Tag Archives: Китай

Източен Тибет (1): От Сининг до Дзюджайгоу

от Пътуване до...

С Красен започване едно пътуване из Източен Тибет в Китай. Приятно четене:

Източен Тибет

част първа

От Сининг до Дзюджайгоу

Тибетската планинска земя (Тибетското плато),

най-високата територия на планетата, винаги е привличала със своята необятна девствена красота, с високите си планини и голямата надморска височина, с безкрайната зелена степ, тъмносиньо небе и ярки бели облаци, както и с културата и живота на местните жители. Затова, когато дойде и това лято на 2017 година, ние отново се насочихме натам, една година след първото ни пътуване в Тибет. Този път пътуването беше по-дълго, или по-точно, бяха два маршрута, свързани в едно пътуване. Двата маршрута обхващаха съответно двете основни провинции, включващи Източен Тибет: провинциите Чинхай и Съчуан. Западен Тибет – това е “класическия Тибет” – Тибетския автономен район, неговата столица Ласа, Хималаите и всички останали околности в района. Но това е само 50% от територията на целия Тибет, останалите 50%, Източен Тибет, са разпределени в китайските провинции Чинхай, Гансу, Съчуан и малка част от Юннан. И въпреки, че Източен Тибет не е “класическата” (поне според доста хора) част на Тибет, тази територия в никакъв случай не е “по-малко тибетска”, дори напротив, именно поради това, че не е толкова известна, там туризма все още не е толкова развит, и много места в Източен Тибет са със своята оригинална запазена девственост.

Културно и исторически

Тибет се дели на три основни части:

Ю – Цанг (в Западен Тибет),
Амдо – на североизток, и
Кхам – на югоизток.

Освен тези три региона, към Тибет има и други по-малки региони, като кралство Бутан, Ладакх в Индия и други.

И този път

нашите два маршрута бяха в регионите Амдо и Кхам

Съответно ние бяхме двама гидове, водещи двете групи по двата маршрута – аз и Винсънт (A Bin), аз – българин, той – китаец. Двете пътувания бяха планирани да бъдат self – driving, тоест – сами да наемем автомобили и да возим хората от групите. Двете начални точки на маршрутите бяха определени – на първия маршрут – град Сининг, столицата на провинция Чинхай, и на втория маршрут – град Чънду, столицата на провинция Съчуан. И след дългата предварителна подготовка, най-накрая времето за отпътуване дойде.

Началната дата и място на първия маршрут бяха определени –

4 август вечерта, среща в Сининг

Всеки щеше да дойде дотам по различни начини – някои със самолет, други с влак, трети с друг транспорт, или от други места. Аз тръгнах натам от Шенджен с влак, на 3 август сутринта. Винсънт вече беше пристигнал в Сининг още същия ден, скоро там пристигнаха и други от групата. А аз след като преминах с влака през половината Китай (Шенджен – Гуанджоу – Чанша – Ухан – Джънджоу – Сиан – Ланджоу), вечерта на 4 август пристигнах в Сининг, заедно с още една жена от групата – Дзиенканг (Jiankang).

Винсънт ни посрещна, оставихме си багажа в хотела, и всички се събрахме в ресторант да отбележим началото на пътуването.

гара Сининг

Сининг (Xining, 西宁，на тибетски ཟི་ལིང)

е голям град, с над 2 200 000 жители, разположен на около 2200 м надморска височина. Основното му население се състои от китайци Хан, мюсюлмани Хуей, тибетци и монголци. В града има модерни сгради, небостъргачи (макар и не много високи), молове, нова бляскава железопътна гара, обслужваща и обикновени, и скоростни влакове, има и доста джамии заради мюсюлманското му население. Заради голямата надморска височина лятото е приятно и прохладно, а зимата – често сурова и студена, понякога с температури под – 30 градуса.

Сининг е удобна изходна точка за тибетските земи

на юг, Западен Китай, и монголските територии на север.

Ние се настанихме в хотел близо до новата гара. Хотелът беше само за китайци (много хотели в цял Китай не са регистрирани да приемат чужденци, заради по-ниските такси, и този беше един от тях), затова аз влизах и излизах покрай рецепцията набързо заедно с другите китайци, без да се регистрирам, и без да поглеждам към персонала.

И същата вечер, на 4 август, се събрахме на вечеря цялата група: аз, Винсънт, Дзиенканг (тя е от етноса Тудзя, от средните части на Китай), семейство Донг (майката, бащата и сина им – 12 годишно момче), една възрастна, но много спортна двойка Сян Фан и жена му Сиу Лан, две учителки А Чинг и Чи Чи и едно младо момиче Фандзъ от племето Яо (от северните части на провинция Гуандонг). В последния момент настъпиха промени по наемането на автомобили под наем, затова Винсънт намери един малък бус, заедно с шофьора му, и така щяхме да тръгнем на път, на другия ден.

5 август

На следващия ден, 5 август, дойде и момента на отпътуването към Тибет. Шофьора дойде с буса рано сутринта пред хотела, натоварихме багажа и тръгнахме. Самия шофьор се оказа много добър професионалист по такива пътувания, и беше много приятна и атрактивна компания – казваше се Ма Лонг, монголец. Този ден ни предстоеше дълъг път на юг – югоизток. Напуснахме Сининг, в началото вървяхме по магистрала, която изкачи едно било до около 3000 м височина и слезе до голямата

река Хуанхъ – Жълтата река,

една от емблемите на Китай. Тя извира дълбоко от вътрешността на Тибет, и тук някъде на около 2000 м височина я пресякохме, край един неин малък язовир и прекрасна гледка на дълбокия пролом, през който тя тече.

После продължихме малко извън магистралата, през един тесен каньон, по един обикновен планински път, но на едно място той беше затрупан от паднали камъни, и трябваше да се върнем отново до магистралата. Скоро стигнахме до

Ребконг (на китайски Tongren, 同仁，ཐུང་རིན་རྫོང་།,)

тибетски град, разположен на около 2 800 м височина, известен като родно място на най-бележитите тибетски художници. Поради сравнително малката надморска височина, там има доста обработваеми площи с подобни на пшеница култури, където ние спряхме за почивка и си правихме снимки.

Оттам продължихме все нагоре и накрая стигнахме до едно

село Guashize,

на около 3 400 м височина да обядваме.

Хапнахме малко местни деликатеси от яково месо и други, и продължихме нататък. От това село започваха необятните тучни зелени степи, покриващи обширни територии от Тибет.

Скоро прехвърлихме един проход на 3 600 м височина, където спряхме за снимки, след това постепенно слязохме отново докъм 2 800 м височина – до градчето Лабранг (Labrang, 夏河）и спряхме до неговия известен

манастир Лабранг (拉卜楞寺，བླ་བྲང་བཀྲ་ཤིས་འཁྱིལ་)

Не влязохме в самия манастир, понеже времето ни беше ограничено, а и тепърва ни предстояха доста други манастир по пътя. Вместо това се качихме на една поляна над шосето, откъдето се откриваше чудна панорама към манастира и планините зад него – отново за снимки.

Времето не беше особено благоприятно, през по-голямата част от деня беше облачно, скоро започна и да вали. Затова бързо слязохме от поляната и продължихме по пътя, през долини, била, проходи, покрити изцяло с тучни зелени степи. Следобяд бяхме принудени да спрем край едно друго село поради сериозно задръстване – някакъв тир се беше развалил и беше запушил и без това тясното шосе по което пътувахме. Имаше доста автомобили, както на местните тибетци, така и на многото ваканционно пътуващи китайци. В това задръстване се забавихме повече от два часа, докато се стъмни. Накрая, вече доста късно вечерта, пристигнахме и до нашата дестинация за този ден –

Тактсанг Ламо (Taktsang Lhamo, 郎木寺，སྟག་ཚང་ལྷ་མོ་),

на около 3380 м височина.

Тактсанг Ламо е малко тибетско градче, разположено така, че точно през центъра му се пресичат границите на провинциите Съчуан и Гансу, а наблизо минава и границата на провинция Чинхай. Известно е с двата си манастира: Кирти в Съчуанската част, и съседния Сертри в Гансу. И двата манастира се намират в южните покрайнини на градчето. Сертри е по-големия, с повече сгради, а Кирти е по-малък, но забележителен със съседните пещери Ламо, превърнати в будистки храмове. Всичко това е превърнало градчето в туристическа дестинация, и го е оформило като старинен град с много хотели, барове, ресторанти и магазини за сувенири. Ние пристигнахме там по тъмно, и след като се настанихме в хотела, отидохме в близкия ресторант на богата вечеря.

6 Август

На другия ден – 6 август, дъждът беше спрял и ние се надявахме на по-благоприятно време. Поради голямата надморска височина времето беше приятно и прохладно, около 15 – 16 градуса. След закуска отидохме първо до

манастира Сертри,

на около 10 мин път от центъра на градчето. Там обикаляхме между храмовите сгради, тибетските ступи и молитвени колела, после слязохме пак в центъра и отидохме до другия манастир Кирти, но директно към

пещерите Ламо

Те са разположени в югоизточния край на градчето – оттам започваше една планинска долина, покрита с вековна иглолистна гора, подобна на нашите смърчови гори в Родопите.

Към обяд

напуснахме Тактсанг Ламо и продължихме

нататък към следващата дестинация – степите на Дзойге

Времето отново започна да се влошава и скоро пак заваля дъжд. За този ден пътя ни не беше дълъг, само около 150 км. След около час придвижване по шосето стигнахме до обширно открито степно пространство –

степите Дзойге (Zoige, 若尔盖，མཛོད་དགེ་རྫོང༌།),

разположени на около 3 450 м височина. Те са съвсем равни и плоски, за разлика от степите по околните планини. Прорязани са от много извиващи се реки и потоци, както и някои малки езера, най-известното от които е

Цветното езеро (Flower lake, 花湖)

А край шосето има много разположени номадски шатри, предлагани за нощувка, с коне за яздене като атракция, малки ресторантчета и сергии със сувенири.

Ние спряхме край един от малките лагери с шатри, наехме два коня за около час и започнахме да се снимаме с тях и да ги яздим, всеки по реда си, най-вече жените.

Скоро обаче времето се влоши сериозно, беше почти спряло да вали, но сега заваля отново, при това стана доста мрачно, с далечни мълнии насред откритата степ. Затова оставихме конете, влязохме в буса и продължихме нататък по пътя всред проливния студен съжд.

Накрая стигнахме и до едноименното градче Дзойге и се настанихме в хотела там. Чак вечерта дъжда спря и дори за малко се показа залязващото слънце със синьо небе. Излязохме на кратка разходка по степта извън градчето и се снимахме със стадо якове.

Беше доста хладно, направо студено, с остър пронизващ вятър. След това се прибрахме за вечеря в близкия ресторант.

7 август

На следващия ден, 7 август, ни предстоеше да слезем до по-ниско разположени места, и по-специално до

резервата Дзиуджайгоу (Jiuzhaigou, 九寨沟),

една от най-главните туристически атракции в цял Китай. Още от сутринта времето продължаваше да бъде лошо, почти през цялото време валя дъжд. Ние тръгнахме, спряхме за малко до един паметник на комунистите от така наречения „Дълъг марш“ (на български е прието Дълъг поход или Дългия поход на Мао – бел.Ст.), които са минали през тези степи през 30-те години на 20 век, и много от тях измрели от глад насред суровата пустош. След това продължихме, постепенно достигнахме 3 850 м височина, където насред един превал имаше разклон и много шатри и сергии, разположени край него.

Оттам започна дълго и постепенно спускане все по-ниско към долините на няколко реки в района, все сред дъжд, макар и слаб. Минахме край тибетското селище Сонгпан, но не спряхме там, а продължихме нататък. Скоро навлязохме в планините Мин, ограждащи Тибетското плато откъм изток – североизток, прорязани от дълбоки проломи, с върхове, издигащи се на места над 5 000 м височина. Степите постепенно се замениха от иглолистни гори, пейзажа заприлича на нашите Рила или Пирин. След като прехвърлихме последния проход, започнахме дълго спускане надолу, в дълбока долина с много стръмни склонове. Иглолистната гора постепенно се смеси с широколистна. Скоро най-долу стигнахме до едно курортно селище с много хотели, ресторанти и всякакви атракции – това беше

курорта Дзиуджайгоу,

на около 1 980 м височина. Оттам започваше и едноименната долина – резерват, като странично разклонение на пролома, по който слязохме. Дъждът спря, долу в ниското беше топло и дори махнахме якетата и останахме по фанелки с къси ръкави. Винсънт и шофьора Ма Лонг отидоха да търсят подходящ хотел, а ние, всички останали, влязохме в резервата през централния вход, плащайки входната такса.

От вътрешната страна на входа тръгват автобусни линии по шосетата, които следват долината, първо по нейната основна отсечка, наречена

Шуджън (Shuzheng valley, 树正沟)

Ние първо се качихме до горния й край, където две други долини отгоре надолу се събират заедно, там сменихме автобуса за източната долина, наречена

Дзъчава (Zechawa valley, 则查洼沟）

и с втория автобус се изкачихме до най-високата точка –

Дългото езеро,

разположено на 3 100 м височина.

През цялото време всичко беше претъпкано с народ – както автобусите, така и по специално направените дървени алеи, извън които не беше позволено да вървим. И всичко това съпроводено със все по-силен дъжд, колкото по-нагоре се изкачвахме. Когато пристигнахме на Дългото езеро, дъжда за малко почти спря, аз си бях забравил дъждобрана и мислех, че наистина нямаше да има нужда от него. Но малко по-късно отново заваля, този път почти порой, и то студен. Добре, че сред тълпата от туристи с чадъри и дъждобрани имаше един, който продаваше дъждобрани, и успях да си купя един. Още в началото всички от групата се разпиляха в различни посоки и се смесиха с навалицата, ние останахме само аз, Дзиенканг и Фандзъ.

Слязохме до

Цветното езеро

То наистина беше много красиво, с различни цветни оттенъци по дъното му, с кристално чиста вода, а в дъжда и мъглата, обвили склона и мрачната иглолистна гора, наистина изглеждаше почти мистично (ако се абстрахираме от туристическата блъсканица)

После с автобуса отново слязохме до разклона на двете долини и оттам – малко по-надолу по основната долина Шуджън, до

водопада Нуоръланг (Nuorilang waterfall, 诺日朗瀑布)

– един наистина красив водопад, не много висок, но с много разклонения, падащи между дърветата и скалите наоколо.

Отново се върнахме на центъра, където долините се разклоняват, и тръгнахме този път с друг автобус по

югозападната долина, наречена Ръдзъ (Rize valley, 日则沟)

Искахме да стигнем до най-високата точка и на тази долина, където според картата има „Първична девствена гора“. Но автобуса стигна само до средата на долината и там пътя беше затворен нагоре заради дъжда.

Цзючжайгоу, Jiuzhaigou Xian, Aba Zangzuqiangzuzizhizhou, Sichuan Sheng, Китай, 623400

Все пак обаче имахме възможност да видим няколкото невероятно красиви езера, разположени по долината –

езерото Бамбукова стрела,

езерото Панда

и Петцветното езеро

– с толкова кристално чиста и прозрачна вода, че цялото дъно, осеяно с отдавна паднали дървета, се виждаше ясно, все едно няма вода. Само капките от дъжда и лекия синкав нюанс издаваха присъствието на водата в езерото.

Малко по-надолу по долината имаше и още един водопад –

Перления водопад,

отново с много разклонения, а водата над него течеше направо през самата гора, чиито дървета растяха направо от водата.

В този момент и представа си нямахме, че сме едни от последните посетители, видели всички тези красоти…

Времето напредна и ние хванахме последния автобус надолу обратно до входа на резервата.

Скоро дойдоха Винсънт и Ма Лонг, и всички заедно отидохме до хотела, който те бяха избрали. Хотела се оказа на едно доста оживено място, пълно с ресторанти, барове и атрактивни заведения за тибетски фолклорни изпълнения. Дъжда най-накрая също спря и дори се показа синьото небе, малко преди слънцето да залезе.

Дойде и вечерта. Част от групата решихме да отидем на едно такова

тибетско фолклорно изпълнение,

включващо и вечеря. Когато отидохме, там традиционно ни посрещнаха, дадоха ни една хада (тибетски шал, свързан с гостоприемство и благословение), снимаха ни до една ступа и влязохме вътре в къщата. Сервираха ни тибетски ястия – млечен чай, тсампа (сладки меки топчета, направени от местен вид брашно), а след това – ястия с яково месо.

Две тибетки и брата на едната от тях започнаха да ни забавляват, да ни учат на техни изрази като „Ташиделек” (поздрав – благословение), “Яласо” (тибетски възглас при песни и танци) и др., а след това поканиха мен и още няколко посетители да танцуваме тибетски танц, който като повечето техни танци включва много махане с ръце. Накрая излязохме на двора и завъртяхме в кръг едно весело тибетско хоро (за разлика от нашите хороводи, където ние се хващаме за ръце в една дълга верига, при това тяхно хоро те се хващат най-често за рамената и се движат като „влакче“ във въртяща се колона). Накрая се прибрахме в хотела.

Очаквайте продължението
Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

В района на Цзючжайгоу може да се спи и по специални оферти:

Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай (2): Слизане

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

С Красен вече изкачихме планината Чуанди Динг в южен Китай. Днес на ред е слижането от тази китайска планина.

Приятно четене:

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай

част втора

Слизането

На другия ден станахме отново в 6:00 сутринта.

Набързо се облякохме, и излязохме, заедно с другите групи,

да посрещаме слънцето,

на едно от крайните източни хълмчета на върха. Там се снимахме, и разсънвахме едновременно с това. После само аз пообиколих наоколо и снимах пейзажите, които се откриваха в различни посоки. Около 7:00 закусвахме – отново топла супа, и джоу (ориз с вода, и разни подправки и парченца бамбук), после си събрахме палатките и багажа, и към 8:00 всички се събрахме за обща снимка на най-високата точка, след това тръгнахме надолу.

Пътеката се спусна стръмно, до една седловинка, а самото било стана тясно като ръб (не чак като нашето Конче в Пирин), но пак доста тясно. От двете страни зееха пропасти, дълбоки почти километър. Изкачихме едно връхче, после отново стръмно надолу за малко, после отново нагоре към още едно връхче – този път с катерене по скала, с помощно въже, и след това – окончателно надолу. Скоро, към 8:30 часа, от около 1 500 м, се отклонихме по една пътечка вдясно, стръмно надолу. Тя навлезе в един улей, запълнен с каменни сипеи, по които слизахме внимателно.

Слязохме до около 1 400 м, пътеката се отклони от сипея, подсече склона отстрани, и излезе на друг улей с каменен сипей. Този път вече се спускахме по него дълго време. Срещахме и други групи. Около 10:00 най-накрая слязохме до едно място в улея, на около 1120 м, където имаше извор – това беше

извора на река Луокън (Luokeng – 罗坑)

– водата беше кристално чиста и хубава, съответно всички си напълнихме кой каквото имаше. Започна да става и горещо.

Вече камъните станаха по-големи, започнаха да се появяват и повече дървета, а каменния сипей постепенно се превърна в стръмно каменисто дере. Поточето скачаше между камъните и по-големите скали, на доста места имаше и водопади, като имаше и трудни за слизане места, на едно място с помощно въже.

Luokengzhen, Qujiang, Shaoguan, Guangdong, Китай

Така най-накрая слязохме до 810 м височина, около 12:00, и там спряхме да починем и да похапнем. Някои и поспаха, други си запалиха единия котлон и си правиха чай. Имаше приятно вирче, където някои влязоха боси, но водата си беше доста студена.

Към 13:00 продължихме надолу. Улея вече се беше превърнал в тясна и стръмна планинска долина. Слязохме до 750 м, където имаше водохващане. От него тръгнахме по левия склон, по водоравен изкуствено направен канал (подобен на този, който върви над река Чепеларска, над Асеновград, но по-малък).

Така вървяхме до около 14:30 часа, канала следваше гънките на стръмния склон, а долу поточето Луокън, което вече си беше река, потъваше все по-дълбоко под нас. Над един стръмен улей, който се спускаше до реката, пътеката минаваше по дървен мост.

Накрая стигнахме до една колиба, където явно местните се изкачваха понякога. Оттам тръгваше стръмно надолу коларски път, който с много серпентини слезе пак долу до същата река Луокън – до около 450 м. Слязохме по него до реката около 15:30 часа. Направихме кратка почивка, поразхладихме се. Гората отново си беше тропическа широколистна.

Към 15:45 отново тръгнахме. Пътя се прехвърли по десния склон, и постепенно се изкачи до около 550 м. Там имаше друго водохващане, откъдето тръгна друг път, вече водоравен. След около километър стигнахме до малкото селце Пинкън, около 16:45, където спряхме да си починем, и купихме топло пепси, а едно от момичетата – и топла бира (там просто нямаше друго, нямаше и хладилник).

После пак поехме напред, вече по камионен път, който беше почти водоравен. Отново най-отпред бяхме аз, Шън Ли и А Ви. Пътя се виеше високо над долината, и някъде около 18:00 прехвърли едно малко издадено било, и започна да се спуска надолу, от другата му страна. Започна да притъмнява. Скоро долу в ниското се откри една котловина, и сред нея – нашата крайна цел –

село Луокън (Luokeng – 罗坑)

Продължихме по камионния път все надолу, и към 18:45 слязохме на равното, на около 280 м височина. Повървяхме още малко, вече по тъмно, капнали от всякъде, и към 19:15 стигнахме до първата крайна къща, където беше спряла и нашата кола, и ни чакаше. Скоро и другите дойдоха и се събрахме там.

Шофьорът ни закара до центъра на селото. То беше доста по-голямо от Синдонг (всъщност се водеше zhen – 镇 – нещо като село от градски тип), имаше си център, с магазини, и с ресторант, в който влязохме да вечеряме заедно. След вкусното хапване (ориз, бамбуци, нещо като тиква но не точно, нарича се донгуа, люти чушки със свинско, риба в соев сос, и ледена бира), накрая си направихме и последната обща снимка. И към 20:00

тръгнахме обратно за Ингдъ

Пристигнахме в Ингдъ

около 22:00, уморени и доволни, разделихме се с обичайните намерения пак да се съберем и пак да ходим, и всеки се прибра в дома си. Оттук нататък следваше изкъпване, спане, следващите няколко дни размени на снимки, спомени, и възстановяване от мазоли, мускулни трески, и всякакъв вид умора.

От този преход минаха няколко години, до момента, в който се изпълни и мечтата ми да стигна и до Тибет – най-високите планини на Земята, предимно в западната част на Китай. И когато става въпрос за планини, Чуанди Динг беше едно добро начало.

Очаквайте продъжението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Около Чуанди може да се намери изгодно спане::

Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай (1)

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Отново с Красен тръгваме да катерим китайски планини – този път е Чуанди Динг в южен Китай. Приятно четене:

Чуанди Динг – на планина в Южен Китай

част първа

Изкачването

Пребивавам в Китай, провинция Гуандонг, северната част.
От доста време ми се искаше

да направя сериозен преход на някоя китайска планина,

но все се случваше така, че попадах на масово разпространените в Китай „планини – паркове”, където се влиза с вход, купува се билет, и тогава те пускат вътре. И като влезеш, започват алеи, пейки, кошчета за боклук, наскоро построени, уж „древни” пагоди и други традиционни сгради, тук – там сергии с разни дреболии за ядене и пиене, на някои по-високи и стръмни планини – и с лифтове, яздене на коне, и всякакви други такива екстри и атракции. И разбира се, особено през почивните дни, там винаги е пълно с народ.

Но аз

исках истинска, дива планина,

като нашите планини в България. Най-добре в западната половина на Китай, където са най-високите планини на света, но и в по-ниските източни планини също е интересно. Обаче трудно се намираха местни ентусиасти –

повечето китайци се страхуват от диви планини,

да не се спънат и да паднат, да не се уморят прекалено много, и т.н.

Някои пък се страхуват от гробища

Местните имат такъв обичай – да погребват близките си в гробове някъде навътре в някоя близка гора, на някой близък хълм или склон на планина.

А да тръгна сам, чужденец, не е като в България, тук отдалеч се различавам, и „бия на очи”, а има някои, особено по селата, които мислят, че чужденците са ходещи „трезори с пари”, при това глупави и наивни.
Запознах се обаче с един китаец, който се оказа наистина

професионалист планинар и пътешественик – Шън Ли

Той беше ходил на много планини из Китай, знаеше къде и как да събере групи, беше отлично екипиран, и с голям опит като планински водач. Беше ходил и с колело от Ласа (Тибет) до Кунмин за един месец, както и на други, по-кратки пътувания. И сега, когато има поне 2 – 3 свободни дни, събира група, и ходят на тежки и трудни преходи. Той ме и предупреди, че ако искам да се присъединя към негова група, трябва сериозно да си поддържам формата, защото има опасност да не мога да издържа. Е, после се оказа, че прехода не беше чак толкова труден, а ми беше точно „по мярка“, в мой стил, но малко тренировка все пак не беше излишна.
Дойде и китайския национален празник – 1 октомври – един от големите празници в Китай (деня на началото на Китайската народна република). На този празник китайците почиват цяла седмица, и използват отпуските масово да пътуват – поне седмица преди празника вече няма никакви билети нито за влакове, нито за самолети.

Шън Ли ми се обади няколко дни преди празника, и ме пита дали искам да дойда с него и с групата, която сформира,

на планината Чуанди Динг, в „нашата” провинция Гуандонг

Беше ми споменал преди за тази планина, и това, което ми беше разказал, ме привлече.

Чуанди Динг (Chuandi Ding – 船底顶),

е най-високия връх там (1586 м) – не е много висок, спрямо нашите планини, още по-малко пък в сравнение с високите планини на запад, но пак си заслужава изкачването – цялата планина около него (на площ колкото половината на нашата Рила), носи неговото име. В превод името означава „корабно дъно” или „обърнатия кораб”, поради вида на върха, погледнат отстрани.

Веднага приех с радост поканата, и започнахме с жена ми приготовления – накупихме всичките нужни принадлежности, които ми липсваха, от популярния китайски сайт taobao. Запознах се и с групата, с която щяхме да бъдем – по китайския чат QQ, където всеки се представи (някои се познаваха от предишни преходи, а други като мен бяха нови), обсъдихме кой какво ще носи, и всякакви такива подробности. Шън Ли прати до всички подробен файл с описание на маршрута, и всички изисквания, свързани с прехода, включително и изискването всеки да си направи застраховка (нещо, за което в България масово нямаме навик).
Накрая дойде и деня на началото на прехода. За целта трябваше да дойда до града, от който щяхме да тръгнем –

град Ингдъ (Yingde – 英德),

откъдето са и всички участници в групата, и където са и роднините на жена ми.

Уговорката беше за 20:00 вечерта. Дойдохме с жена ми на мястото на срещата, но там нямаше още никой, само едно момиче дойде с една малка раница – Мариса. Попитахме я дали е част от групата, и тя наистина беше с нас, при което си казах, че явно прехода няма да е чак толкова тежък, колкото Шън Ли ми го представи (все пак Мариса беше с малка раница, без някаква специална екипировка). Скоро дойдоха и останалите, заедно с малката болонка Попо (която накрая се оказа най-издръжлива от всички). Дойде и колата (малък микробус), натоварихме раниците, и се натъпкахме вътре – 11 човека, плюс шофьора – 5 момчета и 6 момичета.
Тръгнахме от Ингдъ към изходната точка на маршрута –

село Синдонг (Xindong – 新洞)

След 2 часа пътуване – първо през широко ново шосе, после през тесни циментови междуселски пътища (каквито са разпространени из Китай), където едвам се разминавахме с рядко преминаващите насрещни коли, накрая стигнахме и в Синдонг.
Селото е на около 360 м н.в., в една котловина, представлява няколко двуетажни къщи, и по средата нещо, което беше хем училище, хем кметство в същото време.

Пристигнахме там около 22:00 вечерта, и разположихме палатките направо на циментовия „плац” пред „училище – кметството”. Момичетата веднага извадиха три малки газови бутилки „Made in Israel”, и започнаха да готвят супи и бульони с китайско зеле, бамбуци и други дреболии, извадиха и рибки, и любимите на китайците пилешки крака. Хапнахме, поговорихме си, и към 23:30 легнахме да спим, като аз бях в една палатка с Шън Ли.

Сутринта, на 2 октомври, станахме в 6:00. След сутрешния тоалет на опашка в една дворна чешма, и в една разбита селска тоалетна, хапнахме набързо китайско фиде с подправки, събрахме палатките и багажите, направихме си обща снимка пред „училище – кметството”, и

тръгнахме на път

Очертаваше се сериозен преход с денивелация повече от 1200 м,

при това не с постоянно изкачване, а с изкачвания и спускания, затова аз за всеки случай тръгнах с тези, които бяха най-отпред.
Тръгнахме в 7:00. В началото вървяхме половин час по циментов път нагоре, после (на около 450 м) се отклонихме по коларски път, който леко се спусна надолу, мина покрай един водопад, и тръгна по-стръмно нагоре. Към 8:00 се изкачихме до около 550 м, след което пътя тръгна почти водоравно известно време. Минахме през

малкото селце Шансие (Shangxie – 上斜) ,

където коларския път се разпиля на много различни пътеки в различни посоки, избрахме вярната пътека, и заслизахме надолу към една река.

Стигнахме до реката около 9:00 часа, в ниското, на около 430 м. Там спряхме за 15 мин. почивка, при което едно от момичетата – Ян Гуо, я ужили горска пчела. Нямаше проблеми, и след като хапнахме дреболийки, тръгнахме по реката. Тя беше почти безводна, само с камъни, понеже малко по-нагоре водата й беше отклонена.

Около 200 метра по-нататък по реката стигнахме и до мястото на отклоняването, където имаше водна централа, и трябваше да пресечен един по-пълноводен приток.

Малко – по малко всички успяхме да го пресечем, прескачайки по речните камъни, почти без никой да се намокри, като Шън Ли взе в ръце и болонката Попо, която не смееше да преплува реката. Още около 500 метра по-нататък пътеката се очерта по-ясно, и тръгна стръмно нагоре. Изкачвахме се с много серпентини, на две места с много голям наклон, при което всички доста се изпотихме (вече беше почти 10:00 сутринта, и слънцето грееше все по-силно)

Спряхме на още една малка почивка – на около 650 м височина, и продължихме нататък, все по-високо над реката. Склоновете бяха все така буйно обрасли с широколистна гора, смесена с много тропически видове, сред които фикуси, тук – там бананови дървета, и бамбук. Самата долина, както и повечето долини в тази планина, е много стръмна, тип пролом, напомня на нашите проломи на Искър, Чепинска, Въча и Чепеларска река, но разликата е, че при нашите реки стръмното обикновено е само в долните няколко стотин метра над реката, а по-нагоре наклоните намаляват, докато тук стръмното е чак до билото, което от своя страна също е силно насечено.

Скоро обаче излязохме на съвсем различен пейзаж. След като прехвърлихме едно било на около 740 м, излязохме на доста по-равни поляни, обрасли с висока трева, и сред тях – малък язовир – това бяха

поляните Сядонг (Xiadong – 下洞)

Само над поляните стърчеше високо първия от поредицата върхове на планината –

връх Гаоджан (Gaozhang –高嶂),

който и предстоеше да изкачим. Тук пътеката се раздели на няколко пътеки, които често се губеха сред високата трева. И понеже групата ни доста се разтегли, аз, Шън Ли, и три от момичетата, които бяхме най-отпред – Мариса, Ча Нонг и А Ви, тръгнахме по една от пътеките, а останалите – по друга пътека.

Около 11:30 спряхме да починем малко край един от потоците, после продължихме още около половин час. Пътеката скоро навлезе в бамбукова гора и започна бавно да се изкачва. Тук срещнахме една друга голяма група китайци, които слизаха по обратния път, и бяха спрели да обядват. Малко след тях и ние спряхме, около 12:00 часа, и хапнахме, всеки кой каквото сам си беше взел – аз лично си носех бисквити, пакетирани черни яйца в соев сос, нещо като кренвирши, и други подобни. Имаше и плодове, приличащи на сливи, но с вкус на нещо средно между круша и ябълка. Бяхме на около 780 м н.в., и

голямото изкачване тепърва предстоеше

Срещахме и други, слизащи от горе, някои с доста измъчен вид и омекнали от спускането колена. Тръгнахме отново около 13:00, и започнахме, отначало с по-малък наклон, после все по-стръмно, да се изкачваме. Скоро се събрахме и с останалите от групата. Аз отново бях най-отпред, заедно с Шън Ли, А Ви, малко зад нас бяха и двете нови момичета Мариса и Ча Нонг, и най-възрастния (около 42 – годишен) участник Цинфън Лънюе (не му знам истинското име, това му е прякор, означаващ „свеж вятър, студена луна”)

Пътеката се виеше стръмно нагоре по тревист склон, при което около нас се очертаваше все по-обширна панорама. Накрая, към 14:30, излязохме

на връх Гаоджан – на около 1280 м н.в.

Оттам се откри нова

панорама към връх Луоръ (Luori – 落日) зад него главния връх Чуанди Динг,

и към другите върхове наоколо. Това, което се очерта обаче, не изглеждаше никак леко – трябваше да вървим по било, което на места се спускаше доста ниско, после отново се издигаше стръмно нагоре, а Чуанди Динг беше най-отзад, доста далеч. Спуснахме се малко, после отново тръгнахме нагоре – само аз, Шън Ли и А Ви. При поредното изкачване се наложи малко да си почина поне 5 минути, след което тръгнах сам по пътеката. Останалите бяха доста назад. Пътеката вървеше по голо тревисто било, подобно на старопланинското, и доста неравно – с много хълмове и падинки между тях, а от двете му страни – много стръмни склонове, които се губеха някъде много дълбоко долу, обрасли с тропическа широколистна гора.

Така вървях около час и нещо, с постепенно спускане до около 1150 м. Шън Ли се отдели и остана да изчака другите, а най-отпред останахме само аз и А Ви. Около 15:45 стигнахме до една седловина (на около 1150 м), от която започна ново стръмно изкачване – към връх Луоръ

Около 16:45 аз и А Ви изкачихме

Луоръ (около 1480 м),

а другите ги виждахме далеч долу под нас. Оттам пред нас се откри връх Чуанди Динг, гледката беше красива, но доста „уморяваща” – предстоеше ново спускане, и после ново, поредно (и за щастие последно) стръмно изкачване. На всичкото отгоре вече нямахме и вода.

След кратка почивка се спуснахме плавно по пътеката, която навлезе в гъста нискостъблена гора, примесена с някакъв вид нисък бамбук. Пътеката се отклони от главното било, което правеше голям завой, и слезе до една малка долинка, в която най-после имаше малко поточе. Напълнихме вода от него, тя не беше особено хубава, беше жълтеникава, но бяхме твърде жадни, за да я пропуснем, а и друга вода, както разбрахме, нямаше и да има до върха. Продължихме по пътеката, на една от многото седловинки, на която имаше и полянка, имаше друга група, която вече се беше установила там и бяха разпънали палатките си.

Chuandi Ding, Qujiang, Шаогуан, Китай

Беше 17:45, и бързахме, по възможност, да се качим на върха преди залеза, защото А Ви, която се беше качвала там и преди, каза, че залеза бил много красив. Бяхме доста капнали вече, и положихме доста усилия да преодолеем и последното стръмно изкачване – от около 1 300 м до 1 586 м.

Пътеката се извиваше стръмно през нискостъблената гора, накрая и тя свърши, и остана само трева и нисък бамбук тук – там. Най-накрая стръмния склон намаля, и се изкачихме на „дъното на обърнатия кораб” – една широка (около 200х200 м) площ, обрасла с трева и нисък бамбук, с хълмчета и падинки между тях, на най-високия от които имаше купчина камъни, маркиращи най-високата точка на планината.

Беше вече 18:30 часа. Успяхме аз и А Ви

да видим залеза на слънцето

Беше пълно и с много палатки, накацали сред падинките и хълмчетата, и много млади хора, които се суетяха около тях и се подготвяха за „вечерен купон”.

Бързо започна да се стъмва, а от останалите от групата нямаше и следа. Все пак, групите тук си бяха добре организирани, имаха радиостанции, включително и нашата група, и успяхме да се свържем с нашите, разбрахме, че все пак ще успеят да изкачат върха, макар и по тъмно. Преди това обаче с А Ви опънахме палатката, която аз носех, да си е приготвена.

Духаше доста вятър, а като се стъмни, стана и доста студено, така че си облякохме якетата. После с А Ви си оставихме раниците в опънатата палатка и слязохме малко надолу да чакаме другите. Те се появиха около 19:15, скоро всички се събрахме, потърсихме и други подходящи и свободни места за другите палатки, и първата работа беше тази – да опънем палатките и да се установим. След това започна обичайната процедура – запалихме трите газови котлона, и момичетата започнаха да готвят.

Първо – гореща сладка супа (с леко лют привкус), доста добре загряваща. После и друга супа, пак рибки, пилешко в соев сос, китайско зеле, свински крачета в соев сос и подправки, обикновено свинско, и т.н. Не липсваше и малко вино (сладко), и сладка китайска ракия. Яденето и готвенето продължи до късно.

Момичетата се опитаха да сготвят и ориза, но нещо не се получи, и го оставихме за следващия ден. Не запалихме огън, но нямаше и нужда – газовите котлони, и челниците бяха достатъчни за светло и за ядене. Болонката Попо (така се казваше), не изглеждаше изобщо уморена, но все пак се държеше прилично, и не ходеше по храната. След хапването, „наздраве” – то, и веселите приказки, малко по малко започнахме да се прибираме по палатките, и към 23:00 всичко постепенно утихна, и легнахме да спим.

Очаквайте продъжението

Автор: Красен Желязков

Снимки: авторът

Около Чуанди може да се намери изгодно спане::

Booking.com

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Китай

След Тибет, цял Китай е на ваше разположение

Booking.com