С Василена продължаваме из Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, спряхме в Кьолн, а след започнахме същинското пътуване: първо пристигнахме в Сидни, после си купихме джип, а днес ще отидем до Сините планини и пещерите Дженолан .
Приятно четене:
Австралия
част трета
Сините планини и пещерите Дженолан
Сини Планини
14 – 18 септември
14 септември
След мъчително, но успешно инсталиране на палатка и тента върху новия ни дом на колела, успяваме да си тръгнем от Сидни и да започнем дългоочакваното безкрайно пътешествие. Първата ни спирка е
Катумба в Сините Планини (Blue Mountains),
едно от най-известните планински образувания на континента (сигурно защото е до Сидни, а не забутано някъде в дълбините).
Пътят до там е “интересен”, особено когато навлезеш в планините, защото гледките нямат и помен от планинска местност. Така че всъщност никак не е интересен. Просто една магистрала, която, както вече установихме, е от най-скучните инфраструктури в една държава; и от време на време градче – ама все едни такива никакви градчета (което през следващите месеци ще се окаже типично за всички градчета и селца на Австралия).
Ясно е, че днес нищо няма да можем да видим от Планините, защото много окъсняхме със сутрешните занимания в града. Затова обръщаме внимание на подредбата на колата и започваме да установяваме процедури на нагласяне, готвене, палатко-разпъване, гардеробо-нареждане и други типични за ежедневието ни функции, които сега трябва да изпълняваме в това малко пространство и … на открито. Също така е важно бързо да свикнем с разтягането и прибирането на катуна, защото от тук нататък ще го правим всеки ден.
След скучното подреждане е дошло време да готвим. Вадим котлона, нареждаме масата и готвим нещо, за което помня само, че беше невероятно безвкусно. О, живот по къмпинги! Докато приключим с яденето и измиването на чиниите, вече се е стъмнило, а е станало и много студено. Довършвайки бирите, се чудим какво да правим сега. Толкова е тъмно, че сякаш е време за лягане, а и (потрепервайки) не държим да стоим навън.
Все пак, нека да погледнем колко е часът – 18:30!!! Е, това не го очаквах. Толкова перипетии минахме до този момент, че умът ми не може да побере, как все още ни най-малко не е време да си лягаме. Ами какво ще правим тогава на този студ и мрак толкова време? (Абе, закъде сме тръгнали, като още от първия ден не знаем какво да правим?!?)
Решаваме да пренаредим колата и да си направим хралупичка върху задните седалки. Там пак ни е студено, но поне можем да се занимаваме с тихи дейности, а даже и да включим компютъра за един епизод – от тази страна плоскостта на „кухнята“ служи и за бюро. Добре, че в къмпинга има горещи душове, че да се стопля преди да се наместим в палатката. Сигурно щяха да ми се изпотрошат зъбите от тракане иначе.
***
15 септември
Снощи ни измръзнаха дупетата в тази палатка! Чувствах се като на хижа Тевно езеро – спане в палатки, три БТС одеяла и всички катове дрехи, които са ти се събрали в раницата. Тук пак бяхме навлечени, но без трите одеяла – само една олекотена завивка. Като слезем днес в града, първата ни работа е да купим второ одеяло и по още една възглавница. Иначе палатката е много удобна, широка и просторна, с вграден матрак и прозорци околовръст (които, разбира се, бяха затворени, за да намалят досега ни с външната температура).
На сутринта с нетърпение ставаме от сън. Беше ужасно некачествен и жадуваме да го заменим с мечтаните кафе, чай и, най-вече – закуска. Събираме катуна и се разхождаме по местните улички, за да стигнем до Панорамен Свят (Scenic World) – туристическа атракция около перлата в короната на Сините Планини –
Трите Сестри (Three Sisters)
Билетът те допуска до три различни въжени транспорта – влакче и две кабини, които водят до различни точки в парка, винаги с поглед към камените Сестри.
Първо се качваме на
Небесния Път (Skyway)
и преминаваме на отсрещната скала с перфектна гледка, както към трите отвесни образувания, така и към водопада Катумба, който никога в документираната си история не е пресъхвал. Посочват ни най-близките наблюдателни платформи и ни пращат да се разхождаме. Кабината се движи редовно между двете спирки, така че няма да ни забравят тук.
Водопад Катумба 
Гледките вече са доста по-планински. Това, което виждам, ми напомня повече на каньон, отколкото на планини. Вместо катове хълмове и върхове, които виждаш по (например) българските Балкани, тук гледката е от гори ниско долу и плоски, единични хълмове в далечината. Лесно можеш да „видиш“ как е текла и дълбала дълбоката река.
Сини планини
Стигаме до първата платформа и решаваме набързо да прескочим до следващата. И после до следващата … И така докато се оказва, че сме минали разстоянието между двете спирки и направо можем да си се върнем пеш. Абе знаем си ние, че сме яки туристи и ловци на гледки, ама не очаквах да пропуснем да прелетим отново между двете станции …
След бърза спирка за втора закуска се качваме на
влакчето (Railway),
което е основната атракция на парка, тъй като е съществувало, още от 1872 година. Това влакче е част от миньорска инфраструктура за въглища и керосин на първите заселници. Но след Втората Световна Война компанията се разпаднала и на нейно място започва да се развива туристическа дейност, използваща съществуващия влак. Единствената разлика е, че влакчето се е развило с технологиите. Оставило е без работа конете, които са го теглили, изоставило е и парния двигател и сега се движи напълно автоматизирано. Подредени в редички се качваме и ни съобщават, че това е най-стръмния въжен влак в света (Рекорд на Гинес от 1997 година). Е, хубаво де, колко може да е стръмен?
Трите сестри 
Влакчето
Стръмен е (52 градуса наклон!)! Ако не беше бавната скорост, с която се движехме, това щеше да е най-екстремното влакче на ужасите, на което съм се качвала през живота си – много стръмно и още по-забавно! Със слизането в долния край, знаем, че ще се спуснем поне още веднъж, преди да си тръгнем.
Следващо забавление –
Кабелният Път (Cableway),
който ще ни върне пак горе на основната платформа. За да стигнем до него, първо обикаляме Пешеходния Път (Walkway) , който минава през дъждовната гора на планините. Тя, разбира се, е пълна с невъобразимо разнообразие от видове, но преобладават евкалиптовите дървета (аромата, на които аз не мога да намеря въпреки късането, триенето и чупенето на листа). Всъщност името на планините идва точно от евкалипта – при нагряването на листата, маслата, отделени във въздуха, пречупват светлината и създават син филтър върху планинските гледки.
Трите сестри
След нов снимачен ъгъл от Кабелния Път (тези сестри големи кипри излязоха) се връщаме на платформата и бързаме пак за влакчето. Този път искаме да сме най-най-отпред, но когато пристигаме се оказва, разбира се, че не сме само ние с такива идеи. Има опашка за предната седалка за следващите 3 – 4 превозвания. Е, толкова въодушевени не сме, че да чакаме цял час за този лукс. Качваме се в средата и отново се наслаждаваме като малки деца. Всъщност децата във влакчето се скъсват да реват от страх. Ъгълът на „падане“ е ужасяващ!
На слизане осъзнаваме, че май сме спечелили от лотарията, защото, за да се върнем пак горе, трябва да слезем от влакчето и да минем от другата му страна. А тук долу опашки за предния ред няма. И познайте колко бързо се курдисахме на първа линия, въоръжени за снимане на видео, което най-вероятно не може да покаже истинския адреналин на изживяването. Много е готино да те е страх най-отпред – по-хубаво е от средата!
С детска радост в душите се връщаме в къмпинга за бърз обяд и тръгваме към следващата спирка. Нали помните, че ни трябва допълнително одеяло? Естествено спираме първо да си го купим, заедно с възглавници и други нужни и ненужни аксесоари, с които решихме да се сдобием.
Центърът на Катумба
е дълъг и пълен с интересни магазини. Спираме за смутита и успяваме да впечатлим човека с нашите чаши. Явно и тук устойчивите практики все още не са навлезли съвсем.
Тази вечер ще спим в безплатен къмпинг
Това са места, които държавата е отделила като местност за почивка и освен една еко тоалетна няма нищо друго осигурено. Дори и питейна вода няма. И тук е така, но ние сме оборудвани и нямаме нужда от такива луксове – 25л туба с вода, електроники и лампи на батерии и (за всеки случай) конвертор за дванайсет волтовите контакти в колата.
Намираме се в евклиптова гора и само малка част е разчистена за няколко коли и палатки. Паленето на огън е позволено в момента и съседите ни вече се топлят и са захванали китарите. Ние нямаме амбиции за огън и затова след вечеря се прибираме пак в хралупката си, която става все по-уютна, особено с новото ни мекичко, розово одеялце. (Това място беше в гората, но обикновено тези „удобства“ са за шофьори на камиони и се намират до пътя – отиде всичката романтика май.)
***
16 септември
След кратка спирка в местното селище (което и този път не впечатлява с нищо особено, но позволява да се сдобием с още важни придобивки) спираме на
Говетс Лийп (Govett’s Leap),
от където се открива уникална гледка. Подобна е на тази около Трите Сестри, но още по-гориста и хълмиста. Заради което се и замислих, че може би не планираме да прекараме достатъчно време в планините. Жената в информационния център го потвърждава, като ни предлага различни места за разходки. Бързо решаваме, че ще се върнем след гостуването ни утре вечер в Ориндж (Orange) при приятеля на Ник – Хенри.
Но за днес е планирано посещение в
пещерите Дженолан (Jenolan Caves),
които ни посрещат парадно!
Внимание, кенгуру! 
Империал
Първо (и най-важно) – по пътя започваме да виждаме табели да внимаваме за кенгурута. Е добре, ама колко пък да внимаваме – не вярвам да видим някое. То и в Европа навсякъде има табели за елени, ама кажете ми честно виждали ли сте някога? … Ама видяхме, бе! Е, първото беше мъртво до пътя. И второто – също така. Както и следващите пет кенгурута и четири уомбата (друг вид местно торбесто животно), ама кой ги брои… И изведнъж, виждам в далечината
огромно стадо с над 50 кенгурута,
излежаващи се под няколко дървета. Ник не може да насмогне да бие спирачки – следи оставихме на пътя! Те, разбира се, избягаха, когато излязохме да ги снимаме, ама ги видяхме тези подскочковци.
Второ – пътят ни до там най-сетне преминава в криволичещ, тесен път, такъв, на какъвто сме свикнали в България (къде се е чуло и видяло прави пътища в планината?!?). Спецификите на пътя са толкова нетипични за държавата, че 12 километра преди началото му започват безброй предупреждения и опити да те върнат обратно. Е няма пък – ние сме пекани планински шофьори.
Трето – комплексът се състои от 6 – 7 пещери. Ние се движим към първата, защото основната й зала е пригодена за коли. От нея започват всички турове. А те са с различно ниво на трудност и ние някакси сме избрали най-лесния –
пещера Империал
(защо така се подценихме – не мога да кажа).
Не искам да звуча грубо и неуважително, ама
това беше най-невпечатляващата пещера, в която съм била
Нали сте били в Ягодинската в Родопите? Силно бих се изненадала, ако не са ви водили от училище. Тя е една от най-лесните и „детски“ пещери в България. Е тази е по-„детска“ и от нея. Ама аз съм много глезена с пещерните си изживявания и трудно можеш да ме впечатлиш с няколко сталагтита и сталагмита (Я да видим, знаете ли кое кое е …?).
Все по-често забелязвам, когато пътувам във или извън Европа, как невероятни туристически потоци се стичат към всякакви природни и неприродни “феномени”, а те (по мои лични пристрастия) не могат и да се доближат до вълнуващите забележителности на България. Е, поне неуправляемите световни туристи няма да ни ги развалят с липсата си на респект. (За това ще си говорим по-подробно, като стигнем Улуру.)
Тръгваме си след тази лежерна разходка на целогодишни 17oC, защото бързо се стъмнява, а ние искаме по светло да пристигнем на къмпинга.
Тази вечер сме на поляната до хиподрума на Оберон
Около нас няма никого, но за щастие местният клуб по пилатес пристигат и успяваме да се възползваме от душовете им, дори и студени. Е, не и преди да се разходим до местния парк, в частност детската площадка, където аз се наранявам, падайки от въжената линия, а на Ник му се повдига от въртене на въртележка. Нормално 24-годишно, женено поведение – не се съмнявайте …
***
Перипетиите през нощта са големи
Още докато си гледаме традиционния епизод в хралупичката, навън започва да вали (кой е тръгнал да се притеснява?). Когато му идва времето, се качваме горе и си лягаме в сухата палатка. Ама то може ли да спи човек с непрестанното плющене на външния слой при силния вятър, както и с мяткането на преддверието, което започна да пропуска и вода. Добре че си имам смел мъж, който излиза в студения дъжд да стегне рейките и слага анекса на палатката (той прави затворено помещение при входа ѝ). Връща се мокър и премръзнал, но успяваме да поспим за малко.
И … пристига още повече вятър! Мъчим се да спим но се намесва и параноята – колко силен ще стане вятъра? Колко ще издържи палатката? Колко по-студено може да ни стане на нас? Колко ще е трудно да приберем палатката сутринта в още по-силен вятър (според прогнозата)? И тук вътрешното ни легло идва на помощ. Решаваме се да надуем долу дюшека, да прехвърлим завивките и в студения дъжд да сгънем палатката в 2:00 посред нощ. Толкова е студено, че премръзналите ни пръсти едва дърпат рейките, за да я затворим. Толкова мокро, че когато най-сетне се шмугваме в колата, трябва да си съблечем подгизналите пижами, без възможност да извадим сухи дрехи, защото са под нас. Е, поне в колата няма особено проветрение и ще се стоплим.
***
17 септември
Не се стоплихме! Цяла вечер се чудих накъде да се завъртя, как да се гушна повече в Ник, че да се понаспя. И по никакъв начин не можех да си обясня, защо не става топло и задушно в колата от нашето дишане. Аз си мислех, че ще се потим вътре, а не че ще сме постоянно настръхнали.
Идва време да станем и да разберем защо и как. Погледнахме навън и видяхме … Поляните на хиподрума са покрити със
сняг!!! Да, сняг –
а ние идваме в слънчева Австралия!!! По-късно днес ни казват, че Оберон е най-студеното място в околността. Браво бе, точно на него се натресохме тази вечер. Представяте ли си как щяхме да се събудим на шушулки, ако бяхме останали горе или пък как щяхме да събираме покрита със сняг палатка? Не, благодаря!
Не му мислихме много – върнахме колата в подредба за шофиране и скорострелно се изнесохме. Първа спирка – кафене с горещ чай и закуска. (И Кармолиса извадих, да се дозащитим от измръзването.) А в кафенето случайно чуваме разговора на един клиент с бариста колко са щастливи, че най-сетне е валяло – заради сушата. Е, ужасът за един е щастие за друг.
Добре, че тази вечер ще сме на гости при Хенри и ще можем да изсъхнем и да се стоплим преди пак да хванем пътя утре. След бързо посещение на
геоложкия музей в Батхърст (Bathurst),
който се оказа много по-интересен и цветен от очакваното (е, все пак сме уморени и ни е студено – не сме супер оптимистично настроени в момента),
пристигаме и в Ориндж
Хенри е отседнал при леля си, което означава, че тази вечер ще спим в истинско топличко легло (даже и електрически одеялца ни сложиха).
Посрещат ни сърдечно, като вкъщи, а ние бързо се разпростираме, за да сушим всичко, що се намокри през нощта. Джейн предлага да направи вечеря за всички и предупреждението за веганството ни не я притеснява ни най малко.
Излизаме с Хенри в мрачния студен ден, да разгледаме Ориндж, който всъщност не предлага много за гледане. Но има винарна, така че там ще ходим да се топлим. Дегустираме шест вина и си тръгваме с бутилка „Идиотът“ и още една „Диригентът“ – все червени. В този студ белите не ни се усладиха.
Приключваме деня с много горещ чай, веган лазаня, малко Нетфликс и много разговори. Спим топло и непробудно цяла нощ – точно това, от което имахме нужда след снощната безнадежност.
***
18 септември
Неохотно събираме всичко, което простряхме вчера и се товарим пак на колата. Този път имаме и допълнителен товар – лазаня от снощи и Хенри, за да го оставим на влака за Сидни. А ние сме тръгнали
пак за пещерите Дженолин
Не мога аз така – да знам, че има уникални турове по пещерите, пък да си остана само с „детската“. Освен това, нали казахме, че ще се върнем в планината, а времето не ни позволява други разходки.
По пътя преживяваме и най-невероятния ни сблъсък с дивата Австралия. Както се вием пак по пътищата, изведнъж до завоя – едно кенгуру, точно до нас. От другата страна още две – три и то на уширение. Спираме моментално, за да ги снимаме от колата, а те дружелюбно се приближават. Е, няма как … изскачам навън и вадя една филия хляб. Храня ги! И успявам дори леко да ги погаля. Групичката е от шест кенгурута – пет женски, всичките с бебенца в торбичките и един мъжки да ги пази.
Внимание! Не правете като нас
– човешките храни не са подходящи за дивите животни, най-вече защото и за хората не са 
Кенгурутата много обичат сурови моркови и краставици, например. Е, имахме само две филии за всичките животинчета, та едва ли сме им навредили много, нали! А вълнението си струваше.
На ръба съм да се разплача от щастие!
Никога няма да съм по-близо до диво кенгуру, защото то по-близо от това е само да се гушкаме (а до там май няма да се стигне). На Ник очите му също светят с чиста радост. Как е възможно това да се случва!?
Щом нахранихме майките, смело се приближи и защитникът … Бяхме шампиони по бърз скок в колата – от него си ни е страх. Може да изглежда дружелюбен, ама като гледам какъв мускул е опашката му, не държа да проверявам личните му нагласи към нас.
Стигнахме пещерите. Този път избираме една за по-напреднали –
Пещерата Лукас (Lucas)
Пещерата е голяма и всяка зала е по-просторна от предишната.
Jenolan Caves, New South Wales, 2790, AUОбиколката ѝ е най-дългогодишният туристически обект в цяла Австралия, опериращ над 150 години. В началото екскурзията е била 6 часа и са вървели със свещи при логичната липса на електричество. Можели да си го позволят само богатите туристи, но на тях пък тоалетите им били пищни и откровено неудобни за такива начинания. Особено когато в едната ръка носиш свещ, а в другата – кошница за пикник. А в една част от тура трябвало и да се наместят върху чували от картофи и да се пързалят надолу, защото нямало по-безопасен начин за преминаване (хм… примерите не звучаха безопасно).
Залите са осветени уникално,
като светлините се включват една по една, за да подчертаят различните детайли около нас. В „Катедралата“ дори пуснаха музика, за да обърнат внимание на акустиката (а как ми се иска и аз да запея). В друга зала пък, напълно изключиха светлините, за да видим, колко тъмно е всъщност в пещерата. И да ни уверят, че ръцете, които размахваме пред лицата си (защото така ни инструктираха), в действителност не ги виждаме. Мътните очертания са само халюцинация на мозъка.
В района за спускане по картофени чували (където за мое щастие сега си има стъпала) питат за доброволец да тества акустиката. Е сега е моят момент – вдигам ръка и пея „Алелуя“ с цяло, треперещо гърло. Ако ще я тестваме тази акустика, да е подобаващо! … После, всички се наредиха на опашка да ми благодарят. Дето викат сърбите – трудно е да си скромен, като си съвършен.
За разлика от пещерата Империал,
мога да препоръчам Лукас с две ръце
Може да не е най-уникалната откъм геоложки дадености или най-екстремната, но начинът по който е представена е наистина страхотен и неповторим. Определено се запомня (и после се разказва на всеки).
На излизане ни казват, че долу в езерцето живеят птицечовки, които излизат по това време на деня. Е, няма как, отиваме да ги търсим. Ние сме на четиримесечен фото – лов на нови, диви индивиди, с които не се познаваме. (Щото сме от Европа.) И … ги намираме. За снимки не стана, но малкото, тъмничко, лъскавичко животинче ни се показа и се изфука колко бързо може да плува и колко лесно може да се скрие от досадни човеци с шумни фотоапарати. А докато му баем на птицечовчето, минават покрай нас Кенга и Ру.
Страхотен, незабравим, щастлив, кенгурски, пещерен, певчески, не-знам-дали-ще-имаме-по-хубав ден!
***
А нашето време в Сините Планини беше едно истинско пречупване между живот с удобства и живот по диви пътища. Може да е по-трудно от очакваното, но нали за това сме тук – за да пречупим досегашните си разбирания за живота и да го погледнем по нов начин. Днес беше през евкалиптов филтър.
Останете си Вивид,
Вася (и Ник)
Очаквайте продължението
Автор: Василена Коларова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Австралия – на картата:
Австралия
Booking.com