Започваме едно, бих казал епично, ако не мразех англицизмите, пътешествие заедно с Любо. Тръгваме за Иран и Ирак! Приятно четене:
11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция
Историята на едно пътуване с Ауди
част първа
Пътят на изток през Турция
Краят на Май наближаваше и дългоочакваното пътешествие на изток към непознати за нас земи най-накрая дойде. Всички приготовления бяха направени, карнета и визите налице, а групата готова за тръгване.
В късния следобед на 22-ри май след работа се натоварихме в натъпканата с багаж кола и потеглихме на изток.
Дестинацията – Иран, а за десерт и Северен Ирак.
Тези земи от няколко години са ми в полезрението и най-накрая дойде момента за реализацията на това пътуване. Идеята беше да отметнем едни 400 – 500 км + една граница и да нощуваме нейде в шубраците около Истанбул. Тези километри щяха да са от голяма помощ съдейки по ограниченото време, с което разполагахме за това пътешествие.
Пътят до границата се изниза бързо.
На Капитан Андреево нямаше много наплив
и също минахме доста скоростно. Вкарахме 50 турски лири в стикера за магистрални такси и поехме в посока третия мост над Босфора, на север, от който бях харесал една горичка за нощувка. Макар и с не малко отклонение този мост спасява от неспирния и никога непредвидим трафик на Истанбул.
По късна доба се озовахме в борова горичка, която изобщо не загатваше близостта на мегаполиса. Макар и малко мръсничко мястото беше доста добро за нощувка. Предлагаше уют и симфония от птичи песни. Разпънахме лагера и софрата, и прехода от забързаното ежедневие към предстоящото пътешествие започна!
Ден 1
Ден за строг транзит. Трябваше да се опитаме да минем колкото ни позволяваха пътищата повече километри на югоизток. Странното беше, че турците бяха завършили третата си магистрала от азиатската страна, но системата, която бяха въвели за таксуване не беше автоматична, а се плащаше кеш на 2 места, което мен много ме учуди при положение, че турците се стремят да облекчават трафика.
На магистралата между Истанбул и Анкара имаше ремонт,
който го помня още от преди 2 години и движението беше отбито през обходен маршрут. Това внесе известно забавяне, но нямаше как. В ранния следобед
минахме покрай Анкара транзит
и хванахме пътя към Кайсери. Удивителни са огромните жилищни комплекси пръснати в покрайнините на Анкара просто ей така сред ливадите в нищото. Такъв тип строителство ни направи впечатление около доста големи турски градове.
След Анкара пътят макар и с две ленти в посока стана доста бавен поради засиления трафик и многото населени места, през които преминаваше. Не можахме да минем планираните за деня километри и малко преди мръкване разпънахме палатката на едно
прилично местенце малко преди Кайсери
сред няколко бадемови дръвчета. Макар и с повечко трънаци мястото предлагаше просторна гледка и относително спокойствие. А най-важното беше, че гадните дразнители комарите ги нямаше, което беше доста добре.
Ден 2
В ранна доба се измъкнахме от спалните чували и след стабилна закуска потеглихме
в посока планината Немрут
Турция е интересна страна за пътуване. Дори и самият път ти предлага интересни гледки, особено в анадолското плато.
Спряхме за бърз обяд на идеално място за палаткуване, но уви не беше още време за такива дейности.
Наближавайки Немрут пътят стана изключително стръмен
На първа предавка натоварената кола се бореше с наклона, а в предното стъкло се виждаше само небето. И така няколко километра, което си беше доста кофти. Иначе самата
планина Немрут
е впечатляваща. Има източна и западна тераса, които са отрупани с характерните каменни глави на богове. Мястото е доста мистично и интересно.
По обратния път на 1-ва предавка и изправен на педала на спирачките мотора сърдито ревеше, а миризмата на феродо беше неизбежна. Отвратителен път! Твърде дълъг е този наклон.
Отправихме се в посока
Диарбекир
и на около 50 км преди града разпънахме бивака скрити в нощната тъмнина на една поляна точно до главния път като само светлините от челниците мъждукаха в нощта. Чудесно място макар и доста открито.
Ясното небе беше отрупано с безброй ярки звезди, а обстановката навяваше спокойствие. Имаше някаква цистерна за вода, на която позиционирахме соларния душ и се изкъпахме, което си беше истински лукс.
На следващия ден
езерото Ван и границата с Иран ни зовяха!
Ден 3
Тихият тътен от нощния трафик по близкия главен път не спря цяла нощ, но не беше дразнещ, а някак унасящ и сънят беше пълноценен, така че в ранна утрин се измъкнахме от спалните чували.
Беше прекрасна майска утрин
Слънцето тъкмо се подаваше иззад околните хълмове и цялата тази картинка навяваше спокойствие. Може би това беше първата сутрин, в която лично аз успях да се откъсна от градското ежедневие, което вече беше далеч в България. Потеглихме към
Диарбекир – кюрдската столица
Минахме транзит през града в ранната утрин. Изглеждаше уреден и голям град с добра инфраструктура, нови жилищни кооперации и разрастващи се квартали (или поне това видяхме ние). В края на града заредихме бензин. Интересното беше, че за първи път благодарение на ниската стойност на турската лира
горивото беше по-евтино отколкото в България,
което беше странно на фона на някогашната цена от близо 4 лв за литър.
В град Татван
от западната страна на езерото Ван спряхме да попълним хранителните запаси – главно плодове и зеленчуци. Сашо и Иван отидоха на лов за хубав зарзават. След известно време се появиха ухилени с няколко чанти, за които бяха дали около три – четири лева. Ползотворен пазар!
От Татван поехме
по южния път на езерото към град Ван
като пътят се оказа много приятен и живописен. В продължение на половин час в насрещното движение се изнизваха на групички много коли (вероятно над 50 на брой) с немски номера, оборудвани с таванни багажници, допълнителни гуми и туби за гориво. Бяха предимно стари аудита, бмв-та и фолксвагени. Някои поздравяваха вероятно разпознали в нас също пътешественици. Като гледам как бяха оборудвани обаче вероятно се връщаха от централна Азия или Монголия, а ние бяхме тук наблизо до Иран. Е, за ограничена отпуска толкова. Бяхме щастливи от възможността да направим това пътуване, а живот и здраве и по-далече някой ден.
В град Ван
отидохме първо при крепостта, която беше доста внушителна и се намираше на едно възвишение точно до едноименното езеро. Доста приятно местенце.
След това посетихме
монумента на „Котките от Ван“
Оказа се, че има такава порода, характеризираща се с различен цвят очи и те са символ на града.
Оттам посоката беше ясна – границата с Иран.
Избрахме си най-южния пункт, който макар и на двеста и няколко километра ни отне не малко време през планините. Наоколо беше красиво и сурово. Това беше една друга далечна Турция.
Aşalan, Van, 65600, TRСпряхме край едно село за обядваме. Наоколо имаше пастири със стада пръснати по ливадите. След като разпънахме софрата едно от стадата мина непосредствено до нас, а пастирът се приближи, ръкува се с нас и се извини, че ни е смутил с овцете си. Няма проблеми, Аркадаш, ние не се плашим от малко миризма на овце и прахоляк. Дойдоха и негови приятели, поздравихме се, почерпихме ги с вафли от България и си пожелахме всичко най-хубаво. Готини и дружелюбни хора са кюрдите тук!
След това след доста завой и не много добър път на някои места
пристигнахме на границата с Иран
около 19:00 ч. Започна чудене откъде да подхванем с процедурите. Намерихме едни служители, поориентираха ни, вдигнаха една бариера и казаха шофьора с колата да ходи там пред една друга бариера и да чака, а пасажерите минават отделно. Там на бариерата нямало никой, ама щял да дойде след 15 – 20 минути. Веднага ми стана ясно, че това няма да е точно така.
Пасажерите бяха в Иран след точно 15 минути, а аз си чаках ли чаках. В колата задушно, а навън пълчища от комари патрулираха и чакаха някой да се покаже и да го разкостят.
След два часа се върнах пеша наобратно да търся някого. Никой не говореше английски, ама схванаха какво има казвам. Подсмихнаха се тия мързеливци и след малко дойде някакъв абсолютно цивилен, който не ставаше за нищо. Не можа да се логне в системата, та дойде и някакъв друг. Оправиха документите на колата, ама паспорта не можело. Пак се върнах назад, за да оправят и него на пасажерските гишета. Накрая още една проверка и
бариерата се вдигна
Вече беше мръкнало и аз спрях пред металната решетка с
табела „Ислямска Република Иран“
от другата страна, на която дежуряха войници. Очаквах голямо мотане и неорганизираност на тази граница, но от иранска страна, а не от турска. Оказа се точно обратното.
Скоро бариерата се вдигна, войниците ме поздравиха любезно на английски, погледнаха паспорта и ми казаха да давам напред. Там се срещнах с моите другари, които вече бяха минали всички процедури и имаха входни печати. Бяхме единствената кола в този момент. Влязохме в сградата отляво, където ни посрещнаха с чудесна диня, тулумбички и чай.
Страхотно посрещане!
Хората говореха и английски! Започнаха да ни разпитват откъде, за къде и т.н. Оправиха карнета, но с визата малка греда. Тъй като визите за Иран вече бяха електронни, моята не им излизаше в системата и се наложи да почакаме около 2 часа, за да се оправят със създалата се ситуация. Престоят беше доста по-приятен от този на турската страна. Тук ни третираха като гости и всичко вървеше гладко макар и бавно. Накрая всичко беше ОК и след още няколко проверки и подписи бяхме готови да влезем в
Иран
без изобщо да ни проверяват багажа. Вече бяхме изкарали 4 часа на границата общо и беше около 23:00 ч, а по иранско време 00:30 ч.
Добрите хора ни предложиха да спим в един фургон на границата и утре да продължим. Макар и доста мърляв, фургона си беше подслон и се съгласихме. Имаше и тоалетна с течаща вода в близост. Решението не беше лошо, защото
през нощта се изви такава свирепа буря
със силен вятър, че имах усещането, че ще преобърне фургона заедно с нас. Ламаринените стени стенеха под напора, а металната врата на входа, която не се затваряше добре блъскаше бясно. На сутринта – ясно и спокойно време без никакъв намек за нощната буря, а първите гледки от Иран се разкриха пред нас.
Очаквайте продължението
Автор: Любомир Петров
Снимки: авторът
Booking.com Booking.comДруги разкази свързани с Другата Турция – на картата:
Другата Турция Booking.com