Продължваме пътуването на Влади из Тунис по време на епидемия. Започнахме със Сус, а днес ще направим няколко обиколки в пустинята Сахара. Приятно четене:
Тунис по време на епидемия
част втора
Из Сахара, Картаген и Междузвездни войни
Ден трети от обиколката на Тунис – 20.10.2020 г.
Ставаме рано, за да можем да закусим добре. И понеже аз закусвам бавно, съм се подготвил да си взема част от храната за из път. Вземам си бъркани яйца, малко салам, сирене, варени картофки, халва, малко масло, две варени яйца, малко домати, картофено пюре и кафе. Аз така обичам – да смесвам различни вкусове. Смесвам маслото с халвата и започвам с него. Следва кафето, бърканите яйца и картофеното пюре. Всичко останало, като бай Ганьо същински, слагам в чашата от кафето, варените яйца в ръка и съм готов за път. Даже и лъжицата взех със себе си. Е, нали вечерта пак ще се върнем тук и всичко ще дойде по местата си.
Докато закусвам гледам пак изгрева на слънцето. Сещам се за чая, който пих предната вечер на онова панорамно кафене в Сус – Verveine – 3 TD – три динара. Нищо не ми говори това Verveine, но имаше много странен горчив вкус.
Събираме се и тръгваме към 06:50 ч. Трябва да минем и през другите хотели, за да вземем и другите туристи. И понеже тук има въведени строги мерки във връзка с коронавируса, автобуса с който пътуваме е същия – 50 местен, но не му е позволено да вози повече хора от половината места, значи 25. Което днес ще създаде малко неудобства на едно семейство. Ние сме почти толкова. И няма място за едно семейство от 4 души. На тях им помагат да наемат кола под наем, да карат след автобуса, за да ни следват по програмата. Единия от другите хотели е почти в нищото, само дето е на брега на морето. Два километра около него нямаше нищо интересно. Следваме
посоката към столицата Тунис
По пътя натам ни разказват интересни неща за страната като цяло. Например, за стандарта на живот на местното население, за цената на жилищата в столицата Тунис, което било средно 65 000 Евро за жилищна площ от 80 кв. м. На фона на средната заплата от 350 евро там, те са много скъпи. Също и за това,
как страната се справя с пандемията
Тунис се е справил сравнително добре. Или наистина са малко болните, или Тунис крие факти или прави номера с броя на заразените. В съседно Мароко например, заразените били около 100 000 души.
Мюсюлманите тук
като цяло имат пет основни стълби във вярата си, които следват: вяра, молитва, милостиня, пост и хаджийство. Всеки мюсюлманин трябва поне веднъж в живота си да посети Мека.
Извън големите градове, след безумния трафик, следват километри равна и пуста земя, редуваща се през няколко километра от гета и крайни квартали, които много ярко разкриват другото лице на Тунис – хаосът, бедността и мизерията, мръсотията, изтласкани в периферията, но и по пътя по който минаваме. Къщите са недовършени, пристроявани, когато семейството се увеличи и стане тясно. А основите им излизат буквално от земята, първите тухли са едва ли не в тревата. Наоколо бурени и кактуси. Обясняват ни, че тук хората са бедни, и когато съберат малко пари, полагат основите. После може да минат години, докато съберат още пари и правят етажа. После пак минава време, докато направят плочата (дотогава на места покривът е временен). От там нагоре стърчат колони и арматури в очакване да съберат още пари, за да продължат с покрива. За днес имаме целодневна екскурзия до там, след това към Картаген и Сиди Бу Саид.
Първо ще посетим
музея Бардо
с най-голямата колекция на римски мозайки в света.
Стигаме бързо, чакаме около половин час. Малко снимки отвън и време да си доям храната от закуската. Влизаме, минаваме през скенер и започваме обиколката.
В първия момент не разбирах за какви мозайки ми говорят, защото стените бяха все още голи, но бързо разбрах, че мозайките тук са по земята, където стъпваме… Едни големи пана, с едни много малки квадратчета мозайки на места изтъркани от хилядите обувки, минали през тях. Аз вървя напред, за да мога да снимам мозайките по земята и по стената, без да има кой да ми пречи. Тези мозайки са събирани от цял Тунис или са били извадени от домовете на хората, и са подредени тук отново. Събирани са конфигурации от тях още от римско време. Там, където парчета от мозайките се губят, те са изрисувани по местата си или е оставен бял фон. Стигаме до статуята на Аполон. Тук имаше много статуи без глави. Къде ли са им главите ли? Ами отделно наредени зад стъклени витрини. Да се чуди човек коя глава на коя статуя е принадлежала.
От една тераса снимам двора пред музея и палмите навън. Беше ми много интересно. Имаше древни каменни саркофази и различни предмети от бита, намерени при разкопки по тези места. След края на обиколката тук, продължаваме към столицата. Ще минем покрай
едно голямо езеро,
което се пада вляво от пътя, в което плават хиляди птици – фламинго. Бяха страшно много, защото от тук минавал пътя на техните миграции – Виа Понтика. Постепенно се набутваме в столичния трафик. Влизаме в
столицата Тунис
и автобуса ни оставя на главния площад, близо до пазара –
Медината или Сука
Тунис като столица е един пъзел, реден хилядолятия от финикийци, бербери, римляни, византийци, араби, французи. Централната улица тук е соу френч (Тунис е бил френска колония до 1956 година). Тук спира и семейството, което пътува зад нас с колата под наем. Казаха им, че нямало никакъв проблем да си паркират колата там. Ние слизаме, разглеждаме площада до общината, правим си снимки, снимаме също и фонтана, който е тук и после отиваме към Медината, Сука, хубаво да се загубим по тесните калдаръмени улички с множество разклонения. Предупреждават ни нищо да не купуваме и нищо да не ядем, колкото и апетитно да изглежда. Защото групата за пустинята на другия ден може да си остане в хотела, ако има стомашни неразположения.
Събираме се на първото разклонение в медината и ни обясняват кое е това, накъде да вървим, какво ще видим и как да се ориентираме на обратно.
Тази Медина е най-голямата в Тунис
и е разположена сред множество малки криволичещи улички. Срещат се различни миризми, някои от които могат та ви убият.
Имаме само 40 мин, свободно време да разгледаме и да се върнем към автобуса. Хващаме една уличка, вървим, гледаме, снимаме. От всички страни търговците си хвалят стоката и ни подканят да я разгледаме и да купим. Ле шукран (на арабски) – ни научиха да казваме, означавало „Няма нужда“. И аз все това повтарям. „Шукран – шукран“ и продължавам да гледам – подправки, кожени изделия, сувенири, лакомства, дрехи, какво ли не. Малко по едната уличка, малко по другата.
Пред едно магазинче там видяхме отпред в два кашона сложени едни малки костенурки. Цяло семейство. По-големи и по-малки. Вътре им бяха сложили зелеви листа и други лакомства. Направих им по една снимка и продължавам. Площта на сука е много голяма и си мисля, че тук ми трябваха поне три часа – да имам време да се загубя, да се намеря и да си похапна нещо, не виждам защо да не може – хората го правят. Връщаме се по същите улички, излизаме от пазара и тръгваме към автобуса.
Booking.comМного е горещо. Забавихме се с тръгването, защото възникнал проблем. На хората с наетата под наем кола, паяка я задигнал и откарал на друг паркинг. Хората бяха много ядосани, защото пет пъти питали има ли проблем да се паркира тук – нямало. Дори там, където са питали, не е станало ясно защо са я вдигнали. И сега те се качват в автобуса, отиваме до този паркинг, водачите им помагат с езика да се оправят и всичко е наред (не стана ясно на каква цена). Продължаваме към мястото, където ще обядваме. До там пътуваме още близо час. В
градчето Ла Гулет (La Goulette)
едно малко градче. Там има Цитадела, строена по времето на Карлос V от испанците. Храната беше местна кухня, салата с настъргани моркови и наедро нарязано зеле, след това някакво ястие с подобно на гнездо пържено яйце, гарнитура и десерт. Докато обядвахме, чувахме навън някаква олелия, музика, танци и песни… Оказа се, че по съседната улица минава местна сватба – булката, младоженеца, родата, музикантите и всички поканени на сватбата. И най-отзад един с дайре. Шарения, олелия. Но докато изляза да видя какво става, отминаха само последните сватбари и човека с дайрето.
След обяда следва разходка из
Картаген
Оказа се, че Картаген бил град на брега на морето. Мога вече да казвам, че отивам на море в Картаген. Сещам се за една книга, която бях чел като ученик – „Картаген в пламъци“ на Емилио Салгари. Едни големи палми ни посрещат на входа. От античния Картаген (Cartage означава „Нов град“) перлата на Средиземно море, днес са останали само няколко колони. А това, което се вижда останало от него днес, представлява част от възстановените руини на една Римска баня.
Тук ще разгледаме руините на един от най-знаменитите градове на Древността. Според една легенда, градът е основан от финикийската кралица Елиса (известна като Дидо), успяла да спаси себе си и част от богатството си, при падането на гр.Тир. Картаген е възникнал като финикийска колония в 814 г. пр. Хр. Той е владял западното средиземноморие в продължение на векове. Ще видим римските бани на Антонин – величествен термален комплекс от 2 век пр. Хр., разположен на брега на морето, разказващ и показващ начина на живот в древния Рим. Разглеждаме, катерим се по големите каменни блокове, промушваме се през дупки и тунели, снимаме и гледаме морето. Духаше вятър. Тук се намира и една катедрала – Св. Луис и тя била построена в испански стил.
Тръгваме от Картаген към 15:20 ч, за да продължим към
едно малко арт-градче Сиди Бу Саид,
което много прилича на селищата от остров Санторини – романтично и живописно място, вдъхновение в бели фасади и сини прозорци. На повечето прозорци тук има дървени решетки или капаци, с много малки дупчици в тях. Това е така, хем за да не бъде много топло вътре през лятото, хем хората вътре да могат да виждат какво става навън, хем хората, които минават по пътя да не могат да виждат какво се случва вътре.
Наричат градчето Тунизийския Монмартър,
защото там художникът е властелинът на изкуството. SIDI BOU SAID – буквално означавало Св.Саид стареца.
Продължават да ни разказват интересни неща. За „амазИк“ – свободните хора. Така наричали себе си берберите. Преди са ги наричали варвари, но това било обидно за тях. По пазарите, където ходим може да се намерят например скорпиони, мариновани в буркани. Били подходящ подарък за тъщите.
Сиди Бу Саид
е съхранило духа на отминали времена, от което се открива великолепна панорамна гледка към Тунизийския залив и планините над него. Разхождаме се из живописните улички. Тук времето сякаш е спряло. Пред някои от къщите виждаме блажено полегнали красиви и мързеливи котараци. Красиви цветя или цветни пълзящи растения с червени цветове украсяват фасадите на някои къщи. Стигаме до края до едни стъпала, водещи към живописна къща, в която има кафене с тераса. Дават ни около час и половина време, което и тук не ми стига. Там, където се разделяме гледам едни стъпала, които водят някъде надолу по една калдаръмена пътека. Слязох по тях донякъде и виждам измежду дърветата
яхтено пристанище
долу. Слизам докрая, разхождам се по брега и снимам яхтите. Покрай брега долу имаше няколко ресторанта и малки кафенета. После на бегом нагоре по стъпалата и без дъх излизам горе, за да имам време да си купя нещо и да пия кафе.
Харесвам си една тениска с тунизийски мотиви и картинки. Започва едно пазарене за цената – търговеца казва една цена, аз свалям, той леко вдига, аз пак леко свалям и накрая я вземам пак за много пари, около 15 евро. И веднага от съседната сергия другия търговец ме пита, за колко съм я вземал и бърза да ми предложи друга за по-малко пари. „Шукран – шукран“. И бързам да си занеса нещата в автобуса – покупката, излишните пари и телефона и да се върна само да пия някъде кафе, без да изпускам от поглед автобуса, който след малко започва да се пълни. И този ден неусетно мина.
Събираме се в автобуса и тръгваме.
Обратно към хотелите. Пътувам и дремя,
уморен от днешното препускане по калдаръми и стъпала. Но дори и уморен, успях да видя и залеза на слънцето, защото пътуваме в една равнина.
Пристигаме си в хотела малко преди 19 ч. и бързам да отида на вечеря. След като добре си похапнах се преместих долу в бара за по няколко чаши различни напитки. Тук на бара гледам едно момче, доста коктейли сякаш изпило, защото вече едвам стои и се поклаща. После танцува с една кака.
Аз излизам малко навън от към басейна и сядам на едни канапета на една голяма маса. И гледам това момче излиза да пуши и сяда на другото канапе. И си говорим. Бил от Полша, от Закопане, след два дена си тръгвал. Казвам му, че на другия ден ще ходим до Сахара. В пустинята. Той се усмихна, махна с ръка и каза FAN – TAS – TIC. Матмата – казвам аз, а той махва с ръка и повтаря FAN – TAS – TIC , Фан – тас – тик… Той ходил там предишните дни. И много се зарадва, докато си говорихме. Аз пък го питах дали е студено там през нощтта, като изразих със свити рамене зъзнещ от студ човек. Нямало проблем, бил съм добре с дрехите, с които бях. Та ето как се подготвих и за там. Полунощ вече е минало, прибирам се да спя.
Ден четвърти – 21.10.2020 г.
Отново закуската е по същото време, както и тръгването. Само че този път съм си приготвил повече багаж, яке, бинокъл, видеокамера, таблет за навигация, по-голяма чаша, за да си взема повече храна за из път. Общо взето с
джобните пари
минах с под 100 евро за цялата почивка (по-нататък ще ги сметна точно). Купувах си всеки ден, когато ходя на целодневните програми, по едно кафе в обедната почивка по пътя и по едно на следобедната. Или кока кола, ако ми стане много топло или сънено. Минерална вода ми оставяха по литър и половина пред вратата на стаята в хотела (защото през цялото време държах табелката на вратата обърната със знака за тишина „Не ме безпокойте“. Обяда ни осигурен по пътя всеки ден – салата, основно ястие, готвено или аламинут и десерт, взимах си по една бира от тази, която масово се пие тук Geltia – 0,330 мл. цената на различните места по пътя е от 4 – 5 до 6 динара, което при всички случаи е под две евро. По пътя от някои места си купувах пощенски картички с изглед от местата, които сме посещавали. Даже на едно място останах изумен, когато за 5 картички ми взеха само един динар. Вечер оставях дребни монети в кошничката на шофьора на автобуса, който ни е возил през целия ден, после в ресторанта, след ресторанта в бара долу, алкохол, безалкохолни, кафе, вода.
Та за днес
пътуваме за Ел Джем
През следващите два дена ще разгледаме около 2/3 от страната и ще се запознаем с нейната история, традиции и обичаи. Пътя до там е около час. Пътуваме на юг. В Ел Джем гледаме амфитеатъра. Това е най-добре запазения и най-голям амфитеатър в Северна Африка и трети в света. Той бил един от най-впечатляващите паметници на световната история и е послужил като декор за някои от снимките на филма ” Гладиатор” на Ридли Скот. От паркинга, където спираме, продължаваме по една алея със заведения от едната страна. И попдаме на един камилар, който предлага на туристите да се снимат с неговата камила, за което взема пари естествено. „Ле шукран“ – избърборвам под носа си и продължавам.
Booking.comСтигаме до амфитеатъра
и влизаме. Накратко ни разказват историята там. Но аз решавам да си направя един експеримент. Докато водача разказва тук, аз бързам да се кача по големите стъпала до най-отгоре да направя няколко снимки. И да видя как се чува от най-отгоре. Прекрасно чувам какво се говори долу на групата. От най-високото място се открива изглед към входа и камилата, покрай която минахме по алеята до тук. Успявам да я снимам, без да давам пари за това.
Имаме свободно време тук – да стъпим на гладиаторската арена, да бъдем на местата на публиката и дори да минем през тунелите, от които са излизали дивите животни. Разглеждаме и се връщаме. Имаме и около половин час да пием по кафе на едно от заведенията, покрай които минахме. Тук имаше безплатен интернет и аз побързах да кача снимките, които направих до тук. Взех си кафе и един сандвич с малко пикантни подправки. Не обичам много пикантните неща, но точно тези, които си вземам по пътя много бързо ме ободряват и не остава и помен от дрямката, която ме наляга в това топло време. Една студена кока кола и обратно в автобуса.
Продължаваме към Матмата
Минаваме през SFAX, покрай Махрес, (MAHARES), което е предградие на Сфакс и е с население около 25 000 жители. Пътуваме още час и половина и пак спираме за кратка почивка. Минаваме и покрай GABES и стигаме до MATMATA след близо два часа път още. След Ел Джем релефа постепенно започва да се променя. По пътя в началото минавахме покрай безкрайна редица от маслинови дървета поне 100 км напред. Тези маслинови дървета са така засадени, че между отделните дървета да има поне 10 – 15 метра разстояние, защото корените им са много здрави и се разпростирали настрани. Почвата около тях е добре разорана. Също тук има и много кактуси, които на места се използват и като жив плет, с който се отделят отделните синори на различните собственици на земите. Първо свършват маслините, километри след тях свършват и кактусите, още километри напред виждаме зелени туфи, които покриват на места каменистия и равен терен от двете страни на пътя. Още километри напред свършват и туфите и от там нататък само камънаци. Светло кафяв, сух каменист терен. Докъдето поглед стига. Нито стръкче зеленина. Два часа пътуваме и нищо не се променя.
Стигаме до
Матмата
Това е най-известното селище на коренните тунизийци,
берберската столица на Тунис
Горе на един хълм спираме за снимки. Безкрайно далече до хоризонта – сух каменист терен и голи чукари. Тук, на тази панорамна снимачна площадка, ни наобикалят местни хора, които държат различни животни и ги тикат в ръцете, или по раменете на туристите за снимка, съответно да изкарат пари. „Ле шукран“ – не са познали. Един държи сокол, вързан за дебело въже с катинар в единия му край и го слага по раменете на туристите. Един зевзек от групата казва, че не иска снимка със сокол, а искал супа от сокол. Друг пък държеше пустинна лисица – много малко, пухкаво и мило животинче, даже си отърка козината по дрехите ми. „Ле шукран“. Не дават да ги снимам без пари. Ама аз нали съм дявол, успях да си направя една снимка с момчето със сокола на заден план с предната камера на телефона, докато зяпам небрежно по небето.
Продължаваме. Десет минути по-късно вече сме на мястото за обед. А за хората, които не са успели да се снимат със соколите, им казват, че те момчетата с тях ей сега след малко ще дойдат и до ресторанта. Тук ще имаме уникалната възможност да видим интимното пространство на местните жители и ще посетим част от подземните им жилища. Матмата става популярно с това, че през 70 – те години
тук е била заснета част от трилогията „Междузвездни войни“
И това води безкраен туристически поток тук. По тези земи Индиана Джоунс търси из околните пещери изчезналия кивот. Пустинята до Матмата е също и романтичния фон на „Английския пациент“.
Ей, сега как ще ме накарат да гледам тези филми отново, за да видя пак тези сцени, снимани тук. Но вече съм много гладен. Ресторантът ни за обед буквално е под земята, там, където са подземните жилища на хората, които живеят по тези места.
Минаваме през един много нисък тунел и се оказваме в една стая, където са разположени масите. Обядът е сервиран в едни големи плата за по 5 – 6 души и всеки си сипва от него в чинията пред себе си. Вземам си една бира и се чудя какво точно да ям. Картофи, ориз или пиле и кус кус. Сещам се какво ще направя. Слагам си предпазливо по малко от всичко, за да има за другите, а после, когато всички излезят, за да снимат наоколо аз ще се върна и ще си доям на спокойствие. Много кус кус и пиле, колкото е останало. Точно така и направих и добре си похапнах на спокойствие.
По стените – мотиви от “Междузвездни войни”,
надписи от рода на „SALLE STAR WARS“, „STAR WARS THE FORCE AWAKENS“ и на фона на тях, рисувани герои от филма и истински декори и предмети използвани във филма. Едно наистина вълшебно място. Тук наистина живеят хора. Едни тесни тунелчета на различни височини, до някои от тях се стига с помощта на въженце.
Качвам се и аз в една такава стая, за да снимам вътре. Но после слизането е много забавно, буквално си отърквам дънките в пръстта, докато слезна един метър по-ниско. Имат си стаи с маси, дървени легла, столове, картини по стените, пътеки и рогозки и т.н.
Продължаваме нататък към пустинята. Имаме още малко път до Дуз (DOUZ). Час, преди залез слънце стигаме и там. Намираме се в
оазиса Дуз,
известен като ” Вратата на пустинята”, разположен сред оазис от финикови палми, отвъд който следват хиляди километри убийствена, безразлична към човека пустош. Вече съм си платил и за яздене на камила и за каране на АТВ и нямам търпение и за едното и за другото. Спираме при камилите. Тук са и АТВ – тата. Първо сме на АТВ. През това време другите са на камилите. После обратното, за да бъдем ние на камилите, а те на АТВ-тата. След като миналата година се учих да карам скутер – моторетка на остров Корфу,
познайте сега къде ще се уча да карам АТВ. В пустинята Сахара.
Никога не съм сядал на АТВ, нищо не знам за това как се управлява, но мисля, че пустинята е точно мястото, където ще се науча. Пред нас има една редица от 8 АТВ – та. Първото е на водача, а на следващите зад него сме ние. Двойките се качват на едно АТВ. Аз съм сам на моето по средата на колоната. Слагам си предпазните очила, да не ми влиза пясъка в очите и чакам да ми покажат кое, как, къде и кога се пипа, бута или натиска – откъде газ, къде спирачка. Водачът на нашата група помага с превода. Показа ми момчето. Мина, запали АТВ – тата на всички, показа на всички и на мен по-разбираемо откъде се дава газ и къде е спирачката. Нищо друго не се пипало. Да тръгваме.
Тръгна водачът, първите след него, вторите, третите бяха двама с едно АТВ, четвъртите… Аз съм на ред. Подавам газ полека и тръгвам. Олеле,
като тръгна това чудовище, че като почна да друса,
че като се вдигна облак пясък от АТВ – тата преди мен. И загубих дирите на пътя. Гледам някакъв коловоз с грайферите на гумите от предното АТВ и следвам посоката на зиг-заг. Един отпред, друг отзад, изпреварват се, качват се по бабуните. От време на време водачът се обръща да види дали всички са след него, някой да не се е загубил. И на един завой като загубих дирите на пътя и се качих на една бабуна. АТВ – то спря. Нито напред, нито назад. Давам газ, пясъка назад по мен и гумите потънаха до праговете. Олеле, ами сега? Гледам водачът дали ще се обърне. Погледна момчето към мен и аз помахах с ръка. Той се върна, освободи от скорост и ме избута назад на равно. Давай, казва, като ми махва с ръка. Да давам, ама накъде, не виждам пътя. Той пак се върна и ми показа. Този път вече внимавам. Минаваме през още бабуни. След една от тях видях едни очила – на хората от АТВ-то пред мен. Върнаха се. Отзад ме изпреварва двойката мъж и жена. Мъжът отпред кара много бързо и жената отзад се тръска и подскача.
По едно време водачът се обърна, гледа, гледа, замисли се и се върна. Едното АТВ се загубило. През това време другите почнаха да бръмчат наоколо на воля. Мисля си, то хубаво, ами ако им свърши горивото и да не могат да се приберат? Ама бръмчах и аз наоколо, докато се върне водача. Оказа се, че двойката бързаци са се изтърсили от АТВ – то. Минали с голяма скорост през една бабуна и изпаднали от машината. Имали охлузвания. По средата на пътя спираме за снимки. АТВ – то е около час време. Връщаме се там, откъдето сме тръгнали.
Оставяме машините и си чакаме камилите
Завърна се един керван от десетина камили, слязоха туристите от тях и сега ние сме наред да се качим. Аз гледам камилите и питам водача, дали за мен може да се намери по-ниска камила. Намери се една и за мен. Оказа се тригодишна. Другите били 10 – 12 годишни. С прибрани крака и легнала изглежда много приятно животно. Едногърба, седлото е в задната част на камилата. На самото седло има едно специално глездо, където да мога да си сложа телефона за снимки. Слагам го в едно малко сакче, промушвам шнурчето през дръжките му и стискам другия му край в очакване да се изправи камилата.
Изправя предните крака, надига и задните и ооооо, какво усещане само.
Знаете ли как вдига камилата?
Като асансьор.
А как спуска после?
няма да ви казвам – като самолет. Първо предните крака, после леко и задните. Вече съм камиларче. Моята камила е привързана с въже за тази пред нея, а тя от своя страна за тази пред нея, която пък води водача камилар. Ще се возим около 40 минути. Бавно, полека. Камилата е уморена от целия ден. Много топла тази камила, бързо ми стопли задника. По средата на пътя спираме за снимки. Точно залязва слънцето. Имам снимка на камила, на фона на залязващото слънце. Дойде и професионален фотограф, който снима всеки един поотделно на камилата. Досетих се, че после може да иска пари за тази работа и му махнах с ръка да не ме снима, за което после съжалявах. По средата на пътя с камилите към нас се присъедини момче на кон, който пък предлага на всеки, който иска да се премести пък на кон, пред него. Срещу пари, естественно. С нас имаше едно семейство – мъж, жена и дъщеря. Жената се премести на коня при момчето, а то тръгна в обратна посока към вътрешността на пустинята. И дъщерята вика от нейната си камила след майка си: „Мамооо, не отивай с непознат в пустиняяята!!!“.
Слънцето залезе много бързо, започна да става студено и
керванът се отправя към финала
Връщаме се обратно, слизаме и пред нас на едно въже между два кола ни чакат снимките, които професионалните фотографи са ни правили по пътя. Аз намерих моята с АТВ-то. Изобщо не съм разбрал кога са ми я направили. Но беше много хубава. Плащам си 4 динара и си я вземам за спомен. Сега разбрах, че парите за тази снимка са много малко, аз очаквах да вземат по 20 динара примерно.
От тук – обратно на автобуса и имаме
още малко път до хотела в Дуз
Хотелът ни тук се казва GOLDEN YASMIN hotel Sun Palm DOUZ, четири звезден. Стигаме и хотела, влизаме, на входа ни мерят температурата, минавам и разгледжам фоайето и бара там. Докато ни настаняват, пия един Тиберин (Thibarine 4 cl). Само 6 динара. Знам вече, че в Тунис имало такава местна напитка от рода на ликьорите и тук я намирам в менюто на бара. Бързо ни настаняват. Вземам си тиберина в стаята. Не си пръскам много багажа, защото на другата сутрин ставаме много рано.
Хотелът
има много интересна архитектура – от едната страна на коридора са стаите, а от другата е открито, няма стена, само трегери и колони и от другата страна – направо градинката и палмите във вътрешния двор. Хотелът има Спа център, но не работи заради вируса. Само масаж и терапия с камъчета може. Допивам си тиберина, връщам си чашата на бара и отивам на вечеря. Тук свободно може човек да си взема храната от шведската маса. Масите едни дълги, застлани с бели покривки.
Сядаме с моето ново другарче на края на едната маса. До нас седнаха две двойки млади и много приказливи хора. Започнаха да си разказват натрупаните спомени и емоции от изминалите дни. Много добре си похапнах. Сервитьори, облечени официално с бели ризи и черни панталони обикалят по масите и събират поръчки за напитките. Аз си вземам бира, за която се плаща отделно – 5 динара, а другите около мен по бутилка вино.
След вечеря се разходих наоколо по пътя нагоре – надолу. В тъмното останах с впечатлението, че като изляза от хотела, мина през паркинга и пресека пътя, от другата страна хващам пустинята – пясъка започва буквално от там. Време е за сън след този изморителен ден. А накъде ще продължим утре, ще разберете следващия път.
Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът