Елена ще ви заведе до Истанбул, а снимките ще са от личната колекция на редкацията, докато още се намираше близо до Босфора
Приятно четене:

От алъш-вериша до Златния рог на Босфора

или един по-различен Истанбул

 Сгънах всички работни дни на изминалата седмица до мига на заминаването. Непознатите пътници и нощният преход до Истанбул си е едно предизвикателство, на което трудно може да се устои.

Пътуването нощем с автобус не е от най-приятните изживявания

 – докато съзнанието спи, очите са вперени в черния ръкав на пътя и отмерват часовете.

 Призори съм в сънения град, с потънали в есенна мъгла минарета, а пъплещите возила от всякакъв вид и всякаква марка разкършват снагата му и прибавят дневен привкус . В подножието на хълма в квартал Еюп търпеливо чакам турския екскурзовод да пусне групата през цедката на лифта, за да погледнем града с птичи поглед.

Любимото кафене на френския писател Пиер Люти

 е далеч от представите ми за подобни кафенета – с дървените очукани столове от времето на баба ми и и с измачкани и поизносени покривки на каренца. А за турските кафета, които ги носят накуп , можеш да се замислиш дали ги правят на жарава, или на обикновен котлон.

 На самия бряг на Златния рог се поклоних пред иконите на

Желязната църква „Свети Стефан”

– една уникална сграда, която няма аналог в света. От това не можеш да не се възгордееш, а и поводите затова все повече изтъняват. И пак православна църква – тази на „златните” и „сребърни” ключета,която привлича върволица от вярващи християни – и как ли не – на всяко първо число в месеца всеки иска да отключи някакво свое желание. А защо не и да отключи сърцето си за повече добрини.

• 

• 

 От площад Таксим,

 където редом съжителстват паметникът на Републиката на новостроящата се джамия на Ердоган, скочих в бързоходните обувки, за да извървя двукилoметровия булевард „Истиклял”.

Бутикови стоки, магазини за баклава и халва, старинната сграда на операта и католическият храм – очите бродят по фасадите на сградите, краката не могат да спрат, защото потокът от хора те засмуква като фуния напред. В миг те стряска звънът на червен трамвай –о –хоо, такъв съм виждала по филмите за стара София.

След кратко отклонение съм в началото на

Френската улица,

непосредствено зад лицея Галата сарай. Изтънчените французи след края на Кримската война са предпочели културното пред политическото господство. Според Френската академия на науките в лицея са се учили и една значителна част от българската интелигенция. Френският архитект и инженер Мариус Мишел е запечатал завинаги в душата си тази улица, посещавана днес от стотици хиляди туристи. Жалко, че не я посетих вечер, за да се насладя на романтикатат от стогодишните газови фенери, на осветлението и озвучаването. А и много заведения денем не работят, та как иначе Париж винаги е привличал с нощния си живот. И отново по един стръмен „сокак” надолу, надолу – докато се изгубиш. Разтегнатата като ластик група обрамчваше улиците, докато най-после той се скъса и 5 – 6 дущи се озовахме сами под

моста на квартал Галата

 Чувството, че си се изгубил в трафика на мегаполиса, е краткотрайно. Като покажеш картичката на хотела, където си отседнал, таксито тръгва по съответния мост. Четирите реда возила само в едната посока са на разстояние една боя, да не говорим, че мотористите криволичат между колите и докато изчакват дори надничат през стъклото на таксито. И така до…. близо до хотела, защото колите могат да се прескочат само с поглед, иначе продължаваш пешком.

 Друго си е

да преминеш Босфора три пъти

– веднъж по моста, втори път – по море и трети път с подземната железница през

Тунела Мармарай

с максимална дълбочина 60 метра. Само след две спирки си прескочил в Азия и гледаш Европа от отсрешния бряг. Вилите и модерните къщи се продават на космични цени. Милионите за тези сгради те издигат толкова високо нагоре, че оттам пъплещите носачи с огромните денкове са като мравки в многомилионния мравуняк, наречен Истанбул. На много малко места по света можеш да наблюдаваш Европа и Азия едновременно.

Истанбул като огромна шатра се е разпилял на двата бряга на Мраморно море и само по небостъргачите-пилони разбираш, че си в 21. Век, а не два три века назад. Минаретата и джамиите се взират в небето, а сараите и летните резиденции се оглеждат във водата. Вилите на хипермилиадерите в Азиатската част трудно прикриват мизерията и нищетата, която пъпли по брега и само разстоянието ти пречи да я почувстваш.

Бях и до Момината кула, за която се разказват легенди. В една от тях дъщерята на един от султаните била заточена там, за да избяга от съдбата, предречена от орисниците. Но злата участ я настига отново и тя била ухапана от змия.

Пих и синджирилия кафе някъде по средата между Черно и Мраморно море на една шхуна, която равномерно се полюшваше с оскъдния брой пътници. Какво пък на долната палуба си беше страшничко, а вълните и огромните медузи действаха хипнотично.

Balat, İstanbul, 34087, TR

 Навих на емоционалната си пружина минутите, необходими, за да излезеш от милионния град, и пак не можах да обхвана с мисълта си тези 170 км дължина на мегеполиса. Сградите се изнизваха от погледа ми като зърната на разпиляна броеница.

Всичко в този град и има, и няма значение. Тук животът е с друг вкус – по ориенталски подправен – с джинджифил, канела, печени кестени…

Каквото и да напишеш за Истанбул, все няма да е достатъчно, защото история, религия и политика извайват атмосферата на една разнолика общност, която диша в сърцето на Босфора.

 Елена БОЯДЖИЕВА

 Пловдив

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Истанбул или писани от Елена Бояджиева – на картата:

Истанбул

Booking.com