Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак, после през Язд стигнахме до следващия пустенен лагер – Шехдад, преминахме през пустинята Лут и стигнахме до остров Кешм в Ормузкия пролив, разгледахме остров Кешм и тръгнахме обратно, минахме през Шираз и Персеполис, разгледахме Исфахан, а днес поемаме към Ирански Кюрдистан.
Приятно четене:
Ирански Кюрдистан
част девета на
Из Иран
Вторник.
Азна – Уч Тапех, 751 km
Бях си нагласил алармата на телефона за 6 ч., но се събудих малко преди това, когато слънчевите лъчи вече озаряваха стаята, проправяйки си път през ефирните пердета. Започнах да се приготвям за тръгване, опитвайки се да бъда максимално тих. Не че нямах намерение да събудя домакина си, но все пак. След като бях почти готов, той също стана и макар и силно недоспал, дойде да ме изпрати.
Бях безкрайно благодарен на Али за подслона, предвид че надморската височина тук бе 1900 метра и щях да мръзна много, ако бях спал в палатката си.
Днес ми предстоеше отново да навляза в
кюрдската част на страната,
но това по принцип не ме притесняваше особено.
Както си карах безгрижно, видях насреща си друг мотоциклетист. Оле! Разминавайки се, си дадохме знак, че ще спрем да си кажем две приказки. Оказа се швейцарец, който също скитосваше наоколо сам. И той вече нямал търпение да се прибере, но не и преди да направи бързата си обиколка на Иран. Докато си говорехме, се появиха тези хора и след като ни снимаха, се наредиха като аптекарски шишета, за да ги увековеча и аз.
Въпреки че минах много близо до релефите край Бисотун и тези край Так-е Бостан, дори не си направих труда да спра, за да ги разгледам. Както вече казах, бях се преситил с разглеждането на подобен род забележителности.
В градчето
Равансар
ме очакваше този красив парк:
От Шамшир, намиращ се на 1 800 мн.в., започна спускането ми до околността на Хирви (700 м.н.в.), което продължи около 35 километра.
Тук вече през 10 минути се разминавах с военни джипове с картечница отгоре. Войниците обикновено се усмихваха като ме видят, след което си махвахме за поздрав.
Пътят не спираше да ме смайва с живописните си гледки, накъдето и да се обърнех.
От околността на Хирви пътят тръгна да се изкачва нагоре. Следващата ми спирка бе пред бензиноколонката в
Новсуд
Разстоянието оттук до границата с Ирак е само 6 километра. След като заредих гориво и се освежих с ледено студена вода, започнах да се изкачвам по
прохода Далани,
за който бях чел в Dangerousroads.org.
Не се плашете, снимките там не отговарят на действителността.
Проходът е асфалтиран по цялата си дължина
и няма нищо чак толкова притеснително в това отношение.
Малко по-късно пред мен започнаха да се разкриват същинските красоти на прохода.
Както вече казах, нямах никаква причина да се оплача от състоянието на настилката, а температурите започнаха да се понижават обратнопропорционално на надморската височина.
По-нататък стигнах и до
най-високата точка на прохода
За последните два часа и половина бях изминал 40 километра, които ме отведоха от 700 до тези 2542 м.н.в. Оттам започнах отново да се спускам към низините по прелестните завои на превала. В моменти като този дори съжалявам, че не мога да отдам цялото си внимание на природните красоти около мен.
Пътят, разстелил плавните си криви надолу по склона, изглеждаше като шедьовър, излязъл изпод ръцете на умел художник. И всяка плавна дъга беше точно на мястото си. Нямаше нищо излишно, но и нищо не липсваше. Абе в общи линии, пътища и жени без извивки хич не ми ги хвалете.
Започнах да се спускам смело надолу
Както си следвах вътрешната траектория на първия от поредицата обратни завои, видях точно насреща си засилен бял джип, който рязко се отклони надясно само и единствено за да избегне сблъсъка си с мен. В следващия миг чух свистене на гуми по асфалта, след което и върху трошляка. В огледалото си видях как джипът беше излязъл от пътя, тъй като не е можел да направи толкова рязък завой с вече намаления радиус. По грубата ми преценка метър – два го деляха от челен удар в скалата пред него. Въпреки това, без да губи и секунда време, водачът му включи на задна предавка, изтегли се и продължи със същия устрем нагоре.
Някой от предишните дни бях видял как човек транспортираше кирката си на мотора, като я беше закрепил перпендикулярно на пътя. Добре че аз не бях закрепил своята така, че иначе някой щеше да прави предница… Майтапа настрана, оттук нататък започнах да виждам много такива бели джипове, натоварени с кашони, раздаващи газ до ламарината.
За да придобиете малко по-ясна представа за последните три часа, през които пътят ме отведе от Шамшир (1800 м.н.в.) през Хирви (700 м.н.в.) и най-високата точка на прохода (2542 м.н.в.) до тук (1200 м.н.в.), можете да хвърлите едно око на картата в близък план:
Смятам, че всички тези завои, комбинирани с денивелацията и липсата на мантинели, обясняват напълно защо в един момент усетих рязко страха си от височини. Това за пръв път ми се случва, докато карам мотоциклет.
Това е третият маршрут, който горещо бих ви препоръчал.
По-нататък пътят ми преминаваше през градчето #
Мариван
Трафикът по традиция беше ужасен, затова на излизане от него се изкуших да ускоря малко повече по баира нагоре, за да изпреваря автомобил, пресичайки непрекъснатата линия на пътната маркировка. Секунди по-късно униформен служител, станал неволен свидетел на прегрешението ми, изрази с отривисто движение на ръката си своето непреодолимо желание да поговорим.
Изкарах голям късмет с това, че той знаеше английски и след като ме попита дали съм турист, ми каза да продължавам, с пожелание за лек път. Чак ми беше трудно да повярвам, че ме пусна просто така, спестявайки ми куп неприятности, в това число и финансови. Бях му повече от благодарен, затова поради липса на по-добри идеи, му показах маршрута си и му оставих една картичка с адреса на блога ми.
По-натам маршрутът ми премина през някакво малко селце. Тук вече ясно си личеше, че съм не къде да е, а именно в
Ирански Кюрдистан
Това не ме притесняваше особено до момента, в който не видях автомат в ръцете на цивилен, също с шалвари, който спореше с друг човек на средата на пътя. Тогава вече мигом си дадох сметката, че не ми е точно тук мястото.
Наскоро бях гледал повторно The bang bang club, който разказва историята на четирима фотографи, запечатвали последните дни на расовата сегрегация в Южна Африка през далечната ‘94-та. Филмът за пореден път ме накара да се замисля над това, какво ли е да бъдеш фотожурналист от горещи точки.
Е, това окончателно прокуди подобни бъдещи мисли от съзнанието ми.
Малко по-нататък
асфалтът просто свърши
и бе заместен от трошляк. Единственото, на което се надявах, бе асфалтът да се завърне триумфално на хоризонта. Докато карах, вече с по-ниска скорост, иззад гърба ми се появи конвой бели джипове, движещ се с безумна скорост. Отбих встрани, за да не се пречкам излишно. Докато извадя фотоапарата, от тях бе останал само вдигнатият във въздуха прахоляк.
Тъкмо тръгвах, когато срещу мен се зададе същата картинка – бели джипове, каращи един до друг, като на последна обиколка на рали. Този път дори не опитах да ги снимам, за да не подлагам техниката на всичкия този прахоляк. Едва след това осъзнах, че може би и по-добре направих, че въобще не опитах.
След още няколко километра
попаднах в малко селце,
простиращо се от двете страни на пътя. От дясната страна имаше голям плац, на който бяха паркирани десетки такива джипове, а шофьорите им чевръсто укрепваха товарите си – кашони с надписи „Air conditioner”, „Dishwasher” и т.н. Да бе, да. Само по скоростта и старанието, с което опъваха коланите за пристягане, си личеше, че не работеха на държавна работа.
Направих се, че не съм видял, а за снимане този път дори не си и помислих.
Вече бе започнало да се смрачава, а аз въобще не исках да оставам да спя наоколо. Нещеш ли, иззад следващия завой се показаха ярките светлини на голям град.
Тази гледка ми вдъхна огромнa доза успокоение. Вече наистина бях започнал да се притеснявам.
Градът се оказа Сакез
Малко след като влязох в пределите му, минах покрай полицейски пункт, намиращ се точно пред военно поделение. Гледките по-горе в планината явно още ми държаха влага, защото реших да попитам униформените там къде мога да нощувам, с идеята да ме поканят оттатък високия бетонен зид на поделението. Е, нямах чак такъв късмет, пратиха ме на майната си. Така де, към градския парк.
Знаех, че
в Иран спането на палатка в градски паркове
е напълно в реда на нещата и се практикува редовно, но далеч не бях в настроение за това. Продължих да карам през града, в посока изхода му, с идеята малко след него вече да си търся своето място. В централната част, през която ме прекара навигацията, протичаха мини концерти през 20 метра. Просто така, с малка сцена и певец или певица. Всичко това несъмнено имаше много общо с предстоящите избори. Да се зачуди човек как така се случваха подобни мероприятия без да се леят промишлени количества алкохол. Някак стерилно изглеждаше всичко това в моите очи.
Докато изляза от града, вече се беше стъмнило, което правеше откриването на подходящо място за бивакуване още по-трудно.
Карах още около 40 km след като излязох от Сакез, докато не видях табела за бензиностанция, която бе достатъчно встрани от пътя и чиито светлини мъждукаха. Реших да пробвам късмета си там, затова тръгнах по този път. От двете му страни имаше ниски дръвчета, а 20 метра по-навътре видях и черен път, отклоняващ се надясно. Естествено, че поех по него. Така се озовах доста встрани от главния път, до малка едноетажна постройка. Чуваше се шумът на някакви помпи, вероятно за напояване, но реших, че ще се адаптирам към него и ще успея да поспя.
Така малко преди 22 ч.
вече бях разпънал лагера
на 1340 м.н.в. и разрязвах поредния пъпеш, когато на метри от мен спря автомобил. От него излязоха трима човека, които бяха дори по-изненадани и от мен самия от неочакваната ни среща. Обясних им какви ги върша, а през това време единият влезе в постройката и спря помпите. Пожелаха ми приятна вечер и изчезнаха в сумрака също така, както се и появиха.
Иран в тази си част се усеща много по-различен
Вече бе започнало много да ми дотяга от асоциализацията, липсата на комуникация с моя си свят и всичкото това нетърсено от мен внимание, което получавах. Освен това ми омръзна и онова чувство, което ме спохождаше всеки път, щом започнеше да се свечерява и трябваше отново и отново да си търся място за пренощуване.
Мислех си, че този близък изток ще ми държи влага доста време. Давах си сметка, че все още имам много за разглеждане в Европа, а Памир може спокойно да почака още няколко години.
Очаквайте продължението
Автор: Борислав Костов
Снимки: авторът
Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)
Малдиви:
Коста Рика:
Мавриций:
The post Из Иран (9): Ирански Кюрдистан first appeared on Пътуване до....
