Продължваме с околосветско пътешествие с Бале. Започнахме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи, а днес сме в Хонконг и Токио.

Приятно четене:

Хонконг и Токио

част втора на

Мини околосветското пътешествие на Бале

Тоя полет не беше 12 часа, а 13. Направо ми изтръпна задникът. А в Хонконг бях 2011-та за 15 дена и го знам наизуст. Там пиех по цяла нощ на тротоара на Моди Роуд, с кенийската проститутка Мария. Какво ли прави тая жена сега?!

Хонконг

В Хонконг ме изненада, че вече не бият входен печат в паспорта, а само го поглеждат и минаваш. Вън беше мъгливо и много азиатско. Всичко си спомнях от предишния път и направо се почувствах като вкъщи.

Взех си рейс до Чунгкинг меншънс, намерих там обменното бюро „Пасифик” , където дават най-добрия курс, а в бюрото си беше същият брадат джихадист, когото си спомням съвсем ясно от 2011 – та. След това ядох красноселски кренвиршки в баничарницата до парка, купих си Octopus card и отидох до

квартал Mong Kok. Супер е тоя квартал!

Ето какво пише за него в Интернет: „The bustling Hong Kong district of Mong Kok – which means ‘busy corner’ in Cantonese – is the most densely populated place on Earth. The area has an average of 130,000 people packed inside each square kilometre. That dwarfs the around 8,000 people held in each square kilometre of Australia’s most densely populated area – central Sydney.”

Настаних в любимия ми Каулуун, в Монгкок. Там висях вечер обикновено на стълбичките пред един мол, където пиех бира и слушах музика. Охраната не ми се караше, а имаше и свободен интернет. Много ме изкефиха младите китайци. баси, колко са отворени.

А и са големи хубавици китайките

Веднага отидох на Моди Роуд и там се запознах с Ибрахим от Нигер. Нямал паспорт и спял на улицата. Много готин и ерудиран тъжен човек. С хубав, заразителен смях.

Взех си квартира тука, в тоя чудовищен мравуняк, баш на главната улица – Nathan Road.

––––––

Около моя хотел беше пълно с долнопробни китайски бардаци

и една вечер, в нетрезво състояние, влязох в един. Посрещна ме сводник, който беше целия татуиран и мускулест, пушеше цигара и приличаше на Брус Ли. Доведе ми някаква изрусена мангалка, сякаш от Централна гара. На всичкото отгоре се оказа, и че не ми стигат парите. Цената в ценоразписа била без ДДС… хаха. Тогава мангалката и Брус Ли се разяриха и ме изпъдиха от бардака, с крясъци и обиди на китайски. Аахахаха… велико беше.

––––––

Aaa…

щеше да ме сгази и рейс. Забравих че движението е обратно

и скочих супер малоумно на платното. Беше се засвяткал яко и буквално ме забърса.

Шофьорът наби спирачки и повися малко на място, докато му отмине сърцетупът. Ходих до предната врата, да му се извинявам. А 2011-та, още първия ден ми беше минала кола през крака.

––––––

Днешната ми екскурзия до Китай се провали

по най-аматьорски начин. Отидох до границата и минах лесно паспортната проверка на излизане.

Китайците естествено ми поискаха виза.

Аз опитах да мина с номера за безвизов транзит до 72 часа, обаче не се получи. Отидох до стаичката, където дават визи и зачаках. Помня че визата струваше около 40 лева, но миналия път ни ги дадоха безплатно. Мислех си, че са се преебали, но после пътешественикът Домосед ми обясни, че за българи тая виза била безплатна. Нещо като жест към братска социалистическа държава. И днеска, като ми дойде редът, тая ми иска 130 лева.

Супер нахалство! Казах ѝ да погледне в Интернет, че визата е безплатна за българи,

обаче тя си знае свойто. Дай ми – вика – 504 юана. А аз си бях купил всичко на всичко 300 юана от „Пасифик“-а.

Взех си паспорта обратно и им казах, че

#немадаимстъпим

в миризливия Китай

Това хубаво, ама нема и път назад. Не ме пускат наникъде. Добре че намерих едно кльощаво и услужливо милиционерче, като врабче малко изглеждаше. Та, заведе ме врабчето до една стая, даде ми паспорта на тия там вътре и каза да чакам. След малко ми го върнаха и казаха да си ходя. Онзи дето не ме пускаше преди малко, разгледа паспорта, цъкна нещо в компютъра и каза да минавам. Явно ония от стаичката бяха въвели нещо за мене в системата.

Точно минах и ме гепнаха китайските митничари. Решили, че съм тарикат, който минава само колкото да си напазари от безмитния. Какво – викат – си купи от безмитния? Алкохол ли или цигари? А аз в мене имах само паспорт, джиесем и апарат. Ни торба, ни раница. И им се смея, и си показвам гъзъ и викам: „Купих си, ама съм го скрил много тайно.”

Айде, и тия ме пуснаха.

После дойдоха хонконгските полицаи. И там чакане пред стаичката. Имаше още една лелка, и тя в същото положение. Правиха там нещо, струваха, цъкаха по компютъра. Накрая един ушев ни поведе с тая лелка и ни промуши покрай кабинките за паспортна проверка. Показа ни една тайна стълба, която излиза директно на перона на есбана.

Ура, пак на свобода!

На връщане слязох на спирката

Tai Po Market

Викам си, така и така съм бил път, дай поне да разгледам нещо. Тоя маркет се оказа в една голяма сграда. Когато влязох в сградата, ме блъсна миризма… направо ми е неудобно да казвам

каква миризма ме блъсна. Тия китайци са сурови хора.

На първия етаж продаваха месо и риба. На втория – дрехи и разни други работи. А на третия имаше десетки магазинчета за готвена храна и стотици хора, които я маат тая храна. Там миришеше по-страшно и от първия. Щракнах няколко кадъра и си бегах

обратно към Kowloon

Видях Ибрахим там и малко си поговорихме. Той много ми се зарадва, а аз му казах, че ако имам сили, ще мина довечера, да пием по бира. После влязох в любимия ми

Chungking Mansions, където просто бъка от съмнителни типчета.

Араби, пакистанци, индийци, африканци… всякакви. Съмнително типче до съмнителното типче.

Меката на съмнителните типчета

Има вътре един индиец, който готви страшно вкусно. Седнах да хапна. В заведението – мравки, хлебарки – пълната програма. А на масата до вратата седи винаги един дебел британец, като кит. С бела коса и бели мустаци, малко като на Леми оформени. Има някакъв бизнес в Хонконг, ама не ми се струва да е много ангажиран. Говори на всеки, който влезе, и досажда.

Аз обаче бях озверял от глад и го отрязах. Взех си нещо вегетарианско с нахуд и картофи, гарлик наан и една самоса. Всичко беше адски горещо, зверски люто (без хляба де) и невероятно вкусно. Нахраних се царски, още ми горят устата.

Монг-Кок, Хонгконг

––––––

Днес ходих до

Cheung Chau

Това е един остров, до който се стига с ферибот. Много е приятен, леко като Созопол. Има рибарски лодки, малки улички за разходка, дюкянчета, ресторантчета – всичко е малко. Има и плаж, а на плажа се упражняваше един адски некадърен сърфист, на който платното непрекъснато му пльокваше във водата.

Беше голяма жега и се изпотих. Накрая попаднах на едно симпатично сенчесто площадче, където група възрастни жени бяха изнесли грил и си правеха шишчета. Седнах при тях и изпих две студени бири „Карлсберг” . Жените не знаеха английски и комуникацията ни беше да се хилиме малоумно. Много приятно си изкарахме.

След острова се върнах в Хонконг и ходих да се качвам на

най-високия небостъргач

Вътре беше невероятен лукс и пълно с успели хора. С костюми, с парфюми – абсолютно безупречни. От толкова много успех направо ми се догади и побързах да си тръгна.

Поснимах двуетажните трамваи, хапнах при индиеца и се прибрах да си почина малко. Като събера сега сили, ще ходя да повися на стълбите на махленското молче, за последно.

Утре си тръгвам. Следващата спирка е Токио.

Нова държава – невиждана. За там съм си определил само 2 дена, защото съм чул, че е страшна скъпотия. Даже, за по-евтино (а и от любопитство), си резервирах квартира в т.нар. capsule hotel, където стаите мязат на барокамери. Легнеш вътре и отсекъде копчета… хахаха.

––––––

Токио, Япония

За Токио не знам какво да кажа, объркано ми е още. Самолетът закъсня с няколко часа, а тука се стъмва в 17, съответно почти ми пропадна единият от общо два дена.

Първото впечатление ми е, че хората са извънредно учтиви

и услужливи, и всичко е така организирано, че нямаш никакви проблеми с ориентирането.

На фона на Хонконг обаче ми се струва много спокойно и тихо. Няма я тая дивост. Няма я и типичната миризма на Югоизточна Азия.

Страхът ми от високите цени се оказа напълно неоснователен

Това е най-евтината държава до момента. Неприятно ме изненада обаче студът. Поради ленивост, не си бях дал зор да проверя какво е времето тука. Както и да е, след няколко бири ми е все тая.

Пристигнах на някакво летище, което е на 60 километра от града. Взех влак и отидох до

хотела, където се спи в капсули

Веднага ми дадоха чехли. Тук се ходи по чехли.

Обикалях пеша из махалата. Пълно е със заведения, а

намерих и дюнер. От дюнера бичеше турско

Казах на дюнерджията: „Мараба, комшу!” и си поръчах един пилешки. Той много се изкефи. Сложи ми екстра месо и ми каза да пусна парите в машинка. Тука всичко е с машинки и бутони.

После си купих бира от магазина 7/11. Открих там и сандвичите, които Здравко ми препоръча. При покупката на бира също ме накараха да натисна копче. На екрана имаше само йероглифи, но предполагам, че съм потвърдил, че съм над 18. Пих по улиците, ушев ме видя, но не ми направи проблем. Всичко е наред в това отношение.

Видях група старовремски металисти с кубинки, пирамидки, гръбчета, нашивки и т.н. Смях.

Мадамите са наточени и се разнасят по бутове,

въпреки отрицателните температури. И всичките цъкат на корейски Самсунг-и… хаха, резил.

Утре сутрин ще си взема карта за целия градски транспорт и ще се пробвам да обиколя колкото може повече квартали. Забележителностите не ги знам какви са, а и не ме интересуват.

ПП Забравих да пиша, че на пристигане в Хонконг видях на летището трима нашенски шопари с диагоналки. Много бяха зле милите. Геройско ходене, високо говорене и снимане на клипчета с джиесемите. Бях много любопитен какво правят и накъде са тръгнали, обаче се въздържах да ги заговоря.

––––––

Хаха… много добра последна случка за днеска. Таман съм си легнал в капсулата, която между другото е супер удобна, чиста и комфортна, и изведнъж ми се допика.

Отивам в космическия им кенеф

и той, както ме видя, избръмча и автоматично капакът му се затвори. Аз едвам издържам и натискам трескаво всичките копчета. Уй. Кенефът си стои затворен. Накрая се наложи да му отворя капака със сила, при което се чу неприятно пропукване от механизмите… хаха. С бай ти Ганя тръгнали да се ебават.

––––––

Каза ми телефонът, че в някой си хотел имало обменно бюро. Отивам там, ама вътре няма рецепция. Питам бабата, дето мете къде е рецепцията, а тя ми се хили. Питам асансьорния техник – той ми се кланя, копеле. И тръгнах да я търся, и се изгубих.

Тогава отварям една врата, дето си мисля, че е изход, а то вътре – заседание.

Някакви официални японски лица заседават. Погледнаха ме много укорително,

когато им нахълтах с фотоапарата. После намерих един човек, който знае английски и той ми каза, че това не е хотел. Подвел ме телефонът.

Накрая открих и хотела, де. Обменното бюро се оказа машинка с копчета. Как не се бях сетил.

А по улиците няма кошчета

Едвам намерих едно, да си изхвърля боклуците. А то се оказа, че не било кошче, ами такова, дето си поставяш вътре чадъра… хахаха.

––––––

Днес небето ме награди с добра светлина за снимки, а също и с един юнашки порой.

Трамбовал съм над 10 часа. Взех си карта за метрото, с която се возих даже и на влакове, за които не важи. Случайно попаднах при някакви царски дворци, пред които имаше сватба на куклуксклановци. Мога да кажа, че станах тресен специалист по Токио. Видях каквото искам, каквото не искам – не видях (тук цитирам моята блог-врагиня Гинка от Ловеч).

Бях също и в

квартала Гиндза

Там открих пейки и маси, до едно голямо и оживено кръстовище. Точно до полицейската станция. Седнах на масите, отворих си бира и си пуснах една хубава индийска мантра.

Забързаните пешеходци и коли, които минаваха ми се струваха да са ням филм от друг свят.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът

Даже в Хонконг и Токио има изгодни нощувки:

Booking.com

Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие, Хонконг или Япония – на картата:

Околосветско пътешествие, Хонконг Япония и

Целият свят ви очкаква:

Booking.com