и единствената държава-континент. Разположила се е на 7 692 024 км2. Ако се поровите в интернет лесно можете да намерите картинки на различни държави, наложени върху картата на Австралия. Европа например се побира напълно спокойно и даже остава място да сложиш още веднъж половината ѝ. Голяма част от европейските туристи пристигат на континента без реална представа за размерите му и редовно има истории за преуморени шофьори и недоволни пътешетвеници.
Ние обаче знаехме колко е голяма
Знаехме също, че въпреки гъсто населените крайбрежия на изток и на югозапад, по-голямата част е пустош – слабо населена пустиня или савана. По тази причина повечето шофиращи туристи се придържат към източното крайбрежие и летят до Улуру или Пърт. Ние нямаме такива намерения. Като ще сме тук, ще видим всичко! И за това събираме коментари на изненада и удивление, когато представяме плановете си на местните (по всяко време от пътуването).
Планиране
Естествено тези амбициозни планове изискват и амбициозно МПС, което да ни прекара през дивия континент – МПС със собствените си специфики, за които трябва да се вземе решение предварително.
Първо, след първоначалните ни проучвания бързо решаваме, че това моторно средство ще бъде купено, а не взето под наем. По този начин ще имаме собственически контрол върху колата и няма да ни дебнат скрити клаузи в договора. Също така цената за наем е подобна на тази при покупка, а при продажбата след това можем да си върнем инвестицията – все пак парите не растат по дърветата. Пък и да растяха, саваната и пустинята не са много плодородни.
Второ, ще трябва да е SUV. Освен факта, че живот в SUV е залял социалните мрежи с романтичната си визия, тази опция ще ни спести много пари и много кахъри. Ще можем да си ходим с къщата, да си имаме удобна кухничка и легло. А и комбинацията между платени (с всички луксове) и безплатни (само с тоалетна до пътя) къмпинги, която SUV-ът би ни предложил, е далеч по-изгодна от хостели и квартири.
Трето, силно усложняващо условие е да има възможност за 3+1 седалки. Мама и тати ще се присъединят към нас за последните две седмици от пътуването и е важно да можем да споделим пътуването, вместо да се главоболим за още една кола под наем. Пък и друго ще е да сме си заедно и да обсъждаме гледките по пътя и плановете за деня. (А трябва и да имаме достатъчно възможности да се скараме. За къде сме тръгнали иначе?!?)
Формулирайки тези важни изисквания и сещайки се за един куп по-маловажни, решавам, че трябва да заложим на Закона на Привличането, за да получим от Вселената точно това, което търсим. Затова, докато бяхме в Германия написахме списък с желания, който си препрочитахме редовно, за да не пропусне Вселената нещо, когато дойде моментът да ни връчва колата.
С възможност за пренареждане за спане и за дневно ползване
4 седалки за пътници
Мобилна кухненска станция
Странични прозорци
Достатъчна височина, за да може да сме изправени вътре
Достатъчно място за складиране на вещи
Странична тента
Оборудване за къмпинг – маса, палатка, столове, котлони, кухненски принадлежности, хладилна чанта, охладител за вода.
Търсене и намиране
9 септември
Днес е много важен и възторжен ден, ценен за цялото ни австралийско пътешествие. В още по-студена сутрин от вчера тръгнахме към
Редферн –
кварталът, в който се помещава Too Easy Travel (Твърде Лесно Пътуване). Компанията съществува с основната цел да направи пътуването на такива като нас из Австралия … твърде лесно. Заради това много внимателно избират и купуват коли, в които после инвестират – подменят старите им части, но винаги в повече от задължителното според щата. Освен кола, на която можеш да се довериш, получаваш и оборудването, с което общо взето можеш да се качиш в колата и да тръгнеш на път. Това включва и конструкция, служеща за кухня или, в разгънато състояние – за легло. И на всичкото отгоре помагат с бюрокрацията, включват една година Пътна Помощ и са на разположение, ако имаш нужда от съдействие от другата страна на Австралия. Дали не става твърде лесно? …
Абе, хората си знаят работата и при такава убедителност няма как да не им повярваме. Заради знанията им за австралийските пътища дори успяват, без много да се мъчат, да ни сменят концепцията. Според тях не само ще ни е много трудно да намерим SUV с 4 седалки, а и не би могъл да се справи с разстоянията, които ние планираме да изминем или пък с условията по пътищата, които все пак често изискват 4х4 шофиране.
И ето, че сме на паркинга на техните механици (наградени с “Най-Добри механици” за последните 5 години) и внимателно оглеждаме вече продаден, но напълно оборудван Нисан 4х4, за да видим, можем ли и ние, аджеба, да живеем в такова нещо 4 месеца. На нас ни предлагат
избор между Ford Escape и Mazda Tribute
Задаваме милион въпроси, караме Ford-a, задаваме още милион въпроси … Има вариант и да сложат
палатка на покрива на колата,
която да минимизира постоянното разместване долу, да осигурява проветривост в горещините, но също така ние виждаме в тази опция и възможност да спим всичките четирима в колата, когато пристигнат мама и тати.
Тръгваме си с достатъчно информация, за да вземем решение до края на деня. Търсенето тези дни е толкова голямо, че двете налични коли няма да ни чакат дълго. Пък и ние няма да стоим в Сидни цяла вечност (колкото и да ни се иска). Пращаме съобщения на родителските тела и се придвижваме към центъра, в очакване да дойде време европейците да се събудят,
за да обсъдим възможностите с по-знаещи от нас
До края на деня, след обмен на коментари между Австралия, България и Англия,
получаваме силни препоръки за Mazda-та,
въпреки, че ние клоняхме към Ford-a. Решаваме, че ще трябва и японската кола да се пробва и звъним да ни очакват утре сутрин пак.
***
10 септември
Излизаме от хостела с банан в ръка и пак сменяме няколко влака, за да стигнем до Too Easy Travel. Карат ни до механиците и започваме да оглеждаме Mazda-та по списъка, който ни прати бащата на Ник … сякаш знаем какво гледаме. За да обърка съвсем решенията ни, колата не пали и трябва да и подадат ток – май не е много добър знак това. Но те пък казват, че акумулаторът е в списъка с части за подмяна и няма място за притеснения.
Джипчето се кара по същия начин както и Ford-a и не изглежда като да можем да вземем решение на тази база. Има, обаче, много странна функция, която не ни харесва –
свири, когато вратите са отворени
Първо е много досаден звук и второ – със сигурност има ефект върху акумулатора – все пак ние доста ще ги държим отворени.
Стоим в средата на паркинга и не можем да решим какво да правим, а механиците са твърде заети, за да погледнат функциите, по които имаме въпроси. И си оставаме така незнаещи доста време, докато накрая решаваме да действаме. Ще платим депозита, но ще решим коя от двете коли ще купим по-късно днес, когато получим отговор на въпросите си. И така се разделяме с 500 AUD.
Докато си седим в остъклената бирария и вършим административни дейности ни се обаждат от Too Easy Travel с някои отговори и
ние се решаваме на Mazda-та
Колата ще е готова в след три дни, а ние нямаме търпение! (От друга страна, сега ще можем по-пълноценно и целодневно да разглеждаме Сидни още три дни.)
***
13 септември
Взехме колата!!!
Прибираме се от сутрешната разходка и пак тръгваме по многото влакове, за да отидем да си вземем колата. Тя ни чака пред офиса – чиста и излъскана и след двайсетина минути попълване на документи, олекнали с още 5500 AUD сме отвън да се снимаме за спомен. С детайлни инструкции къде и как да приключим административно прехвърлянето, ние тръгваме. Надявахме се днес да можем да сложим и палатката, но няма да успеем навреме.
Влизаме в държавната служба на Нов Южен Уелс с дебела папка документи,
взимаме си номерче и търпеливо изчакваме да дойде нашият ред. Когато обаче сме на гишето и искат на Ник паспорта, за да го регистрират, се оказва, разбира се, че той не си го носи – останал е в квартирата. Събирам аз багажа, за да си ходим, но се оказва, че може да прехвърлят колата на мое име, защото аз имам паспорт у себе си. Ура!
Но сега искат втора форма за индентификация. Шофьорска книжка? Не, не я приемат … Хм … Но банкова карта ще свърши работа. Това го имам! Но … на нея пише V Kolarova, а не пълното ми име и не важи. Отивам на компютрите да принтирам извлечение от банката си, но, разбира се … и там не пише цялото ми име (АААААА!!!). След 5 минути тюхкане се сещам, че нося и българската си дебитна карта. Вадя я … там е написано цялото ми име! УРААААА! Да, ама НЕ! Картата ми е изтекла преди 2 месеца, а в извлечението от българската банка името ми е написано на кирилица. Всичко останало е на английски, в паспорта името ми е написано на двата езика , но не могат да го приемат. Това е някакъв истински “петък тринайсети” кошмар!
Тръгваме си! Имаме две седмици да намерим правилните документи и да прехвърлим колата. Другия път всичко ще си имаме! Пазаруваме най-важните неща като дъска за рязане и лампички за „кухнята“ и се връщаме в квартирата, за да измислим как ще организираме утрешния ден, като тепърва ще трябва да перем, да пазаруваме храна, да слагаме палатка и тента на колата и да пристигнем на първата ни спирка с достатъчно време за туризъм.
***
14 септември
Днес беше много по-труден ден от нужното. Първоначалният план беше да сме
в къмпинга на Катумба
около 12:00 часа на обяд. Знаейки, че плановете за палатката трябва да се прехвърлят за днес, изместихме пристигането за 14:00 часа, което ще ни позволи да видим местните забележителности.
Katoomba, New South Wales, 2780, AU
Пристигнахме в 16:00 часа – ядосани, уморени и гладни. Защо така? Ще ви разкажа …
Ставаме рано сутринта, събираме багажа и отиваме до местната обществена пералня (за първи път в живота ми). В рамките на един час, докато дрехите се перат и сушат, успяваме да подредим всичките вещи в колата и да подготвим завивките за довечера. Свършваме точно навреме, за да сгънем топлото пране и да тръгнем.
Вече сме огладнели, затова Гугъл ни води на брънч (пак). Първо си мислех, че е грешка да седнем в ресторанта, вместо да си вземем сандвичите за по пътя, но след двата часа, които преживяме след това, знам че решението да си починем в заведението беше благословия.
Най-сетне пристигаме на мястото с палатките,
което се оказва просто един гараж, пълен с каяци. Човекът, който ни посреща, май е този, който ни пратиха да търсим, но той изглежда без какъвто и да е авторитет тук. Явно и бърза за някъде, защото не ни оставя добре да огледаме изложената тента, а бързо я сгъва и тръгва да я слага на покрива. Защо ние получаваме изложената, а не нова – не мога да отговоря, а и нямам време да се интересувам.
Пита ни дали можем сами да си я сложим или той да го направи, което ще му отнеме поне половин час. Ние явно показваме липсата си на опит в такива начинания и се разбираме да го направим заедно, като ние ще му платим малка сума върху цената на палатката и на тентата.
О, боже! Как си представяше, че ще се справи само за 30 минути, не знам, когато отнема на трима ни поне час и половина и той ни най-малко не изглежда по опитен от нас – някъде между страхотните умения на Ник и моята липса на всякакви. Това е най-пипкавата, досадна, мръсна и потна работа и все още не мога да разбера, защо тази услуга не ни беше включена към колата, както уж е в процедурата. В края на мъките съм толкова ядосана на ситуацията, (особено предвид несполучливите събития от снощи) че ако имаше запис на разговора ни, щях да звуча като R2D2 от Междузвездни войни – силно цензурирана.
Човекът даже не ни обяснява как се ползват тентата и палатката и докато ние се мъчим да ги съберем, след като ги отваряме на паркинга, той си седи в колата и просто ни гледа, докато същевременно ни притиска да бързаме, защото трябвало да затваря.
Успяваме все пак да приберем всичко и да се закараме до магазина, където пазаруваме, зареждаме колата, и се измиваме след фиаското с палатката.
Тръгваме за
Национален парк Сините Планини (Blue Mountains)
Паркираме се в къмпинга по светло и започваме първото си нагласяване.
Отваряме палатката и се удивляваме на ветрилната ѝ конструкция. Пък и доста готини изглеждаме с нея върху колата, сякаш знаем за къде сме тръгнали. Същевременно аз отлагам подреждането на багажника, защото онова свирене на колата, така и не го измислихме. А така не искам да ми пробива мозъка, докато подреждам. И както си намирам оправдания да не започна, Ник намира РЕШЕНИЕТО! Когато ръчно завъртиш ключалката към заключено състояние, колата си мисли, че вратите са затворени и спира да пищи. Алилуя! Сега вече мога да подреждам.
***
Същата вечер се допитвам до Инстаграм как да наречем новата ни Mazda Tribute 2002 и пристигат много интересни предложения. С микс от три бихме искали вече официално да ви представим нашия
Бърти the Cangоroof
(втората част е игра на думи по идея на малкото ми братче, която за съжаление не мога преведа).
Не отговаря на всички точки по първоначалния списък, но има най-важните. Затова си пожелаваме Бърти да е силен, успешно и безинцидентно да ни бъде дом за следващите четири месеца и да ни заведе в дълбините на Австралия.
Както и очаквах презокеанско-междуконтиненталното пътуване не е шега. Не вярвате… ?
Великото преселение
С полусъбран багаж правим едно последно гостуване на Нана и Амиас. Малко ми е тъжно, че няма да го видя как расте. При следващата ни среща ще тича и говори; ще прави почти всичко, което и ние възрастните можем. След целувки на раздяла и последна разходка с велосипедите приключваме със събирането на багаж. Той пък следва основното правило на багажите и не се събира в раницата, в която беше само преди две седмици. Сякаш дебелее, само като си седи. Дори и кантарът на летището доказа, че тайно се е угощавал моят багаж в Кьолн.
В амплоато си на бременни камили, с Ник тръгваме отново на дългото ни мулти-транспортно пътешествие. И като казвам дълго, имам предвид три неща:
Първо – пропътуваните километри. Според Гугъл разстоянието по права линия между Кьолн и Сидни е 16 575,22 km.
Второ – дългият списък от превозни средства и трансфери (невключвайки пешеходстването между спирки, платформи, изходи, входове, гишета, секюрити проверки и гейтове):
Трамвай от Дюрер Щрасе то Фенльор Щрасе (10 мин.)
Влак от станция Еренфелд до Летище Кьолн (30 мин.)
Изчакване на Летище Кьолн (1 час)
Автобус от Летище Кьолн до Летище Франкфурт (2 часа)
Изчакване на Летище Франкфурт (1,5 часа)
Полет от Летище Франкфурт до Летище Коала Лумпур (13 часа)
Изчакване на Летище Куала Лумпур (7 часа)
Полет от Летище Куала Лумпур до Летище Сидни (8 часа)
Автобус от Летище Сидни до Хостел Балмейн (40 мин.)
Трето – времетраенето на пътуването. Станахме от сън на 5 септември в 08:00 ч в Кьолн и си легнахме на 7 септември в 18:00 ч в Сидни. За да ви спестя сложните сметки поради часовата разлика, това са 50 часа будуване, в които успяхме да съберем около 6 часа сън с прекъсвания по самолетите. Следователно, не би трябвало много да ви изненада, че едва издържахме до 18:00 ч. И спахме 16 часа непробудно. Сигурно и на повече бяхме способни, но Сидни не чака – трябва да се обикаля.
Но да се върнем малко назад. Аз никога не съм била на презокеански полет през живота си. Притеснено ми е как ще се справя и за това съм силно екипирана – облечена с най-пижаместите непижамени дрехи (клин, спортен сутиен и тънъ), запасена с храна от всякакъв вид (от ябълки до шоколади) и подготвена със забавления за всяко настроение (книги – аудио и класическо-четливи, музика, карти и много други). За мое щастие немската авиолиния Кондор ме успокоява още с влизането в самолета. Качваме се на борда на нов и модерен самолет – възглавничка и одеало на всяка седалка, touch screen екрани, порт за зарядни. Сега знам, че тези неща са нормални на полети като този, но незнаещата ми душа е така щастлива в този сублимен момент! Самолетът е на редове 2 – 3 – 2, заради което с Ник сме сами и до прозореца! Добре започват нещата!
Самолет Франкфурт – Куала Лумпур
Докато се настаним и капитанът ни приветства на борда, цялата кабина е осветена в цветовете на дъгата. Всеки ред с различен цвят, премигващ надолу и горе по тавана. Как да не те накара да се усмихнеш, дори и с перспективите на предстоящи 13 часа в затворена кутийка.
Докато чакаме на летището намерихме фалафел сандвичи, защото не очаквахме да ни сервират храна толкова късно на самолета (21:00 ч). Затова нахранени и уморени се нагласяме да спим. Но бързо сме събудени с голям поднос вечеря – веган. Нас ни хранят първи на самолета, защото сме различни с хранителните си специфики. Горките ние, налага ни се да вечеряме втори път с разкошно кокосово къри и плодова салата (и още много екстри на подноса). Де да имаме и достъп до филмите на борда безплатно, съвсем ще сме випари.
Този полет не е толкова тежък, колкото очаквах. След доброто угощение, успяваме да заспим и с крайнико-изтръпващи позиции спим около 4 часа. Достатъчно, за да дойде време за закуска от веган кроасан, мюсли, плодове и други. Ех, че добре ни гледат Кондор.
Преди кацане решавам, че е крайно време да се разходя до тоалетната. До този момент не съм ставала от мястото си вече около 11 – 12 часа. Тялото ми хич не е готово за такава промяна. Горкото как го карам от претцел да премине в солета; от фузили – в лингуини; абе да се разгъне с една дума. Ама се даврандиса.
Благополучно
пристигаме в Куала Лумпур
и бързо намираме Старбъкс за кафе. Тук ще сме 7 часа (вместо 5), така че има достатъчно време да се поразходим. То не че летището е много голямо. Няколко пъти обикаляме магазините и стигаме до външната част с дъждовна гора и водопад. Да вдишаш истински въздух, когато си затворен и дишаш изкуствен си е направо благословия, но идва и с основния недостатък на тропическия климат – огромна влажност и високи температури. Не се трае много, дори и да не ти достига чист въздух. Добре, че паркчето е малко, че да не се налага да сме навън за дълго. След тази разходка намираме телевизионния център на летището и засядаме там. Нищо интересно не се случва, но има диванче да се омекотят уморените ни дупета.
Куала Лумпур
Към края на престоя ни, при липса на сън и относителна липса на храна, започваме да ставаме раздразнителни – аз де! Все малки неща, ама доста се насъбират и чашата започва да прокапва от ръба. Не помага, че има проверки за сигурност на всеки изход, следователно не можем да напълним бутилките си с вода (и в последствие силно се дехидратираме); не помага и че се качваме на старичък самолет (дори и с пълен каталог филми); или че храната е кофти и малко; или че през целия полет не изключват осветлението и е трудно да спим; или че искат да ни нахранят с наденички, въпреки, че изрично сме поръчали веган. Аз лично не успявам да спя повече от два часа. Ник успя мако повече. НО!, виждаме Улуру от самолета.
Сидни, Австралия
След всичкото това едва ли ще ви изненадам, като кажа, че се разплаквам докато кацаме, при вида на Операта кордисала се на пристанището. Умората или сбъднатата ни мечта – не знам кое от двете доминира, но мидената черупка напълно ме довършва при толкова емоции, бушуващи в мен! Невероятна гледка след толкова дълго време (вие решете дали е време на пътуване или мечтаене)!
Операта в Сидни от самолета
Забравяйки за часовата разлика (7 часа с България), звъня на мама и тати след като не получавам отговор на съобщенията си за благополучно пристигане. Опа! Милите, сигурно ги притесних да им звъня в 2 часа сутринта. Ама ще свикна! Ще трябва да засиля математиката.
Часова разлика между Австралия и България
Бързо и лесно се справяме с паспортната и митническата проверка
Нито визите искат да видят, нито ни преравят багажа. Намираме си и шатъл, който да ни закара по-близо до хостела, казват, че е по-евтино от влака. Миниван пълен с туристи, разтоварващ всеки от тях пред вратата на хотела им.
Ние не сме късметлии с локацията на евтиния ни хостел, защото тази услуга не стига до нашия квартал. Или… може би сме големи късметлии с дружелюбен шофьор, който все пак ни закарва до вратата. Но това е тайно – шефовете няма да одобрят!
Хостелът е дупка, особено предвид липсата на важни части от прозореца ни. Добре, че няма да вали скоро. Имаме огромно желание моментално да се шмугнем под завивките, но всички са ни предупредили да не спим посред бял ден, а да се съобразим с местното време и да си легнем, като дойде време да се спи. Затова набързо се изкъпваме и отиваме да
изследваме квартала Розел
Разсеяно и уморено се шматкаме по ветровитите улици и с твърде големи усилия, взимаме решения за вечеря. Прибираме се с кутийка суши и заспиваме минути преди края на първия епизод на „Момчетата от Медисън Авеню”, недочаквайки времето за спане. Планът беше да приключим деня поне след 20:00 часа – заспиваме в 18:00 и спим 16 часа.
В Австралия сме!!! Ехааа!!!
Сидни,
7 – 13 септември
Епицентъра на Там Долу
Чували ли сте английския израз „Там Долу“ („Down Under“)? Отнася се за едно много специфично място на нашата планета; това, за което всички имаме скрити и нескрити блянове; това, за което сме чували толкова истории за зли змии и страшни паяци; но също и онова, на което ги няма нито змиите, нито паяците. Терминът „Даун Ъндър“ се използва, гальовно да обобщи Океания – земите на Нова Зеландия и Австралия. Те всъщност ни най-малко не си приличат нито по климат, нито по флора и фауна, но защото са си така близко една до друга, вървят като две сестрички.
И двете – там долу, в южното полукълбо. Толкова далеч, че могат да съществуват само като вечната мечта на пътуващия по душа. Толкова далеч, че като дойдеш, оставаш за дълго. Толкова далеч, че са страшни думи за майки на европейски деца – отидат ли, връщане може и да няма.
Но пък не е чак толкова далеч, че да ни спре да дойдем. А щом ще сме тук, ще сме пълноценно тук! До Нова Зеландия няма да стигнем в тези разкази. Тя ще е земя за следващи пътешествия. Но съм сигурна, че вече знаете – Австралия ще я изръшкаме до дупка!
Австралия!
Нека си признаем, че ние севернополукълбовците не знаем толкова много за тези южни земи. Дали заради кратката им модерна история (заселени едва в края на XVIII век) или заради така далечното им местонахождение от нашите географски ширини, Австралия е земя на малко общи познания. И затова си мисля, че мога да позная какво ви минава през главата, когато чуете за нея: кенгурута и плажове най-вече, ама и още нещо. Нещо толкова голямо, че може би е единствената истинска неприродна забележителност, която ни дърпа към този далечен континент – Операта в Сидни! Нали познах!?
Сидни със своята Опера
е може би най-познатият ни град Там Долу. Чували сме за Мелбърн, Канбера и Бризбън, ама можем ли реално да си ги представим? Да им припишем някоя страхотна сграда или невероятно природно явление? (Е, ако сте обсебени от Австралия и сте я посещавали – сигурна съм, че вие можете. Аз на другите говоря, защото и аз бях като тях преди по-малко от три месеца.) Сидни служи като една неофициална столица на Австралия, както Ню Йорк на САЩ – знаем, че не са столици, но те са културните центрове, които ни теглят натам. Там, където всичко се случва – в Епицентъра.
***
7 септември
Не сме спали вече над 40 часа, но няма и да спим още. Ако искаме бързо да преминем на австралийско време, трябва да спим като местните. И ще чакаме. Ама за да чакаме, ще се наложи да излезем навън, защото познайте какво ще се случи, ако останем вътре. Намираме се в квартал Розел. Улиците са ветровити, но дори и през уморените ни очи започваме да откриваме, „че вече не сме в Канзас“. В Оз явно не се ходи само с летящи къщи – и самолетите вършат работа.
Птици, дървета, цветя, къщи, океан – толкова много неща, които не сме виждали до сега. Архитектурата ми напомня на Ню Орлиънс (не че съм била, ама по филмите така изглежда) със своите балкони и най-вече орнаментиката на парапети, колони и огради. В Европа почти съм добила имунитет към къщи и малки улички. Тук искам да снимам на всяка крачка, защото е така ново!
Но същевременно сме и твърде уморени да поемем града. За момента той само преминава покрай нас, пресвятква, колкото да ни държи будни. Утре ще го гледаме, истински, свежи и готови за Сидни.
***
8 септември
10 часа сутринта е, което означава, че сме спали 16 часа. В началото реших да го скрия от проверяващите ни от Европа, ама те пък никак не се изненадаха – дори и тези, които сън не спят, когато са на ново място. Явно е социално прието да изтървеш повече от половин денонощие, когато преди това си прекосил континенти и океани. Ние сигурно и още можеше да спим, но приключенският дух вече беше отворил широко очи в очакване, а и коремчетата ни се бяха поизпразнили. Тръгваме!
На десетина минути от нас е спирката на трамвая и заради хълмистата натура на нашия квартал вървим с гледка към ситито. Сканираме си Опал картите и се приготвяме да бъдем пренесени в един нов свят; да минем през дрешника или перон 9¾. Може да си мислите, че магията на Нарния и Хари Потър няма как да е приложима на нашата планета Земя, но аз мисля, че по-подходящa няма. Защото я виждам. Сидни наистина е един нов свят на моята Земя. Място като никое друго, на което съм била. Мегаполис без равен в Европа.
Минаваме през централната улица и покрай всеки голям, по-голям и най-голям небостъргач. Със сигурност не сме в Уорингтън вече. Но днес е неделя и както бързо ще разберем,
в Австралия неделята е ден на затворените врати –
поне на магазините и ресторантите. А ние и мобилен интернет още нямаме, че да помолим чичко Гугъл за помощ в намирането на закуско-обяд. И все пак се натъкваме на едно от най-хип местата за неделен брънч в Сидни – горе на покрива с гледка към марината и Mорския музей.
Заситили коремите, е време да прехвърлим вниманието към нуждите на фотоапарата и душата и тръгваме по алеята с цел –
Операта
Първо си оставяме очите по жилищните сгради до марината и очевидния различен подход на тукашните архитекти, сравнен с делата на европейските им колеги. После ахкаме и на променадата и споменаваме ландшафтните ѝ специалисти. Няма как да не се наснимаме тук, а още повече, когато и
Харбър Бридж (Пристанищния Мост)
влезе в кадър.
Мостът на пристанището в Сидни
Невероятно е да си помисля, че съм тук, където мечтаех да бъда. И както си го мисля в подножието на моста, изведнъж поглеждам на дясно … „Ник, погледни надясно!“ Ето я! Бижуто в короната на Сидни. Бяла и в цялата си прелест. Тегли ни да вървим към нея.
Операта!
А пътят до там ни зашеметява с всяка следваща стъпка и с всеки нов ъгъл, гледащ към тази прелест. Ник дори намира една точка, от която панорамната снимка включва историята, архитектурата и бирата на Сидни – доковете, моста, Операта, и остъклената пивоварна на James Squire.
The Rocks, New South Wales, 2000, AU
Продължаваме да се приближаваме и да откриваме. Натрупват се толкова подробности, които сега виждам, а не съм знаела! Снимките, които гледаме в Европа не показват тези “дреболии”. Като за начало – парадното стълбище води към три отделни сгради, в които за съжаление не може да се влезе (освен може би в кафенето). След това забелязваме, че конструкцията е бетонна, а бялото покритие са всъщност безброй плочки, които даже не са всичките бели. Групирани са в отделни пана, рамкирани в бежово. Сега вече, щом видя мидените форми, ще си представям този детайл. А ако търсите перфектната снимка, качете се на стълбите насреща, които водят към парка. В „златния час“ е златна гледка. Но имайте предвид – снимките не могат ни най-малко да се доближат до чувството да бъдеш точно тук!
След това силно усещане решихме, че заслужаваме нещо специално. И затова намерихме най-префърцунения бар в Сидни във Виктория Билдинг, където платихме безбожни пари за два коктейла. (Ако и вие търсите нещо да последва удоволствието от гледката на Операта, може би, останете на баровете на пристанището. Струва ми се, че ще е по-специално преживяване.) Но тук намираме и интернет, който за пръв път ни позволява да си говорим с Европа в реално време, да споделим вълненията от дългото пътуване, както и от първия ни ден в Епицентъра на Там Долу.
На история в Инстаграм споделих три снимки, на които написах „Ние“ „Обичаме“ и „Сидни“, защото е истина. Започвам да разбирам защо толкова много хора не ни повярваха, като казвахме, че няма да останем в Австралия. Може би няма да е чак толкова лошо ;).
***
9 септември
Днес е денят, в който започнахме търсенето на нашия бъдещ “дом” за пътищата на южния континент. Но тази история си е приключение сама по себе си и затова ще отделя разказите за следващата седмица. Ако си мислите, че дните ни от тук нататък са много къси и непълноценни, то е само защото пропускам часовете в търсене на перфектната кола. Не сме си губили ценното време, обещавам!
Понеделник е и е време да свършим административните задачи, като да се сдобием с мобилен интернет, че представяте ли си двама 24-годишни да преживеят 4 месеца без достъп до Фейсбук и Инстаграм. Е, и да не се губят в отдалечените местности, които ги очакват. Процесът е по-болезнен от очакваното поради блокирани телефони, забавяне на активиране и сложни банкови транзакции. Но момичето в магазина е търпеливо и най-сетне си тръгваме с по 60GB мобилни данни на човек, което е далеч повече от необходимото, но е и най-изгодната оферта. Ще има да си киснем във Фейсбук …
За днес имаме билети да посетим
Tower Eye (Кула Око) –
най-високата сграда на Сидни, пригодена да разкрие тайните на града с 360-градусова панорама. При купуване на билетите трябва да избереш времето, в което ще посетиш кулата – предиобед, следобед или надвечер. Ние се решаваме на последния вариант, като идеята е да се качим преди залез и да видим Сидни в дневна, залезна и вечерна премяна. Ще има да чакаме доста, а на нас ни е студено. Все още е ранен септември (представете си 9 март в България) и температурите не надвишават 18оС. Иска ни се да се приберем някъде на топло, но хем не ни се седи в някое кафене да си губим ценното време, хем няма как да успеем да се шмугнем в някой от музеите. За това се моткаме по улиците, пазарим някои неща, за които отдавна сме си мечтали и продължаваме папарашки да снимаме небостъргачите изпод полите им.
Tower Eye (Кула Око)
Идва време да се качим и след като няколко пъти се губим из мола, който е основа на кулата, най-сетне намираме входа. Минаваме през 4D филмче за Сидни, а после и през зелен екран да се снимаме – атракции за туристи. Но се качваме в малкото асансьорче и навреме пристигаме на платформата.
Днес слънце не изгря и там горе небостъргачите – великани на Сидни не са окъпани в светлината, на която се надявах. Притеснявам се, че и залезът няма да ни се покаже изпод сивите облаци, но за мое огромно фотографско щастие сивеещите сгради, започват да се оцветяват в оранжево и розово. Надеждите ми за уникален залез не са убити и слънцето пробива, изливайки всичките си цветове под сивотата, за да ни изпрати и да отстъпи място на дълбокото, тъмно, синьо небе. Снимките са спасени!
Светът обикновено се приготвя за сън със залеза, за края на един ден преди началото на следващия. Но Сидни сякаш няма никакво намерение да поспре. Докато ти висиш във въздуха, затворен между стъклата, той си живее – офисите светят, хората работят, улиците са пълни, Операта пее в светлина. Аз снимам без да предполагам, че следващият кадър ще засенчи сегашния, а после идва и следващ на следващия и още един и …
Но идва време и да слезем и да стъпим здраво на земята и … нещо се е променило. Ако като мен не сте били в метрополис като Сидни, той може да ви се стори
едновременно поразително вълнуващ и доста скучен
Колкото и да ти се иска, не можеш да прекараш цялото си време по централните улици вперил поглед към висотите на града, а гледките на нивото на окото са магазини, както навсякъде другаде. Но сега виждаме града по различен начин. Вече официално сме се запознали и сега свързваме двете му половини натурално. Разпознаваме структурите, които изследвахме от там, от горе. Може да сме се възхищавали на архитектурата преди, но тя беше все пак далеч от нас. Сега е близо, защото и ние бяхме там горе – в небето, където се подвизават тези гиганти.
Част сме от Сидни.
***
10 Септември
Туристическият ни ден днес започва късно – доста след обяда, но пък правилно – с посещение в
Музея на Сидни.
Докато купуваме билетите, ни предлагат да се включим в безплатна беседа, което се оказа доста добро решение при не така пълноценната експозиция на музея. Разказът на екскурзовода ни преведе през живота на първите заселници на Сидни (кръстен на Лорд Сидни през 1788 г.) и техните взаимоотношения с местните Аборигени – тема, хвърляща тъмен облак върху кратката история на Австралия, която и без това е силно свързана с изселване на затворници (но за тях ще си говорим на друг етап). Младежът с диплома по италиански Ренесанс успешно ни предаде същината на кратката история на нас, разглезените от старини европейски туристи и ни показа, че и 250 години пак е история.
И така, една идея по-знаещи за Сидни, решаваме да се придвижим към нова цел –
остъклената пивоварна
Време е да наваксаме с малко административна работа – пътеписи, планове за колата и график за следващите дни. Но този път няма да се излъжем и отиваме на гледка!
Сядаме до прозорците, защото от тук насреща ни се кипри Раковината на Сидни и с австралийска бира в ръка не можем да й се наситим. Оставаме тук възможно най-дълго преди да прегладнеем и с неохота се разделяме отново с Операта. Но пак ще дойдем!
***
11 Септември
Типично за нас, тази сутрин проспиваме алармата и се събуждаме час по-късно от планираното, заради което идеята да поседнем в някое кафене и да работим час-два напълно излита през прозореца (той нали е счупен – лесно излита). Събираме набързо багажа, изнасяме се от хостела и се качваме на няколко автобуса, за да стигнем до другия край на града, където ще сме на квартира. Колата ще е готова след три дни и ние решихме, че не желаем да продължим да се самонаказваме в хостела. Отиваме не къде да е, а към
Бондай Бийч
(един от най-известните плажове в цяла Австралия).
След спирка за брънч се запътваме надолу по баира (не забравяйте, че пак сме бременни камили) и ни се разкрива невероятна гледка към плажа. Сякаш нас чака да му се нарадваме. Разбира се, за да ни е трудно, влизаме в грешния вход и качваме и слизаме стълбите два пъти.
Но още с първата крачка в апартаментчето съм на седмото небе. С някои малки промени си личи, че собственичката има вкус за дизайн като моя. А дори и без гледка към океана, не можем да се нарадваме на джунглестия квартал.
Преобличаме се по като за
плажна разходка
и излизаме. Тази част от брега е пълна с малки плажове и специално конструирана морска пътека свързва Куджи Бийч на юг с Бондай Бийч на север. А между тях са плажовете Кловли, Бронте и Тамарама, както и безброй платформи с неповторими гледки.
Преминавайки през зелен парк, стигаме до пясъка на Бронте Бийч с не много плажуващи хора на брега, но пък доста сърфиращи във водата. Отнема ми време да пренасоча обектива в ръцете на Ник от сърфистите, към мен и гледките, които служат за прекрасен фон. Голямо зяпане им зяпа и бая го засърбяха ръцете да се качи и той на сърф.
Пътеките между плажовете разкриват невероятни гледки, сякаш океанът се опитва сам да се надцаква и да ти показва колко по-красив може да бъде с всяка секунда. Дори на връщане, слънцето се включва да помага като влиза в златния си час и тогава душата започва да прелива, след като до сега така обилно се е пълнила. Някой ме попита днес, дали Австралия е наистина толкова красива – Да, наистина е! Природата тук си знае работата и далеч надминава уменията на човека. Мислех си, че Операта ще е кулминацията на Сидни, но всъщност не може и да стъпи на малкото пръстче на Макензи Пойнт и погледа към Тамарама Бийч.
Стигаме и до Бондай
и моментално виждаме защо всички го знаят (Кой не знае Бондай Бийч? Кой не е чувал за него?) – може да не е най-природно красивият, но със сигурност е най-големият и явно обича да е дом на сърфисти с всякакви умения. А на австралийското крайбрежие, по-важно място от плаж за сърфисти няма. Познайте дали Ник не го изтървах пак да се вълнува от триковете на умелите озита (галено наименование за австралийците).
Вървейки боси по плажа, изпробваме шокиращо студеният океан. Като черноморско дете не знам дали някога ще разбера позива на океанското плажуване (или моржуване), но тукашните гледки може и да са достатъчни да ме доведат през горещ летен ден. А иначе, явно ще трябва да се науча да карам сърф…
***
12 Септември
Започваме деня по-бавно от обикновено – по график ще ходим в „Луна Парк“. И тъкмо да си обуя обувките и Гугъл взе да ни обяснява, че паркът е затворен днес. Е, браво бе! И айде пак сядаме да мислим какво ще се прави цял ден.
Измисляме разходка на север до
Фар Хорнби на Уотсън Бей
Прехвърляме се по няколко автобуса, купуваме си веган сладолед и тръгваме да се катерим към платформите с гледки и бавничко стигаме и до фара. Тук е територията на местните, туристите са малобройни (и малко развалят пейзажа). Гледките от тук на запад са към ситито и разходката се превръща в неочакван символ за баланса между спокойствието до океана и безспирността на града. Как да не се почувстваш специален с такъв философски фон, докато преоткриваш размерите и красотата на Сидни.
Фар Хорнби на Уотсън Бей
След тази нетуристическа разходка се решаваме на една доста по-туристическа дейност –
качваме се на ферибот
Знаем, че качвайки се тук ще стигнем до централното пристанище с перфектната гледка към Операта и моста. Може да е просто друг вид градски транспорт, но можете ли да сравните гледките от някакъв си автобус с тези от лодка в центъра на залива. Дори и облаците се пренареждат, за да направят снимките ни драматично-впечатляващи.
След обяд се насочихме към Ботаническата градина, която е във всеки списък с туристически забележителности на Сидни. Имах аз едно вътрешно чувство, че не ми се ходи там и предполагам точно то ни водеше по тази пътека. Малко преди входа на градините минахме покрай
художествената галерия на Нов Южен Уелс
(областта, чийто център е Сидни) и нещо ме кара да се загледам в трансперантите между колоните на фасадата. Снимката е на Кристо при опаковането на австралийския бряг, а входът е свободен. Уморена съм и не ми се гледа цялата галерия, но не мога да не вляза, за да видя присъствието на Кристо в този край на света.
И ето, че централната галерия, тази, която те води към всички други зали, предлага постоянна изложба за Кристо. Табелките са надписани с „България/САЩ“ и малка част от световните му проекти са на показ. За човек, който специално е проучвал творчеството на художника за училищен проект, нямаше нищо ново. Но все пак не можем да отречем колко впечатляващо е да видиш българина като фокусна точка тук. Дори и той да не е така горд да бъде част от нас.
Галерия на Нов Южен Уелс
Разглеждаме набързо останалите зали, но така и не стигаме до Ботаническата градина, както и предполагах. Е, ще трябва да оставим нещо за гледане като се върнем след четири месеца с мама и тати.
***
13 Септември
Днес е последният ни пълен ден в Сидни и колата ще е готова за вземане следобед. Хич да не е – много се вълнуваме! Но дори с перспективата за приключения в този град, който вече така харесваме, решаваме да се поспрем. Обикаляме нон стоп вече 5 дена подред, след изтощителни два дни в самолети и по летища. Днес нямаме сили пак да тръгнем по улиците, които вече осезаемо се стоплят за лятото. Същевременно снощи получихме сватбените снимки (800 кадъра) и е време да започнем да ги подготвяме за благодарствени писма и споделяне с гостите ни. Пък и дневникът пак е доста изостанал. За това сядаме в едно кафене и с кафе и сандвичи наваксвам отново административно докато Ник работи.
Когато батериите на лаптопите свършват, а на телата ни са се позаредили, тръгваме обратно към квартирата по дългия път. Натъкваме се на
Кловли Бийч,
може би най-малкият между Куджи и Бондай, но също така май ще ми остане любим. Заради формата на дълбокия залив вълните се разбиват на около 50 метра от брега и (по моята логика) позволяват на частта за къпане да се стопли много по-качествено. Не че влязохме, но не пречи да си мечтая. Връщаме се обратно към Бронте Бийч по панорамната пътека, под гробищата. Гледките и тук са безмълвни, но май не чак толкова, колкото Макензи Пойнт.
Връщането ни в квартирата е точно навреме, за да се натоварим на автобуса и да отидем да си вземем колата и с това туристическата програма в Сидни приключва … за сега. Времето, което ни остава ще бъде прекарано по магазини, държавни служби и далечни гаражи, за които ще разберете скоро. Но това не намалява любовта ни към метрополиса.
***
Дори и сега – 17 000 км по-късно, все още не сме намерили град, който да ни срази повече от Сидни. Всички ни питат кое до тук ни е впечатлило най-много и Сидни е винаги пръв в списъка. Дори и преди националните паркове, които също така пълнят душата. Може би Пърт би могъл да се конкурира за първото място, но в момента, в който пиша тези думи, Сидни е все още епицентърът не само на Там Долу, но и на нашето пътуване.
