Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters.

Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка.

Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

С Веско Петров в Ащамуди

Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук.
Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред.

Нелегален магазин за бира в Алепей

Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък.

Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)

Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем.

По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради
някакви религиозни причини” – каза Веско – “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!”

Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да
ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница.

Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно

След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра.

Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки.

Главната улица в Алепей, Индия

Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.

Чакам за бира (фото: Веско Петров)

Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада.

Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)

Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него.
Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео.
Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук:

Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo.

Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за
дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия.
Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с  nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием.
Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума.
Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден.

Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)

Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а  благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат.

Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)

Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата!

По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка.

С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко.

Заприказвахме се за

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.

Тръгваме кък Шри Ланка

На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” – попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” – отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете!

Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме.

Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж

Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца.

Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи

Водни площи на влизане в Кочи

Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комично ниска сума. Така взехме тук-тук и благополучно пристигнахме на летището.

На летището се мотаеха индийки в традиционни индийски носии

Тук идва момента да спомена, че (както установихме малко по-горе) Ицо и Мария имаха еднократни индийски визи, което означаваше, че ако напуснат страната, нямат право да се върнат. Много неприятна ситуация! Предишната вечер бяхме писали съобщения до приятелите ни ЕТ “Ата” и Маста Рам, които имаха опит с пътувания до Индия, да ни кажат какво може да се случи. ЕТ “Ата” отговори, че най-вероятно няма да се стигне до затвор, а Маста Рам каза, че е абсурд индийците да ги пуснат обратно без визи, а ако се пробват да си изкарат нови в Шри Ланка, ще започне едно изпращане на факсове и цялата работа ще се проточи поне седмица. На фона на тази доста обезкуражаваща информация, Ицо и Мария решиха да пробват да се разберат някак си с индийските имиграционни власти.

Открихме един господин с униформа и му описахме ситуацията. Той каза, че според него проблемът е разрешим и ни прати към една сграда. Затъркаляхме количката с куфарите, а слънцето печеше много жестоко. По път към сградата човекът ни подвикна, че сме свили в грешна посока и да продължим направо. В сградата друг униформен господин ни записа данните и ни взе паспортите. Каза да се качим на втория етаж.

Там всички врати бяха заключени. Господинът от долния етаж каза, че не знае нищо и най-вероятно горе няма никой. Предложи ни да се върнем към летището. Там пратиха Ицо и Мария Баева в някаква стая, където те стояха дълго. В тази стая ги бяха обезкуражили още повече. Седнахме в чакалнята и се закумихме какво да правим. В крайна сметка решихме да тръгнем всички към Шри Ланка, пък каквото ще да става. Служителят на паспортния контрол се изуми на смелостта на Ицо и Баева, и повика колегите си, които мигновено преустановиха работа (не че бяха много претоварени) и се струпаха около нас, разговаряйки оживено на индийски. Аз, с моята многократна виза, останах малко пренебрегнат, но все пак си ме провериха щателно –

бай индиец изключително много обича

бюрокрацията, властта, демонстрирането на власт и строгото гледане изпод вежди. В крайна сметка ни натовариха в самолета и заминахме за загадачния шриланкански град Негомбо.

Шри Ланка

Летище Катунаяке (запомних го от катун) в Шри Ланка

Летището беше доста чисто и модерно, а имаше и банкомат. Използвахме възможността да изтеглим местни пари. Пред летището бяха напаркирали туктуци и аз им показах картата, на която бях оградим с кръгче един хотел в Негомбо.  Тук-тукаджиите не разбираха английски и бая се затрудниха да схванат какво желаем.

Туктукаджии със слаби езикови познания се опитват безуспешно да ни помогнат

След като нищо не се получи с туктукаджиите, тръгнахме да търсим безплатното автобусче, за което бях прочел в Интернет. След известно време го открихме и се настанихме удобно в него, а кондукторът ни издаде билети, което ни показа еднозначно, че автобусчето не е безплатно.

В Негомбо

си избрахме едно по-оживено място и слязохме. След два-три неуспешни опита, се спряхме на квартира, която ни устройваше като цена и качество, и се настанихме. Теглихме си по един душ и тръгнахме да разузнаваме Негомбо. Първото ни впечатление беше, че не е чак толкова екзотично и даже малко прилича на български морски курорт от селски тип.

Пред една туристическа агенция обаче видяхме стилизирана карта на Шри Ланка, на която бяха нарисувани слонове, палми и будистки храмове, та се поуспокоихме. Аз веднага се наредих за бира (тук се продаваше свободно) и тутакси един сръчен шриланканец ме предреди (пак). Продавачът постави 2 бири на тезгяха и аз ги взех. Той се развика, че бирите са за господина зад мене, а аз репликирах, че щом господинът е зад мене, следва да получи бира, след като аз бъда
обслужен. Както и да е, сдобихме се с бира и тръгнахме да търсим мотор, защото Ицо искаше рано сутринта с Баева да потеглят към Коломбо и да подадат документи за индийски визи.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът § Веско Петров

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters.

Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще пием бира с него (и по-важното: ще разберем какво търпение се иска да си я купиш!!!), а като капак на всичко ще открием нова страна за нашия сайт – Шри Ланка.

Приятно четене:

Пътепис Индия

четвърта част

Веско Петров и Шри Ланка

С Веско Петров в Ащамуди

Точно си се излежавахме в Ащамуди и си цъкахме в Интернет, когато под балкона зскърцаха спирачки. Изтърчах да видя какво става, а долу таман беше паркирал един раздрънкан туктук, от който се измъкваше широкополата пътешественическа шапка на Веско Петров. Веско Петров е прословут австралийски пътешественик, с когото сме пили бира в механа “Тракия” (http://www.mehanatrakia.de/), както и в кръчмата на Йонас. Той беше пристигнал в Индия около 10 дена преди нас и точно идваше от Тамил Наду. За да се добере до Ащамуди му се беше наложило да прекоси някаква коварна планина и да се вози на раздрънкан тук-тук.
Изшляпах по витата стълба до долния етаж и посрещнах знаменития австралийски пътешественик по всички правила на немско-австралийската дружба. Тъй като нашата стая беше вече препълнена, наложи се Веско да си ангажира друга. На долния етаж, широка, с плочки и климатик. Не като нашата, която приличаше на кошница. Както и да е, дадохме на Веско половин час, да си тегли един душ и да напише мейл до далечна Австралия. След това всички дружно излязохме на следобедна разходка и по-специално на следобедно търсене на бира. Както споменах по-горе, в китното индийско село Алепей бира се продаваше само в специални тайни дворчета и то незаконно. Открихме едно такова шпионско дворче и аз се наредих, а останалите ме зачакаха на улицата отпред.

Нелегален магазин за бира в Алепей

Оказа се, че тази нелегална питиепродавница има лимит за продажбата на бира и ми отпуснаха само десетина бири, което си е нищо за четирима човека. Пък било то и “Кингфишер силно” по 650 мл. Веднага си отворихме по една бутилка и започнахме да умуваме какво да правим по-нататък.

Умуваме какво да правим (фото: Веско Петров)

Тъй като Ицо искаше да се вози на туктук, Веско – да се разхожда пеша, а аз – да купя още бира, разделихме се на 2 групи. Ицо и Мария тръгнаха да се возят на тук-тук, а ние с Веско първо тръгнахме да оставим бирата в Ащамуди, да не ни тежи, а после пак да излезем.

По път си отворих още една бутилка и започнах да пия в движение, а Веско се притесни, че по този начин обиждам местните. “Може би не продават бира поради
някакви религиозни причини” – каза Веско – “и сега като пиеш в движение, обиждаш местните!”

Нямахме бърза работа, така че решихме да седнем до реката (от калибъра на Перловска в София) докато си допия бирата. Точно привърших и се канехме да
ставаме, когато някакъв тлъст индийски гълъб с лош стомах, който беше кацнал над главата ми, се изсра обилно. Имаше разстройство и ми одриска цялата раница.

Следи от разстройството на индийския гълъб, заснети няколко месеца по-късно

След като теглих няколко цветисти ругатни по адрес на тлъстия индийски гълъб с лош стомах, метнахме бирите в Ащамуди и тръгнахме обратно към центъра.

Реших да отидем до лавката за бира, където пазарувах снощи, защото пътят беше по главната улица и таман щяхме да разгледаме хиндуисткия храм, сергиите за подправки и останалите екзотични гледки.

Главната улица в Алепей, Индия

Пред магазинчето имаше голяма опашка и Веско реши да се помотае и да пие чай, докато чакам.

Чакам за бира (фото: Веско Петров)

Отново ми предложиха да ги предредя, защото съм бял, а аз отново отказах с довода, че не робувам на расистки предрасъдъци. Този път обаче зад мен се нареди един дребен и коварен индийски дядка с брада.

Коварният дядка си придава незаинтересован вид (фото: Веско Петров)

Подведен от незаинтересования външен вид на коварния индийски дядка с брада, аз се разсеях за момент и дядката, който очевидно робуваше на расистки предрасъдъци, чевръсто се мушна пред мен. Опитах се да му обясня по човешки, че така не бива, но той се правеше, че не ме чува и гледаше на другата страна. Коварният дядка тежеше 50 кила с мокри гащи, така че можех спокойно да го хвана за врата и да го отместя, но бидейки миролюбив по природа, предпочетох да измисля някакъв по-хуманен начин. Още повече, че насилие над 50-килограмов коварен дядка би било дори по-унизително за мене, отколкото за него.
Вече почти се бях примирил с предредилия ме дядка, когато идеята как да се справя с комплицираната ситуация, без насилие, но въпреки това с помощта на своите 95 килограма, ме осени и аз светкавично я приведох в изпълнение. Междувременно обаче Веско се бил върнал (без аз да забележа), станал неволен свидетел на конфликта ми с брадатия коварняк и заснел всичко на видео.
Как елегантно се справих с предредилия ме дядка можете да видите тук:

Бале се бори за бира. from Vesko Petrov on Vimeo.

Малко преди да ми дойде реда, едно типче от опашката ми каза, че раницата ми е разкопчана. Гледам – откраднали ми несесера със самобръсначката, препарата за
дезинфекциране на ръце и други подобни вещи от първа необходимост. Много се ядосах и по път към нас непрекъснато опявах на Веско. Даже си купих някакви работи от една дрогерия.
Седнахме и в една много малка закусвалня, да хапнем вкусни и миризливи индийски манджи, с ръце. Веско ми направи забележка, че етикетът изисква да се яде само с  nезнам-коя-си-ръка, защото с другата човек си мие гъза. После се измихме от една делва с мръсна вода и продължихме. В един безистен пихме чай, а Веско се спря на сергия с подправки, да пита кое колко струва. Голобрадият келеш зад сергията даде всичко от себе си, за да продаде на Веско пакет подправки, но Веско му обясни, че в Австралия е забранено да внасяш подправки и нищо не си купи. Келешът посърна, а ние констатирахме, че пак няма да му позволят да си пусне мустаци. Както и да е, Веско все пак си купи торба нарове, хванахме един туктук и се прибрахме в Ащамуди, да пием.
Още с влизането в стаята видях, че всъщност съм си оставил несесера там и никой нищо не ми е откраднал. Взех си назад всички епитети, които употребих по адрес на крадливите индийци, а Веско ми каза, че съм много залюхав или някаква друга подобна Вескова дума.
Седнахме на терасата пред нашата сламена стая със странна врата, пуснахме музика на компютърната колонка, отворихме си по един “Кингфишер силно” и се отпуснахме в сладки приказки след изнурителния ден.

Сламената стая в Ащамуди (фото: Веско Петров)

Разговорът вървеше ту в една, ту в друга посока, но беше много приятен, а  благодарение на магическата тропическа вечер и количеството погълнат “Кингфишер силно”, ни обляха топли приятелски чувства. Веско естествено през цялото време щракаше с космическия си, мега-скъп фотоапарат.

Правя наздраве с “Кингфишер силно”, докато на компютъра тече песента с енергичните негри (фото: Веско Петров)

Чуйте песента с енергичните негри и ще си представите каква страхотна веселба си спретнахме на терасата!

По някое време се появиха Ицо и Мария – много доволни от тяхната разходка. Носеха и торба с халдабо. Партито започна да излиза от контрол и тутакси се домъкна една сънена французойка по нощница, да ни прави забележка.

С Веско се разпрегръщахме, защото той трябваше рано сутринта да потегля към някакво друго екзотично индийско място и нямаше да се видим повече. Той си слезе в лъскавата стая с климатик и плочки, а ние се прибрахме в сламената. Ицо се излегна, а ние с Мария Баева решихме да си допием още малко.

Заприказвахме се за

предстоящото ни утре пътешествие към Шри Ланка

Аз споделих, че се притеснявам, да не би индийците да ми правят проблем на връщане, макар че индийската ми виза е за многократно посещение. Ицо се обади, че те с Мария дори не са погледнали какви визи са им издали в София и я помоли да хвърли едно око. Мария си извади паспорта, поровичка и със задгробен глас каза: “Издали са ни еднократни визи! Ако излезем от Индия, повече няма да ни пуснат обратно!”. Неочакваният неприятен развой на събитията ни подтисна. Допихме си бирите и решавайки, че “Утрото е по-мъдро от вечерта” си легнахме да спим.

Тръгваме кък Шри Ланка

На следващата сутрин ни събуди думкане по четворната врата. Отворих една четвъртинка и видях, че пред вратата стои разсилният на Ащамуди и държи нещо, увито във вестник. “Ваше ли е това?” – попита разсилният и разгъна вестника. Вътре имаше нарове. “Не е наше.” – отговорих. Той каза, че е намерил пакета пред вратата и попита какво да го прави. Казах му да го занесе където иска и разсилният си тръгна. По-късно през деня ми мина през ум, че вчера знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров си беше купил нарове от главната улица. Съобразих, че той ни е оставил няколко за подарък преди да си тръгне. Веско, благодаря за наровете!

Както и да е, вече се бяхме събудили и започнахме да стягаме багажа, за да ходим в Шри Ланка. Оправихме се за нула време, сбогувахме се с Ащамуди и потеглихме.

Ащамуди – стаята на Веско, на долния етаж

Взехме един туктук до автогарата и там намерихме автобус за Кочи. Автобусът беше пълен и беше доста неудобно, понеже имахме големи раници и куфар. След известно време обаче се освободиха места и всички успяхме да седнем. Пътувахме комфортно и се наслаждавахме на индийските гледки, които се разкриваха през прозореца.

Натоварено шосе в участъка Алепей – Кочи

Водни площи на влизане в Кочи

Автобусът ни остави на автогарата. Пред автогарата имаше прахоляк, една синьо-зелена сграда с леко мюсюлманска форма и цяла редица туктуци. Купихме си ледена вода, а аз изядох и няколко люти пирожки от по 10 рупии. Казаха ни, че няма рейс до летището, а то е на 30 километра. Единственият ни шанс беше да вземем тук-тук, а той струваше страшно много рупии. Ние се пазарихме лъвски, но тук-тукаджиите се бяха наговорили и не направиха отстъпка. В крайна сметка, ако човек обърне много рупии в евро и раздели еврото на три, се получава комично ниска сума. Така взехме тук-тук и благополучно пристигнахме на летището.

На летището се мотаеха индийки в традиционни индийски носии

Тук идва момента да спомена, че (както установихме малко по-горе) Ицо и Мария имаха еднократни индийски визи, което означаваше, че ако напуснат страната, нямат право да се върнат. Много неприятна ситуация! Предишната вечер бяхме писали съобщения до приятелите ни ЕТ “Ата” и Маста Рам, които имаха опит с пътувания до Индия, да ни кажат какво може да се случи. ЕТ “Ата” отговори, че най-вероятно няма да се стигне до затвор, а Маста Рам каза, че е абсурд индийците да ги пуснат обратно без визи, а ако се пробват да си изкарат нови в Шри Ланка, ще започне едно изпращане на факсове и цялата работа ще се проточи поне седмица. На фона на тази доста обезкуражаваща информация, Ицо и Мария решиха да пробват да се разберат някак си с индийските имиграционни власти.

Открихме един господин с униформа и му описахме ситуацията. Той каза, че според него проблемът е разрешим и ни прати към една сграда. Затъркаляхме количката с куфарите, а слънцето печеше много жестоко. По път към сградата човекът ни подвикна, че сме свили в грешна посока и да продължим направо. В сградата друг униформен господин ни записа данните и ни взе паспортите. Каза да се качим на втория етаж.

Там всички врати бяха заключени. Господинът от долния етаж каза, че не знае нищо и най-вероятно горе няма никой. Предложи ни да се върнем към летището. Там пратиха Ицо и Мария Баева в някаква стая, където те стояха дълго. В тази стая ги бяха обезкуражили още повече. Седнахме в чакалнята и се закумихме какво да правим. В крайна сметка решихме да тръгнем всички към Шри Ланка, пък каквото ще да става. Служителят на паспортния контрол се изуми на смелостта на Ицо и Баева, и повика колегите си, които мигновено преустановиха работа (не че бяха много претоварени) и се струпаха около нас, разговаряйки оживено на индийски. Аз, с моята многократна виза, останах малко пренебрегнат, но все пак си ме провериха щателно –

бай индиец изключително много обича

бюрокрацията, властта, демонстрирането на власт и строгото гледане изпод вежди. В крайна сметка ни натовариха в самолета и заминахме за загадачния шриланкански град Негомбо.

Шри Ланка

Летище Катунаяке (запомних го от катун) в Шри Ланка

Летището беше доста чисто и модерно, а имаше и банкомат. Използвахме възможността да изтеглим местни пари. Пред летището бяха напаркирали туктуци и аз им показах картата, на която бях оградим с кръгче един хотел в Негомбо.  Тук-тукаджиите не разбираха английски и бая се затрудниха да схванат какво желаем.

Туктукаджии със слаби езикови познания се опитват безуспешно да ни помогнат

След като нищо не се получи с туктукаджиите, тръгнахме да търсим безплатното автобусче, за което бях прочел в Интернет. След известно време го открихме и се настанихме удобно в него, а кондукторът ни издаде билети, което ни показа еднозначно, че автобусчето не е безплатно.

В Негомбо

си избрахме едно по-оживено място и слязохме. След два-три неуспешни опита, се спряхме на квартира, която ни устройваше като цена и качество, и се настанихме. Теглихме си по един душ и тръгнахме да разузнаваме Негомбо. Първото ни впечатление беше, че не е чак толкова екзотично и даже малко прилича на български морски курорт от селски тип.

Пред една туристическа агенция обаче видяхме стилизирана карта на Шри Ланка, на която бяха нарисувани слонове, палми и будистки храмове, та се поуспокоихме. Аз веднага се наредих за бира (тук се продаваше свободно) и тутакси един сръчен шриланканец ме предреди (пак). Продавачът постави 2 бири на тезгяха и аз ги взех. Той се развика, че бирите са за господина зад мене, а аз репликирах, че щом господинът е зад мене, следва да получи бира, след като аз бъда
обслужен. Както и да е, сдобихме се с бира и тръгнахме да търсим мотор, защото Ицо искаше рано сутринта с Баева да потеглят към Коломбо и да подадат документи за индийски визи.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът § Веско Петров

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия

Пътепис Индия

През Бомбай до Кочи

Заминаване

самолетът за Истанбул,

В Истанбул имах 50 минути за прекачване,

еднозначен сигнал за наближаващо разстройство

Индия

Бомбай

От Бомбай към Керала

На летището за вътрешни полети трябваше да взема самолет до град Кочи,

пристигнахме в Кочи