;С Веселин продължаваме из Алпите и Доломитите. В първата част направихме прехода от България до Италия, а днес през проходите хоще завъртим около Моена и езерото Дел Гарда.

Приятно четене:

Алпи 2017: Из Доломитите, Италия

4 приятели, безброй проходи и над 7 000 километра емоции…

част втора

ден трети

Езерото Саурис и Кортина д’Ампецо

;

Доломити = СУПЕР

Няма по-красиво събуждане от това !

;

Да гледаш величието на тези планини, а пред погледът ти да стой нетърпелив любимият мотор който ще те отведе по-късно сред тях.

Малко след мен стават и останалите. Радо има навикът да се излежава, а аз не пропускам да го подканям да става. Когато идва време за закуска откарвам най-мързеливите до масата.

;

След това прибираме каквото е останало, и потегляме по пътят нагоре.

Следват същите красиви и непрестанни завои, по които карахме и вчера.

Планината е невероятна !!!

;

За съжаление, денят не започва както си мечтаех, и се налага да спрем, защото не можем да продължим напред.

;

Пътят е затворен за ремонт. Връщаме се обратно и решаваме да заредим, хем да мога да променя и намеря друг път за да продължим. Докато пълним, всички се шегуваме с Вальо, че само на него му зареждат мотора, а ние трябва да се обслужваме сами. В последствие се оказа, че това удоволствие се заплаща с по-висока цена на горивото…

;

Това ще ни е за урок и повече ще внимаваме на коя колонка спираме и кой иска да зареди моторите ни.

С пълни резервоари и готови за предстоящото се понасяме нагоре по склоновете на това райско място. Еуфорията бързо се връща и ме кара да крещя в каската си от щастие. Тогава осъзнавам че всъщност аз не карам мотор, аз летя…

;

Опитваме се да караме бързо, като се гоним по завоите. Тъкмо като си повярваме че можем, някоя групичка ни изпреварва и ни показва, че все още само се возим.

;

На върха, където са самите проходи, всички ставаме отново като малки деца и не можем да се нарадваме.

;

Не мога да ви покажа всичките няколко хиляди снимки – а и да го сторя, пак няма да е достатъчно.

;

Докато пиша за пореден път сам себе си убеждавам, колко

много обичам тази планина

;

Както съм споменавал не веднъж, по тези места ще видите

голяма навалица от мотористи и колоездачи

Някои от проходите редовно взимат участие в колоездачните обиколки на Италия и Франция, и е добре да съобразявате плановете си за идване тук с предстоящи спортни събития.

;

Дори и да няма такива, колоездачите по пътя са почти колкото мотористите. Въпреки че сме извън големият сезон, както казва Радо толкова мотори и по мото съборите не е виждал…

;

Мотори има всякакви, дори такива по които и аз успявам да се загледам.

;

Между проходите спирам от време навреме, ако видя нещо интересно край пътя, но след това съжалявам че съм спрял. Като отявлен мрънкач, започвам да се ядосвам, когато започнем да се мотаем много. Уж спираме за снимка, а някои започват да се разсъбличат. Тъкмо си мисля да тръгваме и друг извади нещо за ядене. Така 5 минутка за снимка се превръща в 20 минутна почивка… Когато започна да налагам мнение бивам упрекван. че не позволявам на групата да се наслади на гледката. Жалко, че всички бяхме на едно мнение когато показвах трасето и залагах целите а сега са на различно.

Тук е момента да предупредя всеки, който тръгва на такова мащабно пътуване,

да прецени много внимателно какво очаква да види и с кого иска да кара ! Иначе може да се окаже в ситуацията в която бяхме ние. В момент като този решаваме, че е време за обяд и намирам място край пътя. където да отдъхнем за половин час и да хапнем докато променям трасето, отново.

;

Въпреки моментите на повишаване на тон, групата е в отлично настроение и всичко е наред ! Нормално е големи момчета да си мерят…моторите.

След обяд зачестяваме спиранията – горещо е и групата се нуждае от почивки. Докато едни търсят сянката и разпускат, други оставят ТДМски следи след себе си.

;

;

Новият асфалт и жегата погаждат лоша шега

на някои от моторите – за малко да паднат поради потъване на стъпенката в настилката !?! Поемаме пак на горе в планината където времето е доста по-приятно.

;

Малките проходи просто пропускаме. На големите спираме за снимки и да поразгледаме. Докато другите почиват, аз събирам камъни

;

Или следя за поставянето на отличителните ни знаци навсякъде.

;

Passo di Valles, 38054 Тонадико, Тренто, Италия

;

;

Освен изящно реставрирани бижута…

;

…тук ще видим и най-новите тенденции в туристическите мотоциклети.

;

Слизайки отново в ниското, групата минава през известното курортно градче

Моена

;

Спираме на самия център на града, за да пием по кафе и да прегледам отново трасето.

;

Плановете са да хванем някой по-бърз път и да стигнем до Лаго ди Гарда където да спим тази вечер. След като идва

кафето се чудя дали да го пия или да го гледам

Ем го поръчах дълго…

;

Докато бъбрим на висок глас, от масата до нас ни заговаря какедонката Биба . Оказва се че работи тук и е силно учудена и щастлива, че вижда Българи в този регион – навсякъде сме рядкост брат…

;

;

Почерпва ни с кафето, а ние и оставаме магнитче от БГ за спомен. Това е иновация, която реших да пробвам тази година а другите много я харесаха. Така домакините ни, при които спим, или интересните хора, които срещаме по пътя си биват изненадвани с този малък жест. Биба ни връща, като ни купува и тя магнити от Моена, но ние я затапваме с помощта на Радо и бутилка вино, която той взима от местен магазин. Така след сериозна обмяна на смях и подаръци, трудно поемаме по оставащият за деня път.

;

Движим се възможно най-бързо като се опитваме да не нарушаваме установените правила за скорост в Италия.

Слънцето слиза ниско зад планините и открива друга гледна точка на всичко под нас.

;

След дълго каране спираме в

Рива дел Гарда

и се настаняваме в къмпинг Европа. И днес успяхме да изминем 400 км.

;

Цената на човек е 12 евро. Разпъваме палатките точно до входа и след като отскачаме за бира и храна до Лидъл, решаваме да обърнем внимание и на езерото.

;

Почти сигурно е, че това е мястото, където всички ние оставихме част от себе си.

Невероятно място!

Изключително населено, все едно сме Август месец на Слънчака Ние също влизаме във водата.

;

Габровеца, на когото всичко му до колене, учудено гледа олимпийският ми опит в плуването.

;

Водата е приятна, чудна за къпане.

Като се стъмни си взехме по душче и седнахме да вечеряме. После оставихме Вальо да спи а ние решихме да разгледаме крайбрежието и да се потопим в живота на местните.

Пихме по някоя и друга бира, посетихме местна Pasticceria по поръка на приятел, и докато облизвахме сладко сладоледа, на дълго и широко обсъдихме всички жени в радиус от няколко километра Заредени с розови емоции се прибрахме в къмпинга и кой където му е палатката. Навих си часовника за 6 и заспах с мисли за следващият ден.

Очаквайте продължението:

Автор: Веселин Куршумов

Снимки: авторът

Около езерото Гарда има още изгодни места за нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Алпи – на картата:

Алпи

После и цяла Италия ви очаква:

Booking.com

Продължаваме с Тони из Източен Анадол в Турция. Започнахме с?преход от София до Йозгат, продължихме към Каменния път при Кемалие и Малатия, а днес ще минем през Арсамея, планината Немрут и ще разгледаме Диарбекир.

Приятно четене:

От Арсамея през планината Немрут до Диарбекир

Трети ден от

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Ден 3, 26 Юни 2017 г.?

Километрите за деня бяха 357.

?

?

?

?

Събудих се рано, както обикновено. Слънцето точно се показваше.

Прекрасна гледка откъм палатката като за добро утро

?

Не се подмотвах дълго, сгънах багажа набързо и се натоварих на мотора. Внимателно минах през пясъка и се изкачих до главния път.

Днес трябваше да се кача до величествения Немрут и да акостирам в Диарбекир,

а е само третият ден. Карайки по пътя в едно селце, видях работещ магазин и спрях, за да си взема нещо да хапна. Имаше и течаща чешма до пътя, на която си измих очите и след като закусих пак някакви вафли и сокчета, си измих зъбите. Попътно бях решил да посетя и един интересен мост. В един момент сметнах, че ще е по-забавно да мина по малките селски пътчета.

Около Kozagac

?

Пейзажът е доста интересен, всичко е пожълтяло от жегата, почти няма зеленина, но по тези ширини е така. Слънцето препичаше и беше още от сутринта над 30 градуса, кошмар.

?

?

?

Пейзажът е доста интересен, всичко е пожълтяло от жегата, почти няма зеленина, но по тези ширини е така. Слънцето препичаше и беше още от сутринта над 30 градуса, кошмар.

?

?

Имаше и лек офроуд

?

Но за кратко

?

И някаква крепост край пътя

?

?

Свършиха малките пътчета и се включих в един от основните

?

Стигнах до

Cendere Koprusu (Моста над река Джендере)

?

Намирах се на новия мост

?

Гледката оттам беше добра, той се намираше успоредно на стария мост.

?

Строители на моста са XVI-тият легион по време на римския император Setimius SEVERUS (193?–?211 Сл.Хр.) Мостът е построен като величествена арка на две скали в най-тясната точка на реката. С просвет от 34,2 м, мостът е може би вторият по големина тип арка, строен от римляните. Той е с дължина 120 м и ширина 7 м.

?

Придвижих се до паркинга от едната страна на моста и се разходих, жегата беше убийствена, а беше още сутрин. Издигнати са 4 колони: за императора S. Severus, за жена му J. Domna и за техните синове –?Caracalla и Geta. Geta е убит от брат си Caracalla и колоната издигната в негова чест е съборена (211?–?217 Сл.Хр.). Caracalla е наредил да бъде изтрито името на Geta от всички камъни, където е било написано.

?

?

?

?

?

?

Гледката от самия мост е впечатляваща, имаше и доста къпещи се в реката

?

?

Един турчин на кон препускаше като гламав

?

?

?

Ето го и новият мост, по който минах

?

Реших да сляза и под моста, за да погледна оттам

?

?

?

Накиснах ботушките във водата, малко да се охладят

?

?

Върнах се обратно до паркинга, където седнах да пийна чайче и да си взема малко въздух

?

Съвзех се и се отправих към мотора. Потеглих в неописуемата жега, крепеше ме мисълта, че ще се кача нависоко и там ще е поне малко по-хладно Има пряк път, който не е главен, за Немрут откъм моста и хванах по него. В един момент видях табела за някаква забележителност и спрях да погледна.

Арсамея

Реших да разгледам. Нагоре се виеше една стръмна и тясна пътечка.

Гледката си я биваше

Ей там долу, някъде в далечината, беше мостът

?

Античният град на Arsemia е бил населяван от Arsames –

един от предците на крал Antiochos 1 (62 – 32 Пр.Хр.) през 300 Пр.Хр. и е използван като лятна столица на държавата.

Стълбище право надолу, не знам докъде води, но не му се виждаше краят

Жега

?

Няколко от загадките на Комагена успял да разреши немския археолог Дорнер,

който в последните години бил ръководител на разкопки в близост до мястото. Археологът се заинтересувал от името, с което местните хора наричали планината – „Ескикале“, което означава „Стария замък”. Но на върха на планината нямало следи от никакъв замък. Тогава Дорнер започнал внимателно изследване на върха и на една от скалите там открил следи от някакъв надпис.
Разчистили скалата и под слоевете мръсотия и прах се показал?

най-големият в света надпис на древногръцки език

– повече от седем метра дълъг и три метра висок. Освен всичко друго, този надпис бил изготвен и по заповед на цар Антиох І. С присъщото си усърдие и пристрастие към детайлите, царят съобщавал в него, че неговия баща – бог Митридат, е избрал този връх за свое светилище и затова всички поданници на Комагена са длъжни да му се покланят. По-надолу се описвало най-подробно как именно те са длъжни да правят това, как да се подбират благовонията, които ще бъдат кадени върху олтара и каква да бъде храната на поклонниците.

В близост до надписа археолозите разкопали четириметров барелеф, отлично съхранен и изпълнен с изключително художествено майсторство. Той изобразявал двама мъже, единият от които без дрехи, а другият облечен пищно, със странна смесица от гръцки и персйски елементи в облеклото и с персийска тиара . Мъжете дружелюбно си подават ръка. Така била изобразена личната среща на цар Антиох с бог Митридат. Дори по външност те много си приличали…

?

?

?

Има две пещери на хълма, едната е използвана за съхранение на храна и напитки, другата за религиозни мероприятия, слизайки надолу по стълбите.

?

На върха се намира гробницата на Митридат, баща на крал Антиох и руините на мястото.

?

?

?

?

?

?

Много пареше и се отправих надолу към мотора, по пътя двама младежи вървят нагоре и ме заговориха, да ме питат откъде съм, какъв съм, единия беше доста религиозен и облечен в бяла роба, с брада, арабска шапка и след като приключихме само ми каза „Аллах бир, Аллах бир“ после се замислих, че иска да каже, че Аллах е един, явно защото са срещнали християнин и … (всъщност е казал „Господ е един (общ)“. т.е.„не се притеснявай, ние сме близки“? – това е доста учтиво обръщение към християнин от страна на вярващите мюсюлмани, нащо подобно на „комшу“ в разговор с турчин – бел.Ст.)

На слизане към мотора се опитаха да ми продадат вода в началото на обекта, но отказах. Натоварих се и пред мен тръгна едно старо БМВ със софийска регистрация, само дето вътре си бяха баш ходжи, ама истински.

Потеглих по

един павиран гладък път,

който се оказа, че води чак до върха. Не мога да повярвам, право нагоре стръмен път, направен изцяло от хубаво наредени павета, широк колкото за 3 коли и така към 15 км. Ние тук Витошка я правим с такива павета няколко години, преставям си, ако трябва 15 км да се построят, камо ли на 2 000 м надморска височина

?

?

?

?

?

?

?

?

Пътят към Немрут, Youtube:

?

Ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+, можете да гледате директно оригинала на видеото във FullHD 1080p формат:

?

?

?

?

Наклонът на паркинга беше много голям и трябваше да си подбера правилна позиция на мотора, за да не го търся някъде надолу по стръмното. Софийското БМВ паркира до мен, две софийски МПС-та едно до друго?

?

?

Размотах се малко да видя каква е хавата и се оказа, че има бусове срещу 3 лири, които те карат оттук до върха. Беше доста горещо, предстоеше и изкачване по стълби, та оставих всичко на мотора, яке, каска. Само парите, ключовете и документите си извадих. Нямаше как да разнасям и якето с мен, пък и не ми се вярва някой да ги открадне точно тук.

Айде в буса и потегляме

Закараха ни до подножието на пирамидата, оттук нагоре е пеша и хич не е малко.
Немрут или Нимрод (на турски: Nemrut Dagi) е планина с височина 2150 метра, разположена в близост до върховете Анкар в Анатолия, на 60 km от Адъяман в Югоизточна Турция. В Немрут цар Антиох I Теос построил своята гробница, заобиколена от статуи, високи 9 метра, изобразяващи както самия него, така и божества, въплътени в глава на орел или лъв. Главите на статуите са били отстранени от телата и разпръснати из местността. По следите, оставени по главите, се предполага, че те са отстранени умишлено по време на иконоборството. В култов надпис Антиох, който управлява между 69 и 36 г. пр.н.е., декларира, че е построил мястото за вековете и идните поколение като благодарност към боговете и своите предшественици.
Гробницата е била открита през 1881 година от немския инженер Карл Сестер. Негово дело са единствените направени до днес археологически разкопки.
През 1987 година планината Немрут е включена в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Той е един от най-важните национални паркове в Турция и освен това е най-високо разположеният музей на открито в света.

Стигнах някъде тук

Гъмжеше навсякъде от такива буболечки, направо ти се удрят в лицето, на рояци. Не знам на такава височина какво правеха. Малко зловещо си беше, но супер величествено и красиво.

И още камъни нагоре

Стигнах до върха, гледката е спираща дъха

Не след дълго се озовах на източната тераса

В планината Немрут Даг в Югоизточен Анадол /Турция/ има едно малко известно и наистина загадъчно човешко творение. Това е гробницата на владетеля Антиох I от Комагена. /Комагена в миналото е било царство, разположено на Север от Сирия и Ефрат/. По майчина линия той бил потомък на Александър Македонски, а от страна на баща си произлизал от персите и принадлежал към династията на Ахменидите. Антиох решил да построи величествена могила високо на върха на планината.
Блестящата петдесетметрова мраморна пирамида на гробницата на Антиох на върха на планината Немрут.
Изграждането на светилището започнало през 62г преди н.е. Не се знае колко време е продължил строежът, но резултатът е невероятен. Погребалната могила е 50 м. висока и 150м в диаметър. И досега учените не са успели да разгадаят тайната на голямата пирамида.

Пред нея били поставени 5 огромни статуи, високи от по 9 метра всяка – 4 на гръцки и персийски богове, петата на самия Антиох. Те са издялани от 5 тонни каменни блокове. В резултат на честите земетресения в местността, или поради насилствена намеса, главите на статуите са разхвърляни по земята. Дори и паднали, те смайват с размерите си – всяка от тях е висока около 2 метра.
Главите са с гръцки черти и прически в персийски стил. Сред тях е и тази от статуята на Антиох. Това показва, че самия Антиох се е смятал за бог. В лице той прилича на Александър Македонски, а тиарата говори за принадлежността му към рода на Ахеменидите.
Историята на Комагена е малко изследвана, но едно е ясно – на тази държава й е провървяло. Търговският кръстопът на древния свят е същевременно и място за среща на култури. Комагена се оказала именно такава точка, където се сблъскали и смесили културите на западния и източния свят – на Гърция, Рим и Персия, Партското царство, Двуречието.

И моя милост

Археологическата експедиция е работела на върха на планината при наистина много тежки условия – през деня температурата се покачвала до петдесет градуса, нощем падала под нулата, без вода, без никакво петънце от сянка на много километри наоколо. За пет сезона разчистила разрушеното светилище, освободила терасата от парчетата и изправила шест търкалящи се на земята грамадни глави. Четири на богове и две на пазачите на светилището – лъвът и орелът.

Тук са палили огън

Така е изглеждало, когато е било действащо

След като се полюбувах, реших да обиколя пирамидата

Уникални гледки

Озовах се на западната тераса

Отново глави

Фигура с типична фригийска шапка върху каменна стела от светилището на Нимрут Даг

Забрадките си правеха селфи

Там долу в края на пътя се намира паркингът на бусчетата, които ни качват и после ще ни свалят надолу. Отново съм единственият чуждестранен турист тук.

Слиза се по различен път от този, по който се качих

Слязох долу и бях умрял за вода. Един предвидливо на сянка продаваше половинки. Застанах на сянката и си купих вода. Започнаха да идват и други хора и да се нареждат и чакат буса, който нещо се бавеше. Дойде младежът със софийското БМВ и двамата ходжи с него. Единият си беше истински, ама много. Дълга бяла брада, типичното облекло и шапка, с гумени галоши без чорапи като тези, дето си ходя на село на нивата, явно да му държат чисти краката. Имаше и гега, ама гега да видите, изработена от хубаво дърво с много орнаменти по нея, завита в горния край. Аз бях единственият усмихнат християнин в района и ме гледаше доста лошо на умирачка. Аз се заговорих с младежа на английски език. Разказах откъде ида и на къде отивам. Ходжата се правеше, че не разбира, но си знаеше перфектен английски. В един момент ми отправи един доста строг и пронизващ поглед и ме попита „Ар ю крисчън ?“ За миг се вцепених, представяйки си как почва да ме налага с гегата, хаха, но се осъзнах след секунда и отговорих многозначително „Йес“ с широка усмивка. Опитах се да отклоня разговора, продължавайки отново да си говоря с младежа, казах му, че много пъти съм пътувал в Турция и съм впечатлен от отношението на хората към чужденците и как винаги се опитват да ти помогнат, когато имаш и когато нямаш нужда. В този момент ходжата се обърна пак към мен с онзи поглед и ме попита „Хау кен ай хелп ю“? Отново усетих леко напрежение, но не паднах духом, отново с усмивка смотолевих нещо, че всичко е наред. Сигурно чакахме около 30 мин бусчето, насъбра се тълпа. По едно време се задава бус отдолу, всички бързахме да се набутаме вътре, аз се качих, след като се запълниха местата. Ходжите се качиха на предните седалки, в един момент правостоящите слязоха, но мен ме оставиха, хората на двойната седалка до мен се сгъстиха и казаха да седна до тях, не е разрешено да се пътува правостоящ, макар, че имахме 2 – 3 км само да минем.

Това е пътят надолу

Моторът си беше на паркинга пред информационния център. Всичко си беше на него, нищо не липсваше, не се и съмнявах в това. БМВ-то беше спряно до мен, та се настаниха вътре младежът и ходжите, вече доста усмихнати и доволни, пожелаха ми Аллах да е с мен и на добър път и потеглиха. След предишното на Арсемия „Аллах е един“ това направо ми се видя екстра. Облякох се набързо и поех надолу към Диарбекир. Пътят слизаше стремглаво надолу и въпреки че беше широк, с хубава настилка от тротоарни павета, беше добре да се внимава.?

Всички снимки от Немрут тук:?http://www.tonyco.net/pictures/Kurdistan_2017/Nemrut/

Излязох на главния вече асфалтов път. Бях огладнял и се чудех къде мога да хапна. Диарбекир не беше много далеч, но жегата беше кошмарна. Пейзажът около мен жълт, ама жълт, всичко изгоряло, камъните се пукаха от жега. Карам със 120 км/ч, поглеждам термометъра – показва 40 – 41 градуса, на такава висока температура не бях карал до момента. Якето разкопчано, като ципът само в края леко закопчан, за да не се вее, потя се в каската, все едно съм в банята под душа. Реших да се изправя за момент, уж да ме духне малко челно, та и каската отворих, голяма грешка. Все едно бях застанал срещу сешоар, право в лицето и гърдите ми, викам си: „Я си стой зад слюдата, седнал на мотора е много по-добре“. В далечината ми се видя мост, викам си: „Май миражи започнах да получавам, какъв мост“.

Не беше мираж, а уникален впечатляващ мост над язовира

Мостът, който свързва турските провинции Adiyaman и Sanliurfa. Строежа му е започнат на 26 януари 2012 г. и струва 80 милиона турски лири. Пуснат е в експлоатация на 21 Май 2015 г. Преди това Ataturk Baraji се е пресичал с ферибот.

Спрях преди моста, имаше заведения и реших, че е време да хапна. Мостът е уникален и безплатен. Невероятна конструкция, спестяваща време и пари на обикновения гражданин, движещ се по главния път. В далечината се виждаха двете пристанища, между които се е движел фериботът.

Имаше истинска кюрдска скара, поръчах си пилешки крилца. ММММ, ями, ями

За накрая, разбира се, горещ чай, не съм вярвал как помага в тези жеги

Оставаха ми около 120 км до Диарбекир реших да се опитам да ги взема наведнъж, спирането с тези черни кожи на тази жега е кошмарно.?
Ето ме и на входа на Диарбекир, новата част

Първото нещо, което прави впечатление, са новите постройки и това, че са тип затворен комплекс. Разликата от при нас е, че затвореният комплекс е с бетонни стени, високи поне 4 м, завършващи с кльон от навита бодлива тел. Не знам хората как живеят при такива условия. Бях си заложил на GPS-а един от няколкото набелязани хотели, този точно пишеше, че има подземен паркинг и се намираше на входа на стария град, което беше и моята цел. Лесно го намерих и спрях пред хотела. Цената в букинга беше около 50 лв, влязох и попитах има ли единична стая. Време беше да се изкъпя, след толкова време без баня. Имаше стая на цена 35 лв с подземен гараж, включен в цената рай. Качиха ме да ми покажат стаята, метнах каската и якето и слязохме да видим с мотора какво се случва. В този град нещата стояха малко по-различно и не беше най-безопасното място на света. Когато слязох долу, баш беят на хотела даваше зор: „Мотор, мотор“ и сочи да го прибираме в гаража, явно и на него му беше притеснено. Едно от момчетата ми отвори гаража и ми посочи да се наместя в едно коридорче, за да не заемам място за кола. Поогледах се, хич не ми се виждаше лесна маневрата. Рампата много стръмна, ама много, прави ляв завой с вираж и точно на него аз трябва да счупя мотора на 90 градуса и да вляза вдясно в коридорчето като прескачам и праг. Преди да се спусна, спрях и започнах да обмислям план за висш пилотаж и как точно да стане, за да не се изтъркалям с мотора по рампата. В крайна сметка измислих нещо и реших да се пробвам – по-добре, отколкото да го оставя отвън и сутринта да намеря само рамката, хахаха. Спуснах се, като се бях подпрял стабилно на дръжките. Точно там, където трябваше да завия, спрях и гледах мотора да е в изправена позиция и аз да съм стъпил с десния крак стабилно, тъй като с левия на виража нямах възможност. Оттук трябваше с една маневра право на дясно да потегля и прескоча бордюра, нямах право на грешки. Включих на първа и с една рязка и премерена маневра се метнах в коридорчето, което беше равно. Трябва да се отбележи, че не паднах, но сърцето ми се разтупка. С няколко маневри успях да го обърна и насоча в обратната посока. Дотук добре, малко ми беше в шише как ще го изкарвам на следващия ден, нагоре щеше да е още по-тежко. Извадих си багажа, който беше опакован в пликчета, едно от момчетата предложи да ми помогне. Гледах да не се налага да слизам пак до мотора и да взема всичко, което щеше да ми е нужно, а то не беше много. Платих си на рецепцията, колкото струваше и се качих в стаята. Тук беше моментът, в който установих, че имам само един адаптер 220 V към USB и мога само едно устройство да зареждам. За батерията на фотоапарата имах отделно зарядно за щастие, но камерата, телефона и каската се зареждаха с това едно зарядно. Имаше WiFi, та можеше да пиша, което значеше и бързо изсмукване на батерията. Сложих телефона да се дозареди, тъй като в жегата на мотора не искаше да се зарежда, прегряваше, вдигаше над 60 градуса, въпреки, че се обдухва и ми изкарваше съобщение, че изключва зарядното, за да не унищожи батерията.?
Пуснах климатика, чийто конденз течеше вътре в стаята. Влязох за едно душче, много освежаващо и приятно след жегите, през които минах. Пооправих си багажа и беше вече към 18 ч. време за разходка. Преместих зарядното на каската, важно е да имам работещ блутут, за да може да слушам какво ми говори GPS-а.Сложих статива, фотоапарата и камерата в раницата, нахлузих бялата шапка идиотка на главата и поех. На рецепцията помолих за карта на стария град и да ме ориентират къде какво може да се види. Драснаха ми с една химикалка района и поех. Първата гледка до хотела, мотор с кош, приличащ на ИЖ.

И първи гледки към небезисвесната стена на Диарбекир

Град Диарбекир (Diyarbakir), който е често срещан и като Диярбакър, е разположен на река Тигър, в югоизточната част на Турция.
Диарбекир е град с около 5000 годишна история. Предполага се, че е основан от хурийците, до 1515 г., когато е превзет от Селим Първи, са се редували с асирийци, урартци, римляни, македонци, сасаниди и др. Името му идва от Diyar-i Bekr (Градът на Бекр), което е свързвано с арабското племе Бекр, което се преселва в страната.
Старият център на града има типичен римски облик, състоящ се от две главни улици, които свързват четирите порти и са ориентирани спрямо четирите посоки на света. Улиците са направени от павета, изградени от вулканични камъни, а над тях са се разпрострели много стари къщи, обществени сгради, църкви и джамии.
Първото нещо, което ще забележите, е крепостната стена, с която е опасан градът. Нейните черно-базалтови стени са изградени по време на Византийската империя. Запазени са 16 крепости, а самата крепостна стена достига височина от около 12 м. и дължина от 5 км.
Като втората по големина в света, Диарбекирската крепостна стена може да се похвали с 82 кули и запазени 4 основни порти. Те са украсени с много надписи и със селджукски релефи на животни и хора. Тъй като голяма част от нея е запазена, стената е най-посещаваната от туристите атракции, които използват удобното място, за да разгледат града от високо и да си направят впечатляващи панорамни снимки. От нея се разкрива невероятна гледка към стария град.
Тръгнах по една от главните улици, типично ориенталска гледка.

Бях си сложил бяла шапка идиотка, никой не ходеше тук с такава и хората ме заглеждаха, явно си личеше, че не съм местен. Веднага я свалих и прибрах в раницата. Аз съм си с тен и приличах на местните та беше по безопасно да не се отличавам много. Други чужди туристи освен мен нямаше, само аз бях.

Бях взел някаква карта от хотела и се опитвах да се ориентирам на къде са стените, но реално си ходих право напред, исках да стигна до другия край на стария град.
Улични музиканти

Входът на

Hasan Pasa Hanı,

Dabanoğlu Mahallesi, Marangoz Sk. No:5, 21300 Sur/Diyarbakır, Турция

видя ми се интересно и влязох

?

Много приятно местенце, нещо като вътрешен двор с масички и кафенета. Имаше и по етажите още масички и кафенета. Покривът на двора, беше покрит с бяло платно, за да не пече вътре жаркото слънце.

След като го разгледах и наснимах, продължих по улиците.

Полицаите са често срещани по разни ъгли в града, като стоят зад бронирани прегради

Приближих се до края на стената

Тук имаше нещо като порта в стената, която беше добре охранявана

Видях едни стълби, които по принцип са затворени с преграда, която беше леко помръдната и реших да се покатеря, преди да са ме усетили.

Гледката от върха на кулата беше впечатляваща

Обезопасяване никъде няма, не е много разрешено качването на стената и е на собствена отговорност, та трябва да се внимава, при падане няма да има оцелели.

Ongozlu Kopru

Блокове на хълма в далечината

Отвъд стената имаше и приятно паркче

Слязох от тази кула и реших да се разходя малко отвъд. Точно на портата засякох този странен мотор с кош, и пътниците му още по-странни.

Ето го и паркът отвъд стената

Кварталите бяха тип гето, като от филмите – доста потресаващо, ако не си свикнал с гледката. На едно място празнуваха нещо, сватба ли, какво е – и аз не знам.

Една от кулите на стената с турското знаме

Къщи с плосък покрив

Кафенета по улицата с много готина гледка

В един момент чух бибитки и гледам масово висящи от автомобилите хора, отиваха на мач, не на война

Една преправена моторетка

Тръгнах да се разхождам под стената, за да я разгледам от външната страна по-добре. По едно време чувам шумолене до мен и какво да видя, две змии се чифтосват. В първия момент леко се стреснах, тъй като бяха доста близко до мен, но бяха заети в любовната си игра и не ми обърнаха много внимание. Бяха от непознат за мен вид, та внимавах, не знаех дали не са отровни.

Това е нещо, което не се вижда всеки ден. На мен самия да го видя в естествената им среда ми се случва за пръв път, уникално е. Притискаха много силно тела една до друга, по някое време така се стягаха, че си мислих, ще се скъсат. Заснех ги и продължих нататък, явно трябва да се внимава къде стъпваш. Разминах се с едни хора и ги предупредих да внимават, тъй като има змии на пътеката. Тук в тази част на стената беше сравнително безлюдно, освен двама екстремни младежи които си правеха снимки.

Кафе в нищото, без посетители

Върнах се обратно там, откъдето се бях качил на стената, вече бяха сложили полицейски заграждения на стълбите, за да не се качваш горе, явно да не почне някой да стреля по полицаите. Поогледах се оттук-оттам, имаше в близост един брониран камион с гребло отпред и струйници за вода на покрива, от тези, с които разпръсват тълпата. Реших да се шмугна бързо и точно на стълбите, без да ме усетят и за нула време се озовах пак на върха на стената. Този път тръгнах да вървя по нея в посока една от другите порти. В един момент стана закрита стена с тунелче.

Изоставена кула

Продължих по откритата и част

Стръмни стъпала, по които се качваше влюбена двойка. Да, на такива места има място и за любов, освен за война

Леко загрубя пътечката по стената

Залезът над Диарбекир

И една панорама от стената към стария град

Продължих по стената

Отново полуразрушена кула

Явно и днес се използва за отбрана, имаше оставени чували с пясък, на един от отворите. Предполагам, че там се позиционира стрелец, когато е нужно.

Квартал отвъд стената

И в контраст точно от другата страна на стената имаше зелено паркче

Продължих

Трябваше ей там да стигна

Слязох малко преди Urfa Gate

Urfa Gate

Бях огладнял и трябваше да си търся място за вечеря. Хванах по друга главна улица от Urfa Gate. Доколкото се ориентирах, това е перпендикулярна улица на другата главна, по която минах преди това. Там някъде видях, че има какво да се яде. Малките улички не ми се сториха хич безопасни, затова предпочетох да се движа по главните. Стъмваше се и градът не изглеждаше никак приятелски настроен, макар привидно да цареше спокойствие. Намерих една тротоарна скара и седнах да хапна.

Донесоха ми уникално вкусни шишчета с агнешки дроб за никакви пари

След като похапнах добре, се отправих на вечерна разходка из стария Диарбекир

Улични музиканти, много забавно

И продължавам по улиците, като се придържам към главните за по-сигурно

Така изглеждат малките улички, по които не минах

На някои места из града точно като уличката по-горе просто още на входа има поставена бетонна преграда и тази улица бива запечатана и повече не съществува. слязох отвъд стената да пощракам малко нощни снимки

После поех обратно към заведението, което бях видял преди това, попътно и един площад

А ето го и през нощта, вече с отворен покрив и Hasan Pasa Hani

С това приключи и разходката ми този ден, беше станало късно и исках да поспя поне малко. Прибрах се в хотела, превключих на зарядното телефона и метнах изтощената батерия на фотоапарата в отделното зарядно. Лека ви нощ.

Към Ден 4

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Можете да пренощувате изгодно в района на планинате Немрут:

Booking.com

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

Другата Турция

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:

Booking.com

Продължаваме пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, преминахме от граничния Базарган до средата на пустинята Дащ е Кявир, продължихме през пустинята кък лагера Чак-Чак.

Днес през Язд ще стигнем до следващия пустенен лагер – Шехдад.

Приятно четене:

От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp

в пустинята Дащ е Кявир, Иран

част четвърта на

Из Иран

05 – 19.05.2017

Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp

612 km

Четвъртък.

Чак-Чак е най-святото място за зороастрийците

Това е религията, изповядвана в древна Персия до арабската инвазия през 7-ми век. Тогава много зороастрийци са побягнали към Индия и други съседски държави. Според една от легендите, по това време сасанидската принцеса Никбану е дошла именно тук, високо в скалите, където със своите придворни успява да съхрани религията си и свещения зороастрийски огън. Това е място за поклонения, на което всяка година вярващите се събират в храма на огъня и съпреживяват своята мистична религия.

Събудих се около 5 сутринта по българско време. По традиция хапнах набързо, докато събирах лагера, и се отправих нагоре по каменната пътека с фотоапарата под ръка.

Ето как изглежда пътят дотук по светло.

И пътеката, водеща до сградите за настаняване на поклонниците. Най-отдадените от тях започвали да вървят пеша към светилището на мига, щом го зърнели в далечината.

След бързата си разходка се спуснах обратно при мотора. Температурата вече бе 22 градуса, а часът – едва 5:30.

Отправих се

към замъка Нарин в Мейбод

Отвън той изглеждаше така:

Не останах дълбоко впечатлен, затова и продължих смело към

Язд –

градът на вятърните кули и зороастрийските храмове.

Първата ми работа, когато стигнах там, беше да хапна поредния пъпеш. Подминах няколко бакалийки, преди да видя някоя достатъчно отдалеч, за да мога да се отделя безопасно от трафика. Продавачът бързо разбра гениалната ми идея, така че ми връчи вехтия нож, който стоеше на един от стелажите, постла ми един картон на плота, в дъното на магазина, и ме остави да хапвам, докато той се занимаваше със стоката си пред магазина. Докато се хранех, при него дойде негов приятел и двамата се заприказваха. Когато стана време да тръгвам, се опитах с жестове да го попитам дали би имал нещо против да го снимам. Не ме разбра, затова извадих фотоапарата, за да придам повече яснота в питането си, а той просто кимна и застана мирно, “като за снимка“.

Пожелахме си „Ходахафез“ и продължих към

Стария град на Язд

Докато карах натам, в централните части на града най-много ме притесняваше да не бъда помислен за местен джигит и спирачните ми възможности да бъдат рязко надценени. След като натоварих всичкия багаж на мотора, ми бе нужна самолетна писта, за да го ускоря до 90, и две такива, за да спра до нула по традиционния начин.

Обикалянето в Стария град се оказа интересно занимание. Ако някога се почувствате в безизходица, спомнете си за мен в тази ситуация:

Като се замисля, може би ъгълът на предницата ми действително е малко странен. Както и да е, за щастие кожената чанта отзад поддава леко, така че с n на брой маневри и m псувни все пак успях да се извъртя обратно.

Освен пустинна столица на Иран,

Язд е и световен център на Зороастризма

Вероятно затова и следващото нещо, на което се натъкнах, беше тази „zoroastrian house“, както я нарече мъжът, който отговаряше за нея. Причината за името ѝ, по негови думи, беше, че всички сувенири тук са дело на зороастрийци. Може и така да е, не твърдя нищо, но и не успявах да се отърся от стереотипа, че всички подобни стоки са китайски.

След като минете през основното помещение, се оказвате в просторния ѝ вътрешен двор, чиито стени са обсипани отгоре до долу с килими и всевъзможни по форми и размери сувенири.

Попитах го какво прави, когато завали дъжд, а отговорът му бе, че всички използвани материали са естествени, така че не го притеснява нито дъждът, нито слънцето, което ги огрява ежечасно. От дума на дума се сетих да го попитам и за другите неща, които чоплеха съзнанието ми, като например за какво служат онези кръгли кули, пълни с вода. Оказва се, че предназначението им е просто да указват на пътешествениците къде има вода.

Когато излязохме отново пред магазина, туристи бяха обградили мотора ми и се изреждаха да позират, възсядайки го, за снимка. Няма да коментирам, поне не се опитваха да го вдигат от степенка. Постоях още малко с човека, все пак напоследък твърде рядко срещах някого, с когото мога да разговарям. Преди да тръгна го попитах дали би имал нещо против да го снимам. Каза, че няма проблем, така че отидох да сменя набързо обектива.

Дори не предполагах, че пичът е от типа “too cool to look at the camera” Интересно колко ли пъти са му казвали, че прилича на Том Ханкс. Нещо, на което обърна внимание един приятел, когато видя снимката, но не и аз, докато общувах с него.

А старият град на Язд е много красив.

С всички тези измазани с кирпич тесни улички, в които можеш лесно да се изгубиш, но не и да направиш обратен завой Много фотогенично място, но уви, не разполагах с модел наоколо.

Следващата забележителност, която си бях набелязал, беше

комплексът Амир Чахмак

Още докато паркирах мотора, при мен дойде това момче, за да ми даде флаер за някакво кафене в околността.

И ето ме и мен, най-после, пред една от многото в страната джамии с величествено извисяващи се минарета, декорирани целите с емблематичните сини плочки.

Всъщност това е една от най-големите такива в Иран, известна най-вече със симетричната си архитектура. Площадът е изграден тук през 15-ти век, няколко десетки години след джамията, като оттогава до сега са настъпили многобройни промени. През нощта всички тези ниши биват осветени и целият площад засиява, превръщайки се в едно дори още по-очарователно място.

Докато снимах и се любувах на гледката, видях тази двойка иранци, които правеха почти същото.

Знаеха доста добре английски, което позволи да обменим две слова.

Ето как изглеждат минаретата отблизо:

А това в далечината са т.нар. вятърни кули, или бадгири

.

Тези строителни елементи са един от символите на персийската архитектура и служат за проветряване, охлаждане и овлажняване на въздуха в помещенията.

Язд бе първият от трите града, в които исках да прекарам малко повече време. След разходката си наоколо

потеглих към пустинния лагер край Шахдад

Исках да снимам някой от всички тези огромни американски Mack-ове, които виждах вече ежедневно. Затова и на следващата отбивка, на която видях паркиран такъв, не се поколебах въобще и отбих, за да направя своя кадър. Шофьорът му тъкмо миеше посудата си, така че с позволението му щракнах това:

Човекът нямаше нищо против да снимам и него.

След като разбра, че не говоря фарси, млъкна и продължихме да общуваме само със знаци. Попита ме за двигателя и възрастта на Сянката, след което от своя страна не само ми разказа за 27-годишния си камион, ами и ме покани да се кача в кабината. Въобще и не подозирах, че това чудовище е оборудвано дори с климатик!? Но уви, двигателят е едва 6-цилиндров. Че той един тъп GoldWing е с толкова, бе?

За съжаление към този момент не оценявах по достойнство колко интелигентен бе този човек, щом преминахме на знаци веднага след като разбра, че нямаме общ език. Затова и отказах така лекомислено поканата му за обяд, за което впоследствие съжалявах. Тогава просто не знаех, че толкова рядко ще срещам такива хора.

Малко по-нататък, пък, карайки си съвсем спокойно, се натъкнах на тази хумореска:

Е стига бе, вие майтап си правите, да не кажа друга дума. Все едно из наш‘те гори в България да бродят камили!? Но пък знае ли човек, все пак снощи се натъкнах на диво зайче, така че…

Следващата ми спирка бе на изхода на едно градче,

където исках просто да хапна набързо от провизиите си. Нещеш ли, в следващия момент пред мен спря лъскав автомобил, от който излязоха двама добре облечени господа, просто за да си кажем здравей-здрасти, след тях спря и друг човек в далеч по-неугледен автомобил, а накрая при мен дойдоха и тези благи хора.

Явно отново се бях превърнал в атракция, защото след тях се появиха и други:

Спокойно, размина ми се побоя от страна на детето, то явно просто така си гледаше

По-нататък пътят ме отведе и до това чудо на инженерната, или по-скоро дизайнерска, мисъл:

Вероятно ще прозвучи като някакво клише, но когато видях тези скали, ги асоциирах най-напред с природата на северна Америка.

По-нататък пътят продължи в тунел, а веднага щом излязох от него, температурите започнаха рязко да се покачват и от 32 набързо достигнаха до 42°C. Приятно, а за щастие влажността бе нищожна, така че почти не ги усещах.

А тук указания отново не липсват!

И явно не само у нас някои от тях звучат толкова идиотски

Надморската височина бе 2700 метра – най-голямата, до която стигнах по време на пребиваването си в Иран.

Може да прозвучи смешно, но след като направих горната снимка, изпитах сериозни затруднения да изправя мотора, след като го възседнах. Наложи се дори да сляза от него и да го пусна леко напред, за да направя потеглянето си възможно. Май се бях понатоварил…

Когато влязох в

градчето Шахдад,

бях изненадан най-напред от палмите, растящи просто така в дворовете. Имах чувството, че бях в някакъв напълно различен свят, че това е по-скоро извадено от контекста на някоя джунгла, а не от този на град насред пустиня.

Бях си отбелязал координатите на тукашната бензинджийница, но когато паркирах пред една от колонките ѝ, ме ощастливиха с жест, идещ да рече, че

бензин няма

Шехдад, Керман, Иран

Това обаче въобще не ме притесни, знаейки, че возя със себе си още 10 литра в тубите пред дисагите, затова преспокойно продължих

смело към пустинния лагер

До него водеше не само асфалтовият път, но и жиците.

И ето че броени минути по-късно вече бях там!

Нямах търпение да стигна тук. Очаквах да заваря половин Horizons Unlimited сбирка, или поне други авто-мото приключенци, странстващи наоколо, готови да обменим куп полезна информация, съвети, забавни истории и какво ли още не, но…

Лагерът всъщност се оказа по-пуст и от Пустинята

Освен момчетата, отговарящи за евентуалните посетители, не заварих никой друг.

След като си платих входа, продължих плахо напред.

Където за моя най-голяма изненада ме очакваше този ирански трансформър:

Почувствах се като в някоя сцена от научно-фантастичен филм и вече очаквах отнякъде да се появи я Дарт Вейдър, я поне Люк Небоходеца. И ако от горната снимка не си личи от какво е сглобен, то ето и една отблизо.

Освен това тук има и около 30-тина юрти, които ще видите по-нататък.

Най-безотговорно зарязах мотора

и тръгнах да се разхождам из лагера. Бе започнало да се смрачава, когато мярнах няколко прилепчета да прелитат наоколо.

В първия момент останах леко разочарован, тъй като очаквах да заваря нещо малко по-различно тук. А именно образуванията, които присъстваха на снимката, която си бях принтирал за тук. Така наречените ярданги, или калути, резултат от вятърната ерозия.

Отидох отново при момчетата на входа, за да ги питам за калутите от снимката ми. Казаха ми, че те са именно тук, наоколо. Добре де, но аз все пак не ги виждах… Предложиха ми на следващия ден да влезем в пустинята с автомобила. С моя мотор нямало да мога така или иначе. Много хубаво, само дето цената, която ми обявиха, бе абсолютно смехотворна. Казах им, че ще помисля. Така или иначе предложението важеше за идната утрин.

Леко разочарован, реших поне да се кача по стръмните скали в дъното на лагера, за да погледна ситуацията, или поне терена, малко от по-високо. Надали имаше по-подходящ момент от този да си пусна дуета на Стинг с онзи небезизвестен алжирски певец.

Sting – Desert Rose

Когато се качих тук, осъзнах, че всъщност не ми бе нужен никой друг наоколо, още по-малко пък тълпи от хора. Тук, също като в пустинята Кавир, властва тишината… Не знам дали някога бях “чувал” подобна. А пустинята беше толкова красива. Но същинското ѝ лице ще ви покажа утре, както ми се случи и на мен.

Тръгнах обратно към мотора. Бях на 20 – 30 метра от кръговото, където го бях зарязал, когато зърнах малко диво животно, приличащо на лисичка, но с големи уши. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди, преди то да се впусне в стремителен бяг надалеч от мен. В любопитния му и невъздържан поглед ясно се четеше удивлението, което изпитваше, от това, че съм дръзнал да го обезпокоя в неговата Пустиня.

Оставих фото техниката при мотора и продължих отново към входа на лагера. Попитах момчетата дали мога да спя в някоя от юртите наоколо, а те отговориха утвърдително и ме поканиха да остана малко при тях. Единият от тях запали цигарата, която старателно свиваше допреди малко и започнаха да си я въртят. Предложиха ми да се включа, но любезно отклоних поканата. По-късно, докато стояхме в стаята, отляво на входа, единият извади малка бутилка от безалкохолно и каза, че е уиски. Наля си в капачката и мигом я гаврътна като шот. Тази покана отклоних също толкова тактично. Не ми беше принципно, но не ми се и пиеше. Е, ако ставаше въпрос за пълна догоре чаша с приятно охладена течност с аромат на хмел, не гарантирам, че щях да бъда чак толкова твърд в позицията си.

Вече се беше стъмнило. Едното момче ме извика с него, за да включим осветлението в лагера. След като вдигна шалтера в главното ел. Табло, се разделихме и аз отидох отново при мотора. Докато ровех в багажа си, пристигна голям бял джип и паркира в дъното на лагера.

При мен дойдоха Ник и Сабина – германци, пешеходстващи в пустинята, ескортирани от същия този джип. Явно всеки си има номер в живота. Сабина сподели, че също кара мотоциклет. Ако Sportster-а го броим за такъв, разбира се Били дошли, за да вземат някакви дърва, след което щели да продължат към вътрешността на Пустинята.

След като те потеглиха, преместих мотора пред юртата, която си бях избрал. Въпреки че врата нямаше и не можах да паркирам мотора така, че да запреча входа ѝ, реших, че ще си спестя разпъването на палатката вътре.

Всичко бе чудесно, докато не дофтасаха няколко автомобила с иранци и иранки. Е, ранното заспиване ми се размина, но за сметка на това пък успях да си направя доста записки за всичко, което ми се случваше напоследък.

Днес насмешка у мен будеха пътните знаци, указващи леките кривини по безкрайно дългите и прозаично прави пътища наоколо. Тук едва ли не на всяко отклонение от праволинейност бе зачислен по един такъв знак. По-досадно обаче бе, че вятърът по тези земи няма по какво да бъде разчетен. Понякога просто те грабва изневиделица и те размотава по платното като прани гащи в зимна нощ.

Според същата онази карта на светлинното замърсяване тук бе дори по-тъмно. За пръв път попадах на място като това – с толкова ниски нива на светлинното замърсяване, затова и се чувствах като дамска превръзка – на прекрасно място, но в неподходящ момент. Пълнолунието бе настъпило тази сутрин и това напълно компрометираше каквито и да било опити за фотография на звездното небе.

Мира не ми даваше въпросът как така още не бях срещал други странстващи мотоциклетисти. Кой тогава качва всички тези снимки из фейсбук групите, които ме караха цяла зима да копнея да потегля на пътешествие!?

Очаквайте продължението

Автор: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Коста Рика или на Мавриций:)

Малдиви:

Booking.com

Коста Рика:

Booking.com

Мавриций:

Booking.com

Booking.com

А Тони започваме още едно пътуване с мотор – този път крайната цел е езерото Ван. Като за начало ще опитаме в един ден да мнем повече от 1200 километра, което значи да подминем Анкара, че и отгоре.

Приятно четене:

От София до Йозгат, Турция

Първи ден от

Източна Турция (Кюрдистан) с мотор

Ден 1, 24 Юни 2017 г.

Километрите за деня бяха 1315

Отново станах в 3 ч. сутринта, закусих, облякох се, по-голямата част от багажа беше поставена по куфарите още от предния ден и в гаража не се мотах кой знае колко. Изкарах мотора пред нас за една стартова фотка.

Около 3:55 ч., в страхотно настроение, мислейки за предстоящото ми приключение,

отлепих от Люлин сити в посока Кюрдистан

Отново пусти съботни булеварди и бързо изнизване от града. Магистралата не беше много натоварена, явно не пътуваха точно тогава много гастарбайтери. Реших да се понапъна и да направя първото спиране на Лукойл-а в

Капитан Андреево

Бях там в 7 ч., гледам – бензиностанцията не работи. Вярно, че е доста забутана в нищото, но ми се щеше да си сипя за последно от евтиния бензин в България с отстъпка. Викам си: „Брех, прецаках се“, върнах се около 1 км назад до някаква неизвестна бензиностанция. Бях решил там да заредя и започнах да обяснявам на хората как Лукойл не бачка, а те казаха: „Хората са вътре, трябва да им почукаш през нощта“. Казах „Благодаря“ и се върнах на Лукойл-а.

Наистина имаше хора вътре, но няма как да разбереш – ако не ти кажат, изглежда като неработеща бензиностанция. Заредих гориво и леко се изнервих заради неразбориите с бензиностанцията. Върнах се на

границата, нямаше голяма навалица и преминах много бързо и лесно,

за около 15 мин. Хванах дългата безкрайна магистрала към Анкара.

След Одрин

започнах да огладнявам и спрях на една отбивка да хапна гьозлеме с чай.

Вече добре нахранен, продължих по пътя. Нищо необичайно до този момент; малко

преди Истанбул трафикът започна да се сгъстява,

но съм с опит и никак не ми пречи. В самия Истанбул нямах никакви драми и се изнизах съвсем прилично, предимно 100– 120 км/ч. Не се налагаше да се намалява много заради трафика и стигнах до Fatih Sultan Mehmet Koprusu.

Имах за цел да спя някъде след Йозгат като миналата година и евентуално да си подобря рекорда за най-дълго каране на мотор за един ден, но не би. В момента, в който

излязох от Истанбул, трафикът буквално спря,

вече беше доста горещо и хич не ми беше добре. Викам си: „Пак ли“, мушкам се оттук-оттам, доколкото е възможно това с куфарите, карам в аварийната, както правят всички мотористи и пак е трудно придвижването. Тапата едно 30 км на спри-тръгни. Добре, че съм с мотор, иначе не знам какво щях да правя. Отпуши се, викам си: „Разгеле“!

Да де, но след има-няма още 30 км – пак тапа, започнах да се изморявам. Трафикът е като на Цариградско шосе в пиков час, само дето вече съм минал така 200 км при 34 градуса температура на въздуха.

Спрях на една бензиностанция да заредя и да си взема нещо за хапване в движение. Хич не ми спореше придвижването, не знаех към този момент на какво се дължи този ужасен трафик, но се надявах скоро да се отпуши. Определено закъснявах с графика и хич не виждах как ще направя 1000 км за деня до края на магистралата. Започнаха да ми се въртят в главата някакви планове как ще трябва да търся да спя около магистралата, което обаче хич не ми се нравеше. Продължих – няма включване в колоната: затапили всичко, дори и аварийната лента. С много зор някак си успях да се промуша и пак спри-тръгни.

Основната причина за това задръстване по магистралата, свързваща двата най-големи града в Турция, бяха закъсали коли. Въпреки, че бяха преместени в аварийната лента, трафикът реално е спрял за кратко време, докато ги преместят и след това, за да потегли, знаете принципа на инерцията натрупала се е опашка и няма потегляне.

Та така: опашка примерно 30 км – отпред закъсал. Подминваш го и няма проблеми – свободна магистрала. След малко пак 30 км опашка и пак същата причина и така в продължение на 500 км, не искам да ви описвам какво изживях. Голямо потене, много физическо и психическо напрежение. Всички са изнервени и се ръгат и трябва да си нащрек постоянно.

Спирах чат-пат да си вадя от куфара термоса с водата, за да не се дехидратирам. Гледах спирките да не са много чести, тъй като точно съм успял да се сръгам в трафика и спра ли – край, потеглянето пак е страшна мъка. Така

наближих Анкара –

бях почти на 1000 км от началната точка, а времето доста напреднало, моите сили на свършване, жегата ме беше скапала освен трафика. Такова чудо не бях виждал през живота си! 500 км задръстване, дори в Русия не ми се беше случвало, а там не е като да няма задръстване по М10.

Качих се на Околовръстното на Анкара най-сетне и няма никого. Викам си: „Това беше! Разгеле, сега ще понапредна“. Не щеш ли, гледам – тапа! Всички ленти + аварийната плътно кола до кола и спрели. Поглеждам GPS-а, който прегрява няколко пъти (SAMSUNG правят най-здравите телефони, потвърдено): остава 1 км до отбивката. Да, де, но този 1 км е за около 30 мин. По-късно установих причината – ремонт.

Трябваше да се слезе от Околовръстното под един мост, моторът пусна перката и тя не спря много продължително. Казах си, че ще прегрее, беше вече около 36-38 градуса между колите. Започнах да го гася, когато не се движим и да го паля, когато трябва да се преместя. По нанадолнище просто заставах плътно в дясно и пусках леко надолу по инерция, колкото може.

Беше време за зареждане. След като се спуснах под Околовръстното, спрях на една бензиностанция, на която имам чувството, че беше спрял и целият онзи трафик през последните 500 км. С много зор дойде бензинджията да ми зареди гориво (сам не можеш да си зареждаш). Опашка на касата огромна, чавета, жени, мъже –страхотия, не можеш да се разминеш в бензиностанцията.

Тук трябваше да си взема и вода, тъй като в термоса ми свърши, взех си и нещо сладко за бърза енергия. Бях изнемощял значително. Тук реших все пак да снимам нещо от случващото се, отгоре се вижда Околовръстното, точно там от моста до мястото, от което снимам, 30 мин.

Нямаше място къде да си спра мотора, толкова претоварена бе тази бензиностанция. Бях го спрял между едни коли на изхода. По едно време, докато да се обърна, гледам – моторът стои по средата на изхода от бензиностанцията и колите го заобикалят. Викам си: „Ей сега някой го събра“. Тичам бързо да го прибутам по-близо до бордюра и да си изпия на спокойствие водата.

Вече беше късен следобед, аз бях изминал само 1000 км, хич не беше добре работата. Чувствах се страшно изморен. Запалих и с кръстни мъки се включих в трафика. Кретахме още доста време, тук причината беше ремонт и от двулентов, пътят бе стеснен до еднолентов, като се преминаваше ту от едната, ту от другата страна. Ръгат ти се отвсякъде, карат по банкета… Ужас и безумие.

В един момент след доста километри се отпуши и трафикът се разреди, почнах да си подавам газ по-прилично и да напредвам с километрите, но и времето беше напреднало значително. Определено този път не съм спирал много за почивки, за да компенсирам задръстването.

Исках да спра пак в

Йозгат (Yozgat)

да хапна на същата кръчма, на която спрях и миналата година и ми направиха айрян с пяна. Наближих града, забавих темпото и вече в самия град започнах да се оглеждам. Уцелих я кръчмата, само дето беше с нов облик, нищо общо с предишната. Това е типично за Турция, постоянно се правят промени, обновления, нещо да е интересно, различно, за да могат да привличат клиентите. Ето ме паркирал мотора на почти същото място, където бе и миналата година, в пътеписа ми за Грузия можете да видите снимките и да сравните.

Ресторантът е различен, няма вече масички от автомобилни гуми, но има айрян с пяна – явно запазен специалитет.

Успях да се докопам до интернет и да пратя някоя и друга снимка. То докопването става, като искаш да ти дадат паролата от заведението, никога не отказват

Минаваше 20 ч., слънцето беше почти залязло, все пак бях доста на изток от София. Нямах много време за губене, не знаех къде ще спя, бях минал само около 1200 км.

Накатерих се на мотора и продължих. Започнах да се оглеждам извън населените места, къде мога да отбия. Нямаше да успея да стигна до мястото, където спах миналата година.

Тук място, там място, карах с около 80 км/ч и намалявах, като видя отбивка, дали ми върши работа. Или имаше хора, или нямаше как да спусна мотора, или пък се виждаше прекалено от пътя, което пък ми гарантираше будене през нощта за проверка от жандармата. И така километрите се нижеха, аз нищо не харесвах и се стъмни напълно. Започнах често да се разминавам с бавнодвижещи се коли на полиция и жандарма с пуснати светлини, ясно беше, че ще има проверка, ако се виждам от пътя.

Тъмница – съвсем не виждах нищо и стана още по-трудно да си намеря място, където да се разпъна. Започнах да спирам на разни отбивки, да слизам от мотора, да вадя преносимата лампа от куфара и да слизам да оглеждам, мога ли да сваля мотора, вижда ли се от пътя, какви са условията. Един, два пъти така и нищо не си харесах, все имаше някакъв проблем. Умората и психическото напрежение растяха прогресивно, започнах да осъзнавам, че съм се вкарал в някакъв кофти филм този ден и се напъвам допълнително в тъмницата, опцията хотел не присъстваше в мислите ми. Ако сме на приключение, така да бъде, само дето почна да ми идва в повечко

Sivas Yozgat Yolu, Doğankent Belediyesi/Sorgun/Yozgat, Турция

В крайна сметка при третото ми спиране и слизане за оглед с лампата видях едно блато до някаква мини каменна кариера, където ми се стори удачно. Свалих мотора набързо, преди да са ме надушили, беше буквално под пътя, но закътано и ако няма светлини отгоре не се вижда, че има някого.

Бях отново на около 1200 м надморска височина и си беше хладничко. Набързо разпънах палатката и надух дюшека. Този път носех само един спален чувал, дебелия. Реших, че няма нужда и от летен – ако ми е топло, ще се развивам, няма смисъл само да пълня куфарите. Надух си възглавницата, бях си измил зъбите в заведението, както обикновено и бях готов за лягане. Хвърлих екипировката в палатката и се метнах на дюшека.

Според GPS-а се намирах някъде около Dogankent. Небето беше кристално, нямаше ни едно облаче, имаше страхотна луна. Преди да легна, огледах с лампата хубаво да няма крокодили в блатото хаха, само жаби. Лягайки си, се наслаждавах на доста гръмко жабешко пеене. Този приспивен природен концерт ме унесе и заспах сравнително бързо въпреки превъзбудата, която чувствах.

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Ако не държите да ви ядат комарите край пътя, можете да пренощувате в Йозгат:

Booking.com

Други разкази свързани с Барселона – на картата:

Барселона

Още изгодни нощувки, из цяла Турция:

Booking.com

Продължаваме пътуването из Грузия с мотора на Владимир. Първият етап беше преходът през Турция, после влязохме в Грузия и спряхме в селцето Местия,направихме преход от Местия до Тбилиси,разгледахме Тбилиси, после поехме към Казбеги, наричан днес Степансминда, за да достигнем границата с Русия в Дарялските теснини. След това направихме неуспешен опит изкачим Омало в Ташетия, разгледахме Сигнахи и продължихме в посока Аджария, разгледахме Вардзия и изкачихме превала Годердзи на път за Батуми и Кобулети. Днес ще напуснем Грузия и ще поемем през Турция.

Приятно четене:

Довиждане, Грузия

Кобулети – Хопа – Артвин – Ерзурум

354 км

част десета на

Грузия: човек с мотоциклет

13-ти ден. 6-ти август.

Тази нощ пак не можа да се спи нормално. Този път не от дискотеки и ресторанти, а от самите грузинци. Непрекъснато идваха разни коли наоколо, стояха известно време, а после си отиваха. В началото помислих, че са полски ебачи, но после забелязах, че по колите имаше големи агитки от 3-4-5 човека. Стояха, пушеха, правеха мохабет и после си отиваха. Не се къпеха в морето, не палеха огън, не бивакуваха… Още предишния път, когато пак спах на палатка в Кобулети ми беше направило впечатление това нощно движение с колите, но тогава си мислех, че са таксита, или участници във веселбата по дискотеките…

По едно време малко се поуспокои работата и заспах. Събудих се от бученето на двигател точно до палатката ми и от фарове, които светеха право в мен. Показах се от палатката и видях муцуната на някакъв микробус буквално на по-малко от два метра от палатката ми. Ядосах се и му извиках на български:

– Кво бе? Ще ме мачкаш ли? Какво?… – Оня ме изгледа все едно съм му изял компота. От вътре някаква жена се обаждаше, като черна станция и даваше някакви указания на цървула. Тоя се помота малко после се качи на микробуса и се омете.

Беше 3,30 през нощта. Не можах да им разбера схемата на всичките тези. Не ги свърта на едно място ли, или не могат да се разделят с безценните си тенекии, даже и през нощта?!?! На сутринта станах рано и видях, че някакъв от нощните карачи не е преценил в тъмното, къде точно да спре. Беше минал 15 – 20 метра по-напред от твърдото и беше заседнал в пясъка. Колата беше легнала на пясъка, а предните и гуми бяха потънали. Дойде някакъв спасителен екип с един пикап Тойота Хайлукс, на който пишеше „полиция 112“, развиха въже от някаква скрита по колата лебедка и бързо го изтеглиха от пясъка.

Беше вече към 7 часа. Явно повече нямаше да се спи. Изкъпах се в морето, поплувах малко и после започнах за пореден път да си

събирам багажа. Днес щях да напусна Грузия.

Когато след близо час потеглях, на плажа започваха вече да идват почиващи, там с хавлиите, с чадърите и с надувните поясчета. Аз на такива места, море и плаж не мога да почивам. Само нервите ми се опъват от тълпите и от калабалъка, а да лежа, и да се печа… Аз да не съм месо за барбекю!?!?

Бяха ми останали 30 лари. Добре бях изчислил парите. За 10 лари, закусих и си купих банани, нектарини, бутилка фанта и минерална вода, и 20 лари ми останаха, за да дозаредя резервоара, когато напускам Грузия с по-евтин бензин.

Тръгнах пак към Батуми

Трафикът вече беше станал сериозен. Започнали бяха и тапите. Батуми е много красив град, но движението из него е ужасно. Сетих се, че вече за трети път минавам през този град, а нямам нито една снимка от него.

Имаше още много интересни и красиви сгради, но вече бях в трафика и задръстванията, и не съм спирал, за да снимам. Минах през Батуми и продължих към

Сарпи. Това е граничният пункт с Турция.

Долях си резервоара, както бях предвидил и за по-малко от 5 минути минах през гишето, удариха ми печат, и напуснах Грузия.

Довиждане Грузия! Надявам се, някога да се видим отново!

E70, Sarpi, Грузия

Имаше още много, какво да се види и научи за тази страна, но за сега толкова. Такива ми бяха възможностите този път.

На турския граничен пункт ме мотаха близо час

Аз пак се наредих най-отпред, но нещо компютрите им не работеха и се наложи да чакам. Жегата вече беше станала сериозна. Между другото още, до като минавах през Батуми към 9,30 сутринта там електронните термометри вече показваха 33 градуса. Сега вече беше към 12 часа и тези градуси бяха повече. Тръгнаха им компютрите и опашката тръгна. На едно гише ми подпечатаха паспорта, на друго гише ме провериха дали ми е подпечатан. На трето гише ми искаха талона на мотора, а на четвърто ми провериха зелената карта на застраховката. Накрая остана последното гише преди бариерата. Там провериха всичко. Талона, паспорта, даже дойде някакъв с автомат, за да ми проверява багажа. Отворих куфарите. Провери съдържанието на единия страничен, увери се, че не съм терорист и най-накрая ми вдигнаха бариерата, за да вляза в Турция. Потеглих към Хопа по широките, като магистрали турски пътища…

Този път бях решил покрай морето да не карам и

от Хопа свих към Артвин

Бях решил, че

ще карам през централна Турция

и няма да се качвам на магистрали. В началото пътят беше проход в планина и жегата не ме тормозеше чак толкова. Освен това гледките бяха много интересни и красиви.

Постепенно зеленината изчезна и наоколо останаха само едни огромни скали,

и зелената вода под тях. Всичко около Артвин е така. За да прекарат тези широки шосета турците са направили огромно строителство. Навсякъде из тези каменни грамади са прокопани и прокарани шосета, и надупчени тунели. В едната посока едно шосе с тунели, мостове и виадукти, а в другата посока друго шосе, пак с тунели мостове и виадукти. Караш, сечеш планината и виждаш по отсрещните скали как вървят ТИР-ове в обратна посока. Невероятно строителство са направили тука турците.

Тук обаче

изникна неочакван проблем

Температурата, която без друго си беше висока през този ден, тук при тези напечени огромни скали се вдигна още и стана направо, като в пещ. Сигурно мина 40 градуса. Ужасно.

Започна да ми се спи зверски

Тази нощ не се бях наспал добре и сега при тази ужасна жега ме изби на сън. Ама направо очите ми се затваряха, както карах. Нямаше нито дърво, нито храстче, нито сянка където да спра, за да дремна. Единствената сянка и малко по хладно беше в тунелите. Сериозно се замислих дали да не спра в някой тунел и да дремна малко. Но някой сигурно щеше да се обади за помощ, като види, че лежа там, а освен това ТИР-овете преминаваха през тунелите със страшен грохот… Карах бавно и много внимателно, за да не заспя и да се хвърля в пропастта, като едвам си държах очите отворени в страшната жега. Такова чудо за първи път ми се случваше, но то и за първи път попадах на толкова напечено място… Горният слои на тази вода сигурно беше горещ. След близо час мъки започна да се появява зеленина и сянка, но то, и на мен вече ми премина, и не ми се спеше чак толкова. Навлязох в

някакво ждрело преди Узундере

Продължих нататък към Ерзурум.

Пътят беше хубав и широк, освен това беше нещо, като проход в планина та жегата спря да ме мъчи и се събудих окончателно. Надвечер наближих

Ерзурум

Градът е доста голям, близо половин милион жители и се намира в голяма равнина, но на близо 1 800 м.н.в. Около него имаше много ливади, повечето от тях вече окосени, така че имаше място за палатка. Аз обаче се чувствах грогясъл от тези жеги днес и реших да намеря евтин хотел, да се изкъпя, и наспя като хората, за да събера сили за следващите дни, в които задължително щях да съм на палатка.

Влизах в града по една широка магистрала с 4 платна плюс аварийни. Някъде преди центъра, а навигаторът ме водеше в центъра, на едно кръгово видях надпис Хотел и веднага спрях. Хотелът не изглеждаше скъп и луксозен. Цената, която ми предложиха беше 60 лири (35 лв) за стая. Тъкмо си отварях устата, за да се попазаря малко и администраторът се поправи на 50 лири за единична стая. Това бяха 29 лева по курсът в момента. Съгласих се без пазарлъци. Това е съвсем нормална цена за единична стая в хотел в Турция и даже е ниска.

Моторa качих на тротоара пред входа на хотела. Измъчи ги транскрипцията на името ми в паспорта.

– Каква е тази транскрипция? – Попитаха.

– Ами мисля, че е от френски. – Казах.

– Дай транскрипция на английски.

– Съжалявам. Това е транскрипцията. Препишете я от паспорта точно…

Платих веднага, защото смятах рано сутринта да тръгвам.

Взех си зарядните за телефона и за фотоапарата, че от спането в Тбилиси не ги бях зареждал. Взех си и несесера. Всичкият друг багаж оставих на мотора. После си прибрах паспорта от рецепцията, за да не го забравя там, качих се в стаята и се изкъпах. Включих зарядните. Пописах малко информация в тетрадката за този пътепис. Нещо даже не ми се ядеше, толкова изморен се чувствах. Отказах се от вечерята и още по светло се опънах в леглото. Събудих се, чак на другият ден, към 6 часа сутринта.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът

Изгодни нощувки в Ерзурум:

Booking.com

Други разкази свързани с Грузия и Другата Турция – на картата:

Грузия и Другата Турция

А ето и нощувки из цяла Грузия

Booking.com