Пътешествието на Румяна през Перу продължава днес със Свещената долина, Мачу Пикчу и Куско – а започнахме с Лима и Ойантайтамбо.

Приятно четене:

Една Румяна в Перу

част втора

През Свещената Долина до Мачу Пикчу и Куско

 

29 май, сряда

Свещената Долина, Урубамба

Днес няма wake-up call, може да се спи чак до 8.  Аз се измъквам рано-рано, преди изгрев, с фотоапарат под мишница.   Тук, впрочем, се мръква доста рано – малко преди 6 ч. следобед, но и се съмва рано – малко след 6 ч. сутринта.  Доста близо сме до екватора и въпреки че сме на по-малко от месец от зимното слънцестоене, денят не е много по-къс от 12 часа.  Районът около хотелчето ни изглежда неугледно и доста бедно.  Много характерна гледка – повечето къщи са недовършени, със стърчащи арматурни железа.  Обясняват ни, че така хората избягвали да плащат данъци – щом къщата е недовършена, няма данък.  Беден човек – жив дявол.  Долината е оградена отвсякъде от висооооки баири, по някои от върховете се белее сняг.  Вървя дълго по шосето, докато излеза на по-открито място, та да мога да снимам.  А гледката си струва.  Бяла мъгла се стеле ниско долу в долината, върховете се озаряват един по един от изгряващото слънце.  Наоколо търчат мърляви кучета, минават коли, натоварени с торби и чували.  Жени с неизменните шарени торби на гърба, в които носят всичко – деца, покупки, стока.  Преобладаващ транспорт са тук-туците, също безумно нашарени.

Сутринта програмата включва първо посещение в местно училище.  По-скоро е нещо като детска градина, защото децата са 5-6 годишни.  Мили и симпатични като всички деца.

В близост до училището наблюдаваме сценка „утъпкване на сено с магарета“:  група от десетина дългоушковци са навързани заедно и местните юнаци ги подканят с вили и тояги да минават през голяма купчина сено.  Веселба!

Следваща спирка –

солните мини в Марас

Изумителна гледка!  Стотици солни басейни покриват склона на планината.  Захранват се от малка вадичка със солена вода, извираща от планината.  Собственици на солните басейни са местни семейства.  След изсушаването, кристализиралата сол се събира на ръка и извозва с неизменните магарета.  Най-горният слой сол – розова сол –  е особено ценен и скъп, и се купува от луксозни (главно френски) ресторанти.  Средният слой е за местно ползуване, а най-долният е предназначен за животните.  Солните басейни датират още от времето на инките.

По пътя нататък спираме при група картофосъбирачи.  Първо полето се минава с рало, теглено от чифт биволи, след което минават лелите с чувалите и неизменните чудни шапки и събират картофите.

Следващата изумителна гледка –

терасите в Морай

Огромни дупки дълбоки до 30 м са терасирани и се използуват за различни земеделски култури.

Moray, Maras, Перу

 

 

Представляват нещо като земеделски лаборатории, от времето на инките.  Температурната разлика между най-горната и най-долната тераса достига 15°С!  В тези удивителни опитни полета със сложно напояване са се отглеждали към 300 вида царевица, безброй видове картофи, киноа и още…

В центъра на градчето Марас има весел паметник – мъж и жена „солари“ (т.е. събиращи сол) и магаре, натоварено с чували сол.  Солните мини са местна гордост, заедно с терасите в Морай.

 

Следобед хукваме

да изследваме центъра на Урубамба

Стигаме до местния пазар. Ехааа, шарения и веселба, с рояк тук-туци пълзящи като хлебарки навсякъде.  Лели и баби с чудновати шапки продават какво ли не – плодове и зарзават, метли, грънци, месо, яйца, разни неща за хапване и каквото още се сетиш, на сергии или направо на земята.   Шарения – свят да ти се завие!  Стоката се зарежда, както и покупките се отнасят все в тия пъстроцветни бохчи на гърба, в които се носят и деца, и животни.   Не им липсват физически упражнения на тукашните.  Сигурно това е причината и за доста по-голямата продължителност на живота тук, високо в планините.

Жените живеят средно по 80 години, а мъжете по 75, докато долу по крайбрежието числата са 65/60!  Една от причините е, че тук се хранят изключително с чиста, натурална храна, която сами произвеждат, но също и движението – до много от местата тук може да се стигне само пеша, сериозно ходене пеша по баирите  (освен ако някое магаре не се притече на помощ , същото важи и за повечето стопански дейности.

 

 

Вечерта сме на гости в местно семейство.  Къщата изглежда подобно на българските къщи от времето на „Под игото“, печката/огнището е пръстено, подът също е от пръст.  По пода търчат морски свинчета, хрупат някаква трева.  На масата сяда само мъжът, жените – съпругата на домакина, голямата дъщеря и бабата – готвят манджите, сервират, но не сядат с нас.  Децата им обаче учат в колеж в Куско!

 

30 май, четвъртък

Мачу Пикчу

Wake-up call в 4:00 сутринта.  Автобусът ни откарва до гарата в Ойантайтамбо, откъдето трябва да хванем първия влак (в 6 ч.) за Агуас Калиентес – градчето в подножието на Мачу Пикчу.

До Мачу Пикчу се стига само с влак, или пеша

Пътуването с влака (Peru rail) продължава около час и половина, все покрай река Урубамба, през Свещената долина, обградена отвсякъде с чудни баири, които инките неслучайно почитали като богове.  С влака минаваме покрай началото на Инка-трейла, по който се ходи 4 дни пеша до Мачу Пикчу по оригинални инкски пътища.  Минаваме и покрай разни индиански руини и камънаци, стигаме гарата на Агуас Калиентес, после малко с автобус нагоре, после още малко катерене, и – та-да-а-а!   Мачу Пикчу!  Няма спор – мястото  изглежда магическо!  (И – никакъв царевичак наоколо, ей богу!)

 

 

Мачу Пикчу (означава Старият връх, а над него се издига Уайна Пикчу – Младият връх) е град на инките строен през 15-ти век, но напуснат само век по-късно, при испанското нашествие.  Предназначението на Мачу Пикчу не е ясно, но той е едно от малкото напълно запазени конструкции на инките – поради труднодостъпното му разположение високо в планините, не е бил намерен и опустошен от испанските конкистадори. Открит е едва в началото на 20-ти век от американския историк Хиръм Бингъм, при експедиция в долината на реката Урубамба, в търсене на митичния град Вилкабамба – последното убежище на непокорните инки по време на испанското нашествие, ненамерен и до днес.

След откриването на Мачу Пикчу, Бингъм прави много разкопки и пише книги, той го и назовава „Загубения град на инките“.  Градът най-вероятно е бил резиденция на високопоставените инки,  а също и тяхно светилище, и научна лаборатория (впрочем, „инки“ оригинално означава именно най-висшата, управляващата класа на империята, аристокрацията, и неправилно е влязла в употреба в смисъл на цялата етническа група;  народът тук е кечуа).

Счита се, че Мачу Пикчу е основан от великия император Пачакути и вероятно е бил едно от последните убежищата при отстъплението на инките при испанската инвазия.  Религиозното си значение мястото вероятно дължи на местоположението си – обграден от върхове, които местните открай време обожествявали.  Вярно или не, но мястото наистина има магическо, божествено излъчване!

 

Обикаляме из руините и се дивим на прословутата инкска каменна зидария –  огромни камъни с множество ъгли и контактни плоскости, за максимална стабилност.  Камъкът Интиуатана е използуван за слънчев календар, други камъни пък повтарят релефа на планините отзад.  Стадо лами обикаля из руините и охотно позира за снимки – несъмнено най-сниманите лами в света.  В самото начало на сезона сме, даже малко сме го изпреварили, и калабалъкът от туристи не е голям все още.  Сдобиваме се с печат „Machu Picchu“ в паспорта!  Е, можем вече да си ходим…

Обратно на влака (този път Inca rail),

покрай реката Урубамба, всред Свещената долина.  В Ойантайтамбо се прехвърляме на автобус.  Целта ни е Куско.  Пристигаме по мръкнало и доста изморени, но нищо не може да ни задържи в хотела.  Тръгваме да шпорим из нощно Куско.  И слава богу – иначе щяхме да пропуснем – днес е празникът Корпус Кристи (Corpus Christi) и целият град е по улиците, има представления, песни и танци на народите!  Стигаме до централния площад (Plaza de Armas – Парадния площад), катедралата е цялата в светлини!

 

31 май, петък

Куско

Куско е древната столица на Империята на Инките.  Те, впрочем, самите са наричали своята империя Тауантинсуйо – Четирите провинции (толкова и били).  Както вече стана дума, инки не е нито името на народа, нито пък на империята, инките са управляващата династия, наследници на бога-слънце Инти (богинята на плодородието пък е Пачамама – майката земя).  Вярва се, че градът е планиран във формата на пума – символ на силата и едно от трите свещени животни за инките (заедно със змията и кондора, представляващи трите нива в инкския кръст на живота – чакана;  змията е символът на долния/подземния свят, пумата – на настоящия свят, а кондорът – на горния/небесния свят).  Много храмове и светилища имало в Куско, но испанците начело с Франциско Писаро им видели сметката… Много сгради, дворци и храмове били разрушени и ограбени, и върху основите им изграждани християнски, католически храмове.

Днес отново няма ранно ставане, но пък денят е пълен с приключения.   За начало – среща с местен шаман!  Образ неземен, носеше си торбата с магиите – бая ни, магьосва ни, и ето на – започнахме всичко на чисто – чисто нови!  Reloading, така да се каже.

 

После – посещение в местно гробище* – Cementerio General de Almudena, с изумителни стенописи по оградата отвън.  Също мнооого интересно.  Ковчезите ги редят в нещо като чекмеджета във вертикални стени, с витринки отпред, където поставят любими предмети, храни и напитки на покойниците.

 

 

Покритият пазар Сан Педро

е огромен, шарен и много любопитен.   Продават се основно хранителни продукти – плодове, зеленчуци, месо, подправки, разни готови манджи.  Кафето Tunki го хвалят като едно от най-добрите в света.  Пробваме черимойя (cherimoya) – местен плод, подобен на авокадо, но сладък и мнооого вкусен!  Даже и готварски урок ни организират в един от местните ресторанти!

 

Следобедът продължава с обиколка на забележителностите кускиански.   В колониалната катедрала на Plaza de Armas са изложени над 400 картини на Кускианската художествена школа (Escuela Cusqueña), основана от испанците с цел да обучава местните да рисуват в европейски стил.  На кечуанските художници било позволено да рисуват само картини с католическа и европейска тематика и не им било позволено да подписват творбите си.  Те обаче се ухитрявали да вмъкнат все пак инкска иконография в картините си – като например печеното морско свинче, сервирано на Тайната вечеря в известната картина на Маркос Запата.

 

Както и в Лима, и тук много от сградите около Парадния площад, а и навсякъде из града, са с характерни и изключително красиви балкони с дърворезби – чудо!  Характерни са за испанската колониална архитектура.  Специално тези в Лима са обявени за паметници на културата, но и кускианските не им отстъпват.

 

 

Манастирът Санто Доминго

е построен върху основите на инкския Храм на Слънцето Куриканча, чиито стени и под, според преданията, някога били покрити с чисто злато.  И не случайно – на времето храмът е бил най-важното религиозно светилище на инките.  Високо на баирите над Куско пък е

крепостта Саксайоман

Нали ви казах, че Куско бил построен от император Пачакути във формата на пума!  Е, баирът, на който е Саксайоман е главата на пумата, а зигзагообразните стени на крепостта – зъбите ѝ!  (Plaza de Armas е точно на мястото на сърцето на пумата пък!)  Огрооооомни каменни блокове, със сложна форма с безброй ъгли, идеално напаснати и стабилизирани – прословутата зидария на инките – смайва и тук, в Саксайоман.  Крепостта се счита за едно от най-светите места на инките, място за най-важни церемонии, където се събирали представители от четирите провинции, а също и отбранително съоръжение, и обсерватория.   Наблизо е

статуята Cristo Blanco – Белият Христос

– малко нещо а ла Рио де Жанейро, ама в доста умален вид.

 

На връщане от крепостта Саксайоман се отбиваме в работилница и магазин за плетива от вълна на алпака, че даже и викуня.  Чудесни са, ама и цените им си ги бива…

Продължението:

 

Една Румяна в Перу (2): През Свещената Долина до Мачу Пикчу и Куско

Автор: Румяна Койнова

Снимки: авторът

*По неизвестна за мене причина, гробищата в Южна Америка изглежда са туристическа атракция, или поне нещо, за което е подходящо да бъдат водени чужди посетители. Не за пръв път в пътепис за Южна Америка срещам подобен детайл – посещение на гробище – бел.Ст.

 

Други разкази свързани с Перу – на картата:

 

 

Перу