Завървшме пътуването на Любо до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, продължихме към Техеран, стигнахме до Язд и Персийския залив, после тругнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
За последно прекосихме северен Ирак, а днес – с две нощувки по пътя – ще прекосим Турция по пътя за България.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част шеста

Турция – Мардин и Сафранболу

Ден 14
Решихме днес да влезем в Турция, след като разгледаме древното градче Акре. Мислехме да гледаме и каньона Равандуз, както и градчето Амеди, но бяхме вече доста изморени от постоянните проверки на военните и подозрението към смачкания багажник, който не се отваряше. Така че съкратихме малко престоя.

Тръгнахме рано сутринта и като пристигнахме в

Акре

беше спокойно и приятно за разходка. Наистина мястото си заслужава да бъде посетено. Емблематично е за района, а и старата архитектура на фона на скалистите планини наоколо много му отиваха. Помотахме се, поснимахме, ядохме някаква местна гозба, която беше доста вкусна и тръгнахме към границата през градовете Дохук и Захо.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Спряхме при едни военни да попитаме за пътя. Да, този път ние спряхме при тях по желание. Тук не можеш винаги да караш по табели или GPS, защото те те водят по главните пътища, а в нашия случай към Мосул, който е препоръчително да бъде избягван като не особено стабилен. Особено за чужденци. В тази част военните сякаш по-малко се интересуваха от нас. Даже на няколко пъти дори не ни спряха, а само ни помахаха или се здрависаха с нас. Вероятно, защото решаваха, че сме се отправили към границата и излизаме от страната им.

Интересно беше, че на няколко места видяхме бензиностанции с километрични опашки. Явно нямаше бензин и всички чакаха. Добре че ние не разчитахме на тях. В Ирак бензина беше около 1,45 лв сякаш, но спомените ми не са така ясни и не съм съвсем сигурен.

Малко преди границата все пак имаше бензиностанция, на която нямаше проблем с горивото и допълнихме резервоара преди влизането в Турция.

Стигнахме

границата Ирак – Турция,

която е след град Захо и се подготвихме за предстоящите предизвикателства, а такива не липсваха. Ще засегна

някои основни елементи от преминаването

От иракска страна

паспортният контрол и изходните печати бяха мигновени.

След това някакви такси, които не разбрах за какво са – около 50 турски лири. Там ми взеха и временните документи за колата, които бях получил на границата при влизането. После още някаква проверка и бяхме готови

да минем по моста над реката

и да се заемем с

турските формалности

А там ни разкостиха.

Един кюрд, който живее в Германия ни насочваше къде какво да правим. Човека каза, че този маршрут го пътува 3 пъти годишно и всичко му беше ясно. Трябва само търпение.

Започнахме с изваждане на целия багаж и внасяне на ръка в близкото помещение, където всичко минава през скенер.

После се минава щателна проверка на колата. Това на нас ни отне много време, защото носехме наистина бая багаж и провизии поради спецификата на пътуването ни.

Последва товарене обратно в колата.

Това беше само предварителна проверка. Отидохме на митница.

Оттам ни изпратиха на рентген. Там пращаха всички автомобили, които не са с турска регистрация. Имаше 11 коли пред нас, а чакахме около 2:20 часа да минат. Трябваше отново всичкия багаж да излезе от колата през седалките, но поискаха и багажника да бъде отворен. Обясних човешки, че това няма как да стане поради очевидни причини и човека за щастие се оказа разбран.

Минахме рентгена и после пак една бърза проверка на автомобила. Натоварихме обратно всичко и се върнахме на митница.

Оттам ни пратиха за проверка в полицията. Тръгнахме да я търсим.

Попаднахме на медицинската служба, от която се оказа, че тук май имат нужда. Мога да си представя дори повече от ден чакане на тази граница, ако колите са много.

Седиш на жега над 40 градуса и чакаш. За да онагледя колко топло беше ще кажа, че докато чаках на едно гише, от козирката над мен, която се намираше на около 7 – 8 м височина, се облекчи един гълъб върху главата ми. Докато материала изминаваше тези 7 – 8 метра път до главата ми, цялата вода се изпари и на главата ми просто тупна едно сухо парче и падна на земята. Чак не ми се вярваше, че не ме омаза изобщо.

Та така от медицинската служба една мила жена ни заведе в полицейския участък в съседство. Там се държаха съвсем професионално. Направиха си нужните проверки като искаха да разгледат и фейсбук профили на тези, които имаха, за да преценят що за хора сме. Минахме и тази проверка.

Върнахме се на митницата, където казаха да минаваме към последния портал. Там бяха някакви киселяци, които ни гледаха пак сякаш сме извънземни. Искаха нещо, което не разбрахме какво. Обяснихме, че сме минали всички възможни проверки и, че ако има още някаква да я дават да минаваме и нея и да си ходим вече оттук, че половин ден изкарахме на тази граница. Обяснихме отново, че сме туристи и се прибираме.

Най-накрая си получихме документите и

влязохме в Турция

Макар на 2000 км от България, някак се чувствахме почти у дома след влизането в Турция. Но пък вярно беше, че и тези части са доста по-различни от Турция, с която сме свикнали ние.

Пътят се движеше непосредствено до границата със Сирия

Спрях да снимам река Тигър, която разделяше Турция и Сирия.

Малко по-нататък пък граничната ограда беше непосредствено до пътя и от другата страна се виждаха сирийските населени места.

В град Nusaybin

се видя и самия граничен пункт, който предполагам в момента беше затворен. Иначе пътят се оказа приятен. Беше жътва и наоколо всичко беше обагрено в златисто.

На една бензиностанция при нас дойдоха кюрди да ни питат дали наистина сме от България. Странно им беше какво правим по тези земи. Малко преди отклонението за

град Мардин,

който беше и целта за днес ни спряха военни. Излязохме от колата с паспорти в ръка, а едно куче се вмъкна вътре и започна да души като лудо. Ние се направихме малко на луди и казахме, че сме били на преход из Иран като не споменахме нищо за границата, която бяхме минали преди малко. За щастие не разгледаха печатите в паспортите. Попитахме дали можем да спим някъде наоколо на палатка, но те категорично казаха, че това отсреща било Сирия и не било място за палатки. В този момент спря автобус с надпис Истанбул – Багдад и всички се втурнаха към него, а ние се изнизахме.

Завихме към Мардин с надеждата да си намерим закътано местенце,

но поради жътвата и оживлението се оказа не много лесна задача. Минахме през града и се спуснахме от другата страна на планината, където след известно търсене и обикаляне по едни черни пътища намерихме чудесно и закътано място. Беше вече тъмно, а наблизо се виждаха светлините на близкото село.

Тук хората бяха по-различни. Бяха с предразсъдъци, а може би и с право. Вероятно повечето бяха преживели много конфликти. На едно място малко преди да намерим това един човек ни видя да свиваме по черен път и ясно ни каза, че нямаме работа там.

Ден 15

Отново чудесна слънчева утрин. Днес вече не беше толкова жега. Подмотвахме се лежерно около лагера без бързане и се наслаждавахме на спокойната обстановка. След това събрахме лагера и се отправихме към

Мардин,

който беше съвсем близо. Градът не прилича на нито един друг турски град, в който съм бил. Прилича по-скоро на стар град от Близкия изток, изграден със светъл жълтеникав камък, а местоположението му на върха на едно възвишение, му придаваше особен чар. На юг като на длан се виждаше цялата равнина. Определено много интересен град с уникална атмосфера.

Седнахме да опитаме малко локални тестени изделия с чай в една пекарна. Търсихме бюрек, но уви тук не беше така популярен, както в западна Турция.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

След Мардин искахме да посетим т.н. Hive Houses в градчето Harran, но поради това, че пътят вървеше твърдо в посока Сирия се отказахме. Представихме си безбройните военни постове и проверки, които вероятно щяха да ни бъдат направени и да се налага да се обясняваме като ученици. С печати от Ирак в паспортите и в посока към границата със Сирия, щеше да се наложи бая убедително да повтаряме, че сме просто туристи и искаме да гледаме „Кошерните къщи“ в Харан.

И така решихме, че ни стигат толкова проверки за това пътуване. Наистина се бяхме поизморили от тях.

Преди обяд

потеглихме по направление Газиантеп, Адана, Аксарай, Анкара

Беше строг транзит, но това, което ми направи впечатление беше приятната природа, която започна да се разкрива около пътя. Определено се усещаше средиземноморския климат. От прозорците на колата

Адана

изглеждаше приятен и уреден град. Оттам започнахме да катерим на север към анадолското плато. Пейзажът премина от горист към тревист с красиви възвишения. Много е красиво в Анадола!

След град Аксарай

започна да се смрачава и кривнахме по един черен път сред поляните, за да си намерим място за лагер. Малко повече покарахме навътре по ливадите сред околните хълмове, но пък местенцето, на което се установихме беше прекрасно.

Наближаващият край на пътуването се усещаше вече доста силно. Имахме само още една нощувка след тази, преди да се приберем в България.

Ден 16

Продължихме в посока Анкара,

която транзитирахме и решихме да спрем само в градчето

Сафранболу,

което много прилича на нашите възрожденски градчета в стил Копривщица или Боженци. Къщите са в същия стил.

Safranbolu, Safranbolu, Турция

Трафикът обаче се посгъсти и предусещахме как без да искаме пак сме улучили края на Рамазана. В самото Сафранболу беше такава гъчканица и оживление, че някак се загуби чара на градчето. Поснимахме, наядохме се с едни огромни черници директно от дървото и се изнесохме набързо. Не можахме да го усетим много това място, макар да беше доста красиво градче.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Поехме в посока Истанбул

Валя доста, а колоните от автомобили бяха безкрайни. На около 120 км преди града решихме да отбием и да нощуваме, за да не се забием в някакво задръстване и да си отвисим до никое време. Намерихме изключително спокойно местенце сред едни тополи като бяхме добре скрити. Беше близо до магистралата и трафикът се чуваше цяла нощ, но в същото време предлагаше доста уют.

Последен лагер за пътуването

Не бързахме да лягаме, защото искахме да се насладим на тази вечер максимално. От утре пак ще сме затворници на града и бетонните кутийки, в които живеем.

Ден 17

Посока България

Трафикът беше доста по-добре от вчера, така че спирането тук беше мъдро решение. Сравнително бързо прецапахме през Истанбул по втория мост над Босфора и се отправихме към границата с България.

Решихме да минем през Лесово

(от турска страна търпеше реконструкция в този момент) уж, че било по-спокойно, а и надявайки се да не ни обърнат такова внимание като сме на по-второстепенен пункт. Да, ама не. Въпреки че излизахме от страната им

турците се постараха да минем през всички възможни проверки

Само дето не измислиха и някоя извън процедурите специално за нас. Още на първото гише последва въпроса – „Ирак“? след като видяха печатите с надпис „Habur“ в паспортите. Кимнахме в знак на съгласие и допълнихме, че сме туристи, които са минали само транзит оттам на път от Иран. Човекът не се трогна, а почна да звъни някакви телефони и оттам се

започна поредната гранична одисея

Започнахме с проверка на багажа, после рентген, после цялостно търсене с куче, което направи целия багаж в козина и

накрая завършихме в отдела за борба с наркотици,

където писаха някаква докладна, че не са открили нищо нередно. Така се търкулнаха едни незначителни 4 часа. От българска страна ни лук яли, ни лук мирисали казахме, че идваме ей тук от близките планини в Турция, надявайки се да не минем още една такава проверка. Нашите митничари приеха това за чиста монета и ни пуснаха по живо по здраво като само ни попитаха как са планините по турско. После такса дезинфекция и

вече бяхме на родна земя

Веднага след границата кривнахме към

село Лесово

и под една хубава сянка точно до табелата на селото направихме един обяд с последните останали провизии и бира. Малко позабравения вкус на кехлибарената течност се вписваше чудесно след преживелиците на границата и жегата.

След това всичко беше ясно – Елхово, Ямбол и София. Спряхме само да снимаме една лавандула, че така хубаво се лилавееше и нямаше как да бъде подмината без снимка.

Едно съвсем кратко заключение

Иран е чудесна страна

и препоръчвам на всеки, който има желание да я види да отиде скоро преди едни „доброжелатели“ да отидат да разбутат нещата и там под претекст, че отиват да проповядват „демокрация“.

Благодаря на хората, които срещнахме там за доброто им отношение към нас и за това, че спомогнаха за приятното изживяване.

Северен Ирак

е място, което може би няма да се хареса на всеки, а само на хората с по-авантюристичен дух. Но определено и там има какво да се види, както и да се усети атмосферата и ритъма на район, който се намира в следвоенен етап и сега се възражда отново.

За източна Турция

какво да кажа? Това е една различна Турция, която има много какво да покаже и определено я препоръчвам за посещение. Имахме перипетии през това пътуване, но когато нещата са поправими след време остават положителните емоции, удовлетворението от пътешествието и всичко, което те е обогатило през него.

А ето и малко статистика

на който му е любопитно.

• Изминахме 10 914 км и наляхме 849 литра бензин. Само в Иран минахме 5200 км, а в Ирак 564 км.

• Като разходи на човек ето как стоят нещата – 640 лв за пътни, храна, хотели и какво ли още не. 100 лв виза за Иран, 80 лв карнет за колата и 20 лв застраховка. Това е сметката на калпак като ние бяхме трима души. И туй то!

Беше едно пътуване изпълнено с емоции и незабравими моменти!

Край
Автор: Любомир Петров 
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, продължихме към Техеран, стигнахме до Язд и Персийския залив, а за последно тръгнахме обратно в посока Персеполис и Исфахан.
Днес,заедно с Любо, ще открием нова страна за нашия сайт – Ирак.

Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част пета

Ирак – Сюлеймания и Арбил

Ден 12

Границата с Ирак ни зовеше

Това всъщност беше т.н. Иракски Кюрдистан, в който можеш да влезеш без виза за разлика от арабски Ирак, където не се води толкова мирно, а и не е лесно да отидеш. Потеглихме, но спирахме да снимаме планините наоколо, окъпани в утринното слънце.

Преди границата спряхме в Мариван,

за да изхарчим всички риали, защото ако ги върнем в България и ги обменим, курсът е близо 4 пъти по-нисък от курс продава.

И така

ето ни на границата Иран – Ирак

Бях чел разни неща за тук, но като цяло информацията беше оскъдна, така че предстоеше да видим

как ще мине процедурата

А тя не мина бързо. Ще се опитам в малко телеграфен стил да опиша нещата, защото иначе ще ми трябват няколко страници само за това. И така….
Вход на границата. Проверка на документи. ОК. Първа бариера премината.

Митница. Карнет оправен за около 30 минути. До тук добре. Паспортен контрол. Настояваме за изходни печати на визите, а иранците казват, че няма нужда и настояват да тръгваме. Следва още една проверка. Втора бариера премината.

Следва трета бариера. Премината.

Проверка на военните. Искат изходни печати. Връщаме се. Взимаме ги. Военната проверка минава гладко, но искат някаква бяла бележка, викат „контрол гориво“ и сочат назад. Тръгваме обратно, а това са няколко бариери и половин километър назад. Те казват само един с колата се връща.

Една бариера назад минавам.

На втората бариера се сърдят, че вече съм с изходен печат, а се връщам. Вдигам рамена и си мисля, че те са идиотите. Да бяха поискали тази тъпотия по-рано.

Някак намирам сградата. Там един мазник ми вика всички документи на колата снимани. Къде това питам аз, а той вика „ей там“. Ама това е доста относително. Тръгвам. Не е там където ми казва. Питам някакъв човек. Не говори английски, но някак се разбираме. Води ме. Затворено е. Страхотно.

След малко човека идва, снима и се връщам при мазника. Той иска 20 долара. Давам му ги. Той пуска някаква гнусна иранска чалга, започва да се кълчи, да си търка банкнотата по лицето и да вика „Money, money“.

Аз си мисля, че е пълен кретен, но само се усмихвам злобно и му казвам да дава документа вече. Той не е съгласен. Доларите трябва да се обърнат в риали. Звъни по телефона. Чакаме. После чакаме още. Появяват се двама гнусни ирански чейнчаджии облечени като пълни палячовци и започват да ме гледат сякаш току що са видели извънземен. Само ако можех да ги снимам щяхте да разберете какво имам предвид.

После констатират, че доларите ми са фалшиви и все така ме гледат. Казвам им, че не са и това е всичко, което имам. Звънят около 10 пъти по телефона на някой. Чакаме, а на мен вече ми се приисква да коля и беся наред. В един момент казват, че ще ги вземат. Не били фалшиви, а просто стари. Искат такса за обръщане. Някакви там риали. Нямам. А, сещам се, че бях запазил една банкнота от 100 000 за спомен. Давам им я и казвам, че това е всичко. Пак чакаме. Пиша смс на моите другари да не се чудят защо се бавя.

Накрая ми дават една тъпа бележка, на която пише буквално, че

в името на Алах мога да напусна Иран

Тегля им една майна. Отново минавам двете бариери. Обратно при военните. Давам им бележката, а те

сега се сещат, че искат да гледат багажа

Започваме да вадим през задните седалки, защото след удара в Техеран багажника е смачкан и неотваряем. Пускат ни.

Междувременно моите другари ми разправят, че докато ме е нямало са се нагледали на такива циркове по границата. Някакъв човек е носел дузина кокошки, които са му били конфискувани. Друг са хванали да изнася скрито гориво и са му го взели. Какви ли не субекти не са преминали оттук.

До тук с иранската част. Предстои иракската.

Приближаваме. Гледат ни странно, но ни казват къде да отидем. Влизаме в сграда с коридор пълен с хора като пред лекарски кабинет през грипна епидемия. Излиза някакъв униформен и ние размахваме паспортите с надежда. Вижда, че сме бледолики и казва да отиваме навън в един фургон. Там пак опашка. Срещаме двама чужденци говорещи английски. Казаха, че са иранци, въпреки че момичето беше с чисти азиатски черти. Отиваха на стоп да скитат из Ирак. Те ни казват, че не трябва да чакаме тук, а на друго място. Местим се. Даваме паспортите и плащаме някаква такса от 9000 иракски динара. Става бързо. Връщаме се при униформения в първата сграда. Подпечатват ни паспортите и ни приветстват с добре дошли.

Получаваме право на 30 дневен престой в страната

Отиваме на първата бариера. Там едно услужливо момче в цивилни дрехи ни води в друга сграда, а после и в трета. Говори английски и не иска никакви пари, а само ми стиска ръката и ни приветства. Оценявам го и му благодаря сърдечно.

Редя се на едно гише, а те ме канят вътре при тях. Оправяме документи за временен внос на колата и ми издават нещо като иракски регистрационен талон. Хората се държат съвсем подобаващо и за миг не се дразня. Плащам 25 000 иракски динара, прибирам документа, а те ме предупреждават да го пазя, защото е много важен и за престоя и за изход от страната. Благодаря им, а те ме черпят студена вода и ми пожелават приятен престой в страната им.

Ирак

Готови сме да тръгваме след около 4:30 часа в зловеща жега. Беше си изпитание на нервната система, но тук е така. Мога да кажа само, че

отношението, което получихме от иракските гранични власти беше много добро

Макар и доста неорганизирано иракската страна ни отне около 40-50 минути, което си е постижение.

Първи километри в Иракски Кюрдистан

Асфалта изчезва на места и преминава в трошено-каменна настилка. Камионите вдигат голям прахоляк, а слънцето все така силно пече.
Спираме на една сянка малко да се поокопитим и да обядваме, а след това поемаме към

град Сюлеймания

Имаше военни на вход и изход от всеки град. Гледаха ни подозрително, проверяваха ни и сваляхме багажа неколкократно през седалките. Трудно им беше да повярват, че сме туристи.

Приближаваме центъра на Сюлеймания, където е хотела, който бях набелязал, а там ври и кипи от народ. Спирам и смятам, че ще ми трябват сигурно 2 часа, за да се придвижа с колата в потока от хора, за да мина 1 км. Тръгваме пеша. Намираме хотела, но се отказваме. Това е като да влезеш на „Капалъ чарши“ в Турция с кола сред хората. Тръгваме да търсим друг хотел и го намираме съвсем скоро, а и на сносна цена.

В Ирак е осезаемо по-скъпо отколкото в Иран

Настаняваме се и излизаме на вечерна разходка по една препоръчана от хотелиера ни улица, а тя

кипи от живот

Хора играят домино, табла, пият чай. В барабани от пералня с монтирана по средата горелка се пекат слънчогледови семки като се въртят постоянно. Какъв колорит само. Сливаме се с тълпата и сядаме да пием чай, а по късна доба се връщаме в хотела. Какъв ден само!

Някои неща, които ми направиха впечатление при влизането от Иран в северен Ирак.

1. Колоните от камиони изчезнаха. В Ирак влизат хиляди камиони с всякакви стоки от Турция всеки ден, а излизат празни. Тук не се произвежда нищо (това ми го каза един спедитор преди 7 години и съм го запомнил).
2. Хората започнаха да карат видимо по-културно и отстъпчиво. Появиха се пътни знаци за регулация на движението.
3. Появиха се изключително луксозни автомобили.
4. Появиха се магазини за алкохол с цели колекции от шотландски уискита, както и шоколадови изделия от висок клас.

Ден 13

След ставане се наложи да сменим някои тампони на гърнетата, които се бяха изпокъсали след полетите през гърбиците в Иран. Потеглихме към

Арбил – столицата на Иракски Кюрдистан

Жегата беше изключителна, а

играта на проверки и сваляне на багаж с военните продължаваше

Само на 1 – 2 места просто ни стиснаха ръцете и казаха гордо – „You are very welcome in our country“. Де да бяха всички такива.

По пътя спряхме да купим вода от един магазин и до мен дойде един човек, който каза, че живее в Германия и всяка година пътува до тук и обратно. Видял българската регистрация и му станало интересно. Нали минава през нашата родина на път за Германия. Беше приятен човек.

Арбил

В Арбил пристигнахме когато гумите вече почти залепваха по асфалта. Такива температури не са присъщи дори за тук + 44 градуса.

Градът ни посрещна с широки булеварди и уредена инфраструктура. Настанихме се в хотел на 30 минути пеша от центъра. Паркирах колата плътно до входа под камерата за видеонаблюдение.

Реанимирахме в хотела, като тока постоянно спираше.

Излязох за половин час да разгледам квартала и беше доста интересно за мен макар да беше обикновен иракски жилищен квартал.

По-късно към 17:00 ч всички се отправихме към

централния площад с фонтаните и цитаделата, а там кипеше от живот

Разгледахме цитаделата и слязохме да изпием по един чай на площада. След това направихме едно кръгче по централните улички и вечеряхме в някакво заведение за бързо хранене. Вече беше тъмно и можехме да усетим от

атмосферата на нощен Арбил

Всичко живо ядеше по уличните заведения. На прибиране към хотела отново видяхме хора, които играеха домино по кафетата. Явно много се харесваше това забавление в тези части на Ирак. Щом слънцето се скрие всичко се оживява. Така е по тези ширини. Беше голям колорит просто да усетиш атмосферата на града, който е бая голям и изглежда уреден поне в централните части.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Ирак или писани от Любомир Петров – на картата:

Ирак , както и Любомир Петров

Booking.com

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнахме с прехода през Турция, а после продължихме към Техеран. Днес поемаме към Язд, Бам и Персийския залив. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част трета

Язд, Бам и Персийския залив

Насочихме се на югоизток към

село Abyaneh или т.н. „Червено село“,

което е едно от най-древните в страната. Тук ми идва на ум да спомена

една специфика в иранската пътна инфраструктура,

която мога да оприлича на пълна идиотщина.

Често пъти на пътища, където се движиш с прилична скорост има поставени необозначени гърбици, които не са плавни и леки, а са високи, изровени и гадни. Вероятността да полетиш като изстрелян по рампа е голяма, а нощното каране стана невъзможно, защото иначе можеше да приключим набързо след полет от гърбица, та в някоя канавка. Иранците си бяха решили проблема като бяха задигнали колите с по една-две педи, за да могат да си подскачат спокойно по гърбиците, около които беше зверски изровено от чегъртали гърнета.

Друго нещо, което може да те изкара извън строя в Иран са безбройте камиони, които кръстосват из страната и които, когато решат просто минават в ляво и изпреварват. Това дали си рамо до рамо с тях и ги изпреварваш изобщо не ги вълнува, а че те изтикват от пътя си е съвсем в реда на нещата. Оправяш се, както можеш. Тази особеност, както и отвратителната смрад на дизел, която струеше от тях ме накара да ги намразя доста. 90 % от тях хвърляха плътна дизелова завеса зад себе си. След това лирично отклонение

да се върнем на село Abyaneh.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Плаща се вход, защото се води архитектурен резерват, но е някаква съвсем достъпна цена.

Самото село беше едно чудесно място,

без почти никакви туристи, което допринесе доста за общото възприемане на атмосферата там. Кръстосахме го надлъж два пъти, изпихме по една

иранска плодова безалкохолна бира

(ако това изобщо може да се нарече бира) и напазарувахме хляб от местната пекарна, оборудвана с глинени пещи.

В селото видяхме лозница, чието стебло беше с диаметър около 45 сантиметра. Никога не бяхме виждали толкова стара лоза. След това заредихме водните запаси и се отправихме да търсим място за бивакуване. Малко след селото един чакал притича до колата. Явно популацията им тук беше висока, защото цяла нощ слушахме странния лай, който издаваха.

Намерихме си чудно място зад една стара къща от червена кал точно до пътя. Беше закътано, равно и уютно. Имаше и дървета, така че соларният душ моментално беше позициониран, за да се изкъпем. В близост минаваше малка рекичка, но нямаше нашествия от гадни комари, което допълни идилията тази вечер.

Ден 7
Този ден ни чакаха бая километри

в посока Язд и Бам

Хубавото на Иран е, че макар да имаш да минаваш големи разстояния, гледките докато караш те обогатяват с впечатления. Понякога са пустинни, друг път са планински, а появяващите се тук-там населени места винаги имат какво интересно да ти покажат.

По пътя към Язд спряхме на два пъти да поснимаме стари американски камиони „МАСК“, които тук бяха в изобилие и изглеждаха толкова достолепно, че нямаше как просто да им обърнем гръб и да ги подминем. Получиха се добри кадри.

В

Язд

пристигнахме, когато жегата вече се беше поразвихрила. Вече бяхме в централен Иран и започваше да става осезаемо по-топло. Очаквах по-малко от този град, а се оказа много интересен. Оставаше ми се повече време тук. Градът, бях чел, че е един от най-древните в Иран и архитектурата в комбинация с малките улички са наистина впечатляващи.

• 

• 

• 

• 

След като разгледахме, на излизане от града отбихме от главния път и под сянката на едно полусухо дърво обядвахме. Наоколо се издигаха зидове от кал и слама, които обграждаха полусрутените постройки наоколо.

Пейзажът беше суров, горещ и някак почти постапокалиптичен

за окото на европейци пък било то и от източна Европа.

Продължихме към

замъка Райен,

който се намираше малко преди Бам. Пейзажът непрекъснато се променяше от пустинен към полупустинен като дори се появяваше и доста зеленина на места.

Пристигнахме преди мръкване и замъкът беше затворен, но с последните слънчеви лъчи го видяхме поне отвън. Беше огромен и впечатляващ! На снимките, които бях гледал не се добиваше представа за мащаба. Тъй като вече беше тъмно веднага след градчето свихме в една овощна градина и разпънахме лагера на поредното чудесно място. Наоколо имаше нарове, ябълки и черници, а по небето безброй звезди.

Ден 8

След закуска продължихме към Бам.

Бяхме в източен Иран

и започнаха да се мяркат табели за граничните градове с Пакистан и Афганистан. Усещахме, че вече сме далеч от вкъщи и сме близо до едни непознати страни обвити в предразсъдъци и свързвани с неприятни събития. В самия

град Бам

вида на населението сякаш тотално се промени. Повечето иранци са спретнати, светли и красиви хора. Тук всички бяха мургави и приличаха повече на афганци или пакистанци отколкото на иранци. Интересното тук е

крепостта Arg-E-Bam,

която представлява цял малък град построен от глинеста кал и слама. В момента течеше реставрация и след няколко години вероятно целият обект ще има по-завършен вид, но дори и в момента гледката беше величествена. Неслучайно мястото беше част от световното културно наследство на Юнеско. Имаше малко посетители и успяхме да се разходим на спокойствие и да усетим атмосферата на малкия град от кал и слама.

• 

• 

• 

• 

Това беше най-източната точка на нашето пътуване,

предвид ограниченото време, с което разполагахме, затова поехме на юг към Персийския залив. Пътят беше ту равнинен, ту планински, но жегата беше повсеместна. Температурите подминаха 43 градуса, а влагата идваща от морето подсилваше усещането. Доста неприятно. Единствените живи същества, които се мяркаха бяха огромни скакалци, които се размазваха навсякъде по колата. Тук-там се мяркаше и по някоя заблудена камила край пътя.

Град Бандар Абас

изглеждаше отвратителен и отблъскващ. Жега, миризма на петролни изпарения и непрестанен поток от камиони, които бълваха газове в допълнение. Хората също не изглеждаха хич приветливи

Искахме да се докоснем до

Персийския залив,

Арабско море, а по него и до Индийския океан, така че подминахме града и кривнахме в някакъв краен квартал, който изглеждаше още по-неприятен. Хората се оглеждаха странно като минавахме покрай тях, а усещането за кофти място не изчезваше. Най-накрая излязохме на брега и паркирахме. Водата беше учудващо чиста, но нагазихме само до колене. Взирайки се в далечината си помислих, че съвсем близо насреща бяха Оман, ОАЕ и Катар.

Зад близките скали се показаха

три тъмни неприятни субекта,

които пиеха истинска бира, напълно забранена в Иран, а вероятно бяха употребили и други субстанции, защото очите им бяха червени и се смееха идиотски. Разменихме няколко думи и стана ясно, че няма какво повече да си кажем. Говореха само за казина и пиене, а на нас много се чудеха какво правим тук при положение, че в България имало колкото искаш казина и алкохол. Реших да не обяснявам, а задружно преценихме, че е време да се омитаме оттук.

Поехме по крайбрежието към близък масив от

мангрови гори

Нещо което се среща рядко и си заслужава да се види, така че продължихме около 30 км покрай морето. Духаше силен горещ вятър, който вдигаше прахоляк и пясък и образуваше трудно прогледна мъгла в комбинация с влагата. Много странно явление и особено неприятно за шофиране, но някак мистично. Стигнахме до горите, които излизаха директно от солената вода.

Брегът представляваше гъста кал и беше невъзможно да се приближим повече от това място, но беше достатъчно близо, за да ги огледаме.

Оттук се върнахме малко назад, за да хванем

шосето за Шираз

Карахме не повече от 80 км и се стъмни, затова отбихме в пустинята край пътя и се установихме за нощта. Земята беше гореща и въпреки че вече слънцето не грееше си беше бая жега. На близкия електрически стълб Сашо измисли хитро приспособление за закачане на душа, така че и за тази вечер банята беше осигурена, а след този ден беше наистина силно необходима.

Огледах се наоколо по земята. Не се виждаха бели скорпиони като в пустинята в Мароко миналата година. Имаше само тлъсти скакалци, които никак не се смущаваха да идват при нас и да се включват във вечерята. Не бях виждал преди толкова тлъсти екземпляри.

След вечеря в палатката беше като в парник. Повърхността на земята беше толкова силно нагрята, че усещането беше като от подово отопление. Шалтето не изолираше особено отдолу, а отворения вход на палатката, за да влиза въздух, не се усещаше като да проветрява особено. Иван се изнесе посред нощ да спи в колата като преди това беше смутил една лисица, която инспектираше боклука ни. Все пак животното не се било отказало от плячката си и се бе отдалечило в нощта с плика съдържащ празните консерви в уста, съпътствано от подрънкващи звуци.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:

Иран и Любомир Петров

Booking.com

Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнхаме с прехода през Турция, а днес от границата ще стигнем до Техран. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част втора

Към Техеран

Част втора – пътешествието през Иран на изток към Бам
Ден 4

Отправихме се към

езерото Урмия

като първо трябваше да заредим от прочутото евтино иранско гориво. На първата бензиностанция напълнихме до горе и след бърза сметка стана ясно, че литър бензин е 0,38 лв. Това е обаче сметнато по курса, на който сменихме пари в България. Оказа се, че ако бяхме носили долари и бяхме сменили по черен курс в Иран цената щеше да бъде около 0,15 лв за литър. Е, все пак беше достатъчно евтино, така че няма какво да го мислим. Получава се така, защото инфлацията в Иран в момента е с много високо ниво и валутата е много желана. Ние не искахме да ходим без никаква местна валута и затова прибързахме с обръщането на пари в България.

Наближавайки град Урмия се сблъскахме с

прочутия ирански начин на шофиране,

който може да се определи с една дума – хаос без никакви правила. Иранците са страхотни хора, но качат ли се зад волана се превръщат е кръгли идиоти самоубиици. Още с влизането в града започнаха да се стремят да се ударят в нас. Претоварен с 6 метра товар във височина пикап най-спокойно мина и изкърти огледалото на един камион и не се трогна дори. Това си е нормално ежедневие тук, а какво е в Техеран ще разкажа малко по-нататък. Там вече си е висш пилотаж.

На езерото Урмия

спряхме за малко. Странно място е това. Отстрани е обградено със солно поле, а водата му е кафеникаво-лилава, но заради силната дневна светлина на снимките не излизаше много контрастно. Тук видяхме един немски кемпер и заедно с френския, който срещнахме дни по-късно бяха единствените чужди автомобили, които засякохме в Иран. След езерото продължихме към

Кандован

– старо селце с жилища издълбани в скалите като дограмата и вратите бяха монтирани директно в камъка и му придаваха един много интересен вид. Имаше също така и къщи изградени от камък, които се съчетаваха доста успешно с пещерните жилища. Живота в селото си вървеше и често се виждаха жени, които влачеха големи газови бутилки на гръб. Чак неудобно да ти стане как жените носеха, а мъже не се виждаше да изпълняват такива дейности. Пълна противоположност с европейските порядки. Чудесно място е Кандован и се радвам, че го посетихме.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Оттам се отправихме на север към планинските части преди Каспийско море. Когато излязохме

на магистралата при първия toll пункт последва изненада

Ухилената физиономия на служителя ни поздрави, попита откъде сме и каза: „Добре дошли в Иран. Няма да плащате за магистрала, защото вие сте гости на страната“. Бреййй, че готини хора. Не че са някакви колосални суми таксите там, но отношението към чужденците е похвално. Вероятно, защото са рядкост. Това се повтори още много пъти, като само на 3 места за цялото пътуване платихме, защото мисля, че имаше някакъв надзирател и служителите не смееха да ни пуснат така. Магистралата обаче в тази си част беше в отвратително състояние. Пропаднала на места, а на други такива неравности изпъкваха, че усещането беше като да минаваш почти през бордюр. Отвратително. Единственият вариант беше да караш зад някой и да наблюдаваш какво прави той, за да не полетиш нанякъде. За щастие, скоро се

отклонихме по пътя за град Ардабил,

където по второстепенен път си караш със 110 км/ч без проблеми, а беше и по-живописно.

Тук целта ни беше да видим дългия над 200 м окачен над един каньон мост –

Pir Taqi Bridge

Пейзажът постепенно стана зелен, планински и много красив. За моста се паркира до пътя и се ходи около 30 минути, но си заслужава. Досега не бях ходил по толкова дълъг и така високо окачен мост. Изживяването беше ново за всички ни.

• 

• 

След това имахме още около 40 минути каране преди да се смрачи и да опънем палатката сред едни хълмове. Доста приятно място. Имаше един мост в близост, на който сложихме преносимия душ и се изкъпахме. След това на софрата и така приключи този пълен с впечатления ден.
Ден 5
Тръгнахме

към крепостта Рудкхан

Пътят беше планински, със завои, но и много живописен. Качихме се високо в планината, където се стелеше гъста мъгла, а пътят беше отрупан с паднали камъни. Наоколо все още имаше снегове, а боровите масиви напомняха по-скоро на Родопите, а не на сух и пустинен Иран.

Спряхме до една планинска чешма и попълнихме всички запаси с хубава вода – всичко около 45 литра, които ни позволяваха известна автономност при лагеруване. Вече на слизане от планинския проход мъглата изчезна и се разкриха безброй страхотни места за лагеруване. Винаги е така, когато не ти трябват са в изобилие.

В град Фуман

се отклонихме от пътя в посока крепостта като попътно опитахме някакви местни десерти, които бяха отрупани по улиците. Не бяха особено сполучливи, но не бяха и лоши. Също така ми направи впечатление колко много зелени джанки продаваха тук, а и иранците доста ги ядяха. По тротоарите край градския парк бяха разпънати палатки на иранци, които почиваха в района. Харесва ми тази възможност в Иран да спиш свободно в парковете на градовете и всичко това се толерира от правителството и се приема за нормално. Така дори и хора, които нямат възможност да плащат хотели могат да пътуват из страната си.

В последния участък от пътя към крепостта Рудкхан пътят беше пропаднал и се минаваше едва-едва през храсталаците. На паркинга откъдето тръгва пътеката за крепостта беше пълно с коли. Оказа се почивен ден за иранците, а те не пропускат да са навън сред зеленината на планината. Макар и сутринта времето беше топло, влажно и доста задушно. Не много идеални условия за стръмната пътека, която се оказа изненадващо дълга, но за щастие предлагаше доста сянка. По пътя нагоре една жена буквално се просна на пътеката и аз инстинктивно се пресегнах да й помогна да стане, но на сантиметри преди да я пипна се спрях като попарен и се сетих, че вероятно не е редно и може да я злепоставя. Оказа се, че и мъжа й беше на няколко метра по-напред, но не се трогна да й помогне. Продължихме.

Пред портите на крепостта осъзнахме, че тя е затворена днес,

защото някакъв местен знатен човек от иранското минало е умрял на този ден. Доста разочароващо, но се запознахме с много готини иранци, които говореха английски. Бяха група от около 20 човека и като разбраха откъде идваме започнаха да викат нещо неразбираемо за нас. После се оказа, че са скандирали на пазачите да отворят портите за нас, защото сме гости от България. Готини хора! Но пазачите бяха непоклатими, така че ги поразпитахме малко за страната им, снимахме се с тях и крепостта отвън и поехме наобратно.

Преди да тръгнем обаче имаше много забавна случка. Част от момичетата в иранската група се подсмихваха и подвикваха за една тяхна приятелка „Тя е свободна, тя е свободна“. Симпатяги! Накупих някакви местни халви от един продавач близо до паркинга и

продължихме към Техеран

С наближаването на няколко милионната столица

трафикът стана отвратителен

Освен несметното количество автомобили, правеше впечатление и начинът на каране в стил „луд камикадзе“. Замислих се колко ли време оцеляваха така, защото някои изпълнения бяха достойни за медали.

Беше иранска пътна традиция

3-те ленти на магистралата да се правят на 5 ленти и всеки да се бута и то с прилична скорост. Това създаваше голям хаос и предпоставки за инциденти. Постоянно имаше катастрофи до пътя, но те сякаш не трогваха никого. Това за тук си беше нормално. Може би тук е моментът да спомена

няколко думи за авто парка

в страната. Колите бяха предимно местно производство – Пейкан, Саманд, Замяд, Пежо 206 и 405 (иранско производство). Имаше малко корейски и японски автомобили и много рядко някое БМВ, Мерцедес, а два пъти видях и Фолксваген. Другото интересно е, че имаше доста автомобили копия на известни марки, но със странни имена. Не можахме да установим дали ги правят в Иран или в Китай. Също така изглеждаше, че някакъв модел пикап на Нисан се произвеждаше по лиценз в Иран. Моделът изглеждаше да е от 70-те години, но имаше автомобили току що произведени със същата визия, а вероятно и технология, които чакаха своите собственици. В Иран този автомобил се произвежда под марката „Замяд“. Срещаха се при камионите американски MACK-ове иранско производство, Волво – иранско производство и стари камиони Мерцедес също направени по тези земи. Истински музей за автомобили – Made in Iran.

Вече в

Техеран

се отправихме към един апартамент за гости, чийто адрес бях взел предварително. Лесно намерихме адреса, но колкото и да обикаляхме и разпитвахме не намерихме гостната, така че тръгнахме към един хостел, който беше резервен вариант и се намираше по към центъра. Паркирахме, но пак не откривахме мястото на заложените координати. Добре че един човек с малко дете ни взе под крилото си и започна да обикаля и разпитва с нас. Беше млад мъж с малко дете, а как пресичаше между колите в натоварения трафик с детето на ръце не искам да обяснявам. Просто минаваше между движещите се хаотично коли. Такова беше и правилото по кръговите движения в страната – просто си минаваш. Аз не хванах логиката в началото и попитах един иранец, който ме светна, че нямало правило. Голяма веселба.

Благодарение на човека намерихме хостела на 300 м от мястото с координатите. Стаята беше добра, а цената прилична. Трябваше да мина обаче няколко километра, за да завъртя с колата до там. За щастие обаче имаше едно място за паркиране и рецепционистът каза, че можем да спрем спокойно там. По-късно се оказа, че собственикът на близката къща не може да излиза нормално от гаража си и искаше да се преместим, но нямаше къде и се направихме на приятно разсеяни чужденци.

Вечерта излязохме на

разходка из вечерен Техеран

Ядохме нещо, което изглеждаше доста добре, но на вкус хич го нямаше, направихме няколко тигела по улиците и се прибрахме, за да си отспим и утре да обходим града.

Ден 6

Слънчева утрин в Техеран. Тръгнахме по основните забележителности като започнахме от

кулата „Азади“,

която беше наистина впечатляваща.

Хванахме такси до там, за да усетим тръпката от возенето на такси в Техеран. Беше много евтино. След кулата се върнахме към центъра с няколко автобуса. Те бяха отделени от движението и това беше най-бързия начин за придвижване в града.

Имаше една интересна случка. Качихме се в предната част на автобуса и всички започнаха да ни гледат, сочат и подвикват нещо на персийски, а ние се оглеждахме и не схващахме къде сме сгазили лука. Е, просветна ми след около 15 секунди като видях, че в предната част има само 3 жени, а в задната 20 мъже и имаше преграда между двете. Упссс, ще ни извините, братя иранци, че така прегрешихме. Скочихме отзад при мъжката орда, страстите се успокоиха и автобусът потегли. После се прехвърлихме на втори, а след това 20 минути пеша и бяхме в

стария център на Техеран

Там както може да се очаква вреше и кипеше от народ, автомобили и мотопеди.

• 

• 

• 

Разгледахме централната джамия в типичния персийски стил със син купол и изографисани символи, който на мен много ми харесва. После се разходихме малко по тесните улички и известно време търсихме входа за

двореца Голестан,

който се оказа доста интересен и беше толкова спокойно в двора му в контраст с „мравуняка“ отвън. Срещнахме един французин, който обикаляше из Иран по суша, а след Техеран се насочваше към Армения. Човека имаше много време и не бързаше за никъде, ама не и ние.

• 

• 

• 

• 

Трябваше да се изнасяме от Техеран

и се отправихме обратно по уличките към хостела, за да вземем колата.

Излизането от Техеран в югоизточна посока беше учудващо бързо и без особен трафик. Извадихме късмет.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:

Иран и Любомир Петров

Booking.com

Започваме едно, бих казал епично, ако не мразех англицизмите, пътешествие заедно с Любо. Тръгваме за Иран и Ирак! Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част първа

Пътят на изток през Турция

Краят на Май наближаваше и дългоочакваното пътешествие на изток към непознати за нас земи най-накрая дойде. Всички приготовления бяха направени, карнета и визите налице, а групата готова за тръгване.

В късния следобед на 22-ри май след работа се натоварихме в натъпканата с багаж кола и потеглихме на изток.

Дестинацията – Иран, а за десерт и Северен Ирак.

Тези земи от няколко години са ми в полезрението и най-накрая дойде момента за реализацията на това пътуване. Идеята беше да отметнем едни 400 – 500 км + една граница и да нощуваме нейде в шубраците около Истанбул. Тези километри щяха да са от голяма помощ съдейки по ограниченото време, с което разполагахме за това пътешествие.

Пътят до границата се изниза бързо.

На Капитан Андреево нямаше много наплив

и също минахме доста скоростно. Вкарахме 50 турски лири в стикера за магистрални такси и поехме в посока третия мост над Босфора, на север, от който бях харесал една горичка за нощувка. Макар и с не малко отклонение този мост спасява от неспирния и никога непредвидим трафик на Истанбул.

По късна доба се озовахме в борова горичка, която изобщо не загатваше близостта на мегаполиса. Макар и малко мръсничко мястото беше доста добро за нощувка. Предлагаше уют и симфония от птичи песни. Разпънахме лагера и софрата, и прехода от забързаното ежедневие към предстоящото пътешествие започна!

Ден 1
Ден за строг транзит. Трябваше да се опитаме да минем колкото ни позволяваха пътищата повече километри на югоизток. Странното беше, че турците бяха завършили третата си магистрала от азиатската страна, но системата, която бяха въвели за таксуване не беше автоматична, а се плащаше кеш на 2 места, което мен много ме учуди при положение, че турците се стремят да облекчават трафика.

На магистралата между Истанбул и Анкара имаше ремонт,

който го помня още от преди 2 години и движението беше отбито през обходен маршрут. Това внесе известно забавяне, но нямаше как. В ранния следобед

минахме покрай Анкара транзит

и хванахме пътя към Кайсери. Удивителни са огромните жилищни комплекси пръснати в покрайнините на Анкара просто ей така сред ливадите в нищото. Такъв тип строителство ни направи впечатление около доста големи турски градове.

След Анкара пътят макар и с две ленти в посока стана доста бавен поради засиления трафик и многото населени места, през които преминаваше. Не можахме да минем планираните за деня километри и малко преди мръкване разпънахме палатката на едно

прилично местенце малко преди Кайсери

сред няколко бадемови дръвчета. Макар и с повечко трънаци мястото предлагаше просторна гледка и относително спокойствие. А най-важното беше, че гадните дразнители комарите ги нямаше, което беше доста добре.
Ден 2
В ранна доба се измъкнахме от спалните чували и след стабилна закуска потеглихме

в посока планината Немрут

Турция е интересна страна за пътуване. Дори и самият път ти предлага интересни гледки, особено в анадолското плато.

Спряхме за бърз обяд на идеално място за палаткуване, но уви не беше още време за такива дейности.

Наближавайки Немрут пътят стана изключително стръмен

На първа предавка натоварената кола се бореше с наклона, а в предното стъкло се виждаше само небето. И така няколко километра, което си беше доста кофти. Иначе самата

планина Немрут

е впечатляваща. Има източна и западна тераса, които са отрупани с характерните каменни глави на богове. Мястото е доста мистично и интересно.

По обратния път на 1-ва предавка и изправен на педала на спирачките мотора сърдито ревеше, а миризмата на феродо беше неизбежна. Отвратителен път! Твърде дълъг е този наклон.

Отправихме се в посока

Диарбекир

и на около 50 км преди града разпънахме бивака скрити в нощната тъмнина на една поляна точно до главния път като само светлините от челниците мъждукаха в нощта. Чудесно място макар и доста открито.

Ясното небе беше отрупано с безброй ярки звезди, а обстановката навяваше спокойствие. Имаше някаква цистерна за вода, на която позиционирахме соларния душ и се изкъпахме, което си беше истински лукс.

На следващия ден

езерото Ван и границата с Иран ни зовяха!

Ден 3
Тихият тътен от нощния трафик по близкия главен път не спря цяла нощ, но не беше дразнещ, а някак унасящ и сънят беше пълноценен, така че в ранна утрин се измъкнахме от спалните чували.

Беше прекрасна майска утрин

Слънцето тъкмо се подаваше иззад околните хълмове и цялата тази картинка навяваше спокойствие. Може би това беше първата сутрин, в която лично аз успях да се откъсна от градското ежедневие, което вече беше далеч в България. Потеглихме към

Диарбекир – кюрдската столица

Минахме транзит през града в ранната утрин. Изглеждаше уреден и голям град с добра инфраструктура, нови жилищни кооперации и разрастващи се квартали (или поне това видяхме ние). В края на града заредихме бензин. Интересното беше, че за първи път благодарение на ниската стойност на турската лира

горивото беше по-евтино отколкото в България,

което беше странно на фона на някогашната цена от близо 4 лв за литър.

В град Татван

от западната страна на езерото Ван спряхме да попълним хранителните запаси – главно плодове и зеленчуци. Сашо и Иван отидоха на лов за хубав зарзават. След известно време се появиха ухилени с няколко чанти, за които бяха дали около три – четири лева. Ползотворен пазар!

От Татван поехме

по южния път на езерото към град Ван

като пътят се оказа много приятен и живописен. В продължение на половин час в насрещното движение се изнизваха на групички много коли (вероятно над 50 на брой) с немски номера, оборудвани с таванни багажници, допълнителни гуми и туби за гориво. Бяха предимно стари аудита, бмв-та и фолксвагени. Някои поздравяваха вероятно разпознали в нас също пътешественици. Като гледам как бяха оборудвани обаче вероятно се връщаха от централна Азия или Монголия, а ние бяхме тук наблизо до Иран. Е, за ограничена отпуска толкова. Бяхме щастливи от възможността да направим това пътуване, а живот и здраве и по-далече някой ден.

В град Ван

отидохме първо при крепостта, която беше доста внушителна и се намираше на едно възвишение точно до едноименното езеро. Доста приятно местенце.

След това посетихме

монумента на „Котките от Ван“

Оказа се, че има такава порода, характеризираща се с различен цвят очи и те са символ на града.

Оттам посоката беше ясна – границата с Иран.

Избрахме си най-южния пункт, който макар и на двеста и няколко километра ни отне не малко време през планините. Наоколо беше красиво и сурово. Това беше една друга далечна Турция.

Aşalan, Van, 65600, TR

Спряхме край едно село за обядваме. Наоколо имаше пастири със стада пръснати по ливадите. След като разпънахме софрата едно от стадата мина непосредствено до нас, а пастирът се приближи, ръкува се с нас и се извини, че ни е смутил с овцете си. Няма проблеми, Аркадаш, ние не се плашим от малко миризма на овце и прахоляк. Дойдоха и негови приятели, поздравихме се, почерпихме ги с вафли от България и си пожелахме всичко най-хубаво. Готини и дружелюбни хора са кюрдите тук!

След това след доста завой и не много добър път на някои места

пристигнахме на границата с Иран

около 19:00 ч. Започна чудене откъде да подхванем с процедурите. Намерихме едни служители, поориентираха ни, вдигнаха една бариера и казаха шофьора с колата да ходи там пред една друга бариера и да чака, а пасажерите минават отделно. Там на бариерата нямало никой, ама щял да дойде след 15 – 20 минути. Веднага ми стана ясно, че това няма да е точно така.

Пасажерите бяха в Иран след точно 15 минути, а аз си чаках ли чаках. В колата задушно, а навън пълчища от комари патрулираха и чакаха някой да се покаже и да го разкостят.

След два часа се върнах пеша наобратно да търся някого. Никой не говореше английски, ама схванаха какво има казвам. Подсмихнаха се тия мързеливци и след малко дойде някакъв абсолютно цивилен, който не ставаше за нищо. Не можа да се логне в системата, та дойде и някакъв друг. Оправиха документите на колата, ама паспорта не можело. Пак се върнах назад, за да оправят и него на пасажерските гишета. Накрая още една проверка и

бариерата се вдигна

Вече беше мръкнало и аз спрях пред металната решетка с

табела „Ислямска Република Иран“

от другата страна, на която дежуряха войници. Очаквах голямо мотане и неорганизираност на тази граница, но от иранска страна, а не от турска. Оказа се точно обратното.

Скоро бариерата се вдигна, войниците ме поздравиха любезно на английски, погледнаха паспорта и ми казаха да давам напред. Там се срещнах с моите другари, които вече бяха минали всички процедури и имаха входни печати. Бяхме единствената кола в този момент. Влязохме в сградата отляво, където ни посрещнаха с чудесна диня, тулумбички и чай.

Страхотно посрещане!

Хората говореха и английски! Започнаха да ни разпитват откъде, за къде и т.н. Оправиха карнета, но с визата малка греда. Тъй като визите за Иран вече бяха електронни, моята не им излизаше в системата и се наложи да почакаме около 2 часа, за да се оправят със създалата се ситуация. Престоят беше доста по-приятен от този на турската страна. Тук ни третираха като гости и всичко вървеше гладко макар и бавно. Накрая всичко беше ОК и след още няколко проверки и подписи бяхме готови да влезем в

Иран

без изобщо да ни проверяват багажа. Вече бяхме изкарали 4 часа на границата общо и беше около 23:00 ч, а по иранско време 00:30 ч.

Добрите хора ни предложиха да спим в един фургон на границата и утре да продължим. Макар и доста мърляв, фургона си беше подслон и се съгласихме. Имаше и тоалетна с течаща вода в близост. Решението не беше лошо, защото

през нощта се изви такава свирепа буря

със силен вятър, че имах усещането, че ще преобърне фургона заедно с нас. Ламаринените стени стенеха под напора, а металната врата на входа, която не се затваряше добре блъскаше бясно. На сутринта – ясно и спокойно време без никакъв намек за нощната буря, а първите гледки от Иран се разкриха пред нас.

Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Booking.com

< Днес заедно с ще стигнем до най-западната точка на Европа – Кабо да Рока в Португалия. До него стигнахме след посещението на  Андора, през Барселона и Мадрид до Монсанто Приятно четене:

На четири колела до Края на Европа

Кабо да Рока, Португалия и всичко, което се случи и видяхме до там (Андора, Испания и Португалия)

част втора

Лисабон, Кабо да Рока, Порто, Сантяго де Компостела и Билбао

Ден 9

Лисабон!

В Португалия веднага авто парка се приближи до нашия като години на производство и разнородност на МПС-тата. Е, руски класики не се мяркаха, но всичко останало беше налице. И така града е пръснат на няколко хълма, има и равнинна част, има си и голяма река. Абе бая е хубав, а със старинния трамвай, който катери из стръмните улички атмосферата се допълва.  

 

  Изключително много прилича на Сан Франциско в щатите. Дори има и мост, който е досущ като Golden Gate. Разходката ни започва от един от хълмовете, където се намираме. Само след 10 минути ходене и се разкрива чудна гледка от една от терасите на града. В съседство се вижда и крепостта Сейнт Джордж (подозирам, че все пак се казва Свети Георги на португалски – бел.Ст.), която е неизменна спирка на всеки турист.  

Continue reading →

В тези горещи от всякаква гледна точка дни ние ще тръгнем на едно дълго пътешествие до края на Европа. Любо ще ни качи на колата си и ще заминем в посока Кабо ди Рока в Протугалия. Днес ще минем през Андора, Барселона и Мадрид, за да стигнем до Монсанто и Лисабон. Приятно четене:      

На 4 колела до Края на Европа

Кабо да Рока, Португалия и всичко, което се случи и видяхме до там

Андора, Испания и Португалия

част първа

От Андора, през Барселона и Мадрид до Монсанто

  Ден 1 Около Великденските/Майските празници си стана традиция последните няколко години да се замисля, планува и изпълнява по някое пътуване из европейските държави. За тази година дестинацията беше по-далечна и дните за изпълнение 16. Събрахме се групичка 4-ма човека за една кола и в 3:30 посред нощ на 27 Април натоварихме багажа и се понесохме по тъмното и осеяно с кратери околовръстно в посока Сърбия. Странно, но за пръв път багажа не беше натъпкван, трамбован и натискан с колена, лакти и какво ли не, за да се събере. Той просто си влезе сам. Долавяше се някаква оптимизация на нещата, които бяхме помъкнали. За днешния ден трябваше да минем 1350 км до езерото Лаго ди Гарда в Италия.

На сръбската граница беше бързо, на хърватската поносимо, а на словенската – ужасно.

Говореше се, че имало и стачка и затова имаше някъде около километър задръстване. Отвисяхме си, ама няма как. Имаше и други българи, които пътуваха я до Германия, я до Франция или Италия.

След влизане в Словения,

тя се взима на един дъх. Много е приятна за пътуване. Хубави и разнообразни пейзажи се сменят около пътя и не ти доскучава, за разлика от Хърватска, която е много скучна в частта си от сръбската до словенската граница.

На влизане в Италия

с мъка си спомнихме, че поносимите цени на горивото, както и пътните такси бяха до тук. От тук нататък беше скъпичко, но избягването на магистралите не беше опция в нашия случай. Всичко се диктуваше от многото километри, които бяха пред нас и от ограниченото време. Около 18:00 ч стигнахме да мястото за нощувка. За жалост валеше и за втори път ни се размина разглеждането на езерото Ди Гарда. Ден 2 За днес програмата беше прекосяване на останалата част от Италия, Франция и влизане в Андора, където да нощуваме.  

  През този ден се скъса да вали. Преминавайки по т. н. Лазурен бряг не видяхме нищо лазурно, ами само гъста мъгла, силен дъжд и вятър. Сякаш беше средата на Ноември, а не края на Април. Километрите се нижеха малко по малко, но до Андора си имаше не малко път. От езерото Ди Гарда до там бяха около 1250 км. Привечер вече далеч от магистралите, нейде из френските Пиренеи заваля сняг, ама силен сняг, а отстрани имаше 20 см снежна покривка. До пътя тичаха елени с муцуни оваляни в сняг от ровене, за да се докопат до малко трева или мъх. Големи симпатяги бяха и гледаха подозрително от безопасно разстояние малкото коли, които минаваха оттук.    

Направихме няколко снимки преди да се мръкне и продължихме. Пътят беше стръмен и тесен, а се оказа, че същинското изкачване до 2060 м.н.в. тепърва предстои. Ами то всичко хубаво, ама с тия летни гуми по тия стръмни и снежни пътища не е много добре, но имаме ли избор. Кой би предположил тази картинка. Горивото също беше на привършване, защото на фона на скъпото във Франция, в Андора е 2,50 лв/л и естествено беше решено да се изцеди на макс и да заредим на по-народни цени.

В крайна сметка стигнахме по живо по здраво най-високата точка на прохода само с едно прибоксуване по време на движение. Границата между двете държави е един тунел като, разбира се ,те таксуват, за да минеш през него. От другата страна на тунела вече в

Андора

нямаше и помен от сняг. Отдъхнах си! До

столицата Ла Вела

имаше малко километри. То всъщност тук всичко е близо. Паркирах на улицата и намерихме хотела, където услужливите хазяи си бяха тръгнали, но бяха оставили напътстващи бележки как да се доберем до стаята си, къде са ключовете и т.н. Готини хора!

Ден 3

    Големите преходи от по над 1000 км на ден вече бяха останали назад и за днес имахме разглеждане на столицата Ла Вела плюс път до Барселона, която беше доста близо до Андора – сто и няколко километра. Времето беше намръщено и се напъваше да завали всеки момент, затова набързо хукнахме да разгледаме каквото можем в Андора.

Столицата Ла Вела е спретнато градче

с разни причудливи архитектурни арт изпълнения. Излизайки на улицата, накъдето и да се обърнеш и виждаш само планини. Сякаш се намираш в естествен природен казан.

Андора е безмитна зона

и се стичат какви ли не субекти, за да пазаруват. Влязохме в един голям магазин, където всички купуваха като за последно с претъпкани колички с какви ли не артикули. Вярно, че имаше какво да се купи на прилични цени, ама чак пък толкова. Следобеда заваля и се смрачи още-повече и беше време да се тръгва към Испания. Заредих евтин бензин до горе и хайде. В Андора се влиза без проблем, но на излизане се минава митническа проверка. Бях чел, че тарашели много, защото всички си претъпквали колите със стока, но ние минахме лесно и без проверка. На влизане в

Испания

заваля още по-силно. Такова време не беше предвидено. Трябваше да е жега, а беше 8 - 10 градуса. Дебели дрехи почти не фигурираха в багажа на никой, но за сметка на това летни – колкото щеш. Май ще се обличат по пет тениски вместо дебела блуза и така ще е.    

  В

Барселона

стигнахме късния следобед, настанихме се и трябваше да се търси къде да се паркира.

Паркингите бяха с баснословни цени,

на улицата в синя или зелена зона можеше само през нощта, така че мръднахме малко извън центъра, заврях се в едно тясно местенце, където да остане колата 2 дена и тръгнахме на опознавателна разходка из града, който както се и очакваше беше буден и кипящ от народ. Определено се усещаше южняшката обстановка и начин на живот. Тесни улички опасваха централната част, които погледнати от птичи поглед бяха като разровен мравуняк като хората бяха в ролята на мравките. На смрачаване старите архитектурни паметници светнаха и предложиха добра възможност за любителите на нощната фотография. Особено визирам архитектурните шедьоври на Гауди, с които града така се гордее. Вече ставаше късно, а и така или иначе същинската обиколка щеше да е на следващия ден, така че се отправихме към хотела. Ден 4 Ранно ставане, лека закуска и следваше целодневно бродене по

забележителностите на Барселона

Естествено всичко нямаше как да се види, но наблегнахме на основното – Триумфалната арка, Саграда Фамилия, Парка Гюел, разходка по Ла Рамбла, Пристанището, стария център. За моя изненада най-интересните творения на Гауди не бяха концентрирани в известния парк Гюел, а бяха из града. Трябва си туристическа карта или някой, който познава града, за да не пропусне човек нещо. Вечерта завърши със седене на пристанището и съзерцаване на морето. Там се намира и паметника на Колумб, който сочи към водата. За другия ден остана аквариума, който определено си заслужаваше.    

 

      Ден 5 Напуснахме хостела, взехме колата и се отправихме към

аквариума

За щастие този ден паркирането беше безплатно, защото беше празник, но пък и навалицата беше голяма. Намерих едно тясно местенце за паркиране в старата пристанищна част, където децата играеха футбол на средата на едно кръстовище, защото то предлагаше най-широкото място в околията. Вдигайки поглед нагоре се виждаше надвиснало пране отвсякъде и малък процеп небе. Не е много готино да живееш тук.   Запомних добре къде точно паркирах в лабиринта от малки улички и хайде в аквариума, където имаше безкрайна и обезкуражаваща опашка, но за щастие се оказа, че върви бързо. На два пъти ми се е разминавало да вляза в такъв аквариум и не ми се щеше и сега така да стане, а и този се води един от най-хубавите в Европа. Като изключим лудницата и врещящите екзалтирани деца мястото е страхотно и си заслужава. Особено тунела, през който се минава, а наоколо плуват всякакви рибоци. Има и няколко вида акули. Който отиде да не го пропуска! След аквариума в ранния следобед

тръгнахме към Мадрид

До там имаше около 600 км. Испанските магистрали са хубави и празни (както и португалските). Сякаш на никой не му се дават пари и минава по второстепенните пътища, но контраста с Италия и Франция е огромен. Там магистралите са претъпкани или поне тези, по които минахме. След Барселона в посока Мадрид пейзажът се смени многократно. От равнинен и зелен, през полупустинен с червени пясъци и кактуси до леко планински.

В столицата Мадрид

пристигнахме по залез. Имахме запазен апартамент в центъра, където гъмжеше от пияни младежи и съмнителни субекти. За паркиране и дума не можеше да става. За колело трудно би се намерило място, а какво остава за кола. Спряхме пред един паркинг, но след като ни съобщиха сумата от 28 евро за нощ си тръгнахме моментално и тогава

се случи неприятен инцидент

Уцелих едно от ниските метални колчета, които пречат на паркиращите. Удара беше при тръгване и не беше силен, но резултата беше с лоши последствия – огънат и счупен радиатор. Охладителната течност се лисна като из ведро и беше ясно, че започва ходене по мъките. Следващите няколко часа бяха свързани със звънене в посолството, от които не получихме дори и съвет какво е най-добре да предприемем. После имаше сцена с гонене на полицейска патрулка, в която единия полицай говореше английски и имаше желание да помогне, но лошото беше датата 1 май. Всички сервизи били затворени следващите 4 дена. Това не влизаше в плановете. Още по-малко като се замислих и за всичките резервации, които трябваше да се отменят и за проваленото пътуване. Е, лоши работи се случват. Явно така е трябвало да стане, но важното е да се намери оптимално решение в така създалата се неприятна ситуация. И така осланяйки се на крилатата фраза „Утрото е по-мъдро от вечерта“, избутахме колата на паркинга за 28 евро, качих се заедно с багажа в патрулката като затворник, за да ни закарат полицайте до резервирания апартамент и със смесени чувства от случилото се легнахме да спим и да чакаме утрото. Благодаря на испанските полицаи за времето, което ни отделиха. Имаха желание да помогнат, а и помогнаха с бутането към паркинга. Ден 6 Мислехме да търсим сервиз в интернет, но за късмет точно в този момент интернета в апартамента не работеше. Излязохме и тръгнахме да търсим някакъв интернет в кафенетата, но междувременно звъннахме до България, където брата на Ирина пусна запитване в няколко форума, ако някой има познати в Мадрид и идея да помогне. Оказа се, че това беше най-правилното решение. Само след няколко часа се намери българин, който има сервиз в Мадрид, а има и пътна помощ да вземе колата. Същия ден към 17:30 ч, човека беше на адрес, качи колата и се отправихме към сервиза му на 20 км от центъра в един от крайните квартали. За 20 минути той разглоби предницата и щетите бяха констатирани – бронята е ясна, ама тя е козметичен проблем. Следваше радиатор, гредата под него и крив рог. Оставаше само да чакаме и да се надяваме всичко да мине добре. Междувременно през деня имаше и известна обиколка из забележителностите на столицата, но някак на никой не му беше до забележителности пред неяснотите, които ни бяха налегнали. Минахме и покрай стадиона на Реал Мадрид – Сантяго Бернабеу, за да видим как изглежда на живо. Ден 7 Целия ден обикаляне по

забележителностите на Мадрид

и очакване на обаждане от Галин, който търсеше частите, необходими за колата. От забележителностите особено ми хареса

Plaza Mayor и парка Ретиро –

чудно и спокойно местенце, което е като оазис в забързания и натоварен град. Галин се обади и се оказа, че има известни трудности с намирането на радиатор точно за този модел. Всички налични били за кола с климатик и са малко по-големи. Привечер обаче телефона звънна и добрата новина, че всичко е налично повдигна настроението на цялата група. Галин каза, че ще работи до късно и ще я направи още същия ден. Влезе ни в положение човека. Ако трябваше да чакаме испанците да се напразнуват и тогава да се свърши работа щеше да е доста неприятно.    

  Ден 8 Станахме не много рано и се изстреляхме към покрайнините на града, за да вземем колата. Всичко беше оправено без козметичните корекции, които трябваше да се направят на бронята. Благодаря и да си жив и здрав, Галине! Върнахме се в апартамента, натоварихме се и тръгнахме към Португалия, но не по царския път, а по второстепенен, който пресича границата на север от Лисабон. Целта беше разглеждане на средновековното градче Монсанто, за което знаех, че е направо приказно. И беше! Минахме границата с

Португалия

Ето на това място вече се почувствах далеч от България. Може би защото беше последната държава от континента и защото най-западната точка на континентална Европа беше тук.

Монсанто

се намира близо до границата. Спира се на паркинг и после безплатен автобус за 5 минути те качва до портите на града, който се намира на хълмче сред равнината наоколо, а гледката е изключително панорамна от там горе. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Още от входа на града те облива средновековна атмосфера и миризма на печено агне. Улучихме някакъв фестивал. Имаше и местни музиканти, облечени в интересни одежди, който пееха на незнаен език. Целият град е от камък – улици, къщи, стълбища. Дори има огромни канари, които служат за стени на къщите или пък под канарите са построени къщи. Въобще много е интересно, а и различно от нещата, които съм виждал досега. Трябва да се види. Трудно е за описване.      

  За жалост нямахме много време, защото вечерта трябваше да стигнем до Лисабон, но тук определено бих постоял повече, ако можех. Котките, които бродеха по улиците и позираха като манекенки по сивите камъни допълваха пейзажа. Потегляйки към Лисабон стана ясно, че няма как да стигнем до 22:00 часа и се наложи да звънна на домакините да ни изчакат до към 0:00 ч. Времето не стигна, въпреки че спечелихме още един час заради часовата разлика с влизането в Португалия. Тук е с 2 часа по-рано от България. В тази страна

на някои участъци от по-новите магистрали плащането е много шантаво

Трябва или да имаш специална предплатена машинка, която се слага на стъклото или в някоя поща да си съгласуваш кредитната карта с номера на колата и при преминаване на определени участъци автоматично ти се дърпат пари. Шантава работа. Ние нямаше къде да направим това, влизайки от второстепенния граничен пункт, така че карахме на късмет. На по-старите участъци си имат по-човешка система с плащане кеш или с карта. Към 0:00 ч пристигнахме в старата част на Лисабон и след известно лутане намерихме апартамента, където любезните домакини имаха търпението да ни изчакат и да ни обяснят това-онова за града. Първото ми добро впечатление беше, че паркирането е безплатно в тази част, която си е баш центъра. Е друг е въпроса, че места трудно се намират, но извадихме късмет.   Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

 

В тези горещи от всякаква гледна точка дни ние ще тръгнем на едно дълго пътешествие до края на Европа. Любо ще ни качи на колата си и ще заминем в посока Кабо ди Рока в Протугалия. Днес ще минем през Андора, Барселона и Мадрид, за да стигнем до Монсанто и Лисабон. Приятно четене:      

На 4 колела до Края на Европа

Кабо да Рока, Португалия и всичко, което се случи и видяхме до там

Андора, Испания и Португалия

част първа

От Андора, през Барселона и Мадрид до Монсанто

  Ден 1 Около Великденските/Майските празници си стана традиция последните няколко години да се замисля, планува и изпълнява по някое пътуване из европейските държави. За тази година дестинацията беше по-далечна и дните за изпълнение 16. Събрахме се групичка 4-ма човека за една кола и в 3:30 посред нощ на 27 Април натоварихме багажа и се понесохме по тъмното и осеяно с кратери околовръстно в посока Сърбия. Странно, но за пръв път багажа не беше натъпкван, трамбован и натискан с колена, лакти и какво ли не, за да се събере. Той просто си влезе сам. Долавяше се някаква оптимизация на нещата, които бяхме помъкнали. За днешния ден трябваше да минем 1350 км до езерото Лаго ди Гарда в Италия.

На сръбската граница беше бързо, на хърватската поносимо, а на словенската – ужасно.

Говореше се, че имало и стачка и затова имаше някъде около километър задръстване. Отвисяхме си, ама няма как. Имаше и други българи, които пътуваха я до Германия, я до Франция или Италия.

След влизане в Словения,

тя се взима на един дъх. Много е приятна за пътуване. Хубави и разнообразни пейзажи се сменят около пътя и не ти доскучава, за разлика от Хърватска, която е много скучна в частта си от сръбската до словенската граница.

На влизане в Италия

с мъка си спомнихме, че поносимите цени на горивото, както и пътните такси бяха до тук. От тук нататък беше скъпичко, но избягването на магистралите не беше опция в нашия случай. Всичко се диктуваше от многото километри, които бяха пред нас и от ограниченото време. Около 18:00 ч стигнахме да мястото за нощувка. За жалост валеше и за втори път ни се размина разглеждането на езерото Ди Гарда. Ден 2 За днес програмата беше прекосяване на останалата част от Италия, Франция и влизане в Андора, където да нощуваме.  

  През този ден се скъса да вали. Преминавайки по т. н. Лазурен бряг не видяхме нищо лазурно, ами само гъста мъгла, силен дъжд и вятър. Сякаш беше средата на Ноември, а не края на Април. Километрите се нижеха малко по малко, но до Андора си имаше не малко път. От езерото Ди Гарда до там бяха около 1250 км. Привечер вече далеч от магистралите, нейде из френските Пиренеи заваля сняг, ама силен сняг, а отстрани имаше 20 см снежна покривка. До пътя тичаха елени с муцуни оваляни в сняг от ровене, за да се докопат до малко трева или мъх. Големи симпатяги бяха и гледаха подозрително от безопасно разстояние малкото коли, които минаваха оттук.    

Направихме няколко снимки преди да се мръкне и продължихме. Пътят беше стръмен и тесен, а се оказа, че същинското изкачване до 2060 м.н.в. тепърва предстои. Ами то всичко хубаво, ама с тия летни гуми по тия стръмни и снежни пътища не е много добре, но имаме ли избор. Кой би предположил тази картинка. Горивото също беше на привършване, защото на фона на скъпото във Франция, в Андора е 2,50 лв/л и естествено беше решено да се изцеди на макс и да заредим на по-народни цени.

В крайна сметка стигнахме по живо по здраво най-високата точка на прохода само с едно прибоксуване по време на движение. Границата между двете държави е един тунел като, разбира се ,те таксуват, за да минеш през него. От другата страна на тунела вече в

Андора

нямаше и помен от сняг. Отдъхнах си! До

столицата Ла Вела

имаше малко километри. То всъщност тук всичко е близо. Паркирах на улицата и намерихме хотела, където услужливите хазяи си бяха тръгнали, но бяха оставили напътстващи бележки как да се доберем до стаята си, къде са ключовете и т.н. Готини хора!

Ден 3

    Големите преходи от по над 1000 км на ден вече бяха останали назад и за днес имахме разглеждане на столицата Ла Вела плюс път до Барселона, която беше доста близо до Андора – сто и няколко километра. Времето беше намръщено и се напъваше да завали всеки момент, затова набързо хукнахме да разгледаме каквото можем в Андора.

Столицата Ла Вела е спретнато градче

с разни причудливи архитектурни арт изпълнения. Излизайки на улицата, накъдето и да се обърнеш и виждаш само планини. Сякаш се намираш в естествен природен казан.

Андора е безмитна зона

и се стичат какви ли не субекти, за да пазаруват. Влязохме в един голям магазин, където всички купуваха като за последно с претъпкани колички с какви ли не артикули. Вярно, че имаше какво да се купи на прилични цени, ама чак пък толкова. Следобеда заваля и се смрачи още-повече и беше време да се тръгва към Испания. Заредих евтин бензин до горе и хайде. В Андора се влиза без проблем, но на излизане се минава митническа проверка. Бях чел, че тарашели много, защото всички си претъпквали колите със стока, но ние минахме лесно и без проверка. На влизане в

Испания

заваля още по-силно. Такова време не беше предвидено. Трябваше да е жега, а беше 8 - 10 градуса. Дебели дрехи почти не фигурираха в багажа на никой, но за сметка на това летни – колкото щеш. Май ще се обличат по пет тениски вместо дебела блуза и така ще е.    

  В

Барселона

стигнахме късния следобед, настанихме се и трябваше да се търси къде да се паркира.

Паркингите бяха с баснословни цени,

на улицата в синя или зелена зона можеше само през нощта, така че мръднахме малко извън центъра, заврях се в едно тясно местенце, където да остане колата 2 дена и тръгнахме на опознавателна разходка из града, който както се и очакваше беше буден и кипящ от народ. Определено се усещаше южняшката обстановка и начин на живот. Тесни улички опасваха централната част, които погледнати от птичи поглед бяха като разровен мравуняк като хората бяха в ролята на мравките. На смрачаване старите архитектурни паметници светнаха и предложиха добра възможност за любителите на нощната фотография. Особено визирам архитектурните шедьоври на Гауди, с които града така се гордее. Вече ставаше късно, а и така или иначе същинската обиколка щеше да е на следващия ден, така че се отправихме към хотела. Ден 4 Ранно ставане, лека закуска и следваше целодневно бродене по

забележителностите на Барселона

Естествено всичко нямаше как да се види, но наблегнахме на основното – Триумфалната арка, Саграда Фамилия, Парка Гюел, разходка по Ла Рамбла, Пристанището, стария център. За моя изненада най-интересните творения на Гауди не бяха концентрирани в известния парк Гюел, а бяха из града. Трябва си туристическа карта или някой, който познава града, за да не пропусне човек нещо. Вечерта завърши със седене на пристанището и съзерцаване на морето. Там се намира и паметника на Колумб, който сочи към водата. За другия ден остана аквариума, който определено си заслужаваше.    

 

      Ден 5 Напуснахме хостела, взехме колата и се отправихме към

аквариума

За щастие този ден паркирането беше безплатно, защото беше празник, но пък и навалицата беше голяма. Намерих едно тясно местенце за паркиране в старата пристанищна част, където децата играеха футбол на средата на едно кръстовище, защото то предлагаше най-широкото място в околията. Вдигайки поглед нагоре се виждаше надвиснало пране отвсякъде и малък процеп небе. Не е много готино да живееш тук.   Запомних добре къде точно паркирах в лабиринта от малки улички и хайде в аквариума, където имаше безкрайна и обезкуражаваща опашка, но за щастие се оказа, че върви бързо. На два пъти ми се е разминавало да вляза в такъв аквариум и не ми се щеше и сега така да стане, а и този се води един от най-хубавите в Европа. Като изключим лудницата и врещящите екзалтирани деца мястото е страхотно и си заслужава. Особено тунела, през който се минава, а наоколо плуват всякакви рибоци. Има и няколко вида акули. Който отиде да не го пропуска! След аквариума в ранния следобед

тръгнахме към Мадрид

До там имаше около 600 км. Испанските магистрали са хубави и празни (както и португалските). Сякаш на никой не му се дават пари и минава по второстепенните пътища, но контраста с Италия и Франция е огромен. Там магистралите са претъпкани или поне тези, по които минахме. След Барселона в посока Мадрид пейзажът се смени многократно. От равнинен и зелен, през полупустинен с червени пясъци и кактуси до леко планински.

В столицата Мадрид

пристигнахме по залез. Имахме запазен апартамент в центъра, където гъмжеше от пияни младежи и съмнителни субекти. За паркиране и дума не можеше да става. За колело трудно би се намерило място, а какво остава за кола. Спряхме пред един паркинг, но след като ни съобщиха сумата от 28 евро за нощ си тръгнахме моментално и тогава

се случи неприятен инцидент

Уцелих едно от ниските метални колчета, които пречат на паркиращите. Удара беше при тръгване и не беше силен, но резултата беше с лоши последствия – огънат и счупен радиатор. Охладителната течност се лисна като из ведро и беше ясно, че започва ходене по мъките. Следващите няколко часа бяха свързани със звънене в посолството, от които не получихме дори и съвет какво е най-добре да предприемем. После имаше сцена с гонене на полицейска патрулка, в която единия полицай говореше английски и имаше желание да помогне, но лошото беше датата 1 май. Всички сервизи били затворени следващите 4 дена. Това не влизаше в плановете. Още по-малко като се замислих и за всичките резервации, които трябваше да се отменят и за проваленото пътуване. Е, лоши работи се случват. Явно така е трябвало да стане, но важното е да се намери оптимално решение в така създалата се неприятна ситуация. И така осланяйки се на крилатата фраза „Утрото е по-мъдро от вечерта“, избутахме колата на паркинга за 28 евро, качих се заедно с багажа в патрулката като затворник, за да ни закарат полицайте до резервирания апартамент и със смесени чувства от случилото се легнахме да спим и да чакаме утрото. Благодаря на испанските полицаи за времето, което ни отделиха. Имаха желание да помогнат, а и помогнаха с бутането към паркинга. Ден 6 Мислехме да търсим сервиз в интернет, но за късмет точно в този момент интернета в апартамента не работеше. Излязохме и тръгнахме да търсим някакъв интернет в кафенетата, но междувременно звъннахме до България, където брата на Ирина пусна запитване в няколко форума, ако някой има познати в Мадрид и идея да помогне. Оказа се, че това беше най-правилното решение. Само след няколко часа се намери българин, който има сервиз в Мадрид, а има и пътна помощ да вземе колата. Същия ден към 17:30 ч, човека беше на адрес, качи колата и се отправихме към сервиза му на 20 км от центъра в един от крайните квартали. За 20 минути той разглоби предницата и щетите бяха констатирани – бронята е ясна, ама тя е козметичен проблем. Следваше радиатор, гредата под него и крив рог. Оставаше само да чакаме и да се надяваме всичко да мине добре. Междувременно през деня имаше и известна обиколка из забележителностите на столицата, но някак на никой не му беше до забележителности пред неяснотите, които ни бяха налегнали. Минахме и покрай стадиона на Реал Мадрид – Сантяго Бернабеу, за да видим как изглежда на живо. Ден 7 Целия ден обикаляне по

забележителностите на Мадрид

и очакване на обаждане от Галин, който търсеше частите, необходими за колата. От забележителностите особено ми хареса

Plaza Mayor и парка Ретиро –

чудно и спокойно местенце, което е като оазис в забързания и натоварен град. Галин се обади и се оказа, че има известни трудности с намирането на радиатор точно за този модел. Всички налични били за кола с климатик и са малко по-големи. Привечер обаче телефона звънна и добрата новина, че всичко е налично повдигна настроението на цялата група. Галин каза, че ще работи до късно и ще я направи още същия ден. Влезе ни в положение човека. Ако трябваше да чакаме испанците да се напразнуват и тогава да се свърши работа щеше да е доста неприятно.    

  Ден 8 Станахме не много рано и се изстреляхме към покрайнините на града, за да вземем колата. Всичко беше оправено без козметичните корекции, които трябваше да се направят на бронята. Благодаря и да си жив и здрав, Галине! Върнахме се в апартамента, натоварихме се и тръгнахме към Португалия, но не по царския път, а по второстепенен, който пресича границата на север от Лисабон. Целта беше разглеждане на средновековното градче Монсанто, за което знаех, че е направо приказно. И беше! Минахме границата с

Португалия

Ето на това място вече се почувствах далеч от България. Може би защото беше последната държава от континента и защото най-западната точка на континентална Европа беше тук.

Монсанто

се намира близо до границата. Спира се на паркинг и после безплатен автобус за 5 минути те качва до портите на града, който се намира на хълмче сред равнината наоколо, а гледката е изключително панорамна от там горе. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Още от входа на града те облива средновековна атмосфера и миризма на печено агне. Улучихме някакъв фестивал. Имаше и местни музиканти, облечени в интересни одежди, който пееха на незнаен език. Целият град е от камък – улици, къщи, стълбища. Дори има огромни канари, които служат за стени на къщите или пък под канарите са построени къщи. Въобще много е интересно, а и различно от нещата, които съм виждал досега. Трябва да се види. Трудно е за описване.      

  За жалост нямахме много време, защото вечерта трябваше да стигнем до Лисабон, но тук определено бих постоял повече, ако можех. Котките, които бродеха по улиците и позираха като манекенки по сивите камъни допълваха пейзажа. Потегляйки към Лисабон стана ясно, че няма как да стигнем до 22:00 часа и се наложи да звънна на домакините да ни изчакат до към 0:00 ч. Времето не стигна, въпреки че спечелихме още един час заради часовата разлика с влизането в Португалия. Тук е с 2 часа по-рано от България. В тази страна

на някои участъци от по-новите магистрали плащането е много шантаво

Трябва или да имаш специална предплатена машинка, която се слага на стъклото или в някоя поща да си съгласуваш кредитната карта с номера на колата и при преминаване на определени участъци автоматично ти се дърпат пари. Шантава работа. Ние нямаше къде да направим това, влизайки от второстепенния граничен пункт, така че карахме на късмет. На по-старите участъци си имат по-човешка система с плащане кеш или с карта. Към 0:00 ч пристигнахме в старата част на Лисабон и след известно лутане намерихме апартамента, където любезните домакини имаха търпението да ни изчакат и да ни обяснят това-онова за града. Първото ми добро впечатление беше, че паркирането е безплатно в тази част, която си е баш центъра. Е друг е въпроса, че места трудно се намират, но извадихме късмет.   Очаквайте продължението

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът