Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ –  Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд, Камбоджа, Малайзия, Индонезия, Австралия, Хаваите, Лас Вегас, Мексико и Боливия, продължаваме към Перу, след което – през Мадрид – ще затворим обиколката на земното кълбо!

Приятно четене:

Една обиколка на земното кълбо за 53 дни

кратки откъси от книгата – част 4

Перу – Испания – България

Континент 5

Южна Америка

Държава 11

Перу

Ден 42 – 16.02.2017 г.

Езерото Титикака: Островите Урос и Амантани

Днес ни очакваше екскурзията до езерото Титикака, за която се записахме предния ден. Щяхме да посетим плаващите острови Урос, после щяхме да спим на нормален си остров с името Амантани, а на следващия ден щяхме да посетим още един остров Такуиле.

Взеха ни с маршрутно такси от хотела и ни закараха на пристанището, където групата стана по-голяма, лодката се напълни и потеглихме. Езерото всъщност се казва Титикхакха и се състои от думите „тити“, което означава пума, и „кхакха“, което означава сив, като цвета на планината. Това е най-високото езеро в света с надморска височина от 3800 м.

Първата ни спирка бяха

плаващите острови Урос,

където живее племето Аймара.

Имат собствен език, различен от испанския. Запазили са го още от времената, когато преди 400 години инките са дошли да ги завладяват, и те са искали да избягат от тях. Качили се на лодките си и влезли в езерото. Направили си къщи върху лодките и така живеели. Но в един момент започнали да раждат деца и им станало тясно. Тогава измислили

начин да си направят изкуствени острови

За целта използвали стръкове от тръстика, които всъщност стават и за ядене. Белят се като банан, за да се стигне до сърцевината, която има доста свеж вкус, малко като на маруля.

Островите са с дебелина 3 метра и приличат на огромни салове с къщи върху тях. Всеки остров си има кмет. А отделно има един главен остров, където се намират болницата, магазинът, както и едно заведение.

След като посетихме няколко плаващи острова, където се запознахме с местните и техните традиции, вече се отправихме на тричасово плаване до

остров Амантани,

където живее племето кечуа. На тяхно име е кръстена марка спортни дрехи. Но сигурно 90% от хората, които са чували за тях, не са чували за племето и изобщо за произхода на името на тази марка. Аз също бях една от тях, докато не посетих Перу. 

Когато пристигнахме на остров Амантани, там вече ни чакаха група местни жители, облечени с традиционни дрехи. Жените бяха с дълги червени поли, бели блузи с бродирани цветя и черни шалове, които покриваха главите им, спускайки се почти до земята.

Booking.com

При племето Кечуа

Туристите бяхме разделени на групи по двама или трима и всяка групичка беше изпратена с по един местен човек, в чийто дом щяха да преспят тази нощ. Ние бяхме разпределени към едно момиченце на 13 години, което се казваше Ана.

Семейството, на което гостувахме, се състоеше от домакиня на 33 години, нейния съпруг, и двете им дъщери на 6 и 13 години. Къщата на нашите домакини се състоеше от няколко тухлени постройки с вътрешен двор. Част от постройките бяха на два етажа, като нашата стая беше единствената, измазана отвън и боядисана в бяло. Всички други бяха на тухли. 

Нашата отвътре също беше измазана, имаше три легла и изглеждаше много чиста. Стаята ни се намираше на втория етаж и до нея се стигаше по външна метална стълба. Подът беше от дървени дъски с големи фуги между тях. Съответно чувахме всичко, което си говореше семейството под нас, все едно всички се намирахме в едно помещение. Не че ги разбирахме. Имаше и външна тоалетна с плочки и тоалетна чиния, която също беше чиста.

Баня не видяхме

Предполагам, че изобщо нямаше, защото когато поисках да си измия ръцете, ми дадоха един леген, сипаха в него вода от един чайник, но съвсем малко, само на дъното, колкото един пръст, и ми дадоха едно малко хотелско сапунче. Предполагам, че беше оставено от някой турист. Това означаваше, че нямаха течаща вода. Сигурно я носеха от езерото.

Сервираха ни

обяд, който се състоеше от супа от киноа,

хляб на триъгълни питки, сварен бял ориз, два варени картофа, парче варена царевица на кочан и плочка запечено сирене, от това моето, любимото. Имаше и малко нарязани пресни домата и краставици, както и ситно накълцан лук с домати, предполагам, за супата. 

Също така получихме и чай, като ни сипаха първо гореща вода в чашите, а после ни добавиха по едно стръкче от някакво странно растение с името „муня“.  Казаха, че и то помагало за височинната болест, но за разлика от коката, това много ми хареса. Много приличаше на мента, беше силно и ароматно. 

Постройката, в която се хранехме, както вече споменах, беше измазана отвътре и боядисана в бяло. Обзавеждането се състоеше от един кухненски шкаф, маса и две пейки. В дъното имаше отвор като за врата, а зад него имаше друго много малко помещение, което представляваше кухнята. Тя обаче не беше измазана, а оставена на тухли. Печка нямаше, но имаше огън на земята, който очевидно служеше за готвене. Около него бяха пръснати какви ли не неща, които се сливаха с черния под, който, мисля, че беше от кал. 

След като се нахранихме, в програмата беше включено изкачване на един от двата хълма, намиращи се на острова. И на двата имаше по един храм, единият, построен в името на богинята майка – Пача Мама, а другият – в името на бога баща – Пача Тата.

Изкачването беше изключително тежко заради разредения въздух. Първо

изкачихме Пача Тата,

който беше по-ниският от двата хълма. Направихме едно кръгче около храма. Не толкова заради традицията, колкото заради уникалните гледки, които се откриваха към целия остров и езерото. 

След това решихме, че можем

да се опитаме да изкачим и Пача Мама

По време на инструкциите ни предупредиха, че е невъзможно да се посетят и двата храма за толкова кратко време заради трудностите с преодоляването на надморската височина. Ние обаче се справихме и изкачихме и най-високия хълм на острова. Вечерта наближаваше, а горе стана изключително ветровито и неприятно. Но гледките бяха още по-зашеметяващи от тези на Пача Тата. 

Когато се върнахме в нашата къща, заварихме масата така, както я бяхме оставили на обяд. Малко се изненадахме, а аз лично се притесних дали случайно няма да ни спестят вечерята. Все пак насядахме на пейката и се заговорихме с децата, които говореха испански, а Диана ни превеждаше. Чак тогава домакинята събра чиниите и вилиците в единия край на масата. След това ги избърса с една кърпа и ги върна обратно по местата, но вече не се знаеше кое на кого е било. По-добре изобщо да не ги беше забърсвала, така всяка от нас щеше да си яде в своята чиния със своята вилица. За ядене имаше същото като на обяд, но без супата и сиренето. 

Празненството

Към 20:00 ч. ни качиха в стаята и ни донесоха местни носии, които щяхме да носим на танците тази вечер. Всички помогнаха в обличането, а децата даже сплетоха косата на Зоя. После Ана ни заведе в един салон, където дойдоха и останалите туристи, също облечени традиционно.

Когато всички се събрахме, дойде група музиканти, които пяха и свириха около един час. Всеки път, когато започваше някоя песен, всеки домакин хващаше за ръце неговите гости, издърпваше ги на дансинга и всички заедно започваха да се въртят в кръг. Въртенето включваше допълнителни въртеливи движения, а понякога направо се тичаше. С напредването на песента кръговете започваха да се обединяват и накрая всички се въртяха заедно в един, като при типичните български хора. Само че тук нямаше различни видове стъпки, както при нас. 

Това

не беше единственото нещо, което приличаше на българско

Носиите им и шарките също много наподобяваха нашите. А и култът към богинята майка напомня за същия култ, който са имали племената по нашите земи стотици години, преди да дойде християнството. 

След като се върнах в България и показвах снимки на мои приятели от пътешествието, една жена разказа история за това как човек от Южна Америка буквално прочел текст по шевиците на българска носия. Текст, в който се говори за сватби, крави и такива неща. Дали нямаме много повече общи неща с тези хора, отколкото различия? 

Танците приключиха в 21:30 ч. и всички се прибрахме да спим. 

Ден 51 – 25.02.2017 г.  

Трета и последна драма преди края на обиколката

И ето че дойде денят с третата неприятна случка по време на моята обиколка на Земята. Но всичко по реда си. 

Сутринта се излежавахме известно време, после закусихме в хотела и излязохме за разходка из центъра на Лима. Този ден беше страшна жега.

Лима

се оказа много симпатичен град, много цветен, чист и подреден. Разгледахме всичко, каквото имаше за гледане.

А за обяд хапнахме в много приятно заведение с вътрешен двор. После се върнахме в хотела  да си вземем раниците и потеглихме с такси към летището.

Моят полет

беше с един час по-рано от този на Зоя и Диана и затова аз първа се наредих за регистрация. Дойде моят ред. Застанах на гишето на авиолиния Y, с която трябваше да летя, и си подадох паспорта.

Тук започна третият кошмар от моето пътешествие, може би най-големият от трите

Служителката на гишето ми съобщи, че билетът ми е анулиран и парите за него са ми върнати по сметката. Краката ми се подкосиха, стана ми много горещо, сърцето ми заби ускорено и се разтреперах цялата. По време на цялото пътешествие аз редовно си следях картовата сметка, както и електронната поща. Не бях получавала никакво известие за анулирания си билет, както и никакви пари не бяха постъпили по сметката ми. Почти се разревах. Служителката твърдеше, че нищо не може да направи.

Диана беше забелязала, че се бавя, и дойде да помага, но без успех. Дойде някакъв служител и ми даде едно картонче, с някакъв код, и ме прати да се обадя за повече информация на авиолиния Х, от която бях закупила билета. С този код получавах безплатни минути по телефоните на летището. 

Звъннах на авиолиния Х и разказах каква е ситуацията

Отговорът, който получих, беше, че на 22-ри февруари са ми изпратили мейл, с който ми съобщават, че трябва да отида на летището, за да си платя билета. Вместо това на 22-ри февруари аз получих електронния билет от Х и нищо повече. Единствено, преди това, на 21-ви февруари, получих потвърждение за направената резервация. Няма как да съм получила и трети мейл с информация за проблем с билета, без да го видя. А и няма логика да е отишъл в папка „Спам“, понеже вече имах мейла с билета, изпратен същия ден от същия подател,  и си беше пристигнал в нормалната папка. Единственото, което можаха да ми кажат още по телефона, беше да отида в офис на Х да си купя нов билет. Хукнах да търся офис на летището. Такъв нямаше на първия етаж и се качих на горния. Там също обиколих, тичайки, всички коридори и накрая намерих някакъв офис със спуснати щори. Започнах да тропам по вратата и прозорците с надежда, че някой ще отвори, но очевидно беше затворено. 

Върнах се на първия етаж

и намерих някакви гишета встрани от зоната за регистрация, където казаха, че мога да си купя билет. Там обаче имаше огромна опашка. Помолих се да ме пуснат преди всички. И как няма да ме пуснат, вече бях ревала от доста време, цялата треперех и сълзите ми течаха като река, сигурно съм изглеждала много страшно. За съжаление обаче за този полет вече нямаше места, дори в бизнес класата.

Тази отвратителна авиокомпания беше препродала моя билет,

не ме беше уведомила и дори не ми беше върнала парите, както твърдеше. 

От гишето за продажба на билети ме пратиха на гишето за чекиране на авиолиния Х, там да се разправям, защото там имало техни служители. Времето вече напредваше ужасно, а аз кръстосвах цялото летище, тичайки от единия край към другия и обратно. Бях си оставила раницата на Зоя, за да не тичам с нея, а Диана ме придружаваше, за да помага с езика, ако се наложи. Намерих гишето за чекиране на Х, прередих цялата огромна опашка, която се беше събрала, и скочих на първата служителка. Тя обаче отказа да помогне. Не можело нищо да се направи, нямало кой да поеме вина, нямало откъде да си купя билет, защото офисът бил в центъра и не работел през уикенда.

Чувствах се толкова безпомощна и уплашена

до смърт. 

Върнах се при Зоя и си включих таблета, за да видя каква информация ще ми даде сайтът на Х за моя билет. Там изписа същото, което изписа и предния ден, когато проверих – билетът беше със статус „Потвърден“. Но при опит да направя регистрация за полета отново излезе съобщение, че не може да стане през интернет и трябва да се направи на летището. Все пак получих лъч надежда и отново хукнах към гишето за чекиране на Y, отново пререждайки цялата опашка. Показах на служителите, че според сайта на Х билетът ми е потвърден и активен. Но пак нямах успех. На техните екрани показваше статус „възстановена сума“. 

Върнах се при телефоните и реших пак да звъня на Х. Но онова картонче вече не вършеше работа. Явно е било с определен лимит, който бях изразходила. Наложи се да звънна от мобилния си телефон. От авиолиния Х обаче продължиха да повтарят едно и също. В този разговор новата информация беше, че моята банка е заподозряла плащането като измама и е изпратила заявка до Х за връщане на парите за билета.

После се оказа, че това изобщо не е вярно

Аз още тогава не го повярвах, защото преди да потегля на обиколката, минах през офис на банката и пуснах заявление да не се спират никакви плащания от картата ми, които са направени според графика на държавите, които ще посещавам. Именно заради случаи като този бях предприела всички възможни мерки, за да ги предотвратя. В случая обаче се оказа, че не съм предвидила некомпетентността, безхаберието и непрофесионализма на авиолиния Х. Дори отказаха да поемат вината за това, че не са ме информирали за анулирания билет. Продължаваха да твърдят, че са ме известили на датата, на която всъщност аз получих истински електронен билет.

Времето вече съвсем напредна. Може би и самолетът ми вече да беше излетял, а сега наближаваше този на Зоя и Диана. Те много се притесниха за мен, но трябваше да ме оставят, за да не изпуснат и своя полет. 

След близо 20-минутния безрезултатен разговор по телефона с авиолиния Х, който ми излезе 100 лв., стигнах до извода, че

няма какво повече да направя. Бях опитала какво ли не

Бях прередила стотици чакащи хора на всички възможни гишета. Виках и крещях по всички служители, без да са виновни. А никога не бях викала на непознати през живота си. Не знам дали е от зодията ми, но по природа съм много спокоен човек, който се изнервя изключително трудно. Но дори и това да се случи, винаги пазя самообладание и добър тон. Прекосих летището няколко пъти на спринт. Не знам как не ме арестуваха. Нямаха ли камери тия хора? Ако е имало, никой не ги следеше – гарантирам. Това да беше в някоя друга държава, отдавна щях да съм с белезници в някоя тъмна стаичка. А може би често имат такива случки и не искат да се месят.

Реших, че ще си хвана такси и ще се върна в хотела, надявайки се, че ще има свободна стая, и оттам ще си купя билет за следващия ден. 

Със замъглен от сълзи поглед започнах да се оглеждам за изход от летището

Имаше доста врати и не знаех от коя да мина, за да изляза при такситата. Реших да използвам вътрешния терминал и се запътих натам.

Както си вървях, чух някой да повтаря името на авиолиния Х

По-скоро не го чух в началото, толкова бях съкрушена и изтощена. Но някъде на третия път ми светна лампата и потърсих с поглед източника. Видях двама мъже, които гледаха към мен и продължиха да викат името на авиолинията. Веднага скочих към тях:  

– Да, какво за Х? Искам да говоря с тях… ти кой си? – И хванах табелката, която висеше от врата на единия, да погледна какъв е този. Те обаче не говореха английски, но продължиха да повтарят „Х, Х“ и да ме приканват да тръгна с тях. Последвах ги и един друг мъж с табелка на врата ме пое и каза, че ще ме заведе до офис на Х. Ето ти нова изненада. Досега никой не каза нищо за офис на Х, а се оказа, че тук има такъв.

За момент се усъмних, дори се уплаших. Зоната извън летището на Лима се води за изключително опасен квартал,

а аз тръгнах след непознат в тъмното,

който твърдеше, че ще ме заведе до офис от другата страна на булеварда, извън летището. Докато течаха тези мисли в главата ми, една служителка от европеидната раса, също с табелка, се поздрави с моя предводител и това ме успокои до някаква степен. А и човекът изглеждаше по-притеснен и от мен. През цялото време бързаше толкова много, а аз едвам го догонвах с моята вече 14 килограмовата раница на гърба. Даже се наложи да се качваме по стълби, после да слизаме, после пак стълби, докато накрая наистина стигнахме до някакъв

отворен офис за продажба на самолетни билети!

И вътре говореха на перфектен английски! 

Имаше, мисля, трима човека, изглеждаха много любезни и възпитани. Пое ме средният. Аз започнах за пореден път да разказвам проблема си, сълзите отново рукнаха. Човекът, който ме доведе до офиса, ми подаде чаша вода. Изглеждаше доста притеснен, сигурно са ме наблюдавали, докато обикалях летището като луда, и им е станало много мъчно за мен. 

Показах на служителя мейла с електронния билет.

Той видя датата, на която бе закупен и директно разказа какво най-вероятно се беше случило. Понеже е бил закупен много скоро, парите не били стигнали до авиолиния Х и системата е отказала билета. Вината била изцяло в мен. Аз обаче твърдях, че след като Х ми е поискала телефон и мейл за контакт, би следвало да ме уведоми за анулирането. Защо иначе ще ми искат данни за връзка??

Но служителят продължи да повтаря, че

проблемът е в системата и компанията няма вина

Това се случвало много често и ми показа папка с такива случаи на хора, имали същия проблем като моя. Даже точно в този момент имаше един руснак в офиса, който също не го били пуснали да се качи на самолета. Но той, горкият, беше свършил парите и от 24 часа чакаше превод на пари, за да може да си купи билет за полет на следващата сутрин. Този човек стоеше в този офис през цялото време, дори май беше спал там. Ако парите не дойдеха до няколко часа, нямаше да може да си купи билет за следващата сутрин. 

Това никак не ми помагаше и

аз продължавах да редя сълзи и сополи

Човекът ми намери друг полет за следващия ден. Цената беше с около 100 лв. повече от този, на който не успях да се кача тази вечер, и аз казах, че ще го купя. Извадих си картата да го платя, но служителят ме предупреди, че за плащане с карта има 6% такса. Тогава измъкнах от калъфа на телефона двете скрити банкноти по 500 евро, за да платя в брой и  да избегна тези 6%.

Но и тук ударих на греда

Оказа се, че в Перу банкнотите по 500 евро имали по-ниска стойност и една такава е равна на 460 евро. Ако пък реша да изтегля пари от банкомата, щях да имам такса за теглене и процент от дръпнатата сума. Най-добре щеше да е да имам банкноти, различни от 500 евро, за да не плащам нищо допълнително. В крайна сметка използвах банковата си карта и получих самолетен билет. 

Служителят ми гарантираше, че

на следващия ден ще летя обратно към Европа

На мен това изобщо не ми се струваше възможно. Вече се чувствах сякаш съм пленена на този континент и че никога няма да мога да се прибера в къщи. Не знам защо не можех да осъзная, че това което ми се случи, не е кой знае каква драма и че се случва непрекъснато и на други хора. Но аз го изживях изключително тежко. 

Когато вече се сдобих с нов билет за следващия ден, хората от офиса ми предложиха много евтин хостел близо до летището. Може би беше същият, в който спахме първата нощ преди две седмици. Аз обаче исках да се върна в Мирафлорес в моя си хотел.

Имах нужда от цивилизация

Хората намериха още един начин да ми помогнат и извикаха Uber, който да ме закара до хотела на цена, три пъти по-ниска от тази за такси. Служителят, който ми продаде билета, лично ме заведе до колата и ме остави на шофьора. 

Междувременно този, който първоначално ме доведе до офиса, беше стоял там през цялото време, без да си тръгне, преди да види, че проблемът ми е решен. Сега, като се замисля, той май повтаряше нещо такова, докато ме водеше, че тази вечер ще реши проблема ми, и даже май ми гарантираше. Беше много мило от негова страна, както и от страна на служителите от офиса. Отново извадих късмет в това си нещастие, че

попаднах на толкова мили и сърдечни хора 

Върнах се в хотела, взех си душ и си легнах. Бях адски изтощена от целия този стрес.

Ден 53 – 27.02.2017 г.                           

Затваряне на кръга около Земята

Дойде моментът да се наредя на последната опашка за отвеждане към последния самолет, с който щях да затворя кръга на тази обиколка на Земята. На екрана на изхода, който показва посоката на самолета, пишеше „SOFIA“. 

Последна дестинация –  към София!

Виждайки тази табела, усетих някакво много странно чувство. Мисля, че чак тогава осъзнах какво бях направила. До този момент просто следвах едни планове, посещавах едни места по списък и не се замислях за мащабите на самото пътешествие, за километрите, които бях изминала. През последните петдесетина дни бях видяла екрани с имената на около двадесет града, пръснати на пет континента.

А сега стоях пред също такъв екран с името София

Бях много, много щастлива. Редях се на съвсем нормална опашка, с хора, които бяха дошли в Мадрид за няколко дни на екскурзия, с други, живеещи в града, завръщащи се за малко в България сега, с трети, отиващи по някаква работа до София… А аз, една от всички чакащи на опашката, се връщах от обиколка на света, пълна с изживяни приключения и незабравими спомени. 

Самолетът, с който летях, беше чисто нов и много голям. И понеже не можеше да не извадя късмет и сега с нещо, получих аварийна седалка, която е с много свободно пространство за краката. И не само това. Седях до прозореца и то от тази страна на кабината, от която при кацането се виждаха НДК, Витошка и „Александър Невски“. 

Когато ги разпознах, се усмихнах широко, изпитах огромно щастие и удовлетворение като от някаква много добре свършена работа. Когато кацнахме, ми се искаше да се похваля на целия свят. Вместо това написах във фейсбук следния статус:

„Обиколката на земното кълбо – ЗАВЪРШЕНА!“ 

Обобщение

Като един статистик, не мога да не завърша с някои статистически данни относо моята обиколка:

• 53 дни, но 52 дати
• 5 континента и 11 държави: 
  • Европа:
    • Полша (Варшава)
  • Азия:
    • Китай (Пекин и Великата китайска стена)
    • Тайланд (Банкок и Патая)
    • Камбоджа (Сием Рийп и храмовете Ангкор)
    • Малайзия (Куала Лумпур)
    • Индонезия (остров Бали)
  • Австралия 
    • Австралия (Мелбърн, Ейърс Рок и Сидни)
  • Северна Америка
    • САЩ (Хавай, Лас Вегас, Лос Анджелис и Вентура)
    • Мексико (Мексико Сити и пирамидите в Теотиуакан)
  • Южна Америка
    • Боливия (Ла Пас, соленото езеро Салар де Уюни и Пътят на смъртта)
    • Перу (Пуно, езерото Титикака с островите Урос, Амантани и Такуиле, Куско, Олантайтамбо, Агуаскалиентес, Мачу Пикчу, Планината на дъгата и Лима)
• 4 пъти пресичане на Екватора 
• Най-дълъг престой – в Перу, 10 дни
• Най-къс престой – в Малайзия, 10 часа
• 9 страници от паспорта, запълнени с визи и печати
• 2 прекосени океана – Тихия и Атлантическия
• 85 часа, прекарани във въздуха
• 19 закупени  самолетни билета, от които един неизползван, а друг – анулиран. Съответно 17 използвани билета.
• 22 полета с 12 различни авиолинии, от които само 2, излетели навреме
• Най-дълъг полет – от Лима до Мадрид, 11 часа
• Най-къс полет – от Ла Пас до Салар де Уюни, 50 минути
• Средно 17 000 крачки на ден, общо 900 000 крачки за цялата обиколка (според телефона ми)
• 42 нощувки в 20 различни хотели/хостели; 3 пъти на гости 
• Близо 10 дни, прекарани на надморска височина между 3000 и 5000 м
• Най-студено във Варшава (Полша) на -16°С
• Най-горещо в Улуру (Австралия) на 44°С и то на сянка
• Живях два пъти на една и съща дата – 31.01.2017 г. – първо в Сидни и после на Хаваите – на два различни континента, един път в южното полукълбо и един път в северното полукълбо
• Поне 10 реализирани мечти:
  • Великата китайска стена
  • Гушнах бебе тигър и погалих още много други от всички възрасти
  • Храмовете Анкор
  • Плувах в инфинити басейн в Бали с уникална гледка отвисоко
  • Обиколих най-големия камък в света – Ейърс Рок
  • Бях на парти на Тиесто в Лас Вегас
  • Пирамидите в Теотиуакан
  • Соленото езеро Салар де Уюни
  • Пътят на смъртта
  • Мачу Пикчу

• А изводът е, че НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ МЕЧТИ!

Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв.. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.

Полетите (пълен списък):

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Околосветско пътешествие – на картата:

Околосветско пътешествие Booking.com The post Една обиколка на земното кълбо за 53 дни (кратки откъси от книгата – част 4) first appeared on Пътуване до....

 От днес започваме ново приключение в Перу. Наш водач ще бъде Румяна. Приятно четене:

Една Румяна в Перу

част първа

От Лима към Чинчеро, Ойантайтамбо и Свещената долина

Перу

27 май - 4 юни 2013

27 май, понеделник

Маями-Лима

Малко след полунощ е. Самолетът набира скорост по пистата в Маями. Няма шега, летим към Перу!

Пристигаме в Лима

на разсъмване. Давам си сметка, че за пръв път съм се озовала на юг от екватора… все още разни неща ми се случват за пръв път, значи ☺.

От летището се отправяме към хотела ни Antigua Miraflores. Първи впечатления от Лима – въпреки ранния час, трафикът по улиците е доста натоварен. Кварталите, през които минаваме, не са впечатляващи – изглеждат мърляви и доста бедни. Кварталът Мирафлорес, в който е хотелът ни, е един от луксозните и действително изглежда по-добре. Хотелчето ни е малко, но доста спретнато, гиздаво и добре подредено. Веднага хукваме да разузнаваме наоколо. След чаша кафе, впрочем – чудесно перуанско кафе!

 

Кварталът Мирафлорес е до брега на океана и там е първата ни спирка. Висок скалист бряг, вълните се разбиват долу…

Първото нещо, което забелязваме, е възголемшка статуя на полегнали мъж и жена в страстна целувка, в типичен латиноамерикански стил. „El Beso“, Parque del Amor („Целувката“, Паркът на любовта). Отдолу надпис: Dios es amor. Всичко, от което се нуждаем, е любов ☺! Наоколо – мозаечни криволици в стил Гауди. Прехвърчат странни синеоки гълъби, със сини пера около очите.

 

След океанския бряг се отправяме към центъра на Мирафлорес, по-точно към Централния Парк, който се оказва пълен с… котки! Безброй котки в различни разцветки се разхождат по алеите, излежават се в тревата… изглеждат съвсем като нашенските маци (за разлика от хората наоколо, които са си предимно с вид на „инки“). Никой не знае как са се озовали тук котките, но се твърди, че обитават парка вече двайсетина години.

Запалваме по свещичка в красивата

катедрала Iglesia Medalla Milagrosa

до парка. Решаваме да пробваме и напитката, към която ни приканват безброй реклами – Inca Cola. С удоволствие установяваме, че е досущ като едновремешната нашенска лимонада! Връщаме се в хотела, откъдето следобед ще тръгнем на тур из Лима. Сутрешната мъгла се е вдигнала и времето е слънчево и чудесно. Рядко било такова, казват.

 

Екскурзоводът ни запълва пътя към центъра на Лима с разказ за града. Лима се разпростира на площ колкото Белгия и Холандия, взети заедно. С 9-те си милиона жители, Лима се оказва вторият най-голям град в света, разположен в пустиня, след Кайро в Египет. Не е рекорд за хвалене и гордост…

 

Още на идване сме забелязали, че

много от пътните полицаи са жени

Гидът ни обяснява, че наистина е така, болшинството от полицаите по улиците на Лима са жени. По-рано били мъже и ситуацията била съвсем като в България – оказва се, че сценарият с: „И ‘кво ше праим сега?…“, съпроводен с усилено чесане по главата, не е измислен у нас – корупция, подкупи и… кочина. Някой умник обаче се сетил, че жените много по-малко се поддават на корупция, по-неподкупни са и много по-стриктно спазват законите. Подменили повечето полицаи-мъже с жени… и се забелязало значително подобрение в движението по улиците! Ако щете вярвайте…

Градският транспорт

се осъществява от малко на брой редовни автобусни линии и безброй нелегални маршрутки, с неизвестен маршрут. За целта всяка маршрутка си има „викач“, който крещи накъде се движи колата и спира по желание. Няма метро. Като за 9-милионен град, градският транспорт е ужасен („адски транспорт“, както беше едновремешният каламбур на вестник „Стършел“). Трафикът също, впрочем.

В Лима живее най-голямата китайска популация в Латинска Америка.

Чайнатаун-ът в Лима

е вторият най-голям в Америка, само след този в Сан Франциско, в Щатите. Китайската емиграция в Перу е била особено интензивна през втората половина на 19-ти век, след отмяната на робството тук. Така, китайските имигранти заели в плантациите мястото на бившите черни роби. В Лима забелязваме присъствието им единствено по множеството китайски ресторанти – „Chifa’s“ се казват тук.

След автобусната обиколка из центъра, слизаме до

манастира Сан Франциско (Свети Франциск от Асизи)

Внушителна красива сграда, както отвън, така и отвътре. В подземието се намират обширни катакомби, съхраняващи костите на около 70 000 души. За поклонниците на свети Франциск от Асизи било чест и привилегия да бъдат погребани под манастира. Площадът около манастира се обитава от стотици гълъби.

 

Продължаваме разходката до централния площад -

Plaza de Armas (Парадният площад)

така наричат централния площад във всеки град тук, май. Красив е! Тук са градската катедрала, дворецът на архиепископа с чудесни дървени балкони, правителственият дворец – все красиви сгради.

 

 

На връщане минаваме и край

манастира Санто Доминго,

където през 1551 е основан най-старият университет на Американския континент!

Вечерта сме в

ресторанта La Dama Juana

Ресторантът предлага традиционни перуански ястия в комбинация с шоу от традиционни танци. И танците, и яденетата си заслужават, особено танците!

28 май, вторник

Куско, Свещената Долина (Sacred Valley)

Ставането днес е възраншко – в 5 ч., че трябва да хващаме самолет за Куско. Щом става дума за пътуване, сме готови на всякакви подвизи (особено някои от нас ☺) ! Още повече, че закуската в хотела включва от чудесното перуанско кафе!

Полетът до Куско

е около час и половина. Летим над Андите и гледките са страхотни! Върхове, езера, долини, баири, облаци – от всичко по много!

Вече сме в Куско. Надморска височина 3400 м. Ослушвам се за някакъв дискомфорт от височината, но засега всичко е наред. Куско ще го разглеждаме по-късно, сега се отправяме към Свещената долина на инките (Sacred Valley). Пътьом успяваме да зърнем все пак Манко Капак – първия инка, на паметник край града.

 

След недълго лъкатушене по завоите на баира спираме в

градчето Чинчеро

Вече сме на 3800 метра височина. По пътя гидът ни Оскар ни учи на няколко фрази на местния език кечуа (quechua):

• сулпайки(sulpaiki) – благодаря, също и аняй (añay);
• уайки (huayki) – приятел;
• имайная (imaynalla) – здравей;
• япа (yapa) – още.

 

Това последното е доста полезно, когато трябва да си поискаме още от манджите, с които ни гощават ☺. А гощавката включва всякакви местни вкусотии от царевица (в изобилие, над 300 вида!), киноа, картофи (също безброй видове), чай от кока, някаква анасонова ракия в чашки като напръстници, чича морада (сладка напитка от черна царевица), както и местния деликатес – печено куи, в превод – морско свинче! Да, съвсем същото, морско свинче, дето ги тормозим в лабораториите – тук ги отглеждат като домашни животни и си ги хапват! Местни жени ни демонстрират предене, тъкане, боядисване на преждата с натурални бои. Всичко е безумно пъстро и весело! Сулпайки, уайки!

 

Продължаваме. Следваща спирка –

Ойантайтамбо

Ollantaytambo, Перу

Тук е бил дворецът и церемониалният център на император Пачакути, от които днес са останали само руини. Наоколо са терасите, които са били използувани за отглеждане на земеделски култури. Високо на отсрещния баир се вижда внушително хранилище за зърно – високо е, за да е на проветриво. Скални фигури напомнят човешко лице, с брада. Някои вярват, че е образът на Виракоча – Върховния Бог на инките! С яко катерене по безброй стъпала достигаме върха на цитаделата, където е храмът на Слънцето. Гледката към Свещената долина долу е внушителна! Слънцето бавно се скрива зад баирите.

Ollantaytambo

Потегляме обратно, към градчето Урубамба, където ще нощуваме. По пътя спираме в грънчарска работилница, където местният грънчар ни показва как майстори чудните си вази, чаши и гърнета.

Следващата спирка преди хотела е в местното ресторантче El Maizel. Пробваме отново местното Pisco Sour – коктейл от перуанската гроздова ракия писко с лимонов сок, не е зле. Музиканти изпълняват чудни перуански мелодии на сику – традиционен местен духов инструмент от бамбукови стъбла с различна дължина. Накрая се добираме до хотелчето Сан Агустин. Чисто и спретнато е. Лека нощ в Свещената долина!

 

Очаквайте продължението

Автор: Румяна Койнова

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Перу – на картата:

 

 

Перу