В днешните карантинни дни Янита и Христина ще ни водят до Куба – Приятно четене:

Пътуване до остров Кайо Санта Мария, Куба

Преди няколко години, когато хората бяха в очакване „свършека на света“, така както календара на маите твърдеше, ми попадна една съвсем изгодна оферта за 15 дневна почивка в Куба за Коледа и Нова година. И тъй като августовската отпуска изцяло посветихме за преместването на дома си от един град в друг, избрахме без колебание или дебати вместо сняг- слънце за коледните празници.

Разглеждайки разни рекламни брошури, които ни убеждаваха, че

Куба

е наистина едно красиво място, на което си струваше да се изживеят последните мигове живот, избрахме почивка на остров Санта Мария. Още от ноември бяхме стегнали багажа, хубавите ни спомени от предишни маршрути из Карибско море ни зареждаха с още повече ентусиазъм.

Очакваше ни

дълъг полет от Амстердам до Торонто

и после:

по- кратък до летището в Санта Клара,

най- голямото в близост до острова. Няколко филма, хапване, подремване и прикачване. А когато досадата ни застигна, нямаше власт. Бяхме над Куба и стюардесите любезно ни помолиха да попълним бланките за туристическите си визи, което означаваше, че скоро ще кацнем на кубинска земя.

Визата

е входна на стойност 25 долара, стига бланката да е попълнена без поправяне, задраскване и без каквито и да са излишни знаци. Заради излишествата, пък и заради това, че представителите на властта са решили, че визата не е правилно написана, рискувате да платите нови 25 долара за нова бланка и така до безкрай и докато се научите да попълвате безгрешно. Нищо особено: име, презиме, фамилия, дата на раждане и място, държава… но пък изведнъж се оказа най- скъпият формуляр, който съм попълвала.

Самолетът започна спускането си към летището, земята приближаваше, наедряваше в илюминаторите и всичко долу започна да придобива ясни очертания. Зеленото под нас се оказа някаква необичайна и странна смесена гора от палми и широколистни дървета, малко по- далече от тях се белееше пистата.

Летището в Санта Клара е военно

и няма нищо общо с обичайния вид на летищата за граждански полети по света. Още от въздуха се виждат бункери, военни хангари, боядисани в камуфлажни цветове, военни самолети и джипове в движение непрекъснато около тях. Такава необичайна суматоха, сякаш всеки момент ще засвири сирена, предупреждаваща за вражеско нападение и въоръжените с автомати войници ще заемат стратегическите си места за обстрел на пристигащите туристи. Някаква тревожност жужеше из въздуха, та не смеше никой да се усмихне даже.

Наредихме се на опашка, зачакахме

първата си паспортна проверка

И като се започна едно снимане, едни разпити защо идваш в Куба, къде си ходил преди това, защо? В Африка бил ли си, болен или здрав си... бавно и изнервящо. Пътниците нямаха право да се разхождат сами в зоната на летището, военната обстановка си казваше тежката дума дори и когато на някого му се приискаше да отиде до тоалетната. Отвеждаше го мъж или жена във военна униформа, които следяха изкъсо, какво се случва в тоалетната. Паспортната проверка приключваше с връщането паспорта на всеки пътник, а също и на багажа му. Лентата за багаж стоеше съвсем ненужна, защото не се ползваше, за да нямало струпване на хора. Просто ни наредиха в редичка куфарите по реда на взетите паспорти, от какви съображения – така и не разбрах.

Желанието да излезем по- бързо извън от летището ескалира в нервни физиономии и в потропване, и често разваляше правилната редица от нетърпеливи хора. Отвън ни чакаше хубав, голям автобус с климатик и бар – такава

стряскаща промяна в кубинското разбиране за „Добре дошли“,

че чак се спогледахме недоверчиво.

И пак паспортна проверка, пак преброяване на туристопотока, а на финала: бира за 3 долара и най-после дългоочаквания релакс в хладната атмосфера на автобуса. Гидът – симпатичен възрастен кубинец, с някакъв протяжен акцент обясняваше на английски език колко ще пътуваме до

остров Санта Мария,

къде ще преминем, какво ще видим, като преди това ни се представи и с възторг обясни за посещенията си в Европа: Чехия и Германия. За всеки въпрос или забележка си имаше извинение човекът, че не ги разбирал. То не че и ние го разбирахме, но нямаше особено значение, защото бяхме твърде любопитни да разглеждаме прелитащия около нас непознат и красив свят.

Докато си пътуваме и погледите ни се рееха из синьото на океанските ширини, гидът патетично обясняваше, как за 4 години откакто е позволено, близо 2 милиона души в страната имали смартфони. (В последствие се зачудих, защо ли им са, след като в хотела WiFi за 1 час и с ужасно качество на интернета струваше 3 песос – цяло състояние за обикновения кубинец)

Влагата стана неописуемо тежка. Автобусът се движеше през някаква мараня, през лепкавия въздух по пътя към Санта Мария; път строен цели 10 години, според нашия гид.

За да се опази околната среда и да не се нарушава естествената миграция на рибите, на места пътят през океана преминаваше в мост. Странно ми се стори решението на строителите години наред да правят насип във водата, после да прокарат тесния път с две платна, да го обезопасят и т.н. вместо да открият една фериботна линия и да си решат проблема и този на рибите с лекота.

От Санта Клара до Санта Мария

разстоянието преодоляхме за около час и половина, от това време близо 30 минути се движехме само по моста. Искаше ми се да е повече, не само заради красотата на океана, а за да си спестя страховитите гледки на трите селища, през които преминахме. Бедността и мизерията бяха потресаващи.

Действителността шокираше:

навсякъде къщите бяха стари, грохнали дървени постройки или неподържани панелки, около които хаотично дивееха запустели терени обрасли с трева и храсталаци, по които пасяха дръгливи животни: крави, коне или кози. На пръв поглед кубинците имаха същия проблем: дивите природни зони, където нямаше човешка намеса, бяха изумително красиви, като парчета земя, откъсната от рая. Но застроените терени на населените места – някакъв ужас с привкус на бетон, ламарина и прогнила дъвесина.

Случваше се пътьом да се разминем с всякакви хора: колоездачи, хора с триколки и трактори, хора на коне, но рядко се случваше да се разминем с автомобили.

В Куба личният автомобил се оказа лукс,

тъй като цената му надвишава цената на една къща и семействата избират разумното: това да имат покрив над главата си, като избягват скъпите месечни наеми от по 50 песес. Автомобили обаче има и разхождайки се по улиците на някой голям град, сякаш се озовавахме в 60-те години на миналия век някъде из Америка: от една страна- заради автомобилите, а от друга – заради сградите. И в двата случая: еднакво стари и доволно очукани, олющени от времето на житието и битието си.

Хората не изглеждаха различно: съвсем обикновени и съвсем отрезвени, и нищо общо с очакваното клише: нито вдигаха наздравици с чаши, пълни с питиета в кехлибарен цвят, нито пушеха световноизвестните си пури, нито пък бяха окачили на всеки ъгъл портрети на Фидел Кастро или Че Гевара. Хората изглеждаха състарени, но се усмихваха сърдечно, приближаваха с тревога, която изчезваше щом им засвидетелсваха желание за комуникация. Изместваше я любопитството им, въпроси дали могат да вземат тениските ни, сандалите, панталоните или дълбоките плетени чанти за плаж, които влачехме навсякъде с нас наблъскани с бутилки минерална вода. Хората отказваха пари (освен песос), не заради гордост някаква, не заради честолюбие, а защото нямало какво да си купят с тях, нито пък имало къде да ги обменят. Предпочитаха дрехи или вещи, бонбони за децата си или храна и напитки. Не, че страхотният кубински ром беше скъп, някакви си 5 песос или 6 долара за бутилка отлежал, а от най- качествените пури десетина можеха да се купят за малко над 100 долара, но хората проявяваха любопитство към онова, което не можеха да си позволят. За тях все още съществуваха забрани и ограничения, за преодоляването на които се изисква време. Никой не знаеше точно колко време, защото промените все пак се случваха. Една от тях се оказа правото хората да развиват дребен частен бизнес. В понятието се влагаше точния смисъл: дребен, за целта на който се изграждаха малки неугледни на вид тенекиени бараки или щандове с неопределено работно време и близо 10% от населението се било захванало с тази работа (пак по информация на нашия любезен гид).

Всъщност, със странни определения за права и задължения беше обграден кубинският човек, от безплатната баница на социализма за него беше останало само медицинската помощ и погребението, всичко друго струваше обикновено повече пари, отколкото месечната заплата на работещия човек. Най- голямото перо от бюджета на Куба не се оказа захарта, клишето с което бях свикнала, а туризма. И кубинците правеха всичко възможно гостът- турист да се чувства доволен в изградените за целта специализирани туристически селища или комплекси по бреговете на океана, на 100 метра от които обикновено започваше жестоката действителност, разказваща приказки за бедност и потресаваща мизерия.

И още: Куба печели доволно и от износа на кадри и интелект: хора, които плащат висока цена за виза и позволение да работят в чужбина, а в последствие- и почти половината от месечните си заплати зад граница. Такива са кубинците- бедни, но не в имането е същността на живота им: салца, меренге и фиеста- това е живота, дефиниран по кубински.

Най- после пристигнахме на острова и първото нещо, което видяхме беше военното КПП, на което платихме поредната входна такса, този път тя беше достъп до острова. Оказа се, че паспортния контрол е още по- строг от този на летището, защото кубинци на острова не се допускат. Изключение правели само онези, които работят из хотелите и атракционите на Санта Мария. Военните патрули в по-голямата си част са от млади хора, оказа се защото военната служба в Куба била задължителна и всеки младеж, навършил 18 години, подлежал на задължителна военна служба, преди да започне да разполага със зрелостта и самостоятелността на живота си.

Отвъд КПП-то: пак само вода, очертана от слънчевите отблясъци; синият лазур на странното и плитко атлантическо крайбрежие, от спокойните води на което стърчеше растителност: храсти и дървета, които по- скоро изглеждаха като наводнени терени след скорошно бедствие. Или поне моята асоциация беше такава.

Подминаваме първия хотел Иберо стар, пътят след него се извива в алея от палми, която малко по малко се разширява в отлично поддържана градина. Насред градината ни посреща ръждясал кораб с надпис на палубата „Добре дошли в хотел Мелия Лас Дюнас“. И преди да вдигнем поглед, за да видим 5 звездния хотел, към който пътуваме трансконтинентално повече от 17 часа, пред нас се изправя ново КПП. И нова паспортна проверка, и ново преброяване на туристите, и нови емоции във вече едва поносимата изпепеляваща жега.

Имах чувството, че дробовете ми горят, вдишвайки не въздух, а лава. За радост, проверката се оказа бърза, а прохладното огромно мраморно фоайе на хотела- животоспасяващо. И изведнъж сякаш Куба изчезна, сякаш я забравихме отвъд вратата на хотела, който се оказа истинско 5 звездно бижу: в ляво- рецепцията, а срещу нея- маси и столове, подредени в голям полукръг с изглед към брега, плажа и онова хипнотизиращо синьо на океана, което ще сънувам винаги. Хотелът не беше разпрострян на височина, а на ширина в постройки от по два етажа с по 16 апартамента във всяка една от тях или общо стаите в целия комплекс бяха около 950.

От една страна всеки гост имаше достъп до всички плажове, но от друга- не беше съвсем така, защото указателни табели предупреждаваха навсякъде кой от плажовете е затворен тип, кой е обществен, кой е само за възрастни и кой е за семейства с деца, като разбира се, жестът към децата господстваше с цялото си благородие и тук: най- хубавите плажове бяха за деца и отново за децата всичко, което предлагаха тези плажове, се оказа безплатно. В такъв един момент се убедих, че държавния приоритет туризъм не е високопарна словоблудна измислица. И ако трябва да препоръчвам нещо важно за резервацията на бъдещите туристи, това е изборът на т.нар. Смайл резорт, който гарантира големи отстъпки от цената за почивката в Куба, особено ако сте с деца.

Хотелската градина изобилстваше от растителност, цветя и водни пръски, невидими но осезаемо разхлаждащи въздуха. Сред тази райска на вид обител бяха разположени тръстикови барове, които всеки би помислил за странен градински декор, ако не се случваше да бъдат отворени понякога, за да изпием по едно мохито или кокосово мляко.

Освен това, всяка вечер се предлагаше различна атракционна програма: шоу с делфини, балет, танци, театър… които осмисляха кубинската ни ваканция по един особено сантиментален начин, който години наред ме придърва назад към слънчевата земя на контрастите. А извън обетованата земя на хотела- ежедневните екскурзии до близки и далечни градове: Ремедиос (със статуята на рака и Музеят на захарната промишленост), Кайбариен, Камахуани, Санта Клара, Пласетас, Сагуа ла Гран, Санто Доминго…

Такава за мен беше Куба отблизо. Очарованието е в нейната съвършена простота. Едно екзотично преживяване, един флирт с времето на непознатия отвъдокеански свят, който има строго лични дефиниции за щастие и пълноводен живот. Земя, която никой не може да си представи, преди да я види, да я усети, да я преживее. Причинете си я. Обичан път от мен.