Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ – Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд и Камбоджа, Малайзия, Индонезия, Австралия и Хаваите, продължаваме към Лас Вегас, Мексико и Боливия, където ще караме по един от най-смъртносните пътища на планетата.
Приятно четене:
Една обиколка на земното кълбо за 53 дни
кратки откъси от книгата – част 3
Лас Вегас – Мексико – Боливия
Континент 4
Северна Америка
Държава 8
Хаваи – Лас Вегас
Ден 30 – 04.02.2017 г.
Сутринта на плаж на Хаваите, вечерта на парти в Лас Вегас
Тази сутрин се събудих от лудия спринт на едната котка, която гонеше врабче, влязло в лодката. Врабчето успя да се спаси и навреме намери изхода.
Ева отиде на работа, а аз си направих една последна
разходка по плажа, откъдето се сбогувах с Хаваите
Това така бленувано от толкова много хора по Земята място се оказа нещо доста по-различно от представите ми. И въпреки това ми хареса, както престоят ми, така и хората, които срещнах. Наистина, за малко щях да го пропусна заради Тръмп, но накрая всичко се подреди.
Взех си раницата, заключих лодката и тръгнах към летището, откъдето трябваше да хвана полет за Лас Вегас. От марината до летището обикновено има шатъл, който струва 25 долара, но аз предпочетох да си хвана градския автобус за 2,50 долара.
***
И така, ето ме в
самолета от Хаваите за Лас Вегас
Откакто тръгнах да обикалям света преди 30 дни, сега
за първи път започнах да се приближавам към къщи,
но откъм другата страна на земното кълбо. Досега се отдалечавах от дома и на 26-тия ден, точно по средата на пътешествието, стигнах средата на маршрута, възможно най-далечната точка, във възможно най-далечната от България часова зона.
***
Лас Вегас
е един от най-известните градове в света. Хиляди филми съдържат сцени, снимани в него, стотици компании правят изложения там, най-добрите артисти минават през този град, за да правят концерти и представления. Затова си бях изградила някаква представа за града и винаги ми е било любопитно да го посетя. С излизането от самолета видях стотици машинки за залагане, пръснати из цялото летище. А над тях светещ надпис
„Добре дошли в Лас Вегас“
При планирането на пътешествието, след като резервирах хотела, се сетих, че моят любим DJ Tiesto често гостува в Лас Вегас. Щях да остана в града два дни и три нощи. Вероятността Тиесто да е там по същото време не беше никак голяма, но все пак трябваше да проверя. Отворих сайта му и едва не онемях! В програмата му с партита фигурираше датата 4-ти февруари с локация Лас Вегас. Това беше точно същата вечер, през която кацах там.
А клубът се намираше точно срещу моя хотел. От цял Лас Вегас съвсем случайно си бях резервирала хотел на възможно най-близкото място до партито, за което мечтаех от няколко години.
Облякох си
роклята, която специално бях мъкнала дотук
Не че е специална, взех възможно най-тъничката, която имах, за да не заема място и да не тежи. За да отида до клуба, трябваше само да пресека две улици, защото моят хотел и „Хаказан“ се гледаха едни друг диагонално през кръстовището.
Booking.comБулевардите имаха по 6 ленти в посока,
съответно 12 ленти общо за пресичане. Но тук всичко беше измислено в името на удобството на клиента. Хотелите бяха свързани с надлези и така аз преминах от „Екскалибур“ в „Ню Йорк“ и после от „Ню Йорк“ в „Хаказан“, без да слизам на булеварда.
Клубът не беше нищо особено, дори ми се стори много малък, доста по-малък от това, което очаквах, и много претъпкан. Аз успях да се настаня на едно място, от което имах прекрасна видимост към центъра на клуба, там, където беше дансингът, и срещу него – пултът на DJ-я.
Много се изненадах от облеклото на посетителите. Тази вечер
имах усещането, че съм на типичен български абитуриентски бал!
Първо, всички мъже бяха с костюми, ризи и вратовръзки. Второ, жените бяха полуголи. Роклите им бяха изключително оскъдни и до кръв впити в тялото. Токчетата – естествено тънки и много високи. А бижутата – огромни и покриващи повече плът, отколкото роклите. Трето,
цяла вечер се хвърляха салфетки (!!!)
или някакъв вид хартии, които постигаха същия ефект! Четвърто, когато някой си поръчваше бутилка/бутилки алкохол, се появяваше парад от момичета с каски от Star Wars на главите. Всяка носеше високо във въздуха определена буква, така че подредени една след друга, те изписваха името на човека, който си бе поръчал алкохола. Самите бутилки имаха завързани на върха свещи тип фойерверки, от които хвърчаха искри на един метър разстояние. Когато поръчката биваше за повече бутилки, те винаги пристигаха в каса, имитираща кола, торта или нещо друго интересно. Женските Дарт Вейдъри винаги бяха съпроводени от мини-оркестър с тъпани и барабани като онези, които са много популярни по българските чалготеки. Тук те биеха в продължение на около пет минути, като изобщо не бяха в такт с музиката, която звучеше в момента.
Не можех да повярвам на очите си! Всичко беше едно към едно. Стоят там три момчета и бият по тия барабанчета … и това по никакъв начин не се връзваше с представата ми за изискан клуб в Лас Вегас, в какъвто смятах, че се намирам. А с присъствието на Тиесто пък съвсем не се връзваше. Както споменах, човек съвсем спокойно можеше да помисли, че е на абитуриентски бал в България.
Иначе музиката си беше супер, както можеше да се очаква.
С напредването на вечерта много хора си тръгнаха и от заведението започнаха да затварят страничните зони, за да стеснят периметъра и да концентрират хората все по-централно навътре към дансинга. Аз обаче не исках да се смесвам с тълпата, за да мога да си скачам на спокойствие, без да се удрям в никого. От мястото, което заех, пак имаше хубава гледка. Видях, например, как към 04:00 ч. се появи нов клиент, на когото донесоха поне 30 бутилки шампанско и две огромни кофи, по-скоро легени, с лед. След това сервитьорките, които му ги донесоха, започнаха да ги отварят и да ги изливат в кофите върху леда. Клиентът изглеждаше адски щастлив, тръгна да раздава бутилки на хората от охраната, които го заобиколиха от всички страни. Но те, естествено, отказаха. Тогава човекът продължи да черпи хората на дансинга – те много се радваха и се снимаха с него. Предполагам, че беше спечелил огромна сума и сега празнуваше.
Държава 9
Мексико
Ден 35 – 09.02.2017 г.
Кацнах в Мексико рано сутринта
За града бях чела, че е много опасно място, че има измами, отвличания, убийства. Бях много наплашена, но въпреки това го включих в пътешествието заради пирамидите в Теотиуакан.
Тук имах отново само два дни. Бях направила план да хвана такси от летището до хотела и да остана там през целия ден, без да си подавам носа навън с цел опазване на живота си. На другия ден щях да отида с туристическа екскурзия до пирамидите и толкоз.
Нещата не се развиха точно така
Освен първата част от плана. На летището имаше будки, от които хората можеха да си платят за уж легално такси с предварително определени фиксирани цени. Знаех това и бях спокойна, че всичко ще е наред. Намерих мястото и ми поискаха 375 мексикански долара до хотела. Два дни по-късно, на връщане към летището, ми взеха 200 мексикански долара за същото разстояние. И това без пазарене, което означава, че реалната цена е още по-ниска.
Първите ми впечатления от град Мексико бяха, че
въздухът е адски замърсен
Следващите, че градът е много колоритен – всички къщи са боядисани с ярки и различни цветове, улиците и тротоарите са много чисти, а не виждах кофи за боклук. Пътищата бяха много широки, но имаше и големи задръствания. Това все пак е един от най-големите градове в света.
Стигнахме хотела ми в 09:00 ч. сутринта. Беше прекалено рано и отказаха да ме настанят преди 13:00 ч. Бях страшно изморена и ако седнех да чакам във фоайето, щях да заспя на секундата. Нямах кой знае какъв избор, така че
реших да се престраша и все пак да си покажа носа извън хотела
Като за начало погледнах през прозореца да видя дали обикалят хора с оръжие, дали има преследващи се мъже. После излязох отвън и се заслушах дали не се чуват от някъде изстрели и пищящи жени. Сигурно си личи, че съм гледала много филми. Така стъпка по стъпка, със засилено внимание от моя страна, започнах леко да се придвижвам по улицата.
Мексико се оказа много приятен град
В центъра почти всички сгради бяха стари и приличаха на тези от старите европейски градове. Беше пълно с катедрали и църкви. А площадът им е един от най-големите в света.
По улиците и магазините имаше много полиция, със сериозна екипировка, щитове и големи автомати. Всички бижутерски магазини, както и другите по-скъпи магазини, имаха въоръжена охрана с бронежилетки, по улиците имаше и много патрулки. Определено се грижеха сериозно за безопасността на туристите и гражданите.
Booking.comПоследната ми спирка за деня беше една висока сграда в центъра на града. Бях разбрала, че мога да се кача до 43-тия й етаж и да видя град Мексико на 360 градуса. Нямаше как да пропусна това. Вече имах подобни качвания в Банкок, Мелбърн, Хавай, Лас Вегас.
Много обичам да гледам отвисоко.
Когато стигнах горе, все още беше ден, но умишлено изчаках залеза, за да видя града и по тъмно, и, естествено, не съжалих. Пейзажът винаги е коренно различен и винаги е зашеметяващ.
Прибрах се в хотела и започнах да се оправям за лягане. По едно време обаче
започна някаква разправия в коридора пред моята стая
Първоначално не обърнах внимание, все пак се намирах в Мексико и според представите ми за тази държава се случваше нещо съвсем нормално. Да, обаче в един момент ми се стори, че чух български език. Приближих се до вратата и подозренията ми се оказаха верни. Стана ми много смешно и веднага отворих вратата. Бяха четирима – две жени и двама мъже. Трябва да съм дръпнала вратата много рязко, защото всички замлъкнаха на секундата и ме погледнаха стреснато. Сигурно си мислеха, че съм излязла да им се карам за шума, който вдигаха.
– Извинявайте, колко ви е часът? – попитах. Отново предизвиках смут, хората ме гледаха като препарирани около две секунди, след което всички избухнаха в бурен смях
Континент 5
Южна Америка
Държава 10
Боливия
С колело по „Пътя на смъртта“
Ден 40 – 14.02.2017 г.
Хайде, пак ранно ставане! За днес имахме организирано спускане с колелета по
най-опасния път в света, така наречения „Път на смъртта“
Получил е това име, защото има най-много жертви по него. Издълбан е в планината, изцяло черен път с безброй завои без никаква видимост. Въпреки че е бил отворен за движение в двете посоки, той е изключително тесен, достатъчен само за една кола. В същото време по този път доскоро ежедневно са минавали камиони и пътнически автобуси и дори са се разминавали. Бях гледала в интернет преди време видеоматериали от това място и настръхвах. Не можех да си представя как е възможно да съществува такъв път и да е активно използван въпреки непрекъснатите фатални инциденти. Още тогава у мен се зароди желание да посетя това място, макар че се страхувах за живота си. Едновременно много исках и изобщо не исках. Но ето че и противоречиви желания като това също се сбъдват.
Зоя не знаеше за тази моя мечта, но беше чула за този път и беше разбрала, че отскоро е затворен за коли. В момента се използваше като туристическа атракция за спускане с колелета. И веднага го беше включила в програмата.
Закараха ни някъде извън града, като през цялото време карахме по хубав асфалтов път.
Изкачихме се до над 5000 м надморска височина,
където спряхме, за да ни екипират и инструктират. Там тия височини за нищо ги нямат…
Дадоха ни гащеризони, предпазители за лактите, коленете, ръкавици, каски – абсолютно всичко необходимо. Пуснаха ни да покараме малко там около микробуса, за да свикнем с велосипедите и спирачките. Основна част от инструктажа бяха правилата за движение по пътя. Но най-вече това, че
най-бавните се движат от външната страна,
т.е. откъм пропастта.
Бях умряла от страх, понеже не се чувствах сигурна в уменията си да карам колело. Но вселената се беше погрижила всичко да се подреди по перфектния начин и аз вече бях получила доста тренировки в Камбоджа и Хаваите. Ако не бяха те, аз със сигурност нямаше да оцеля през този ден.
Маршрутът започва
първо с чисто новия асфалтов участък, след което се излиза от него и се продължава по стария черен път. Щяхме да караме 64 километра и да слезем до 1500 м надморска височина. Там щяха да ни качат обратно в микробуса и да ни върнат в хотела по новия път.
Вече бяхме готови и нашето приключение започна от едно място с феноменална панорамна гледка към първата част от пътя и едни много странни и много внушителни черни планини отстрани.
Спускането започна в участък, по който минаваха и коли, и това също го правеше до известна степен опасен. Карахме трите една зад друга, а водачът ни сменяше позиции, за да може да ни наблюдава и държи под контрол, но също и да ни прави видеозапис и снимки, което влизаше в цената.
Микробусът ни следваше през цялото време. Шофьорът имаше готовност да спре всеки един момент, ако на някой му стане лошо, получи контузия или се уплаши и не може да продължи. В такава ситуация човекът се качва в микробуса и продължава до долу, возейки се. Също така имаше и едно резервно колело, в случай че някое от другите се повреди или спука гума. Всичко беше измислено до най-малкия детайл.
Още в началото на спускането минахме през
пункт за проверка за наркотици,
което ни се стори странно. После към 10:00 ч. спряхме на едно място, където имаше няколко ниски ламаринени постройки. Сервираха ни закуска пред една от тях. Тя включваше сандвич с яйце от корморан, хляб, маргарин, топла вода за чай, какао или кафе, банани и десертчета.
След това се качихме обратно на колелетата и много скоро стигнахме до едно място, на което се отклонихме от асфалта и започна само черен или, буквално казано, кален път. Имаше и една голяма табела с описание на пътя и, естествено, с неговото име Death Road.
Този прочут път на смъртта изглеждаше точно както си го бях представяла
За щастие точно в началото, когато потеглихме, имаше мъгла и не се виждаха пропастите надолу. Съответно имахме време да свикнем с настилката, без да се стресираме от страшните височини под нас.
След като свикнахме, мъглата изчезна и повече не се появи, а пред нас се откриха зашеметяващи гледки. Хем искаш да гледаш планините, хем те е страх да отклониш поглед от пътя, защото всяка една малка грешка може да бъде смъртоносна.
Движехме се не на метри, а на сантиметри от ръба на пътя, след който често следваше прав отвес от около 200 – 300 метра надолу. А аз, като най-голямото шубе и възможно най-бавния турист, трябваше да карам най-близо до ръба, защото такива бяха правилата – бавните се движат от външната страна.
Страхът ми се поддържаше и подсилваше непрекъснато не само от височините, но и от неравностите по пътя – всякакви бабунки, вдлъбнатини и камъни, както и от падащата като водопад вода от планината, изливаща се буквално на пътя.
Бях толкова бавна, че Зоя и Диана не можеха да ме чакат и заминаха много надалече пред мен. А отстрани често прелитаха всякакви „състезатели“. За капак на всичко през няколко метра имаше табели, показващи местата, на които са починали разни хора, почти винаги по няколко заедно.
Колкото повече се спускахме, толкова по-топло ставаше. Вече към края на пътя се съблякохме по къс ръкав. Нещо, което последно бях направила в Мексико за малко и нямаше да ми се случи отново през следващите дни. Нищо, че бяхме от тази страна на земното полукълбо, където през това време на годината беше лято.
На едно място спряхме да видим свободно растящи банани и кока. Банани бях виждала, но за първи път видях
кока в дива среда
Не че до преди два дни не бях видяла и изсушения вариант, който сега срещахме непрекъснато.
Горе-долу така приключи нашето спускане по най-опасния път в света. Долу, на 1500 м, беше истинско лято и ни чакаше сервиран обяд в едно заведение с басейн, душове и тоалетни.
Прибрахме се в хотела в 18:30 ч. и преди вечеря минахме през
пазара за вещици
Това място ни втрещи. В магазините и по сергиите продаваха какви ли не странни неща. Първо имаше
шишета с цветни течности,
всяка помагаща при различни проблеми. Колкото цветове съществуват на този свят, толкова цветове течности продаваха и тези хора. Така, както имаше такива, предназначени да донесат здраве, така имаше и за любов и пари. Всяко шише си имаше етикет, изобразяващ предназначението на вълшебната отвара.
Второ, имаше
комплекти за правене на магии
Комплектът включваше пера, нокти, яйца, изсушени морски звезди, вино, изобщо всякакви щуротии, както и дървени съчки и подпалки, за да можеш да си направиш и огъня. Продаваха и само снопчета от съчки или дърва, ако нямаш нужда от цял комплект.
Трето, и за мен най-ужасяващо от всичко бяха
изсушени бебета лама и алпака
Някои от които извадени още като зародиши от коремите на майките им. Висяха от тавана, завързани през главичките. Не помня дали питах за какви магии се ползват, но и да съм питала, вече съм забравила.
След вечеря направо се прибрахме в любимия хотел за последната ни нощувка в Боливия. На следващия ден ме чакаше последната държава от обиколката ми на света – Перу.
(Следва продължение)
Пълният пътепис на това неповторимо приключение е поместен в книга от 340 страници с меки корици и малко черно-бели снимки, цената е 15лв.. Към момента се разпространява само и единствено от авторката лично. Изпраща се по куриер или Български пощи. За да поръчате изпратете съобщение на страницата на книгата „Една обиколка на земното кълбо“. Ако нямате профил във Фейсбук, оставете коментар тук под пътеписа и Диана ще се свърже с Вас по e-mail.
Полети до този момент:
Дата | Час | Авиолиния | Полет | Цена лв. |
07. Jan | 17:55 – 18:50 | LOT | София – Варшава | – |
08. Jan | 14:55 – 6:35 (+1) | LOT | Варшава – Пекин | 596 |
11. Jan | 5:50 – 12:15 | Air Asia | Пекин – Куала Лумпур | – |
17:15 – 18:25 | Air Asia | Kуала Лумпур – Банкок | 273 | |
20. Jan | 8:35 – 11:40 | Air Asia | Сием Рийп – Куала Лумпур | – |
22:00 – 1:10 (+1) | Air Asia | Куала Лумпур – Бали | 270 | |
25. Jan | 23:15 – 6:55 (+1) | Jet Star | Бали – Брисбън | – |
26. Jan | 8:50 – 12:15 | Jet Star | Брисбън – Мелбърн | 150 |
29. Jan | 9:20 – 10:50 | Jet Star | Mелбърн – Улуру | 179 * |
30. Jan | 13:00 – 17:35 | Jet Star | Улуру – Сидни | 323 * |
31. Jan | 17:45 – 6:25 | Jet Star | Сидни – Хавай | 403 |
04. Feb | 13:25 – 21:10 | Allegiant | Хавай – Лас Вегас | 368 |
07. Feb | 7:45 – 9:10 | Virgin America | Лас Вегас – Лос Анджелис | 87 |
09. Feb | 00:20 – 6:10 | Volaris | Лос Анджелис – Мексико Сити | 223 |
11. Feb | 10:05 – 17:05 | InterJet | Мексико Сити – Лима | 350 |
Автор: Диана Чавдарова
Снимки: авторът