните емоции, удовлетворението от пътешествието и всичко, което те е обогатило през него.

А ето и малко статистика

на който му е любопитно.

• Изминахме 10 914 км и наляхме 849 литра бензин. Само в Иран минахме 5200 км, а в Ирак 564 км.

• Като разходи на човек ето как стоят нещата – 640 лв за пътни, храна, хотели и какво ли още не. 100 лв виза за Иран, 80 лв карнет за колата и 20 лв застраховка. Това е сметката на калпак като ние бяхме трима души. И туй то!

Беше едно пътуване изпълнено с емоции и незабравими моменти!

Край
Автор: Любомир Петров 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com

Продължаваме с Тони из Източен Анадол в Турция. Започнахме с?преход от София до Йозгат, продължихме към Каменния път при Кемалие и Малатия, а днес ще минем през Арсамея, планината Немрут и ще разгледаме Диарбекир.

Приятно четене:

От Арсамея през планината Немрут до Диарбекир

Трети ден от

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Ден 3, 26 Юни 2017 г.?

Километрите за деня бяха 357.

?

?

?

?

Събудих се рано, както обикновено. Слънцето точно се показваше.

Прекрасна гледка откъм палатката като за добро утро

?

Не се подмотвах дълго, сгънах багажа набързо и се натоварих на мотора. Внимателно минах през пясъка и се изкачих до главния път.

Днес трябваше да се кача до величествения Немрут и да акостирам в Диарбекир,

а е само третият ден. Карайки по пътя в едно селце, видях работещ магазин и спрях, за да си взема нещо да хапна. Имаше и течаща чешма до пътя, на която си измих очите и след като закусих пак някакви вафли и сокчета, си измих зъбите. Попътно бях решил да посетя и един интересен мост. В един момент сметнах, че ще е по-забавно да мина по малките селски пътчета.

Около Kozagac

?

Пейзажът е доста интересен, всичко е пожълтяло от жегата, почти няма зеленина, но по тези ширини е така. Слънцето препичаше и беше още от сутринта над 30 градуса, кошмар.

?

?

?

Пейзажът е доста интересен, всичко е пожълтяло от жегата, почти няма зеленина, но по тези ширини е така. Слънцето препичаше и беше още от сутринта над 30 градуса, кошмар.

?

?

Имаше и лек офроуд

?

Но за кратко

?

И някаква крепост край пътя

?

?

Свършиха малките пътчета и се включих в един от основните

?

Стигнах до

Cendere Koprusu (Моста над река Джендере)

?

Намирах се на новия мост

?

Гледката оттам беше добра, той се намираше успоредно на стария мост.

?

Строители на моста са XVI-тият легион по време на римския император Setimius SEVERUS (193?–?211 Сл.Хр.) Мостът е построен като величествена арка на две скали в най-тясната точка на реката. С просвет от 34,2 м, мостът е може би вторият по големина тип арка, строен от римляните. Той е с дължина 120 м и ширина 7 м.

?

Придвижих се до паркинга от едната страна на моста и се разходих, жегата беше убийствена, а беше още сутрин. Издигнати са 4 колони: за императора S. Severus, за жена му J. Domna и за техните синове –?Caracalla и Geta. Geta е убит от брат си Caracalla и колоната издигната в негова чест е съборена (211?–?217 Сл.Хр.). Caracalla е наредил да бъде изтрито името на Geta от всички камъни, където е било написано.

?

?

?

?

?

?

Гледката от самия мост е впечатляваща, имаше и доста къпещи се в реката

?

?

Един турчин на кон препускаше като гламав

?

?

?

Ето го и новият мост, по който минах

?

Реших да сляза и под моста, за да погледна оттам

?

?

?

Накиснах ботушките във водата, малко да се охладят

?

?

Върнах се обратно до паркинга, където седнах да пийна чайче и да си взема малко въздух

?

Съвзех се и се отправих към мотора. Потеглих в неописуемата жега, крепеше ме мисълта, че ще се кача нависоко и там ще е поне малко по-хладно Има пряк път, който не е главен, за Немрут откъм моста и хванах по него. В един момент видях табела за някаква забележителност и спрях да погледна.

Арсамея

Реших да разгледам. Нагоре се виеше една стръмна и тясна пътечка.

Гледката си я биваше

Ей там долу, някъде в далечината, беше мостът

?

Античният град на Arsemia е бил населяван от Arsames –

един от предците на крал Antiochos 1 (62 – 32 Пр.Хр.) през 300 Пр.Хр. и е използван като лятна столица на държавата.

Стълбище право надолу, не знам докъде води, но не му се виждаше краят

Жега

?

Няколко от загадките на Комагена успял да разреши немския археолог Дорнер,

който в последните години бил ръководител на разкопки в близост до мястото. Археологът се заинтересувал от името, с което местните хора наричали планината – „Ескикале“, което означава „Стария замък”. Но на върха на планината нямало следи от никакъв замък. Тогава Дорнер започнал внимателно изследване на върха и на една от скалите там открил следи от някакъв надпис.
Разчистили скалата и под слоевете мръсотия и прах се показал?

най-големият в света надпис на древногръцки език

– повече от седем метра дълъг и три метра висок. Освен всичко друго, този надпис бил изготвен и по заповед на цар Антиох І. С присъщото си усърдие и пристрастие към детайлите, царят съобщавал в него, че неговия баща – бог Митридат, е избрал този връх за свое светилище и затова всички поданници на Комагена са длъжни да му се покланят. По-надолу се описвало най-подробно как именно те са длъжни да правят това, как да се подбират благовонията, които ще бъдат кадени върху олтара и каква да бъде храната на поклонниците.

В близост до надписа археолозите разкопали четириметров барелеф, отлично съхранен и изпълнен с изключително художествено майсторство. Той изобразявал двама мъже, единият от които без дрехи, а другият облечен пищно, със странна смесица от гръцки и персйски елементи в облеклото и с персийска тиара . Мъжете дружелюбно си подават ръка. Така била изобразена личната среща на цар Антиох с бог Митридат. Дори по външност те много си приличали…

?

?

?

Има две пещери на хълма, едната е използвана за съхранение на храна и напитки, другата за религиозни мероприятия, слизайки надолу по стълбите.

?

На върха се намира гробницата на Митридат, баща на крал Антиох и руините на мястото.

?

?

?

?

?

?

Много пареше и се отправих надолу към мотора, по пътя двама младежи вървят нагоре и ме заговориха, да ме питат откъде съм, какъв съм, единия беше доста религиозен и облечен в бяла роба, с брада, арабска шапка и след като приключихме само ми каза „Аллах бир, Аллах бир“ после се замислих, че иска да каже, че Аллах е един, явно защото са срещнали християнин и … (всъщност е казал „Господ е един (общ)“. т.е.„не се притеснявай, ние сме близки“? – това е доста учтиво обръщение към християнин от страна на вярващите мюсюлмани, нащо подобно на „комшу“ в разговор с турчин – бел.Ст.)

На слизане към мотора се опитаха да ми продадат вода в началото на обекта, но отказах. Натоварих се и пред мен тръгна едно старо БМВ със софийска регистрация, само дето вътре си бяха баш ходжи, ама истински.

Потеглих по

един павиран гладък път,

който се оказа, че води чак до върха. Не мога да повярвам, право нагоре стръмен път, направен изцяло от хубаво наредени павета, широк колкото за 3 коли и така към 15 км. Ние тук Витошка я правим с такива павета няколко години, преставям си, ако трябва 15 км да се построят, камо ли на 2 000 м надморска височина

?

?

?

?

?

?

?

?

Пътят към Немрут, Youtube:

?

Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+, можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:

?

?

?

?

Наклонът на паркинга беше много голям и трябваше да си подбера правилна позиция на мотора, за да не го търся някъде надолу по стръмното. Софийското БМВ паркира до мен, две софийски МПС-та едно до друго?

?

?

Размотах се малко да видя каква е хавата и се оказа, че има бусове срещу 3 лири, които те карат оттук до върха. Беше доста горещо, предстоеше и изкачване по стълби, та оставих всичко на мотора, яке, каска. Само парите, ключовете и документите си извадих. Нямаше как да разнасям и якето с мен, пък и не ми се вярва някой да ги открадне точно тук.

Айде в буса и потегляме

Закараха ни до подножието на пирамидата, оттук нагоре е пеша и хич не е малко.
Немрут или Нимрод (на турски: Nemrut Dagi) е планина с височина 2150 метра, разположена в близост до върховете Анкар в Анатолия, на 60 km от Адъяман в Югоизточна Турция. В Немрут цар Антиох I Теос построил своята гробница, заобиколена от статуи, високи 9 метра, изобразяващи както самия него, така и божества, въплътени в глава на орел или лъв. Главите на статуите са били отстранени от телата и разпръснати из местността. По следите, оставени по главите, се предполага, че те са отстранени умишлено по време на иконоборството. В култов надпис Антиох, който управлява между 69 и 36 г. пр.н.е., декларира, че е построил мястото за вековете и идните поколение като благодарност към боговете и своите предшественици.
Гробницата е била открита през 1881 година от немския инженер Карл Сестер. Негово дело са единствените направени до днес археологически разкопки.
През 1987 година планината Немрут е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Той е един от най-важните национални паркове в Турция и освен това е най-високо разположеният музей на открито в света.

Стигнах някъде тук

Гъмжеше навсякъде от такива буболечки, направо ти се удрят в лицето, на рояци. Не знам на такава височина какво правеха. Малко зловещо си беше, но супер величествено и красиво.

И още камъни нагоре

Стигнах до върха, гледката е спираща дъха

Не след дълго се озовах на източната тераса

В планината Немрут Даг в Югоизточен Анадол /Турция/ има едно малко известно и наистина загадъчно човешко творение. Това е гробницата на владетеля Антиох I от Комагена. /Комагена в миналото е било царство, разположено на Север от Сирия и Ефрат/. По майчина линия той бил потомък на Александър Македонски, а от страна на баща си произлизал от персите и принадлежал към династията на Ахменидите. Антиох решил да построи величествена могила високо на върха на планината.
Блестящата петдесетметрова мраморна пирамида на гробницата на Антиох на върха на планината Немрут.
Изграждането на светилището започнало през 62г преди н.е. Не се знае колко време е продължил строежът, но резултатът е невероятен. Погребалната могила е 50 м. висока и 150м в диаметър. И досега учените не са успели да разгадаят тайната на голямата пирамида.

Пред нея били поставени 5 огромни статуи, високи от по 9 метра всяка – 4 на гръцки и персийски богове, петата на самия Антиох. Те са издялани от 5 тонни каменни блокове. В резултат на честите земетресения в местността, или поради насилствена намеса, главите на статуите са разхвърляни по земята. Дори и паднали, те смайват с размерите си – всяка от тях е висока около 2 метра.
Главите са с гръцки черти и прически в персийски стил. Сред тях е и тази от статуята на Антиох. Това показва, че самия Антиох се е смятал за бог. В лице той прилича на Александър Македонски, а тиарата говори за принадлежността му към рода на Ахеменидите.
Историята на Комагена е малко изследвана, но едно е ясно – на тази държава й е провървяло. Търговският кръстопът на древния свят е същевременно и място за среща на култури. Комагена се оказала именно такава точка, където се сблъскали и смесили културите на западния и източния свят – на Гърция, Рим и Персия, Партското царство, Двуречието.

И моя милост

Археологическата експедиция е работела на върха на планината при наистина много тежки условия – през деня температурата се покачвала до петдесет градуса, нощем падала под нулата, без вода, без никакво петънце от сянка на много километри наоколо. За пет сезона разчистила разрушеното светилище, освободила терасата от парчетата и изправила шест търкалящи се на земята грамадни глави. Четири на богове и две на пазачите на светилището – лъвът и орелът.

Тук са палили огън

Така е изглеждало, когато е било действащо

След като се полюбувах, реших да обиколя пирамидата

Уникални гледки

Озовах се на западната тераса

Отново глави

Фигура с типична фригийска шапка върху каменна стела от светилището на Нимрут Даг

Забрадките си правеха селфи

Там долу в края на пътя се намира паркингът на бусчетата, които ни качват и после ще ни свалят надолу. Отново съм единственият чуждестранен турист тук.

Слиза се по различен път от този, по който се качих

Слязох долу и бях умрял за вода. Един предвидливо на сянка продаваше половинки. Застанах на сянката и си купих вода. Започнаха да идват и други хора и да се нареждат и чакат буса, който нещо се бавеше. Дойде младежът със софийското БМВ и двамата ходжи с него. Единият си беше истински, ама много. Дълга бяла брада, типичното облекло и шапка, с гумени галоши без чорапи като тези, дето си ходя на село на нивата, явно да му държат чисти краката. Имаше и гега, ама гега да видите, изработена от хубаво дърво с много орнаменти по нея, завита в горния край. Аз бях единственият усмихнат християнин в района и ме гледаше доста лошо на умирачка. Аз се заговорих с младежа на английски език. Разказах откъде ида и на къде отивам. Ходжата се правеше, че не разбира, но си знаеше перфектен английски. В един момент ми отправи един доста строг и пронизващ поглед и ме попита „Ар ю крисчън ?“ За миг се вцепених, представяйки си как почва да ме налага с гегата, хаха, но се осъзнах след секунда и отговорих многозначително „Йес“ с широка усмивка. Опитах се да отклоня разговора, продължавайки отново да си говоря с младежа, казах му, че много пъти съм пътувал в Турция и съм впечатлен от отношението на хората към чужденците и как винаги се опитват да ти помогнат, когато имаш и когато нямаш нужда. В този момент ходжата се обърна пак към мен с онзи поглед и ме попита „Хау кен ай хелп ю“? Отново усетих леко напрежение, но не паднах духом, отново с усмивка смотолевих нещо, че всичко е наред. Сигурно чакахме около 30 мин бусчето, насъбра се тълпа. По едно време се задава бус отдолу, всички бързахме да се набутаме вътре, аз се качих, след като се запълниха местата. Ходжите се качиха на предните седалки, в един момент правостоящите слязоха, но мен ме оставиха, хората на двойната седалка до мен се сгъстиха и казаха да седна до тях, не е разрешено да се пътува правостоящ, макар, че имахме 2 – 3 км само да минем.

Това е пътят надолу

Моторът си беше на паркинга пред информационния център. Всичко си беше на него, нищо не липсваше, не се и съмнявах в това. БМВ-то беше спряно до мен, та се настаниха вътре младежът и ходжите, вече доста усмихнати и доволни, пожелаха ми Аллах да е с мен и на добър път и потеглиха. След предишното на Арсемия „Аллах е един“ това направо ми се видя екстра. Облякох се набързо и поех надолу към Диарбекир. Пътят слизаше стремглаво надолу и въпреки че беше широк, с хубава настилка от тротоарни павета, беше добре да се внимава.?

Всички снимки от Немрут тук:?http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/

Излязох на главния вече асфалтов път. Бях огладнял и се чудех къде мога да хапна. Диарбекир не беше много далеч, но жегата беше кошмарна. Пейзажът около мен жълт, ама жълт, всичко изгоряло, камъните се пукаха от жега. Карам със 120 км/ч, поглеждам термометъра – показва 40 – 41 градуса, на такава висока температура не бях карал до момента. Якето разкопчано, като ципът само в края леко закопчан, за да не се вее, потя се в каската, все едно съм в банята под душа. Реших да се изправя за момент, уж да ме духне малко челно, та и каската отворих, голяма грешка. Все едно бях застанал срещу сешоар, право в лицето и гърдите ми, викам си: „Я си стой зад слюдата, седнал на мотора е много по-добре“. В далечината ми се видя мост, викам си: „Май миражи започнах да получавам, какъв мост“.

Не беше мираж, а уникален впечатляващ мост над язовира

Мостът, който свързва турските провинции Adiyaman и Sanliurfa. Строежа му е започнат на 26 януари 2012 г. и струва 80 милиона турски лири. Пуснат е в експлоатация на 21 Май 2015 г. Преди това Ataturk Baraji се е пресичал с ферибот.

Спрях преди моста, имаше заведения и реших, че е време да хапна. Мостът е уникален и безплатен. Невероятна конструкция, спестяваща време и пари на обикновения гражданин, движещ се по главния път. В далечината се виждаха двете пристанища, между които се е движел фериботът.

Имаше истинска кюрдска скара, поръчах си пилешки крилца. ММММ, ями, ями

За накрая, разбира се, горещ чай, не съм вярвал как помага в тези жеги

Оставаха ми около 120 км до Диарбекир реших да се опитам да ги взема наведнъж, спирането с тези черни кожи на тази жега е кошмарно.?
Ето ме и на входа на Диарбекир, новата част

Първото нещо, което прави впечатление, са новите постройки и това, че са тип затворен комплекс. Разликата от при нас е, че затвореният комплекс е с бетонни стени, високи поне 4 м, завършващи с кльон от навита бодлива тел. Не знам хората как живеят при такива условия. Бях си заложил на GPS-а един от няколкото набелязани хотели, този точно пишеше, че има подземен паркинг и се намираше на входа на стария град, което беше и моята цел. Лесно го намерих и спрях пред хотела. Цената в букинга беше около 50 лв, влязох и попитах има ли единична стая. Време беше да се изкъпя, след толкова време без баня. Имаше стая на цена 35 лв с подземен гараж, включен в цената рай. Качиха ме да ми покажат стаята, метнах каската и якето и слязохме да видим с мотора какво се случва. В този град нещата стояха малко по-различно и не беше най-безопасното място на света. Когато слязох долу, баш беят на хотела даваше зор: „Мотор, мотор“ и сочи да го прибираме в гаража, явно и на него му беше притеснено. Едно от момчетата ми отвори гаража и ми посочи да се наместя в едно коридорче, за да не заемам място за кола. Поогледах се, хич не ми се виждаше лесна маневрата. Рампата много стръмна, ама много, прави ляв завой с вираж и точно на него аз трябва да счупя мотора на 90 градуса и да вляза вдясно в коридорчето като прескачам и праг. Преди да се спусна, спрях и започнах да обмислям план за висш пилотаж и как точно да стане, за да не се изтъркалям с мотора по рампата. В крайна сметка измислих нещо и реших да се пробвам – по-добре, отколкото да го оставя отвън и сутринта да намеря само рамката, хахаха. Спуснах се, като се бях подпрял стабилно на дръжките. Точно там, където трябваше да завия, спрях и гледах мотора да е в изправена позиция и аз да съм стъпил с десния крак стабилно, тъй като с левия на виража нямах възможност. Оттук трябваше с една маневра право на дясно да потегля и прескоча бордюра, нямах право на грешки. Включих на първа и с една рязка и премерена маневра се метнах в коридорчето, което беше равно. Трябва да се отбележи, че не паднах, но сърцето ми се разтупка. С няколко маневри успях да го обърна и насоча в обратната посока. Дотук добре, малко ми беше в шише как ще го изкарвам на следващия ден, нагоре щеше да е още по-тежко. Извадих си багажа, който беше опакован в пликчета, едно от момчетата предложи да ми помогне. Гледах да не се налага да слизам пак до мотора и да взема всичко, което щеше да ми е нужно, а то не беше много. Платих си на рецепцията, колкото струваше и се качих в стаята. Тук беше моментът, в който установих, че имам само един адаптер 220 V към USB и мога само едно устройство да зареждам. За батерията на фотоапарата имах отделно зарядно за щастие, но камерата, телефона и каската се зареждаха с това едно зарядно. Имаше WiFi, та можеше да пиша, което значеше и бързо изсмукване на батерията. Сложих телефона да се дозареди, тъй като в жегата на мотора не искаше да се зарежда, прегряваше, вдигаше над 60 градуса, въпреки, че се обдухва и ми изкарваше съобщение, че изключва зарядното, за да не унищожи батерията.?
Пуснах климатика, чийто конденз течеше вътре в стаята. Влязох за едно душче, много освежаващо и приятно след жегите, през които минах. Пооправих си багажа и беше вече към 18 ч. време за разходка. Преместих зарядното на каската, важно е да имам работещ блутут, за да може да слушам какво ми говори GPS-а.Сложих статива, фотоапарата и камерата в раницата, нахлузих бялата шапка идиотка на главата и поех. На рецепцията помолих за карта на стария град и да ме ориентират къде какво може да се види. Драснаха ми с една химикалка района и поех. Първата гледка до хотела, мотор с кош, приличащ на ИЖ.

И първи гледки към небезисвесната стена на Диарбекир

Град Диарбекир (Diyarbakir), който е често срещан и като Диярбакър, е разположен на река Тигър, в югоизточната част на Турция.
Диарбекир е град с около 5000 годишна история. Предполага се, че е основан от хурийците, до 1515 г., когато е превзет от Селим Първи, са се редували с асирийци, урартци, римляни, македонци, сасаниди и др. Името му идва от Diyar-i Bekr (Градът на Бекр), което е свързвано с арабското племе Бекр, което се преселва в страната.
Старият център на града има типичен римски облик, състоящ се от две главни улици, които свързват четирите порти и са ориентирани спрямо четирите посоки на света. Улиците са направени от павета, изградени от вулканични камъни, а над тях са се разпрострели много стари къщи, обществени сгради, църкви и джамии.
Първото нещо, което ще забележите, е крепостната стена, с която е опасан градът. Нейните черно-базалтови стени са изградени по време на Византийската империя. Запазени са 16 крепости, а самата крепостна стена достига височина от около 12 м. и дължина от 5 км.
Като втората по големина в света, Диарбекирската крепостна стена може да се похвали с 82 кули и запазени 4 основни порти. Те са украсени с много надписи и със селджукски релефи на животни и хора. Тъй като голяма част от нея е запазена, стената е най-посещаваната от туристите атракции, които използват удобното място, за да разгледат града от високо и да си направят впечатляващи панорамни снимки. От нея се разкрива невероятна гледка към стария град.
Тръгнах по една от главните улици, типично ориенталска гледка.

Бях си сложил бяла шапка идиотка, никой не ходеше тук с такава и хората ме заглеждаха, явно си личеше, че не съм местен. Веднага я свалих и прибрах в раницата. Аз съм си с тен и приличах на местните та беше по безопасно да не се отличавам много. Други чужди туристи освен мен нямаше, само аз бях.

Бях взел някаква карта от хотела и се опитвах да се ориентирам на къде са стените, но реално си ходих право напред, исках да стигна до другия край на стария град.
Улични музиканти

Входът на

Hasan Pasa Hanı,

Dabanoğlu Mahallesi, Marangoz Sk. No:5, 21300 Sur/Diyarbakır, Турция

видя ми се интересно и влязох

?

Много приятно местенце, нещо като вътрешен двор с масички и кафенета. Имаше и по етажите още масички и кафенета. Покривът на двора, беше покрит с бяло платно, за да не пече вътре жаркото слънце.

След като го разгледах и наснимах, продължих по улиците.

Полицаите са често срещани по разни ъгли в града, като стоят зад бронирани прегради

Приближих се до края на стената

Тук имаше нещо като порта в стената, която беше добре охранявана

Видях едни стълби, които по принцип са затворени с преграда, която беше леко помръдната и реших да се покатеря, преди да са ме усетили.

Гледката от върха на кулата беше впечатляваща

Обезопасяване никъде няма, не е много разрешено качването на стената и е на собствена отговорност, та трябва да се внимава, при падане няма да има оцелели.

Ongozlu Kopru

Блокове на хълма в далечината

Отвъд стената имаше и приятно паркче

Слязох от тази кула и реших да се разходя малко отвъд. Точно на портата засякох този странен мотор с кош, и пътниците му още по-странни.

Ето го и паркът отвъд стената

Кварталите бяха тип гето, като от филмите – доста потресаващо, ако не си свикнал с гледката. На едно място празнуваха нещо, сватба ли, какво е – и аз не знам.

Една от кулите на стената с турското знаме

Къщи с плосък покрив

Кафенета по улицата с много готина гледка

В един момент чух бибитки и гледам масово висящи от автомобилите хора, отиваха на мач, не на война

Една преправена моторетка

Тръгнах да се разхождам под стената, за да я разгледам от външната страна по-добре. По едно време чувам шумолене до мен и какво да видя, две змии се чифтосват. В първия момент леко се стреснах, тъй като бяха доста близко до мен, но бяха заети в любовната си игра и не ми обърнаха много внимание. Бяха от непознат за мен вид, та внимавах, не знаех дали не са отровни.

Това е нещо, което не се вижда всеки ден. На мен самия да го видя в естествената им среда ми се случва за пръв път, уникално е. Притискаха много силно тела една до друга, по някое време така се стягаха, че си мислих, ще се скъсат. Заснех ги и продължих нататък, явно трябва да се внимава къде стъпваш. Разминах се с едни хора и ги предупредих да внимават, тъй като има змии на пътеката. Тук в тази част на стената беше сравнително безлюдно, освен двама екстремни младежи които си правеха снимки.

Кафе в нищото, без посетители

Върнах се обратно там, откъдето се бях качил на стената, вече бяха сложили полицейски заграждения на стълбите, за да не се качваш горе, явно да не почне някой да стреля по полицаите. Поогледах се оттук-оттам, имаше в близост един брониран камион с гребло отпред и струйници за вода на покрива, от тези, с които разпръсват тълпата. Реших да се шмугна бързо и точно на стълбите, без да ме усетят и за нула време се озовах пак на върха на стената. Този път тръгнах да вървя по нея в посока една от другите порти. В един момент стана закрита стена с тунелче.

Изоставена кула

Продължих по откритата и част

Стръмни стъпала, по които се качваше влюбена двойка. Да, на такива места има място и за любов, освен за война

Леко загрубя пътечката по стената

Залезът над Диарбекир

И една панорама от стената към стария град

Продължих по стената

Отново полуразрушена кула

Явно и днес се използва за отбрана, имаше оставени чували с пясък, на един от отворите. Предполагам, че там се позиционира стрелец, когато е нужно.

Квартал отвъд стената

И в контраст точно от другата страна на стената имаше зелено паркче

Продължих

Трябваше ей там да стигна

Слязох малко преди Urfa Gate

Urfa Gate

Бях огладнял и трябваше да си търся място за вечеря. Хванах по друга главна улица от Urfa Gate. Доколкото се ориентирах, това е перпендикулярна улица на другата главна, по която минах преди това. Там някъде видях, че има какво да се яде. Малките улички не ми се сториха хич безопасни, затова предпочетох да се движа по главните. Стъмваше се и градът не изглеждаше никак приятелски настроен, макар привидно да цареше спокойствие. Намерих една тротоарна скара и седнах да хапна.

Донесоха ми уникално вкусни шишчета с агнешки дроб за никакви пари

След като похапнах добре, се отправих на вечерна разходка из стария Диарбекир

Улични музиканти, много забавно

И продължавам по улиците, като се придържам към главните за по-сигурно

Така изглеждат малките улички, по които не минах

На някои места из града точно като уличката по-горе просто още на входа има поставена бетонна преграда и тази улица бива запечатана и повече не съществува. слязох отвъд стената да пощракам малко нощни снимки

После поех обратно към заведението, което бях видял преди това, попътно и един площад

А ето го и през нощта, вече с отворен покрив и Hasan Pasa Hani

С това приключи и разходката ми този ден, беше станало късно и исках да поспя поне малко. Прибрах се в хотела, превключих на зарядното телефона и метнах изтощената батерия на фотоапарата в отделното зарядно. Лека ви нощ.

Към Ден 4

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Можете да пренощувате изгодно в района на планинате Немрут:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:

Booking.com

А Тони започваме още едно пътуване с мотор – този път крайната цел е езерото Ван. Като за начало ще опитаме в един ден да мнем повече от 1200 километра, което значи да подминем Анкара, че и отгоре.

Приятно четене:

От София до Йозгат, Турция

Първи ден от

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Ден 1, 24 Юни 2017 г.

Километрите за деня бяха 1315

Отново станах в 3 ч. сутринта, закусих, облякох се, по-голямата част от багажа беше поставена по куфарите още от предния ден и в гаража не се мотах кой знае колко. Изкарах мотора пред нас за една стартова фотка.

Около 3:55 ч., в страхотно настроение, мислейки за предстоящото ми приключение,

отлепих от Люлин сити в посока Кюрдистан

Отново пусти съботни булеварди и бързо изнизване от града. Магистралата не беше много натоварена, явно не пътуваха точно тогава много гастарбайтери. Реших да се понапъна и да направя първото спиране на Лукойл-а в

Капитан Андреево

Бях там в 7 ч., гледам – бензиностанцията не работи. Вярно, че е доста забутана в нищото, но ми се щеше да си сипя за последно от евтиния бензин в България с отстъпка. Викам си: „Брех, прецаках се“, върнах се около 1 км назад до някаква неизвестна бензиностанция. Бях решил там да заредя и започнах да обяснявам на хората как Лукойл не бачка, а те казаха: „Хората са вътре, трябва да им почукаш през нощта“. Казах „Благодаря“ и се върнах на Лукойл-а.

Наистина имаше хора вътре, но няма как да разбереш – ако не ти кажат, изглежда като неработеща бензиностанция. Заредих гориво и леко се изнервих заради неразбориите с бензиностанцията. Върнах се на

границата, нямаше голяма навалица и преминах много бързо и лесно,

за около 15 мин. Хванах дългата безкрайна магистрала към Анкара.

След Одрин

започнах да огладнявам и спрях на една отбивка да хапна гьозлеме с чай.

Вече добре нахранен, продължих по пътя. Нищо необичайно до този момент; малко

преди Истанбул трафикът започна да се сгъстява,

но съм с опит и никак не ми пречи. В самия Истанбул нямах никакви драми и се изнизах съвсем прилично, предимно 100– 120 км/ч. Не се налагаше да се намалява много заради трафика и стигнах до Fatih Sultan Mehmet Koprusu.

Имах за цел да спя някъде след Йозгат като миналата година и евентуално да си подобря рекорда за най-дълго каране на мотор за един ден, но не би. В момента, в който

излязох от Истанбул, трафикът буквално спря,

вече беше доста горещо и хич не ми беше добре. Викам си: „Пак ли“, мушкам се оттук-оттам, доколкото е възможно това с куфарите, карам в аварийната, както правят всички мотористи и пак е трудно придвижването. Тапата едно 30 км на спри-тръгни. Добре, че съм с мотор, иначе не знам какво щях да правя. Отпуши се, викам си: „Разгеле“!

Да де, но след има-няма още 30 км – пак тапа, започнах да се изморявам. Трафикът е като на Цариградско шосе в пиков час, само дето вече съм минал така 200 км при 34 градуса температура на въздуха.

Спрях на една бензиностанция да заредя и да си взема нещо за хапване в движение. Хич не ми спореше придвижването, не знаех към този момент на какво се дължи този ужасен трафик, но се надявах скоро да се отпуши. Определено закъснявах с графика и хич не виждах как ще направя 1000 км за деня до края на магистралата. Започнаха да ми се въртят в главата някакви планове как ще трябва да търся да спя около магистралата, което обаче хич не ми се нравеше. Продължих – няма включване в колоната: затапили всичко, дори и аварийната лента. С много зор някак си успях да се промуша и пак спри-тръгни.

Основната причина за това задръстване по магистралата, свързваща двата най-големи града в Турция, бяха закъсали коли. Въпреки, че бяха преместени в аварийната лента, трафикът реално е спрял за кратко време, докато ги преместят и след това, за да потегли, знаете принципа на инерцията натрупала се е опашка и няма потегляне.

Та така: опашка примерно 30 км – отпред закъсал. Подминваш го и няма проблеми – свободна магистрала. След малко пак 30 км опашка и пак същата причина и така в продължение на 500 км, не искам да ви описвам какво изживях. Голямо потене, много физическо и психическо напрежение. Всички са изнервени и се ръгат и трябва да си нащрек постоянно.

Спирах чат-пат да си вадя от куфара термоса с водата, за да не се дехидратирам. Гледах спирките да не са много чести, тъй като точно съм успял да се сръгам в трафика и спра ли – край, потеглянето пак е страшна мъка. Така

наближих Анкара –

бях почти на 1000 км от началната точка, а времето доста напреднало, моите сили на свършване, жегата ме беше скапала освен трафика. Такова чудо не бях виждал през живота си! 500 км задръстване, дори в Русия не ми се беше случвало, а там не е като да няма задръстване по М10.

Качих се на Околовръстното на Анкара най-сетне и няма никого. Викам си: „Това беше! Разгеле, сега ще понапредна“. Не щеш ли, гледам – тапа! Всички ленти + аварийната плътно кола до кола и спрели. Поглеждам GPS-а, който прегрява няколко пъти (SAMSUNG правят най-здравите телефони, потвърдено): остава 1 км до отбивката. Да, де, но този 1 км е за около 30 мин. По-късно установих причината – ремонт.

Трябваше да се слезе от Околовръстното под един мост, моторът пусна перката и тя не спря много продължително. Казах си, че ще прегрее, беше вече около 36-38 градуса между колите. Започнах да го гася, когато не се движим и да го паля, когато трябва да се преместя. По нанадолнище просто заставах плътно в дясно и пусках леко надолу по инерция, колкото може.

Беше време за зареждане. След като се спуснах под Околовръстното, спрях на една бензиностанция, на която имам чувството, че беше спрял и целият онзи трафик през последните 500 км. С много зор дойде бензинджията да ми зареди гориво (сам не можеш да си зареждаш). Опашка на касата огромна, чавета, жени, мъже –страхотия, не можеш да се разминеш в бензиностанцията.

Тук трябваше да си взема и вода, тъй като в термоса ми свърши, взех си и нещо сладко за бърза енергия. Бях изнемощял значително. Тук реших все пак да снимам нещо от случващото се, отгоре се вижда Околовръстното, точно там от моста до мястото, от което снимам, 30 мин.

Нямаше място къде да си спра мотора, толкова претоварена бе тази бензиностанция. Бях го спрял между едни коли на изхода. По едно време, докато да се обърна, гледам – моторът стои по средата на изхода от бензиностанцията и колите го заобикалят. Викам си: „Ей сега някой го събра“. Тичам бързо да го прибутам по-близо до бордюра и да си изпия на спокойствие водата.

Вече беше късен следобед, аз бях изминал само 1000 км, хич не беше добре работата. Чувствах се страшно изморен. Запалих и с кръстни мъки се включих в трафика. Кретахме още доста време, тук причината беше ремонт и от двулентов, пътят бе стеснен до еднолентов, като се преминаваше ту от едната, ту от другата страна. Ръгат ти се отвсякъде, карат по банкета… Ужас и безумие.

В един момент след доста километри се отпуши и трафикът се разреди, почнах да си подавам газ по-прилично и да напредвам с километрите, но и времето беше напреднало значително. Определено този път не съм спирал много за почивки, за да компенсирам задръстването.

Исках да спра пак в

Йозгат (Yozgat)

да хапна на същата кръчма, на която спрях и миналата година и ми направиха айрян с пяна. Наближих града, забавих темпото и вече в самия град започнах да се оглеждам. Уцелих я кръчмата, само дето беше с нов облик, нищо общо с предишната. Това е типично за Турция, постоянно се правят промени, обновления, нещо да е интересно, различно, за да могат да привличат клиентите. Ето ме паркирал мотора на почти същото място, където бе и миналата година, в пътеписа ми за Грузия можете да видите снимките и да сравните.

Ресторантът е различен, няма вече масички от автомобилни гуми, но има айрян с пяна – явно запазен специалитет.

Успях да се докопам до интернет и да пратя някоя и друга снимка. То докопването става, като искаш да ти дадат паролата от заведението, никога не отказват

Минаваше 20 ч., слънцето беше почти залязло, все пак бях доста на изток от София. Нямах много време за губене, не знаех къде ще спя, бях минал само около 1200 км.

Накатерих се на мотора и продължих. Започнах да се оглеждам извън населените места, къде мога да отбия. Нямаше да успея да стигна до мястото, където спах миналата година.

Тук място, там място, карах с около 80 км/ч и намалявах, като видя отбивка, дали ми върши работа. Или имаше хора, или нямаше как да спусна мотора, или пък се виждаше прекалено от пътя, което пък ми гарантираше будене през нощта за проверка от жандармата. И така километрите се нижеха, аз нищо не харесвах и се стъмни напълно. Започнах често да се разминавам с бавнодвижещи се коли на полиция и жандарма с пуснати светлини, ясно беше, че ще има проверка, ако се виждам от пътя.

Тъмница – съвсем не виждах нищо и стана още по-трудно да си намеря място, където да се разпъна. Започнах да спирам на разни отбивки, да слизам от мотора, да вадя преносимата лампа от куфара и да слизам да оглеждам, мога ли да сваля мотора, вижда ли се от пътя, какви са условията. Един, два пъти така и нищо не си харесах, все имаше някакъв проблем. Умората и психическото напрежение растяха прогресивно, започнах да осъзнавам, че съм се вкарал в някакъв кофти филм този ден и се напъвам допълнително в тъмницата, опцията хотел не присъстваше в мислите ми. Ако сме на приключение, така да бъде, само дето почна да ми идва в повечко

Sivas Yozgat Yolu, Doğankent Belediyesi/Sorgun/Yozgat, Турция

В крайна сметка при третото ми спиране и слизане за оглед с лампата видях едно блато до някаква мини каменна кариера, където ми се стори удачно. Свалих мотора набързо, преди да са ме надушили, беше буквално под пътя, но закътано и ако няма светлини отгоре не се вижда, че има някого.

Бях отново на около 1200 м надморска височина и си беше хладничко. Набързо разпънах палатката и надух дюшека. Този път носех само един спален чувал, дебелия. Реших, че няма нужда и от летен – ако ми е топло, ще се развивам, няма смисъл само да пълня куфарите. Надух си възглавницата, бях си измил зъбите в заведението, както обикновено и бях готов за лягане. Хвърлих екипировката в палатката и се метнах на дюшека.

Според GPS-а се намирах някъде около Dogankent. Небето беше кристално, нямаше ни едно облаче, имаше страхотна луна. Преди да легна, огледах с лампата хубаво да няма крокодили в блатото хаха, само жаби. Лягайки си, се наслаждавах на доста гръмко жабешко пеене. Този приспивен природен концерт ме унесе и заспах сравнително бързо въпреки превъзбудата, която чувствах.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Ако не държите да ви ядат комарите край пътя, можете да пренощувате в Йозгат:

Booking.com

Други разкази свързани с Барселона – на картата:

Барселона

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:

Booking.com