Продължаваме пътуване до Мароко с голфа на Иван – започнахме с Гранада и Кордоба, , продължихме със Севиля и Гибралтар, Шефшауен и Фес, днес вече сме на път към Мерзуга и пустинята Сахара

Приятно четене:

Мерзуга и пустинята Сахара

част четвърта на

С Голф до Мароко

Запалихме колата и потеглихме на югоизток. Пътят беше изключително интересен и живописен. Можеше много ясно да се проследи как под колелетата се променяше цялата природа около нас. От хълмовете, горите и долините на северните области на страната релефът постепенно започва да става полупустинен, докато към края не стана истинска пустош и не съзряхме в далечината дюните на великата Сахара. Предлагам ви цяла поредица от снимки и видео от нашия преход. Естествено по градовете и селата отново не липсваше колорит:

Спряхме за обяд в крайпътно заведение и гледах да паркирам до ретро изпълнението

В Мароко официални езици са арабски и берберски. Навсякъде обаче, дори в малки градчета, почти всички надписи са и на френски. Френският е и основният чужд език, който се говори сред мароканците, макар за много от тях той да се ограничава до „Bonjour, ca va?”.

Ние не че говорим френски, но все поне е европейски език и понякога се разбира нещо. Поне можем да четем буквите

Голфът по средата на нищото:

На края вече започнаха да се виждат и камили край пътя:

Ето и два клипа от нашия преход:

https://www.youtube.com/watch?v=9Kmdvo8wZEo&t=151s

В края на следващото видео се вижда един от многото полицейски пунктове, покрай които преминахме.

Има ги средно на всеки 30 – 40 км, както и на входа/изхода на по-големите градове. По-щателна проверка на документите имахме само един път и дори неведнъж виждайки чуждестранна регистрация на колата ни махаха да продължаваме, след като първоначално искаха да ни спрат. Това за мен беше поведение на 180 градуса от това, което бих очаквал в държави, където би се предполагало, че полицията вероятно не е на 100% неподкупна. Не че се оплаквахме, напротив, но се сетих за един мазен азербайджански милиционер, който на пътуването ни в Кавказ през 2017-а година ни рекетираше за изфабрикувано наше нарушение. След като накрая поддадохме и попитахме дали нещо може да се измисли той попита как стават тези неща в България?

– Как договориться – му казахме ние.
– Наверно везде в мире одно и тоже („Навярно навсякъде по света е едно и също“) – философски заключи мъдрата му постсъветска милиционерска тиква.

Но ето, че се оказа, че не е бил прав!

Успяхме да стигнем селото

Мерзуга,

което се намира точно на прага на пясъчните дюни. Всички категорично искахме да се повозим на камили в пустинята, но трудното беше да изберем благонадеждни хора, тъй като можехме да си представим, че има и доста тарикати и мошеници. Един такъв тарикат ни посрещна на входа на селото. Като видя чуждата регистрация все едно видя златна кокошка. Скочи на пътя и почна да маха като обезумял, за да спрем. За малко да го качим на предния капак ненормалника…

Дражи беше проучил и по препоръки се хванахме с едни хора, за които отзивите бяха добри. Беше си цял пакет услуги включващ разходка с камили, вечеря, закуска и нощувка в лагер в пустинята. Цената беше приемлива, така че се бяхме разбрали с тях още от преди няколко дена.

Стигнахме до мястото на срещата, което се оказа хотел. Хората бяха гостоприемни и ни гостиха с ментов чай. Ментовият чай се пие навсякъде в Мароко и вкусът му наистина е страхотен. Изключително освежаващ в летните жеги.
Разбрахме се да почакаме някой друг час, тъй като все още беше твърде горещо и не ни препоръчваха да тръгваме още. Началникът засвири на акустична китара и го помолих за снимка. Оказа се, че той е бил няколко пъти в България – в София, Пловдив, даже на някакъв фолклорен фестивал в Жеравна. Направо ни преби като ни каза на чист български, че в Сахара е „мръсна жега“

Населението на тази част на Мароко са бербери,

а не араби. Берберите са коренното население не само на Мароко, но и на цяла Северна Африка преди арабите да дойдат по тези земи през 7-и век сл. Хр. Езикът на берберите няма нищо общо с литературния арабски език. В страната в днешно време е възобновено изписането на берберски език на древната либийска писменост, която пък е създадена на основата на финикийската. Модерната версия на това писмо е въведена през 20-ти век. В регионите на страната с берберско мнозинство надписите почти винаги бяха на арабски и на берберски. Всъщност в последствие ни казаха, че поне 70% от мароканците имат берберски корени. Мароканският диалект на арабския също така е примесен с множество берберски и френски думи, което много го отличава от литературния говор. В големите градове по Атлантическото крайбрежие надписи на берберски не видях. Там обаче често се виждаха надписи само на френски, особено в търговските центрове или в заведения в западен стил.

Паркирахме Голфа под навеса и отидохме на кратка разходка из селото:

Мерзуга си беше едно прашно, нищо и никакво село:

Тук ми беше приоритет да си взема тюрбан и да се издокарам като истински пустинец…туарег  Намерихме едно магазинче и се заприказвахме със

собственика, бай ти Хасан

Беше приятен човек и хич не се пазареше за цената. Предложихме му да ни направи отстъпка ако вземем няколко броя и в крайна сметка всички се екипирахме. Оказа се много добро решение, защото в пустинята ни трябваше защита не само за горната част на главата, но и за врата и ушите, тъй като се печахме от всички страни. Отделно тюрбанът позволяваше да си закриваме устата и носа, и да се предпазваме от пясъците когато в пустинята задухваше вятър.

След като приключихме търговията Хасан предложи да останем и да пием чай, понеже още било много жега. Първоначално се поколебахме, тъй като не бяхме сигурни дали това не е някаква схема да ни крънка за пари, но все пак му се доверихме. И така седнахме на по чай и се заговорихме за живота. Хасан беше на 55 години, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Суров си е животът по тези места. Разказа ни за себе си и се впечатлих, че се е оженил когато е бил 30-на годишен и имаше само 2 деца. Това не ми се струваше типично за тези райони и въобще за Мароко. Човекът говореше арабски, берберски и френски, но също така много добър английски, че даже и малко немски. Последните два езика беше научил просто ей така от комуникация с туристи, което беше доста впечатляващо. Бил работил в селското стопанство, после в туризма и в последствие отворил своето магазинче, където продаваше и фосили, които събираше из района.

Поснимахме се за спомен и си казахме „довиждане“.

– Поздрави за добрите хора на Боливия.
– България, България…

– Аааа, България, да.

Запасихме се с вода от закътаното гаражно магазинче:

Стана време за тръгване. Натовариха ни на един джип и ни закараха до „паркинга на камилите“. Там ни чакаха две момчета, едното от които щеше да води нашата група към лагера.

Качихме се на камилите и хайде навътре към безкрайните пясъци:

Големи животни са си тези камили. Като се надигнат и тръгнеш да залиташ напред е малко стряскащо, но се свиква. Свиква се и да се возиш на тях, макар да не мога да кажа, че беше безкрайно удобно.

Нашият водач Сахид бе така мил да снима дружинката ни:

Имахме желание да си общуваме малко повече с него, но той изглеждаше отегчен и не особено словоохотлив. Мога да го разбера… всеки ден разкарва някакви смотаняци като нас, затова решихме просто да се возим и да не го занимаваме много с въпроси.
Вече навлязохме по-сериозно и наоколо се виждаха само дюни и пясъци. Беше много красиво и човек наистина се чувства свободен сред тези безкрайни простори. От друга страна обаче дори и чрез нашия бегъл допир с пустинята усещахме колко сурова и жестока би могла да бъде тя.

Стигнахме до лагера и оставихме камилите да почиват:

Оставихме багажите и се отправихме към близките дюни, за да изпратим деня. Да се види залез в пустинята си е сбъдната мечта. Много ми хареса, че когато спирахме да ходим и да говорим се чуваше… нищо… една абсолютна тишина и покой.

В лагера бяхме с още с една двойка австралийци, както и с двама шведи. Нашите домакини ни приготвиха вечеря, след това напалиха огън и даже имаше музикална програма с традиционна берберска музика. След това ни помолиха ние да изпеем нещо от нашите страни. Австралийците и шведите категорично отказаха, а ние се доказахме като най-печените и разтропани туристи и им изпяхме песента на Авеню – Бягство. Не знам дали им хареса особено, ама пляскаха там нещо…

Влязохме да

нощуваме по палатките,

където си имахме легла и чисти чаршафи. Душове и тоалетни също имаше:

На другата сутрин съответно нямаше как да се пропусне и сахарския изгрев:

На около 50 км от тук се виждаше

границата с Алжир, която е затворена

от 1994-а година. Стана ми любопитно и попитах берберите дали не мога ей така да си мина с камилата или пеша и да вляза в Алжир. Нямах намерение да го правя, но ми беше любопитно дали е възможно. Все пак…ми то навсякъде пясък, дали ще е алжирски или марокански  Казаха ми, че границата се охранява строго и такива опити не са препоръчителни въобще.

Безкрайните пясъци…

След закуската се отправихме обратно. Дадохме скромен бакшиш на всичките момчета, които се занимаваха с нас. Стараеха се, а и не знам онзи чорбаджия, който по цял ден се чешеше в хотела където не го сърби каква част от печалбата изобщо им дава. Разбира се нямаше как да пропусна да помоля двете момчета, които водеха камилите, за по един фотопортрет.


Нашият водач Сахид:

И Рашид, който водеше другите четирима души:

Разбира се, че момчетата ми бяха колоритни и интересни, но не исках да изглежда, че ги снимам все едно са някакви туземци или животни в зоопарка. Предложих на всички да им изпратя снимките по електронна поща след това, което и направих.

Кратко обобщение и разсъждения относно нашето преживяване в пустинята. Да, беше туристическо, беше си изцяло пригодено да пасне на вкуса и привичките на западния турист. Въпреки това за нас беше едно ново преживяване и всички останахме много доволни и щастливи. Както вече казах момчетата се стараеха, но което не ми хареса е, че поведението им беше много раболепно и постоянно се чувстваше тази преграда между нас…това разделение на клиенти и обслужващ персонал, нека го наречем така. Ясно е, че си плащахме за всичко, но все пак ни се искаше отношенията ни да са по-непринудени и просто да си прекараме времето заедно по един приятен начин. Те например отказаха да помогнем в приготвянето на вечерята и изобщо някак всичко се случваше по установения ред и график като дори шегите бяха по заучен репертоар. Малко все едно си в Северна Корея сякаш.


Може би много хора точно това искат и очакват. Все пак сме благодарни на момчетата. Бяха коректни и ни доставиха едно незабравимо преживяване.


Имаше още една работа, която трябваше да свърша докато бяхме още тук. Нямаше как да не снимам Голфа сред пясъците на пустинята Сахара. Подкарах по вече познатия път към дюните. В края на селото имаше една арка, където стояха двама типа. Ние вече имахме набито око за тарикати и ги подминахме докато ни махаха. Те обаче бяха толкова усърдни и настоятелни в жестикулирането си, че след 50 м се замислихме дали пък наистина не са някакви общински лица и преминаването към пустинята да е забранено. Спряхме, единият ни догони. Дойде на вратата до шофьора и, оп, изненада…

– Hey, guys. You want to go to the desert? You want a camel ride? („Хей, хора. Искате ли да отидете в пустинята? Искате ли да се возите на камили?“)


Направо ни разбиваха тези тарикати понякога. Да маха и тича като луд след колата само и само да ни вкара „ексклузивната си оферта“.
И все пак. Още една снимка за колекцията.

Плевенският Голф на пустинята Сахара:

С това разходката ни тук приключи и се отправихме в посока Маракеш:

Очаквайте продължението

 Автор: Иван Стоянов
Снимки: авторът 

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Иван Стоянов – на картата:

Мароко и Иван Стоянов

Booking.com

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия. Днес ще продължим към Мерзуга.

Приятно четене:

Към Мерзуга в Сахара

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Сутринта ставам рано, още към 7. Багажа съм го събрал още предната вечер, така че половин час по- късно съм готов за път.

Днес трябва внимавам с батериите на телефона и апарата, защото в контакта на стаята ток нямаше. Ще трябва минимум час да загубя някъде за зареждане, защото поне на телефона ще ми трябва.
Правя снимка на хотела и още не съм свалил апарата, съдържателката се показва случайно на вратата и изплашено се скрива. Успокоявам я, че не е на снимката. Култура. Сещам се за индианците, които са мислели, че така се улавя душата на човек и ми става смешно.
Решил съм кафе да пия поне след 30 – 40 км, така че се качвам на колелото и потеглям.

В първият момент не можах да повярвам – алея за колела? Много ясно че не, просто те задължават да караш по асфалтираният банкет. Не че колите и моторетките не го ползваха…

Въртя си аз педалите, измъкнал се най сетне от този грозен град, навсякъде около мен пустиня, но гледам някакъв разлом насред пустинята, в близост до пътя.

В първия момент помислих, че е старо корито на някоя река, избутах колелото по-далечко от пътя и се приближих да погледна. А то –

красив оазис

В далечината виждам заведение и решавам – има ли гледка към оазиса, то ще пия кафе. Голяма работа, че не съм минал и 30 км.

Заведенийцето беше приятно, собственика му, Мохамед, говореше свободно английски и испански.

Седнах да попиша малко в тетрадката, че предният ден бях позанемарил. За съжаление не можех да заредя батериите – токът се осигуряваше от слънчеви панели, но не достатъчно, че да се зарежда телефон или камера.

Половин час по- късно отново бях на пътя, който плавно се спускаше край оазиса.
Всъщност самият той се оказва огромен…

…в продължение на километри въртях педали край кичести палми и малки селца.

Изобщо цареше някакво невероятно спокойствие. По късно си дадох сметка, че има път, който пресича през самият оазис, но на картата го нямаше, т.е. не го ли знаеш предварително…

На тези тераси оставят да се сушат вкусните фурми, които нагъвам здраво от вчера.

Още с навлизането си в оазиса се срещнах с нов асфалт, няма такъв кеф просто. Колелото вървеше само нагоре даже. Кара се с лекота.
В едно от селцата спирам да се заредя с вода и виждам някакви сладки, питам колко струва, а то 1 дирхам – няма и 10 цента. Викам дай да го опитам. Прилича на бутер тесто с бяла глазура и малко шоколад, а в тестото нещо сладко, докарва ми на мед с нещо. Наричат го

мюфий и си остана любимото ми сладко нещо,

което ядох в Мароко. Просто е страхотно!

Пустиня или не – на хората им се играе футбол

Няма игрище? Ще си изметат! Дори и пътечка са си направили. То и през този камънак е много трудно да се върви.

Постепенно изоставям оазиса зад гърба си и край мен започват да се точи тягостна, камениста пустиня. Колкото и да ми разправят, че има своята си красота /не че не съм съгласен принципно/ предпочитам да си карам край оазиса.

Пресичайки река Зиз

осъзнавм, че карам край нея от поне 2 дни. Тя е която дава живот на последният оазис, както и пълни големият, грозен гьол над Ерачидия, че захранва и Er Rich, ако не греша.

Наблегнал съм здраво на педалите, защото времето си тече, но пък и по новият асфалт се кара добре, така че и километрите се топят. Въпреки това не храня големи надежди да мога да посетя този безплатен музей. Не че смятам, че не е поредният туристически капан, но пък кой знае, може да остана и приятно изненадан.

Стигайки до Ерфоуд

отново съм заобиколен от палми. Отново цари невероятно спокойствие, сещам се за спокойствието царящо в малките български села към 2 – 3 часа след обяд, когато слънцето напече…

Хммм…кой е казал, че колелото не е товарно превозно средство? Тоя пич тук явно не го е чул…

В Ерфоуд спирам да пия чай.

Минава 3 след обед, а ми остават още 50 км. Въпреки това съм уморен и имам нужда да си взема въздух. В крайна сметка спането е уредено, така че дори и през нощта да стигна, то нямам проблеми. Освен, че ще трябва да карам по- тъмно, което никак не е приятно тук.
Половин час по-късно, заредил малко батериите /и моите и на телефона/ се възсядам вярното магаре и продължавам. С хубавият асфалт е свършено, скоростта ми пада, но съм обграден от малки палмови горички и въпреки, че пътя е тесен, се чувствам спокоен.

Преминавайки

през Рисани

изпреварих отново големи групи ученици, прибиращи се с колела. Спирам да снимам тази порта и до мен спира микробус, пригоден за каравана. Видях я и в Ерфоуд, направи ми впечатление колко добре си я е направил човека. Оказа се норвежец. Пътува с малкият си син вече от два месеца, планира поне година да са по пътищата.

На излизане от Рисани задминавам пистов велосипед. Усещам че момчето се амбицира и се движи плътно зад мен. Уморен съм, но не се давам, поддържам 25 км/ч. Държа се доста време, но накрая ме задминава, няма начин. Карам доста време зад него, а той си балансира с това…дългото дето го носи. Благодарен съм му, ако не беше той щях да се движа по- бавно навярно. Отбива се на 5км след градчето, подпира колелото и ми маха за поздрав. Махам му и аз.

Отново съм сам.

До Мерзуга остават около 30 километра –

едни от най- тегавите по време на цялото пътуване.

Обграден съм от всякъде с

каменна пустиня,

не се вижда нищо освен камънак. Асфалта е кофти, движа се доста бавно, хапвам малко хляб в движение за да заредя. Много нарядко ме подминава някоя кола или каравана. Чувствам как ми писва да въртя педалите.

Пред мен виждам спряла каравана, снимат се един друг на фона на пустинята и на ниските скали в далечината. Спирам и им предлагам да ги снимам заедно. Мъжа е като гръмнат – тъкмо се е канил да ме помоли същото. Германци са. Мъжът посещава Мароко за втора поредна зима, жената е кацнала преди 5 дни в Маракеш и още не може да се осъзнае. Мдааа, познат ми е този налудничав поглед в очите, още го виждам сутрин в огледалото /където има такова../.

Така и така съм спрял, моля ги да ме снимат и мен. Питат за разрешение да ме снимат с тяхната си камера – никой от познатите им в Германия нямало да повярва, че някакъв пътува из Мароко с колело… /За протокола – ниските „скали“, на заден фон, се оказаха пясъчни дюни. Блажено е невежеството…/

Говорим си поне 10 минути и се разделяме.

Продължавам надпреварата със слънцето. Кратката почивка ми се е отразила много добре, но бавно и славно губя надпреварата.

Час по- късно съм в

Мерзуга

Тук и заковах 1 000 км от началото на тази авантюра.
Намирам Мохамед лесно. Седнал е и пие чай заедно с един испанец. Казва се Хуан и не, не е онзи, повярвалият в Бог.
Канят ме да седна при тях и ме черпят чай. С Хуан са стари семейни приятели. Посещава Мароко от години и редовно се отбива насам. В последствие разбирам, че Хуан е помогнал да се съберат малко средства и да се построи малко училище, както и болница /по-скоро амбулатория/ в близкото селце. Сега е тук за да следи как са нещата, да осигури учебници и в търсене на нов терен за ново училище. Опитва се да помогне със съвети и развитието на туризма в района. Мохамед ми сподели, че под негово влияние доста от къщите вече имат бани и топла вода.

Отиваме към къщата и се запознаваме с Катя на живо,

до този момент се знаехме само по интернет. Качваме се на терасата да погледаме звездите и да поговорим. Хладно е. Решаваме да се облечем и да идем да хапнем нещо, а после и на нощна разходка до самите дюни.

Небето отново е невероятно, чувствам се като в приказка. А и да говориш на собственият си език с някого, след като последните 10 ни едвам си се оправял да си поръчаш хляб…безценно!

Прибираме се късно, Мохамед ме предупреди, че тази нощ в стаята ще спи една двойка – полякиня и мароканец. Влизам тихо в стаята, взимам хавлията и отивам да се изкъпя. Тръшкам се в леглото и просто умирам.

Сутринта се чувствам отпочинал като пич /Парично Изостанал Човек значело май/. Леглото е много удобно, наспал съм се и няма следа от очакваната мускулна треска. Идеално.
Тъкмо ставам и на вратата се чука. Гореспоменатата двойка се прибира, били са на сутришен тур с джип да посрещат изгрев от дюните. Извиняват ми се, ако са ме събудили сутринта, когато са излизали. Да бе, да. Спал съм като умрял.

Изпирам набързо дрехите на ръка и щраквам няколко снимки на дюните от терасата. Катя още не е станала, така че решавам да пия кафе в снощното заведение.

Кафенето е приятно и спокойно. Съдържателят му говори и испански. Изобщо в това село много народ говори испански, оказа се, че има голям прилив на испански туристи.

Мерзуга, Мароко

Сядам да си запиша впечатленията от предният ден и после просто си седя и релаксирам. Радвам се, че Катя ме отклони от пътя, усещам че съм имал нужда от почивка.
По- късно се запътваме към

дюните

Всъщност те са единствената атракция, привличаща туристите, тук.

Erg Chebi е малка пясъчна пустиня

насред огромна каменна такава.

Не знам

колко е висока дюната,

но си е бая. Освен това е доста изморително да се изкатери. Пясъкът е супер фин и краката затъват дълбоко в него. Налага ни се да спрем на 4 – 5 пъти преди да достигнем върха. Дори така имам усещането, че ще ми се схване прасеца.

Гледката отвисоко си заслужава усилията

обаче. А когато духне вятъра,

пясъкът се спуска като нежен воал по склона на дюните…

а той си духаше достатъчно, за да ти напълни всички отверстия с прах. Ама пак беше хубаво.

Засичаме се с пет местни момчета. От Ерфуд са, следват в Мекнес. Много са забавни, любопитни и се забавляват страхотно. Носят си и 5 литрова туба вода, която споделят с нас.

От високото може да се види и

един от известните туристически капани – разходка с камила

до берберски лагер в пустинята и пренощуване там. Истински бербери-скитници в Мароко надали съществуват, но доста хора се изръсват бая пари за това.

Повъртяхме се около час горе, понаснимахме се и решихме, че е крайно време да си ходим. Още повече, че ни гонеше глада.

Тоя пич е цар – всичко наоколо чакъл и камънак, а той е успял да бухне колата в единствените 20 тина квадратни метра пясък… Ама имам сериозни подозрения, че зад волана е била жена, да не се обиждате, просто като я избутаха, жена слезе от колата. Ама може да е била вътре само докато мъжете бутат, де да знам.

Мерзуга е много малко селце,

но си има своята главна улица с 15 – 20 заведения и магазинчета. Седнахме на същото заведение от предната вечер и си поръчахме. Проблем беше, че вече печеше слънце, а имаше само един чадър, под който се беше подслонил възрастен германец. Питах собственика дали може да преместим масата на сянка, а той ми вика – премести я, ако искаш, по алеята между уличните платна /имаше палми/ я премести, няма проблеми. Ако някой дойде да каже нещо – аз съм те пратил, няма ядове.

Щом няма ядове – да ни е сладко. Хапнах с удоволствие, а после просто си седяхме и приказвахме. Откарахме така 2 – 3 предполагам, защото по едно време слънцето си тръгна към залез и позахладня достатъчно, за да си наметна якето.

Правим си кратка разходка и се прибираме. Слушаме музика, лафим си и релаксираме. Време е за сън. Хиляди благодарности за прекрасният ден Катя.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В Мерзуга има много възможности за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Възможност за нощувки из цяло Мароко:


Booking.com