Продължаваме пътуването с велосипеда на Константин из Мароко. Започнахме с отсечката Танжер до Асила, минахме от Лараш до Мекнес, продължихме към Азру и Зеида, минахме от Миделт до Ерачидия. Днес ще продължим към Мерзуга.

Приятно четене:

Към Мерзуга в Сахара

част шеста на

Из Мароко с велосипед

Сутринта ставам рано, още към 7. Багажа съм го събрал още предната вечер, така че половин час по- късно съм готов за път.

Днес трябва внимавам с батериите на телефона и апарата, защото в контакта на стаята ток нямаше. Ще трябва минимум час да загубя някъде за зареждане, защото поне на телефона ще ми трябва.
Правя снимка на хотела и още не съм свалил апарата, съдържателката се показва случайно на вратата и изплашено се скрива. Успокоявам я, че не е на снимката. Култура. Сещам се за индианците, които са мислели, че така се улавя душата на човек и ми става смешно.
Решил съм кафе да пия поне след 30 – 40 км, така че се качвам на колелото и потеглям.

В първият момент не можах да повярвам – алея за колела? Много ясно че не, просто те задължават да караш по асфалтираният банкет. Не че колите и моторетките не го ползваха…

Въртя си аз педалите, измъкнал се най сетне от този грозен град, навсякъде около мен пустиня, но гледам някакъв разлом насред пустинята, в близост до пътя.

В първия момент помислих, че е старо корито на някоя река, избутах колелото по-далечко от пътя и се приближих да погледна. А то –

красив оазис

В далечината виждам заведение и решавам – има ли гледка към оазиса, то ще пия кафе. Голяма работа, че не съм минал и 30 км.

Заведенийцето беше приятно, собственика му, Мохамед, говореше свободно английски и испански.

Седнах да попиша малко в тетрадката, че предният ден бях позанемарил. За съжаление не можех да заредя батериите – токът се осигуряваше от слънчеви панели, но не достатъчно, че да се зарежда телефон или камера.

Половин час по- късно отново бях на пътя, който плавно се спускаше край оазиса.
Всъщност самият той се оказва огромен…

…в продължение на километри въртях педали край кичести палми и малки селца.

Изобщо цареше някакво невероятно спокойствие. По късно си дадох сметка, че има път, който пресича през самият оазис, но на картата го нямаше, т.е. не го ли знаеш предварително…

На тези тераси оставят да се сушат вкусните фурми, които нагъвам здраво от вчера.

Още с навлизането си в оазиса се срещнах с нов асфалт, няма такъв кеф просто. Колелото вървеше само нагоре даже. Кара се с лекота.
В едно от селцата спирам да се заредя с вода и виждам някакви сладки, питам колко струва, а то 1 дирхам – няма и 10 цента. Викам дай да го опитам. Прилича на бутер тесто с бяла глазура и малко шоколад, а в тестото нещо сладко, докарва ми на мед с нещо. Наричат го

мюфий и си остана любимото ми сладко нещо,

което ядох в Мароко. Просто е страхотно!

Пустиня или не – на хората им се играе футбол

Няма игрище? Ще си изметат! Дори и пътечка са си направили. То и през този камънак е много трудно да се върви.

Постепенно изоставям оазиса зад гърба си и край мен започват да се точи тягостна, камениста пустиня. Колкото и да ми разправят, че има своята си красота /не че не съм съгласен принципно/ предпочитам да си карам край оазиса.

Пресичайки река Зиз

осъзнавм, че карам край нея от поне 2 дни. Тя е която дава живот на последният оазис, както и пълни големият, грозен гьол над Ерачидия, че захранва и Er Rich, ако не греша.

Наблегнал съм здраво на педалите, защото времето си тече, но пък и по новият асфалт се кара добре, така че и километрите се топят. Въпреки това не храня големи надежди да мога да посетя този безплатен музей. Не че смятам, че не е поредният туристически капан, но пък кой знае, може да остана и приятно изненадан.

Стигайки до Ерфоуд

отново съм заобиколен от палми. Отново цари невероятно спокойствие, сещам се за спокойствието царящо в малките български села към 2 – 3 часа след обяд, когато слънцето напече…

Хммм…кой е казал, че колелото не е товарно превозно средство? Тоя пич тук явно не го е чул…

В Ерфоуд спирам да пия чай.

Минава 3 след обед, а ми остават още 50 км. Въпреки това съм уморен и имам нужда да си взема въздух. В крайна сметка спането е уредено, така че дори и през нощта да стигна, то нямам проблеми. Освен, че ще трябва да карам по- тъмно, което никак не е приятно тук.
Половин час по-късно, заредил малко батериите /и моите и на телефона/ се възсядам вярното магаре и продължавам. С хубавият асфалт е свършено, скоростта ми пада, но съм обграден от малки палмови горички и въпреки, че пътя е тесен, се чувствам спокоен.

Преминавайки

през Рисани

изпреварих отново големи групи ученици, прибиращи се с колела. Спирам да снимам тази порта и до мен спира микробус, пригоден за каравана. Видях я и в Ерфоуд, направи ми впечатление колко добре си я е направил човека. Оказа се норвежец. Пътува с малкият си син вече от два месеца, планира поне година да са по пътищата.

На излизане от Рисани задминавам пистов велосипед. Усещам че момчето се амбицира и се движи плътно зад мен. Уморен съм, но не се давам, поддържам 25 км/ч. Държа се доста време, но накрая ме задминава, няма начин. Карам доста време зад него, а той си балансира с това…дългото дето го носи. Благодарен съм му, ако не беше той щях да се движа по- бавно навярно. Отбива се на 5км след градчето, подпира колелото и ми маха за поздрав. Махам му и аз.

Отново съм сам.

До Мерзуга остават около 30 километра –

едни от най- тегавите по време на цялото пътуване.

Обграден съм от всякъде с

каменна пустиня,

не се вижда нищо освен камънак. Асфалта е кофти, движа се доста бавно, хапвам малко хляб в движение за да заредя. Много нарядко ме подминава някоя кола или каравана. Чувствам как ми писва да въртя педалите.

Пред мен виждам спряла каравана, снимат се един друг на фона на пустинята и на ниските скали в далечината. Спирам и им предлагам да ги снимам заедно. Мъжа е като гръмнат – тъкмо се е канил да ме помоли същото. Германци са. Мъжът посещава Мароко за втора поредна зима, жената е кацнала преди 5 дни в Маракеш и още не може да се осъзнае. Мдааа, познат ми е този налудничав поглед в очите, още го виждам сутрин в огледалото /където има такова../.

Така и така съм спрял, моля ги да ме снимат и мен. Питат за разрешение да ме снимат с тяхната си камера – никой от познатите им в Германия нямало да повярва, че някакъв пътува из Мароко с колело… /За протокола – ниските „скали“, на заден фон, се оказаха пясъчни дюни. Блажено е невежеството…/

Говорим си поне 10 минути и се разделяме.

Продължавам надпреварата със слънцето. Кратката почивка ми се е отразила много добре, но бавно и славно губя надпреварата.

Час по- късно съм в

Мерзуга

Тук и заковах 1 000 км от началото на тази авантюра.
Намирам Мохамед лесно. Седнал е и пие чай заедно с един испанец. Казва се Хуан и не, не е онзи, повярвалият в Бог.
Канят ме да седна при тях и ме черпят чай. С Хуан са стари семейни приятели. Посещава Мароко от години и редовно се отбива насам. В последствие разбирам, че Хуан е помогнал да се съберат малко средства и да се построи малко училище, както и болница /по-скоро амбулатория/ в близкото селце. Сега е тук за да следи как са нещата, да осигури учебници и в търсене на нов терен за ново училище. Опитва се да помогне със съвети и развитието на туризма в района. Мохамед ми сподели, че под негово влияние доста от къщите вече имат бани и топла вода.

Отиваме към къщата и се запознаваме с Катя на живо,

до този момент се знаехме само по интернет. Качваме се на терасата да погледаме звездите и да поговорим. Хладно е. Решаваме да се облечем и да идем да хапнем нещо, а после и на нощна разходка до самите дюни.

Небето отново е невероятно, чувствам се като в приказка. А и да говориш на собственият си език с някого, след като последните 10 ни едвам си се оправял да си поръчаш хляб…безценно!

Прибираме се късно, Мохамед ме предупреди, че тази нощ в стаята ще спи една двойка – полякиня и мароканец. Влизам тихо в стаята, взимам хавлията и отивам да се изкъпя. Тръшкам се в леглото и просто умирам.

Сутринта се чувствам отпочинал като пич /Парично Изостанал Човек значело май/. Леглото е много удобно, наспал съм се и няма следа от очакваната мускулна треска. Идеално.
Тъкмо ставам и на вратата се чука. Гореспоменатата двойка се прибира, били са на сутришен тур с джип да посрещат изгрев от дюните. Извиняват ми се, ако са ме събудили сутринта, когато са излизали. Да бе, да. Спал съм като умрял.

Изпирам набързо дрехите на ръка и щраквам няколко снимки на дюните от терасата. Катя още не е станала, така че решавам да пия кафе в снощното заведение.

Кафенето е приятно и спокойно. Съдържателят му говори и испански. Изобщо в това село много народ говори испански, оказа се, че има голям прилив на испански туристи.

Мерзуга, Мароко

Сядам да си запиша впечатленията от предният ден и после просто си седя и релаксирам. Радвам се, че Катя ме отклони от пътя, усещам че съм имал нужда от почивка.
По- късно се запътваме към

дюните

Всъщност те са единствената атракция, привличаща туристите, тук.

Erg Chebi е малка пясъчна пустиня

насред огромна каменна такава.

Не знам

колко е висока дюната,

но си е бая. Освен това е доста изморително да се изкатери. Пясъкът е супер фин и краката затъват дълбоко в него. Налага ни се да спрем на 4 – 5 пъти преди да достигнем върха. Дори така имам усещането, че ще ми се схване прасеца.

Гледката отвисоко си заслужава усилията

обаче. А когато духне вятъра,

пясъкът се спуска като нежен воал по склона на дюните…

а той си духаше достатъчно, за да ти напълни всички отверстия с прах. Ама пак беше хубаво.

Засичаме се с пет местни момчета. От Ерфуд са, следват в Мекнес. Много са забавни, любопитни и се забавляват страхотно. Носят си и 5 литрова туба вода, която споделят с нас.

От високото може да се види и

един от известните туристически капани – разходка с камила

до берберски лагер в пустинята и пренощуване там. Истински бербери-скитници в Мароко надали съществуват, но доста хора се изръсват бая пари за това.

Повъртяхме се около час горе, понаснимахме се и решихме, че е крайно време да си ходим. Още повече, че ни гонеше глада.

Тоя пич е цар – всичко наоколо чакъл и камънак, а той е успял да бухне колата в единствените 20 тина квадратни метра пясък… Ама имам сериозни подозрения, че зад волана е била жена, да не се обиждате, просто като я избутаха, жена слезе от колата. Ама може да е била вътре само докато мъжете бутат, де да знам.

Мерзуга е много малко селце,

но си има своята главна улица с 15 – 20 заведения и магазинчета. Седнахме на същото заведение от предната вечер и си поръчахме. Проблем беше, че вече печеше слънце, а имаше само един чадър, под който се беше подслонил възрастен германец. Питах собственика дали може да преместим масата на сянка, а той ми вика – премести я, ако искаш, по алеята между уличните платна /имаше палми/ я премести, няма проблеми. Ако някой дойде да каже нещо – аз съм те пратил, няма ядове.

Щом няма ядове – да ни е сладко. Хапнах с удоволствие, а после просто си седяхме и приказвахме. Откарахме така 2 – 3 предполагам, защото по едно време слънцето си тръгна към залез и позахладня достатъчно, за да си наметна якето.

Правим си кратка разходка и се прибираме. Слушаме музика, лафим си и релаксираме. Време е за сън. Хиляди благодарности за прекрасният ден Катя.

Очаквайте продължението

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

В Мерзуга има много възможности за изгодни нощувки:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко или писани от Константин Костовски – на картата:

Мароко и Константин Костовски

Възможност за нощувки из цяло Мароко:


Booking.com

 Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеран,   минахме през Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанз, а за последно посетихме Исфахан. Днес ще минаме през Мейбод, през иранските пустини, ще посетим зороастрийското светилище Чак-чак и призрачния град Харанак.

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част осма

За Мейбод, пустините, светилището Чак-Чак, зороастризма, християнството и Харанак

 

След Исфахан продължих изучаването на централната част на страната, където в района очертан от градовете Кашан, Исфахан, Язд и Шираз са съсредоточени едни от основните исторически забележителности на Иран.

 

Мейбод

Мейбод е исторически град, с изградени от кирпичени тухли сгради и запазена средновековна атмосфера.

Основните забележителности са хилядолетната крепост и вековните сгради на кервансарая, пощенската станция и прохладния дворец.

Крепостта Нарин в Мейбод

е най-старата строителна конструкция от кирпичени тухли в Иран. Първата крепост на това място е от третото хилядолетие преди новата ера, след което тя постоянно е обновявана и разширявана.

 

Кервансарая

е бил място за подслон и отдих на търговските кервани с камили, пренасящи разнообразни стоки. Сега там има експозиция на старинни килими.

 

Някогашната

пощенска станция

сега е раставрирана и в нея е разположена музейна експозиция.

В съвременния център на Мейбод е разположен голям

мюсюлмански религиозен комплекс,

изграден по времето на династията на Сафавидите.

 

Продължих обиколката си на Иран, ръководейки се от подробния туристически пътеводител на издателство Lonely planet. Препоръчвам на всички мои приятели пътеводителите на това издателство, защото са най-практични за индивидуални туристи, които обикалят забележителностите без екскурзоводи.

 

Пустинни области на Иран

Пътят през централната част на страната към следващите туристически обекти минаваше през обширни пустинни области с лишени от растителност планински хълмове.

 

 

Чак-Чак

Чак-чак е най-свещеното място за зороастрийците. Зороастризмът е религията на древна Персия до арабската инвазия.

През първата половина на 7-ми век от новата ера арабските нашественици завладяват страната и налагат мюсюлманството като официална религия. Много зороастрийци бягат в Индия и други държави, а част от тях тайно продължават да изповядват религията си. Според легендата, бягайки от арабите сасанидската принцеса Никбану, заедно със своите придворни, идва в тази отдалечена пустинна местност. Заселват се високо сред скалите, където е осигурена естествената им защита, а в пещерата има достатъчно вода. Тук те успяват да съхранят религията си и свещения зороастрийски огън.

Днес зороастрийците са сравнително малко, а най-голямата им общност е в Индия. Тяхната религия е официално призната в Иран и имат запазени места в Парламента (Меджлис).

Чак-Чак е място за поклонение, където ежегодно в средата на юни хиляди вярващи зороастрийци от Иран, Индия, Афганистан и други страни се стичат в

храма на огъня Пир-е Сабз

Както Божи гроб в Ерусалим е свещено място за нас християните, а Свещената джамия с черния камък Кааба в Мека е светилище за мюсюлманите, така и Чак-Чак с разположения в пещерата храм на огъня Пир-е Сабз е свещеното място на зороастрийците.

 

Над автомобила ми се виждат сградите за настаняване на поклонниците.  Над сградите, в ляво, е входът на пещерата, която е храм на огъня Пир-е Сабз.

 

 

Изкачването към пещерата с храма на огъня Пир-е Сабз става по 320 стъпала, които свършват под надвесеното вековно дърво. Входът на храма се затваря с две бронзови врати с барелефи на персийски воини с копия, които „охраняват“ свещенния огън.

Зороастрийците са поклонници на бог Ахура Мазда,

който е създал идеалния свят. Според тях злото е привнесено в последствие отвън и ще бъде пречистено с огън, поради което огънят е издигнат в култ в зороастрийската традиция. Съществували са храмове на огъня, където зороастрийците са извършвали своите молитвени ритуали. Тези храмове представлявали каменни олтари, на които горял „вечен огън“. Тайната на „вечния огън“ била, че храмовете се строели върху газови находища и газът от земните недра поддържал пламъка неугасим. Такъв свещен храм днес е пещерата на Чак-Чак, наричана храм на огъня Пир-е Сабз.

В голата скалиста планина се задържа влага, която се стича в пещерата като капеща вода. Пещерните сводове са влажни, по стените се стичат едва забележими струйки вода, а на няколко места водата капе от тавана. В буквален превод „чак“ означава „капене“, откъдето произлиза и името „Чак-чак“ (в превод „Кап-кап“).

 

 

 

В храма на огъня Пир-е Сабз се влиза без обувки. Поклонниците зороастрийци са с традиционни бели дрехи и бяла шапчица на главата (мъжът на горната снимка, вдясно). Жените традиционно би трябвало да бъдат с бели забрадки.

Пода на светилището е покрит с мрамор, който е плесенясал от постоянната влага. Поставени са съдове, в които се събира капещата от тавана на пещерата „свещена“ вода. Стените са потъмнели от пламъците на постоянно горящия огън.

 

 

Един от най-известните символи на зороастризма е Крилатото слънце (Фаравахар). Може да се направи аналогия между крилата на Фаравахар и емблемите на петлиците на пилотите в много държави. Вероятно намираме отговора на въпроса за произхода на авиаторските емблеми.

 

Зороастризъм и християнство

Считам, че нашата християнска религия е възприела отделни елементи от персийската религия Зороастризъм, която също е монотеистична. Това е естествено, тъй като от Историята на религиите знаем, че всяка нова религия се е развила върху основите на предишни религиозни вярвания. Хората са възприемали по-лесно новите религиозни учения, свързвайки ги с познати образи и символи от досегашните. Така и християнството, възникнало в земите на днешен Израел, заимства много елементи от съседните му по-стари религии: Зороастрийската на изток, Египетската на запад, Гръцката и Римската на север. От зороастризма е възприет монотеизма, т.е. наличието на един бог, доразвит после в триединството на Отец, Син и Свети дух. Пак оттам е привнесен елемента на „съдене“ на хората след смъртта им и изпращането им в Рая или Ада. От религията на древните египтяни, например, е възприет образа на „Богородица с Младенеца“, копирайки изображенията на египетската богиня „Изида със сина си Хор“. Образът на нашия християнски Бог Отец (Господ) копира образите на най-разпространените към онзи момент богове: гръцкия Зевс и римския Юпитер. По-този начин психологическият преход при първите християни от изображенията на Зевс и Юпитер към изображението на Бог Отец (Господ) става доста по-лесен.

Някои наши учени твърдят, че с иранците/персите имаме много общи неща по отношение на произхода и културата. Като турист не забелязах никаква взаимна връзка в каквото и да било отношение. Считам, че тези български учени, които пишат за общ произход, общи културно-исторически източници и т.н. имат за цел само да си оправдаят командировъчните разходи при обиколките си из Иран.

Според мен, има само връзка по отношение на обмяната на културни и материални ценностни елементи, при това ние сме заимствали от персите. Например, имаме отделни общи думи, които от персийския език са преминали в турския, а оттам и в българския. Персийската кухня оказва влияние върху арабската и турската, откъдето пък рецептите за някои ястия и сладкиши се предават и в българската кухня. Изображения върху съдове (персийската Марликска чаша, например) са възприети от Траките. Разпространените в древна Персия скални барелефи на конник, който пронизва с копието си лъв, намират интерпретация в Мадарския конник у нас.

 

 

Според иранските историци Мадарският конник в България е „наследник“ на аналогичните персийски барелефи, а не на Тракийските конници, както смятат повечето български учени. Основание за това им дава наличието на стреме при конника от Мадара, каквото в антична Европа и при траките не е познато, докато при персите го има.

Haranak, Иран

Харанак

Призрачният Харанак е на едно хилядолетие, а на това място е имало селище още преди 4000 години. Къщите са изграждани от кирпичени тухли и измазвани с глина. От десетилетия там не живее никой, жилищата се рушат, а по тесните улички се разхождат само туристите. Сравнително добре е запазена джамията от 17-ти век.

Най-голямата атракция е клатещото се минаре на джамията,

чиято гъвкава конструкция му позволява да се люлее без да се срутва. Районът около селището е истински оазис на фона на голите планини в съседство. В долината е запазен древния аквадукт, построен за напояване на околните ниви и градини.

Ходенето по покривите на полуразрушените сгради е приятно, но и опасно.

 

 

При минарето

един младеж ми предложи да ме изкачи на върха, срещу заплащане естествено. Разбира се, че приех без колебание. Той отключи малка вратичка и по тесните спираловидно извиващи се стълби, триейки се в стените, стигнахме най-горе. Младежът попита дали искам да ме полюлее и без да се замислям отговорих утвърдително.

Той застана изправен на върха (там диаметърът на отвора е около един метър) и започна да клати минарето. То се залюля с доста голямо отклонение от оста, а пък аз се стреснах и изплаших. Виждайки това, младежът спря с клатенето и ми обясни, че минарето е на близо 4 века и е устояло на поривите на вятъра и на земетресения. Много туристи е люлял на него и досега не се е срутило. Помислих си, че все от нещо ще се мре и му казах да продължи да клати. Стана ми приятно и дори се радвах като малко дете докато се люлеех на върха на минарето високо над порутения град.

 

 

 

 

 

Очаквайте продължението

Август 2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран