Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария. Днес ще разгледаме Вардзия и ще изкачим превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети.

Приятно четене:

Вардзия и Кхуло

Квабисхеви – Вардзия – превал Годердзи при Кхуло – Кобулети

377 км

част девета на

Грузия: човек с мотоциклет

12-ти ден. 5-ти август

ано сутринта потеглих към

Ахалцикхе,

а от там щях да свия надолу на югоизток към Вардзиа

От тук, както вече писах тръгнах към скалните жилища и църкви на Вардзия. Тук някъде по този път

бях свидетел на тежка катастрофа

Някакъв грузински състезател излизал с десен завой от второстепенен път перпендикулярен на главният. Явно е дал повече газ, не е успял да вземе завоя, за да застане на главният път, изскочил от пътя и се покатерил по склонът отсреща. Склонът не беше отвесен, но доста стръмен с поне 60 градуса наклон. Продължил с десният завой по склона, изкъртил пътьом няколко камъка и скали, смачкал тук там колата, и от там паднал на главният път по таван с гумите нагоре.

Аз, когато пристигнах на мястото колелата му още се въртяха във въздуха. Явно цялата тази работа беше станала минута – две пред мен. Спрях. Спряха и други коли.

Събрахме се 5 – 6 мъже, бутнахме колата и я обърнахме пак върху колелата и. Онзи беше вътре притиснат на седалката на шофьора. Вратата на шофьора се беше заклинила и не можехме от там да го извадим. От противоположната на шофьора врата също не можехме да го измъкнем, защото той беше притиснат от волана и от смачканият таван на колата. Самата кола беше някакъв Мерцедес с четири фара, автоматик. Интересно, че въздушните възглавници не бяха се надули. Нито една.

Изкъртихме задната врата зад шофьора и това ни позволи да отклиним шофьорската врата и да го измъкнем този състезател. Имаше тук там кръв, драскотини и натъртвания по него, но си стоеше на краката, и беше адекватен. Беше силно пребледнял, но това е в следствие на шока. За сега си стоеше на краката сравнително стабилно. Ако е имал някакви вътрешни травми, то това в последствие докторите щяха да кажат. Не беше някакъв тинейджър, а мъж поне на 40 години. Мерцедесът беше станал за скрап. От счупения двигател на пътя течеше масло и антифриз. Този ломотеше и обясняваше нещо на грузински, вероятно как е станала катастрофата, но аз нищо не разбрах от обясненията… Видях, че повече няма нужда от мен и от моята помощ, запалих мотора, и си тръгнах по пътя.

Към 9 и нещо сутринта по едно дефиле на река започнах да наближавам

Вардзия

Това е скален комплекс от 12 – 13 век.

На паркинга под комплекса паркирах. Не ми дадоха да се кача с мотора до горе, защото някакви камиони сновяха наоколо и се извършваха някакви ремонтни работи. Освен това с едни други ранни посетители, като мен ни накараха да чакаме до 10 часа. Чак тогава отваряли комплекса. Стана 10 часа, купихме си билети по 3 лари и пеша започнахме да се катерим нагоре към скалите.

От Вардзиğ тръгнах пак обратно пак към град Ахалкцикхе

От там смятах да продължа на запад към Аджария и да мина през прохода на Кхуло, който също е път с офроуд. Стигнах Ахалкцикхе и продължих нататък. След по-малко от 20 км слязох от асфалта и отново стъпих на черно. Започнах да изкачвам

прохода към Кхуло в Аджария

В същност тук

градчето се казва Кхуло, а самият превал е Годердзи на 2 025 м.н.в.

Това е

Малък Кавказ

Аз специално тук се чувствах точно, както в нашите Родопи. Планината е почти същата, а и жителите и тук също ходят с такета, като нашите помаци. Пейзажите са подобни. Пътят е черен, и лош, но е много по-лек от този към Омало. Тук бръмчеха всякакви леки коли, бусове и камиони, и даже се разминах с един ТИР по едно време. Разбира се,

пътят е много грозен и е с много дупки,

на места коловози, и камъни, но си е път, шосе с нормални размери, и плавни завои, нормално стръмен. Много мръсен и прашен обаче. Напълниха ми се дробовете и въздушният филтър на мотора с пепеляци и прах. През този проход бяха минали Дъг Уотке и Митьо Питона с чопъри, а Ники Китанов и Силвия с туристически шосейни мотори. За Омало това не мисля, че е възможно.

След известно време стигнах

превала Годердзи

на върха на прохода. От тук започваше спускането надолу.

Времето беше мрачно и даже се опитваше да пръска дъжд, така че стоях само няколко минути тука. От тук, както вече писах започваше спускането надолу.

Batumi-Akhaltsikhe, Грузия

До Батуми, от тука имах точно 212 км, като част от тях 60 – 70 км още бяха по черно.

А пътят беше все така грозен и прашен

След известно време минах и през

курорта Годердзи

Видях лифтовете и влековете, но не спрях да снимам. Имаше даже кабинков лифт с едни малки кръгли червени кабинки. Бързах да избягам от дъждът. Доста по-надолу вече ме огря слънце и спрях да снимам.

Вече бях на асфалта. В началото, когато свърши черното и самият асфалт също беше много грозен, и на дупки. И когато се стигнеше някакво населено място асфалтът пак изчезваше, и си ставаше, пак черен път в самото населено място. На тези с такетата, това явно не им пречеше. Подскачаха с колите си по дупките и вдигаха прах, а имаше, и доста кал на места. Защо не си оправят пътищата тези хора не мога да разбера? Какви управници са си избирали, и къде отиват парите от данъците им?

Лека полека пътят стана по-широк, а асфалтът все по-хубав, колкото повече се приближавах към Батуми. На 55 км преди Батуми се намира този стар мост

По някое време рано вечерта влязох в

Батуми

Лудница започна и жегата също. Зададох на навигатора

посока Кобулети,

за да си разпъна там палатката до плажа. Започваше вече да се смрачава, когато тръгнах по крайбрежната улица на Кобулети, за да търся място, където да спя. Преди това изядох една салата и един пилешки шашлик в едно заведение, че пак бях пропуснал яденето през деня. После подминах предишното място, на което бях разпънал по-рано и сега гледах да съм по-далече от дискотеки, и ресторанти.

Вече се мръкваше. Карах, до като излязох от града и продължих нататък към Поти. Вече беше тъмно. Тук с изненада установих, че ми е изгоряла късата светлина на фара. Сигурно от джаскането, около Кхуло. Имах само дълги и габарит. Неприятно. Страничните ми китайски фарчета също отдавана бяха изгаснали, някъде още преди седмица в Местия. Там проблемът сигурно беше в бушон, или в самият ключ.

Както и да е, сега имах само дълги, за да си избера място за спане. На габарит нищо не се виждаше. Дългите пък светеха малко на високо, поради багажът ми. Видях някакъв черен път да отбива в страни. Свих по него. Карах няколкостотин метра към плажа и изведнъж попаднах на мек пясък. Едва удържах мотора да не падна. Изрових се от пясъка и след няколко метра, пак стъпих на твърдо. Видях някакви големи дървета на 50 – 100 метра в страни от мен. Под много от тях имаше палатки и коли, а отпред беше плажът и морето. На 5-6 метра от мен имаше голямо дърво с поне 60 – 70 см диаметър, а около него нямаше никой. На близо не се чуваше думба-лумба от дискотеки и ресторанти. Реших, че тук ще разпъна.

Паркирах мотора на 50 см в страни от дънера на дървото, а до него светейки с челника си разпънах и палатката с входа към плажа. Устроих се. Това беше за днес.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Около Вардзия има къде да се отседне изгодно:

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Нощувки из цяла Грусия

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. После направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, аднес ще разгледаме Сигнахи и ще продължим в посока Аджария.

Приятно четене:

Сигнахи

Телави – Сигнахи – Тбилиси – Боржоми – Квабисхеви

388 км

част осма на

Грузия: човек с мотоциклет

11-ти ден. 4-ти август.

На сутринта помолих хазайката за някакъв съд с вода, за да измия мотора. Беше целият в една сива кал, като цимент и нищо отзад не се виждаше, нито номерът, нито мигачите, нито стопа. После си взех довиждане и с хазайката, и с град Телави, и

тръгнах надолу на юг към Сигнахи

За пъри път чух за това градче в пътеписа на Фори, а после прочетох, че го смятали за лице на туризма в Грузия. Ами не може да отидем на туризъм в Грузия и да не видим лицето на тоя туризъм, нали?

Потеглих в сърцето на Кахетия през Алазанската долина

Тук има много лозя и правят най-доброто вино в Грузия. Българското вино, обаче според мен е по-добро! Минах през едно друго градче и през някакви смотани села и видях отбивката за Сигнахи – 12 км. Свих и веднага пътят стана с перфектен асфалт, мантинели и маркировки. Засукаха се и едни серпентини, и започна стръмно изкачване нагоре в планината. След малко стигнах входа на

Сигнахи

Това е малко градче с 2 – 3000 жители, не особено старо от 18 век, но много живописно. Съчетанието на старо и ново, и тука е уникално, както в цяла Грузия. Някакво спокойствие и безметежност царят в Сигнахи, и даже грузинските състезатели от формула едно не можеха да нарушат тук това спокойствие. Улиците бяха с паваж, тесни, стръмни и живописни. Имаше и много зеленина. Красиво място.

Сигнахи, Грузия

От Сигнахи се върнах малко назад и хванах главният път през Сагареджо към Тбилиси. Преди да стигна отново Тбилиси край пътя видях

стара грузинска крепост

и отбих, за да направя снимки.

Нямаше, от къде другаде да мина, освен пак

през Тбилиси за Аджария

Зададох на навигатора крайната точка Манглиси, само, за да ме прекара през Тбилиси и да успея да хвана прохода. След това имах намерение да мина през Тсалка и Ниносминда към Акхалкалаки и Вардзиа. Всичко е точно. Изчисли пътя навигаторът и тръгнахме.

Стигнахме Тбилиси

и влязохме в града. Започнах да се въртя насам натам според указанията на навигатора. В един момент усетих, че нещо

работата се обърка

Започна нещо много често да преизчислява маршрута и прекалено дълго се мотах из Тбилиси. Айде пак се започва. Помислих си. Нещо не ми вървеше хич с ориентирането в този град. Пък и този навигатор беше много силен на прав, и равен път без никакви отбивки. Тогава никога не грешеше, но стигне ли се до много кръстовища и завои насам, натам работата се осираше тотално.

В един момент навигаторът ме изкара в началото на магистралата към Мцхета и Гори, точно там, от където преди няколко дни влязох и излязох от Тбилиси. Да, ама сега нямах работа там на тази магистрала. Пътят ми беше друг, този път през града.

Пак се бях объркал

Трябваше да се върна в центъра и пак да задам направление на навигатора. Отказах се. Не исках за пореден път да влизам в Тбилиси. Писна ми!

Подкарах

по магистралата към Мцхета

Там слязох от магистралата, влязох в града и пак зададох направление на навигаторът за Манглиси и прохода. На моята хартиена карта такива пътища нямаше, но навигаторът нарисува някакъв маршрут през разни села и каза, че път имало. Тръгнах.

Въртя ме през разни много умряли села. Минахме през черни пътища и пътища в строеж и накрая в центъра на едно село спрях да питам. Там имаше

табела, наляво Гори, надясно Тбилиси

Попитах местните, има ли път през планината, която се виждаше зад гърбът ми, от тука за Манглиси и Тсалка? Не такъв път няма. Отговориха ми. Ние нямаме връзка с Манглиси и Тсалка.

Мамичката ти и смотаният навигатор. Защо ме лъжеш и мотаеш, а?

Качих се пак на магистралата към Гори и след Гори, на Кашури свих към Боржоми и Ахалцикхе.

Боржоми

започна, като поредното смотано село, но след това се отвориха едни хубави булеварди и сгради, и после се превърна в красив, курортен град. Нещо като Велинград. Не спрях да снимам.

Вече беше късно, аз бях в проход в планина и се чудех, къде ще спя. Трябваше да търся, къде да опъна палатката. Долу в ниското течеше река Кура. Тази същата, която тече и през Тбилиси. Голяма е, като Марица.

Започнах да се ослушвам и да гледам за място, където да спя. Вече се бях отдалечил на двадесетина километра от Боржоми. Тъкмо излизах от поредното село и видях табела край пътя за хостел, и стаи за спане. Спрях. Оставих мотора на пътя и отидох да видя, за какво става въпрос.

На 150 метра нагоре по един стръмен черен път имаше голяма къща с двор. Възрастен мъж над 70 години ми каза, че това е хостелът и да, стаи има. После прибрах мотора в двора. За 20 лари (15 лева) пак се бях уредил.

След това времето се развали, задуха много силен вятър и заваля проливен дъжд. Много сериозна буря се изви. Чак токът изгасна. Извадих голям късмет с този хостел. Ако бях разпънал палатката, тази буря със сигурност щеше да ми създаде проблеми. А сега бяха на сухо и топло за 20 лари в това село, което, както после разбрах, се казва Квабисхеви.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в района на Сигнахи:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

Нощувки из цяла Грусия

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. Днес ще опитаме да се изкачим Омало в Ташетия.

Приятно четене:

Телави – опит за изкачване на Омало (Ташетия) – Телави

част седма на

Грузия: човек с мотоциклет

10-ти ден. 3-ти август.

Телави – опит за Омало – Телави

220 км

На сутринта времето нещо хич не ми хареса. Планините бяха в облаци, а в предвид на това, че днес трябваше да се качвам над 2900 м нмв аз взех да се ослушвам. Стегнах багажа и казах на хазайката, че май няма да ходя на Омало.

– Времето ще се оправи. Беше категорична тя. Тръгвай!

– Ами пътя? Попитах.

Пътят бил сравнително хубав, според нея. Синът ѝ често ходел натам. Е това вече ме изненада. Разпитах я за подробности. Синът ѝ возел туристи до Омало и обратно за 60 лари на човек с Митсубиши Делика. Тези малки бусчета бяха с много сериозни и подсилени шасита. Бяха произведени за военните тези машини 4х4 и бяха по 3 000 кубика с 6-цилиндрови V-образни двигатели, клиренс поне 30 см, и много сериозна проходимост. Видях много такива Митсубишита в Местия и в Степансминда, като на много от тях имаше надписи Шамони – Монблан. С такава машина по проходимост аз определено не можех да се меря с този мотор…

След известно умуване реших, че ще тръгвам към Омало

Нагласих навигатора да ме закара до Ахмета, малко областно градче, като реших, че от там не можех да се объркам. Според картата от там имаше само един път през някакви села към Омало.

Това беше и първата ми грешка през този ден.

Бързах, защото тръгвах късно някъде към 8,30 часа и поради това

не успях да закуся. Втора много голяма грешка,

както се оказа в последствие. Носех си само вода. В центъра на Ахмета изключих навигатора и попитах за Омало.

– Карай направо – ми казаха. И аз карах. Минах през разни села, които ги нямаше на картата и за всеки случай от време на време спирах, и питах за Омало. След близо час започнах да доближавам планината. Минах и последното смотано село, и излязох на черно.

Пред мен се изправи отново Кавказ

Нямаше никой наоколо.

Нещо ме чоплеше отвътре и реших да почакам, и да попитам за последно, къде съм. От планината слизаше бус. Махнах му да спре и пак попитах за Омало.

– Че ти си го стигнал Омало. Каза шофьорът на буса. Даже си го подминал. И ми посочи някакви къщи на 300 – 400 м в страни от мен.

– Ама как така? Рекох. Би трябвало до там да има поне 40 км лош път в планината… А аз преди 300 метра слязох от асфалта…

–Аааа ти сигурно питаш за Омало в Ташетия. Доста път има до там…

– В Ташетия, да. За това Омало питам. Областният център.

– Ти си объркал пътя! – Беше категоричен шофьорът… То и на мен вече ми се беше изяснило, че съм се объркал…

– Къде съм се объркал? Попитах шофьорът оптимистично. В това село, или в предишното?

– А не. Ти си се объркал още в Ахмета – Беше отговорът… – Ще трябва да се върнеш пак в Ахмета и ще хванеш в съвсем друга посока през Алвиани към Омало – Ташетия.

Мааамка му! Отново бях сътворил поредният голям гаф.

Сега трябваше да се връщам 20 км назад. Обърнах мотора обратно и пак го подгоних към Ахмета. В центъра на градчето все още си стоеше същата агитка. Попитах ги за Омало – Ташетия.

– Ти преди час време не мина ли от тука и не пита ли пак за Омало?

– Питах и го стигнах това Омало, но се оказа, че търся друго Омало – Им отговорих.

– А, Омало, Ташетия е натам – Посочиха ми една отбивка в ляво на 50 метра от агитката. Само 50 метра разлика и направих близо 40 излишни километра, защото не бях задал правилният въпрос…

Вече беше към 11 часа, а аз още се мотаех в Ахмета… Подкарах пак през разни села.

Минах и през Алвиани

Между другото това Алвиани също го нямаше на хартиената ми карта, която ползвах. Стигнах последното село и навлязох пак в планината. На края на това село имаше табела с надпис Омало – 75 км. Хъммм, на моята карта го даваха това разстояние 45 км. Ще видим. Навлязох в планината срещу течението на една река по лош асфалтов път.

След по-малко от километър асфалтът почти изчезна

и тук там се появи бетонно покритие, но много разбито и с дупки. Няколкостотин метра по-нататък изчезна и бетонът, и си стана черен лош каменлив път. Пресичах чат пат някакви поточета, които течеха през пътя, като на места имаше и по-големи поточета. В началото ги броях, но много скоро те станаха толкова много, че бързо им загубих бройката. Започнаха и първите серпентини.

Серпентините бяха сравнително широки, наклонът на пътя все още не беше много голям, така че пърпорех весело в планината и даже от време на време си позволявах да карам на 2-ра скорост. Много скоро, обаче

работата започна да загрубява

Пътят се стесни, стана доста по-стръмен, а серпентините станаха с много малък радиус на завоя, но за сметка на това пък, доста по-стръмни. Когато започнеше завоя в долната си част, горната му част, тоест краят му обикновено беше някъде над главата ми. Бързо забравих за втора скорост.

Вече карах изключително и само на първа,

като на най-стръмните места чак клапаните ми почукваха от усилието, което полагаше двигателя, за да ме изтегли. Нямах никаква възможност да ускоря и да набера инерция за изкачването, разчитах на големият въртящ момент, за да ме изтегли. Подскачах по камъните и дупките и на всяка серпентина пулсът ми се ускоряваше, докато премина.

На поредната серпентина със завой наляво аз бях почти плътно в ляво, тоест щях да я атакувам през най-стръмната и къса част. Тръгнах внимателно и изведнъж предницата попадна в някаква лека канавка, а

моторът пречука, и изгасна. Мааамка му…

Запалих и пак опитах, но беше много стръмно и още преди да отпусна напълно съединителя

моторът се свличаше назад към края на серпентината и пропастта

Пуснах пачият крак. Закрепих мотора. Слязох и намерих един голям камък, като футболна топка. Сложих го зад задната гума, за да не се хлъзгам назад. В този момент от горе слезе някакъв бус 4х4. Шофьорът спря в горната част на завоя и ми вика:

– Давай. Пали и тръгвай…

Лесно е да се каже…

– Ако падна ще помагаш да го вдигнем – рекох, качих се и запалих мотора. Дадох здраво газ, пуснах съединителя и моторът подскочи напред. Удържах го да не падна, направих няколко криволици, взех завоя и хванах пътя. Уффф. Този път се размина.

Нагоре работата ставаше все по-зле.

Имаше изключително много потоци и малки реки, които течеха по скалите и през пътя. На места бяха направени бетонни корита, за да тече водата по тях и да не рушат пътя тези потоци. На тези места също минавах с изключително внимание, защото там, пък бетонът, беше станал лигав, и хлъзгав от водата.

На едно място от надвисналите скали над пътя се изливаше направо малък водопад, точно в средата на пътя. Погледнах дали мога да мина в ляво, или в дясно, но нямаше такава възможност. Е, минах точно през водопада. Направи ме вир вода и мен, и мотора.

Продължих нагоре. Съжалявам, че

няма снимки от тези моменти, но изобщо не ми беше до снимки в момента,

пък и спирането, и тръгването си бяха проблемни на този път, който на места беше всечен в скалите. От горе от време на време слизаха разни джипове и високопроходими МПС-та, с които разминаването ставаше много внимателно, и бавно, с изчакване, защото нямаше място. Коловозите бяха само два. Пътят беше направен само за едно МПС. Пъплех бавно нагоре. Не след дълго

дойде и първото ми падане

Бях стигнал до поредната река, която течеше през пътя. Реката беше 3 – 4 метра широка и към 20 – 30 см дълбока. Бях минал през няколко такива реки вече. Подкарах мотора и я щурмувах централно. Тъкмо предната гума се изкачваше по отсрещният бряг, някакъв голям камък подхвърли задницата на мотора и той застана напряко на пътя. Навих кормилото наляво, но нямаше къде да направя завой, за да застана пак на пътя и моторът започна да поляга наляво. Опитах се да го удържа, но не успях.

И така паднах наляво.

Изключих двигателя. От ауспухът се вдигаше пара, защото беше във водата. Бензинът потече от преливника на капачката на резервоара. Опитах се да вдигна сам мотора, но изобщо не можех да го помръдна. Почаках малко и от горе за мой късмет слизаше една огромна Тойота Лендкруйзър. Извиках. Хелп… Но то беше ясно и без да викам, какво е положението ми. Тойотата я караше мъж на средна възраст, а от колата слязоха две здрави момчета на 15 – 16 години. Мисля, че бяха французи, макар, че говореха на английски. Показах им, къде да хванат куфарите и вдигнахме мотора. Благодарих им и попитах мъжът, който караше има ли още много път нагоре.

– Има още много път и е много трудно, и опасно – беше отговорът му. Хъмммм…

Французите прегазиха реката и заминаха надолу, а аз реших да направя една снимка преди пак да потегля, така и така бях спрял.

Запалих и потеглих пак нагоре. След известно време

дойде и второто падане

Пред една серепентина с десен завой аз се движех в дясно. Това означаваше, че трябва да мина през най-късата и стръмна част на завоя. Реших, че трябва да мина в ляво, за да взема този десен завой в по-широката му и плавна част. Докато се натутам да мина в ляво завоят започна и аз в центъра му вместо да завивам надясно се движех наляво. Навих кормилото в дясно, дадох газ, задницата поднесе на някаква пепел и чакъл, и започнах да падам надясно. Полегнах точно в средата на завоя. Бензинът пак започна да тече от преливника, но нищо не можех да направя. Този път за падането си бях виновен само аз.

Омало, Грузия

Отдолу се зададе някаква ретро машина Ленд Ровър с две готини мацки. Май бяха полякини. Помолих ги за помощ и с тях успяхме да изправим мотора. Едната от тях каза, че те също имали някакъв проблем. Токовете на Ровъра бяха изчезнали. Двигателят му работеше, но нямаха, нито фарове, нито мигачи, нито им работеха уредите по таблото. Предположих, че е изгорял някой главен бушон и и го казах. Аха, бушон… Извика мацката, тази, която караше колата. Извади от някъде една малка кутийка, в която имаше резервни крушки и бушони. Показах и един бушон с по-голям ампераж, а тя започна да рови под волана на Ровъра, за да търси, къде е мястото на проблема. Явно си познаваше машината тази мацка.

В този момент от долу дойдоха двама грузинци с един Нисан Патрул. Тях пък ги помолих да бутнем мотора малко по-нагоре на не толкова стръмно място по серпентината, за да мога да потегля. После запалих и потеглих пак нагоре. След още няколко завоя и още известно време видях една малка къщичка на едно малко по-равно място, и на по-прав участък от пътя. Спрях малко да си почина.

Беше някъде към 15 часа. Огледах мотора, защото ми се стори, че десният страничен куфар се клати и дрънчи. Имаше защо.

Беше се счупила рамката, на която беше окачен куфарът,

точно на една заварка. Лошо!

До къщичката имаше маса с пейка. Седнах там, за да почина и да обмисля нещата. Съблякох якето, защото беше мокро и го сложих на слънце да се суши. Тениската ми също беше тотално мокра от пот, все едно, че току що я бях извадил от пералнята. Виеше ми се свят и бях леко замаян от умора, и от изтощение. В следствие на това и реакциите ми бяха леко забавени, нещо, което на този път беше изключително опасно. Водата ми за пиене беше малко и беше станала топла, като чай. От къщата излезе някакъв човек. Попита, от къде съм. Разговорихме се.

– Колко километра остават до Омало? Попитах.

– От тук – посочи той къщата – до Омало остават точно 42 километра.

– Уффф. Издишах и спаднах, като спукана гума. Сигурен ли си?

– Няма как да не съм сигурен, защото аз отговарям за поддръжката на този път. Каза човекът.

Значи онази табела за 75 километра до Омало се беше оказала вярна. А аз за два часа и половина изкачване бях изминал само 33 километра… И сега ми оставаха още 42 километра до Омало…

Принудих се да направя равносметка. Трябваше да дам реална преценка на положението, в което се намирах, която преценка никак, ама никак не беше розова! Бях изморен и изтощен, и леко ми се виеше свят. Вече беше към 15 часа, както писах, а аз изобщо не бях ял нищо този ден и от сутринта бях пил само вода. Реакциите ми бяха леко забавени, в следствие, на което започвах да правя глупави грешки при карането, нещо, което беше изключително опасно тука. Бях някъде на 2 400 м.н.м.в., а трябваше да мина над 2 900 м.н.м.в. и да карам още 42 километра. Трябваше да мина през превала Абано, който беше висок 2 962 м.н.м.в., или с 37 метра по-висок от Мусала… А и рамката на единият ми куфар беше счупена.

Прецених, че, ако продължа така нагоре, има много голяма вероятност да строша още нещо по мотора от падания, а още по-лошо, можех да строша и нещо по себе си. Помощ в такъв случай можех да очаквам на това място най-рано на следващият ден. Изводът, който се налагаше беше, че

май ще трябва да слизам…

– Имаш ли вода? Попитах кантонерът.

– Имам. Човекът ми донесе шише със студена вода. Напих се с вода и казах:

– Ами аз май няма да мога да стигна до Омало и ще трябва от тук да слизам… Човекът изобщо не се опита да ме кандърдисва да продължа нагоре.

– Е, ти си знаеш. Рече. Вероятно много явно ми е личало, колко съм сдъвкан…

– Но накрая пътя пред Омало става по-хубав. Каза още човекът… Е, то е ясно, че накрая ще стане по-хубав пътя. Нали това Омало е областен център, и около него има още две-три села.

Поседях още малко, за да се освестя. През това време по край нас минаха нагоре мацките с Ленд Ровъра и след тях грузинците с Патрула. Помахаха ми весело. Изгледах ги тъжно. После още по-тъжно погледах върховете, които се виждаха от планината, щракнах още една снимка и

отидох да обръщам мотора

Направих внимателно една маневра, обърнах мотора надолу и потеглих към равнината.

Спусках се на първа скорост, но със спирачки.

Само на първа скорост много бързо се ускоряваше моторът. Минах пак през водопадът на пътя и пак станах вир вода, и аз, и моторът ми, и след близо час, и половина бях на лошият асфалт преди последното село.

Започнах да търся заварчик. Вече в две села питах, но не намирах човека, който ми посочваха. Другите бяха там и работеха, а

само заварчиците нещо стачкуваха точно в този ден

Стигнах пак в Ахмета и веднага отидох до едни сервизи, но заварчик там нямаше. Едно момче се качи на една Лада и каза, че ще ме заведе до заварчика. Отидохме до едни други сервизи.

Заварчика днес не работел

После в една къща отидохме, където живеел заварчик, но тя беше заключена. Брех неговата кожа. Какво става тука бе? Гледам, че момчето, което ме водеше, май и то взе да се отчайва.

Тъкмо да си тръгне към неговият сервиз и да ме остави, и се сети за още някакво място. Отведе ме до два гаража с канал, което се оказа малък сервиз.

Заварчика беше там. Седеше под една сянка и пушеше.

Показах му какво се е счупило, той огледа и каза, че работата ще стане, но трябва да махна куфара. Нямаш проблеми майсторе. Аз ще сваля всичко. Рекох му. Извадих багажът, а после и инструментите си, и демонтирах куфара. Вкарах мотора в едната клетка, разхлабихме болтовете, които държаха рамката за куфара към мотора и я нагласихме самата рамка, както си е била преди да се строши. Майсторът запали ацетиленовата горелка и завари рамката. Направи го много добре.

Тези рамки за куфарите оригинално не са от БМВ, а са правени и слагани допълнително от предишният собственик на мотора. Така, че не можех да обвинявам баварците, че са направили лош мотоциклет за черно, та за това се е строшил.

После понеже моторът беше поразхвърлян проверих и нивото на маслото. Определено беше спаднало след това изнасилване, след тоя офроуд. Долях към 250 грама масло, за да го вкарам пак в нормите. После събрах и подредих багажа. Попитах майстора, колко му струва разправията и той ми каза 5 лари (3,80 лв). Разплатих се, благодарих му и потеглих към Телави.

Пристигнах в Телави,

намерих хазяйката, вкарах мотора в двора и заех същата стая, в която бях преди. После метнах един душ и се преоблякох. Чувствах се, като разглобен.

Главата ми беше замаяна и бях направо, като пребит

Толкова зле и така отпаднал не съм се чувствал, даже, когато минах над 1000 км за един ден.

Отидох в познатата ми пицария. Изядох една голяма пица, изпих половин литър зелен чай, една фанта и една кола, купих си, и една бутилка минерална вода, и се прибрах да спя. Изпратих няколко СМС-а до България със съдържание „Пак съм в Телави. Омало направо ми разказа играта!“ Трябваха ми още поне два часа за да се почувствам, почти нормално.

Да направим едно резюме на днешните приключения.

Определено подцених тази планина и си платих за това. Допуснах и прекалено много грешки, за да ми се размине безнаказано. За да се стигне до Омало и да се мине през този доста тежък офроуд трябваше предварително да спазя няколко важни условия.

1. Трябваше да сваля и оставя всичкият багаж, и куфарите в Телави, за да олекотя мотора. Без куфарите и багажа мога да го вдигам мотора и сам, ако падна, до като с багажа всеки път трябваше да търся помощ. Освен това по-лек мотор се управлява по-добре и по-леко по черно, и не изморява така, както изморява борбата с тежкият мотор.
2. Трябваше да тръгна рано, а не да се губя и мотам по разни села.
3. Задължително трябваше да съм закусил преди тръгването и щеше да е много добре да бях купил, и да носех със себе си някакви десерти от рода на Марс, или Сникърс.
4. Трябваше да нося повече вода с мен.

Ако бях изпълнил тези условия щях да стига до Омало, да преспя там, да разгледам и на другият ден щях да се върна пак в Телави. Това е.

А за тези, които четат и се интересуват от

този маршрут, но за кола,

а не за мотор, трябва да им кажа, че колата, задължително трябва да е истинска високопроходима машина 4х4 с бавни, или понижаващи предавки, блокажи на диференциалите, голям клиренс и всичко там, каквото е необходимо за сериозен офроуд. Имитации на 4х4 от рода на СУВ, или Кросовър няма да се справят и да минат този път.

Освен това водачът на машината трябва да има известен опит и понятие от офроуд каране, а не да му е за сефте на този път. Може би някога ще го разширят и оправят този път, и той ще стане по-лек за преминаване, на засега е така, и това е положението.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

И останалат част на Грузия предлага хубави места:

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси, разгледахме Тбилиси, а за последно поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда. Днес плътно ще достигнем, границата с Русия в Дарялските теснини, след което ще тръгнем към Телави.

Приятно четене:

Степансминда – Дарялски теснини – Телави (Кахетия)

част шеста на

Грузия: човек с мотоциклет

9-и ден. 2-ри август.

Степансминда – Телави (Кахетия)

284 км

Времето беше разкошно този ден. Все още никакви облаци, ясно и чисто. Направих няколко снимки на Казбек.

После си стегнах багажа и започнах да се ослушвам. Към 8 часа хазяинът изкара от някъде една Лада Нива. Попитах го къде ще ходи. Щял да кара на

Гергетската църква

двама англичани, които после отивали към базовият лагер на върха. Попитах го дали има място, че и аз искам да се кача на църквата. Имало място и за 20 лари (15 лв) щял да ме откара и после свали. Идеално. Устройва ме. Натоварихме се и потеглихме.

Степансминда и Гергети са почти свързани

Дели ги само реката Терек. В момента, в който минахме по моста и влязохме в Гергети асфалтът и паважът изчезнаха, и стана грозна работа. Тесни изровени улици с голям наклон и много свободни камъни с различна големина, повечето, като футболни топки. От селото нагоре работата стана още по-зле. Камъни, дупки, трапове, а на места доста дълбоки коловози по 50– 60 см и трябваше много внимателно да се подбира пътя. От горе слизаха други машини и разминаванията ставаха много внимателно, и с изчакване. Като видях, какво чудо е този път, се поздравих за взетото решение да не се качвам с мотора си тука. По този път можеше да се качи някой с мотор, но само, ако моторът му е чист крос. На останалите ентусиасти, които с други мотори щяха да се опитват да се качат тука, изобщо не им завиждах…

Минахме един участък в гората, който не беше особено стръмен, но за сметка на това имаше много гаден страничен наклон. Освен това почти всеки метър от този участък беше с огромни гьолове, локви и дупки пълни с вода, а самият път там беше от глина, като намазана с масло. Тези дупки бяха по 40 – 50 см дълбоки. Изкачваш се по брегът на едната дупка и веднага се спускаш в другата. И така, около 200 метра. Е тука, на това място най-често падат тези с моторите, които се опитват да стигнат до църквата. Коментираше хазяинът. Преди няколко дни измъкнахме един чех с мотор пак от тука. Даже и да не е валяло дълго време, тук това място е все така гадно и хлъзгаво. Просто мястото е такова. Обясни той.

Излязохме от гората. Целият този път от селото до църквата е дълъг не повече от 3 – 4 километра. Пред нас се видя поляната, а в другият и край беше църквата на Гергети. Тази поляна беше дълга, около 400 – 500 м, но с формата на леген. Тоест, трябва да се спуснеш на дъното и, и чак после да се изкачиш до църквата.

Колите бяха прекарали различни пътища, като се виждаше как бяха затъвали, боксували и поднасяли на места. Като говоря за коли имам в предвид само високо проходими машини 4х4. За всички други е немислимо да стигнат тука. Е тук на тази поляна, ако те хване дъждът и тук си оставаш, до като малко изсъхне… Пак коментираше хазяинът. Сега имаше едни малко по-сухи дири, по които се качихме до църквата.

Преди да тръгнем надолу запалих и оставих няколко свещи пред олтара на църквата. Прекъстих се и се помолих на това свято място.

Грузинските църкви са някак си по-груби и по-естествени

от нашите. Сводовете и куполите им не са измазани, а си стоят с грубата каменна зидария, така, както са направени. Нямат и стенописи по сводовете и куполите. И винаги точно срещу олтарът има богато украсен стол (трон). Оказа се че този ден е някакъв техен празник и в църквата на Гергети двама свещеници водеха служба. Четяха и пееха. Други хора нямаше. Не исках да нарушавам ритуалите им, като щракам с фотоапарата си там, така че други снимки от църквата нямам.

Тръгнахме надолу. За слизането хазяинът качи трима украински алпинисти на средна възраст, за да ги свали долу до колата им в Гергети. Разбраха се за по 10 лари на всеки. Завързаха здрав мохабет на руски за миналото, за дружбата и за други работи. Аз не участвах. Само слушах… Всички и хазяинът, и украинците бяха категорични, че за всичко са виновни американците. За войната в Украйна също. Интересна позиция… Руснаците ги нападнаха, руснаците отцепиха и заграбиха част от територията им, а тези обвиняват американците!?!? Те с руснаците били братя!?!? Абе, какъв брат може да ти е този, който идва с оръжие в ръка и превзема част от територията ти? Както и да е. Този пътепис е за друго.

Прибрахме се в Степансминда.

Взех си довиждане с хазяинът и жена му, и тръгнах към границата на Верхни Ларс. Бях решил да видя

Дарялските теснини,

и изобщо всичко наоколо.

От тук започват Дарялските теснини

Имаше опашка от тирове от няколко километра още преди теснините.

[geo_mas]

Явно не ги допускаха да чакат точно в теснините. Имаше най-различни номера. Видях много ирански камиони. Видях и един нашенски ТИР с хасковски номер.

Вече се връщам обратно. Ето реката Терек и в дъното Дарялските теснини. Тук по тези места много често планината прави пътя и границата на мусака и връзката Грузия – Русия прекъсва, до като разчистят. Имаше даже затрупани ТИР-ове миналата година.

Степансминда е вече зад гърба ми, но още не съм започнал да изкачвам пак Кръстовият превал

Интересното тука е, че всичко е на открито. Такива карстови образувания се натрупват обикновенно в пещери, но тук минералната вода е направила тези натрупвания на открито. Под пътя срещу това образувание имаше чешма и от нея течеше чиста газирана минерална вода леко кисела на вкус. Все едно, че си купил Михалковска вода от магазина… Налях си едно шише, за да си оправя стомаха.

Минах пак Кръстовият превал

и продължих надолу към равнината.

На Ананури ме заваля дъжд

и ме направи вир вода, но още преди да стигна Тбилиси слънцето огря, напече, и аз изсъхнах.

Пуснах навигаторът да ме води, около Тбилиси. Не исках пак да влизам в този град.

Грузия е така ситуирана, че всички пътища минават през Тбилиси

Сега исках само да мина край него и да стигна до Кахетия и град Телави в Алазанската долина. Разбира сеö въпреки навигаторът нещата и ситуацията непрекъснато ги сравнявах с хартиената карта. Направи ми впечатление, че там, където на картата имаше едно, или най-много две села, аз в действителност минавах през 5 – 6. Освен това имената нещо не съвпадаха. Село например, което беше отбелязано на картата с някакво име, точно него с такова име го нямаше на терена. Странна работа. Имената ли са сменявали? Какво? И Степансминда на тази карта се водеше със старото си име Казбеги…

И така с помощта на навигатора, картата и известен усет за посоките на света от моя страна, горе долу държах пътя, по който бях решил да мина. Минах през един проход, изкачих един превал от 1 670 м. н.м.в. и вече бях в

Кахетия

Към 17,30 часа вече бях в

Телави

Град голям горе долу, колкото Пещера, с около 20 000 души население. В центъра има два, или три луксозни хотела. Не се опитах да пробвам там цените за спането. Просто влязох в една пицария, изпих една фанта и споделих с персонала, че търся къде да преспя, но тези хотели ми изглеждат скъпи. Да. Скъпи са. Потвърдиха. Едната жена каза, че имала приятелка, която давала стаи под наем. Обади се по телефона и каза, че ме чакат. Къщата беше на 150 метра от пицарията. Имаше двор, където вкарах мотора. Баня и тоалетна в коридора, и стая за 20 лари (15 лева). Идеално.

Изкъпах се, а после излязох, хапнах едно хачапури в същата пицария, където ми уредиха спането, пих една бира, прибрах се и легнах.

Утре щях да щурмувам планината към Омало.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Ето къде още може да се намери исгодни нощувки в Телави:

Booking.com


Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

След Казбеги, и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:

Booking.com

Продължавме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия, после направихме преход от Местия до Тбилиси. За последно разгледахме Тбилиси. Днес ще поемем към Казбеги, наричан днес Степансминда.

Приятно четене:

Към Степансминда

част пета на

Грузия: човек с мотоциклет

8-ми ден. 1-ви август.

Тбилиси – Степансминда

170 км.

Рано сутринта към 7 часа натоварих багажа на мотора и потеглих. Преди това проверих нивото на маслото. За близо 3 000 км беше спаднало малко, но още беше в границите и не беше за доливане.

Бях проучил тесните криви улички, около хотела и знаех как да се измъкна до булеварда. После щях да разчитам на навигатора. Добрах се до булеварда след обикаляне из камара тесни улички, но посоката, която знаците ми задаваха за движение беше точно противоположна на посоката, в която аз отивах. Покарах малко в обратна посока и тъкмо реших да сгазя лука, да направя обратен завой през двойната непрекъсната линия и видях на стотина метра пред мен полицейска кола. Малиии, как щях да се натреса…. Там

в Грузия появи ли се полицейска кола, всички наоколо стават много кротки и тихи

Няколко пъти съм бил свидетел, как полицейската кола излиза отпред на колоната автомобили и започва да ги води, като сейфти кар на формула едно. Води ги примерно с 30 – 40 км/час и никой не смее да изпревари полицейската кола, защото тук бил участък с разрешено движение със 70 км/час… Никой! Чак, когато полицията свие нанякъде и се оттегли, точно, както пилотна кола на формулата, двигателите изревават, газта се натиска до ламарините и пак почват с техните грузински простотии.

Имат абсолютен респект от полицията

От както Саакашвили смени абсолютно целият състав на Вътрешното министерство и на полицията тук вече с подкупи, и с пари на ръка не можеш да минеш, ако си сгазил лука. По никой начин. Веднага ти праскат акта и си го плащаш по банков път, като поп, защото иначе не можеш да напуснеш Грузия. Ще те спрат на границата. И ако сега те хванат в крачка, вече няма схема, „ама сега какво ще правим“…

Та продължих си аз в обратната посока по булеварда и след половин километър на кръгово островче обърнах обратно.

Включих и навигатора. Зададох му посока Владикавказ.

Всичко беше точно. Река Кура ми се падаше отдясно, а аз се движех на север. Минах по край центъра, който вчера снимах, минах по край мостът на дружбата, онзи пешеходният със синьозеленият покрив. Кулата на хотел Радисън ми остана отляво. Булевардът ме водеше през доста кръстовища със светофари, но както бях отбелязал задръствания нямаше въпреки огромният поток от коли и всякакви МПС-та. Река Кура все така ми беше отдясно. Минах през много кръстовища и светофари, а навигаторът все така ми показваше, че се движа правилно все напред. В един момент реката пак ми беше отдясно, а пред мен в далечината се появи мостът на дружбата. Онзи същият с интересният покрив и аз карах към него… В първият момент се шашнах и си помислих, че в Тбилиси има два такива моста… После видях и другите характерни места и сгради, които снимах вчера.

Ама какво става тука?!?!

Аз просто се връщах обратно по другият бряг на реката, а не по този, по който тръгнах… Къде съм се объркал така и не разбрах… Проклетият навигатор все така си сочеше напред, а стрелката си стоеше на розовата линия за правилната посока… Теглих няколко много яки псувни и спрях пред една автомивка, за да питам вътре момчетата за посоката. Разказах им от къде, и за къде съм карал, и те от сърце се смяха на въртележката ми из Тбилиси. Обясниха ми после, къде има мост, за да мина пак на другият бряг и как да сменя посоката на 180 градуса, за да поема пак на север.

– Разбра ли всичко? Попитаха.

– Разбрах…

– Е хайде, карай, пък ако след 20 – 30 минути, пак се озовеш тук при нас, ние пак ще ти обясним…

Потеглих отново. Пак минах през същият булевард и същите места, както преди малко. Пак карах само направо и река Кура ми беше от дясната страна, но в един момент

започнах да излизам от Тбилиси

Шосето вече имаше вид на магистрала и пред мен се появи магазинът на Карфур. Точно по този път пристигнах и влязох в Тбилиси, но тогава магазинът на Карфур ми беше отляво от другата страна на платната. Сега ми беше отдясно и точно в моята посока и платно.

Спрях във въпросният Карфур, за да взема батерии за СПОТ-трекера. Тази макина работеше само с литиево йонни батерии АА. Не искаше да работи с алкални такива, въпреки че я бях заредил с Дурасел. Спрях в този магазин, за да купя батерии. Да ама и тук нямаше литиево йонни такива батерии. Е купих никел метал хидратни, акумулаторни батерии по 2700 милиамперчаса всяка, двете общо за 20 лари (15 лв). Те толкова струват и в България тези батерии. Та тези машинки СПОТ-трекера и сателитният навигатор са много полезни неща, но както, и всяка друга електроника на моменти могат много успешно да ти вдигнат кръвното, и да ти скъсат нервите.

Започнах бавно да навлизам в планините.

Тук преходът е по-плавен за разлика от Сванетия, където планината се изправяше рязко след Джвари. Стигнах

водохранилището на река Арагви пред Ананури,

а после и манастирът му.

Продължих нататък. Лека полека

планината Кавказ започна да се изправя нагоре

и да става все по величествена. Пред Гудаури завоите преминаха в серпентини. Започнах бързо да набирам височина за изкачването на Кръстовия превал. Но, разбира се, първо трябваше

да премина през Гудаури

Това е височинен ски курорт в Кавказ.

Между Гудаури и Кръстовият превал

се намира една полукръгла наблюдателна площадка наречена „Дружба на народите“. Не можех по никакъв начин да я пропусна и подмина.

А ето и какво се вижда от тази наблюдателна площадка

След наблюдателната площадка продължих да се изкачвам нагоре, за да мина през

Кръстовият превал

После продължих към Степансминда.

Направо се чувствах леко зашеметен от тази красота. Невероятна планина!

Много красива! Както казваше един грузинец – „Красиво е! В Кавказ даже да умреш е красиво!“…

От Кръстовият превал започва и спускането

към Степансминда (със старо име Казбеги)

Степансминда (Казбеги)

е на 11 км от границата със Северна Осетия – Русия. Минава се през пункта на Верхни Ларс, а град Владикавказ е на 20 км след границата.

Степанцминда, Грузия

Срещу Степансминда е село Гергети.

Църквата на Гергети

е стара и е построена на един голям баир над селото. Мислех да я посетя.

С пристигането в Степансминда се разговорих с разни хора на центъра, и като разбраха, че търся квартира ми предложиха за 20 лари (15 лв) стая. Съгласих се. Хазяинът ме отведе в хостела, за да се настаня. Стаята беше малка. Легло, стол и стойка с телевизор. На останалото празно пространство се отваряше вратата. Банята и тоалетната бяха в коридора. Идеално ме устройваше всичко за тази цена. Моторът вкарах в двора на къщата.

После пак реших да сляза до центъра, за да хапна. Времето нещо хич не ми харесваше. Облаците бяха надвиснали много ниско и планината изобщо не се виждаше. Седнах в ресторанта и поръчах. В този момент заваля и заплиска здраво. Айде, стига де! Пак се повтаряше историята от Местия. Ще видим утре как ще е. Но явно нямаше да се качвам с моят мотор до Гергетската църква.

Изчаках дъждът да спре и се прибрах в хостела. Там беше пълно с туристи и алпинисти, а хазяйнът и още един друг продължаваха да свалят хора от планината, поради лошото време. Всички стаи вече бяха пълни и даже в двора бяха опънати 5 – 6 палатки. Банята беше плътно окупирана от жените в тези експедиции. Това не ме разстрои особено. Аз се бях къпал сутринта преди да тръгна от Тбилиси и нямах никакво намерение да се плацикам по два пъти на ден.

Верандата на къщата беше затрупана с екипировка, раници, щеки, шалтета и какво ли не. Преместих си ботушите, че ми ги бяха затрупали с техният багаж. Позяпах малко, но планината още беше забулена. Слушах руснаците и как някаква мацка се кара на някакъв пич. Нещо от рода на – На теб ти бяха поставени задачи, а ти не ги изпълни… „Почему тьи не вьиполняеш поставленьие задачи?“ Пичът нещо мрънкаше и се оправдаваше. Помислих си, че тези комунизмът никога няма да ги изостави. Те са просто орисани за него…

Към 21 часа почти на смрачаване облаците се разчистиха, потънаха някъде и

върхът на Казбек

се видя. Снимах го. Реших, че утре времето май ще бъде хубаво.

Връх Казбек на смрачаване. Долу пред него е село Гергети. Горе в ляво на баирът се вижда и силуета на църквата на Гергети

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

В района на Казбеги може да се намери добро настаняване:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия – на картата:

Грузия

След Казбеги, и в цяла Грузия можете да намерите хубави места:

Booking.com

Днес откриваме нова страна за нашия сайт – Армения. Може да ви се види чудно, но е факт, че досега не сме имали пътепис, специално за нея – винаги сме я минавали в комплект с някоя друга страна. Отново се качваме на Опела на Валентин и поемаме към Кавказ.

Приятно четене:

 

Из Армения с Опел

част първа

Дебед, Алаверди, Санаин, Одзун, Ванадзор, Гюмри

Втората от Кавказките републики, които разгледах преди обиколката на ИРАН, беше Армения. Територията на тази държава е разположена южно от Грузия. Теренът е предимно планински с красиви долини, малко равнинни области и голямото езеро Севан.

Армения е с население близо 3,3 млн., а територията й е 30 хил. квадратни километра, т. е. над 3,5 пъти по-малка от нашата.

По мои впечатления арменците са свободолюбив и горд народ с високо национално самочувствие, основаващо се на богатото историческо минало.

Първите държавни образувания на територията на днешна Армения възникват през третото хилядолетие преди новата ера. Официално първата самостоятелна арменска държава е създадена през 6-ти век преди новата ера, което означава, че е връстник на антична Гърция. Арменците се гордеят с историческия факт, че

те първи в света приемат християнството като официална държавна религия

през 301 година от новата ера. Първата арменска азбука съществува от векове преди новата ера, а съвременния й вариант е създаден в началото на 5-ти век от новата ера от духовника към царския двор Месроб Мащоц. В периода на най-голям политически, военен, стопански и културен разцвет арменската империя е обхващала територии от днешна Източна Турция, Северозападен Иран, Грузия, Азербайджан и Североизточна Сирия.

 

 

 

Последното Арменско царство съществува от 1050г. до 1375г. и обхваща земи, които днес се намират в югоизточна Турция. В продължение на изминалите хилядолетия арменските земи са завладявани от: перси; македонците на Александър Велики; римляни; отново перси; араби; византийци; монголците на Тамерлан; пак перси; османските турци.  През 19-ти век Руската империя завладява от Персия и от Турция исторически арменски територии. В отговор на арменските национално-освободителни движения турците организират масови преселвания и избивания на арменци в края на 19-ти век и през 1915 година. През периода 1918г.÷1920г. Армения е независима република. В края на 1920 г. Турция завладява западна Армения, а Червената армия завзема Източна Армения, която по-късно става република в състава на Съветския съюз. През 1991 година Армения обявява независимост и става самостоятелна държава.

Статистическите данни сочат, че в новата арменска история периодът от 20-те до 80-те години на миналия век е време на голям икономически подем и неколкократно повишаване на жизненото равнище. През тези десетилетия науката, културата и образованието достигат значителни висоти.

Днес около 5 милиона арменци живеят извън родината си, в това число около 20 хиляди в България. За мое съжаление, хората с които разговарях не бяха чували за Яворов, който в началото на миналия век написа прочувствени стихове за многострадалния арменски народ.

 

 

Моето впечатление на турист е, че средното жизнено равнище е по-ниско от това в Грузия и е съпоставимо с нашето от края на 90-те години на миналия век.

По мои наблюдения цените на основните стоки са на равнища около 3/4 от българските. Входните такси за основните музеи и забележителности са между 1 и 4 лева. Цената на литър дизелово гориво беше 1,80 лева през август 2012 година. Значителна част от леките автомобили се движат с природен газ (метан), с който изминаването на 100 км. струва около 6-7 лева.

Първото нещо, което ме изненада в Армения, беше про-руската политика и изключителните русофилски настроения сред хората. Не очаквах, че може да има държава,  където мнозинството от народа да изпитва такива чувства на привързаност към Русия.  Пътувайки из страната и разговаряйки с хората си обясних на какво се дължи това: вековните исторически взаимоотношения между две християнски държави; помощта на Русия за освобождението от турско робство; икономическите и културни връзки през периода на социализма, които продължават и днес; конфликта с Азербайджан и военната подкрепа от страна на Русия; три от четрите граничещи с Армения държави са мюсюлмански, което изисква арменците да имат силен християнски съюзник. За тесните връзки с Русия от „пръв поглед“  говореха две неща: наличието на много автомобили руско производство и слушането на руска музика в заведенията. По мои наблюдения поне 1/3 от звучащата в заведенията музика беше руска. Около 90% от автобусите и камионите са руско производство. В провинцията около половината от леките автомобили са руски лади, следвани по брой от забравените вече у нас волги. В някои от малките градове имах визуалното усещане, че съм се върнал в годините на социализма. В столицата и големите градове преобладават стари западни леки автомобили, предимно германско производство.

Арменците се оказаха още по-гостоприемни от грузинците. Всички, с които разговарях, изпитваха топли чувства към България и искрено се радваха, че общуват с българин. Много от хората подчертаваха, че ние сме братски народи.

Арменският език, както и грузинския, е неразбираем за нас. Почти всички възрастни и преобладаващата част от младите хора говорят руски език. Знаещите английски са доста по-малко отколкото в Грузия.

През цялото време в Армения не забелязах никакви следи от прояви на престъпност. Навсякъде в страната се пътува съвсем спокойно.

Полицейското присъствие е видимо, както и в Грузия. Разликата е тази, че в Армения пътните полицаи следят за превишаване на скоростта с радари и камери в автомобилите. Нещо повече, те прилагат много „гаден номер“. На доста места с отдалечени от пътя къщи липсва табела за начало на населено място. Където свършват тези къщи, обаче, има табела за край на селището. Там скрит под сянката на дърво, обикновено се крие полицейски автомобил и засича с радар тези, които не са намалили скоростта в така (не)означеното населено място.

Състоянието на пътната мрежа е по-лошо отколкото в Грузия и доста по-лошо отколкото у нас.  Типичните за България „дупки-убийци“ са малко, но неравностите по настилката, които трошат автомобила са навсякъде. През планините средната скорост на придвижване е 20÷25 км. в час. За някои туристически обекти няма означения или има табелка само за отклонението от главния път, пък после нека туриста да си „троши главата“. Позната „родна картинка“.

На основните пътища указателните табели освен на арменски са изписани и на латиница, а на някои места и на кирилица. Като цяло, Армения е по-трудна за автотуриста, в сравнение с Грузия.

През тази малка по територия страна и през Нагорни Карабах пропътувах 1 700 килиметра в продължение на седем дни и половина. Туристическите забележителности в този регион се оказаха доста повече от очакваното. Там похарчих 465 лева, от които 115 лв. на границата за автомобилни такси и застраховка гражданска отговорност. Продължиха и ремонтите на стария ми Опел.

 

Влизане от Грузия в Армения

Пристигнах на граничния пункт привечер, преминаващите границата автомобили не бяха много, но всичките формалности и документи ми отнеха около час и половина. Тогава това ми се видя страшно много защото не знаех какво ме чака при влизането в Иран.

За влизане в Армения е необходима виза, която струва 8 щатски долара. Тя може да се издаде и на граничния пункт, но аз си бях подсигурил такава от посолството на Армения в София.

След бързата паспортна проверка започна оформянето на документите за колата. Първо се наредих на опашка, където трябваше да ми изчислят какви такси да платя за автомобила. С един руснак си чакахме реда, но нахални грузински шофьори на камиони започнаха да ни пререждат като обясняваха, че са си платили таксата и трябва само да подадат бележката с документите. След 4÷5 минути такова пререждане „ми писна“ и се разкращях на грузинските шофьори, че са нахални и е несправедливо да минават пред нас. Явно съм викал доста силно и гневно, защото грузинците се стреснаха и застанаха на реда, а арменския чиновник се почувства засегнат, че един чужденец трябва да въвежда ред. Самият аз се изненадах от себе си, че мога толкова добре да се карам на руски език. Следваше отиване до банковия офис, обмяна на валута, плащане на таксите и връщане при чиновниците за оформяне на документите за лекия автомобил. После дълго писане на застраховката гражданска отговорност и лепенето на стикер на предното стъкло.

Вече се беше почти стъмнило, няколко километра след границата отбих от главния път и си намерих спокойно място за нощувка. Първата ми среща с Армения приключи.

 

В хронологичен ред следват  снимки с кратки пояснения от някои от посетените места в Армения.

Рано сутринта продължих по пътя през

красивата долина на река Дебед

 

 

 

Алаверди

Първото населено място, което разгледах, беше Алаверди. Това е малко градче с около 15 хиляди жители, голяма част от които са миньори в медните мини или металурзи в медодобивния завод. Изграждането на завода започва в края на 20-те години на миналия век, през началния етап от индустриализацията в бившия СССР.

 

Медните мини са разположени в планината над града.

Главната архитектурно-историческа забележителност в града е средновековния мост, построен по поръчение на царица Тамара. Високата част на моста е украсена с барелефите на 4 лъва.

 

Жилищните блокове в Алаверди са от типичния за Армения полиран розов камък.

Арменците уважават руските леки автомобили Волга, чийто по-нови модели у нас са непознати.

 

Санаин

В планината над Алаверди е разположено селището Санаин, в което има два туристически обекта: музея на Микоян и средновековния манастир.

Санаин е родното място на Артьом Микоян – главeн конструктор на съветските изтребители МиГ. Не по-малко известен е и брат му Анастас, който е държавник по времето на Сталин и Хрушчов, достигайки до поста заместник-председател на министерския съвет на СССР. Третият брат Микоян, обаче, е неграмотен и цял живот работи в местния селскостопански колхоз.

 

 

Манастирския комплекс в Санаин

е изграден през 10-ти век по времето на арменския цар Абас Багратуни. В комплекса са включени пет черкви, параклиси, библиотека, училище, жилищни сгради и средновековно гробище с родови гробници. Училището е връстник на аналогичните училища в Оксфорд и Кембридж, за които англичаните твърдят, че са сред първите европейски университети.  През периода от  10-ти до 13-ти век манастирът е един от главните религиозни, културни и научни центрове на Армения.

 

 

Одзун

Историческият град Одзун с неговите манастири и черкви е разположен на високо плато на левия бряг на река Дебед.

 

 

В основата на каньона са останките от

скалния манастир Хоромайри, 12-ти век.

 

 

Ванадзор

Ванадзор е индустриален град и административен център на провинция Лори. Населението му е 170 хиляди. В близкото минало името му е било Кировакан. В града има голям химически комбинат, няколко завода и колеж за подготовка на учители.

 

Запомних Ванадзор и с добрите млади механици, които ми ремонтираха охладителната система и динамото на опела. От тези момчета научих доста неща за Армения и за живота в страната. Накрая с тях се разделихме като приятели.

 

Гюмри

С типичната си руска и съветска архитектура Гюмри е един от най-атрактивните градове в Армения. Населението му е 120 хиляди жители.

Историческото име на града е Кумайри, през 1840г. е преименуван на Александропол (на името на руския цар Александър I), а от 1924г. до 1990г. се е наричал Ленинакан (на името на съветския политик В.И.Ленин).

Градът е пострадал много по време на опустошителното земетресение от 1988 година с епицентър съседния град Спитак. Жертвите на това земетресение са 25 хил. души, а материалните щети са значителни.

Градът съществува от 4-ти век преди новата ера, когато на това място се заселват гръцки колонисти. След присъединяването му към Руската империя тук е разположен голям военен гарнизон, което е обусловено от близостта на границата с Турция. През 18÷19 век Гюмри се е развил като търговски и транспортен център във връзка с търговско-икономическите отношения между Русия, Турция и Персия.

Гюмри, Армения

 

 

В град Гюмри е роден един от най-прославените военачалници през Втората световна война Иван (Ованѐс) Баграмя`н. Той е маршал, командващ фронт (войсково обединение от няколко армии) и герой на Съветския съюз.

Гюмри е побратимен с българския град Пловдив.

 

В Гюмри е издигнат

Мемориален комплекс в памет на руските воини,

загинали за освобождението на Армения от турско робство.

 

Няма да се спирам на Ащарак и Бюракан, тъй като тези селища не ме впечатлиха с нищо особено.

Втората част започва със старинната крепост Амберд, в превод „Крепост в облаците“. Разположена е на 2300 метра надморска височина.

 

Август  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Кавказ – на картата:

Кавказ

От кога не бяхме ходили в Грузия? Пътеписът на Александър ще ни отведе днес до там. Приятно четене:

 

Грузия

Кавказка пленница – красавица

Април 2012
Стереотипите за Грузия може би вклюват тостовете, военни конфликти, коняка и натуралния грузинец, обект на много вицове. Всичко това е вярно, убедих се сам, след като посетих Тбилиси, но има и много повече. Изненадващо повече.

Тбилиси

е разположен на Кура- мътна и тъмна река, животът на Кавказ. Такава е и самата Грузия- жива, угрижена и дълбока, между два свята.

Тбилиси не прави изключение и контрастът е навсякъде. Ако погледнете към най- новите сгради, ще се сблъскате с нов луксозен президентски дворец, масивна катедрала и помпозен мост, който да свързва миналото и светлото утре.

А миналото минава през излъскания булеварт Руставели, където ще видите стара Европа с бутиците и международните марки. Леко встрани и вече сте в истинска Грузия- великолепни стари къщи с прословутите местни тераси, занемарени през годините. В стария град (Алстадт) ще усетите мириса на

 

пресен хляб от семейните фурни в мазетата, ще се сблъскате с поредната остаряла църква, за да стигнете крепостта Нарикала. Скромните хора и грохнали сгради ясно показват икономическите предизвикателства пред Кавказката република. Но духът на Тбилиси е там – в малките улички и далеч от суетата на президенсткия дворец или лъснатите бутици.

Вечерта скрива вехтото и Тбилиси грейва в ярки акценти на добре осветените забележителности.

Цените са като в България- едно лари е около лев, всички говорят английски и най- вече руски.

Над стария град е

крепостта Narikala -

единствената причина да изкачите стръмната калдъръмена уличка е гледката – виещата се Кура през клисурата, помпозния президенстки дворец, безбройките стари къщи с ламаринени покриви, турската баня и стелещата се мараня – добре дошли в Кавказ.
Под Нарикала започват уличките с ресторанти и барове като

най- известната улица е Шардени

Дали да седнете в клуб Мисони или КГБ- въпрос на вкус и културни предпочитания.
Задължителни са местното бренди, сладко и подобно на Метакса, сред добрите образци е Sarajishvili. Изпийте го след вечеря с невероятен грузински десерт Khakucha в Literaturi kafe, което е в една пряка на Shardeni. Послушайте джаз на живо – с роял и тромпет, докато гледате скромно изглеждащите грузинци, запътили се нанякъде или лъскавите тузари, бързащи за близкия нощен бар.

Грузия е страната, уволнила за един ден цялата си пътна полиция

Спокойствието не е измамно и местните имат респект пред полицията и туристите, макар радостта в погледа им да е рядкост.
И тук някои мъжете ходят хванати за ръце- сигурен белег, че Европа започва с Грузия, но без да бърза, вплела и азиатски нрави. На път за

Самеба – най- новата и голяма катедрала тук,

минете през местния пазар.

 

 

Личната ми теория е, че пазарът на един град говори много повече от хубава фасада или излъскана туристическа атракция. Довършителните работи в пространството около катедралата няма да ви попречат да се зачудите колко силна е религията в живота на обикновения грузинец, а отговорът се крие в стотиците църкви и манастири и хиляди богомолци, сновящи в тях.
Две други заслужават внимание. Едната е катедралата Sioni, многократно рушана след постояването й през 6-7 век. Тук се съхранява т.нар. лозов кръст (раменете са под ъгъл надолу), донесен от кападокийката Света Нино. Другата е църквата Metekhi, разположена на исторически и стратегическо място над моста на река Кура. До нея е

монумента на Вахтанг I -

владетел на Иберия и национален герой за грузинците.

Грузия не е само Тбилиси. Най- естествения избор би бил

Батуми

и субтропичния район около черноморския град, където гроздето се отглежда ведно с чая и цитрусови плодове. Моят избор бе друг -

планината Казбек, село Stepantsminda (познато и като Kazbegi) и църквата Tsminda Sameba – на север,

близо до Руската граница.Вместо с метрото, реших да взема такси от хотела до Didube – транспортен възел на Тбилиси и основно социален възел след като човек стъпи в клокочещата смес от търговци, раздрънкани маршрутки (точно така им викат и тук) и нелегални таксита. Моето такси не пусна брояча, но усилено ме агитираше да ме кара до Kazbegi първоначално за 100$, а след 5 мин за 80. Май изглеждах на охранен западен шаран.
На Didube пристигащо такси с чужденец беше като дар от съдбата за чакащите нелегални таксиджии. Няколко обсъдиха на грузински с бакшиша колко струвам, плащам ли добре и прочие (преводата е мой, виртуален). Един се попазари с шофьора, получи инфо, че не съм клъвнал на 80$ и се пробва директно. След кратко изпитание на волята и нервите се разбрахме за 70 лари до селото.

 

Пътят беше приятен и живописен до най- големия им зимен курорт, все още засипан с еднометров сняг. После стана още по- живописен с липсата на път.

Не бих могъл да дам точен превод на изблиците му на грузински, но мога да свидетелствам, че значението им беше крайно негативно към поддържащите пътя, управниците, техните майки и майките на техните майки.

Пътят си го заслужаваше- липсата на асфалт се редуваше с дупки, ями, стърчаща арматура, обилно напоени с рядка, но дълбока кал. Астрата стенеше и кънтеше, докато аз се чудех защо все пак не избрах Батуми.

Всъщност преминавахме по

Грузинския военен път от Тбилиси до Владиикавказ -

маршрут, използван през вековете от търговци и завоеватели. Прохода Jvari (2400 m), през каньона на река Гайдарска, до планината Казбег и Скалистия хребет в клисурата Darial. Една кавказка пустиня.

На селския мегдан платих на якия грузински шофьор с премия за потта и псувните и веднага станах кандидат-жертва на местни туристически услуги. Любезно отклоних идеята да се кача до църквата с Уазка, но приех предложението на Резо – местен хотилиер- да се подслоня в къщата му за гости срещу 35 лари, включваща вечеря и закуска.

 

Хвърлих багажа в стаята и хукнах да щурмувам планината казбеги, тъй като вече бе следобед. Ризо ме върна да си взема якето, благодарение на което при лисналия след минути дъжд не удавих фотоапарата. За всички ентуасиасти след мен бих препоръчал взимане на подходящи обувки и поне вода.

Щурмуването на Св. Троица

(2200 м надморска височина) не изисква особена специална подготовка ако не броим калта и сняга на насечения терен с голяма денивилация. И да, спира думите и дъха, а в комбинация с храма, кацнал на платото прави магията пълна. Църквата е строена през 14 век, пазила свещени реликви през тъмните времена на завоеватели.
Монахът на служба беше удивен откъде идвам и проведохме кратък разговор на тема бездуховие, съгласихме се, че многото църкви не са ясен знак какво е вътре в човека и измолих кана с вода, за която изнемогвах от часове.
Група облечени в черно мъже, вероятно местни благодетели ведно с полицаи бяха посрещнати с почести в манастира, когато потърсих монаха да се сбогуваме. Духовни му работи.

Не бих преувеличил ни най- малко, ако опиша района като Кавказки Алпи, хора с широки сърца и трудно битие, вкусна храна и изключителна природа. Църквата беше стожер на сгушеното долу

село Казбеги,

своеобразен символ на духовното над битовото.
Боршът и подобието на кюфтета, наричани тук „катлет“ бяха поантата на вечерта, направени по стара местна рецепта – от майката на Резо. Финландецът, с който делихме стаята, беше добра компания за бутилка местно червено Saperavi. И през април, газовата печка беше от остра необходимост.

Stepantsminda, Грузия
Сутринта бързо се изсипа. Закуската беше фантастична- Качапури е може би е най- известната местна храна – питки с пълнеж от сирене, картофи и каквото друго се сети домакинята. В допълнение имаше домашни яйца, салата и фантастичен чай, който представлява сладко от горски плодове, разредено с вряла вода.

Резо срещу скромна сума ме разведе със старата си Лада

до грузинско – руската граница

Пътчето през клисурата се разширяваше на местата, където, според Ризо, са станали страшни катастрофи като паднал преди години сватбарски автобус. Строежът на хидровъзел се съчетаваше с градежа на поредната църква, а причината- Грузинският патриарх бил от Кузбеги. Докато лъкатушехме разбрах, че газта в Кузбеги е безплатна през зимата – Ризо не знаеше причината за което, но беше недоволен, че количеството на къща е лимитирано.

 

Връщането в Тбилиси

стана за двойно по- малко пари в едно старо Субару с десен волан. Набожният шофьор – тъмен кавказец със златна верига и евтини слънчеви очила, се кръстеше, когато минавахме край църква или манастир, явно имайки силно упование в Бога, че с каквато и скорост да се движим, ще оцелеем.

Мцкхета е старата столица на Грузия

кротко градче, обявено за световно наследство от ЮНЕСКО. Две са основните забележителности – катедралата Svetiskoveli, където според легендата заровили сестрата на Елиос ведно с робата на Исус Христос. Другата църква – Jvari от V век е кацнала на един близък хълм, пазейки копие от кръста на Света Нино. Грузия е третата страна, приела християнството – още през IV век след Армения и Етиопия (виж www.six-a.net - бел.авт. Авторовият поход през Африка можете да прочетете и при нас – бел.Ст.)

 

Може би един от автентичните ресторанти в Тбилиси е

Цисквили(Мелницата)

Местните блюда са безчет, сливите и орехите- често срещани съставки във всякакви манджи. Бих потвърдил, че почти всичко, което се чува за грузинските тостове, е вярно. За една вечер станах свидетел на поне 20, остроумни, иронични и жизнеутвърждаващи пиенето и приятелството.

Други сносни ресторанти с грузинска кухня и нормални цени са

Маспиндзело

с невероятни цигулар и пианист, социализиращи с гостите и изпели перфектно „Лиляно моме..“. Чача, местната ракия, може да се пробва и в Shemoikhede, от вината не бих препоръчал нищо по- малко от сухите.
Кхинкали – един от най- известните специалитети – представлява дъмплинг с различен пълнеж.
Безжична мрежа има в повечето кафенета и ресторанти, паролата ще ви предоставят сервитьорите.

 

Грузия е страхотна страна, далеч от утъпканите маршрути на туристите. Малка страна, която предлага невероятна комбинация от планини, море, гостоприемни хора, хубава храна и добри вина, но и немалко тъга с ниския си стандарт на живот. Грузия е пленница на историята, но устремена към бъдещето си. Страна, която само може да изненадва приятно. Не пленница, красавица по- скоро.

Автор: Александър Костадинов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Грузия – на картата:

Грузия

В това горещо от всякаква гледна точка време, ще завършим прехода на Веселин през Грузия. Минахме вече през Сарпи, Батуми, Кобулети, Поти, Сванети, Кутаиси, Боржоми и Гори, а днес ще минем през бившата – Мцхета  – и настояща – Тбилиси – столици, както и по световно-литературно известният Военно-грузински път.

Приятно четене:

През Грузия с Опел

Погледът на един автотурист от Перник (2012 г.)

част втора

Мцхета – Военно-грузински път – Тбилиси

Мцхета

 

Един от историческите градове на Грузия е Мцхета. Основан е около пет века преди новата ера. Известно време е седалище на Грузинската патриаршия. Това е първата столица на страната, а сега е главния религиозен център на Грузия. [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Градът е разположен при вливането на река Арагви в река Кура[/caption]   [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастирът с черквата Самтавро[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастира с черквата Самтавро[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастирският комплекс с патриаршеския храм Светицховели от 4-ти век,
разширен през 11-ти век и оформен в сегашния му вид през 15-ти век.
В продължение на едно хилядолетие той е главният храм на Грузия[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="584"] Манастирският комплекс с патриаршеския храм Светицховели[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Черквата Джвари[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Черквата Джвари от 6-ти век, разположена високо на хълм над града[/caption]  

По  Военно-Грузинския път*

  Строителството на пътя започва около 1800 година с цел бързото придвижване на руските войски през Кавказките планини във връзка с водените Руско-Турски войни. В изграждането на трасето се включват и руски армейски части. Пътят е с дължина 210 км. и свързва Владикавказ в Южна Русия със столицата на Грузия Тбилиси. По Военно-Грузинския път се стига и до най-високия грузински връх в Кавказ Казбек (5033м.).  Кавказкият първенец Елбрус (5642м.) е на територията на Русия от другата страна на границата. Continue reading →

В това горещо от всякаква гледна точка време, ще завършим прехода на Веселин през Грузия. Минахме вече през Сарпи, Батуми, Кобулети, Поти, Сванети, Кутаиси, Боржоми и Гори, а днес ще минем през бившата – Мцхета  – и настояща – Тбилиси – столици, както и по световно-литературно известният Военно-грузински път.

Приятно четене:

През Грузия с Опел

Погледът на един автотурист от Перник (2012 г.)

част втора

Мцхета – Военно-грузински път – Тбилиси

Мцхета

 

Един от историческите градове на Грузия е Мцхета. Основан е около пет века преди новата ера. Известно време е седалище на Грузинската патриаршия. Това е първата столица на страната, а сега е главния религиозен център на Грузия. [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Градът е разположен при вливането на река Арагви в река Кура[/caption]   [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастирът с черквата Самтавро[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастира с черквата Самтавро[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Манастирският комплекс с патриаршеския храм Светицховели от 4-ти век,
разширен през 11-ти век и оформен в сегашния му вид през 15-ти век.
В продължение на едно хилядолетие той е главният храм на Грузия[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="584"] Манастирският комплекс с патриаршеския храм Светицховели[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Черквата Джвари[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Черквата Джвари от 6-ти век, разположена високо на хълм над града[/caption]  

По  Военно-Грузинския път*

  Строителството на пътя започва около 1800 година с цел бързото придвижване на руските войски през Кавказките планини във връзка с водените Руско-Турски войни. В изграждането на трасето се включват и руски армейски части. Пътят е с дължина 210 км. и свързва Владикавказ в Южна Русия със столицата на Грузия Тбилиси. По Военно-Грузинския път се стига и до най-високия грузински връх в Кавказ Казбек (5033м.).  Кавказкият първенец Елбрус (5642м.) е на територията на Русия от другата страна на границата. Continue reading →

Днес започваме една автомобилна обиколка на Грузия. Наш водач в двата смисъл ще бъде Валентин.

Приятно четене:

През Грузия с Опел

Погледът на един автотурист от Перник (2012 г.)

 

Преди да достигна основната си цел ИРАН, разгледах Черноморското крайбрежие на Турция и три Кавказки републики. Първата от тези републики беше Грузия. Грузия е с население близо 5 млн., а територията й е 2/3 от нашата. Моето впечатление е, че средното жизнено равнище не е високо и е на нивото на нашето около 2000-та година. Цените на основните стоки са съпоставими с българските. Входните такси за основните музеи и забележителности са между 2 и 5 лева. Цените на автомобилните горива са около 85% от нашите. Официалната политика е прозападна. Въпреки войната с Русия от 2008-ма година, не усетих анти-руско отношение сред хората. Грузинският език е напълно неразбираем. Доста от младите хора говорят английски. Повечето възрастни и част от младите говорят руски. Хората са много сърдечни и общителни, винаги готови да помогнат. Престъпността е незначителна и навсякъде се пътува спокойно. Не съм имал никакви проблеми в това отношение. Полицейското присъствие е видимо навсякъде и полицаите са любезни, когато ги питаш. Никой не спира автомобилите за проверки и не се следи за превишаване на скоростта. Състоянието на пътната мрежа е по-лошо отколкото у нас. Бавно и трудно се пътува през планината Кавказ. На основните пътища указателните табели освен на грузински са и на английски. Има сравнително добри ориентири към основните туристически обекти. Страната обикалях шест дни като изминах 1300 км. и похарчих 350 лв., в т. ч. 125 лв. за ремонти на автомобила. Разходите са малки, тъй като не плащам за хотели, а спя в колата. Основната част от храната си нося от България.   Следват  снимки от някои от посетените места в Грузия, в хронологичен ред,  с кратки пояснения.  

Влизане в Грузия при гр. Сарпи на Черно море

  Преминаването на границата от Турция става бързо и без проблеми. Първата ми изненада беше, че не се иска застраховка Гражданска отговорност за автомобила. След настоятелните ми питания на 2-3 места един грузинец ми каза: „Тук никой не ти иска застраховки. Имаш ли пари, живей си живота и това е.“   [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Плажът при гр. Сарпи
Източното крайбрежие на Черно море[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Останки от римската крепост Гонио.
Крепостта е разположена на крайморския римски път в древна Колхида (старото име на сегашна западна Грузия)[/caption]                  

Батуми

Първият град, който ме впечатли и ме изненада приятно е Батуми. Разположен е на Черно море и е столица на автономна република Аджария. Централната част на града е очароваща и не отстъпва на Ница (главен град на Френската Ривиера) и на Брайтън (главен курортен град на южното Английско крайбрежие).  

Из Батуми Continue reading →