Правилно е да се пише пустиня, мн.ч. пустини. Правописът на проблемната гласна може да се провери със сродна дума (със същия корен), в която тази гласна е под ударение: казваме пỳст, пỳстош, следователно се пише пустиня. В Монголия и северозападната част на Китай се простира най-бързо разрастващата се пустиня на земята – Гоби. Растенията в […]
Запалихме колата и потеглихме на югоизток. Пътят беше изключително интересен и живописен. Можеше много ясно да се проследи как под колелетата се променяше цялата природа около нас. От хълмовете, горите и долините на северните области на страната релефът постепенно започва да става полупустинен, докато към края не стана истинска пустош и не съзряхме в далечината дюните на великата Сахара. Предлагам ви цяла поредица от снимки и видео от нашия преход. Естествено по градовете и селата отново не липсваше колорит:
ЩъркелиМароканци
Спряхме за обяд в крайпътно заведение и гледах да паркирам до ретро изпълнението
В Мароко официални езици са арабски и берберски. Навсякъде обаче, дори в
малки градчета, почти всички надписи са и на френски. Френският е и
основният чужд език, който се говори сред мароканците, макар за много от
тях той да се ограничава до „Bonjour, ca va?”.
Ние не че говорим френски, но все поне е европейски език и понякога се разбира нещо. Поне можем да четем буквите
Голфът по средата на нищото:
На края вече започнаха да се виждат и камили край пътя:
В края на следващото видео се вижда един от многото полицейски пунктове, покрай които преминахме.
Има ги средно на всеки 30 – 40 км, както и на входа/изхода на по-големите градове. По-щателна проверка на документите имахме само един път и дори неведнъж виждайки чуждестранна регистрация на колата ни махаха да продължаваме, след като първоначално искаха да ни спрат. Това за мен беше поведение на 180 градуса от това, което бих очаквал в държави, където би се предполагало, че полицията вероятно не е на 100% неподкупна. Не че се оплаквахме, напротив, но се сетих за един мазен азербайджански милиционер, който на пътуването ни в Кавказ през 2017-а година ни рекетираше за изфабрикувано наше нарушение. След като накрая поддадохме и попитахме дали нещо може да се измисли той попита как стават тези неща в България?
– Как договориться – му казахме ние. – Наверно везде в мире одно и тоже („Навярно навсякъде по света е едно и също“) – философски заключи мъдрата му постсъветска милиционерска тиква.
Но ето, че се оказа, че не е бил прав!
Успяхме да стигнем селото
Мерзуга,
което се намира точно на прага на пясъчните дюни. Всички категорично искахме да се повозим на камили в пустинята, но трудното беше да изберем благонадеждни хора, тъй като можехме да си представим, че има и доста тарикати и мошеници. Един такъв тарикат ни посрещна на входа на селото. Като видя чуждата регистрация все едно видя златна кокошка. Скочи на пътя и почна да маха като обезумял, за да спрем. За малко да го качим на предния капак ненормалника…
Дражи беше проучил и по препоръки се хванахме с едни хора, за които отзивите бяха добри. Беше си цял пакет услуги включващ разходка с камили, вечеря, закуска и нощувка в лагер в пустинята. Цената беше приемлива, така че се бяхме разбрали с тях още от преди няколко дена.
Стигнахме до мястото на срещата, което се оказа хотел. Хората бяха гостоприемни и ни гостиха с ментов чай. Ментовият чай се пие навсякъде в Мароко и вкусът му наистина е страхотен. Изключително освежаващ в летните жеги. Разбрахме се да почакаме някой друг час, тъй като все още беше твърде горещо и не ни препоръчваха да тръгваме още. Началникът засвири на акустична китара и го помолих за снимка. Оказа се, че той е бил няколко пъти в България – в София, Пловдив, даже на някакъв фолклорен фестивал в Жеравна. Направо ни преби като ни каза на чист български, че в Сахара е „мръсна жега“
Населението на тази част на Мароко са бербери,
а не араби. Берберите са коренното население не само на Мароко, но и на цяла Северна Африка преди арабите да дойдат по тези земи през 7-и век сл. Хр. Езикът на берберите няма нищо общо с литературния арабски език. В страната в днешно време е възобновено изписането на берберски език на древната либийска писменост, която пък е създадена на основата на финикийската. Модерната версия на това писмо е въведена през 20-ти век. В регионите на страната с берберско мнозинство надписите почти винаги бяха на арабски и на берберски. Всъщност в последствие ни казаха, че поне 70% от мароканците имат берберски корени. Мароканският диалект на арабския също така е примесен с множество берберски и френски думи, което много го отличава от литературния говор. В големите градове по Атлантическото крайбрежие надписи на берберски не видях. Там обаче често се виждаха надписи само на френски, особено в търговските центрове или в заведения в западен стил.
Паркирахме Голфа под навеса и отидохме на кратка разходка из селото:
Мерзуга си беше едно прашно, нищо и никакво село:
Тук ми беше приоритет да си взема тюрбан и да се издокарам като истински пустинец…туарег Намерихме едно магазинче и се заприказвахме със
собственика, бай ти Хасан
Беше приятен човек и хич не се пазареше за цената. Предложихме му да ни направи отстъпка ако вземем няколко броя и в крайна сметка всички се екипирахме. Оказа се много добро решение, защото в пустинята ни трябваше защита не само за горната част на главата, но и за врата и ушите, тъй като се печахме от всички страни. Отделно тюрбанът позволяваше да си закриваме устата и носа, и да се предпазваме от пясъците когато в пустинята задухваше вятър.
След като приключихме търговията Хасан предложи да останем и да пием чай, понеже още било много жега. Първоначално се поколебахме, тъй като не бяхме сигурни дали това не е някаква схема да ни крънка за пари, но все пак му се доверихме. И така седнахме на по чай и се заговорихме за живота. Хасан беше на 55 години, макар да изглеждаше доста по-възрастен. Суров си е животът по тези места. Разказа ни за себе си и се впечатлих, че се е оженил когато е бил 30-на годишен и имаше само 2 деца. Това не ми се струваше типично за тези райони и въобще за Мароко. Човекът говореше арабски, берберски и френски, но също така много добър английски, че даже и малко немски. Последните два езика беше научил просто ей така от комуникация с туристи, което беше доста впечатляващо. Бил работил в селското стопанство, после в туризма и в последствие отворил своето магазинче, където продаваше и фосили, които събираше из района.
Поснимахме се за спомен и си казахме „довиждане“.
– Поздрави за добрите хора на Боливия. – България, България…
– Аааа, България, да.
Запасихме се с вода от закътаното гаражно магазинче:
Стана време за тръгване. Натовариха ни на един джип и ни закараха до „паркинга на камилите“. Там ни чакаха две момчета, едното от които щеше да води нашата група към лагера.
Качихме се на камилите и хайде навътре към безкрайните пясъци:
Големи животни са си тези камили. Като се надигнат и тръгнеш да залиташ
напред е малко стряскащо, но се свиква. Свиква се и да се возиш на тях,
макар да не мога да кажа, че беше безкрайно удобно.
Нашият водач Сахид бе така мил да снима дружинката ни:
Имахме желание да си общуваме малко повече с него, но той изглеждаше отегчен и не особено словоохотлив. Мога да го разбера… всеки ден разкарва някакви смотаняци като нас, затова решихме просто да се возим и да не го занимаваме много с въпроси. Вече навлязохме по-сериозно и наоколо се виждаха само дюни и пясъци. Беше много красиво и човек наистина се чувства свободен сред тези безкрайни простори. От друга страна обаче дори и чрез нашия бегъл допир с пустинята усещахме колко сурова и жестока би могла да бъде тя.
Стигнахме до лагера и оставихме камилите да почиват:
Оставихме багажите и се отправихме към близките дюни, за да изпратим деня. Да се види залез в пустинята си е сбъдната мечта. Много ми хареса, че когато спирахме да ходим и да говорим се чуваше… нищо… една абсолютна тишина и покой.
В лагера бяхме с още с една двойка австралийци, както и с двама шведи. Нашите домакини ни приготвиха вечеря, след това напалиха огън и даже имаше музикална програма с традиционна берберска музика. След това ни помолиха ние да изпеем нещо от нашите страни. Австралийците и шведите категорично отказаха, а ние се доказахме като най-печените и разтропани туристи и им изпяхме песента на Авеню – Бягство. Не знам дали им хареса особено, ама пляскаха там нещо…
Влязохме да
нощуваме по палатките,
където си имахме легла и чисти чаршафи. Душове и тоалетни също имаше:
На другата сутрин съответно нямаше как да се пропусне и сахарския изгрев:
На около 50 км от тук се виждаше
границата с Алжир, която е затворена
от 1994-а година. Стана ми любопитно и попитах берберите дали не мога ей така да си мина с камилата или пеша и да вляза в Алжир. Нямах намерение да го правя, но ми беше любопитно дали е възможно. Все пак…ми то навсякъде пясък, дали ще е алжирски или марокански Казаха ми, че границата се охранява строго и такива опити не са препоръчителни въобще.
Безкрайните пясъци…
След закуската се отправихме обратно. Дадохме скромен бакшиш на всичките момчета, които се занимаваха с нас. Стараеха се, а и не знам онзи чорбаджия, който по цял ден се чешеше в хотела където не го сърби каква част от печалбата изобщо им дава. Разбира се нямаше как да пропусна да помоля двете момчета, които водеха камилите, за по един фотопортрет.
Нашият водач Сахид:
И Рашид, който водеше другите четирима души:
Разбира се, че момчетата ми бяха колоритни и интересни, но не исках да изглежда, че ги снимам все едно са някакви туземци или животни в зоопарка. Предложих на всички да им изпратя снимките по електронна поща след това, което и направих.
Кратко обобщение и разсъждения относно нашето преживяване в пустинята. Да, беше туристическо, беше си изцяло пригодено да пасне на вкуса и привичките на западния турист. Въпреки това за нас беше едно ново преживяване и всички останахме много доволни и щастливи. Както вече казах момчетата се стараеха, но което не ми хареса е, че поведението им беше много раболепно и постоянно се чувстваше тази преграда между нас…това разделение на клиенти и обслужващ персонал, нека го наречем така. Ясно е, че си плащахме за всичко, но все пак ни се искаше отношенията ни да са по-непринудени и просто да си прекараме времето заедно по един приятен начин. Те например отказаха да помогнем в приготвянето на вечерята и изобщо някак всичко се случваше по установения ред и график като дори шегите бяха по заучен репертоар. Малко все едно си в Северна Корея сякаш.
Може би много хора точно това искат и очакват. Все пак сме благодарни на момчетата. Бяха коректни и ни доставиха едно незабравимо преживяване.
Имаше още една работа, която трябваше да свърша докато бяхме още тук. Нямаше как да не снимам Голфа сред пясъците на пустинята Сахара. Подкарах по вече познатия път към дюните. В края на селото имаше една арка, където стояха двама типа. Ние вече имахме набито око за тарикати и ги подминахме докато ни махаха. Те обаче бяха толкова усърдни и настоятелни в жестикулирането си, че след 50 м се замислихме дали пък наистина не са някакви общински лица и преминаването към пустинята да е забранено. Спряхме, единият ни догони. Дойде на вратата до шофьора и, оп, изненада…
– Hey, guys. You want to go to the desert? You want a camel ride? („Хей, хора. Искате ли да отидете в пустинята? Искате ли да се возите на камили?“)
Направо ни разбиваха тези тарикати понякога. Да маха и тича като луд след колата само и само да ни вкара „ексклузивната си оферта“. И все пак. Още една снимка за колекцията.
Плевенският Голф на пустинята Сахара:
С това разходката ни тук приключи и се отправихме в посока Маракеш:
Въобще не можех да се оплача от гледката, която се разкри пред мен още преди да съм се измъкнал от палатката си.
Това, което ме изненада, беше че океанът се бе отдръпнал със стотина метра. Да, снощи подухваше доста силно, но както вече знаете, бях в такова състояние, че можех да заспя при абсолютно всякакви условия.
Температурата беше 30°C, а часът – едва 6. След като снощи не успях да си набавя диня, днес се събудих с мисълта за такава. Събрах багажа набързо и поех към първата забележителност, която исках да разгледам днес. Това, което ми направи впечатление най-напред, бяха индустриалните комплекси наоколо.
В първото градче,
където попаднах, започнах да се оглеждам за магазин за плодове. Имах невероятния късмет да попадна на такъв с климатик. С продавача се спазарихме да ми продаде половинка, след което той най-безцеремонно я разряза на две парчета с хоризонтален срез. Да, точно така – перпендикулярно на оста ѝ на симетрия! Що за варварщина, кой би направил това!? Направих се, че не съм забелязал, изядох колкото можах, т.е. едва половината на половината и продължих доволен по пътя си
Вече исках също така и дъжд, който да отмие всичкия прахоляк от мен, но най-вече срама от вчера. Че си позволих отново да бъда подведен по такъв начин от навигацията, че така доверчиво карах толкова целеустремено по непознат път… Това бе звучен шамар в лицето ми, поставил под въпрос цялата ми рутина, отнасяща се до управлението на мотоциклет. Както и да е, всички понякога падаме, по-важното е всеки път да ставаме, да се отърсваме и да продължаваме напред с усмивка.
Първото нещо, което исках да разгледам на острова, бе
Долината на звездите
Бях много близо до целта си, когато срещу мен се появи бял автомобил, чийто водач намали скоростта, когато ме видя, и ми даде знак да спра. Бяха немски туристи с кола под наем. Казаха ми, че тъй като днес е събота, не е имало кой да им даде достъп до долината, така че няма смисъл и аз да продължавам нататък. Благодарих им, направих обратен завой и ги последвах, тъй като се оказахме в една посока.
Следващото нещо, което си бях набелязал, беше солната
пещера Намакдан
По пътя към нея останах силно изненадан от тази табела.
Затова и се върнах за снимка, въпреки че очаквах проблеми, ако някой ме види с фотоапарат в ръка покрай подобен обект. Малко по-нататък попаднах и на това приличащо на пристанище място:
Имаше толкова постапокалиптичен вид, че не се сдържах да не нагазя върху мокрия пясък, разчитайки, че няма да затъна. Лодките бяха полегнали на една страна, а наоколо щъкаха безброй малки рачета, които веднага щом ме видеха, правеха две крачки назад и се шмугваха в малките си леговища.
Тук вече петата на степенката, която бях монтирал за това пътуване, изпълни функцията си. Въпреки нея, обаче, моторът беше започнал да затъва докато се върна до него.
Друга идилична картина от острова:
Колкото повече на запад карах, толкова по-лоша ставаше и настилката.
Някъде тук стигнах и най-южната част на своето пътуване.
По план мислех да продължа по този път, въпреки състоянието му, защото е по-кратък. Много бързо промених решението си обаче. И въпреки че заобиколих по алтернативния маршрут, отново стигнах до участък, който никак не ми харесваше. След снощи вече въобще не бях в настроение за каране извън асфалта.
Малко след това спрях един джип, който се движеше срещу мен, за да питам хората дали това действително е пътят до пещерата. Отговориха утвърдително, което само ме отказа да продължавам.
Обратен завой и към следващото нещо по списъка – една
долина край градчето Мелки
Но не и преди да изляза малко встрани от пътя, за да направя следващия кадър.
Хайде обратно…
И отново попаднах на стадо камили. Очарователни създания, особено погледнати в тази им светлина – скитащи сами наоколо, търсещи си храна. Мога само да се радвам, че все още има такива, въпреки че костите им се явяват екзотичен и скъп материал.
Близо час по-късно стигнах до мястото, откъдето пътят към долината изглеждаше по този начин.
За последните 4 часа на острова вече се бях наситил напълно на подобни пейзажи, а както вече казах, въобще не ми се караше по черно днес. На всичкото отгоре вече исках отново да видя зеленина, затова и потеглих обратно към пристанището.
Останалите две неща, които исках да видя на острова, бяха долината Чахкоух и езерото Доулаб. И докато долината леко ми напомняше на Каньона на антилопата в Аризона, то езерото не ме привличаше с нищо конкретно, така че –
право към пристанището
Хубаво е, когато има набелязани повече неща, това дава много по-голяма гъвкавост.
Тъй като вече бях изминал малко над 5 700 km от последната смяна на масло, броени дни преди да потегля от Варна, вече се оглеждах за някакъв сервиз, където да повторя процедурата. Когато видях това място отстрани на пътя, намалих, приближих се и без да гася двигателя опитах със знаци да попитам хората, стоящи отпред, дали можем да свършим работата. Потвърдиха ми, давайки знак да докарвам мотора пред гаража и докато си кажем “Салям”, вече източвах старото масло в срязана туба от такова. Момчето, което явно бе основният работник там, се учуди с усмивка, когато извадих нужните инструменти от багажа си, а когато му показах, че си нося и маслото, усмивката му стана още по-широка. Не че малко преди това не ми беше показал какво може да ми предложи, но както добре знаем, маслата за мотоциклетни двигатели се различават от тези за автомобилни. След като приключих със смяната, попитах колко им дължа. Не пожелаха да ми вземат пари, затова им оставих едно магнитче от България. Единственото, което носех със себе си, тъй като накрая вече наистина нямах място за повече багаж. След като се изредиха за снимки върху мотора им предложих да си направим и една обща снимка за спомен.
Както вече казах, усещането тук е доста индустриално, с елементи, заимствани едва ли не от wasteland вселената…
След като
стигнах до пристанището,
се започна отново – снимане на паспорта ми с фотоапарат, снимане на мотора и мен в цял ръст, с видима регистрационна табела и т.н.
След известно количество шеги и закачки, докато стояхме под сянката на един метален покрив с пристанищните работници, дойде време да се натоварвам. По принцип трябваше да съм на един ферибот, в последствие ме пратиха на друг, на който се качиха два автобуса и потегли на момента.
За протокола, разстоянието до отсрещната страна е по-малко от 3 километра по права линия и преди е имало планове тук да бъде построен мост, но такъв очевидно все още липсва.
Тъкмо бяхме отплавали, когато единият от моряците реши да се прави на ударен и да ми се кара, гледайки ту мен, ту мотора, викайки:
– Dollar, dollar!
Долар другия път, май френд, аз да не съм вчерашен? Така де, вчерашен съм на острова и именно затова знаех, че номерът му няма да мине. След като и той осъзна това, се изгуби в безвремието като сняг през пролетта.
От друга страна шофьорът на жълтия автобус, както и приятелите му, бяха готини пичове и се заприказвахме, а след това ме поканиха в автобуса на хладно, докато трае плаването.
Минути по-късно вече слизахме от ферибота и минавахме проверката на документите.
Островът се оказа едно доста индустриално
и далеч не толкова туристическо, колкото си го представях, кътче. Постоянно се разминавах с камиони, вдигащи всичкия прахоляк, който сякаш бе резултат в много по-голяма степен на цялата тази индустриализация, отколкото на нещо друго. Не видях никоя от забележителностите, които си бях набелязал, вероятно затова и не бих ви го препоръчал като дестинация. Аз поне, въпреки пропуснатото, не смятам, че бих се върнал отново тук.
Това бе най-отдалечената точка от маршрута ми.
Оттук насетне започна прибирането ми към дома.
В южната част на Иран полицейските постове са през 40 – 50 километра
На поредния такъв, на който ме спряха,
не ми се размина само с проверка на паспорта
обаче. Помолиха ме да сляза от мотора, да им разкажа откъде идвам, накъде отивам и т.н. В следващия миг по-младото момче влезе в близката постройка, излезе с четвърт диня с набучена в него вилица и със заповеден тон отсече:
– Eat!
Е как да откажеш? Влязохме в постройката, където работеше климатик. Човекът явно е учил английски, но с произношението не се оправяше много, затова общувахме като той ми пишеше думички, а аз отговарях асоциативно. След това ми показа свои снимки от Иран, както и снимки от спец акции по залавяне на наркотрафиканти. След като хапнах динята, решиха вече да ме изпращат.
Кадър за спомен и обратно на седлото! Неприятното бе, че от хладната стая излизах отново на жегата отвън.
И не самата жега ме притесняваше толкова, колкото температурната разлика
Знаете какво имам предвид, а как изглеждат климатичните зони в Иран можете да видите на следната карта:
Следващ полицейски пост.
Махват ми от кабинката да спра. Спирам без гася двигателя.
– Passport? – питам аз.
– No, wait…
Колега на човека ми носи бутилка ледена минерална вода и ми махва да продължавам.
Почти неусетно бях започнал да се превръщам в своеобразна водоноска.
И колкото повече на север отивах, толкова повече приближавах тези дъждовни облаци.
Не ми се обличаше дъждобранът, затова намалих темпото, надявайки се, че сме в една посока и ще карам бавно и по периферията.
Е, планът ми не сработи, наложи се отново да се екипирам, но какво пък. И без това винаги бих предпочел да не вали, когато съм с дъждобрана, отколкото да вали, когато съм без него.
Когато се стъмни, вече бях преминал през пролетния дъжд.
Спрях пред един магазин край пътя,
за да си взема някакви питки, a там непознат човек ме покани да му гостувам. Отначало идеята ми се стори добра, но след като 3 пъти за 5 минути ми повтори, че е агроинженер и т.н., реших, че ще е по-добре да пропусна. Още повече, че отначало предложи да спя в тях, а след това идеята се видоизмени до тази да спя в двора на негов приятел, който също се появи наоколо.
Както казах, в крайна сметка отклоних поканата и
продължих по пътя си,
вече оглеждайки се за някой черен път, по който да кривна, за да се отдалеча достатъчно от главния път. В следващото населено място няколко деца на по 10 – 12 години, каращи мотори, започнаха да се изравняват с мен и да ми викат нещо. Не намирах това за безопасно, затова ускорих малко темпото, но те отново ме настигнаха. Явно им беше забавно. Малко по-нататък се изгубиха от огледалата ми.
Hourbaf, Fars Province, Иран
По-късно все пак си харесах път, по който да поема в търсене на някое тихо местенце за спане. Карайки по него, стигнах до ограда от бетонни блокчета, през която той най-безцеремонно преминаваше, а наляво от това място пътят продължаваше, но бе блокиран от някакви строителни боклуци. Тъкмо разпънах лагера и седнах да хапна, когато две момчета с мотор се появиха и продължиха по пътя, заобикаляйки боклуците. Помислих си, че не са ме видели, но 15 минути по-късно, връщайки се, спряха при мен да проверят какво правя там. Обясних им с жестове пъкления си план, след което те продължиха натам, накъдето отиваха.
След всички полицейски пунктове и доста високите легнали полицаи, през които понякога минавах диагонално, си дадох сметка, че би било цяло чудо, ако напусна страната с цял картер. Днес също така достигнах най-южната точка, до която съм стигал някога.
Днес се очертава много мързелив ден. Ставаме към девет и бавно и спокойно се заемаме с пране чистене и други подобни дреболии, които не можеш да свършиш, ако не спреш.
Планът за днес е да посетим „Kasbah de Taourirt“
Практически единствената касба, която видяхме по пътя, наречен „Пътят на хилядата касби“… Изключваме хотелите, присвоили си названието, разбира се.
Между другото
„касба“ означава „цитадела“,
но за туристическите компании е по- екзотично да използват мароканската дума..
Пред самата цитадела имаше паркинг, спокойно заключихме там колелата /без да заемаме парко място, много ясно/ и влязохме. Входа беше 20 дирхама и веднага ни накачулиха навлеци, предлагащи екскурзоводските си услуги.
Трябва да науча как се нарича този архитектурен стил и, ако някой ден си строя къща, да стоя далеч от него!
Сградата е скапан лабиринт
– стаи на всякакви нива, тесни и ниски коридори, някои от вратите високи по максимум метър… абсолютен ужас..
Като цяло е
туристическа клопка. Нищо не е поддържано, нито ремонтирно.
На няколко места тавана бе хлътнал и го подпираха с греди.
Вместо да вземат мерки и да ремонтират, просто бяха преградили достъпа до терасите на покрива с тел. Е…ние минахме под телта и се качихме. Усетиха ни и ни се поскараха, ама го раздавахме малко непукисти.
Въпреки това малкото оцеляло до ден днешен беше красиво. Основно тавани всъщност. Малкото украса, която можеше да се види в някои помещения, беше очукана и олющена. Просто в трагично състояние. Мебели или възстановка на живота от отминалите времена – нула! Просто тези хора не знаят как се развива туризъм.
Леко разочаровани си тръгнахме и решихме да пообиколим околните улички, пък и да пием по кафе.
Пътем минахме през
магазинче за подправки,
Максуел веднага се залепи да разглежда и избира. В крайна сметка се прекара, купи си някои подправки, въпреки, че го предупредих, че цената им е висока.
В магазина за килими
се опитаха да прекарат Уилям да си купи килим за около 400 евро. Той им се изсмя и им каза, че може да си купи същият в Холандия за 150. Продавача веднага започна да сваля цената, но Уилям му махна отвратено да го остави на мира и си тръгна. Беше му писнал да го взимат за глупак, разбираше, че първите цени никога не са последни, но когато някой тръгне от толкова високо направо го изкарваше извън кожа.
Продължихме да обикаляме, докато не ни спря някакво момче и не ни предложи да ни закара
да пием кафе в някакво заведение
Беше любезен и ненатрапчив и решихме да го последваме.
Докато вървяхме по уличките местните ни гледаха много странно, явно не бяха свикнали туристите да минават от тук.
Кафенето беше много приятно и спокойно. Точно до него един обущар беше закачил „ароматизатор“ на птичката си…
На връщане към хотела видяхме автомивка и помолихме да ни поизпръскат колелата, че бяха страшно мръсни. Всъщност на Уилям смяната на сккоростите беше така задръстена, че можеше да кара само на средният венец отпред, отказваше да смени.
Тук ми се стори много любопитно с какви огромни и крещящи табели рекламираха автоматичните автомивки, явно тук бяха черешката на тортата… докато в Европа ръчната автомивка е на почит..
Преди да се приберем решихме да се отбием
да хапнем в ресторантчето,
в което се бяхме натикали предната вечер…
…преди да стигнем до там мернахме този ветеран. Позавъртяхме се наоколо, но не видяхме собственика му. Минах и по-късно, но вече го нямаше.
Храната отново беше на ниво. А цените – страхотни. Чиния леща – 8 дирхама /под 80 цента/, боб с телешко – 20 дирхама, шишче/5-6 вида/ – 5 дирхама за бройка, пържени картофи – 5 дирхама… И всичко много вкусно.
Случайно забелязахме че в обръщение има 3 различни банкноти от 200 дирхама в обръщение. И трите ги пусна банкомата при една единствена обмяна на пари…
Следобеда го изкарахме предимно в почивка.
Следобед отново излязохме да се разходим измежду местните, по това време на годината нямаше много туристи.
Видях и малка работилница, където оставих задната капла за да ремонтират счупените лагери. Излезе ми около 25 дирхама, ако не бъркам.
Охлюви
Отново намерих от любимите ми охлюви и веднага се монтирах край масата. Между другото много хора спираха край масата и плащаха само за купичка бульон – горещ и леко пикантен. Вечер е хладно, така че приятно стопля тялото. Продавачът ми подаде купичка бульон отделно от охлювите, а когато го изпих ми сипа отново, като повтаряше „гратис, гратис“ и „берберска водка“. Забавен тип беше.
На следващият ден ставаме късно и не бързаме.
Решили сме да тръгнем чак към дванайсет.
По план искаме да стигнем само до известния Aint Ben Haddou (Айт Бен Хадду),
което беше доста близо – има няма 40-ина километра. А и Уилям искаше да си отремонтира телефона – беше му се счупил екрана /тъч скрийн/. Беше го оставил предната вечер в един магазин, бяха му обещали да е готов към 10 сутринта. Излезе му 8 евро…а на мен в Испания ми казаха по-добре да дам 100 евро за нов телефон, че ще ми е по-евтино…
Докато чаках да стане време за тръгване отново отидох да си купя от
онова, дето прилича на нашите банички.
Днес пълнеж беше с лук и къри и ми се услади страшно. Купих две и седнах в близкото заведение, където правеха сокове от свежи плодове и си поръчах един от авокадо. просто невероятна комбинация.
Пържена риба
Тук за пръв път видях да продават насипно парчета пържена риба. Цената беше около 3 дирхама, ако не се бъркам, и беше доста вкусна.
В интерес на истината май изобщо не ни се потегляше.
Уарзазат ни беше харесал
и имах чувството, че не само аз искам да останем още един ден.
Но пътят ни чака..
Пътят е лек, макар да се редуват дълги спускания изкачвания, а асафалта да е в кофти състояние. Почивката и компанията си казват думата.
Някъде по средата спряхме за леко хапване и снимки. Бяхме заобиколени от, сякаш, безкрайна пустиня. Чуваше се само музиката на свирещият вятър и, много рядко, шума от нечий двигател.
За да се стигне до Айт Бен Хадду,
трябва да се отклониш от главният път между Маракеш и Оурзазат. Всъщност от тук също минава път за Мaракеш, свързва се с главният на около километър под известният Tizi n`Tichka. Явно е второкласен, според това, което виждаме на картата. Според гугъл е около 15 км по-дълъг, но смятаме да минем по него, предполагаме, че трафика ще е много по- малък.
Известният Aït Benhaddou (Айт Бен Хадду)
Известен с това, че край него са снимани няколко филма и че е посещавам от множество туристи. Много е красиво да го гледаш отстрани, вярно е, но като че нямах желание да навлизам в него. Въпреки това – приятна гледка.
Айт-Бен-Хадду, Мароко
Спряхме само в покрайнините, за ад напазарим за вечеря.
Мяст о за бивак
намираме още към три след обяд. Оставям колелото и тръгвам да се разходя за някоя снимка.
Гледките са приятни и се разхождам бавно, в крайна сметка няма за къе да бързам, целият следобед е пред нас.
По-късно, докато разтоварвах колелото, връзката на капачката на обектива се закачи за седалката и се счупи.. дотолкова бях свикнал апарата да ми е постоянно на врата, че не се сещах да го махам дори когато готвех..
Когато се върнах Максуел беше разпънал ресторанта. През цялото време останах покрай него, използваше зеленчуци, които аз досега не бях и исках да видя как ги приготвя.
Някъде по това време се появи и Марк. Той реши, че ще му е трудно да изкатери прохода с колело- очакваше ни около 75 км до най- високата точка плюс над 1 200 м разлика във височината /в последствие акумулираната височина, предполагам, е поне два километра/, затова отскочи до селото да потърси такси, с което да се уговорят да го качи до горе, където вече да ни чака.
Докато стане яденето посъбрахме малко материал за огън. Нямаше много, но набарах на едно място 20тина големи палмови листа, явно ги бяха отрязали и захвърлили да се не пречкат. Горят малко бързо, ама при липса на друго- вършат перфектна работа.
Яденето беше вкусно, макар и леко сурово за моят вкус, бих го оставил още двайсетина минути. Но пък от друга страна всички бяхме гладни, та това може да е изиграло своята роля.
За късмет се оказа, че имаме още по биричка, което повдигна още повече настроението край огъня. Аз се сетих, че имам няколко дребни картофа в дисагите и ги напъхах в огъня. Пичовете не бяха яли печени така картофи досега, което ме изненада.
По някоето време се паркирахме по чувалите, че ни чакаше тежък ден.
Днес ставам късно, някъде около 9. Не ми се потегля на момента, затова оправям багажа и се качвам да пия кафе.
На терасата е малко хладно, но гледката е великолепна и затова сядам вън.
Към десет и нещо решавам, че е време да потеглям. Докато намествам чантата в ремаркето усещам, че нещо не е наред с гумата му. Оказва се, че има страхотен луфт, досега не съм го забелязал, защото не ми е отразява при карането, но трябва да се поправи, защото положението е наистина зле.
За късмет на двеста метра от хотела мяркам работилница. Момчето разглабя каплата и лагерите направо се изсипват. Топчетата са поръждясали и грешката е основно моя. Още навремето четох, че е честа практика производителите да продават капли с много малко или почти никаква смазка. Но пък беше преди толкова години, че дори не се сетих, когато монтирах ремаркето. Ако бях сложил тогава, щях да си спестя проблема. Е, момчето ми сложи нови лагери и ми взе 20 дирхама – няма и 2 евро.
Малко след това стигам до разклона за пролома Дадес. За разлика от вчера днес съм в добро настроение, но решавам, че не искам да го катеря. Не съжалявам. Истината е, че желанието ми беше да мина оттам с мотор, така че просто подминавам в посока
Оурзазат
Предната вечер ми припомниха, че оттук може да се купи, евтино,
прочутото арганово масло
Спирам в крайпътно магазинче да проверя как са цените и сядам да пия чай, докато се консултирам с приятел. Докато чакам отговор чувам вик и покрай мен прелитат трима вело туристи, махайки с ръка, видели са спрялото край пътя колело. Без да се замислям плащам 2 бутилчета /80 дирхама за 60мл/ и скачам на педалите да ги настигна.
Оказват се холандци, пътуващи за Маракеш. Вече трета седмица са на път. Пристигнали са със самолет до Агадир и обикалят южната част на страната. Не им остава много. Марк, най-възрастният от групата, има само 4 седмици отпуск. Спят основно на палатки, не е притесняват да им откраднат колелата, вече имат доста опит, а и винаги ги заключват заедно, трудно е да бъдат откраднати безшумно. Веднага питам дали имат нещо против да се присламча към тях. Приветстват ме с добре дошъл в групата и продължаваме напред.
Малко по- късно минаваме през малко градче и спираме да напазаруваме нещо за ядене. Аз успявам да купя още арганово масло за по 30 дирхама бутилката – доста по-евтино от магазинчето край пътя…
Час по-късно спираме да приготвим бърз обяд край някакъв хълм със скала и панорамна площадка на върха.
Докато Марк и Максуел изкарат продуктите, аз се качвам с Уилям за да погледам и направя някоя снимка. Уилям е фотографа на групата, чак последният ден заедно разбирам, че и Марк носи някакъв фотоапарат, но видях да го ползва само веднъж. Каза, че за пръв път носи и за пръв път ще има снимки от вело пътуванията си, а пътува всяка година… Докато Уилям не спира да снима, често изостава доста назад в опита си а направи хубава снимка, а после ни настига като че с лекота. Имам чувството, че кипи от енергия, трябва да е на 38 – 39 години, не си спомням точно.
Слизаме долу, а там вече е мирише на пържени яйца. До нас застават да ни гледат две деца, но не ни пречат. Вече напълнили стомасите, започваме да почистваме и прибираме екипировката. Тогава
децата набират смелост и идват да просят пари
Сега разбирам от първа ръка колко дразнещо може да е това. Доста пътешественици се оплакват от това, че много деца /а и не само/ гледат на чужденците като на касичка, но едно е да го четеш,а друго да го видиш и изпиташ на собствен гръб…
Карам с Марк, движи се доста бавно и остава сам на опашката. Уилям и Максуел пердашат здраво напред. Терена е хълмист и на върха на всеки хълм спират за да го изчакат. Аз решавам да му правя компания, въпреки че темпото му ми е малко бавно и за мен.
По някое време другите двама бяха отпрашили доста напред, не ги виждахме. Ние, с Марк, минахме край някакво крайпътно ресторантче и Марк просто спря за а пие чай. Вика- да не ти пука, те ще се върнат… Мен ми се стори доста странно отношение за хора пътуващи в група, но явно така си бяха свикнали.
И наистина – 20-ина минути по-късно довтасаха. Чакали ни на около 2 – 3 км по напред по пътя и като не сме дошли се притеснили. Реши се, че ще спим някъде наоколо, тъй като спяха на палатка и си готвеха, то трябваше да се търси място за спане още към 4 часа, за да има време да се сготви, преди да се е стъмнило.
Проблем беше, че следващото село беше чак на 10 км, а не бяхме купили зеленчуци за вечеря. Марк каза, че не иска да продължава повече, защото е много уморен. Уилям реши /като най- пъргав и енергичен/ да се върне до последното подминато село, да купи каквото трябва и после да се върне, докато Максуел седна да пие чай с нас.
Час по-късно се върна с неприятна новина – в предното селце нямали магазин, затова не могъл да купи нищо. Добре се оказа, че от ресторанта можеха да ни продадат малко зеленчуци и не ни одрусаха прекалено (не като в Испания да си купиш хляб от крайпътно заведение на почти тройна цена, както ми се случи на мен…)
Има няма половин час по-късно открихме подходящо място за почивка. Днес бях минал малко километри- около 60 може би, не бях много уморен, но се чувствах страхотно. Чак сега осъзнах колко ми е лисвала компания и разбрах какво е имал предвид канадеца, който срещнах във Фуенхирола седмица преди да поема на път- канеше се да прекрати няколко годишното си пътуване, защото му дотегнало да е сам, и това при положение че всяка година се прибира в Канада за 3 – 4 месеца, че да се погрижи за финансите.
Готвят на бензинов котлон, за пръв път виждам подобен на живо и решавам, че моят газов трябва да бъде заменен. За няма и две седмици съм останал без газ, при това готвя само по веднъж на ден и бутилката ми излиза 5 евро. Бензиновият котлон изкарва същото време с половин литър бензин, сериозно готвене по 2 пъти на ден и се зарежда за 60 – 70 цента… По- евтино /макар самият котлон да е наистина скъп/ и без опасност да останеш без гориво.
Освен това се оказва, че Максуел е професионален готвач и приготвя страхотен ориз с чили. И аз готвя вкусно /мале, скромен…/, ама за следващото пътуване може да си потърся и аз някой готвач /за контакти по пощата моля, само професионални готвачи, от женски пол за предпочитане… :Р/ (мейлът на автора е у редакцията, така че, ако пътешественичка с готварски способности реши да придружи автора при следващото му пътуаване, ще бъда така добър да ви свържа. После мога и кум да бъда – бел.Ст.)
Наоколо няма дървета или клонаци за огън, само нисък храсталак, който гори страшно бързо.
Обираме колкото се можем от тях, но въпреки това постоянно трябва да ходим и попълваме запаса.
Откарваме около огъня поне 2 – 3 часа, повечето време мълчим и гледаме пламъците. Атмосферата е много приятна, стомаха пълен, а огъня прогонва вечерният хлад. Чувствам се леко отпаднал и съня малко по малко ни наляга всички.
На следващия ден се събуждам много рано, още в 6. Толкова рано е станал само Уилям, оказа се че той винаги се буди по- това време. Доволен е, че и аз съм станал, оплаква се, че обикновено му е страшно скучно докато станат и другите, обикновено към 8.
С последната газ успявам да си направя кафе и да се постопля. През нощта ми беше доста хладно, определено спалният чувал ще бъде сменен за следващото пътуване.
Гледката е страхотна и с Уилям убиваме времето с правене на снимки и лек разговор. Аз си паля и лулата, изобщо идилия.
Сутринта никой не бърза, прави се спокойно кафе, чай, цигари, кой от каквото има нужда.
Потегляме чак към десет и половин час по-късно стигаме
Скура
Спираме да заредим с вода, а и Уилям имаше някакви проблеми със смяната на пари от някакъв банкомат, та трябваше да мине през банката…
…което си беше идеална възможност да седнем и да пием кафе, докато го чакаме. А имаха и от любимото ми мюфий, веднага си взех двечки.
Загледах се в предната ос на колелото на Уилям, още снощи ми бе направило впечатление, че е доста дебела. Оказа се, че е вградено динамо…
…което, в комплект с фара с USB изход, му позволяваше да си зарежда телефона, мп3, колонката, фотоапарата, а и каквото друго със зареждане през USB има… супер практично.
Максуел пък имаше вградени в задната ос скорости. Много скъпи, около 600 евро стрували когато ги купил. Сподели ми, че е работел като майстор готвач близо десет години в голяма и уважавана верига ресторанти, докато един ден не му писнало и решил, че иска да пътува с колело. Затова не се стискал, а купил това което иска и харесва, без оглед на разходите.
Час и половина по- късно се появява Уилям. Проблема е разрешен, взел си е парите и е доволен.
Днес ще стигнем
до Оурзазат, остават само около 50 км,
така че време има повече от достатъчно. Пътя е приятен за мен. Редуват се стръмни изкачвания и спускания, но съм в компания и се чувствам страхотно.
Асфалтът си е поизносен както почти винаги, но сега това не ми прави впечатление. Спомням си един лаф, прочетен в книгата „Фантастично пътешествие”, ако не е лъжа – „Добрата копания спестява дори страха от смъртта”. Е не знам доколко е вярно, не съм тръгнал да умирам, но определено те кара да не ти пука за дребните проблеми.
По едно време чувам доста притеснителен звук от задната си капла. Спираме да видим какво става, оказва се че имам сериозен луфт, лагерите са счупени. Позатягаме колкото можем, до Оурзазат остават само 30тина километра, там вече ще го ремонтираме.
Продължаваме напред, но е излязъл доста силен страничен вятър, който ни затруднява сериозно. Спираме често за кратки почивки. Даже, на един доста стръмен баир, ми се налага да сляза още по средата и да избутам колелото горе. Подпирам го и слизам да помогна на Марк да доизбута и неговото.
Около 3 стигаме до
Оурзазат
Час и половина по- късно вече имаме и хотелска стая за за 4-ма. Красива стая, горещ душ, интернет и закуска за по 100 дирхама на човек.
Уарзазате 45000, Мароко
Следва къпане и почивка, че въпреки малкото километри, вятъра ни е поизморил доста.
Вечерта излизаме да се разходим. Градчето си е по модерно, но много приятно. Намирам и си купувам нещо, подобно на нашите банички с пълнеж от лук и домат за 3 дирхама, страшно вкусно е. Отново намирам и охлюви, доста време не бях ги виждал. Беше захладняло и горещият бульон ми дойде страхотно.
Модерно, модерно, но пък яйцата, пилешкото и заешкото са пресни.
Сядаме и в някакво ресторантче, единственото което им е останало е супа. За пръв път я опитвам, с нахут е и е супер вкусна. Да не говорим, че струва само 4 дирхама /няма и 40 цента/. Аз даже повтарям.
Момчетата намериха откъде да си купят алкохол /бутилка джин за 28 евро…същата в Испания е 8 – 9 мисля, аз не бих ги дал, но всеки с предпочитанията си…/, най-евтината бира върви 15 дирхама за кен от 250 мл.
Марк щастливо позира с бутилката си /опакована плътно с вестник/.
Така, с пълни стомаси, се прибрахме, пихме по едно /Марк и Максуел по повечко- изпразниха бутилката/ и се тръшнахме в леглата. Невероятен ден.
Днес през Язд ще стигнем до следващия пустенен лагер – Шехдад.
Приятно четене:
От Чак-Чак до лагер Shahdad Desert Camp
в пустинята Дащ е Кявир, Иран
част четвърта на
Из Иран
05 – 19.05.2017
Чак-Чак – Язд – Shahdad Desert Camp
612 km
Четвъртък.
Чак-Чак е най-святото място за зороастрийците
Това е религията, изповядвана в древна Персия до арабската инвазия през 7-ми век. Тогава много зороастрийци са побягнали към Индия и други съседски държави. Според една от легендите, по това време сасанидската принцеса Никбану е дошла именно тук, високо в скалите, където със своите придворни успява да съхрани религията си и свещения зороастрийски огън. Това е място за поклонения, на което всяка година вярващите се събират в храма на огъня и съпреживяват своята мистична религия.
Събудих се около 5 сутринта по българско време. По традиция хапнах набързо, докато събирах лагера, и се отправих нагоре по каменната пътека с фотоапарата под ръка.
Ето как изглежда пътят дотук по светло.
И пътеката, водеща до сградите за настаняване на поклонниците. Най-отдадените от тях започвали да вървят пеша към светилището на мига, щом го зърнели в далечината.
След бързата си разходка се спуснах обратно при мотора. Температурата вече бе 22 градуса, а часът – едва 5:30.
Отправих се
към замъка Нарин в Мейбод
Отвън той изглеждаше така:
Не останах дълбоко впечатлен, затова и продължих смело към
Язд –
градът на вятърните кули и зороастрийските храмове.
Първата ми работа, когато стигнах там, беше да хапна поредния пъпеш. Подминах няколко бакалийки, преди да видя някоя достатъчно отдалеч, за да мога да се отделя безопасно от трафика. Продавачът бързо разбра гениалната ми идея, така че ми връчи вехтия нож, който стоеше на един от стелажите, постла ми един картон на плота, в дъното на магазина, и ме остави да хапвам, докато той се занимаваше със стоката си пред магазина. Докато се хранех, при него дойде негов приятел и двамата се заприказваха. Когато стана време да тръгвам, се опитах с жестове да го попитам дали би имал нещо против да го снимам. Не ме разбра, затова извадих фотоапарата, за да придам повече яснота в питането си, а той просто кимна и застана мирно, “като за снимка“.
Пожелахме си „Ходахафез“ и продължих към
Стария град на Язд
Докато карах натам, в централните части на града най-много ме притесняваше да не бъда помислен за местен джигит и спирачните ми възможности да бъдат рязко надценени. След като натоварих всичкия багаж на мотора, ми бе нужна самолетна писта, за да го ускоря до 90, и две такива, за да спра до нула по традиционния начин.
Обикалянето в Стария град се оказа интересно занимание. Ако някога се почувствате в безизходица, спомнете си за мен в тази ситуация:
Като се замисля, може би ъгълът на предницата ми действително е малко странен. Както и да е, за щастие кожената чанта отзад поддава леко, така че с n на брой маневри и m псувни все пак успях да се извъртя обратно.
Освен пустинна столица на Иран,
Язд е и световен център на Зороастризма
Вероятно затова и следващото нещо, на което се натъкнах, беше тази „zoroastrian house“, както я нарече мъжът, който отговаряше за нея. Причината за името ѝ, по негови думи, беше, че всички сувенири тук са дело на зороастрийци. Може и така да е, не твърдя нищо, но и не успявах да се отърся от стереотипа, че всички подобни стоки са китайски.
След като минете през основното помещение, се оказвате в просторния ѝ вътрешен двор, чиито стени са обсипани отгоре до долу с килими и всевъзможни по форми и размери сувенири.
Попитах го какво прави, когато завали дъжд, а отговорът му бе, че всички използвани материали са естествени, така че не го притеснява нито дъждът, нито слънцето, което ги огрява ежечасно. От дума на дума се сетих да го попитам и за другите неща, които чоплеха съзнанието ми, като например за какво служат онези кръгли кули, пълни с вода. Оказва се, че предназначението им е просто да указват на пътешествениците къде има вода.
Когато излязохме отново пред магазина, туристи бяха обградили мотора ми и се изреждаха да позират, възсядайки го, за снимка. Няма да коментирам, поне не се опитваха да го вдигат от степенка. Постоях още малко с човека, все пак напоследък твърде рядко срещах някого, с когото мога да разговарям. Преди да тръгна го попитах дали би имал нещо против да го снимам. Каза, че няма проблем, така че отидох да сменя набързо обектива.
Дори не предполагах, че пичът е от типа “too cool to look at the camera” Интересно колко ли пъти са му казвали, че прилича на Том Ханкс. Нещо, на което обърна внимание един приятел, когато видя снимката, но не и аз, докато общувах с него.
А старият град на Язд е много красив.
С всички тези измазани с кирпич тесни улички, в които можеш лесно да се изгубиш, но не и да направиш обратен завой Много фотогенично място, но уви, не разполагах с модел наоколо.
Следващата забележителност, която си бях набелязал, беше
комплексът Амир Чахмак
Още докато паркирах мотора, при мен дойде това момче, за да ми даде флаер за някакво кафене в околността.
И ето ме и мен, най-после, пред една от многото в страната джамии с величествено извисяващи се минарета, декорирани целите с емблематичните сини плочки.
Всъщност това е една от най-големите такива в Иран, известна най-вече със симетричната си архитектура. Площадът е изграден тук през 15-ти век, няколко десетки години след джамията, като оттогава до сега са настъпили многобройни промени. През нощта всички тези ниши биват осветени и целият площад засиява, превръщайки се в едно дори още по-очарователно място.
Докато снимах и се любувах на гледката, видях тази двойка иранци, които правеха почти същото.
Знаеха доста добре английски, което позволи да обменим две слова.
Ето как изглеждат минаретата отблизо:
А това в далечината са т.нар. вятърни кули, или бадгири
Вятърни кули или бадгири
.
Тези строителни елементи са един от символите на персийската архитектура и служат за проветряване, охлаждане и овлажняване на въздуха в помещенията.
Язд бе първият от трите града, в които исках да прекарам малко повече време. След разходката си наоколо
потеглих към пустинния лагер край Шахдад
Исках да снимам някой от всички тези огромни американски Mack-ове, които виждах вече ежедневно. Затова и на следващата отбивка, на която видях паркиран такъв, не се поколебах въобще и отбих, за да направя своя кадър. Шофьорът му тъкмо миеше посудата си, така че с позволението му щракнах това:
Човекът нямаше нищо против да снимам и него.
След като разбра, че не говоря фарси, млъкна и продължихме да общуваме само със знаци. Попита ме за двигателя и възрастта на Сянката, след което от своя страна не само ми разказа за 27-годишния си камион, ами и ме покани да се кача в кабината. Въобще и не подозирах, че това чудовище е оборудвано дори с климатик!? Но уви, двигателят е едва 6-цилиндров. Че той един тъп GoldWing е с толкова, бе?
За съжаление към този момент не оценявах по достойнство колко интелигентен бе този човек, щом преминахме на знаци веднага след като разбра, че нямаме общ език. Затова и отказах така лекомислено поканата му за обяд, за което впоследствие съжалявах. Тогава просто не знаех, че толкова рядко ще срещам такива хора.
Малко по-нататък, пък, карайки си съвсем спокойно, се натъкнах на тази хумореска:
Е стига бе, вие майтап си правите, да не кажа друга дума. Все едно из наш‘те гори в България да бродят камили!? Но пък знае ли човек, все пак снощи се натъкнах на диво зайче, така че…
Следващата ми спирка бе на изхода на едно градче,
където исках просто да хапна набързо от провизиите си. Нещеш ли, в следващия момент пред мен спря лъскав автомобил, от който излязоха двама добре облечени господа, просто за да си кажем здравей-здрасти, след тях спря и друг човек в далеч по-неугледен автомобил, а накрая при мен дойдоха и тези благи хора.
Явно отново се бях превърнал в атракция, защото след тях се появиха и други:
Спокойно, размина ми се побоя от страна на детето, то явно просто така си гледаше
По-нататък пътят ме отведе и до това чудо на инженерната, или по-скоро дизайнерска, мисъл:
Вероятно ще прозвучи като някакво клише, но когато видях тези скали, ги асоциирах най-напред с природата на северна Америка.
По-нататък пътят продължи в тунел, а веднага щом излязох от него, температурите започнаха рязко да се покачват и от 32 набързо достигнаха до 42°C. Приятно, а за щастие влажността бе нищожна, така че почти не ги усещах.
А тук указания отново не липсват!
И явно не само у нас някои от тях звучат толкова идиотски
Надморската височина бе 2700 метра – най-голямата, до която стигнах по време на пребиваването си в Иран.
Може да прозвучи смешно, но след като направих горната снимка, изпитах сериозни затруднения да изправя мотора, след като го възседнах. Наложи се дори да сляза от него и да го пусна леко напред, за да направя потеглянето си възможно. Май се бях понатоварил…
Когато влязох в
градчето Шахдад,
бях изненадан най-напред от палмите, растящи просто така в дворовете. Имах чувството, че бях в някакъв напълно различен свят, че това е по-скоро извадено от контекста на някоя джунгла, а не от този на град насред пустиня.
Бях си отбелязал координатите на тукашната бензинджийница, но когато паркирах пред една от колонките ѝ, ме ощастливиха с жест, идещ да рече, че
бензин няма
Шехдад, Керман, Иран
Това обаче въобще не ме притесни, знаейки, че возя със себе си още 10 литра в тубите пред дисагите, затова преспокойно продължих
смело към пустинния лагер
До него водеше не само асфалтовият път, но и жиците.
И ето че броени минути по-късно вече бях там!
Нямах търпение да стигна тук. Очаквах да заваря половин Horizons Unlimited сбирка, или поне други авто-мото приключенци, странстващи наоколо, готови да обменим куп полезна информация, съвети, забавни истории и какво ли още не, но…
Лагерът всъщност се оказа по-пуст и от Пустинята
Освен момчетата, отговарящи за евентуалните посетители, не заварих никой друг.
След като си платих входа, продължих плахо напред.
Където за моя най-голяма изненада ме очакваше този ирански трансформър:
Почувствах се като в някоя сцена от научно-фантастичен филм и вече очаквах отнякъде да се появи я Дарт Вейдър, я поне Люк Небоходеца. И ако от горната снимка не си личи от какво е сглобен, то ето и една отблизо.
Освен това тук има и около 30-тина юрти, които ще видите по-нататък.
Най-безотговорно зарязах мотора
и тръгнах да се разхождам из лагера. Бе започнало да се смрачава, когато мярнах няколко прилепчета да прелитат наоколо.
В първия момент останах леко разочарован, тъй като очаквах да заваря нещо малко по-различно тук. А именно образуванията, които присъстваха на снимката, която си бях принтирал за тук. Така наречените ярданги, или калути, резултат от вятърната ерозия.
Отидох отново при момчетата на входа, за да ги питам за калутите от снимката ми. Казаха ми, че те са именно тук, наоколо. Добре де, но аз все пак не ги виждах… Предложиха ми на следващия ден да влезем в пустинята с автомобила. С моя мотор нямало да мога така или иначе. Много хубаво, само дето цената, която ми обявиха, бе абсолютно смехотворна. Казах им, че ще помисля. Така или иначе предложението важеше за идната утрин.
Леко разочарован, реших поне да се кача по стръмните скали в дъното на лагера, за да погледна ситуацията, или поне терена, малко от по-високо. Надали имаше по-подходящ момент от този да си пусна дуета на Стинг с онзи небезизвестен алжирски певец.
Sting – Desert Rose
Когато се качих тук, осъзнах, че всъщност не ми бе нужен никой друг наоколо, още по-малко пък тълпи от хора. Тук, също като в пустинята Кавир, властва тишината… Не знам дали някога бях “чувал” подобна. А пустинята беше толкова красива. Но същинското ѝ лице ще ви покажа утре, както ми се случи и на мен.
Тръгнах обратно към мотора. Бях на 20 – 30 метра от кръговото, където го бях зарязал, когато зърнах малко диво животно, приличащо на лисичка, но с големи уши. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди, преди то да се впусне в стремителен бяг надалеч от мен. В любопитния му и невъздържан поглед ясно се четеше удивлението, което изпитваше, от това, че съм дръзнал да го обезпокоя в неговата Пустиня.
Оставих фото техниката при мотора и продължих отново към входа на лагера. Попитах момчетата дали мога да спя в някоя от юртите наоколо, а те отговориха утвърдително и ме поканиха да остана малко при тях. Единият от тях запали цигарата, която старателно свиваше допреди малко и започнаха да си я въртят. Предложиха ми да се включа, но любезно отклоних поканата. По-късно, докато стояхме в стаята, отляво на входа, единият извади малка бутилка от безалкохолно и каза, че е уиски. Наля си в капачката и мигом я гаврътна като шот. Тази покана отклоних също толкова тактично. Не ми беше принципно, но не ми се и пиеше. Е, ако ставаше въпрос за пълна догоре чаша с приятно охладена течност с аромат на хмел, не гарантирам, че щях да бъда чак толкова твърд в позицията си.
Вече се беше стъмнило. Едното момче ме извика с него, за да включим осветлението в лагера. След като вдигна шалтера в главното ел. Табло, се разделихме и аз отидох отново при мотора. Докато ровех в багажа си, пристигна голям бял джип и паркира в дъното на лагера.
При мен дойдоха Ник и Сабина – германци, пешеходстващи в пустинята, ескортирани от същия този джип. Явно всеки си има номер в живота. Сабина сподели, че също кара мотоциклет. Ако Sportster-а го броим за такъв, разбира се Били дошли, за да вземат някакви дърва, след което щели да продължат към вътрешността на Пустинята.
След като те потеглиха, преместих мотора пред юртата, която си бях избрал. Въпреки че врата нямаше и не можах да паркирам мотора така, че да запреча входа ѝ, реших, че ще си спестя разпъването на палатката вътре.
Всичко бе чудесно, докато не дофтасаха няколко автомобила с иранци и иранки. Е, ранното заспиване ми се размина, но за сметка на това пък успях да си направя доста записки за всичко, което ми се случваше напоследък.
Днес насмешка у мен будеха пътните знаци, указващи леките кривини по безкрайно дългите и прозаично прави пътища наоколо. Тук едва ли не на всяко отклонение от праволинейност бе зачислен по един такъв знак. По-досадно обаче бе, че вятърът по тези земи няма по какво да бъде разчетен. Понякога просто те грабва изневиделица и те размотава по платното като прани гащи в зимна нощ.
Според същата онази карта на светлинното замърсяване тук бе дори по-тъмно. За пръв път попадах на място като това – с толкова ниски нива на светлинното замърсяване, затова и се чувствах като дамска превръзка – на прекрасно място, но в неподходящ момент. Пълнолунието бе настъпило тази сутрин и това напълно компрометираше каквито и да било опити за фотография на звездното небе.
Мира не ми даваше въпросът как така още не бях срещал други странстващи мотоциклетисти. Кой тогава качва всички тези снимки из фейсбук групите, които ме караха цяла зима да копнея да потегля на пътешествие!?
Събудих се малко преди изгрева. Веднага слязох от плочата, взех фотоапарата и тръгнах да си търся ракурси.
Нищо не грабна вниманието ми отведнъж, но пък и нямаше как да пропусна да уловя първите слънчеви лъчи на това прекрасно утро.
Отново се замислих дали да не продължа по прашния път към лагера, 15 километра по-нататък. Малко след него се намира и соленото езеро, което исках да видя. От друга страна след това би се наложило да мина всичките 40 километра, за да стигна отново до асфалта. В крайна сметка здравият разум надделя и оставих това за някой друг път, когато може би ще бъда с някой друг ADV мотоциклет. Разглеждайки сега снимките си, се замислих дали не сгреших, но все пак нещата, пречупени през текущата ми призма, изглеждат по коренно различен начин.
И така, обратно назад.
Нямах търпение и силно се надявах да зърна тези прелестни същества отново
Този път те бяха доста повече и се движеха на групички
Не бях виждал бяла камила, но ето че и това се случи.
На моменти силно се изкушавах да излизам от пътя само за да направя някой кадър на вярната Сянка.
А когато стъпвах отново на асфалтовите пътища извън населени места, не ми оставаше нищо друго освен да се наслаждавам пълноценно на усамотението от онзи ужасен трафик в градовете.
По принцип си бях набелязал за посещение и древното селище Абианех, което не удължаваше пътя ми с много, но очакванията ми към него бяха твърде ниски и реших да го пропусна.
Редовно се случваше другите водачи на автомобили и камиони да ме поздравяват по един или друг начин
Както казах, изкушения
А такава табела видях неведнъж
Карайки близо 80 km по този ужасно прав път, не видях абсолютно никого. Това бе нещо напълно ново за мен.
Някои кадри надали си струват споделянето, я заради липсата на фокус, я заради кривите хоризонти, но все пак.
И противно на всяка логика
тази пустош и липса на цивилизация всъщност ми носеха огромно успокоение
Най-после бях тук, където мечтаех да дойда още от миналата година.
Минавайки през едно от малкото (уж) населени места по маршрута си, се натъкнах на това.
Такива кули бях виждал само на снимки, затова и без да се замислям спрях и тръгнах към нея на разузнаване. Оказа се нещо като кладенец, пълен с вода, с доста голям диаметър и неясна за мен дълбочина. Отвътре, в поглед нагоре, изглеждаше така:
А за какво всъщност служат ще разберем “утре”.
Следваща точка по маршрута ми беше пустинният лагер в Меср, но прецених, че мога спокойно да се откажа от посещението му, така че
продължих към пустинния лагер в Гармех.
Когато стигнах на координатите му, се оказа, че там има просто селце.
За невероятната инфраструктура в страната само бях чувал от кого ли не, но действителността, разбира се, далеч не бе чак толкова захаросана.
Тишина
По тези пътища също е тихо. Много тихо. Когато слизах от мотора, за да снимам, съответно “се изключвах” от музиката си, се чувствах някак странно. Някак безкрайно сам. И ни вятър се чуваше, ни дявол, ни нищо…
Следващото нещо, което привлече силно вниманието ми, бяха тези скали край пътя. Снимката сякаш не дава твърде ясна представа, но тези парчета стърчаха нагоре като пластинките на гърба на стегозавър. А след един ритник и са долу. Сори, не се стърпях поне да опитам…
Скали
Вече карах към една древна крепост в
Баязех,
която бях набелязал, разглеждайки google maps. Градчето изглежда така:
Баязех
В дъното на снимката дори се вижда
крепостта
Тя датира още от времето на сасанидската империя (3 – 7 век) и има близо 700 стаи. Когато стигнах до нея, не бях особено впечатлен, а наоколо все още не се виждаше жив човек, което откровено ме притесняваше. В следващия момент се появи някакво момче на мотоциклет. Кимнах му и продължих, правейки обиколка около самата крепост. Това ми отне не повече от половин минута, след което се опитах да попитам момчето откъде мога да си набавя нещо за пиене. Даде ми знак да карам след него и така се озовахме пред заключения хоремаг. Отнемайкъде се появи друг младеж, който чевръсто отключи катинара, влезе и ми подаде бутилка минерална вода от хладилника. Освежаващо. Но явно бях толкова уморен от 500-те km дотук, че щях да получа микро инфаркт, когато не намерих портфейла си във вътрешния джоб на елека. А той обикновено стои във вътрешния джоб на якето.
Докато се съвземах от жегите, се появиха няколко деца на по 10 – 12 години, също с моторетките си. Паркираха при нас и взеха с любопитство да разглеждат Сянката. Като се замисля, трябваше да направя някоя и друга снимка тук, но когато става въпрос за деца, въпросът е малко по-деликатен, заради това и предпочетох да пропусна. След като се освестих, се качих, запалих майсторски с отвертката, събирайки погледите им, и продължих нататък. Стартерното реле май тотално бе сдало багажа.
И ако дотук знаците за камили не ме плашеха, то като видях този, сериозно се фрустрирах.
Надявах се само да не е някакъв бос на „нивото”
Следобедът не бе особено интересен. Имах да отмятам едни скучновати километри до древното селище Чак-Чак. Слънцето вече залязваше, когато вниманието ми грабнаха тези руини.
И въобще, ако иранците имаха търговския нюх на гърците, цялата карта на страната щеше да бъде изпъстрена с какви ли не „забележителности”.
Понякога, след изминаването на повече от 700 километра за деня, се чувствам именно така:
Пътят ме отведе до
Харанак
Градът има и стара част, но не бях в настроение за разглеждането ѝ, а и вече почти се беше стъмнило. Затова спрях, напазарувах и продължих нататък.
Малко след това
трябваше да се отклоня от главния път
Противно на всяка логика, тук ме очакваше изключително приятен завойчест път с много добра маркировка, обрисуваща фино плавните му завои. Явно това бе наградата ми за деня, затова и не бързах, а просто ѝ се наслаждавах. Някак идилично ми бе, а на моменти дори изключвах фара, само за да видя как луната озарява околността. След няколко часа настъпваше пълнолунието.
Както си карах така лежерно, пътят ми пресече заек. Явно тук кипеше от нощен живот.
Скоро след това видях светлините на
Чак-Чак
и „фибите“, виещи се нагоре, водещи до самото селище. На широкия паркинг, където свършваше асфалтовият път, нямаше никой. Оттам нагоре продължава пешеходна пътека от каменни плочки.
Реших, че тук ми е прекалено светло, а и целият паркинг бе леко наклонен, така че се спуснах по инерция до края на последната фиба, където имаше предостатъчно място за палатката ми без въобще да запречвам движението. Освен това, тук бе и значително по-тъмно.
Паркирах плътно до мантинелата, за да мога да заключа мотора към нея, и започнах да разпъвам лагера за пореден път. Исках да направя всичко едновременно – да се чуя с близките си, да вдигна палатката, да опитам най-после бленуваните цял ден домати и пъпеш. Знаете как е, но нямаше как да се случи по този начин. Както и да е, оправях си нещата едно по едно, но усещах, че вече не съм особено адекватен.
Лагер Чак-Чак
Въпреки че не се потях особено, предпочитах да употребявам повече сол, защото се притеснявах от обезсоляване, затова и поръсвах обилно всяко резенче домат.
След като хапнах, се разходих в околността за някой и друг нощен кадър. Тук също е тихо. Много тихо.
Тишина
Докато снимах пътя, видях как нещо мъничко и черничко, като в онази гатанка, мина покрай палатката ми. Когато слязох долу, се оказа, че беше таралежче. Явно се бях позиционирал точно на пътеката му.
Днес най-високата температура, която видях на термометъра, бе 37°C, което много ме зарадва. Най-после – условията, които очаквах и за които имах нагласата.
Между другото, ако сте пътували повече, вероятно и на вас ви се е случвало да се заприказвате с човек, който знае много добре, че не може да ви помогне, нито дори да извлече каквато и да било полза от опита за комуникация с вас, но въпреки това се опитва да общува някак с вас. Губейки както вашето, така и своето време. Е, не мога да го разбера това. А размислите ми в тази посока тръгнаха, след като днес един такъв типаж ми изгуби 10 минути на една бензиностанция, на която уж имало бензин, после нямало и т.н. А той дори не беше служител, а просто отби от пътя си и спря при мен, когато ме видя на същата тази бензиностанция.
Очаквайте продължението
Автор: Борислав Костов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)
На следващият де се събуждам някъде около 9. Кати е заминала за училище, а сестрите ѝ шетат наоколо приготвяйки закуска.
Общуваме с жестове. Сестрите и се смеят постоянно и не спират да ме взимат на подбив. Едната ме бъзикаше, че съм бил много мълчалив сутрин, а предната вечер, когато беше тук Кати, не съм спирал да говоря. И се залива в смях, подканвайки ме да ям. Бяха сготвили нещо подобно на варено зеле, отгоре яйце и някакви пикантни маслини. Плюс домашен хляб, естествено.
Възползвах се от възможността да направя някоя снимка на самата къща. Предната вечер Кати ми обясни, че е строена от баща ѝ.
Таваните са много високи- поне на 6 – 7 метра, което в жегите е, предполагам, предимство, но е практически невъзможно да се отоплява. Затова не се и опитват, а си ходят дебело облечени из къщи.
Единствената светлина влиза през това малко прозорче на тавана. Всъщност целият „салон“ е обграден от други помещения. От него се влиза и в домашната „джамия“. Баща ѝ я е построил заедно с къщата. От уважение към хората не съм снимал (макар да не са ми забранявали).
Кати ми открехна завесата, която служи за врата, за да видя какво представлява – общо взето едно доста голямо помещение с пръстен под, разделено посредством високи арки по средата. Има и едно прозорче на едната стена, а в другата ниша в стената, подобна на олтар, но няма сложено нищо на него. Над завеската има позлатен лист с текст от корана.
Самата къща е изградена около вътрешен двор, където прекарват по- голямата част от деня. Явно от тук идват вътрешните дворове, типични за испанските къщи.
Въпреки очебийната бедност смехът е чест гост тук. Постоянно се чуваше смях от двора, докато работеха над домашните си задължения, а този ангел не спря да се смее цял ден.
След закуска си измих главата на чешмата в двора. Гледаха ме малко странно, те явно рядко го правеха. Нямаха и баня всъщност, само „външна“ тоалетна.
Излязох да се разходя из селото, а и да намеря кафене да се закача с телефона към интернет. Самото село се оказа не чак толкова малко, колкото си мислех в началото, проснато е в продължение поне на километър по пътя. Видях 4/5 магазинчета, но само едно заведение и в него няма интернет.
Спирам се пред едно магазинче да попитам и ме заговарят на испански. Сядам до тях да си поговорим, любопитни са за всичко, а аз пък двойно. Така минава над час и се сещам, че съм тръгнал интернет да търся. Показаха ми, че малко по- надолу има интернетклуб.
Компютрите бяха допотопни,
а връзката…е какво може да очаква човек, бедна страна е като цяло. Спомням си навремето когато в клубовете в България бяха с Правец, а интернет нямаше изобщо.. В крайна сметка свърших основното- да си проверя пощата.
Въпреки това исках да закача и телефона малко към интернет, затова потеглих пеша към последното село, през което бях минал предният ден, на път за насам. Намираше се на около 4км може би, така че стигнах за под час. Още на входа имаше кафене с wifi и се тръшнах веднага.
Докато си поръчам кафе и около мен се заформи малка тълпа. Първо насядаха на съседната маса, а останалите си придърпваха столове между двете. Говореха малко английски и испански и се заговорихме с тях. В интерес на истината в началото не си давах сметка, защото се бях задълбочил в телефона, но по едно време вдигнах глава и ги видях около мен. Всички мълчаха и не ме притесняваха, докато не оставих телефона на масата, чак тогава започнаха да ме разпитват. Всички бяха много любопитни, споменаха ми, че туристи тук почти не спират и рядко говорят с някого извън своят кръг. Един от тях ме беше видял, предният ден, да преминавам с колелото и им обясни, а те не можеха да повярват, че някой пътува така… Интересно, а уж дост велосипедисти ходят към Мароко… явно се ограничават до по- известните маршрути…
По едно време се сетих да пратя съобщение на Кати, имаше вероятност да се прибира пеша, да знае, че съм там, ако иска да вървим заедно. Оказа се, че все пак се е качила на училищното автобусче /имаха предната вечер дискусия с шофьора, бяха се оплакали от него, че често закъснява и че кара момчетата и момичетата заедно, а момичетата не искаха да се смесват…та и беше казал, че повече няма да я кара./, така че си допих кафето и тръгнах да се прибирам.
По пътя срещнах доста от момчетата, с които се видях предният ден и повечето бяха страшно весели, че ме виждат отново. Пак получих покани за чай, но Кати и сестрите и щяха да ме чакат за обяд, така че ги отклоних.
За обяд бяха приготвили кускус със зеленчуци. Малко ми беше безсолен, но не беше лош. Но и не е нещо невероятно, както се опитват да го изкарат туристическите къщи. Като свърши поднесох друг тава с кускус и купички- сипваш си кускус, доливаш мляко и ядеш. Млякото имаше странен, леко кисел вкус, обаче ми хареса.
Предната вечер ми бях донесли една малка чаена лъжичка и си помислих, че навярно нямат други, защото не ползваха, а за кускус-а донесоха едни големи, почти като черпаци… спомням си дядо обича да яде с такива големи лъжици, аз ги намирам за малко неудобни.
Пуснали са телевизора и дават картини на път затрупан със сняг.
Дочувам името Оурзазат и моля Кати а се заслуша за какво става дума. Оказва се, че прохода между Оурзазат и Маракеш е затрупан със сняг…Ужас, явно ще се мръзне. Надявам се поне да получа отговор от каучсърфинг за спане в Оурзазат, че а спестя малко пари, вчерашният хотел ми одра кожата направо.
Следобед всеки хуква да си върши работата и оставам сам. В стаята е доста хладно, но съм облечен и горе долу ми е добре. Не ми се разхожда много навън, отпуснал съм се, чета книга и релаксирам.
Около 7 – 8 вечерта всички се прибират и къщата се оживява отново. Изведнъж спира тока, но само в общата стая, явно изгорял бушон. Момичетата ръчкат, но явно нито те, нито брата им разбира нещо. По някаква странна приумица имам из инструментите си фазомер…
Бушоните са ми малко странни, буквално антични, но принипа на действие е същият като нашите навремето. Ориентирам се бързо, бушона е счупен, оказва се, че в един ъгъл се валя още един счупен, та измежду двата сглабям един работещ. Гледат ме като жив гений… а е нещо толкова елементарно… става ми малко тъжно, за да ремонтираш този бушон не се изисква някакво образование…
Същата вечер пристига на гости и един от другите братя. Катя моли да и дам фотоапарата и карта със снимките от Испания, като предварително ме моли да изтрия някои от тях /особено плажните, на които се виждат момичета по бански/ за да не вкарвам братята и в грях..
Лягаме си късно, чак около един. Тази вечер получава отговор един фундаментален въпрос, който ни тормозеше с Катя, докато си говорехме в Мерзуга – да не да спят с дрехите тези хора, че все изглеждат толкова омачкани и лекьосани...
Отговорът е 42…А не, това беше на друг въпрос… Та да, новопристигналият брат се отбива по веднъж в седмицата насам и няма собствена спалня, затова спи в салона с мен. Свали си шапката от главата, изу обувките, зави се и заспа като пич… На следващата сутрин само сложи шапката отново, обу се, оплакна очи и замина на работа…и те така…
На следващият ден ставам рано, за да мога да си взема довиждане с Кати и още в 8
потеглям към Tinejdad,
на 13 км по пътя.
Още на входа намирам заведение с интернет и спирам да се разсъня с едно кафе. Носят ми го с минерална вода, въпреки, че не съм я поръчал. Не обръщам внимание, което в последствие ми излиза през носа – сметката ми е 20 дирхама. Не ми се спори, за да не си разваля настроението от времето прекарано с Кати и семейството и.
Мароко е страна на крайностите.
Тъкмо ти се случи нещо страхотно, което да предизвика широка усмивка на лицето ти, и попадаш на някой, който ти я вгорчава. Но като се замисля при нас не е по-различно. Просто тук е различен свят, сетивата са изострени до крайност и възприемаме всичко много по-пълно и лично.
Потеглям отново и километрите се нижат с лекота. Скучно ми е, заобиколен съм от каменна пустиня. По едно време –
портал насред пустинята
Защо е построен и е там – няма знак. Ням нито табела, нито надпис…нищо… В последствие разбирам, че това е граница на провинция. Но мисля, че е традиция само из южно Мароко, на север не видях нито един.
Не веднъж споменавам, че в голяма част от градовете и селата
мизерията е повсевместна
Но за пръв път видях всичко наоколо да е
покрито с разкъсани найлонови торбички и хартия
Дори снимката не показва добре мръсотията между Tinejdad и Tinghir…
Към два и половина стигам
Tinghir,
откъдето се отделя пътя за пролома Тодра. Завивам наляво и поемам нагоре, но някак си нямам желание. Като че нещо ми шепне да се откажа, че не си струва.
Приближавам ресторантче и спирам да питам за цената на таджина – 70 дирхама…брат, луд ли си? Продължавам нагоре и ме настига колоездач. Започва да ме убеждава да спя у тях, евтино, в истинско берберско семейство и типичната им храна… Мой човек – истинска берберка ме покани в своя дом, нахрани ме и ми осигури легло, предложи приятелство и приятно прекарано време без да иска нищо, освен човешки контакт… Накрая се почувства неудобно, че ѝподарих камилката от палмов лист… дет викат американците – beat that…
В следващият момент просто обърнах колелото, заебах пролома и
потеглих към Пролома Дадес.
Спрях в центъра на градчето да хапна. За 55 дирхама ядох таджин с агнешко, придружен с две купички маслини и чай. Заговорих се с един от клиентите, местен, работещ в Амстердам. Бил си дошъл за кратка ваканция и след два дни заминавал отново. Предложи да ми покаже хубав магазин откъдето да си купя традиционна джелаба. Викам що па не, да видим.
Е да, имаше хубави джелаби, симпатично магазинче беше, ама се опитаха да ме измуфтят 600 дирхама…чакай малко е пич, хич да не е имам предварителна информация за цените..
Изобщо не се и пазарих, казах им чао и си заминах, докато се опитваха да ме спрат. Вкиснах ми настроението съвсем с това евтино търгашество…
Пътят беше в добро състояние и се караше леко. Въпреки това се чувствах изцеден, по скоро емоционално, отколкото физически, но даваше сериозно отражение.
35 км по- нататък стигнах някакво селце. Вече бях доста уморен и исках да спра, но в единственият хотел ми искаха 450 дирхама, така че уморено продължих да въртя педалите.
Налагаше се а стигна до
Бумалн,
на около 20 км по-нататък. Честно казано да караш н свечеряване насред пустиня, да не виждаш нищо друго освен гол камънак и да се чудиш къде ще спиш… е, много е скапано! Още повече че имах някакъв срив в настроението и ми се отразяваше сериозно.
Удоволствието (а то наистина си е удоволствие) ми излиза 80 дирхама и след един дълъг душ се чувствам доста освежен. Качвам се към заведението да пия един чай. Предлагат ми да хапна, менюто беше около 80 – 90 дирхама, не помня вече, но не ми се дават толкова пари. Въпреки това си взимам поне една супа, 20 дирхама е и е супер вкусна. После разбирам, че се казва „харира“ и се скъсах да я ям (на доста по-добри цени, но за това по нататък).
Днес съм минал 126 км и, след топлата супа и чай, буквално умирам в леглото.
Продължавам е пътуването из Иран с мотора на Борислав – в първата част прекосихме Турция, a днес от граничния Базарган ще стигнем до средата на пустинята Дащ е Кявир.
Приятно четене:
От Базарган до пустинята Дащ е Кявир
част втора на
Из Иран
05 – 19.05.2017
Бях в
градчето Базарган
и вече бе тъмно. След кратка обиколка на главната улица спрях пред първия хотел, изпречил се на пътя ми, и попитах за стая и вътрешен паркинг. Имаха каквото ми трябваше, при това на приемлива цена, така че прибрахме мотора, занесох багажа в стаята си и опитах отново да подкарам телефона си. Възкръсна! Сензорният екран отново работеше. Йей! Вече бях измислил алтернативни решения, но се радвах ужасно много, че не ми се наложи да прибягвам до тях.
Малко по-спокоен излязох на разходка по улицата. Да си призная, все още не можех да се отърся от притеснението, което се породи у мен при преминаването през последната желязна врата. Страх от непознатото, явно. Нито езика знам, нито местните норми, при все че бях изчел доста неща по темата преди да потегля.
Сравнително лесно намерих една интернет зала, или „кафенет”, както ги наричат тук, за да се свържа с близките си. Момчето тъкмо затваряше, но все пак се смили над мен, а 10 минути по-късно, когато приключих, дори не пожела да ми вземе пари.
По-късно, докато хапвах в общото помещение на хотела, се появи едър пичага с каска в ръка, който също търсеше място да пренощува. Заприказвахме се, оказа се чех, връщащ се от Индия. Разказа ми малко за Иран, малко за прекосяването си на Пакистан и за това, че иска отново да иде в Индия, но не с мотоциклета.
Така приключи този ден, изпълнен с още повече дъжд и студ от предишния. През повечето време се намирах на над 1200 м.н.в., достигайки дори над 2000 на няколко пъти, затова и температурите варираха между 5 и 13°C. Дори не предполагах, че Турция има и такова лице, при това през м. май. Признавам си, въобще не бях подготвен психически за всичко това.
Веднъж за малко да остана без гориво. Имам предвид буквално без гориво, тъй като до онзи момент още не бях заредил тубите, които носех именно за тази цел, а на бензиностанцията, която си бях набелязал на навигацията, имаха само дизел. И така на още няколко бензиностанции след нея. Трудно бих описал екзалтацията си, когато най-после хванах отново пистолет за зареждане на гориво десетки километри по-нататък.
Между другото,
вече бях в друга часова зона – UTC +3½
Или по друг начин казано – час и половина напред спрямо нашето лятно часово време. Така или иначе не виждах никакъв смисъл да „сверявам“ часа на телефоните и фотоапарата.
Първите ми впечатления за Иран бяха смесени
Ако трябва да бъда честен – обзе ме лек страх от всичко толкова ново, различно и непознато за мен. Малко хора говореха английски, а униформените бяха мега незаинтересовани. Никой за никъде и нищо не бързаше и това трябваше да бъде нормално за мен, клетия европеец
На сутринта станах по график към 7, оправих си багажа и по най-бързия начин изхвърчах отново на главната улица. Най-после времето бе слънчево, топло и приятно. Първата ми работа за деня беше да си набавя местна валута, а именно ирански риали (IRR).
Лошото бе, че
обменните бюра и банките отваряха врати доста по-късно,
а аз нямах търпение да продължа по пътя си. Затова и приех предложението на човек от улицата да обменим пари. И за да не звуча чак толкова наивно, ще допълня, че за тази цел все пак влязохме в офиса му в една от близките сгради, където започнахме да се пазарим. На третия път вече стигнахме до оферта, която ме устройваше, и така срещу моите долари получих няколко милиона ирански риала. Така
най-после станах милионер!
Без да губя и секунда време се запътих обратно към хотела.
Набързо платих нощувката си, проверих маслото на двигателя и тъй като колегата от снощи още не се беше появил, потеглих.
Най-напред исках да разбера каква е
допустимата скорост за мен извън населените места
За тази цел мислех да заговоря първите полицаи, които срещна. Ако не ме лъже паметта, това се случи в следващото градче –
Маку
Историята накратко – полицаите не ме разбраха, предложиха ми да вляза в управлението с тях, колегите им също не ме разбраха, изкараха някакъв пандизчия, който говореше руски и ми каза, че ограничението е 95.
Малко след това думите му се потвърдиха частично и от тази табела:
Остана висящ единствено въпросът дали ограничението за двуколесни е същото, тъй като обикновено не е. Така или иначе нямах намерение да се движа много по-бавно от това извън населените места, доколкото инфраструктурата го позволява. А тя, повярвайте, позволяваше дори доста повече, особено ако вземем предвид и ниския трафик.
Бях си набелязал конкретен маршрут, по който да стигна до Чалус, откъдето започва един изключително красив проход към Техеран през планината Алборз.
В покрайнините на Табриз
за пръв път се качих на
магистрала в Иран
Истинска, гордо зовяща се „Motorway“, не просто „Highway“. Те са безплатни за мотоциклети, но някои са и забранени за такива. Така или иначе не мисля, че за нас, мото туристите от чужди държави, това би било проблем. Явно затова и на пунктовете за таксуване ми махваха с усмивка, правейки ми знак да продължавам без дори да спирам.
След Мианех
пътят започна да приема следния вид:
Така де, отново се прояви
нюхът ми към намирането на кофти пътища
За сметка на това пред мен започнаха да се разкриват гледки, които ме караха напълно да се абстрахирам от качеството на настилката. Доколкото поне я имаше.
При поредното спиране за снимка изгасих двигателя, а
когато опитах да запаля, не пожънах успех
Не и по тривиалния начин. Помислих си, че може да е от старт бутона, тъй като стартерът въобще не завърташе. Да, но пък имах пад на напрежение с половин волт при натискането му, така че свалих подозренията си от него. Както и да е, направих обратен завой, спуснах се леко надолу, за да запаля по инерция, и продължих по пътя си все едно нищо не се е случило.
Единствената карта за навигацията на английски, която бях намерил, явно бе доста стара, тъй като ме докара до това място.
Е, с питане на местните хора в близкото село бързо намерих правилния път.
Сенчестите склонове, намиращи се на 2 100 м.н.в., изглеждаха така:
Пътят отново бе асфалтиран, а удоволствието от преминаването по него – огромно.
Това всъщност е първият от трите пътя, които горещо бих препоръчал на всеки, дръзнал да прекоси иранската граница.
Представете си път в Родопите, който небрежно криволичи, докато през това време нетърпеливо се изкачва и спуска по склоновете на планината. Е, току-що придобихте бегла представа за релефа, който се опитвам да опиша, но не и за мащабите му.
От един момент нататък успоредно на пътя започна да се движи приказно поточе, но не видях „своя кадър“, който да ме накара да спра и сляза от мотора, затова продължих просто да се наслаждавам на момента.
И така докато не
бях изпреварен от двама абдали без каски,
огледала и мигачи на мотоциклета си, каращи като бесни. Вие ли, бе? Понечих да последвам темпото им, но много скоро се отказах засрамен. Нито познавах пътя така, както те, нито карах 100-килограмова моторетка, повратлива и лека като тяхната.
На някои места между пътя и поточето имаше хора, излезли на пикник. Замислих се дали да не бивакувам някъде наоколо, но все пак прецених, че мога да покарам още малко, преди да разпъна палатката.
Малко по-късно станах свидетел на този приказен залез над оризищата край пътя.
Спрях пред една пекарна за хляб,
където бях посрещнат повече от добре. Комуникацията ни бе ограничена заради липсата на общ език в лингвистичния смисъл на думата, но това не попречи да разбера, че единият пекар ме покани да му гостувам. Аз обаче все още исках да продължа напред, така че ме изпратиха с усмивки, но не и преди да ми дадат една питка, която категорично отказаха да платя.
Когато започна да се здрачава, взех да се оглеждам за отбивка от главния път, за да си потърся място за лагер. Така попаднах пред обширния паркинг на компресорна станция или нещо от сорта. Опитах да поговоря с охранителите там и да ги попитам дали мога да пренощувам някъде в околността. Отначало уж ми позволиха, но след това (по)казаха, че не може, така че продължих да карам още 5 – 10 минути, след което се шмугнах в запустяла портокалова градинка, която ми се стори достатъчно закътана. Така около 23 ч. вече дописвах записките си преди да се отдам на съня.
Днешните ми впечатления,
след като прекарах един цял един ден в тази страна и се отърсих от първоначалния си шок, са доста по-ясни и обективни. И
все позитивни
Тук всички хора са усмихнати, по пътищата постоянно ми махаха с ръка, когато се разминавахме или ме изпреварваха. Когато излязох извън Базарган, силно впечатление ми направиха най-напред огромните камиони, неспирно кръстосващи главните пътища. Най-вече стари американски Mack-ове, Mercedes-и и някое и друго Volvo за цвят. А автомобилите, които виждах най-често, бяха сини пикапи, марка Zamyad, пригаждани за какво ли не. Със закрита каросерия, с открита такава, за транспортиране на бутилки газ и т.н. Марката е иранска и се произвежда още от началото на 70-те. Имат ясно изразена американска визия, но ще ви ги покажа по-нататък.
Неприятното е,
че доста често ме изненадваха неозначени легнали полицаи из населените места, чиято маркировка отдавна се е изтрила. Такива, при това доста високи и стръмни, има и от двете страни на всички полицейски пунктове. Не че нещо, но съм с круйзър, все пак. Не е приятно
Интересно за мен бе как тук уж е арабски свят и никой за нищо не бърза, но в следващия момент всеки пори трафика така, сякаш е на последна обиколка на рали. Ако някого го е страх от шофиране в Истанбул или Грузия, то въобще да не си и помисля за Иран. В един момент просто ми писна да ме изпреварват постоянно, от двете страни, на по една боя разстояние. Автомобили, мотоциклети, само колоездачи дето не го правеха. А най-много ме е яд на мотористите. Чудя се колко ли смъртни случаи уплътняват черната статистика тук годишно, предвид че почти никой не слага каска.
Днес вече стигнах до 2 300 м.н.в. Ако не греша, не се бях качвал на такава височина никога през живота си.
Вторник.
Рамсар – Maranjab Desert Camp, Иран
ден втори
567 km
Сега вече можех да огледам малко по-добре къде точно се бях настанил неканен предишната вечер. Малко след като събрах лагера и се върнах обратно на пътя най-после видях и Каспийско море:
Това, което бях чел, че
всички парцели покрай морето са оградени,
уви, не бе лъжа.
Посоката ми, както вече бях казал, бе
към градчето Чалус,
откъдето започва пътят към столицата, често сочен за един от най-живописните в страната.
Очакванията ми бяха напълно оправдани! Нямам много снимки от тук, но пътят действително е уникално красив и приятно дълъг.
Все пак Иран си е Иран и мащабите тук са коренно различни от всичко, с което съм свикнал. Това е вторият маршрут, който Ви съветвам да следвате, ако дойдете насам.
Колкото по-близо бях до Техеран, толкова по-често започнах да виждам отстрани на пътя хора, държащи огромни табели или просто разрязана диня. Своеобразна реклама на това, което можете да си купите малко по-нататък по пътя. Всичко щеше да бъде наред, ако тези хора не носеха медицински маски, а някои дори кръгли очила, закрили напълно лицата им. Някои използваха и парчета плат, с които бяха увили напълно лицата си. Именно те изглеждаха като прескочили от някоя алтернативна дистопична реалност, в която не съм убеден, че бих желал дори да надниквам, колкото и да ми допада Wasteland вселената на Mad Max.
След като
заобиколих отдалеч столицата, продължих към Кум.
Изкуших се да спра до тази сергия, за да видя какво продават наоколо и на какви цени. Тъкмо когато слязох от мотора, изпод една сянка встрани от пътя се появиха и стопаните ѝ – за щастие неизглеждащи толкова страшно, колкото субектите, които опитах да опиша по-горе.
Запасих се с пакетче шамфъстъци и продължих към следващата си дестинация, а именно
стария пазар в Кашан
При едно спиране край пътя за почивка се оказа, че отново не мога да стартирам по нормалния начин. Няма значение, казах си, сваляйки страничния капак, прикриващ акумулатора. Окъсих стартерното реле, използвайки отвертката от оригиналния комплект с инструменти, съпътствал мотоциклета, който ми бе надлежно предаден от предишния му собственик. Стар трик, който бях научил при едно злополучно пътешествие из Турция преди няколко години. Докато се занимавах с това, един автомобилист дори спря, за да се увери, че всичко е наред и не съм изпаднал в патова ситуация. Приятно, дори не си спомням кога за последно някой, още повече пък шофьор на автомобил, е правил нещо подобно за мен.
Пристигнах пред пазара в
Кашан
в късния следобед, само за да разбера, че по това време на деня почти няма отворена сергия там. За сметка на това хапнах един сладолед, заприказвах се с момче и момиче, туристи от Аржентина и съответно Франция, а когато се приготвих за потегляне, при мен дойде Хюсеин.
Разказа ми, че също кара мотори и че често ходел с приятелите си в пустинята, за да се радват на звездите. За това ще ви разкажа повече малко по-нататък. Хюсеин ме успокои, казвайки ми, че пазарът ставал много по-оживен, но чак привечер, когато температурите приемали по-поносими стойности. Имах конкретни идеи за снимки тук, но не ми се чакаше толкова време, още повече че бях толкова близо до пустинята. Все пак това бе една от основните причини да тръгна насам. Освен това предпочитах да карам до мястото по светло, все пак не знаех какво ме очаква там.
Преди пустинята обаче бях планирал да мина набързо покрай този параклис, намиращ се в градчето
Аран ва Бидгол
Колкото повече излизах от града, толкова по-малко търпение имах. Най-после щях да видя истинска пустиня! От плът и кръв! Или поне от пясък и… пясък…
Почти неусетно минах последните 7 km по асфалт, за да стигна до това
място, където късат билетчетата
за нейно величество,
Пустинята
Да, именно! Късат билетчетата За Пустинята За да минете по този път и да стигнете до самия лагер.
Билети за пустинята
Оттам всъщност в тази посока тръгваха два успоредни пътя. След като спрях и се замислих по кой от тях трябва да тръгна, този човек ми даде знак, че трябва да ида при него, след което да продължа по пътя, който зорко е завардил.
По негови думи ми оставаха 40 километра до лагера. Без да се бавя излишно запрепусках напред по трошляка. Плавно увеличих скоростта до 70 km/h, която ми бе комфортна, и наум сметнах, че разстоянието би ми отнело около половин час. Да, ама не. Малко след това трошлякът се изгуби и скоростта ми намаля драстично. Нищо де, „яваш-яваш“ все щях да стигна.
По-нататък, след доста спускания и изкачвания, играта загрубя, тук-там се появяваше пясък по иначе трамбования път, както и някоя и друга по-голяма локва, запречваща пътя, с прясна кал покрай нея, но най-много ме притесняваха коловозите. Дори не знам колко пъти щях да падна, влизайки в тях, но когато видях тези камили, се почувствах като малко дете в сладкарница. Или зоопарк, само че без зоопарка, клетките и досадните надписи какво да не се прави с животните.
Продължавайки по пътя, настигнах и заобиколих машината, която също се движеше в посока лагера, за да разчиства и заравнява пътя.
След около 25 километра забавления стигнах до това място:
А именно
следващият пункт, на който само проверяваха билетчетата
Вече наистина не можех да карам повече по този път. Не и този мотоциклет, не и с този „идиотски ъгъл на предницата“, както го нарича на майтап същия Светльо, който ме изпроводи на тръгване. След като ми провериха билетчето, казаха, че ми остават 15 километра до самия лагер, но освен че вече бях доста изморен и времето беше напреднало, си давах ясна сметка, че ако не днес, дори утре да продължа нататък, после би се наложило да се върна обратно по същия път, което силно ме демотивираше.
Затова просто попитах хората дали би представлявало някакъв проблем да пренощувам някъде наоколо в палатката си. На първо време идеята ми не срещна особен ентусиазъм, предвид че били оставали само 15 километра до лагера, но в крайна сметка все пак се съгласиха.
Доволен паркирах мотора малко по-встрани, за да не преча на “интензивния” трафик, заключих всичко възможно по него, грабнах статива и чантата от резервоара и със сетни сили се втурнах като млада кобилка по пясъчните дюни, за да опитам да уловя последните слънчеви лъчи в обектива си.
Там горе имаше и други туристи. Неволно станах слушател на разказа на една девойка относно остров Кешм, който смятах да посетя след няколко дни.
Докато ги слушах, без да губя и секунда време разпънах статива, смених обектива на фотоапарата и закрепих неутралните градиентни филтри пред него. Като видяха всичко това, не пропуснаха да ме подканят допълнително, защото съм щял да закъснея за залеза.
Пустинята Dasht-e Kavir
Това е тя: пустинята Dasht-e Kavir,
или в буквален превод – „Ниските равнини”
По-голямата от двете пустини в Иран, както и 23-та по големина в света. Тук валежи падат само през пролетта и правят териториите ѝ непроходими. Явно все пак съм имал някакъв късмет, за да успея да стигна дотук.
Малко по-късно по двойки и поединично всички се разотидаха и там останахме само аз и една жена. Тя ми разказа, че е от Мексико и се занимава със скулптура. Решила, че иска да види Иран отблизо.
След като Слънцето се скри зад хоризонта, тя също тръгна, понеже приятелите ѝ я чакали за вечеря.
Останах сам. С цялата тази прелест пред себе си. Най-после можех да се насладя истински на това, заради което бях започнал цялото това пътуване. Едва когато всички наоколо си тръгнаха, усетих колко тиха всъщност е Пустинята. Философите в древността неслучайно са търсели уединение именно по такива места. Красиви, спокойни.
Бързането, за да изпратя залеза тук, си заслужаваше напълно и въобще не съжалих за пазара в Кашан.
Докато съзерцавах всичко това, в главата ми се прокрадна тази композиция на Irfan:
Тук светлинното замърсяване е много ниско. Ако навлезете навътре в пустинята е дори незначително. Такива места в Европа няма, както можете лесно да се убедите, хвърляйки бърз поглед на тази карта:
От нея можете да научите много и за просперитета, в най-общ смисъл, на човечеството по географски райони.
За съжаление въпреки всичко това за нощни снимки нямаше как да се впиша, предвид че оставаха само два дни до пълнолунието.
И все пак опитах да направя няколко кадъра преди да тръгна обратно към изходната си точка.
Челник въобще не се бях сетил да си взема от наличните в багажа три, затова пък видях добрата страна на това, че е почти пълнолуние. Когато се върнах при моите нови приятели, бях инструктиран да преместя мотора малко по-встрани и към контейнера, който бе оборудван за живеене. През това време единият от тях извади одеяло и го постла върху бетонната плоча. Аз от своя страна свалих палатката си от мотора, извадих я от калъфа и аха-аха да я разстеля, а той с равен, да не кажа отегчен, тон отсече:
– Later.
Кога лейтър бе, аркадаш!? Аз се напивам и си лягам, а основното правило на къмпингуването, научено още по времената, в които посещавах мото събори, гласи, че
палатките се разпъват преди да се започне с пиенето
Опа, размечтах се. И все пак една запотена халба, изпълнена до ръба с приятно охладена пенлива течност щеше да ми се отрази мнооого добре. Докато тези мисли кръстосваха стремглаво из съзнанието ми, върху одеялото бяха сложени питки хляб, от онези с вид на огромни палачинки, две бучки сирене и няколко краставици. Аз от своя страна добавих няколко домата и по една нашенска консерва риба. В следващия момент по-младото момче се зае да мие чиниите на мивката, намираща се на една ръка разстояние от одеялото. Добре де – замислих се – защо ги мие сега? Нима не са били измити след последното им използване? Както и да е, абстрахирах се някак от това.
След като похапнахме, дойде време за първото ми досега сервизиране на машината, ако не броим проверките на двигателното масло. Нивото на електролита в акумулатора не беше мръднало, но днес вентилаторът на охладителната система се включваше доста често, което никак не ми се нравеше. Затова се заех да изчистя старателно радиатора с вода и игла от всичката кал, която бе поел геройски, докато прекосявах дъждовна Турция. Тогава си дадох сметка, че тези дъждове от друга страна поне способстваха да стигна до тук с по-чист и от момина сълза въздушен филтър. Проблемът със стартерното реле отново се проявяваше няколко пъти, но при все че не бе приятно да паля с отвертка, не беше и чак такава болка за умиране. Пък и събирах погледите на всички свидетели около мен, хаха
Малко по-късно все пак стана време за сън. Предложиха ми да спя върху бетонната плоча на малката барачка, изградена сякаш само за да подслонява генератора, който допреди малко захранваше осветлението на пункта. Приех на драго сърце поканата, най-малкото защото това щеше да ми спести разпъване на палатката, а и кога друг път щях да спя в пустиня директно под звездите?
Това бе вторият ми ден в страната. И все още недоумявах как шофират тези хора и как все още не съм станал свидетел на нито една “зверска катастрофа“, както наричат нашите журналисти всеки случай на два одраскани автомобила. Освен това, тук карат малки мотоциклети. Има-няма 200 – 300 ccm. Ако им дадат правото да карат големи, т.е. нормални, сигурен съм, ще се заличат сами от лицето на земята. Ако знаех, че ситуацията с трафика тук е такава, със сигурност щях да се замисля доста повече. Преди все пак да потегля.
Полицаите, които виждах извън населените места, обикновено стояха отстрани на пътя до автомобилите си, засичайки скоростта на автомобилите с радар, монтиран на триножник. За щастие не ме спираха, но пък и аз карах с не повече от 100 km/h.
Очаквайте продължението
Автор: Борислав Костов
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Иран – на картата:
Иран
Т.к.booking не предлага Иран, аз ви предлагам да си направите резервация на Малдивите, Сейшелите или на Мавриций:)
Мерзуга е място, което не ти позволява да припираш,
всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.
Имам два варианта пред себе си
– да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните.
Другият
– да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.
Пътят към Ризани
отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35 км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до Музея на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа… германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен, за да ми направят една снимка движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.
Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.
Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама ѝ се радвам като дете. Най-сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си…
Между другото
представите ни за оазисите са доста детски и наивни
В по-голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.
Пътят от Ризани към Ерфуд
не е много по-добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до
Музея на фосилите
с облекчение, защото вече съм се поизморил.
Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете…
Входът наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.
Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.
Аз пък учтиво ѝ благодарих и още по-учтиво ѝ отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.
Вярно че този „музей“ си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.
Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/
Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика – само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.
Отпочинал яхвам колелото и малко по-късно съм в
Ерфуд
откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в „изостанало“ Мароко, мда.
Не помня колко километра по-късно стигнах до
някакво градче – Jorf,
много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение
Мароко е доста либерална страна
Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.
Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко километра по-нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости. Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7 км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.
По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.
Стигам до селото и ми остават 4 км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че
тълпи деца хвърчат около мен
и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни. Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото…
…надига се пясъчна буря
и просто няма начин да мина оставащите ми 4 км. Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.
В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите…ама не ме разбират и продължават техните колела край мен…
Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.
Хотелът е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят – 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане… А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1 300… Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред – намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо да светят… смях..
Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.
На сутринта, въпреки че още ме „боли“ заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.
Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по-добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.
Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.
Има няма половин час по-късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама.
Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по-късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен.
Мястото се нарича „Bivouac les Touareg Chez Bachir“,
a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.
Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.
Кладенците не са това, което ние сме свикнали да наричаме кладенец.
Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по-хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..
Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен.
След 15 – 20 км
стигам до някакъв оазис
Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.
Час по-късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там.
Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3 – 4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.
Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.
Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден.
Английски говори само Кати /момичето колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване.
Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.
Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.
Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.
Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.
Питам я защо се крие на снимките, тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша… а в Европа жените биха убили за нейната фигура…. Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.
Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.
На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти.
Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.
Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.
Как се пише: пустиня или постиня?
– бел.Ст.)
Интересно колко ли пъти са му казвали, че прилича на 
