Днес с Катерина ще направим един тегел по тока на Ботуша – областта Пулия в Италия. Приятно четене:

Кратко бягство по тока на ботуша – Пулия

– антична и магнетична

И така Януари е, нетипично време за отпуск… но и при нас рамкирането в стандарти не е типично. С колегите решихме че е време не само да предложим, но и отблизо да опознаем някое непознато кътче, което все пак продаваме. Решено! Почти целият състав и управители потегляме.

Напред и към Южна Италия –

бягство от студа, творческа почивка, тиймбилдинг както и да го наречем е положително, приятелско и истинско!

„Всеки сам си знае и преценява кое е по-добре за него самия” и при нас е така, по-добре е да пътуваш, да се чувстваш добре, да се обогатяваш културно, а още по хубаво е да си сред приятели. Екипажът ни е в пълен състав и вълшебна бройка 7, седем зажаднели за емоции и малко почивка глави. Някои от желаещите да сме заедно в тези четири дни се отказаха по здравословни и технически причини – ще ни е мъчно за всеки един от тях (ако има време за такива състояния), но поне пък ще има причина да подготвим следващото пътуване, вече в пълен състав.

Полетът ни е следобед. Излитаме. С едно щракване на пръстите и много смях само за час се озовахме от летище София на летището в

Бари – столицата на регион Пулия

Ще се придвижваме с автомобил рент-а- кар – комфортно, практично и удобно за стройния ни план или просто блажено шляене из този край на Италия.

Отправяме се към

центъра на пристанищния град

Обиколката ни започва от общината където паркираме. Посреща ни студен вятър – „А не, това не сме го поръчвали! ” – пожелаваме си утре времето да е спокойно и ако може слънчево очакват ни два/три или в колкото градове и селца пътьом решим да се отбием. Както е казал Мечо Пух – „Винаги може повече” . Зад гърба ни е старата сграда на театър – театър Петручели, спускаме се по кaлдъръмена улица към стария площад и катедралата Свети Николай.

Свечерява се, на затъмнения фон катедралата е изключително магнетична – приканва ни и влизаме. Посреща ни постамент със светеца патрон, в криптата под храма са и мощите му. Постройката е трикорабна базилика, вдигаме глави – таванът е изключително красив – фрески, орнаментика като в замък (все пак да не забравяме, че сме в католически храм). Лъха спокойствие, органът е мълчалив посрещач, слизаме в криптата, няколко молещи се, ароматни благоухания, тишина и спокойствие… е няма как разглеждаме детайлно и като туристи, поседяхме и помълчахме. Чакат ни среднощните улици на Бари – множество магазини, разпродажби и пълзящи тълпи. Светлини и италианска реч, спускаме се по крайбрежната улица, минавайки покрай старата отбранителна стена, ароматът на Адриатика, светлините на виенско колело и палми ни подканват да направим първите си снимки… а албумът ще е много, много голям.

След разходката ни е време за вечеря. Насочваме се към проверен вече от някои от групата ни ресторант. Обстановката е като в трапезария на средновековен замък, персоналът усмихнат, ароматът неповторим.

Е, как какво, ще ядем? Пица!

Изборът на всеки е сполучлив, дори и видът на някои от пиците да не е атрактивен.

Виното е божествено…

Е „Bon apetitto” . , Време е за почивка. Настаняваме се в хотела развълнувани и готови с нетърпение за сутринта, началото на новия ден и

посещенията на Алберобело (градът на трулите), Пулиняно-а-маре, Мартина Франка, Остуни и Лече.

Събуждаме се нетърпеливи, едни малко по-рано (Галчето, вече беше и пила кафе), други не чак толкова (сънливите Злати и Катето). Навън е слънчево, от терасата се зеленеят полета с маслинови гори… а и един автобус на паркинга отзад Неоплан (абе професионално изкривяване му се вика).

Приятно е да не бързаш, в безгрижния ни ден ни очаква поредица от градове и селца, които сме предначертали да видим. Бързо се спретваме и към ресторантът на покрива – кафе, кафе, по-хубавата дума сутрин, а и италианско – Чудно! Гледката е приказна шир от поля, обработваеми земи и криволичещи пътища. Посрещат ни вежливата усмивка на сервитьора и засмените ни и вече разсънили се колеги – Юлита, Любо и Ицо. Иво, по-младият ни спътник и приятел (син на Юлето) вече е на музикална вълна…ох, дано не му доскучава с нас.

Подкрепени

– Екипаж, време е! – събираме багажа и към

Пулиняно-а-маре

(Е, може и малка фотосесия в коридора при напускане, все портрети на известни актьори… и ние сред тях…). Разположено на скала на 24метра надморска височина градчето ни посреща със смесица от слънце, вятър, бели сгради и тесни улички (такива ще са всички в пътуването ни – но все пак те крият чара на южна Италия). От паркинга по тясна уличка минаваме по скална тераса, слизаме, изкачваме се по изсечени стълби в снагата й. Пред погледа ни е панорамата от арките на мост и синевата на Адриатика. Насочваме се към старата част, все пак сме туристи спираме в началото на улицата пред малко сувенирно магазинче, засмяни и нетърпеливи грабваме (поне някои от нас) по една сувенирна монета. Спускаме се във вътрешността на градчето, зелените дървени щори по терасите се открояват чудесно, саксиите с цветя също.

И изскачаме на площада – пред нас сграда с часовник на върха, изчистени очертания по фризовете й, в дясно църква с камбани, прилича на тези от мексиканските филми или района на Андалусия

– Много убедено го казваш, все едно всеки ден си там – подхилквайки се ми казва Юлето… хахо-хихи така е – смях. Под съпровода на възклицания по отношение чара на заобикалящото ни, веещото се от някои тераси италианско пране, снимки и селфита, се озоваваме на една от трите панорамни тераси. Гледката е удивителна, ветровито, но с аромат на море. Правим няколко снимки, включително и на разбиваващите се в скалите синьо – зелени води на адриатическо море. Време е, сменяме декора и към

Алберобело

Пътят ни минава по криволичещи пътни трасета, зелени тревни площи и маслинови горички. След двайсетина минути на фона се открояват и белите стени и конусовидните покриви на трулите съставляващи градчето, градче като от приказка. Тези от нас, които са я „чели” вече, предпочитат във ветровития предиобед да поседят в колата… е всеки си знае, въпреки че всеки път на познато място може да откриеш и нещо ново. Леле,

като малки приказни герои минаваме в царството на трулите,

в отминали времена с цел да не заплащат данъци обитателите им ги бутали когато идвали феодалите и след това отново ги издигали. Предвид масивността на стените трябва да се чудим как – та стените са с дебелина 80 – 100см… но имали желание, има и начин. … Сувенири, сувенири с различна пъстрота, материали и форми и цъфнали саксии изпъкват на снежинобелия фон…

Минаваме покрай парцалени кукли – ех, дечковци усмихваме се сърдечно пред тях. Някъде четох за кукли с три лица правени тук, споделям с приятелите си…и изведнъж продавачката от магазина вляво, все едно разбра за какво си говорим, показа ни стоката си и любезно акцентира върху куклите като за куклен театър – презентира ни в случая червената шапчица, красива с червената си рокля, обръщаш я и вместо крака главата на бабата с друга одежда, обръщаме шапката й и ето го вълкът – идейно и красиво.

Продължаваме напред към единствената двуетажна трула – църквата. В близост са и трулите със символи на покривите – на здравето, любовта, щастието. Е пожелаваме си всички тези неща сърдечно, без тях не може… но и без кафе. След разходката ни се настаняваме подобаващо в сладкарница в центъра, обсъждаме видяното с ентусиазъм, привикваме и спящите ни спътници, замисляме подредбата на остатъка от деня, радваме сетивата си с аромата на кафе и красивите десерти строени пред нас. Насачоваме се към

Мартина Франка

Обяд е – тук всичко е притихнало направо, по улиците сме като в музей, чиито единствени обитатели сме ние. През портата на града, която ни посреща като след парадно шествие влизаме сред поредната плетеница от тесни улици, мрамор, грациозно изваяни капители и фризове по колоните на сградите привличат обективите ни (преносно и буквално). Срещу една от трите цървки тук, чиито катедрален размер ни впечатлява на пейка седят двама посрещачи на достолепна възраст. Усмихват ни се любезно. Гласовете и смеха ни се чуват звънливо сред тишината и акустиката, която създава мраморът и тясното разстояние между сградите.

Отправяме се към едно неизвестно селце, което привлича вниманието ни със специфичното си име –

Локоротондо,

конкурсът правен през лятото тук за по-красивата тераса… и бялото вино характерно за лозарския район, в който се намира.

Панорамната гледка надолу към равнината с трулите е приказна, преминава и влак, който изпъква с червения си цвят. Сградите са почти долепени една за друга, свързани с арки(техника на строителството характерна за селцето, така наречената „cumerse” ).

Достигаме и „chiesa”-та , т. е църквата, но нали научихме и няколко думи на италиански само с ден престой…таланти, та да ги упражним. Влизаме, интериорът е впечатляващ, музиката от хора или органът е ангелска, един от малкото храмове които въздействаха върху нас дълбоко, притихнали, обгърнати от спокойствие, с равнодушни, замислени или по-скоро насочени към вътрешните ни молби погледи отделихме време и поседяхме в святата постройка… наистина е стара, руйни от стара църква бяха запазени и пред очите ни под стъкления под.

Разходихме се из кокетните тесни улици, със сигурност по време на конкурса с цветните тераси човек трябва да е тук. Тръгвайки на свечеряване към Остуни и Лече, набързо грабнахме и бутилка препоръчано, услужливо бяло вино – … леле а как ще го отворим без тирбушон, е да! може да си вземем и един за спомен.

В спускащата се вечерна перелина поемаме по криволичещия път към

Остуни – така наречения бял град

Слушаме си музика, загледани в светлините на пътя, едни подремват (презареждат енергия), други си говорят, трети ги хващат лудите от седене, Любо си шофира – еееми прецизно!, какво да кажем за шефа потананиква, поустроумничи… еех, забавно ни е – обичаме си екипчето… а може и от въздуха да сме се разнежили… ехххх Италия! Духа, става тъмно, а и до Лече ни чака път.

72017 Остуни, Бриндизи, Италия

Една бърза централна разходка в Остуни и хайде към

Лече

Градът е очарователен, дори по тъмно. Светлини, движение, тълпи… – е, друго си е сред цивилизацията. Време е и за вечеря, нека почнем от нея… пък нощно Лече ще ни изчака.

Хапваме италиански вкусотии в стилен ресторант,

по нотите на раздаващия се в страни от нас пианист. От тук към централния площад по изпълнените от оживени, енергични и бъбриви тълпи улички. Всяка сграда е достоен представител на Барока, по-скоро

целият град е като музей

за този архитектурен стил – Приказно, прекрасно, портретно просто трите думи с „П” като повече, които първоначално могат да се кажат пред гледката.

Дивим се по красивите фасади на сградите и вече сме в централната част, белязана с печата на Барока и Древен Рим. Останките на амфитеатъра изпъкват насред площада, готови да „разкажат” за древното величие.

Статуята на свети Оронцо, като защитник над тълпите впечатлява със своите 70 метра (… е попрочели и запомнили сме по нещичко, между другото наистина е бил защитник, по-скоро се е смятал за спасител на града по време на голямата чумна пандемия), светещи балони, усмихнати и прегърнали се минувачи…

Тръгваме с ентусиазъм по пешеходната улица, магазини, промоции…е, добре че на сутринта ще минем пак. Дивим се на изящните сгради и изведнъж (без да е пресилено) направо дъхът ни спря. Площадът Дуомо, висока камбанария и катедралата датираща от XIII век с постаменти, детайли, фризове изваяни като чрез магия. Смиреност, величие и белота изпъкваща несравнимо във вечерния час. Сядаме за по коктейл. Разглезваме душите, захилени, дори и леко позамръзнали.

Отправяме се към хотела… да не забравяме че трябва и почивка. Обаче след толкова емоции спили се… дали да не пийнем по винце… – е, разбира се, все пак е от Локоротондо. …

– Леле в колата е! …нищо ще скокна да го взема.

Каним останалите будни от компанията при нашата троица… но те пък не се навиха е…със здраве и „Наздраве!” След смях и наздравици, виното печели оценка 6, а ние е време да поспим.

….

На сутринта… на никой не му се ставаше – да не повярваш. Вече готови за дневен тур в

Лече

Освен за снимки и запечатване на красотата му, сме и на шопинг вълна. На прекрасния площад чак сега ни прави впечатление и една мозайка на вълчица, както и детайлно изработеният часовник на една административна сграда… е то пък по тъмно и на първа среща всичко ли се вижда. !?! Неусетно стана следобед (охх, когато ти е приятно времето лети неусетно). Чака ни път и

каменният град Матера

Градът се намира в област Базиликата, в долината на река Гривина, а пък е и заслужил честта да е културна столица на 2019 г, наред с многовековната ни гордост град Пловдив. Ние пък в екипа си имаме и тамошен представител… направо като почетна делегация отиваме.

Градът е известен с това че жителите му живели в жилища вкопани в скалите, така наречените саси. Цялото семейство, животни, посуда всички заедно и дружно, първобитно и не с италианска грация. До 1952 г това носи и слава на града, но не почитна,

наричат го „срамът на Италия “

Докато свикнат с опитите на кмета на града и полицията да ги настанят в нормални жилища, с опитите си за бягство към познатите и обичани “саси” местните се сдобиват и със сана за твърдоглавост – „Каменна глава от Матера!” .

Няколко думи за града и ето ни в него. Падащата нощ ги прави още по специфичен и интересен съвременна градска част и старите улици под тях, град в града. Една от терасите на които заставаме разкрива панорамата от оживял камък. В града пък от него се правят всякакви сувенирни изделия тъй като е изключително мек за обработка. Спускаме се в

подземията на стария град и улиците му,

които пък са станали част от филм на Мел Гибсън … е няма как върви ни по стъпките и обкръжението на известни образи, още от Бари (хахаха)… Всичко изглежда тайнствено и необикновено, в комбинация и с вятъра е малко като страшен филм. Но каквото и да кажем не го ли видиш с очите си трудно би се разбрало.

Е, време е разделяме се с града и към последната ни нощувка на италианска територия (за тази почивка разбира се). Спокойствието цари около хотела, стаите ни посрещат топли и просторни… последни тостове за вечерта. На сутринта свежи и пооочти готови за полет (не ни се иска но няма как), запечатваме красивата зелена картина около нас, вдишваме дълбоко и се отправяме към летище Бари. Времето до полетът ни запълват магазините в „мол ди Бари” . Хайде, който намерил нещо, честито и да вървим.

На летището сме

Не, не ни се тръгва, но и от лотарията не спечелихме. Кроиме планове за следващото бягство… но има, много, много време. Щракване на пръстите, два поздрава от стюардесата и „Здравей, родино! Обичаме си те!” . Отново в София, целувки „айде с нови сили и енергия … Е как до кога! До утре!!!!… .

Опит за пътепис, кратък разказ или просто разтягане на локуми.

… целувкии Катето…

За поправки телефон 0888… знаем се…

Автор: Цветан Димитров

Снимки: авторът

Ето по-специалните оферти за нощувка в Лече:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

Другата Италия

А ако решите да разгледате останалата част от Италия – ето и местата за преспиване:

Booking.com