Продължаваме с пътеписа на Драган, за да обиколката му до Албания. Започнахме с пътуването през Игуменица до Вльора. Днес тръгваме към Берат, Драч (Дуръс) и Тирана. Приятно четене:
Албания с Дачия
част втора
Дуръс, Берат и Тирана
Сутринта прекосихме набързо монументалния и фонтанния център на Вльора.
След това продължихме към Дуръс през
Берат –
друг планински старинен град, който се намира на около 80 км навътре в Албания спрямо Вльора. Тук за пръв път попаднахме на албанска магистрала.
Дължината на отсечката е 30 км, ограничението е 110 км/ч, но по-фрапираща е ширината на аварийната лента – като велоалея. Иначе настилката беше екстра. След като излзохме от магистралата, тъкмо бяхме решили, че сме оставили архитектурните образци за отщяване в центъра на Вльора, но се оказа, че насред планината няма по-подходяща форма за сграда от тази, наподобяваща кораб.
На места пътят стана много лош, но можеше да се поддържат 80-90 км/ч без проблеми. Така стигнахме до
Берат,
включен в списъка за световно културно наследство на UNESCO, който беше последния албански град, избран за посещение в нашия маршрут.
Културното наследство се оказа малко костеливо, защото паркирахме колата в подножието на хълма и от там имахме 30 – 40 минути катерене по безобразно стръмна улица.
Въпреки разочарованието ни при вида на автобусите, спрели точно пред входа на замъка (явно има заобиколен път за автомобили), определено си заслужаваше катеренето, защото
Берат беше най-автентичния град, който видяхме в Албания
И тук се опитахме да поговорим с местните, например влязохме във фурната за хляб, човекът буквално ни даде да влезем в самата пещ. Един албански дядка пък откъсна една от милионите си рози за Таня.
Разбира се Берат си има и съвременен изглед –
с много кафенета, свежи идеи, познати марки, дядковци шахматисти като пред нашия народен театър, български велосипеди и … нЕма такъв университет.
Не липсват обаче и малко позабаравени по нашите ширини услуги.
Пътят от Берат до Дуръс беше приятен,
дори на места беше магистралоподобен. За
Дуръс (Драч)
знаехме, че е бившата столица на Албания, а сега им е най-големият морски курорт и пристанище. След Вльора нямахме много големи очаквания, но още с влизането в града осъзнахме, че тук нещата са по-различни. Ширнаха се едни молове, усещаше се, че сме в по-богат град, който не е все още в строеж. Тук беше и най-хубавият (от гледна точка на удобства) хотел – Hotel Nais
Booking.comСобственикът ни чакаше пред вратата и ни позна по регистрацията – няма такава усмивка. Веднага изтича и премести колата си (VW Caddy – да не повярва човек, че не е Mercedes-Benz), за да паркираме ние на възможно най-удобното място пред хотела. Свали ни багажа от багажника, приготви едни натурални сокове, едни кексове … а в стаите направо се бяха престарали.
Веднага отидохме на разходка по крайбрежната улица.
Имаше нещо, което напомняше на крайбрежната улица в Солун.
Друго интересно нещо в града беше
амфитеатърът,
който е един от най-големите, които съм виждал, съизмерим (по мащаби, не по запазеност) много повече с Колизеума, отколкото с античния театър на Филипополис.
Дуръс добре комбинираше античния свят с модерно европейско звучене.
Вечерта отидохме на
десет километровата плажна ивица
на най-големия и известен албански курорт и попаднахме на … екологична катастрофа.
Оказа се, че преди няколко дена неизвестен танкер е излял огромно количество мазут в близост до брега и сега всичко беше изплувало на плажа. Всички сме виждали малки черни бучици мазут, които цапат банските и краката, по българското Черноморие, но такова нещо досега не бях виждал.
Горките албанчета, доста неприятно е такова нещо да им се случи точно преди началото на сезона. Личеше си, че бързат да приключат с почистването.
Иначе самата
плажна ивица на Дуръс наистина е впечатляваща
по размери – май не съм виждал толкова дълъг плаж и с толкова много хотели от край до край.
Хотелите се редуват така: един построен и работещ, един все още в строеж, един построен… Улиците както навсякъде са в ремонт, предполагам, че до няколко години всичко ще е лъснато. Честно казано, Дуръс е много интересен град, но по-скоро в центъра. Не бих си направил лятната почивка в някои от крайбрежните хотели, толкова близо до пристанището. Аз и на Слънчев бряг никога не бих отишъл де, може би крайбрежието на хотелската част на Дуръс ми напомня именно на българските мега курорти от този тип. Далеч по-хубаво би си изкарал човек на този къмпинг в удобни бунгалца около Dhërmi, южно от Вльора.
И така, на следващата сутрин се
тръгнахме от Дуръс към Тирана
Тъй като това са само 30 километра и то по магистрала, решихме да се отбием до
Круя – родния град на Скендербег
(албанският Васил Левски, който се е борил с османците още през XV век).
Пътят натам беше приятен и планински. Тъй като резервоарът вече беше преполовен, реших, че е станало време за
второ зареждане с албанска нафта
Избрах си най-лъскавата бензиностанция, която видях – elda. Друг критерий, по който си избирам бензиностанциите е, да може в тях да се плаща с карта. Според табелката, тази бензиностанция беше такава, затова смело казах на бензинджията да пълни догоре (да, в Албания и в България има бензинджии, за разлика от Западна Европа). Подавам му аз дебитната карта Visa и той ми клати глава. Хубаво де, ама ние нямаме достатъчно албански леки, к’во правим? Показвам му евро, той се съгласява и така платихме част от сметката в евро, част от сметката в леки. Накрая даже и ароматизаторче (борче) ни подариха. Та съветът ми е – питайте дали може да се плаща с карта преди да сипете гориво, защото това, че на табелката пише Visa и MasterCard в Албания не винаги важи…
И така, заредени с нафта за 2.20 лева литъра, продължихме към Круя. Тъй като наближавахме Тирана, нещата ставаха все по-лъскави и истински:
Отново се изкачихме в планината и се струпаха едни облаци, които да ни пазят от жегата.
Доста е горещо в тази Албания,
препоръчвам наистина да се ходи там или през май, или през септември, освен ако не сте отишли за морето. В
Круя
има интересен нов
замък-музей на Скендербег
Самият град не е впечатляващ, даже по-скоро обратното.
Интересни бяха
църквата, която се оказа джамия и маслината,
която е засадена от самия Скендербег преди 500 – 600 години.
Тук витаеше обаче някаква американска пропаганда, или поне така ни се стори. Разни баби шият американския флаг, наслагани едни табелки за американско спонсорство – личи си, че са налети някакви пари, обаче духът на ориента си стои все още.
Така оставихме града на Скендербег и поехме по пътя към албанската столица – Тирана.
Като стана дума за пътища,
нямахме някакви срещи с агресивни или лоши шофьори в Албания, движението е по-скоро спокойно, но въпреки това прекалено често виждахме доста тежки катастрофи със следи от кръв по автомобилите и пътното платно. Това малко налагаше едно параноично и тягостно чувство, но ние нямахме никакви неприятности по пътя.
Тирана
ни посрещна с многоцветни, но сравнително добре структурирани предградия.
Хотелчето ни (не, че не сме доволни, но не бих го препоръчал) беше точно в центъра
Booking.comПазиха ни паркомясто точно пред входа, за да бъде колта ни на на осветено място. Интериорът беше зашеметяващ.
За сметка на това,
Тирана много ни впечатли
Явно очакванията ми за Албания са били много занижени, защото столицата им наистина ми се стори доста европейска.
В началото малко трудно се ориентирахме
къде точно да обядваме,
но с питане ни насочиха към чудесен традиционен ресторант „Oda“. Хапване и пийване на корем за 6 човека ни струваше 6700 леки (90 лева), което за ресторант подобен на „Воденицата“ в София е доста прилична цена.
В центъра се преплитат няколко огромни булеварда, заобиколени от красиви стари и съвременни сгради.
Съвсем деликатно се преплитат старо и ново.
В никакъв случай хората по улиците не са по-различни от хората в повечето европейски столици – модерно облечени, приветливи и усмихнати хора. Противно на очакванията ми, видях не повече от две жени със забрадки. Явно схващанията ми за Албания са били клиширани и неактуални.
Харесаха ми светофарите, чиито стълбове са осветени в цвета на активния светофарен сигнал – много интересно.
В парковете има интересни образци на съвременни паметници и разбира се не е пропуснат да се подчертае култът към безбройните бункери на Енвер Ходжа.
Направи ми впечатление, че много хора карат велосипеди, и то не познатите от западно-европейските градове разбрицани градски велосипеди, а съвсем прилични байкове. Според мен, използването на велосипед е показател за нивото на развитост на обществото, а това, че има все пак някакво естетическо, а не само утилитарно, отношение към него, ме изненада искрено.
Браво на Тирана за центъра и уютната атмосфера.
Със залеза на слънцето стана още по-приятно, улиците се изпълниха с още повече млади хора, ресторантите- също и ние така седнахме в една скара. Този път направо се оляхме с яденето и всички бяхме с връхче, а още по-учудващото беше, че за шестимата платихме общо 60 лева – още си мисля, че не сметнаха правилно сметката.
Сещам се за още
една албанска ресторантска особеност –
приборите винаги са завити супер стегнато в салфетка, която е намокрена предварително и развиването е изключително сложно без да я скъсаш. Не можах да разбера, защо се опитват да затруднят клиентите си в тази елементарна операция, но практически във всички ресторанти, които посетихме, ни отнемаше по няколко минути да успеем да извадим вилицата от салфетката, без да я скъсаме.
Разходката в полунощ в Тирана
също беше много приятна и в никакъв случай не сме се чувствали притеснени от гледна точка на сигурност. Дори ми се струва, че Тирана е по-оживена от София в малките часове. И тук по това време излизат по-новите Mercedes-Benz.
За следващия ден бяхме планували да напуснем вече Албания и да нощуваме в Охрид, Македония.
Очаквайте продължението:
Автор: Драган Драганов Снимки: авторътBooking.com Booking.com
Други разкази свързани с Албания – на картата:
Албания
Booking.com
