Днес Мира ще ни води до Велико Търново. Приятно четене:
На Великден във Велико Търново
Имам сантимент към Велико Търново, защото това е градът, където преминаха студентските ми години и винаги с радост се връщам там /с повод и без:)/. Обичам тесните калдъръмени улички, виещи се нагоре /или надолу:)/, възрожденската архитектура на някои от кварталите, ромонът на Янтра, гледката към паметника „Асеневци“, приятното оживление и магията на старите занаяти по Самоводската чаршия, залезите над Вароша и изгревите над Царевец…
Сега поводът бе Великденското излъчване на
спектакъла „Звук и светлина“,
който никой от семейството ми не беше виждал на живо. За онези, които не са го съпреживели, мога само да ги посъветвам: Гледайте го. Това е уникално лазерно шоу на крепостта Царевец, което чрез лазери, драматична музика, камбанен звън и дори човешки стенания, пресъздава по неповторим начин историята на България, ужасът на битките, еуфорията на свободата. Докато наблюдавате, има опасност от сърцебиене, настръхване на косите, прилив на национална гордост в душата, но си заслужава.
Tsar Asen Square, 5000 Велико Търново, България
А сега, да дам и малко полезна информация, откъсвайки се от детинския си възторг по старата столица /който се надявам да извините/. Надписът пред портите на крепостта гласи следното:
„През ХІІІ и ХІV век, Търновград е сред най-значимите в архитектурно, художествено и културно отношение градове в европейски югоизток. Главната крепост се намира на хълма Царевец, в нея е разположен дворецът на българските царе. Върху най-високата точка се намира седалището на българската патриаршия. Патриаршеският замък е защитен с крепостна стена и бойни кули. В нея са разположени катедралния храм „Възкресение Господне“, патриаршеското жилище, канцелария, архив, библиотека. Второто основно ядро на средновековната столица е крепостта Трапезица. Тя е била плътно застроена с жилищни сгради, архитектурни комплекси, обитавани от българската аристокрация, църкви и манастири.“
Звук и светлина – една от снимките пред Художествения фактултет
А това прочетох на табелата пред първата порта, която за съжаление беше затворена /стигнахме твърде късно, а и затвориха по-рано заради шоуто/:
„Главният ход на Царевец се състоял от три последователно разположени порти. Първата, пред която се намирал подвижен мост, е възстановена през 1932 г.“.
И още малко за „Звук и светлина“ – това е уникална атракция за Европа, предизвикваща интереса на множество чужденци. Първото шоу е било през 1985 г. по повод 800-годишнината от въстанието на братята Асен и Петър. Излъчва се на празници, или по специална заявка. Най-доброто място за наблюдение е площада пред Царевец, носещ името на Иван Асен ІІ. От известно време, в близост до крепостта има и музей на восъчните фигури, който ще ви помогне да се потопите в атмосферата на средните векове и да видите интересни сцени от българската история, като пленяването на Балдуин Фландърски, или заседателна зала на Иван Асен ІІ, заедно със съпругата му.
По време на Звук и светлина
И една идея – бонус от мен, по пътя може да се отбиете в
Хотница и да се насадите на красотата на тамошния водопад
в защитената местност „Кая бунар“, разположена в карстовия пролом на река Бохот. Забележителността явно е популярна, защото сега бе пълно с ентусиасти, дошли да я посетят, някои май дори къмпингуваха там. За прежаднелите има и барче.
Е, това бе всичко от мен за днес, вашият виртуален гид. Която и дестинация да изберете за следващия уикенд, желая ви приятно пътуване:).
Автор: Мира Валентинова
Снимки: авторът
Ето къде можете да отседнете изгодно в района на Велико Търново:
Македония – страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…
?
В Скопие се натъкнахме на едно от най-приятните преживявалия във всяка столица, а именно – задръстването. Докато пътувахме, оглеждах жилищните постройки в различните квартали, установявайки, че има както нови, уеднаквени и уютни блокове, така и стари, очевидно строени по времето на соц-а и нереновирани оттогава. Скоро видяхме един от символите на града –
Калето,
строено по време на османската империя. До него, в старата част на града, имало също така средновековен мюсюлмански пазар, обясни екскурзовода. То се виждаше отляво на нашия автобус, а от дясно, в пълен контраст, блестяха новите паметници на главния площад,
строени по проект „Скопие 2014”
Когато автобусът спря на пет минути от центъра, можехме да продължим към старата част, или направо към площада, където през лятото нощем има светлинно шоу, концерти и т.н. Все пак, първоначално се изкушихме от паметниците, макар да ни се струваше, че
леко се е попрекалило с тях
Видяхме колони в древногръцки стил, мостове, на които се чувстваш като във Виена, осеяни със статуи на бележити личности, а по река Вардар плуват кораби-ресторанти, с развети платна, като от „Карибски пирати”… Сградите на Историческия и Архелогическия музей са с впечатляваща архитектура /нямахме време да влезем вътре, възхищавахме им се отвън/.
Александър Македонски
Паметникът на Александър Македонски
е висок горе-долу колкото пететажна сграда, в подножието му са разположени лъвове и войници. Около него има по-малки статуи на цар Самуил, седнал на своя престол, Гоце Делчев, яхнал кон и редица други исторически личности. В дясната част на парка има Триумфална арка.
Камени Мост, Скопје 1000, Македония
Разказаха ни, че не всички македонци са одобрявали този проект, смятайки, че страната им е твърде бедна, за до си го позволи и че тези пари са можели да бъдат вложени в нещо далеч по-практично. Но според мен, инвестициите в туризъм си струват. Целият град щъкаше от ентусиасти, подобни на нас, хванали апаратите, или телефоните и снимащи на поразия, така че… Не съм съвсем сигурна, че парите са дадени напразно.
Екскурзоводът ни каза, че напоследък през нощта е изчезнала една статуя и това може би е плод на преговорите с Гърция, така че не се знае бъдещето на останалите, затова се постарахме да снимаме, колкото можем и да гледаме този приказен лукс /според някои – кич/ с очите на непредубедени западноевропейци. За съжаление,
не ни остана време за старата част, бяхме и гладни
Докато седнахме и обядвахме в един ресторант по брега на реката, кажи-речи стана време за тръгване.
Помотахме се още малко… До християнската църква, мюсюлманин свиреше с тамбура и пееше за денари. Малко по-нататък, мъже продаваха нещо на някаква сергия, май говореха на румънски, но не съм сигурна и не можах да обърна внимание на стоките им, защото тичах да догонвам спътниците си, след като се бях отплеснала нещо да снимам /май беше фонтана на майките/…
Два часа са напълно недостатъчни, за да разгледаш този невероятен град, сякаш излязъл от приказките.
Поразходихме се малко из мостовете напред-назад и се отправихме към автобуса, който щеше да ни откара отново към границата, където пак два пъти щяха да ни събират документите и да ги проверяват. А, може би тук му е времето да спомена, че цигарите в Македония са по-евтини, отколкото у нас, но на митницата не разрешават да изнесеш повече от 2 кутии на човек. Така че се опитахме да пробутаме последните си денари за магнитчета и Marlboro, ала пак ни останаха малко, за спомен …
Чакаше ни дългият път към дома… Е, това бе всичко от мен, вашият виртуален гид из западната съседка. Която и дестинация да изберете за следващия уикенд, ви желая приятно пътуване и весело изкарване
Очаквайте продължнието:
Автор: Мира Валентинова
Снимки: авторът
Ако искате да останете поне една вечер в Скопие, ето специалните оферти за нощувки:
Продължаваме из Охрид заедно с Мира. Започнхаме със самия град Охрид, а днес сме до Св.Наум и Билянините извори. Приятно четене:
Охрид: Билянините извори и Св.Наум
Защо се въртяхме около камък и местните ни се чудеха на акъла ?
част втора на
Македония за Трети март
Македония – страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…
Та така-а, персоналът на хотела се държеше много мило с нас, но не си правете илюзии! Ние бяхме просто клиенти за тях, предполагам не по-различни от турците, гърците, сърбите и другите балкански народи (не усетих нито особени симпатии от тяхна страна, нито пък антипатии, само учтивост). Да, добре, прочетохте, турците също.
В Македония има много мюсюлмани, не само от местните, но и преселници от Албания и въпреки разногласията в миналото, в момента живеят в хармония помежду си… Разсъждавах върху това, докато пиех сутрешното си кафе на външните маси пред хотела (сутрешната шведска маса беше много богата, включваше кафе и други напитки, но нес кафето е едно от нещата, с които не можех да свикна, затова си купувах еспресо от бара и излизах навън, за да мога да „ковна един гвоздей”). Масите гледаха именно към турската чаршия (мюсюлмански пазар, където последователите на Аллах ходят да си пият кафето и да се черпят със сладкиши)… Никой от нашата група не прояви интерес да го разгледа, въпреки, че екскурзоводът предложи услугите си… Малко по-нататък бе и джамията…
С мъжа ми пиехме кафе мълчаливо, пушехме цигари и аз разсеяно гледах локвите по улицата. Една забулена жена прекоси тротоара с велосипед, теглещ някакъв товар. Явно през нощта бе валяло, шосетата изглеждаха мокри, я по Самуиловата крепост вече пъплеше гъста мъгла, пък аз бях изпаднала в някакво сантиментално настроение по неизвестни за мен причини… После дъщеря ми се размрънка, че не иска да закусва сама и аз трябваше да се откъсна от меланхоличното си занимание, присъединявайки се в ресторанта към нея.
Както и да е, да оставим това. Днес ни предстоеше „процедура по подмладяване”. Носело се
предание, че до един камък в Билянините извори,
ако се завъртиш 3 пъти обратно на часовниковата стрелка, ще се разделиш с цели 10 години… Това бе основна тема на шегите и коментарите ни по време на пътуването с автобуса. Сега бяхме с екскурзовода, който ни пое от България, той предложи да си направим последно селфи, преди да се подмладим, а на дъщеря ми да не се върти, защото е на 10 и малко, та после ще трябва да й търсим биберон…
Пътят мина неусетно,
Билянините извори
са близо до Охрид. В момента са пресъхнали по изкуствен начин, защото там са направили ВЕЦ, но все пак са красиви. Не постигнахме до споразумение, дали жената от статуята изобразява Биляна, но да приемем, че е така. Нали ви обещах
легендата за нея,
по която е текста на емблематичната македонска песен „Охридското езеро”. Започвам, а който я е чел, може да я пропусне:
Самуил бил женен за Агата, дъщеря на градоначалника на Драч, но се влюбил в местната болярка Биляна. Те се срещали тайно именно тук и тя дори родила от него дете, но когато Агата разбрала, изпратила двамата си по-големи братя да я прострелят със стрели. Единият успял да я улучи, но не я убил, а ранил в гръбнака и тя се парализирала. Не искала любимият й да я види така, затова се скрила от него в една пещера на остров Свети Ахил. Той обаче денонощно я търсел, докато най-подир я открил. Виждайки го, Биляна заплакала, прегърнали се и… тя издъхнала в неговите обятия”…
Нда, все тъжни приказки по тази земя. Дали затова и песните им са тъжни и драматични /поне доколкото аз съм чувала/?…Но, ако се върнем в настоящето, хората около мен бяха доста възбудени, едни се тълпяха на опашката за бижута и сувенири, други разглеждаха корабчето, а дъщеря ми дотича да ми съобщи, че се превъртяла около камъка, но не се подмладила /каква изненада!/…
Билјанини Извори, Охрид, Македония
Реших и аз да се пробвам, не за друго, а заради тръпката да мина по редките камъчета, стърчащи над водата и да видя дали ще ми завие свят, докато се въртя /даже мимоходом успях да си гребна малко от леденостудените води на малкия извор и да напръскам лицето си с тях/… Много освежително беше, не ми се зави свят, върнах се доста развеселена… Забелязах някакви местни репортерки да интервюират хората, ама не им обърнах много внимание, понеже имах малко време да се полюбувам на кораба…
Когато отново се озовахме в автобуса, вече на път за „Свети Наум”, един от мъжете сподели дочут разговор между две македонки:
– Какво правят тези хора и защо се въртят?
– Не знам, вероятно някакво тяхно си поверие – отвърнала другата.
– Ами, така е – заяви с усмивка екскурзоводът, – като не се записват в туристически групи и нищо не знаят. А благодарение на този камък, аз вече 140 години водя приятели като вас…
Всички избухнахме в смях…
До манастира се пътува около 30 минути, така че скоро се оказахме на леко стръмната, чакълеста пътека към храма.
Свети Наум
е кръстокоуполна църква в гръцки стил, със запазени и реставрирани стенописи от 19-ти век. Още с влизането виждаме икона на Свети Седмочисленици, а в средата – Св.Св.Кирил и Методий, обърнем ли се към входа, забелязваме лика на княз Борис І. Гробът на Свети Наум се намира в дясното помещение, а според мълвата, ако допреш ухо до него, все още можеш да чуеш как бие сърцето му
Някога се е вярвало, че обителта помага на хора с психични проблеми и подобни са водени да нощуват тук, с надежда за изцеление. Дори мюсюлманите са вярвали в лечебната сила на храма и са водили свои близки в него. Оттам идва народната мъдрост: „Или ум, или при Свети Наум”. И до днес е запазена хотелската част, в която може да се нощува от миряни. Старото име на обителта е „Свети Архангели”, прекръстена е в част на своя патрон.
Пауни
По двора съвсем спокойно и необезпокоявани се разхождаха пауни, явно свикнали с „медийното внимание”, спокойно се оставиха да ги снимаме. След като посетихме светото място и запалихме свещи пред него, имахме два часа свободен режим, които използвахме за разходка /тук също има невероятен изглед от върха/ и за обяд върху ресторант, изграден от няколко по-малки платформи, настанени направо във водата и с изглед към нея, прикрепени с въжета така, че се полюшваха при всяко наше движение.
Цялото заведение бе „нападнато” от любопитна българска група, така че накрая вече се чудеха къде да намерят места… Там ядохме много вкусна супа от някаква местна риба, чието име вече забравих… Запознахме се с две жени от друг хотел, но по програма на същия принцип, като нашата.
Скоро обаче се наложи да тръгваме, защото автобусите чакаха.
Върнахме се обратно в Охрид
и после имахме само няколко минути до следващата екскурзия, в нея взеха участие значително по-малък брой хора и се оказа, че има защо.
Изглед от Св.Наум
Всъщност, по пътя нашият гид ни разказа доста интересна история за
охридската змиорка,
която според местните преди от езерото преминавала в Църни Дрим и оттам се прехвърляла в Адриатическо море, стигала чак до Съргасово, където хвърляла хайвера си, а после малките рибки изминавали същия дълъг път, за да се върнат в Охрид. Ала откакто в Албания направили ВЕЦ, той спрял естествения й път на миграция. Разбира се, това са непотвърдени слухове, които трудно биха могли да се проверят.
Та, както вече ви споменах,
разходката до Струга можете да я пропуснете с чиста съвест,
въпреки, че реката наистина е красива, а по езерото има приятен плаж с много заведения, както и кей, от който си събрахме доста екзотични камъчета. После обаче се захванахме да
търсим къщата-музей на братя Миладинови
и не успяхме да се справим добре с това начинание, въпреки желанието на местните да помогнат. В Струга живеят предимно мюсюлмани и повечето говорят албански, тук имаше много жени със забрадки и дълги черни рокли до глезените, макар сред по-младите като че ли не е много задължително, дори в една компания можеш да видиш по-възрастна дама с типично за вярата облекло и по-млада – с модерно…
Накрая, след дълго лутане, седнахме изморени в едно заведение в централната част, където дори сервитьорът май говореше на албански, защото нищо не му разбирах и общувахме по-скоро на жесто-мимичен език. Даже не се предлагаше бира там, само кафе, безалкохолно, сладкиши… Поне да можеш да изпия едно Скопско, ма не… Нищо, де, дъщеря ми пък беше много доволна от гофретата си – да, майстори са на сладките изкушения…
Като гледам,
май и другите ни спътници не бяха дотам впечатлени
от гостуването си в този град, защото като никога всички пристигнахме по-рано за автобуса и се върнахме преди предвиденото. Но това, разбира се, не беше беда, имаше още толкова работа: армагани да се купуват за близките и приятелите, че и да се подготвим за
официалната вечер
По традиция, в тези програми, по които се бяхме записали, втората е официална, със жива музика. Да, мисля, че доста тиквешко вино се изпи на тази „гала вечеря”, Скопското също вървеше и не може да се каже, че не оставихме без ракия.
Доста смях се чу, доста хора се играха и песни бяха изпети. Музикантът свиреше различни неща – български ръченици, македонски балади, накрая премина на сръбско и ние семейно решихме, вече да поприключим с вечерята, но като цяло си прекарахме весело и трябва да ви кажа, че македонската вешавица никак не е лоша храна (макар да я подозирам в известна липса на диетичност …
В общи линии, бяхме умрели за сън от толкова тичане напред-назад из улиците на западната съседка, че дори сръбската музика не можеше да ни попречи, да се натръшкаме по леглата…
На другия ден тръгвахме, щяхме да имаме само два часа в столицата, за да разгледаме паметниците, изградени по проект „Скопие 2014”, но за това следващия пътJ…
Като гледам, поне от една година не сме шетали из Македония – затова днес Мира ще ни разкаже за третомартенската си екскурзия до там. Приятно четене:
Пътуване до Охрид
част първа на
Македония за Трети март
Страната на Охридското езеро, легендата за Биляна, тиквешкото вино, меланхоличните песни…
Попаднахме случайно на тази оферта и ни се стори изгодна – три дни в Македония /от 3-ти март до 6-ти март, с нощувки, закуски и вечери за около по 165 лв. на човек, а ние сме тричленно семейство/. Разбира се, имаше и допълнителни разходи – за екскурзии, входни такси и др., но ние го бяхме предвидили…И ето, че дойде
Трети март
Плевен ни изпрати с дъжд и поледица, колата едва се движеше по шосето… Трябваше да сме в София в пет часа сутринта, затова тръгнахме рано, давайки си малко аванс.
Отправната точка на пътешествието бе църквата „Александър Невски” – там екскурзоводът пое нашата българска група от близо 50-тина човека, с които щяхме да пътуваме и да нощуваме в един хотел…
Александър Невски, София
В нощта на националния ни празник имаше пълнолуние, но луната ту се скриваше в облаците, ту отново изплуваше, сънят бягаше от очите ми, а екскурзоводът ни разказваше интересни неща за географското положение и историята на Македония, като ни
призова да бъдем толерантни към вижданията на местните,
защото едно цяло поколение е израснало с антибългарска пропаганда, която трудно може да бъде изкоренена, още по-малко с прояви на шовинизъм от наша страна. Каза ни да погледнем паметниците в Скопие с очите на непредубедени западноевропейци, за да оценим красотата им. Обещах си да се опитам, но затова – после. Посещението на столицата беше чак на третия ден, дотогава в програмата ни бе предвидено настаняване в хотела, малко по-късно пешеходна туристическа обиколка на Охрид с местна екскурзоводка, а на втория ден
имаше две организирани екскурзии по желание – до Билянините извори и манастир „Свети Наум”, а следобед – до Струга,
друг голям град от македонска страна по поречието на Охридското езеро, по брега на река Църни Дрим, която се влива в него. След като се записахме и на двете, бих посъветвала хората, ако имат такава възможност, да изберат само първата. Струга не ме грабва особено, ако и да имаше доста приятна плажна ивица. Така и не намерихме къщата-музей на братя Миладинови, въпреки желанието на местните да ни упътят, а и те не бяха сигурни, че работи /най-вероятно не/. Както и да е, та да се върнем на
пътуването
Спряхме за кратка почивка в
Кюстендил
в ранни зори, откъдето се отправихме за българо-македонската граница. От българска страна нямаше голямо чакане, но в
Македония
два пъти трябваше да изпълним една и съща досадна процедура със събиране на личните карти, изчакване за проверка и после връщане един по един – първо на границата, а после на митницата повторихме същото, за да затвърдим знанията. И така, вече бяхме в западната съседка, която ни посреща с гъста мъгла, стелеща се по билата на планините /теренът й е предимно планински/. На където и да погледнеш – почти навсякъде планини, които ни съпроводиха едва ли не по целия път… Когато автобусът раздруса, дъщеря ми с известна гордост установи, че не само в България пътищата са лоши на места. Минавахме край заснежени хребети, понякога прекосявахме мостове над малки, но бурни реки, а картините през прозореца не можеха да омръзнат нито за миг и постоянно се сменяха.
След малко
отдих за по цигара в Крива паланка,
където ни настигна дъждът, се заизкачвахме към най-високата точка на пътя – Стража, там има заведение, прословуто с вкусните си, ароматни мекици…
Пътят беше тесен и криволичещ, но за сметка на това необезопасен
с мантинели, гледката обаче си струваше, трудно може да се опише с думи /а и снимката не пресъздава напълно тази красота/. Може би тук е мястото да спомена за
странната им валута,
защото в началото останах малко слисана от цената на една мекица, но като пресметнах, че в наши пари, това е по-малко два лева, се поуспокоих. 30 македонски денара се равняват на един български лев, 60 – на едно евро. На повечето места може да се пазарува и с евро, дори и с левове, но в официалните магазини върви само местна валута. Там нямаше чейндж бюро /”Менувачница” на македонски/, където да обменим парите си, но приеха еврото, като бърза сметнаха курса и ни върнаха денари. Да, мекиците бяха много добри, но нямахме много време да им се наслаждаване, защото ни чакаше още доста път…
Гледах разсеяно през прозореца и се чудех, какви ли селскостопански култури могат да се отглеждат в този хълмист терен. Забелязах обаче много каменни кариери… През това време, екскурзоводът ни обясняваше, че имат лозаро-винарски район, където се смята, че се произвеждат най-добрите местни вина и ракии под марка „Тиквеш”. Предупредиха ни да върнем часовниците си един час назад, защото съседите се движат Средно европейско време.
От автобуса
Така че пристигнахме в
Охрид
в ранния следобед и имахме малко свободно време, преди да ни поеме местната екскурзоводка, колкото да се
настаним в хотела и да опитаме бирата – най-разпространената марка там е Скопско /на мен лично ми хареса :)/. Тръгнахме от България в зимни условия, а
тук времето по-скоро напомняше пролет,
въпреки изпопадалите листа.
Новата ни водачката бе доста чаровна млада дама /мисля, че Люба й беше името, но може и да греша/. Понеже не бе много висока, а групата ни беше голяма, тя имаше своебразен начин да отбелязва маршрута за тези, които са поизостнали – вдигаше чадъра си като знаме и така се забелязваше от километри. Тя говореше на местния език, а ние задавахме въпросите си на български, но определено нямахме нужда от преводач /по същия начин се разбирахме и с персонала в хотела, повечето думи се различават само по ударенията, или по някоя буква, или пък използват старици, познати ни от романите на Талев/.
Гидът вървеше напред, като на места спираше, изчакваше ни да се съберем и ни обясняваше нещо за даден обект.
Тук за почти всяко място си има легенди*
За един чинар се говори, че е засаден от самия Климент Охридски, когато е дошъл тук да основе своята школа. Дървото е вековно и местните по всякакъв начин се опитват да го поддържат, дори с тази нестандартна конструкция. Около него се организират концерти и фолклорни фестивали от цял свят.
Вековното дърво
Оттук започва
старата част на града,
където навремето е имало три махали, „Вароша” е била само за гражданите, а останалите две са се населявали от земеделци и занаятчии. Според екскурзоводката,
чаршията,
по която минахме, някога е била изцяло „завладяна” от кожари, грънчари, дърводелци и други, но сега, за съжаление, са останали само няколко истински дюкянчета, а останалата й част е „превзета” от заведения и магазини на търговци.
Когато стигнахме до музея, той бе затворен, но се спряхме да ни обясни неговата история. Това всъщност е
къщата на двама заможни братя на име Робеви,
местни търговци – красива сграда на три етажа, в която е имало дърворезби и луксозна за времето си мебелировка. След като напуснали града, те подарили жилището си и по-късно то било превърнато в
Исторически музей
Исторически музей
Първият му етаж е запазен за археологични находки, някои от които от мрамор, вторият е предназначен за дърворезбите, а на третия, т.нар. „златен” са поместени скъпоценни предмети от археологическия обект Дебой в Охрид. В двора е изграден лапидариум, в който можем да се запознаем с автентичната направа на чун.
Св.Климент
От музея се отправихме към езерото, на брега на което са паметниците на светите братя Кирил и Методи, Климент и Наум Охридски.
Охридското езеро
е едно от най-големите и най-старите на Балканския полуостров, има тектоничен произход, а площта му заема 1487 км². Най-голямата дълбочина е измерена срещу село Пещани – 287.4 м… От брега прилича на истинско море, температурите му не се качват повече от 21 градуса, обаче и никога не замръзва… Красивата планина Галичица го отделя от Преспанското, което също заема доста голяма площ. Лятно време по Охридското се организират разходки с кораб до Албания /105 км² от него са включени в територията на съседката им/, но сега водите му бяха твърде буйни, според Люба /на мен не ми се видяха чак толкова, ама карай/.
Охридско езеро
На брега му се намира и
църквата „Света Богородица”
– според преданието построена от местен бей, влюбил се в християнка на име Мария. Двамата имали дете, но тя никога не се покорила напълно на волята му и търсела начин да избяга от него. Когато мъжът намерил смъртта си в една от войните, Мария със собствените си ръце убила детето, после се замонашила и останала в манастир до кроя на своя живот…
След тази тъжна приказка, се заизкачвахме към Самуиловата крепост, извисяваща се гордо на един висок хълм в старата част на града.
Св.София
Минахме покрай
църквата „Света София”
/казват, че в Охрид някога имало 365 църкви – всеки ден от годината можело да се ходи в различна/. Това е една от големите църкви в Охрид, в двора има макет, защото е трудно да се обиколи от всички страни /особено в големи групи като нашата/.
Макет на Св.София
Тя е специална с името на покровителката си – църкви с това наименование съществуват само четири в света, според екскурзоводката ни: в Македония, България, Русия и Турция ** Била е опожарена по време на османското нашествие – следите още бележат част от стените й, превърната е в джамия. По-късно, по времето на войните от началото на 20-ти век, е престроена в склад за продоволствия и оръжие, едва след това възстановяват стенописите и дейността й на църква. Засега не бе препоръчително да влизаме цялата група, но после можеше, който желае на връщане. Тук
за влизане в храмове има такса,
което ми се стори малко странно.
Надпис Св.София
По пътя нагоре към крепостта, слънцето блестеше в очите ми и въображението ми си направи с мен лоша шега – стори ми се, че знамето, което се развяваше над крепостните стени е… българското… Естествено, веднага се усетих, че това не може да бъде вярно. Та в Македония, на места виждах цяла поредица знамена – на Европейския съюз, македонско, турско, руско, италианско, американско… само не и българско… Разбира се, това е било просто някаква игра на ума ми – там се вееше македонското знаме, което няма нищо общо с трикольора…
Самуиловата крепост
Някъде бях чела, че крепостта е по-добре реставрирана от нашия Царевец, но не мога да се съглася с това твърдение, не от нихилизъм, просто наистина, на мястото на
Самуиловата крепост,
се издигат само стени, макар и високи, и обграждащи голяма площ, а в старопрестолния град на България са възстановени порти, бойници, има надписи за всяко помещение какво е било – баня, склад, оръжейна и т.н. Тук няма нищо подобно – екскурзоводката обясни, че горе са живели Самуил и Агата, а надолу, чак до брега на езерото, са се разпростирали болярите и войниците по височина според йерархията…
Самуиловата крепост
Разбира се, не мога да не призная, че като се покачих върху зидовете, се откриваше
несравнима панорама към езерото
и към града…
Изглед от крепостта
На връщане се спряхме за малко пред
античния амфитеатър,
който в момента се реставрира, за да може да събере около 2000 зрители.
Илинденска, Охрид 6000, Македония
– През лятото, градът ни живее по 24 часа на денонощие – увери ни Люба /ако бъркам името, извинявам се/ – Идват туристи от цял свят.
За младите има дискотеки, а за хората с по-изискан вкус тук се организират оперни представления, театри, балет, концерти с класическа музика на открито – на крепостта, или на амфитеатъра, има забавления за всички възрасти”…
Амфитетатър
Поспряхме се и пред
старата базилика,
която се планира да се превърне в университет с голяма библиотека. Тук имахме едно необичайно преживяване. Пропуснах да ви спомена за нашия странен спътник – куче от неизвестна порода, което ни следваше още от началото на нашата обиколка и винаги се спираше там, където екскурзоводката нещо ни обясняваше /явно наистина е много добра, щом предизвиква интерес дори у четириноги/. Точно в този момент, докато снимахме през решетките, камбаната на църквата заби и малкият ни приятел реши да покаже певчески умения, виейки срещу нея в невероятен синхрон. Направих клип с него
Беше неотразим и привлече вниманието на цялата група.
Четириног спътник
Накрая Люба ни разказа накратко и за
икономическото положение в Македония
Тук хората се издържат предимно от туризъм и дребни текстилни предприятия, но отскоро има германски инвеститори, на които е изгодна тамошната работна ръка, а пък като за стандартите в Македония, плащат добре. Тя с известна болка ни сподели, че много македонци бягат навън, за да търсят по-добър живот, че традиционно раждат по едно, максимум две деца, въпреки преференциите, получавани за трето и четвърто и от които се възползват предимно мюсюлманите, обичайно представляващи многодетни семейства. Да ви звучи познато?…
Лебед
На вечерната си разходка около езерото, забелязахме лебеди, които плуваха спокойно в чистите му води. На връщане попаднахме и на друго оригинално нещо – параклис на открито. Тук всеки случаен минувач може да остави денари в един тесен процеп, да си запали свещица пред иконите, да се помоли и накрая да удари камбаната…
За да не ви досаждам с много разкази, ще оставя легендата за Самуил и Биляна /макар че вие вероятно я знаете/ за втората част на пътеписа си, когато посетихме нейните извори.
А сега, ние се отправихме към хотела, където ни очакваше първата ни македонска вечеря.
Не съм съгласна, че тамошната кухня е просто „римейк” на сръбската,
в нея има смесица от много балкански кулинарни култури, затова е интересна и самобитна. Чао от мен засега и бон апетит
Очаквайте продължнието:
Автор: Мира Валентинова
Снимки: авторът
* Легенди, какво друго? – бел. Ст.
**Това е заблуда (легенда? ;)– църква/катдрала Св.София има на повече места – има в Киев, в Константинопол, в Трабзон, в Солун, в Полоцк, в Москва, в Новгород, във Вологда, в Лондон,в Елгин (Илинойс), в София (ясно – бел.Ст.
…
…
