Tag Archives: оазис

Тунис по време на епидемия (3): Джип-сафари до Татуин

от Пътуване до...

Продължваме пътуването на Влади из Тунис по време на епидемия. Започнахме със Сус, продължихме към Картаген, а днес ще тръгнем на джип-сафари до Татуин от Междузвездни войни.

Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

част трета

Джип-сафари до Татуин

Ден пети – 22. 10. 2020 г.

Цялата тази двудневна програма с пустинята Сахара ни струва 95 евро. И не съжалявам за нито едно похарчено евро.

Тази сутрин ставаме много рано

Закуската също ни е от рано. Отново на белите покривки отиваме да закусваме. Сирене, кафе, кроасанчета, варени яйца. Закуските във всичките дни са почти едни и същи. И вече знам какво да очаквам, какво мога да изям там и какво мога да си взема за из път. Защото отново имаме много малко време.

Следваме пътя към

соленото езеро Шот ел Джерид (Chott El Djerid)

Намира се между KEBILI и TOZEUR. Това езеро е познато на света с невероятната картина, която се създава при изгрев слънце и с уникалните си миражи. Според преданието, Фата Моргана е фея, живяла на морското дъно и примамвала с призрачни видения пътешествениците.

Изгрев в пустинята – Тунис по време на епидемия

Тръгваме много рано, за да можем да се насладим на незабравимия изгрев точно по средата на езерото. Но аз бях забравил за това. Гледам

пустинен пейзаж. Гола равнина километри напред.

И се загледах в навигацията на таблета. Минахме Кебили и след малко според таблета пътя минава през езеро, оцветено на картата в синьо… Доста път изминахме без да видя езеро… Нито изгряващо слънце. И по едно време спряхме насред в нищото. И трябваше да слезем…

Слизаме и гледаме наоколо пуста равнина и тук – там бели купчини сред нищото… Това било то мястото по средата на соленото езеро. А изгряващото слънце било зад автобуса на хоризонта. Затова не съм го видял. Точно тук на една примитивно сглобена шатра местен търговец продаваше фурми, пустинна роза и други разни дребни сувенири. И до него на 20 метра, няколко изпокъртени постройки без врати, вероятно места за големи и малки нужди.

На една примитивно сглобена маса наредени кутии фурми. И цените им отпред. Една ако вземете е по-скъпа отколкото ако вземете две. А три ако вземете, са по-евтини, отколкото ако вземете две. И до него една отворена кутия с фурми за дегустация… И всеки граби по три кутии… И един човек от групата казва:

– Този човек бързо ще си тръгне след малко – ние му изкупихме фурмите…

Нито фурми си купих, нито пустинна роза

Имаме още дни в път и обикаляне, има време си викам. Но от кутията с безплатните фурми не пропуснах да си взема. Нищо особено като вкус и очакване. В нашата страна сушените круши от бабино време имаха същия вкус, лепкави и твърди. С продълговата костилка в средата. Но тук това се търси и купува, защото са фурми от палми и защото всеки твърди, че тук фурмите били най-хубави. Опитвам, правя снимки, гледам изгрева и обратно в автобуса, защото още ми се спи. Продължаваме към

Тозьор – единствения град – оазис,

където са си давали среща всички пустинни ветрове. Казват ни, че тук в Тозьор имало над 300 000 финикови палми, от които се произвеждат висококачествени фурми под марката „Деглет Нур“ (Пръсти от светлина), познати в цял свят. Тук се добивали едни от най- красивите сувенири в света – пустинна роза – кристализирал пясък във формата на цвете, късче от пустинята за спомен, което грабва сърцето. По-нататък по пътя и пустинна роза ще получа като подарък, без да давам и за нея пари…

Пътуваме още малко и спираме за предиобедната си почивка. Тук отново ще пия кафе и ще си доям храната, която си взех сутринта от хотела, защото след това още от това заведение ще започне

нашето джип-сафари

Джиповете ни чакат тук. Това се шестместни тойоти, високопроходими с едни големи гуми.

Настаняват ме в една от тях, сам на задната седалка. Пред мен са три жени, а най-отпред един мъж. Качва се и шофьора и тръгваме. Отначало караме по асвалтиран път няколко километра, който става все по-тесен и по-прашен. Шофьора кара с повече от 80 км/ч. И доволно друса, защото пътя не е много равен.

Отначало от двете страни на пътя имаше камънак, като от двете страни на пътя имаше на доста места скупчени на могилки камъни… Това било така, щото в случай, че има пустинна буря и пътя бъде затрупан с пясък да може по тези могилки от камъни да се види къде минава пътя… А още малко след това остана само пясък. И изведнъж завихме надясно. И

хванахме по прашните пустинни пясъчни пътища

Скоростта се усили още. Започва да ми тупа сърцето от страх.

Сложил съм колана, стиснал съм торбата с телефона за снимки и очилата, които ще сложа по-нататък, за да не ми влиза пясъка в очите и гледам напред със затаен дъх през какви бабуни ще минем. Защото за първи път съм на джип-сафари в пустинята (преди две години го пропуснах в Дубай, но този път се престраших).

Бях чел някои неща за подобен тип сафари в пустинята. Знам, че шофьорите карат с 80 – 100 км/ч, през пресечен терен, изкачват се и се спускат по 30 градусови наклони на пясъчни дюни с фин пустинен пясък и се опитват да пресъздадат усещането за участници в ралито „Париж – Дакар“.

Гледам джипа пред нас накъде кара и предполагайки, че и нашият джип ще мине по същите места се подготвям за предстоящите тръпки… Само че джипа пред нас мина през една голяма бабуна и се скри от другия край, а нашият джип я заобиколи…

И като започнаха едни завои,

от двете страни пясък под наклон. И на единия завой джипа минава с голяма скорост с десните гуми по наклона, а на следващия завой с левите гуми по наклона от другата страна…

И като започна едно пищене… Олеее, нееее, ааа, оооо…

Боже на какво се качих…. Това ли било то сафари в пустинята…

След малко минаваме по една бабуна нагоре, за да се спуснем под голям наклон от другата страна… Не знам, ама усещането при спускането от бабуната от човек, който се вози най-отзад, сигурно е различно от усещането, което изпитва човек возещ се най-отпред.

И след още няколко минути по трасето

спряхме за снимки насред пустинята

Вляво от нас гледаме един хълм, изкуствено направен от пясъка наоколо. Изглежда като голяма двугърба камила. Продължаваме още няколко километра навътре. И спираме точно преди следващият много стръмен наклон надолу. Тук имах усещането, че след малко ще слезем по водопад от пясък. Отново място за снимки. Тук спряха и другите джипове. Те всичките еднакви. После ми беше много трудно да намеря моя – гледам къде са ми дрехите на задната седалка на кой джип…

И реших да попитам водача дали може да каже на шофьора ни да не минава през големите бабуни или да се преместя в друг джип с по-нормално возене…

Те всички били ненормални…

Попита ме водача кой ни е шофьора и му каза две – три думи… И вече се качваме отново и аз казвам на лелките, дето са пред мен, че съм попитал дали може да не минава през големи бабуни вече… И като ми викна тази лелка, че тази нямало да стане..

– Ей сега – вика – ще се скараме. Аз съм дошла да си правя кефа и да викам, теб като те е страх, свалям те тук още и на връщане ще те вземем. Ха – ха. Няма как да стане!

Тръгваме ние и веднага се спускаме по този много стръмен наклон, който аз исках да го взема с претъркаляне в пясъка и да се кача след него…

Джип-сафари до Таутуин

О, прекрасен, горещ слънчев ден. В далечината се вижда малък оазис. Спираме и там.

Това било

снимачната площадка на „Междузвездни войни“

с декорите, останали там…

На едно място имаше маската и мечът на Дарт Вейдър. Я, да се снимам тук и да се правя на Дарт Вейдър. Уникално усещане.

Разглеждам наоколо – замъчета, къщички с кръгли куполи, малки врати, пясък и кокали и скелети на различни животни. И тук имаше камила, пред която мога да се снимам. Камиларчето само това чака. Давам му телефона да ме снима, а той търпеливо ме оставя да хвана камилата за въжето, все едно я водя. Допрях си главата до устата на камилата. Много мило животно.

После камиларчето ми предложи да ме качи на камилата. Тя покорно легна в очакване да се кача… А като си спомних какво беше усещането да се вдигне камилата под задника ми от предната вечер, стиснах здраво седлото. Още малко снимки.

И сега трябва да си платя – повече от 20 динара, близо 30 динара за няколкото снимки – някъде около 10 евро. И тогава ми връща телефона. Е, то като няма къде да си похарча парите в пустинята, поне това ще ми остане като спомен. И бях много приятно изненадан, когато след като ми върна телефона ми подари и една голяма пустинна роза, доста тежи и нея трябва да нося…

Пътуването с джиповете продължава към

оазиса Шебика (Chebika)

Ценно бижу в суровата пустиня, скътан в средата и огрян от парещите слънчеви лъчи. Наричат го още „Замъкът на слънцето“. Сред няколкото палми тук е време за още снимки и малко освежаване.

Намираме се на 2 – 3 км от алжирската граница,

която е някъде зад близкият хълм на хоризонта. Тук има строго правило да се движим само по обозначената пътека и да следваме водача и групата. Колкото и да ни е интересен пейзажа наоколо. Следваме пътеката надолу към мястото, където в пустинята извира вода, хладна и годна за пиене, образува поточе дори с малък водопад. Това е място, където са снимани кадри от филма „Английският пациент“.

Следваме пътеката, правя си снимки под палмите, между поточето и водопада. Едни много високи, големи, зелени палми. По тях големи кичури фурми… Едва сега се сетих, че по пътя до тук на няколко места минавахме през гори от палми със завити с едни големи чували части под клоните. Че това били фурмите, като така ги пазят от досадните мухи и гадини, както и самите фурми да не падат по земята.

Booking.com

Връщаме се обратно при джиповете и продължаваме.

Сафарито е вече към своя край

Няма ги вече бабуните. Пътят е равен и с пясък. Пясък, докъдето ти стига погледа. Тук джиповете се изпреварват един друг, хващат различни пътища, после пак се събират и продължаваме към края на сафарито. Цялото сафари беше около три часа.

Излизаме вече от пустинята, караме малко по асфалт, после излизаме на магистралата и на една отбивка ни спират и всички слизаме. Точно тук има една голяма табела на пътя, която показва горе долу къде сме: На едно кръгово място от където надясно е пътя за TAMAGZA и CHEBIKA, откъдето излязохме, а направо е пътя за NAFTA и TOZEUR.

Следва вкусен обяд в района на Гафса, а следобед продължаваме към

Кайруан (KAIROUAN)

Кайруан е четвъртия по святост град за мюсюлманите. Казват, че ако няма пари човек да посети Мека, Медина или Ерусалим, трябва поне седем пъти в живота си да дойде в Кайруан. Тук ще видим голямата и

най-стара джамия в Африка – Окба

– един от шедьоврите на ислямската архитектура.

На много места виждаме местни търговци, които продават гориво, бензин от туби… Около тях наредени много туби покрай примитивни шатри. Това за били главно алжирци, защото в Алжир то струвало много по-малко пари, отколкото може да се вземе за него в Тунис…

По пътя натам ни обръщат внимание и на растителността, която наблюдаваме от лявата страна на пътя. Наред с маслиновите дървета, които и тук са разположени на по 15 метра едно от друго, за да може да се развива кореновата им система, в добре изораната почва около тях има насаден множество лют червен пипер. От него се добивала

хариса – подправка от люти чушки

Това е лютиво – пикантна смес хариса, която се използва в цяла континантална Африка и традиционно се приготвя на основата на лют пипер, семена от кориандър и кимион, но съществуват и много местни варианти. На някои места хариса има пушен аромат, който се получава от добавянето на пушен пипер към сместта. С нея се овкусявала риба, месо, ориз, кус кус и зеленчуци.

Хариса, както и зехтин, местното население си купува веднъж годишно, което стига за цяла година (примерно 50 кг зехтин или три големи туби. В интерес на истината в ресторанта на хотела имаше една червена смес, като сос, който беше много лют, та незнам дали в основата му не е имало и хариса.

Вече е късен следобед. Спираме пред

Джамия Окба

Качваме се по едни стъпала над дебелите крепостни стени. Оттук се разкрива прекрасна гледка към целия град. Покрай стените тук има на няколко места различни по големина пустинни рози.

Тук също посещаваме малка

работилница за ръчно тъкани килими

Показват ни многото килими, различни по големина и степен на трудност за изработка. По пода имаше най-различни по цвят и шарка килими. Който иска може да си купи. Е, намериха се хора от групата, които дадоха по 100 евро за някакво малко килимче…

След това минахме и през магазина за сувенири. Аз си вземах 5 картички с изглед от мястото на което сме и платих само един динар.

Тук имаше също и една голяма чиния с много вкусно лакомство – питка, печена и приготвена от сръчните ръце на жените тук. До нея имаше един мазен сос с местни подправки, в което може да си потопим залъка. Взех си едно парче, натопих го в соса и си го хапнах. Много ми хареса.

Вече се беше стъмнило.

Имаме около 40 минути време за разглеждане, покупки и обикаляне наоколо. Разходих се по една малка уличка покрай джамията и видях, че има вход към вътрешният двор там. Я, да надникнем вътре да видим какво има.

Стигнах до самия вход на джамията

Отвън много обувки, а вътре мюсюлманите се молят положили колене и глава на килима. На главния път срещу джамията имаше едни зидове на две нива, стъпаловидни един зад друг. По тях бяха насядали младежи и туристи, смесени в едно гъмжило.

Я, да поседна и аз там. Седя и гледам хората от групата да излизат от магазина за сувенири и да се хвалят едни на други кой какво си купил.

Имах още малко време и реших пак да се върна вътре, за да си взема още един голям залък от вкусната питка с мазния и пикантен сос. Прекрасно.

Събираме се пред автобуса, време е да тръгваме към хотелите, кой от където е.

Следва пътя към Сус,

който премина в сладка дрямка. Прибираме се към 19:20 ч, време е за вечеря.

Похапвам си обилно както аз си знам, две чаши бира, пак си вземам още храна и накрая десерт и кока-кола. След това с моето другарче си

направихме една разходка наоколо

Тръгнахме надясно от хотела, минахме покрай затворените заради пандемията дискотеки, покрай бара на който пих бира на втората вечер още малко надолу, после завихме наляво по една друга улица, разглеждахме сградите и архитектурата. Нямаше никой освен нас по улицата. Минахме и покрай няколко заведения, които също бяха затворени. Оказа се, че тук имало

вечерен час, след 20:30 ч,

никой не може да се разхожда и да излиза, нито коли, нито таксита. Само от време на време някой младеж с моторетка минава покрай нас и ни се чуди какво правим след вечерния час навън. Ама ние се правим, че не разбираме. И тъкмо когато решихме, че трябва да се връщаме на обратно, да не сме се загубили, когато пред нас се показа нашия хотел… Хм, ние сме направили цял кръг по съседните улици и сме се върнали пак при нашия хотел.

Време е да идем на бара

долу, където имаше танци, хубава музика, напитки по избор, вкючени в цената. Сядаме на бара и започваме да оглеждаме бутилките наоколо. От няколко вида алкохол по една чаша… Малко синьо кюрасо, после уиски, след малко кафе, по-натам водка… Докато ми се приспи.

Ама те много малко слагат,

колбичката, прикрепена към бутилката алкохол много малка, няма и два пръста като сипят в чашата… А аз го пия без лед и с повече кока кола, фанта или спрайт, ама отделно. Абе сипи още малко де, викам си аз. Тя думата за „още“ на френски била „пю плюс“.

– Желая още – Жа вудре пю плюс…

И аз започнах всеки път да я използвам – и на закуска за кафето, чашата на което може да събере три кафета, толкова малко слагат, и за храната, която ми сипват и за десерта, торта и петифурки… Пю плю, пю плю като кажа няколко пъти и чинията или чашата се пълнят достатъчно като за мен… Ама аз докато се науча, тя почивката свърши…

Полунощ отдавна е отминала, барът вече е затворил, но на масите там има по още някоя компания, която си допива и бъбри. Време е за сън след тези два дена изпълнени с незабравими приключения в пустинята.

Очаквайте края

Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com

The post Тунис по време на епидемия (3): Джип-сафари до Татуин first appeared on Пътуване до....

Из Мароко с велосипед (7): Ризани и Ерфуд

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия, продължихме към Мерзуга, а днес през Ризани ще стигнат до Ерфуд.

Приятно четене:

Ризани и Ерфуд

и Музеят на фосилите

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Мерзуга е място, което не ти позволява да припираш,

всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.

Имам два варианта пред себе си

– да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните.

Другият

– да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.

Пътят към Ризани

отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35 км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до Музея на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа… германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен, за да ми направят една снимка движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.

Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.

Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама ѝ се радвам като дете. Най-сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си…

Между другото

представите ни за оазисите са доста детски и наивни

В по-голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.

Пътят от Ризани към Ерфуд

не е много по-добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до

Музея на фосилите

с облекчение, защото вече съм се поизморил.

Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете…

Входът наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.

Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.

Аз пък учтиво ѝ благодарих и още по-учтиво ѝ отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.

Вярно че този „музей“ си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.

Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/

Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика – само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.

Отпочинал яхвам колелото и малко по-късно съм в

Ерфуд

откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в „изостанало“ Мароко, мда.

Не помня колко километра по-късно стигнах до

някакво градче – Jorf,

много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение

Мароко е доста либерална страна

Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.

Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко километра по-нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости. Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7 км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.

По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.

Стигам до селото и ми остават 4 км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че

тълпи деца хвърчат около мен

и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни. Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото…

…надига се пясъчна буря

и просто няма начин да мина оставащите ми 4 км. Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.

В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите…ама не ме разбират и продължават техните колела край мен…

Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.

Хотелът е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят – 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане… А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1 300… Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред – намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо да светят… смях..

Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.

На сутринта, въпреки че още ме „боли“ заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.

Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по-добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.

Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.

Има няма половин час по-късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама.

Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по-късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен.

Мястото се нарича „Bivouac les Touareg Chez Bachir“,

a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.

Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.

Кладенците не са това, което ние сме свикнали да наричаме кладенец.

Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по-хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..

Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен.

След 15 – 20 км

стигам до някакъв оазис

Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.

Час по-късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там.

Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3 – 4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.

Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.

Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден.

Английски говори само Кати /момичето колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване.

Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.

Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.

Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.

Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.

Питам я защо се крие на снимките, тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша… а в Европа жените биха убили за нейната фигура…. Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.

Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.

На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти.

Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.

Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В района на Ерфуд има много възможности за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Мароко има още места за посещение – направете своята резервация:

Booking.com

Из Мароко с велосипед (6): Към Мерзуга в Сахара

от Пътуване до...

лиценз CC BY-NC-ND

Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия. Днес ще продължим към Мерзуга.

Приятно четене:

Към Мерзуга в Сахара

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Сутринта ставам рано, още към 7. Багажа съм го събрал още предната вечер, така че половин час по- късно съм готов за път.

Днес трябва внимавам с батериите на телефона и апарата, защото в контакта на стаята ток нямаше. Ще трябва минимум час да загубя някъде за зареждане, защото поне на телефона ще ми трябва.
Правя снимка на хотела и още не съм свалил апарата, съдържателката се показва случайно на вратата и изплашено се скрива. Успокоявам я, че не е на снимката. Култура. Сещам се за индианците, които са мислели, че така се улавя душата на човек и ми става смешно.
Решил съм кафе да пия поне след 30 – 40 км, така че се качвам на колелото и потеглям.

В първият момент не можах да повярвам – алея за колела? Много ясно че не, просто те задължават да караш по асфалтираният банкет. Не че колите и моторетките не го ползваха…

Въртя си аз педалите, измъкнал се най сетне от този грозен град, навсякъде около мен пустиня, но гледам някакъв разлом насред пустинята, в близост до пътя.

В първия момент помислих, че е старо корито на някоя река, избутах колелото по-далечко от пътя и се приближих да погледна. А то –

красив оазис

В далечината виждам заведение и решавам – има ли гледка към оазиса, то ще пия кафе. Голяма работа, че не съм минал и 30 км.

Заведенийцето беше приятно, собственика му, Мохамед, говореше свободно английски и испански.

Седнах да попиша малко в тетрадката, че предният ден бях позанемарил. За съжаление не можех да заредя батериите – токът се осигуряваше от слънчеви панели, но не достатъчно, че да се зарежда телефон или камера.

Половин час по- късно отново бях на пътя, който плавно се спускаше край оазиса.
Всъщност самият той се оказва огромен…

…в продължение на километри въртях педали край кичести палми и малки селца.

Изобщо цареше някакво невероятно спокойствие. По късно си дадох сметка, че има път, който пресича през самият оазис, но на картата го нямаше, т.е. не го ли знаеш предварително…

На тези тераси оставят да се сушат вкусните фурми, които нагъвам здраво от вчера.

Още с навлизането си в оазиса се срещнах с нов асфалт, няма такъв кеф просто. Колелото вървеше само нагоре даже. Кара се с лекота.
В едно от селцата спирам да се заредя с вода и виждам някакви сладки, питам колко струва, а то 1 дирхам – няма и 10 цента. Викам дай да го опитам. Прилича на бутер тесто с бяла глазура и малко шоколад, а в тестото нещо сладко, докарва ми на мед с нещо. Наричат го

мюфий и си остана любимото ми сладко нещо,

което ядох в Мароко. Просто е страхотно!

Пустиня или не – на хората им се играе футбол

Няма игрище? Ще си изметат! Дори и пътечка са си направили. То и през този камънак е много трудно да се върви.

Постепенно изоставям оазиса зад гърба си и край мен започват да се точи тягостна, камениста пустиня. Колкото и да ми разправят, че има своята си красота /не че не съм съгласен принципно/ предпочитам да си карам край оазиса.

Пресичайки река Зиз

осъзнавм, че карам край нея от поне 2 дни. Тя е която дава живот на последният оазис, както и пълни големият, грозен гьол над Ерачидия, че захранва и Er Rich, ако не греша.

Наблегнал съм здраво на педалите, защото времето си тече, но пък и по новият асфалт се кара добре, така че и километрите се топят. Въпреки това не храня големи надежди да мога да посетя този безплатен музей. Не че смятам, че не е поредният туристически капан, но пък кой знае, може да остана и приятно изненадан.

Стигайки до Ерфоуд

отново съм заобиколен от палми. Отново цари невероятно спокойствие, сещам се за спокойствието царящо в малките български села към 2 – 3 часа след обяд, когато слънцето напече…

Хммм…кой е казал, че колелото не е товарно превозно средство? Тоя пич тук явно не го е чул…

В Ерфоуд спирам да пия чай.

Минава 3 след обед, а ми остават още 50 км. Въпреки това съм уморен и имам нужда да си взема въздух. В крайна сметка спането е уредено, така че дори и през нощта да стигна, то нямам проблеми. Освен, че ще трябва да карам по- тъмно, което никак не е приятно тук.
Половин час по-късно, заредил малко батериите /и моите и на телефона/ се възсядам вярното магаре и продължавам. С хубавият асфалт е свършено, скоростта ми пада, но съм обграден от малки палмови горички и въпреки, че пътя е тесен, се чувствам спокоен.

Преминавайки

през Рисани

изпреварих отново големи групи ученици, прибиращи се с колела. Спирам да снимам тази порта и до мен спира микробус, пригоден за каравана. Видях я и в Ерфоуд, направи ми впечатление колко добре си я е направил човека. Оказа се норвежец. Пътува с малкият си син вече от два месеца, планира поне година да са по пътищата.

На излизане от Рисани задминавам пистов велосипед. Усещам че момчето се амбицира и се движи плътно зад мен. Уморен съм, но не се давам, поддържам 25 км/ч. Държа се доста време, но накрая ме задминава, няма начин. Карам доста време зад него, а той си балансира с това…дългото дето го носи. Благодарен съм му, ако не беше той щях да се движа по- бавно навярно. Отбива се на 5км след градчето, подпира колелото и ми маха за поздрав. Махам му и аз.

Отново съм сам.

До Мерзуга остават около 30 километра –

едни от най- тегавите по време на цялото пътуване.

Обграден съм от всякъде с

каменна пустиня,

не се вижда нищо освен камънак. Асфалта е кофти, движа се доста бавно, хапвам малко хляб в движение за да заредя. Много нарядко ме подминава някоя кола или каравана. Чувствам как ми писва да въртя педалите.

Пред мен виждам спряла каравана, снимат се един друг на фона на пустинята и на ниските скали в далечината. Спирам и им предлагам да ги снимам заедно. Мъжа е като гръмнат – тъкмо се е канил да ме помоли същото. Германци са. Мъжът посещава Мароко за втора поредна зима, жената е кацнала преди 5 дни в Маракеш и още не може да се осъзнае. Мдааа, познат ми е този налудничав поглед в очите, още го виждам сутрин в огледалото /където има такова../.

Така и така съм спрял, моля ги да ме снимат и мен. Питат за разрешение да ме снимат с тяхната си камера – никой от познатите им в Германия нямало да повярва, че някакъв пътува из Мароко с колело… /За протокола – ниските „скали“, на заден фон, се оказаха пясъчни дюни. Блажено е невежеството…/

Говорим си поне 10 минути и се разделяме.

Продължавам надпреварата със слънцето. Кратката почивка ми се е отразила много добре, но бавно и славно губя надпреварата.

Час по- късно съм в

Мерзуга

Тук и заковах 1 000 км от началото на тази авантюра.
Намирам Мохамед лесно. Седнал е и пие чай заедно с един испанец. Казва се Хуан и не, не е онзи, повярвалият в Бог.
Канят ме да седна при тях и ме черпят чай. С Хуан са стари семейни приятели. Посещава Мароко от години и редовно се отбива насам. В последствие разбирам, че Хуан е помогнал да се съберат малко средства и да се построи малко училище, както и болница /по-скоро амбулатория/ в близкото селце. Сега е тук за да следи как са нещата, да осигури учебници и в търсене на нов терен за ново училище. Опитва се да помогне със съвети и развитието на туризма в района. Мохамед ми сподели, че под негово влияние доста от къщите вече имат бани и топла вода.

Отиваме към къщата и се запознаваме с Катя на живо,

до този момент се знаехме само по интернет. Качваме се на терасата да погледаме звездите и да поговорим. Хладно е. Решаваме да се облечем и да идем да хапнем нещо, а после и на нощна разходка до самите дюни.

Небето отново е невероятно, чувствам се като в приказка. А и да говориш на собственият си език с някого, след като последните 10 ни едвам си се оправял да си поръчаш хляб…безценно!

Прибираме се късно, Мохамед ме предупреди, че тази нощ в стаята ще спи една двойка – полякиня и мароканец. Влизам тихо в стаята, взимам хавлията и отивам да се изкъпя. Тръшкам се в леглото и просто умирам.

Сутринта се чувствам отпочинал като пич /Парично Изостанал Човек значело май/. Леглото е много удобно, наспал съм се и няма следа от очакваната мускулна треска. Идеално.
Тъкмо ставам и на вратата се чука. Гореспоменатата двойка се прибира, били са на сутришен тур с джип да посрещат изгрев от дюните. Извиняват ми се, ако са ме събудили сутринта, когато са излизали. Да бе, да. Спал съм като умрял.

Изпирам набързо дрехите на ръка и щраквам няколко снимки на дюните от терасата. Катя още не е станала, така че решавам да пия кафе в снощното заведение.

Кафенето е приятно и спокойно. Съдържателят му говори и испански. Изобщо в това село много народ говори испански, оказа се, че има голям прилив на испански туристи.

Мерзуга, Мароко

Сядам да си запиша впечатленията от предният ден и после просто си седя и релаксирам. Радвам се, че Катя ме отклони от пътя, усещам че съм имал нужда от почивка.
По- късно се запътваме към

дюните

Всъщност те са единствената атракция, привличаща туристите, тук.

Erg Chebi е малка пясъчна пустиня

насред огромна каменна такава.

Не знам

колко е висока дюната,

но си е бая. Освен това е доста изморително да се изкатери. Пясъкът е супер фин и краката затъват дълбоко в него. Налага ни се да спрем на 4 – 5 пъти преди да достигнем върха. Дори така имам усещането, че ще ми се схване прасеца.

Гледката отвисоко си заслужава усилията

обаче. А когато духне вятъра,

пясъкът се спуска като нежен воал по склона на дюните…

а той си духаше достатъчно, за да ти напълни всички отверстия с прах. Ама пак беше хубаво.

Засичаме се с пет местни момчета. От Ерфуд са, следват в Мекнес. Много са забавни, любопитни и се забавляват страхотно. Носят си и 5 литрова туба вода, която споделят с нас.

От високото може да се види и

един от известните туристически капани – разходка с камила

до берберски лагер в пустинята и пренощуване там. Истински бербери-скитници в Мароко надали съществуват, но доста хора се изръсват бая пари за това.

Повъртяхме се около час горе, понаснимахме се и решихме, че е крайно време да си ходим. Още повече, че ни гонеше глада.

Дачия

Тоя пич е цар – всичко наоколо чакъл и камънак, а той е успял да бухне колата в единствените 20 тина квадратни метра пясък… Ама имам сериозни подозрения, че зад волана е била жена, да не се обиждате, просто като я избутаха, жена слезе от колата. Ама може да е била вътре само докато мъжете бутат, де да знам.

Мерзуга е много малко селце,

но си има своята главна улица с 15 – 20 заведения и магазинчета. Седнахме на същото заведение от предната вечер и си поръчахме. Проблем беше, че вече печеше слънце, а имаше само един чадър, под който се беше подслонил възрастен германец. Питах собственика дали може да преместим масата на сянка, а той ми вика – премести я, ако искаш, по алеята между уличните платна /имаше палми/ я премести, няма проблеми. Ако някой дойде да каже нещо – аз съм те пратил, няма ядове.

Щом няма ядове – да ни е сладко. Хапнах с удоволствие, а после просто си седяхме и приказвахме. Откарахме така 2 – 3 предполагам, защото по едно време слънцето си тръгна към залез и позахладня достатъчно, за да си наметна якето.

Правим си кратка разходка и се прибираме. Слушаме музика, лафим си и релаксираме. Време е за сън. Хиляди благодарности за прекрасният ден Катя.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В Мерзуга има много възможности за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Възможност за нощувки из цяло Мароко:

Booking.com