Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Днес през Язд ще стигнем до следващия пустенен лагер – Шехдад.

Приятно четене:

От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp

в пустинята Дащ е Кявир, Иран

част четвърта на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp

612 km

Четвъртък.

Чак-Чак е най-святото място за зороастрийците

Това е религията, изповядвана в древна Персия до арабската инвазия през 7-ми век. Тогава много зороастрийци са побягнали към Индия и други съседски държави. Според една от легендите, по това време сасанидската принцеса Никбану е дошла именно тук, високо в скалите, където със своите придворни успява да съхрани религията си и свещения зороастрийски огън. Това е място за поклонения, на което всяка година вярващите се събират в храма на огъня и съпреживяват своята мистична религия.

Събудих се около 5 сутринта по българско време. По традиция хапнах набързо, докато събирах лагера, и се отправих нагоре по каменната пътека с фотоапарата под ръка.

Ето как изглежда пътят дотук по светло.

И пътеката, водеща до сградите за настаняване на поклонниците. Най-отдадените от тях започвали да вървят пеша към светилището на мига, щом го зърнели в далечината.

След бързата си разходка се спуснах обратно при мотора. Температурата вече бе 22 градуса, а часът – едва 5:30.

Отправих се

към замъка Нарин в Мейбод

Отвън той изглеждаше така:

Не останах дълбоко впечатлен, затова и продължих смело към

Язд –

градът на вятърните кули и зороастрийските храмове.

Първата ми работа, когато стигнах там, беше да хапна поредния пъпеш. Подминах няколко бакалийки, преди да видя някоя достатъчно отдалеч, за да мога да се отделя безопасно от трафика. Продавачът бързо разбра гениалната ми идея, така че ми връчи вехтия нож, който стоеше на един от стелажите, постла ми един картон на плота, в дъното на магазина, и ме остави да хапвам, докато той се занимаваше със стоката си пред магазина. Докато се хранех, при него дойде негов приятел и двамата се заприказваха. Когато стана време да тръгвам, се опитах с жестове да го попитам дали би имал нещо против да го снимам. Не ме разбра, затова извадих фотоапарата, за да придам повече яснота в питането си, а той просто кимна и застана мирно, “като за снимка“.

Пожелахме си „Ходахафез“ и продължих към

Стария град на Язд

Докато карах натам, в централните части на града най-много ме притесняваше да не бъда помислен за местен джигит и спирачните ми възможности да бъдат рязко надценени. След като натоварих всичкия багаж на мотора, ми бе нужна самолетна писта, за да го ускоря до 90, и две такива, за да спра до нула по традиционния начин.

Обикалянето в Стария град се оказа интересно занимание. Ако някога се почувствате в безизходица, спомнете си за мен в тази ситуация:

Като се замисля, може би ъгълът на предницата ми действително е малко странен. Както и да е, за щастие кожената чанта отзад поддава леко, така че с n на брой маневри и m псувни все пак успях да се извъртя обратно.

Освен пустинна столица на Иран,

Язд е и световен център на Зороастризма

Вероятно затова и следващото нещо, на което се натъкнах, беше тази „zoroastrian house“, както я нарече мъжът, който отговаряше за нея. Причината за името ѝ, по негови думи, беше, че всички сувенири тук са дело на зороастрийци. Може и така да е, не твърдя нищо, но и не успявах да се отърся от стереотипа, че всички подобни стоки са китайски.

След като минете през основното помещение, се оказвате в просторния ѝ вътрешен двор, чиито стени са обсипани отгоре до долу с килими и всевъзможни по форми и размери сувенири.

Попитах го какво прави, когато завали дъжд, а отговорът му бе, че всички използвани материали са естествени, така че не го притеснява нито дъждът, нито слънцето, което ги огрява ежечасно. От дума на дума се сетих да го попитам и за другите неща, които чоплеха съзнанието ми, като например за какво служат онези кръгли кули, пълни с вода. Оказва се, че предназначението им е просто да указват на пътешествениците къде има вода.

Когато излязохме отново пред магазина, туристи бяха обградили мотора ми и се изреждаха да позират, възсядайки го, за снимка. Няма да коментирам, поне не се опитваха да го вдигат от степенка. Постоях още малко с човека, все пак напоследък твърде рядко срещах някого, с когото мога да разговарям. Преди да тръгна го попитах дали би имал нещо против да го снимам. Каза, че няма проблем, така че отидох да сменя набързо обектива.

Дори не предполагах, че пичът е от типа “too cool to look at the camera” Интересно колко ли пъти са му казвали, че прилича на Том Ханкс. Нещо, на което обърна внимание един приятел, когато видя снимката, но не и аз, докато общувах с него.

А старият град на Язд е много красив.

С всички тези измазани с кирпич тесни улички, в които можеш лесно да се изгубиш, но не и да направиш обратен завой Много фотогенично място, но уви, не разполагах с модел наоколо.

Следващата забележителност, която си бях набелязал, беше

комплексът Амир Чахмак

Още докато паркирах мотора, при мен дойде това момче, за да ми даде флаер за някакво кафене в околността.

И ето ме и мен, най-после, пред една от многото в страната джамии с величествено извисяващи се минарета, декорирани целите с емблематичните сини плочки.

Всъщност това е една от най-големите такива в Иран, известна най-вече със симетричната си архитектура. Площадът е изграден тук през 15-ти век, няколко десетки години след джамията, като оттогава до сега са настъпили многобройни промени. През нощта всички тези ниши биват осветени и целият площад засиява, превръщайки се в едно дори още по-очарователно място.

Докато снимах и се любувах на гледката, видях тази двойка иранци, които правеха почти същото.

Знаеха доста добре английски, което позволи да обменим две слова.

Ето как изглеждат минаретата отблизо:

А това в далечината са т.нар. вятърни кули, или бадгири

.

Тези строителни елементи са един от символите на персийската архитектура и служат за проветряване, охлаждане и овлажняване на въздуха в помещенията.

Язд бе първият от трите града, в които исках да прекарам малко повече време. След разходката си наоколо

потеглих към пустинния лагер край Шахдад

Исках да снимам някой от всички тези огромни американски Mack-ове, които виждах вече ежедневно. Затова и на следващата отбивка, на която видях паркиран такъв, не се поколебах въобще и отбих, за да направя своя кадър. Шофьорът му тъкмо миеше посудата си, така че с позволението му щракнах това:

Човекът нямаше нищо против да снимам и него.

След като разбра, че не говоря фарси, млъкна и продължихме да общуваме само със знаци. Попита ме за двигателя и възрастта на Сянката, след което от своя страна не само ми разказа за 27-годишния си камион, ами и ме покани да се кача в кабината. Въобще и не подозирах, че това чудовище е оборудвано дори с климатик!? Но уви, двигателят е едва 6-цилиндров. Че той един тъп GoldWing е с толкова, бе?

За съжаление към този момент не оценявах по достойнство колко интелигентен бе този човек, щом преминахме на знаци веднага след като разбра, че нямаме общ език. Затова и отказах така лекомислено поканата му за обяд, за което впоследствие съжалявах. Тогава просто не знаех, че толкова рядко ще срещам такива хора.

Малко по-нататък, пък, карайки си съвсем спокойно, се натъкнах на тази хумореска:

Е стига бе, вие майтап си правите, да не кажа друга дума. Все едно из наш‘те гори в България да бродят камили!? Но пък знае ли човек, все пак снощи се натъкнах на диво зайче, така че…

Следващата ми спирка бе на изхода на едно градче,

където исках просто да хапна набързо от провизиите си. Нещеш ли, в следващия момент пред мен спря лъскав автомобил, от който излязоха двама добре облечени господа, просто за да си кажем здравей-здрасти, след тях спря и друг човек в далеч по-неугледен автомобил, а накрая при мен дойдоха и тези благи хора.

Явно отново се бях превърнал в атракция, защото след тях се появиха и други:

Спокойно, размина ми се побоя от страна на детето, то явно просто така си гледаше

По-нататък пътят ме отведе и до това чудо на инженерната, или по-скоро дизайнерска, мисъл:

Вероятно ще прозвучи като някакво клише, но когато видях тези скали, ги асоциирах най-напред с природата на северна Америка.

По-нататък пътят продължи в тунел, а веднага щом излязох от него, температурите започнаха рязко да се покачват и от 32 набързо достигнаха до 42°C. Приятно, а за щастие влажността бе нищожна, така че почти не ги усещах.

А тук указания отново не липсват!

И явно не само у нас някои от тях звучат толкова идиотски

Надморската височина бе 2700 метра – най-голямата, до която стигнах по време на пребиваването си в Иран.

Може да прозвучи смешно, но след като направих горната снимка, изпитах сериозни затруднения да изправя мотора, след като го възседнах. Наложи се дори да сляза от него и да го пусна леко напред, за да направя потеглянето си възможно. Май се бях понатоварил…

Когато влязох в

градчето Шахдад,

бях изненадан най-напред от палмите, растящи просто така в дворовете. Имах чувството, че бях в някакъв напълно различен свят, че това е по-скоро извадено от контекста на някоя джунгла, а не от този на град насред пустиня.

Бях си отбелязал координатите на тукашната бензинджийница, но когато паркирах пред една от колонките ѝ, ме ощастливиха с жест, идещ да рече, че

бензин няма

Шехдад, Керман, Иран

Това обаче въобще не ме притесни, знаейки, че возя със себе си още 10 литра в тубите пред дисагите, затова преспокойно продължих

смело към пустинния лагер

До него водеше не само асфалтовият път, но и жиците.

И ето че броени минути по-късно вече бях там!

Нямах търпение да стигна тук. Очаквах да заваря половин Horizons Unlimited сбирка, или поне други авто-мото приключенци, странстващи наоколо, готови да обменим куп полезна информация, съвети, забавни истории и какво ли още не, но…

Лагерът всъщност се оказа по-пуст и от Пустинята

Освен момчетата, отговарящи за евентуалните посетители, не заварих никой друг.

След като си платих входа, продължих плахо напред.

Където за моя най-голяма изненада ме очакваше този ирански трансформър:

Почувствах се като в някоя сцена от научно-фантастичен филм и вече очаквах отнякъде да се появи я Дарт Вейдър, я поне Люк Небоходеца. И ако от горната снимка не си личи от какво е сглобен, то ето и една отблизо.

Освен това тук има и около 30-тина юрти, които ще видите по-нататък.

Най-безотговорно зарязах мотора

и тръгнах да се разхождам из лагера. Бе започнало да се смрачава, когато мярнах няколко прилепчета да прелитат наоколо.

В първия момент останах леко разочарован, тъй като очаквах да заваря нещо малко по-различно тук. А именно образуванията, които присъстваха на снимката, която си бях принтирал за тук. Така наречените ярданги, или калути, резултат от вятърната ерозия.

Отидох отново при момчетата на входа, за да ги питам за калутите от снимката ми. Казаха ми, че те са именно тук, наоколо. Добре де, но аз все пак не ги виждах… Предложиха ми на следващия ден да влезем в пустинята с автомобила. С моя мотор нямало да мога така или иначе. Много хубаво, само дето цената, която ми обявиха, бе абсолютно смехотворна. Казах им, че ще помисля. Така или иначе предложението важеше за идната утрин.

Леко разочарован, реших поне да се кача по стръмните скали в дъното на лагера, за да погледна ситуацията, или поне терена, малко от по-високо. Надали имаше по-подходящ момент от този да си пусна дуета на Стинг с онзи небезизвестен алжирски певец.

Sting – Desert Rose

Когато се качих тук, осъзнах, че всъщност не ми бе нужен никой друг наоколо, още по-малко пък тълпи от хора. Тук, също като в пустинята Кавир, властва тишината… Не знам дали някога бях “чувал” подобна. А пустинята беше толкова красива. Но същинското ѝ лице ще ви покажа утре, както ми се случи и на мен.

Тръгнах обратно към мотора. Бях на 20 – 30 метра от кръговото, където го бях зарязал, когато зърнах малко диво животно, приличащо на лисичка, но с големи уши. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди, преди то да се впусне в стремителен бяг надалеч от мен. В любопитния му и невъздържан поглед ясно се четеше удивлението, което изпитваше, от това, че съм дръзнал да го обезпокоя в неговата Пустиня.

Оставих фото техниката при мотора и продължих отново към входа на лагера. Попитах момчетата дали мога да спя в някоя от юртите наоколо, а те отговориха утвърдително и ме поканиха да остана малко при тях. Единият от тях запали цигарата, която старателно свиваше допреди малко и започнаха да си я въртят. Предложиха ми да се включа, но любезно отклоних поканата. По-късно, докато стояхме в стаята, отляво на входа, единият извади малка бутилка от безалкохолно и каза, че е уиски. Наля си в капачката и мигом я гаврътна като шот. Тази покана отклоних също толкова тактично. Не ми беше принципно, но не ми се и пиеше. Е, ако ставаше въпрос за пълна догоре чаша с приятно охладена течност с аромат на хмел, не гарантирам, че щях да бъда чак толкова твърд в позицията си.

Вече се беше стъмнило. Едното момче ме извика с него, за да включим осветлението в лагера. След като вдигна шалтера в главното ел. Табло, се разделихме и аз отидох отново при мотора. Докато ровех в багажа си, пристигна голям бял джип и паркира в дъното на лагера.

При мен дойдоха Ник и Сабина – германци, пешеходстващи в пустинята, ескортирани от същия този джип. Явно всеки си има номер в живота. Сабина сподели, че също кара мотоциклет. Ако Sportster-а го броим за такъв, разбира се Били дошли, за да вземат някакви дърва, след което щели да продължат към вътрешността на Пустинята.

След като те потеглиха, преместих мотора пред юртата, която си бях избрал. Въпреки че врата нямаше и не можах да паркирам мотора така, че да запреча входа ѝ, реших, че ще си спестя разпъването на палатката вътре.

Всичко бе чудесно, докато не дофтасаха няколко автомобила с иранци и иранки. Е, ранното заспиване ми се размина, но за сметка на това пък успях да си направя доста записки за всичко, което ми се случваше напоследък.

Днес насмешка у мен будеха пътните знаци, указващи леките кривини по безкрайно дългите и прозаично прави пътища наоколо. Тук едва ли не на всяко отклонение от праволинейност бе зачислен по един такъв знак. По-досадно обаче бе, че вятърът по тези земи няма по какво да бъде разчетен. Понякога просто те грабва изневиделица и те размотава по платното като прани гащи в зимна нощ.

Според същата онази карта на светлинното замърсяване тук бе дори по-тъмно. За пръв път попадах на място като това – с толкова ниски нива на светлинното замърсяване, затова и се чувствах като дамска превръзка – на прекрасно място, но в неподходящ момент. Пълнолунието бе настъпило тази сутрин и това напълно компрометираше каквито и да било опити за фотография на звездното небе.

Мира не ми даваше въпросът как така още не бях срещал други странстващи мотоциклетисти. Кой тогава качва всички тези снимки из фейсбук групите, които ме караха цяла зима да копнея да потегля на пътешествие!?

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Коста Рика:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com

 Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран,   минахме през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, а за последно посетихме Исфахан. Днес ще минаме през Мейбод, през иранските пустини, ще посетим зороастрийското светилище Чак-чак и призрачния град Харанак.

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част осма

За Мейбод, пустините, светилището Чак-Чак, зороастризма, християнството и Харанак

 

След Исфахан продължих изучаването на централната част на страната, където в района очертан от градовете Кашан, Исфахан, Язд и Шираз са съсредоточени едни от основните исторически забележителности на Иран.

 

Мейбод

Мейбод е исторически град, с изградени от кирпичени тухли сгради и запазена средновековна атмосфера.

Основните забележителности са хилядолетната крепост и вековните сгради на кервансарая, пощенската станция и прохладния дворец.

Крепостта Нарин в Мейбод

е най-старата строителна конструкция от кирпичени тухли в Иран. Първата крепост на това място е от третото хилядолетие преди новата ера, след което тя постоянно е обновявана и разширявана.

 

Кервансарая

е бил място за подслон и отдих на търговските кервани с камили, пренасящи разнообразни стоки. Сега там има експозиция на старинни килими.

 

Някогашната

пощенска станция

сега е раставрирана и в нея е разположена музейна експозиция.

В съвременния център на Мейбод е разположен голям

мюсюлмански религиозен комплекс,

изграден по времето на династията на Сафавидите.

 

Продължих обиколката си на Иран, ръководейки се от подробния туристически пътеводител на издателство Lonely planet. Препоръчвам на всички мои приятели пътеводителите на това издателство, защото са най-практични за индивидуални туристи, които обикалят забележителностите без екскурзоводи.

 

Пустинни области на Иран

Пътят през централната част на страната към следващите туристически обекти минаваше през обширни пустинни области с лишени от растителност планински хълмове.

 

 

Чак-Чак

Чак-чак е най-свещеното място за зороастрийците. Зороастризмът е религията на древна Персия до арабската инвазия.

През първата половина на 7-ми век от новата ера арабските нашественици завладяват страната и налагат мюсюлманството като официална религия. Много зороастрийци бягат в Индия и други държави, а част от тях тайно продължават да изповядват религията си. Според легендата, бягайки от арабите сасанидската принцеса Никбану, заедно със своите придворни, идва в тази отдалечена пустинна местност. Заселват се високо сред скалите, където е осигурена естествената им защита, а в пещерата има достатъчно вода. Тук те успяват да съхранят религията си и свещения зороастрийски огън.

Днес зороастрийците са сравнително малко, а най-голямата им общност е в Индия. Тяхната религия е официално призната в Иран и имат запазени места в Парламента (Меджлис).

Чак-Чак е място за поклонение, където ежегодно в средата на юни хиляди вярващи зороастрийци от Иран, Индия, Афганистан и други страни се стичат в

храма на огъня Пир-е Сабз

Както Божи гроб в Ерусалим е свещено място за нас християните, а Свещената джамия с черния камък Кааба в Мека е светилище за мюсюлманите, така и Чак-Чак с разположения в пещерата храм на огъня Пир-е Сабз е свещеното място на зороастрийците.

 

Над автомобила ми се виждат сградите за настаняване на поклонниците.  Над сградите, в ляво, е входът на пещерата, която е храм на огъня Пир-е Сабз.

 

 

Изкачването към пещерата с храма на огъня Пир-е Сабз става по 320 стъпала, които свършват под надвесеното вековно дърво. Входът на храма се затваря с две бронзови врати с барелефи на персийски воини с копия, които „охраняват“ свещенния огън.

Зороастрийците са поклонници на бог Ахура Мазда,

който е създал идеалния свят. Според тях злото е привнесено в последствие отвън и ще бъде пречистено с огън, поради което огънят е издигнат в култ в зороастрийската традиция. Съществували са храмове на огъня, където зороастрийците са извършвали своите молитвени ритуали. Тези храмове представлявали каменни олтари, на които горял „вечен огън“. Тайната на „вечния огън“ била, че храмовете се строели върху газови находища и газът от земните недра поддържал пламъка неугасим. Такъв свещен храм днес е пещерата на Чак-Чак, наричана храм на огъня Пир-е Сабз.

В голата скалиста планина се задържа влага, която се стича в пещерата като капеща вода. Пещерните сводове са влажни, по стените се стичат едва забележими струйки вода, а на няколко места водата капе от тавана. В буквален превод „чак“ означава „капене“, откъдето произлиза и името „Чак-чак“ (в превод „Кап-кап“).

 

 

 

В храма на огъня Пир-е Сабз се влиза без обувки. Поклонниците зороастрийци са с традиционни бели дрехи и бяла шапчица на главата (мъжът на горната снимка, вдясно). Жените традиционно би трябвало да бъдат с бели забрадки.

Пода на светилището е покрит с мрамор, който е плесенясал от постоянната влага. Поставени са съдове, в които се събира капещата от тавана на пещерата „свещена“ вода. Стените са потъмнели от пламъците на постоянно горящия огън.

 

 

Един от най-известните символи на зороастризма е Крилатото слънце (Фаравахар). Може да се направи аналогия между крилата на Фаравахар и емблемите на петлиците на пилотите в много държави. Вероятно намираме отговора на въпроса за произхода на авиаторските емблеми.

 

Зороастризъм и християнство

Считам, че нашата християнска религия е възприела отделни елементи от персийската религия Зороастризъм, която също е монотеистична. Това е естествено, тъй като от Историята на религиите знаем, че всяка нова религия се е развила върху основите на предишни религиозни вярвания. Хората са възприемали по-лесно новите религиозни учения, свързвайки ги с познати образи и символи от досегашните. Така и християнството, възникнало в земите на днешен Израел, заимства много елементи от съседните му по-стари религии: Зороастрийската на изток, Египетската на запад, Гръцката и Римската на север. От зороастризма е възприет монотеизма, т.е. наличието на един бог, доразвит после в триединството на Отец, Син и Свети дух. Пак оттам е привнесен елемента на „съдене“ на хората след смъртта им и изпращането им в Рая или Ада. От религията на древните египтяни, например, е възприет образа на „Богородица с Младенеца“, копирайки изображенията на египетската богиня „Изида със сина си Хор“. Образът на нашия християнски Бог Отец (Господ) копира образите на най-разпространените към онзи момент богове: гръцкия Зевс и римския Юпитер. По-този начин психологическият преход при първите християни от изображенията на Зевс и Юпитер към изображението на Бог Отец (Господ) става доста по-лесен.

Някои наши учени твърдят, че с иранците/персите имаме много общи неща по отношение на произхода и културата. Като турист не забелязах никаква взаимна връзка в каквото и да било отношение. Считам, че тези български учени, които пишат за общ произход, общи културно-исторически източници и т.н. имат за цел само да си оправдаят командировъчните разходи при обиколките си из Иран.

Според мен, има само връзка по отношение на обмяната на културни и материални ценностни елементи, при това ние сме заимствали от персите. Например, имаме отделни общи думи, които от персийския език са преминали в турския, а оттам и в българския. Персийската кухня оказва влияние върху арабската и турската, откъдето пък рецептите за някои ястия и сладкиши се предават и в българската кухня. Изображения върху съдове (персийската Марликска чаша, например) са възприети от Траките. Разпространените в древна Персия скални барелефи на конник, който пронизва с копието си лъв, намират интерпретация в Мадарския конник у нас.

 

 

Според иранските историци Мадарският конник в България е „наследник“ на аналогичните персийски барелефи, а не на Тракийските конници, както смятат повечето български учени. Основание за това им дава наличието на стреме при конника от Мадара, каквото в антична Европа и при траките не е познато, докато при персите го има.

Haranak, Иран

Харанак

Призрачният Харанак е на едно хилядолетие, а на това място е имало селище още преди 4000 години. Къщите са изграждани от кирпичени тухли и измазвани с глина. От десетилетия там не живее никой, жилищата се рушат, а по тесните улички се разхождат само туристите. Сравнително добре е запазена джамията от 17-ти век.

Най-голямата атракция е клатещото се минаре на джамията,

чиято гъвкава конструкция му позволява да се люлее без да се срутва. Районът около селището е истински оазис на фона на голите планини в съседство. В долината е запазен древния аквадукт, построен за напояване на околните ниви и градини.

Ходенето по покривите на полуразрушените сгради е приятно, но и опасно.

 

 

При минарето

един младеж ми предложи да ме изкачи на върха, срещу заплащане естествено. Разбира се, че приех без колебание. Той отключи малка вратичка и по тесните спираловидно извиващи се стълби, триейки се в стените, стигнахме най-горе. Младежът попита дали искам да ме полюлее и без да се замислям отговорих утвърдително.

Той застана изправен на върха (там диаметърът на отвора е около един метър) и започна да клати минарето. То се залюля с доста голямо отклонение от оста, а пък аз се стреснах и изплаших. Виждайки това, младежът спря с клатенето и ми обясни, че минарето е на близо 4 века и е устояло на поривите на вятъра и на земетресения. Много туристи е люлял на него и досега не се е срутило. Помислих си, че все от нещо ще се мре и му казах да продължи да клати. Стана ми приятно и дори се радвах като малко дете докато се люлеех на върха на минарето високо над порутения град.

 

 

 

 

 

Очаквайте продължението

Август 2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран